Александра Потър
Ако върнеш времето назад (19)

Осемнайсета глава

Обратно в офиса — седя на бюрото си, ям салата и разглеждам лъскавата брошура на къщата, която брокерът ми даде. Изглежда великолепно. Има всичко, което някога съм искала: лъскав дървен паркет, големи капаци на прозорците, градина, гледаща на юг. Това е моята къща–мечта. Но макар да го осъзнавам, през останалата част от следобеда пак изпитвам онова гадно чувство в стомаха си. Всеки път, когато започвам да работя по някое прессъобщение и дори по време на срещата ми с един журналист от списание „Сейнсбъри“, в ума ми изплува онзи момент, в който двамата с Майлс сме в стаята на втория етаж и говорим за бебета. Или пък виждам развълнуваното му лице в градината, когато говореше за разширения и преустройства на покрива.

Когато часовникът на компютъра ми преминава от 18,29 към 18,30, спирам да работя и го изключвам. Срещата ми за вечеря с Лари Голдстийн е след половин час.

— Добре, ще се видим утре — казвам на Беатрис, която е почти скрита зад купчината папки, струпани на бюрото й. Решението й днес да реорганизира кабинета с папките в четири следобед не беше от най-мъдрите.

— Тръгваш ли? — Беа подава главата си над лавината хартии и ме поглежда с недоверие. — Вече?

— Имам вечеря с Лари Голдстийн в „Кларидж“ — напомням й аз.

Тя се плясва по челото.

— Разбира се — поклаща глава, а после ми се усмихва широко. — Успех! И не забравяй да си поръчаш шоколадови профитероли^[1].

 

 

Пристигам в хотела, оставям колата на валето и бързо се качвам по парадните стълби. Униформеният портиер ми отваря вратата и аз му се усмихвам с благодарност. Божичко, харесвам „Кларидж“. Сигурно е най-хубавият хотел в Лондон. Винаги съм си мечтала някой ден да отседна тук. Една вечер, когато бяхме излезли с Майлс на някакво парти в Уест Енд, му предложих да си наемем стая в хотела, но той ме погледната така, сякаш му предложих да глътне огън. Защо, за бога, да харчим цяло състояние за една вечер в хотел, когато живеем само на няколко мили от там? А всъщност идеята не беше просто да отсядаме в някакъв хотел, но както и да е…

Малко съм подранила, така че пресичам просторното мраморно фоайе и се запътвам към рецепцията, където две великолепно гримирани момичета отговарят на телефоните и дават информация за гостите.

— Здравейте, имам среща с мистър Лари Голдстийн.

При споменаването на името му двете момичета се споглеждат бързо.

— А, да, мистър Звездна усмивка — казва едното, усмихвайки се любезно. Прекалено любезно. Някак си оставам с впечатлението, че моят домакин не е най-популярният гост на хотела. — Ще позвъня в стаята му. Вашето име, моля?

— Шарлот Мериуедър от агенция „Мериуедър“ — казвам по навик.

— Един момент, ако обичате.

Докато рецепционистката звъни в стаята, аз се разхождам във фоайето и се опитвам да успокоя нервите си. Няколко добре облечени гости на хотела минават покрай мене, а в ъгъла русокос мъж със слънчеви очила говори по телефона. Прилича на Даниел Крейг. Всъщност мисля, че наистина е Даниел Крейг! Обхваща ме силно вълнение. Божичко, почакай само да кажа на Майлс! Истински, жив 007! И е великолепен. Макар че, разбира се, Майлс не харесва Даниел Крейг. Според него русокос Джеймс Бонд си е жива перверзия…

Мъжът се обръща с лице към мен. О, не е той.

— Мис Мериуедър?

— Да! — откъсвам се от мислите си и поглеждам към рецепционистката.

— Мистър Голдстийн закъснява малко, затова ви кани да се качите за едно питие преди вечеря в стаята му.

Сърцето ми забива учестено.

— В стаята му?

— На третия етаж. Номер 35. Асансьорът е във ваше дясно.

Мамка му! Това е. Няма къде да избягам. Стискам нервно чантата си и се запътвам натам, където ми сочи момичето. Дланите ми започват да се потят и след като вратите се отварят и влизам в асансьора, ме обхваща силно безпокойство. О, хайде, Шарлот, казвам си решително. Стегни се. Не се притеснявай. Той просто е вежлив и гостоприемен.

Вратата се отваря и тръгвам по сумрачно осветения коридор към неговата стая. Нервно подръпвам полата си надолу, прибирам косата си зад ушите и почуквам на вратата му. Отвътре се чуват стъпки.

Внезапно си представям Лари Голдстийн, който ми отваря, облечен в копринен халат.

О, стига!

Вратата се отваря и събирайки цялата си решителност, слагам професионалната усмивка на лицето си.

— Здравейте, доктор Голдстийн…

Само че не е доктор Голдстийн, а жена с перхидроленоруса коса, облечена в яркорозов лъскав анцуг, държаща в ръце малко кученце. На пръв поглед изглежда на двайсет и пет–трийсет години, но вглеждайки се по-добре, разбирам, че е по-възрастна. Макар да не съм много сигурна откъде съм сигурна. Това е една от онези странни ситуации, в които няма видими белези за стареене — няма бръчки, нито торбички под очите, а шията й е перфектно опъната, — и въпреки това някак е очевидно, че тази жена е почти на шейсет.

— Ти трябва да си Шарлийн! — провиква се тя и ми отправя сияйно бяла усмивка а ла Лари Голдстийн.

— Шарлот — поправям я аз и се опитвам да не я зяпам прекалено втренчено.

— А, добре. Хайде, влизай — казва блондинката, размахвайки под носа ми боядисаните си в крещящо ярък цвят пръсти.

Последвам я вътре, а междувременно умът ми се лута насам-натам. Какво става? Къде е Лари Голдстийн? Очите ми минават по цялата стая, изпълнена със стари изискани мебели и украсена обилно с цветя и разпръснати навсякъде пликове — „Гучи“, „Прада“, „Диор“…

— Извинявам се, не са ни запознавали…

— О, харесвам този британски маниер на официалност — смее се жената. След това гушва малката си кожена топка с едната си ръка и ми протяга другата — украсена с диамантени пръстени, — за да се здрависаме. — Аз съм Синди, съпругата на Лари.

Съпругата на Лари Голдстийн? Да, това обяснява усмивката. Две на цената на една, осъзнавам, гледайки я все още с изумление, да не говорим и за огромното облекчение, което изпитвам в момента.

— Двайсет и пет години сме вече заедно — усмихва се гордо Синди.

— Поздравления.

— Виждам, че сте изненадана — тя оправя косата си и после пак се усмихва. — Поне повечето хора са, когато им кажа.

— О, ясно, защото той не носи халката си.

— Не, защото не изглеждам достатъчно възрастна — казва рязко тя. — Лари не носи пръстен, защото е козметичен стоматолог. Ръцете му са неговите инструменти.

За щастие преди нещата да станат по-неловки, вратата на банята се отваря и Лари излиза сред облаци пара, като супер герой, появяващ се от някакъв водовъртеж. Наконтен и миришещ силно на афтършейв, той говори високо по телефона… „Да, Роджър, получих факса. Дизайнът изглежда страхотно…“ Вижда ме и ми помахва с ръка. „Да, моята пиар агентка току-що дойде, така че ще я запозная с идеите и ще я въведа в нещата. Добре, до утре.“ Затваря телефона и насочва вниманието си към мен.

— Здравей, извинявай за това — усмихва ми се сияйно и не изглежда никак разкайващ се. — Е, виждам, че двете сте се запознали.

Отива при жена си и я прегръща. И двамата се усмихват, сякаш ще ги снимам: Синди, Лари и кучето. Напомнят ми на онези официални снимки на американския президент и първата дама.

— Синди пристигна онзи ден, за да бъде с мен. Иска да разгледа забележителности, да напазарува.

— О, харесвам вашата „Бонд стрийт“ — въодушевява се Синди. — И „Харолдс“!

От интонацията й разбирам, че това, което казва, са похвали, но не е много лесно да се досетиш за настроението й, защото от многото ботокс всъщност лицето й не се движи.

— Това е най-добрият мол, в който някога съм била! Много по-добър от „Мейсис“.

— Всъщност не е точно мол… — започвам аз, но тя не ме оставя да довърша.

— И този египетски ескалатор! — Синди повдига престорено нагоре очи в знак на възхищение. — Кой може да си помисли, че са имали ескалатори в пирамидите! Казах на Лари: „Не е ли невероятно? Преди толкова много години…“

Поглеждам я с изумление. Тя не може да мисли, че… Може ли?

— Мартини?

Обръщам се и виждам Лари с шейкър в ръка.

— О, любимото ми питие — провиква се Синди със сияещо лице. Което е невероятно постижение, под целия този грим. — Шарлийн?

— По-добре, не.

— О, разбирам. Дванайсетте стъпки? — Синди потупва носа си заговорнически.

Не разбирам за какво говори и я поглеждам въпросително.

— Няма страшно — снижава тя гласа си, сякаш някой може да ни чуе. — Всичките ни приятели са минали през това. Всъщност наскоро казвах на Лари, че и той трябва да се запише в програмата. Имат страхотни постижения.

— О, не — най-накрая схващам какво има предвид и поклащам глава. — Просто съм с кола.

— Всички казват така — усмихва се Синди и поема мартинито, което Лари й подава.

— Не, аз наистина съм с кола тази веч…

Мисис Голдстийн обаче не ме оставя да довърша.

— Не се притеснявай. Тайната ти е на сигурно място при нас — допира пръст до напълнените си с колаген устни и прошепва: — Ние с Лари сме самата дискретност.

— За Шарлийн без вино — тя е от „Анонимните алкохолици“ — Синди буквално се провиква към сервитьора, който се върти около масата ни с бутилка каберне совиньон, и слага закрилнически ръка върху чашата ми.

— Всъщност не съм…

— Всичко е наред, скъпа. Няма нужда да обясняваш — шепне тя, но успява да го направи доста гръмко, и потупва ръката ми.

Това е. Предавам се. Казвам се Шарлийн и съм алкохоличка.

След два тура с мартини в стаята се преместихме в ресторанта на първия етаж. Синди настоя да вземем Фуфу, нейната миниатюрна чихуахуа, и след пререканието с управителя — „Тук не са позволени кучета, мадам!“ „Фуфу не е куче, тя е моето бебче!“ — все пак ни е позволено да отидем до масата ни, при изричното условие „бебчето“ да не напуска скута на мама.

— И така, както казах, наистина искам да чуя мнението ти за новото място, което ще изберем за първата клиника „Звездна усмивка“ в Англия — казва Лари Голдстийн, слагайки една папка на масата пред себе си.

— Да, разбира се — отвръщам аз облекчена, че най-накрая сме се захванали с работа.

— Току-що получих факс от дизайнерите си в Ел Ей и Лондон за интериора на клиниката. Мислим за нещо… органично, за една напълно нова концепция — много модерно, минималистично, секси и същевременно снабдено с последните научни технологии. Нещо тип „Барбарела“^[2] среща „Главната болница“^[3].

— Да, разбирам — кимам, макар да ми е малко трудно да си представя картинката.

— Очевидно с това цялостно преобзавеждане се ориентираме към дата за откриването някъде в края на есента, но ако сме по-реалистични, може би трябва да мислим по-скоро за декември.

— Но това е чудесно — въодушевявам се аз. — Ще можем пълноценно да използваме времето, за да изградим една вълнуваща и интересна кампания, да направим хубав профил на теб и клиниката тук, в Англия. На едно изключително високо ниво — добавям, виждайки, че лицето му потръпва. — Ще представим марката „Звездна усмивка“, ще направим списък с евентуални клиенти, ще включим някои знаменитости, ще създадем наистина…

— Точно така — казва той и изглежда доволен.

— Каза, че може би ще имаш нужда от мнението ми за мястото на клиниката…

— Ами, имаме няколко предложения, за които в момента преговаряме — всичките са на „Харли стрийт“ — взема един лист от папката и ми го подава.

— Естествено — отбелязвам, докато гледам листа. Това е етажно разпределение на два офиса заедно със снимки и архитектурни скици. — Да, разбирам. И двете пространства са големи и разполагат с помещенията, които са ти нужни.

— Да, да — кима Лари и си налива вино.

— И, разбира се, „Харли стрийт“ е престижна улица, прочута по цял свят с най-добрите медицински практики.

Лари Голдстийн ме възнаграждава с усмивка на задоволство.

— Според моите „шпиони“ точно от това местоположение имаме нужда, за да постигнем резултати тук.

Колебая се.

— Но ако ми позволиш да кажа, смятам, че е малко… — правя нарочно пауза.

— Давай!

— Старомодно.

— Старомодно! — до този момент Синди просто гали Фуфу и пие вино, но при тази дума направо подскача от стола. Като вампир току-що надушил миризмата на чесън.

Лари сбръчква вежди и ме поглежда съсредоточено.

— Но на мен ми казаха, че това е най-доброто място — протестира той.

— Да, зависи от това какво имаш предвид под „най-добро“ — казвам бързо. — Клиентите, към които се стремиш, искат да знаят, че ти не просто си най-добрият. За тях ти трябва да си най-сензационният, най-авангардният в бранша си.

Лари наостря уши, когато споменавам „най-авангардния“.

— Ти не си просто световно прочут козметичен стоматолог — продължавам да лаская егото му, като ръся комплименти наляво и надясно, и в центъра. — Да избереш марката „Звездна усмивка“ не означава просто да се подложиш на някаква медицинска процедура, това е избор на стил на живот.

Клиентът ми започва да кима в знак на съгласие, ъгълчетата на устата му се повдигат одобрително леко нагоре.

— А повечето хора не желаят да похарчат хиляди за зъболекар. Британците не харесват зъболекарите, направо имаме фобия от тях.

Голдстийн потръпва леко.

— Да, забелязах.

— Да отидем на зъболекар не е в челните места на списъка със задачите ни, затова трябва да го превърнеш в нещо привлекателно, нещо, към което да се стремят…

— Като например?

— Ами, трябва да ги накараме да възприемат процедурите в „Звездна усмивка“ не като посещение при зъболекар, а като… най-новата чанта или обувки на марков дизайнер, или като нов модел кола. Тогава ще ги спечелиш и ще бъдеш победител.

— Победител… — повтаря одобрително Синди от другия край на масата. — Всички искаме да бъдем победители в живота, нали? Както когато ходиш в Лас Вегас, скъпи…

— Какво всъщност ми казваш? — пита Лари, пренебрегвайки репликата на жена си и вперил острия си поглед в мен.

— Смятам, че трябва да избереш по-модерно местоположение — казвам откровено. Рискувам да го обидя, като изказвам несъгласие с мнението му, но, по дяволите, нали за това ми плаща? — Затова ти трябва ефектен, по-модерно звучащ адрес. Някъде, където знаменитостите искат да бъдат снимани, вместо да се опитват да се измъкнат дегизирани от кабинетите на лекарите на „Харли стрийт“.

— Хъм, мисля, че си права… — отвръща Лари замислено. Внезапно сякаш се съживява, вади „Ай–фон“-а си и започва да набира. — Ще се обадя на хората си веднага.

Супер, мисля си аз с вътрешно задоволство. Чувствам се, сякаш съм получила потупване за благодарност по рамото. Тази среща върви чудесно.

— Е, смятате ли да посетите и други места, докато сте тук? — обръщам се към Синди. Изпитвам известно съжаление към нея, защото я изолирахме от разговора. Но пък тя изглежда напълно щастлива, забелязвам, гледайки я как командва сервитьора да й напълни отново чашата. Хората, които мислят, че американците не пият, явно не са срещали Синди.

— Ами, мислихме да отскочим до Париж — казва тя с лъчезарна усмивка.

— О, да, може да ползвате влака Евростар. От станция „Сейнт Панкрас“ се стига само за два часа и половина.

— Но после казах на Лари: „Защо да си губим времето? Нали видяхме Айфеловата кула във Вегас.“

Поглеждам я неразбиращо.

— Извинявай, Вегас ли каза?

— Да, естествено! — тя се намръщва, сякаш съм пълна глупачка. — Там имат купища градове: Париж, Ню Йорк, Венеция… Возихме се на гондола. Беше страхотно! — отпива от шампанското си и ме съветва: — Трябва да отидеш някой ден.

— Ъъъ…, да, може би — отговарям неуверено.

— Е, ще поръчваме ли? — предлага Лари Гордстийн.

— Разбира се — казвам бързо и отварям менюто си, за да се скрия поне за малко зад него.