Александра Потър
Ако върнеш времето назад (22)

Двайсет и първа глава

Тръгваме си рано от ресторанта.

— Детегледачки, нали знаеш… — извинява се Ванеса, докато стоим отвън на тротоара.

— Ако не се приберем до десет, ни таксува тройно времето — добавя Джулиан, повдигайки жално вежди.

— Леле, сбъркал съм си работата — киска се Майлс, леко замаян от шампанското.

— Не се притеснявай — усмихвам се на Ванеса и я прегръщам. — И без това утре трябва да ставам рано.

Което си е истина. Трябва. Особено след миналата вечер. Няма значение, че е рожденият ми ден. Имам предвид, какво толкова? Просто още един рожден ден. Не съм разочарована, нали не съм очаквала нещо друго, мисля си, след като се разделяме.

Качваме ги на такси, а с Майлс се запътваме към колата ми.

— В състояние ли си да караш? — пита ме той, след като изключвам алармата и сядам на шофьорското място. Майлс няма кола. Казва, че да караш кола в Лондон е като да хвърляш пари в бездънна яма и винаги ме кара да използвам градски транспорт. Само си помисли, постоянно ми натяква, колко пари ще спестиш, ако не харчиш за този бензин. Би могла да ги инвестираш в нещо полезно.

И е прав. Бих могла.

А мога и да си купя страхотна нова чанта.

— Защото номер 72 минава точно оттук. — Разписанието на автобусите е гравирано в мозъка на Майлс.

На първата ни среща ме заведе на вечеря, но отказа да вземем такси — въпреки че валеше и бях с нови обувки. Нови велурени сандали в телесен цвят.

Е, бяха велурени сандали в телесен цвят. След десет минути ходене до автобусната спирка и едно пътуване в претъпкан автобус по-късно вече бяха по-скоро мръсно сиви и напълно съсипани.

— Добре съм — отговарям и запалвам двигателя. — Само на пет минути съм оттук. А и съм пила само една чаша вино.

— И шампанско — напомня ми той и си слага колана. После започва да нагласява седалката си с електронното управление.

— О, да — припомням си с неудобство. Давам мигач и излизам на главния път.

— Макар че остави повечето от него — добавя Майлс, все още залисан с управлението. Седалката му се накланя напред, после назад, после пак напред.

— Е, не мога да пия и после да карам, нали? — отвръщам разсеяно, тъй като в момента се мъча да се включа в трафика.

— Можеше да хванеш автобуса — натяква ми пак той. Седалката му се отпуска прекалено назад и Майлс се опитва да я изправи отново. — Минава точно оттук.

— Да, знам — тросвам се леко раздразнена. — Вече ми го каза. Внезапно се чува силен шум и седалката му се свива назад.

— Майлс, ще престанеш ли? — питам нервно.

— С какво? — отговаря той невинно. — Просто се опитвам да се настаня удобно.

— Знам, аз просто… — спирам и си поемам дъх. Не знам защо, но се чувствам просто на ръба. — Извинявай, не исках да се заяждам.

— Знам — усмихва ми се успокояващо Майлс и ме докосва нежно по ръката.

Чувствам се ужасно виновна. Божичко, какво ми става? Майлс е толкова сладък. Защо се държа като някаква тъпа крава?

— Не се притеснявай, няма да го правим още дълго — казва той весело.

— Да правим какво? — питам недоразбрала, докато давам сигнал, че ще завивам надясно.

— Да се разкарваме между твоя и моя апартамент всяка седмица — отвръща така, сякаш е очевидно. — Скоро ще бъдем в новата си къща.

— О, да, да — закашлям се леко, тъй като изведнъж гласът ми спада. — Разбира се.

— Няма да правим тези курсове напред и назад — ти в твоя апартамент през седмицата, аз в моя. Само си помисли! Ще бъдем заедно всяка вечер!

Усмихва ми се щастливо и аз също му се усмихвам в отговор, докато си представям как всяка вечер сме заедно. Как се събуждам до него всяка сутрин. Как си мием зъбите един до друг в банята. Ден след ден.

Завинаги.

Пак се сепвам. За бога, Шарлот, не знам какво не ти е наред и защо се притесняваш. Всичко ще бъде наред. Ти обичаш Майлс; той също те обича. А и няма да има голяма разлика от уикендите, които и сега прекарвате заедно, нали? Просто вече няма да държиш някои от дрехите си в неговия апартамент, нито да купуваш по два пъти тоалетните си принадлежности, нито да държиш бельото си сбутано в едно мизерно чекмедже. А и си спомни колко неприятно беше преди няколко седмици, когато забрави предпазителя си за уста в апартамента си и се събуди при Майлс с ужасно главоболие от скърцането си със зъби? Сега вече всичко ще ти бъде на едно място.

Когато паркирам пред къщи, вече се чувствам по-позитивно настроена. И само си помисли — горкият Майлс никога вече няма да играе скуош в твоите шорти, усмихвам се мислено, като се сещам за онзи път, когато си беше забравил гащетата и трябваше да търчи нагоре-надолу из залата, облечен в моите прекалено тесни и лъскави черни шорти.

— Знам, ще бъде чудесно — казвам по-скоро на себе си, отколкото на него, докато загасвам колата.

И все пак, за една секунда изпитвам някакво смътно съжаление…

 

 

Прибираме се вкъщи, като преди това вдигам пощата, струпана пред вратата. Както обикновено, тази сутрин пак съм излязла преди пощальона и чак сега мога да прегледам какво се е получило днес. Сред обичайните сметки и сведения за ипотеката ми намирам и писмо от майка ми и баща ми. Точно навреме, както винаги. Мама е невероятна. Притежава някакво вътрешно умение да знае кога точно да пусне писмото по пощата, за да пристигне, когато трябва — не ден по-рано или по-късно, независимо от пощенските служби.

Влизам в хола, където Майлс вече се е проснал на дивана и е пуснал телевизора. Държи дистанционното и минава през каналите.

— Записа ли епизода от тази седмица на „Мястото, мястото, мястото“? — пита той, без дори да ме погледне.

— Ъъъ… не — отговарям разсеяно и отварям плика, от който заедно с картичката изпадат и ваучери за пазаруване в „Маркс&Спенсър“ и бележка — „Купи си нещо полезно за ядене!“. Усмихвам се вътрешно. Това се повтаря всяка година, откакто живея самостоятелно. Поглеждам часовника си — мама ми звъня по-рано, но бях на среща — и сега се чудя дали не е прекалено късно да се обадя на нашите у дома. Всъщност май вече е, давам си сметка с разочарование. Родителите ми правят всичко по-рано: обяд в 12, чай в пет и половина, после леко хапване и гледане на „Емердейл“ и „Улицата на коронацията“ и лягане в леглото в девет и половина. Ще им се обадя утре.

— Не си го записала? — изпъшква Майлс недоволно.

Поглеждам го с недоумение. За какво говори?

— А, да, извинявай, забравих.

— Е, няма значение — свива той рамене и започва да цъка из каналите. — Сигурно има някъде интересен филм. — Спира се на стар филм с Клинт Истууд.

— Всъщност аз смятам да си лягам — казвам и слагам поздравителната картичка от мама и татко на една лавица.

— Идвам след минутка — мърмори Майлс разсеяно, вече напълно погълнат от филма.

Оставям го да зяпа телевизия, отивам в банята, събличам се и започвам обичайната процедура по почистване на лицето си преди лягане. Имам няколко различни вида кремове, тоалетни млека, хидраданти… Ето го почистващия гел за около очите, който трябва да поставям с потупване на пръстите, това е кремът, който се предполага да размазвам по лицето с кръгови движения по посока на часовниковата стрелка (или май беше обратно на часовниковата стрелка?), а това е лосионът ми за шията.

Отварям шкафчето в банята си и се взирам в отрупаните с мазила лавици. Да си призная, чувствам се изтощена дори само като ги гледам. Имам милион продукти, които ми обещават да стана по-млада, с по-гладка, сияйна кожа без бръчки и независимо от факта, че каквото и да използвам, не откривам голяма разлика, продължавам да си купувам още. Не мога да се удържа. Всъщност тъкмо си купих новия серум, който според рекламата е истинско „чудо в бурканче“. Очевидно в него има златни частици и прави порите направо невидими.

Никога не съм знаела защо трябва да искам порите ми да са невидими, но казват, че резултатът бил удивителен. А и за тази цена би трябвало да е!

Размазвам няколко различни неща по лицето си (като съм започнала да мажа, поне да е като хората!) и при всяко загребване на крема, гела или серума от бурканчето се сещам колко лири ми е струвало. Боже, само тази вечер съм се наклепала със сума за едни мноого скъпи дизайнерски обувки! После измивам зъбите си с електрическата си четка и избелващата паста, търкам, търкам и най-накрая изплаквам.

Готова съм.

От хола все още се чува звукът на телевизора, а аз продължавам да се взирам в отражението си в огледалото. Моето трийсет и две годишно отражение. Чисто, откровено лице на зряла жена, с прибрана назад права коса, облечена в прекалено голяма пижама на „Кат Кидстън“ с шарки на цветя, изглеждаща секси толкова, колкото е възможно за някой, облечен с прекалено голяма пижама с шарки на цветя и прибрана назад права коса.

Внезапно разказът на Ванеса за това как са правили с Джулиан секс като зайци навсякъде и постоянно, преди да се родят децата, изплува в ума ми. Минала е повече от седмица, откакто с Майлс сме прекарали нощта заедно, и много повече, откакто сме правили секс. Признавам, че и двамата сме затрупани с работа, а и знам, че страстта отстъпва малко на заден план в една зряла, продължителна връзка, но именно затова е особено важно да се полагат дори повече усилия в това отношение.

Бързо отивам в спалнята, сменям пижамата със сатенена нощница и разрошвам небрежно косата си. Да се надяваме, че това ще раздвижи малко нещата, казвам си аз, напръсквам леко китките си с парфюм и ги допирам до деколтето си, както пише по женските списания, че трябва да се прави.

Запалвам нощната си лампа и се отпускам небрежно в леглото, после скачам отново и загасвам основната лампа. Леко, сумрачно осветление. Много е важно да има подходяща атмосфера в спалнята. Изправям възглавницата и заемам прелъстителна — поне според мен — поза. После започвам да чакам. Все още чувам телевизора, но съм сигурна, че Майлс ще дойде всеки момент.

Продължавам да чакам.

Може би трябва да запаля ароматни свещи. Ставам и запалвам една голяма свещ — ароматът й е комбинация от ванилия, мускус и жасмин и ухае невероятно. Вдишвам го дълбоко, докато си играя с панделките на нощницата си. Смъквам надолу презрамката на едното си рамо. После и другата. Ъъъ. Не, така изглеждам прекалено драматично, решавам, и ги вдигам отново.

Ослушвам се за някакво движение оттатък, но чувам само звука на телевизора. Поглеждам нервно часовника си. Минали са вече двайсет минути. Поколебавам се, а после се провиквам с най-прелъстителния си глас: „Майлс? Идваш ли в леглото?“

Нищо.

Чакам още малко, после пак го повиквам: „Майлс?“ Няма отговор.

Само изстрели от пистолети и звукът на полицейска сирена.

О, писна ми! „Майлс, вече крещя, чуваш ли ме?“

Очевидно не, тъй като няма никакъв резултат. Ставам ядосана от леглото и нахълтвам в хола, където заварвам Майлс заспал на дивана, с килната настрани глава и с отворена уста, да хърка леко, но ритмично.

Гледам го и в един момент се колебая дали да не го събудя и да настоявам да прави секс с мен на рождения ми ден, но после решавам да не го правя. Майлс е безполезен, когато е на няколко чашки. Сякаш отгатнал мислите ми, той изведнъж се отпуска изцяло на дивана, завърта се и се сгушва сред възглавниците. Пък и, да си призная честно, пламъците на страстта, които се опитвах да запаля в него, загаснаха моментално и в мен самата при тази гледка.

Затова просто спирам телевизора, завивам спящия си нелюбовник със завивката на дивана и се връщам в спалнята.

И си лягам сама.

Поглеждам към часовника. Едва десет и половина е, а аз съм вече в леглото. На рождения си ден. Ако някой ми беше казал преди десет години, че ще си бъда в леглото преди единайсет часа на рождения си ден, никога нямаше да му повярвам. Тогава рождените дни минаваха в шумни купони, напивания и стоене до изгрев-слънце. Както казах и преди, наистина имам много да си наваксвам по отношение на съня.

Пускам уредбата с успокояваща музика и овлажнителя за въздух, духам свещта и загасвам лампата. Поставям маската си за очи и се опитвам да се отпусна в тъмното и да заспя, но умът ми е на друго мнение.

Чудя се какво ли прави Лоти сега? — обажда се тъничкото гласче в главата ми.

Не знам, сигурно купонясва.

Къде ли е купонът? — продължава досадникът.

Въртя се в леглото. В старата ми къща, спомням си и се връщам мислено назад към купона, с който отпразнувах двайсет и втория си рожден ден. Смътно си спомням как протече. Всъщност бях го забравила напълно, но Лоти ми припомни за него миналата вечер, когато спомена, че ще празнува. Даже ме покани. Което си е доста странно, като се замислите, но, така или иначе, не можех да отида, защото и аз празнувах.

Но можеш да отидеш сега, казва изкусително гласчето в главата ми.

Разбира се, пренебрегвам веднага тъпата идея. Може ли да има нещо по-нелепо? Да се измъкна от топлото си удобно легло и да се замъкна на някакъв купон? Току-що вечерях в компанията на най-любимите си хора — приятеля ми, най-добрата ми приятелка, съпруга й… Не искам да ходя на някакъв тъп купон.

От друга страна, ще бъде доста интересно. И може би забавно.

Да, много по-забавно от това да лежиш сама, без да можеш да заспиш, докато приятелят ти хърка в другата стая на дивана — подклажда огъня тъничкото гласче.

Колебая се известно време.

Ами Майлс?

Какво за него? Той спи като пън. Ще се прибереш, преди да се е събудил. Дори няма да разбере, че си излизала.

Все още не мога да се реша. Не, не мога. Прекалено е странно. Това е… лудост… Нелепо е… Това е…

О, я млъквай, Шарлот! Малко късно е за подобни размисли, не мислиш ли?

Отмятам завивката решително, скачам от леглото и започвам да се приготвям.