Александра Потър
Ако върнеш времето назад (32)

Трийсет и първа глава

Уикендът вече е към своя край и се очертава да не е най-успешният ми. Претърсването на старата ми квартира се оказва безуспешно — никъде не намирам часовника си — и се опасявам, че съм го изгубила в клуб „Канал“. Оставям Лоти да флиртува с мистър Гола гръд и тръгвам към вкъщи. Минава ми през ума да се отбия в ресторанта и да кажа „здрасти“ на Оливър, но бързо разкарвам тази подмолна мисъл. Какво ми става? Не бъди глупачка, Шарлот. Вероятно днес просто се държа мило от вежливост.

Вместо това си седя вкъщи и опаковам останалата част от вещите на Майлс; занимание, което и аз мога да направя същото, нали, защитавам се мислено.

Веднага ми се вгорчи настроението. Трябва да си призная, че макар да знам, че постъпих правилно, все пак се чувствам потисната от случилото се. Утешавам се, че можем да си останем приятели. И двамата сме разумни възрастни хора; можем, когато знаменитостите се разделят да поддържаме добри взаимоотношения. Както и пускат тези изявления за пресата, мисля си аз и си спомням какво написах за Мелъди, когато се разведе с поредния си съпруг, футболиста.

Заемам се мислено да съставя такова изявление, докато разчиствам шкафчето с чорапи на Майлс:

Шарлот и Майлс взеха решение да се разделят приятелски. Решението им е взето по общо съгласие, с много любов и взаимно уважение. Връзката им приключи, но взаимоотношенията им продължават. Те умоляват медиите да уважат личния им живот в такъв чувствителен за тях момент.

Божичко, звучи супер, нали? Толкова сме зрели и разумни, толкова е готино. Подобен текст почти те кара да се разделиш с приятеля си, за да имаш повод да го пуснеш във вестниците.

Всъщност от неделя сутринта досега настроението ми се е подобрило значително и аз си представям как с Майлс вечеряме а ла Деми и Брус заедно с бъдещите ни партньори. Това продължава чак до идването на Майлс, който размахва телефонна сметка, разделена наполовина, и настоява да му платя 7,38 лири, защото „това е принципен въпрос и всеки трябва да бъде финансово отговорен“, гневно ми мята две найлонови торби, пълни с мои неща, пред входната врата и след това победоносно ми заявява, че има два билета за концерт на „Разрешително за купон“ и ще заведе Хелън, счетоводителката си, която очевидно им е голям фен (и има голям балкон!) и която знам, че отдавна си пада по него.

Като се замисля пак, май ще забравим приятелските вечери в стил „Деми и Брус“.

Лежа в неделя вечер и безуспешно се опитвам да заспя. Случилото се през последните дни се върти нонстоп в главата ми. Чувствам, че съм забъркала голяма каша. Майлс ме мрази, по-младото ми Аз не приема нито един от съветите ми и което е по-лошо, не я виня. Искам да кажа, когато става дума за любов и взаимоотношения, едва ли съм най-добрият съветник? Защо си мисля, че мога да давам съвети за мъжете? Може би тя знае по-добре. Какво ми каза? Разговорът изплува отново в главата ми:

„Искаш ли да знаеш какъв е моят съвет за преодоляването на един мъж? — Хвани си друг.“

Внезапно виждам пред себе си образа на Оливър. Изхвърлям го моментално от главата си, но той е упорит. Стига, това са глупости. Не можеш да избягаш от един мъж, за да се натресеш на друг. Дори да смятам, че той е секси и искам да спя с него — а аз не искам! — той едва ли ще се заинтересува от мен, не и след като съм го пренебрегвала десет години. Без съмнение вече ме е забравил.

А това е хубаво. Срещата с него след цялото това време е едно от онези странни и интересни съвпадения, но нямам намерение да ги превръщам в навик. В крайна сметка изминали са десет години, откакто не съм го виждала. Не бих заложила много на шанса, че ще се срещнем отново, преди да са изминали други десет години.

 

 

В понеделник се събуждам в много по-добро настроение. Както казват, „Днес е първият ден от остатъка на живота ти“. Така че взех решение. Миналата седмица беше пълна с изненади и всевъзможни пречки, но тази седмица съм решена да не допусна повече никакви изненади. Чудесно си живея и без тях. Затова ще оставя всичко случило се зад гърба си. Ще забравя за връзки и мъже и ще дам съвет на по-младото си Аз да се съсредоточи върху работата си на сто процента.

Наистина ще имам нужда от тях. Предстои ми важна седмица. Въпреки че днес е национален празник, все пак трябва да отида до офиса. Утре е представянето на клиниката „Звездна усмивка“ в Англия и има много неща за организиране. Освен това се предполага да се чуем по някое време днес с Лари Голдстийн, така че трябва да съм готова.

Вероятно е за добро, че няма да се разсейвам с други неща в момента, мисля си, поглеждайки към жълтата блуза, която си купих от пазара. Приисква ми се да я облека, но после се сепвам и се спирам на елегантни кремави панталони и подходяща бяла памучна риза. Наистина много качествени дрехи.

 

 

Пристигам в офиса в отлично настроение и мотивирана за работа.

— Добро утро, Беа — усмихвам й се лъчезарно, отпивам от кафето си и се запътвам към бюрото си.

— Божичко, днес си в особено добро настроение — отвръща ми тя и също изглежда весела, което е забележително, като се има предвид, че и тя е на работа в почивния ден. Тя настоя да дойде, защото е наясно колко е важен утрешният ден. — Хубав уикенд?

За момент обмислям дали да не й разкажа накратко за Майлс, но после виждам искрящите й щастливи очи и осъзнавам, че не мога. Според нея ние с Майлс сме идеалната двойка.

Не мога да й кажа истината. Все едно да кажеш на дете, че Дядо Коледа не съществува.

— По-скоро зает — отговарям, избягвайки конкретен отговор. Е, това не е лъжа. Наистина беше доста интензивен уикенд. Отне ми половината нощ да пакетирам колекцията на Майлс от списания за недвижими имоти. Той си пази всички минали броеве, за да може да следи промяната в цените на имотите. Дори си чертае графики и ги закача на хладилника си. — А при теб как беше? Какво прави?

— О, нищо особено — свива тя рамене, придърпва ръкавите си и скръства ръце пред гърдите си. — В събота гледах поло — по-големият ми брат Тоби играе в отбора. Вечерта ходих на опера с приятелката ми Мади — семейството й има запазена ложа, а в неделя баба имаше рожден ден и всички бяхме на вечеря в хотел „Дорчестър“.

— М-да, права си, съвсем обикновен уикенд — усмихвам й се леко иронично. Обичам да слушам за уикендите на Беатрис. Все едно да четеш страниците за висшето общество на „Татлър“. Тя живее в напълно различен свят от света на другите хора, но си няма абсолютно никаква идея за това и смята, че нещата, които прави, са съвсем нормални. Това е едно от нещата, които най-много обичам в нея.

— Което ми напомня — видях един твой приятел в „Дорчестър“.

Отпивам от кафето си и преглеждам заглавията на вестниците.

— Кого? — питам разсеяно.

— Съпруга на приятелката ти, този от снимката.

Спирам да правя каквото правя и я поглеждам изненадано.

— Имаш предвид Джулиан?

— Да, точно така. Този, за когото си мисля, че ако мога да мисля за него, щях да го намирам секси, но само ако е напълно свободен и определено неженен и необвързан по какъвто и да било начин…

— Беа!

— … дори ако обвързването му е според онези церемонии, които формално не са законни в Англия, като тази на втория ми братовчед, който се ожени в някакво пигмейско племе в дъждовните гори в Амазония…

— Беатрис!

— … Горката леля Фи беше толкова разстроена, макар че те й донесоха очарователно ръчно плетено килимче за вестибюла…

— Беатрис!

Най-накрая тя ме поглежда стреснато, сякаш внезапно си е спомнила, че и аз съм тук.

— Извинявай, за какво говорихме? — усмихва ми се ведро.

— Не, ти говореше. За това, че Джулиан е бил в „Дорчестър“ — напомням и аз и я гледам втренчено, за да не се отвее пак.

— О, да не би да съм казала нещо лошо? — Беа притеснено се хваща за перлите си, сякаш те могат по някакъв начин да я защитят.

— Не, разбира се, че не — успокоявам я бързо. — Сигурна ли си, че беше той?

Тя ме поглежда укорително.

— Беатрис, това е важно.

— Напълно — казва твърдо тя. — Никога не забравям физиономии.

Не знам какво да мисля. Сещам се за разговора между Джулиан и Ванеса по време на вечерята ни. Той каза, че трябва да работи. Че заради това не може да заведе децата в Аквариума. Така че какво е правел в хотела?

Било е по работа, казвам си твърдо. Това е, сигурно е имал бизнес среща с клиенти. И аз го правя постоянно. Все обикалям по хотелите.

— По кое време беше?

— Ъм, чакай, нека да помисля… — Беа накланя главата си на една страна. — Така, беше след като бяхме получили петифурите си, които бяха много хубави, трябва да призная. Обикновено не поръчвам петифури — прекалено са натруфени и недостатъчно големи, така че трябва да изям десетки, — но тези бяха просто божествени… — улавя изражението ми и се спира сама. — Както и да е, беше след петифурите, защото баба поръча бренди и си спомням, че казах, че и аз ще изпия едно, но не и преди да отида до тоалетната.

— Беа, тази история води ли до някъде? — пуфтя нетърпеливо аз.

— О, със сигурност — потвърждава тя. Защото, виждаш ли, именно когато отивах до тоалетната, минах през рецепцията и тогава се натъкнах на него.

— На Джулиан?

— Същият. Той слизаше от асансьора и двамата почти се сблъскахме. Извини ми се много любезно. Но според мен имаше и нещо друго.

— Какво? — чувствам се като детектив от телевизионен сериал.

— Той изпусна хотелски ключ на пода.

— Ключ?

Сърцето ми се свива. Чувам гласа на Ванеса: „Мисля, че Джулиан има връзка.“

Не, трябва да има друго разумно обяснение. Може би срещата му е била в стаята. Възможно е. Ето и с мен беше така. Срещнах се с Лари Голдстийн в стаята му, нали?

— Аха — потвърждава решително Беатрис. — Знам, защото го вдигнах да му го подам. Всъщност не беше точно ключ за хотелска стая. Беше… — изведнъж тя понижава гласа си и прошепва с истинско благоговение — ключ за „Апартамента на Оливър Месел“.

Поглеждам я с недоумение.

— Какво е това?

— Най-романтичният апартамент в „Дорчестър“! — възкликва тя. — Любимият на Марлене Дитрих. Баба ми е казвала. Очевидно двете са били добри приятелки.

Добре, бизнес срещата е била в най-романтичния апартамент в „Дорчестър“. Ами да предположим, че е възможно.

— По кое време каза, че е било това?

— Не знам. Но мисля, че беше доста късно. Някъде след десет.

Но не и много вероятно. Бизнес среща, която продължава до десет часа вечерта? В най-романтичния апартамент на „Дорчестър“? В неделя? Когато каза на Ванеса, че ще бъде в офиса?

Стомахът ми се бунтува. Мисля за презервативите, които видях в кошницата му и признанието на Ванеса, че не са правили секс от години. Трябва да призная, че доказателствата срещу него са доста сериозни.

— Е, кажи ми! — чувам Беатрис да пита с любопитство. — Защо са всички тези въпроси? Да не би Ванеса да ти е казала, че ще отседнат там?

— Не… не ми е казвала — поклащам отрицателно глава и се насилвам да се усмихна. — Сигурно е забравила, ужасна е в това отношение — чувствам се виновна, че крия от Беа, но в момента нямам време за подобни проблеми. — Всъщност Лари Голдстийн обаждал ли се е? — казвам и умело сменям темата.

— Още рано сутринта — потвърждава Беатрис. — Имате среща в дванайсет часа в бара на козметичния салон в Нотинг Хил — поглеждам я въпросително. — Има час при маникюристката в единайсет часа — обяснява ми тя. — Очевидно това са някакви типични за Ел Ей неща.

— А може би защото е стоматолог, все пак. Нали знаеш, слагаш ръката си в устата на другите хора — предполагам аз. И поне се надявам да е така. Отказвам да приема, че може да си прави маникюр просто защото може да си го позволи.

— О, не бях помислила за това — засиява тя. — А тъкмо мислех кой цвят лак ще избере — дали ще бъде яркочервено, или по-скоро френски маникюр — Беа започва да се кикоти, после се овладява. — Както и да е. След маникюра ще има време да си поговорите за новото място.

Сега вече прикова цялото ми внимание.

— Значи най-накрая е взел решение къде точно ще бъде клиниката?

— Да, и каза, че е сигурен, че ще го одобриш.

— Нима? — става ми приятно да чуя подобно нещо. Поне в едно отношение ми върви днес. — Къде се намира?

— Не каза. Каза, че иска да го запази в тайна. Толкова е вълнуващо! Аз обичам изненадите, а, ти, Шарлот?

Мен пък ме обхваща незабавно притеснение. Какво стана с обещанието ми да няма повече изненади? Първо Джулиан, сега и Лари.

Въпреки това си казвам, че трябва да мисля позитивно. Всичко ще бъде наред. Всъщност ще бъде повече от „добре“ и „наред“ — ще бъде страхотно!

Поглеждам Беатрис и й се усмихвам в отговор.

— Естествено!