Александра Потър
Ако върнеш времето назад (25)

Двайсет и четвърта глава

— Ето къде си била? — някой слага ръка на рамото ми, обръщам се и виждам Лоти — с широко отворени очи и останала без дъх от танците. — Тъкмо се чудех къде си…

— А… здрасти — успявам да кажа с пресипнал глас. Чувствам се сякаш току-що са ме цапардосали с чук по главата и виждам звезди посред бял ден като в анимационните филми.

— Подпира бара, къде другаде би могла да бъде? — обажда се и Оли, опитвайки се да я заговори по някакъв начин, но Лоти е заета да оправя косата си и не му обръща внимание.

— Ъъъ, Лоти, познаваш ли… — правя стъпка към представянето им един на друг, но тя ме прекъсва с обичайната си възторженост.

— Хайде, ела да танцуваш!

— Не, не… Това не е за мен — казвам и автоматично отстъпвам назад.

— Хайде — окуражава ме тя, грабва ме за ръката и ме повлича към дансинга.

Съпротивлявам се в началото, но, от друга страна, не ми се иска да седя на бара и да си говоря с Оли, след като вече открих кой всъщност е той. Чувствам се прекалено неловко с него. Имам предвид, какво ще му кажа? „Защо си станал толкова досаден и дразнещ мъж?“

Да, бе. Точно така.

— Ами, добре — предавам се аз, — но само за една песен.

Лоти обаче не ме чува, тя просто ме влече към танцуващите. И преди да се усетя, вече съм в центъра на дансинга.

Мамка му!

Това е като в онези сънища, които всички сме имали — когато сънувате, че сте голи и се разхождате по главната улица на града. Само дето не е сън, а истински кошмар, проклинам мислено и се оглеждам нервно за някакъв път за бягство, но осъзнавам, че нямам такъв. Стоя застинала като заек под светлината на прожекторите. По-скоро трябва да кажа, под мигащите светлини. Заобиколена съм от много въртящи се и блъскащи се тела и няма къде да се скрия.

Уф, това е толкова неприятно. Струва ми се, че всички в клуба са вперили очи в мен, затова си поемам дълбоко дъх и се опитвам да раздвижа краката си. Но не мога да ги помръдна. Толкова са тежки, сякаш са залети с бетон. Ръцете ми, от друга страна, са като два чужди елемента, прикрепени от немай–къде към тялото ми, с които не знам какво да правя. Размърдвам ги някак си, лактите ми се повдигат нагоре и надолу като в танца на смешното пиле. Наистина не знам какво се случва с мен. Освен че изглеждам пълен идиот в очите на всички.

Работата е там, че съм отвратителен танцьор. Някои хора са надарени с естествено вроден ритъм, но аз не съм от тях. Спомняте ли си песента на Глория Естефан — „The Rhythm’s Gonna Get You“ („Ритъмът ще те завладее“)? Е, мен никога не ме е завладявал. Още чакам тоя ден да дойде. Аз съм единственият човек на целия стадион „Уембли“, който не успява да пляска в ритъм на песента на „Куин“ „We Will Rock You“ на концерт. Опитайте да го направите и ще видите, че е почти невъзможно. Но аз го постигам с лекота.

Това изглежда обаче не спира по никакъв начин Лоти, давам си сметка, като я гледам как се вихри на дансинга. Размята ръце настрани, клатушка се и явно не й пука, че прилича на пияна патица. Всъщност тя е толкова естествена и въобще не се притеснява, че на никого от присъстващите също не му прави впечатление. Дори не съм сигурна, че някой забелязва странните й движения, осъзнавам аз, оглеждайки тълпата на дансинга.

Решително завързвам сакото около кръста си и се опитвам да подражавам на танца й. Само че вече съм по-възрастна и не всичко ми се удава с лекота. Ауч. Усещам болка в долната част на гърба си и правя недоволна гримаса. Това е мъчение. Слава богу, че вече нямам такива рождени дни. Да, вечерята тази вечер може би приключи малко по-рано от необходимото, а и това, че Майлс заспа на дивана, е досадно, но една приятна вечер в ресторант е много по-добър начин да празнуваш, отколкото да бъдеш затворена в потен и горещ клуб, където те принуждават насила да танцуваш. Изпитвам огромно облекчение. Прекрасно е, че вече не съм на двайсет и две. Прекрасно е, че купонджийските ми дни по клубове и дискотеки са свършили. Прекрасно е…

Внезапно изпъвам гръб и вирвам глава като сурикатите, които се ослушват за нещо интересно. До този момент музиката беше просто някакво неразличимо „бум–бум“, което се изливаше около мен, но сега чувам някакви познати акорди.

Чакай малко. Това да не е…

Като лъч светлина в края на тунела. Да, господи, истина е! „Ironic“ на Аланис Морисет. Не съм я чувала от години. Божичко, обожавам тази песен.

Изпълва ме някаква неочаквана енергия и бедрата ми започват да се движат от само себе си. След това и ханшът ми. А сега и раменете ми. Леле, страхотно е! Започвам да свиря на въображаема китара. Не мога да се спра. Тялото ми не ме слуша. Уау, дори си спомням и текста на песента! Докато разтърсвам глава, изкуствената ми опашка (сложих си я специално за рождения си ден!) се откача и пада, но въобще не ми пука. Започвам да си пея на глас. Първо тихичко, после по-високо и все по-високо.

А ето го и припева и аз затварям очи, вдигам ръце във въздуха и пея с цяло гърло. В този момент не мисля за абсолютно нищо. Нищо, освен за танца и песента. Изгубвам се в думите. Забравям всички тревоги и съмнения и напълно се отнасям някъде другаде.

Това е изумително! Чувствам се страхотно, направо съм в еуфория.

Някой се отърква в гърба и задника ми.

Обръщам се бързо и се озовавам лице в лице и гърди в гърди с мъж, облечен в няколко номера по-малка тениска, козя брадичка и обратна захапка, който ме гледа сластно.

О, не.

О, не, о, не.

Все още танцувайки, се опитвам да се отдалеча от него, но мистър Похот не се предава. Кълчи се страховито и ме преследва по целия дансинг като моя сянка, докато накрая не издържам. Изкрещявам в ухото на Лоти, че отивам в тоалетната и се спасявам с бърза крачка. Пфу.

Щом се добирам до дамската тоалетна, въздъхвам с облекчение и се натъпквам вътре. Както обикновено, там има дълга опашка, но наистина трябва да се изпикая след цялата тази вода, която изпих, затова се зареждам с търпение. Облягам се на стената. Краката ми туптят. И преди ме боляха, но високите обувки сега направо ме убиват. Въздъхвам и ги събувам.

Разтърквам петите си и се връщам мислено назад, към дансинга. Голям късмет имах, че се измъкнах от онзи досадник. Още секунда и щеше да ме притисне с корема си към пулта на диджея. Потръпвам леко при тази мисъл, а после неочаквано и за мен самата започвам да се кикотя. Ами, случката все пак беше по-скоро комична, отколкото притеснителна, давам си сметка, сещайки се как въртеше бедрата си. Пък и ми послужи като добро извинение да напусна дансинга.

Изведнъж осъзнавам, че всъщност май не исках да си тръгвам оттам. Не беше чак толкова зле. Даже започвах да се забавлявам от танците.

О, кого заблуждавам? Бях пълен провал.

После се сещам как танцувах там вътре и се улавям, че се усмихвам. Сигурно танцът е освободил целия ендорфин, или каквото е там, решавам, защото се чувствам в чудесно настроение. Мислех си, че това никога няма да бъде възможно повече, но наистина се забавлявах. И то трезва! Абсолютен, тотален шок.

И като стана дума за тотален шок, какво да кажем за Оли? Все още съм зашеметена от откритието, че този наистина приятен барман и онзи наистина дразнещ тип от ресторанта са един и същи човек. Просто не мога да си го избия от главата. И от чувството, което изпитах към него — към по-младия, разбира се.

Искам да кажа, напълно безобидно е да харесаш някой, който е десет години по-млад от тебе. Това си е като фантазия, като да си падаш по принц Хари (да, признавам си го, но моля ви, не казвайте на никого), но какво става, когато той не е по-млад? Когато е на същата възраст? Когато е реално? Това означава ли, че вече не е безобидно? Леко започвам да се паникьосвам.

Което, разбира се, е напълно нелепо, защото аз дори не харесвам този човек такъв, какъвто е сега, а какво остава да си падам по него.

— Извинявай, имаш ли огънче?

Мислите ми са прекъснати от женски глас и аз прекъсвам масажа на стъпалата си и вдигам глава.

Чакай малко, това момиче звучи като… Ванеса.

Стои до мен със своята изрусена коса и ярко червило, размахва незапалената си цигара и ми се усмихва широко. Божичко, радвам се да я видя. Едвам се удържам да не я прегърна.

— Леле!

Изведнъж забелязвам, че се е втренчила в мен и ме гледа страшно съсредоточено, сякаш иска да проникне в главата ми.

— Да? — старая се гласът ми да звучи нормално, но сърцето ми ще се пръсне. Тя ме позна.

— Ъъъ, нищо — Неса разтърсва глава, сякаш иска да прогони някаква мисъл. — За момент ми заприлича на някого.

— Така ли? — питам плахо с нещо между страх и вълнение.

— Да, но само за секунда. Всъщност въобще не си приличате.

За един кратък миг изпитвам силно разочарование. Знам, че съм се променила много — и слава богу! — но едва ли съм напълно различна личност от най-добрата й приятелка. Нали?

— О, не ми обръщай внимание — продължава тя. — Не съм на себе си в момента. Така е като си влюбен — казва високо, но е очевидно, че проблемът не е в това. — Знаеш ли, някой някога ми беше казал, че влюбването е форма на лудостта. И е вярно! — засмива се звънко и започва да рови в розовата си сатенена чантичка във формата на ягода.

Гледам Ванеса и ми е толкова странно да я виждам с такава малка чанта. Откакто си има Руби и Сам, винаги ходи с онези гигантски чанти за майки, пълни догоре с купища полезни неща.

— По дяволите, сигурна съм, че имах някъде тук запалка.

— Чакай, мисля, че имам някакъв кибрит — бъркам в джоба на сакото си и вадя кутийката кибрит, която взех от бара. Сега никъде вече не се пуши и няма да видиш от онези рекламни кибрити на заведенията, които едно време ги имаше навсякъде, а аз постоянно имам нужда от кибрит за ароматните си свещи.

— Благодаря — усмихва ми се признателно Ванеса, запалва цигарата си и дърпа силно, докато бавно се придвижваме на опашката. — Уф, това ще трае цяла вечност — мърмори тя и издухва дима през ноздрите си. — Приятелят ми ще си помисли, че съм избягала с друг мъж. — После се навежда по-близо към мен и ми доверява: — Е, той все още не ми е приятел в онзи смисъл, сещаш се. Излизали сме само три пъти, но вече съм лудо влюбена в него — усмихва се развълнувано. — Казва се Джулиан и учи за адвокат.

Слушам я замаяно как продължава да говори и говори на мен, една напълно непозната, както правят момичетата, когато са влюбени и просто искат да споделят с всички колко са щастливи, как се чувстват и колко прекрасен е Той. Разбира се, аз знам всичко това. Чувала съм го и преди.

И все пак…

Докато тя продължава да разказва наред, внезапно ме блъсва мисълта колко различна е тази Ванеса, която седи с мен в дамската тоалетна и говори за Джулиан, от Ванеса, която видях само преди няколко часа на вечерята по случай рождения ми ден.

Тази Ванеса спира за малко, усмихва се замечтано и после се разсмива:

— А може би просто съм луда.

Момичето пред мен гледа с широко отворени очи света около себе си и е изпълнено с вяра и надежда за щастие и за това сияещо ново нещо, наречено „любов“, а Ванеса отпреди няколко часа беше нещастна, апатична, почти смазана.

Наблюдавам я как вади пудрата от чантичката си, а после си слага и от онова алено червило, което преди беше нейната запазена марка. Рисува две съвършени правилни линии на горната си устна, притиска я до долната, за да добие и тя цвят, а после попива червилото с ловко движение на китката си. Другата Ванеса не е носила ярко червило от цяла вечност. Всъщност тази вечер тя нямаше никакъв грим, освен блясъка за устни, който й дадох, а косата й беше вързана отзад на възел, както обикновено напоследък. Очевидно не беше имала време да си вземе душ, тъй като детегледачката закъсняла.

Но не е само това. Има нещо повече от немитата коса и липсата на червило; то е сякаш да видиш снимка, която преди е била цветна, а сега е черно-бяла.

— О, виж, ето една свободна — сочи ми тя към празна кабинка, която не бях забелязала.

— Да, благодаря ти…

Оставям я пред огледалото да си слага нов слой спирала и изчезвам в кабинката. Внезапно ми става ужасно тъжно. Много неща се бяха променили за десет години и за първи път си помислих, че може би не всички промени са за добро.