Александра Потър
Ако върнеш времето назад (21)

Двайсета глава

Супер! Първото нещо, което махам от списъка си.

На следващата сутрин седя на бюрото в офиса си, разгръщам намачкания лист, на който бях написала съветите си за моето по-младо Аз, вземам дебел черен маркер и с огромно удоволствие зачертавам първото:

В никакъв случай недей да правиш секс с Били Романи.

Доволна съм от себе си. Миналата нощ беше пълен успех. След като Били Романи си тръгна, някак си чудотворно се възстанових. Всъщност десет минути по-късно се почувствах толкова добре, че можех да шофирам и предложих да закарам Лоти до тях. Което донякъде обяснява доброто ми настроение. Другата причина е, че…

— Честит рожден ден!

Вдигам глава и виждам, че вратата е широко отворена и до нея е застанала Беатрис в позата на асистентка на някакъв фокусник. В ръце държи голяма картонена кутия, в която очевидно има нещо сладко.

— Тъй като сме си само двечките, реших да не купувам цяла торта — чурулика тя. Бузите й са почервенели от вълнение. — Вместо това взех тарталети „Ред велвет“ със захаросана глазура. Само почакай да ги пробваш, ще се пристрастиш!

Което всъщност означава: „Помощ! Вече съм пристрастена. Името ми е Беатрис Спенсър и аз съм пристрастена към малки тортички.“

— Не трябваше да си правиш труда! — усмихвам й се с благодарност.

— Глупости! — отвръща Беа и поставя кутията на бюрото ми. — Пропуснала си десерта миналата вечер, така че заслужаваш награда. — Отваря капака и замечтано си поема дълбоко дъх.

— Четири?

— Е, една никога не е достатъчна — казва мъдро тя, докато маха хартиената опаковка.

Изглежда, Беатрис се е превърнала в тортодилър, за да може в буквалния смисъл да засища своя порочен навик.

— Ммм… — въздиша тя в екстаз, заровила устата си в глазурата.

Поглеждам към малките тортички, седящи там в цялата си червена дяволска изкусителност, напоени с мляко, бяла и рафинирана захар, вероятно осквернени и от фъстъци, тъй като са били в близост до някакви сладкиши с фъстъчено масло. Заради всичките си алергии няма никакъв шанс да ги опитам. А и нали се опитвам да се храня здравословно?

Да, но нали не искам да обидя Беатрис? Пък и една малка хапчица едва ли ще ми навреди, казвам си аз, и отхапвам предпазливо. А и това е рожденият ми ден…

Да, има доста захар. Мека, сладка маслена глазура и богат, наситен, шоколадов слой. Уау, разбирам защо Беатрис е пристрастена. Не че това ще се случи и с мен, успокоявам се бързо, сещайки се за тренировката ми по-рано тази сутрин. Изпитвам известно чувство на вина и решително оставям тортата в кутията.

— Е, как ще празнуваш тази вечер? — поглежда към мен Беатрис. Връхчето на носа й е покрито със сметана.

— Ще вечерям с Майлс и стари приятели — казвам и отпивам глътка кафе. — Спомняш ли си Ванеса и Джулиан?

— Ами, не… не съм сигурна — асистентката ми слага ръка пред устата си, опитвайки се да се сети, и един от пръстите й случайно докосва носа й. Беа открива сметана, обърсва я и лакомо я облизва от пръста си.

— Ето, виж… — започвам да търся из снимките в компютъра си, докато най-накрая намирам една тяхна.

— О, да, сега се сещам — кима тя. — Той е адвокат.

— Да, така е.

— И е страшно секси — добавя размечтано.

— Харесва ли ти? — поглеждам отново снимката.

Знам, че Джулиан е привлекателен, но е трудно да възприемеш съпруга на най-добрата си приятелка по този начин. Особено когато знам всичко за личните му навици, като използването на машинка за скубане на космите в носа и оставянето на голяма част от тях по мивката.

— Ако беше свободен, де — отговаря тя припряно, очевидно спомняйки си признанието си за флирта с Патрик, женения тип от спа центъра. — Имам предвид, сега не го смятам за секси или нещо такова — Беа става яркочервена и за успокоение се заема с втората тарталета. — А къде ще ходите?

— В същия ресторант, където бяхме с Майлс в понеделник.

— Страхотно! Какво ще облечеш?

Интересът на Беатрис към облеклото ми никога не спира да ме смайва. Тя не проявява почти никакво отношение към собствените си дрехи и наскоро ме попита за името на онова момиче, „на което виждам навсякъде снимки“.

Беше Кейт Мос.

— Роклята ми на „Хлое“, онази със свлечените ръкави, която Майлс ми купи за Коледа. — Е, всъщност това не е съвсем вярно — Майлс ми купи талон за подаръци в „Хауз ъф Фрейзър“, но тогава нямах никакво време за обикаляне и пазаруване, затова си подарих тази хубава рокля от един магазин в интернет, „Нет–а–порте“.

Майлс, естествено, не знае, че съм я поръчала оттам.

Нито колко всъщност струва.

Повярвайте ми, отдавна съм се научила да казвам на Майлс едни доста понижени цени на нещата, които си купувам, за да го предпазя от инфаркт. И за да си спестя поредната финансова лекция.

— Което ми напомня, че трябва да я взема от химическото чистене по пътя за вкъщи и… — телефонът ми започва да звъни и ме прекъсва по средата на изречението. Поглеждам часовника си — точно 9 часът е.

— Сигурно са хората от „Клауд Найн“ — отбелязва Беатрис, довършвайки последната част от тортичката си.

Докато се протягам да вдигна телефона, забелязвам как гледа останалата в кутията тарталета с такова изражение, сякаш всеки момент ще й потекат лиги.

— Давай, вземи я — казвам й аз.

— О, не, не мога — протестира тя, но още не довършила изречението си, продължава: — Добре де, щом настояваш. — Взема я и отхапва мигновено. Лицето й има израз на чисто, неподправено, съвършено удоволствие.

 

 

Когато бях по-млада, рожденият ми ден беше голяма работа. През 1997-ма, годината, в която се преместих в Лондон, си спомням, че празнувах целия ден: семейството ми и приятелите ми се обаждаха по телефона, колегите ми подариха много подаръци, после изкарахме дълъг пиянски обед в клуба с останалата част от офиса, преди да се върнем на работа в късния следобед, за да ядем торта и да изтрезнеем за вечерния купон. Божичко, преди обичах рождения си ден!

Сега, разбира се, е просто работен ден, като всичко останали.

След конферентния разговор с хората от „Клауд Найн“ се запътвам към чайната на улица „Либърти“, за да се срещна с Кати Проктър, което официално се води работна среща за обсъждане на бъдещите и статии за моите клиенти, а неофициално — възможност за малко приятелски разговор на чаша кафе. После открадвам пет минути, за да отговоря на имейлите от моя „Блекбъри“ — пощенската ми кутия се пълни, независимо дали съм в офиса, или не, — след което тичам за следващата среща.

И за следващата. И за следващата. След няколко часа вече седя около кръгла маса заедно с няколко мъже в костюми, с които обсъждаме кампания за пробуждане на интерес към новата серия продукти маски за коса на Джони Бърд, макар че тайничко поглеждам към часовника на стената. Това е последната ми среща и вече се проточва повече от предвиденото. Става наистина, наистина късно.

Късно за… роклята ми!

Ругаейки наум, половин час по-късно паркирам бясно колата пред химическото чистене и направо тичам към вратата на ателието, но отвътре ме посреща пълна тъмнина.

Мамка му!

Гледам тъпо табелата „затворено“ на стъклото.

Какво ще правя сега? Роклята ми е вътре. Заедно с всичко друго, си давам сметка в един момент, защото се сещам за огромния куп дрехи, които занесох за чистене преди няколко дни. Това е проблемът със скъпите дизайнерски дрехи — перат се само в химическото. Не можеш да ги напъхаш в пералнята, както правиш с останалите неща.

Но, разбира се, това е така, защото са по-добре ушити, по-добре направени, от по-добри фабрики, напомням си за успокоение.

Само дето няма как да разбера, че са по-добри от останалите, ако нямам възможност да ги облека, нали? Връщам се доста ядосана в колата си. Дори и да имах какво да облека, пак нямаше да имам време да отида до вкъщи, за да го взема, осъзнавам, гледайки часовника на таблото си. Резервацията е за осем часа, а дотогава остават само десет минути.

Вече напълно съм вбесена, но нямам какво да правя. Изваждам гримовете си и правя каквото мога с малко гланц за устни, пудра и спирала. После запалвам и потеглям за новата битка с трафика.

— Червено или бяло? — влизам в ресторанта и Ванеса веднага ме посреща с най-важния очевидно въпрос, след като направо ме е смачкала в прегръдките си за „добре дошла“. — Не можахме да решим и тъй като ти си рожденичката, ти трябва да избереш!

— Ъъъ… — освобождавам се от прегръдката й и се отпускам на стола до Майлс, който спира да дъвче някакво хлебче и ме целува.

— Честит рожден, скъпа — усмихва ми се той, а след това се сепва. — Нали щеше да бъдеш с роклята, която ти подарих?

— Дълга история — изпъшквам аз и после посочвам празния стол на масата. — Къде е Джулиан?

— Ще работи до късно — казва Ванеса. Споглеждаме се крадешком. — Каза да започваме без него, а той ще дойде колкото се може по-бързо. Усмихва се широко и всеки друг би се заблудил от искрената й усмивка, но я познавам прекалено отдавна: очите й не се усмихват.

— Е, какво да бъде? — въодушевява се тя и променя темата на разговора, подавайки ми менюто.

— О, божичко… — поглеждам дългия списък с вината. Не разбирам много от вино. С възрастта преминах от сайдер до простичкото вино „Либфраумилх“ и сухите бели вина и научих, че ако платиш по-малко от петачка за бутилка, ще се събудиш с ужасен махмурлук на другата сутрин, но това е всичко. — Какво ще кажете за совиньон блан от Австралия?

— Не, не, не — Майлс цъка с език. Харесва му да се смята за нещо като сомелиер. — Ако искаш совиньон блан, то трябва да е от региона на Марлборо в Нова Зеландия.

— Ами, добре тогава — съгласявам се аз.

— Макар че според мен е по-добре да вземем хубаво гъсто червено вино.

— Мерло? — предлага Ванеса, гризейки парченце хляб.

— Мерло? — повтаря Майлс с гримаса.

— О, моля те, стига. Да не сме в „Отбивки“^[1]? — не му остава длъжна тя.

— Няма нищо лошо в това да се опиташ да развиеш усет за хубавото вино — отговаря той, леко раздразнен.

— Тя просто се шегува — казвам и слагам ръка на рамото му, за да го успокоя, като междувременно хвърлям укорителен поглед към Ванеса. Тя се преструва, че се срамува и скрива лице зад една франзела.

Всъщност знам, че говори напълно сериозно. Ванеса и Майлс никога не са се понасяли. Те са като маслото и водата — пълни противоположности.

— Още не пиете?

Вдигам глава и виждам Джулиан, който се приближава към нас. С куфарчето си и тъмносиния си костюм изглежда като модел за вежлив, успешен адвокат.

— Честит рожден ден, Шарлот — ухилва се той, целува небрежно по челото Ванеса с едно „Здрасти, мило“ и се отпуска на стола си. — Съжалявам, че закъснях, но в работата беше ад.

— Както винаги — измърморва Неса, но дори Джулиан да я чу, не го показа с нищо.

— Имам идея. Защо не се консултираме за виното със сервитьора? — предлагам компромис, затварям менюто и се озъртам, за да привлека нечие внимание.

Край другата маса стои прав един от служителите и след като взема поръчката им, се обръща към нас.

— Да, с какво мога да ви помогна?

О, господи! Сърцето ми спира за миг, когато осъзнавам, че това е същият барман от миналия път. Който смяташе, че алергиите ми са смешни и нелепи.

— Бихме искали да поръчаме някакво вино — усмихва се любезно Джулиан.

— Някакви предпочитания?

— Мислех си за пино… — започва Майлс, но Ванеса го прекъсва и довършва вместо него: — Но не можем да решим.

— Разбирам. Препоръчвам ви „Риоха“, ако искате червено, или „Сансер“, ако се спрете на бяло.

Смъквам се надолу в стола си и се скривам зад менюто с надежда, че не ме помни.

— И двете ми звучат чудесно — казва Джулиан. — Защо не вземем от всяко по една бутилка?

— Отличен избор — коментира барманът, после забелязва празния панер (Ванеса изгриза повечето хляб) и пита: — Още хляб?

— Ъм… за мен не, благодаря — измънква Ванеса виновно. — Шарлот?

— Шарлот не яде хляб — обажда се Майлс, преди да кажа каквото и да било. — Има непоносимост към пшеница.

— А, да, спомням си. Дамата с хранителните алергии.

За секунда улавям погледа на бармана и виждам как очите му се присвиват леко присмехулно.

— Е, какво ново, Майлс? — пита Джулиан, след като досадникът си тръгва. За щастие.

— Ами, вчера с Шарлот направихме оферта за една къща.

— Така ли? — Ванеса ме поглежда с любопитство. — Не си ми казвала, че имате такива планове, Шарлот?

— Не съм ли? Ъъъ… исках, но все не оставаше време. — Напомнянето за къщата ме кара да се чувствам неловко. — Сигурно съм се разсеяла.

— Това е много вълнуващо — отбелязва Джулиан и повдига вежди, за да покаже колко е впечатлен.

— Да, нали? — казва Майлс.

— Обзалагам се, че майка ти е пощуряла от радост — засмива се Ванеса. Тя ме познава от доста време и е запозната със семейната история.

— Още не съм й казала.

— Не си й казала? — Майлс се обръща шокирано към мен.

— Ами, нали още не знаем дали ще получим къщата — отговарям бързо.

— Кога ще разберете дали офертата ви е била приета? — пита Джулиан.

— Скоро, надявам се — отговаря му Майлс. — Дали сме я директно на продавача, така че ще чакаме малко.

— Ще поръчваме ли? — предлагам, за да сменя темата и се опитвам да звуча небрежно. Целият този разговор за къщи и оферти ме изнервя.

— Не преди да съм ти дала подаръка — казва властно Ванеса и вади един плик от чантата си. Подава ми го през масата. — И не искам да чувам никакви оправдания колко си заета.

Поглеждам я с любопитство и отварям уста, за да кажа нещо, но тя ме спира, така че разкъсвам нетърпеливо плика. От него изпадат два билета за Евростар до Париж.

— О, не трябваше!

— Знам — хили се тя ехидно. — Но сега вече трябва да отидеш на почивка за уикенда, иначе ще се чувстваш виновна, че си прахосала парите ми.

Усмихвам й се в отговор. Познава ме толкова добре. Точно така ще се чувствам.

— Е, добре де, ще си прахосала парите на Джулиан — добавя Ванеса. Знам, че мрази факта, че след като се отказа от работата си, вече няма собствени пари. — Както и да е, ще си представям как се забавляваш. Направи го заради мен — поглежда към Джулиан. — Не си спомням кога за последно сме ходили някъде за уикенда.

— Ще отидем скоро — отговаря той с виновно изражение. — Просто в момента наистина имаме много работа. Което ми напомня, че ще трябва да работя и в събота.

Лицето на Ванеса става мрачно.

— Но нали щяхме да водим децата в Аквариума!

— Знам, съжалявам, скъпа. Ще отидем следващата седмица.

— Добре, сега е моят ред — прекъсва ги Майлс, който, изглежда, не усеща напрежението между тях. Ванеса и Джулиан замлъкват и всички го гледаме как пъха ръка във вътрешния джоб на сакото си и изважда малка черна кадифена кутийка.

Малка черна кадифена кутийка за бижута.

Сърцето ми започва да тупти така силно, че ще изскочи от гърдите ми божичко, това каквото си мисля ли е? Нима ще направи онова. Вперила съм поглед в кутийката в ръката на Майлс, защото ме е прекалено страх да го погледна в очите. Какво ще му кажа пред всички тези хора? Ами, „да“, нали? Разбира се, че ще кажа „да“.

— Шарлот?

Гласът му ме сепва, когато той ми подава кутийката. Изражението на лицето му е сериозно и малко несигурно. Преглъщам трудно. Това е.

Това е.

Поемам дълбоко дъх, пръстите ми треперят леко. Сърцето ми ще се пръсне. Внезапно усещам, че ми се завива свят, сякаш времето спира и глъчката и шумът в ресторанта изчезват, все едно гледам филм на забавен кадър със спрян звук. Отварям закопчалката и със затаен дъх поглеждам какво има в кутийката.

Перлени обици!

Гледам ги втренчено — бели и лъскави, закътани уютно в черната кадифена кутийка, и почти ми се иска да се засмея от облекчение. Чувствам се ужасяващо нелепо. Какво, за бога, си мислех? Разбира се, че няма да ми предложи. Честно, Шарлот, трябва да се вземеш в ръце.

— Харесват ли ти?

Връщам се обратно при обиците.

— О, да, прекрасни са — отронвам аз, оглеждайки ги за пръв път истински.

— Така си и мислех — казва Майлс с доволно изражение. — Точно за теб са.

— Смяташ ли? — едно тъничко гласче в мен протестира. Не се чувствам съвсем като жена, носеща перлени обици. Те не са ли за дами над петдесет? Или за кралицата, или нещо подобно?

— Абсолютно! Пробвай ги — окуражава ме той.

Изваждам ги от кутийката и ги поставям на ушите си. Вдигам косата си нагоре, за да получа одобрението на другите.

— Благодаря ти, Майлс. Наистина са невероятни — усмихвам му се, пренебрегвайки съмненията си, и го целувам.

И какво, ако не ми допадат съвсем и смятам, че не са за мен? Всичко е въпрос на внушение и навик, нали?

 

 

Останалата част от вечерта минава в лек разговор над чиниите с вкусни ястия, с няколко бутилки вино. Обсъждаме най-вече работата си, пазара на имоти и какви лудории са извършили Руби и Сам.

— Трябваше да си купя нов телефон, защото Руби се притесняваше, че той е самотен — довършва Джулиан историята за това как Руби хвърлила телефона му в аквариума, защото решила, че златната им рибка Борис може да иска да се обади на приятелите си.

— Мисля, че това беше нейният начин да те откъсне от телефона — отбелязва Ванеса, докато Майлс се смее съчувствено. — И то доста ефективен — допълва, преди да се извини, за да отиде до дамската тоалетна, докато чакаме менюто с десертите.

— Ще дойда с теб — казвам и дърпам назад стола си.

— Защо жените винаги ходят заедно до тоалетната? — пита Джулиан високо, когато напускаме масата.

— За да говорим за теб, сладурче — шегува се Неса.

Или поне си мисля, че се шегува, но когато отиваме в тоалетната и аз отново започвам да й благодаря за подаръка, тя ме инструктира: „И да ядеш много пасти и да правиш много секс в Париж! Все някой трябва да прави.“

— О, я стига — прекъсвам я аз. — Знам какви ги вършите с Джулиан — ръгам я в ребрата и се подсмихвам многозначително, сещайки се за покупките му от онзи ден.

— Какви? — пуфти тя недоволно. — Нямам сила да върша каквото и да е. Прекалено съм изтощена. Единственото, което правим, е да спорим кой трябва да стане, за да види защо Сам се буди с плач за трети път по средата на нощта.

— Но аз мислех, че… — връщам се наум към миналия ден. Сега като се замисля, Джулиан ми изглеждаше доста нервен. Направо притеснен. Сякаш не искаше да го виждам. В един момент правя връзка с репликата на Ванеса за отношенията му със секретарката.

— Какво? — пита Ванеса и ме гледа с любопитство.

— Ами, изглеждате ми по-близки, това е — бързо заличавам картината от съзнанието си. Нелепо е да си мисля такива неща, също както и Ванеса.

— Не съм убедена — усмихва се тъжно тя. — Почти не съм го виждала тази седмица. Постоянно работи. Сякаш сме двама непознати, сякаш вече не знаем нищо един за друг — довършва и раменете й предателски потрепват.

Божичко, мразя да виждам Ванеса толкова тъжна:

— Знам какво ти е нужно — казвам жизнерадостно, за да сменя темата.

— Нов съпруг? — пита тя печално.

— Не, глупаче, нов блясък за устни — опитвам се да я разсмея и изваждам цяла шепа с гланцове от чантата си.

Ванеса ме гледа с широко отворени очи. След раждането на Сам тя като че ли спря да се гримира. Вместо оформена с преса или сешоар коса, сега се носи само на конска опашка.

— Откъде взе всичко това? — пита, вземайки едно от най-горните.

— Едно от предимствата да работиш в рекламна агенция.

— Между другото, исках да ти кажа… — Ванеса спира за малко, докато слага гланц на горната си устна. — Това ли е барманът, който видяхме в магазина?

При споменаването на моя дразнител всички клетки на тялото ми се напрягат. Това ме изненадва. Защо един непознат, при това досаден, ми влияе така?

— Да, за нещастие — отговарям с крива усмивка.

— Ммм… — Ванеса притиска устните си, за да размаже добре гланца, и се усмихва сластно. — Чудя се какво ли ще ни предложи за десерт.

— Каквото и да е, ще има прекалено много калории — отговарям и след това залитам, защото Неса ме шляпва шеговито по гърба.

Пет минути по-късно аз и начервената Ванеса се връщаме на масата.

— А! Точно навреме — казва Джулиан, когато се появяваме.

— Навреме за какво? — питам и се оглеждам наоколо.

— Шампанско! — обявява Майлс, когато сервитьорът идва с бутилка „Вьов Клико“ и четири чаши и ги поставя пред нас.

— О, сега ли е моментът, в който пеем високо „Честит рожден ден!“ и засрамваме Шарлот пред всички — смее се Ванеса.

— Не, не е — отговаря Майлс и й хвърля направо убийствен поглед.

— Какво разочарование!

Барманът сръчно маха тапата на шампанското и започва да разлива по чашите ни. Ръката му е близо до мен и внезапно забелязвам малка татуировка на китката му, показваща се изпод ризата му. Заглеждам се за момент, опитвайки се да разбера каква е.

— Това е жаба.

Вдигам глава, за да не си мисли, че съм особено заинтересувана, и погледите ни се срещат.

— О, така ли? — казвам небрежно, но се чувствам засрамена.

— Майка ми е французойка — обяснява и по ъгълчетата на устните му отново играе лека усмивка.

Пак ли ми се подиграва? Това шега ли трябваше да бъде?

— Това не е ли обидно за французите? — питам малко високомерно.

— О, не сте срещали майка ми — отговаря мъжът непринудено.

Усещам, че между нас минава нещо, сякаш има какво още да си кажем, и внезапно се паникьосвам.

— Не… — опитвам се да дойда на себе си, но в главата ми има бяло петно. — Очевидно — добавям глупаво.

— Искам да предложа тост… — гласът на Майлс ме връща отново на земята. Обръщам се и го виждам с вдигната чаша в ръка. — За Шарлот и рождения й ден.

Джулиан и Ванеса също вдигат чашите си.

— За Шарлот — казват в един глас.

— И за новата ни къща.

— Новата ни къща? — поглеждам го изненадано.

— Запазих най-доброто за края. Брокерът се обади по-рано, но исках да бъде изненада — обяснява Майлс с доволно изражение на лицето. — Приели са офертата ни. Наша е!

— Наша? — повтарям, все още не осъзнавайки напълно чутото. Сякаш съм ехо.

— Заповядайте — чувам един глас в ухото си и когато вдигам глава, виждам бармана, който ми подава чашата с шампанско. — Не сте алергична към мехурчета, нали?

— Не, ъъъ…, не съм… Благодаря — мърморя аз и се взирам в сивите му очи, без да мога да отвърна поглед. После все пак се овладявам и се обръщам към другите. — Искам да кажа, леле! Това е страхотно! — казвам на Майлс, който седи срещу мен и все още е широко ухилен.

Той вдига отново чашата си и я чуква в моята.

— За нас!

— За нас! — усмихвам се замаяно и аз.