Алисия Грейс
Парфюмът на страха (7)

* * *

Когато слезе за вечеря, Лесли завари Дороти вече на масата. Сервирано беше за двама. Мисис Гилуърт взе едно малко сребърно звънче и позвъни.

Жена с черна рокля и бяла престилка влезе с поднос, върху който имаше две купички с плодова салата. Дороти ги представи една на друга.

— Мис Харис, това е Гуен. Гуен, това е мис Харис, новата медицинска сестра за доктор Гилуърт.

— Здравейте, Гуен — каза Лесли усмихнато.

Жената кимна и сложи едната купичка на масата пред нея.

— Ако мис Харис има нужда от нещо, погрижи се да го получи. Разбрано? — Дороти Гилуърт погледна към жената.

Тя усърдно закима.

— Няма е и малко глуповата — обясни Дороти, когато Гуен си излезе.

Лесли седеше със сведени очи. Нямаше много желание да поддържа разговор с домакинята.

Подир плодовата салата дойде ред на бистър месен бульон, след това на говеждо печено със зеленчукова гарнитура. Но единственото, което хареса на Лесли, беше кафето.

— Казахте, че сте на тридесет години, така ли? — попита Дороти.

— Да.

— И никога не сте били омъжена?

— Не.

Лесли се страхуваше от следващия въпрос и напрегнато чакаше.

— Надявам се в такъв случаи, че вашата потребност от контакти няма да влиза в противоречие със задълженията ви.

Лесли бе очаквала директен въпрос. Предполагаше, че ще я питат дали няма, или не е имала любовна връзка.

Бузите й леко поруменяха. Все пак тази жена за кратко време бе успяла да я постави в затруднение. Затова сега обмисляше следващите си думи.

— Ако не изпълнявам професионалните си задължения, би трябвало да ме уволните. — Тя дълбоко си пое дъх и продължи: — Но личният ми живот си е моя работа.

— Така мисля и аз, но бих желала да взема отношение по още един въпрос.

— А именно?

— Вече се запознахте със сина ми Брайън. — Тя въздъхна дълбоко. — Брайън преживя трагедия с една жена.

— Имате предвид покойната му съпруга?

Дороти я зяпна изумена.

— Откъде знаете?

— Шофьорът на таксито, с което дойдох, ми разказа.

Дороти прехапа устни.

— Какво още ви каза?

— Че младата жена се е самоубила.

— Вярно е. — В гласа на Дороти имаше горчивина. — Не допусках, че след пет години още ще си чешат езиците за това.

В отговор Лесли само вдигна рамене. Разбираше чувствата на Дороти и беше готова да й каже нещо съчувствено, но нищо не й идваше наум.

— Да се върнем на Брайън — продължи Дороти. — Бих искала на всяка цена да му спестя следващо неприятно преживяване от този род. С една дума, бих желала да не се захващате с него.

— Уверявам ви — отвърна Лесли, — че вашият син ни най-малко не ме интересува. Освен това останах с впечатление, че той все още е влюбен в покойната си съпруга. Буквално е болен от мъка.

— Какво значи това?

— Едва ли ще ви кажа нещо, което да не знаете. А сега, моля ви, искам да се запозная с моя пациент.

За миг двете жени се гледаха враждебно, след това чертите на Дороти поомекнаха.

— Вие естествено можете само временно да облекчавате страданията на Ричард. Моля ви, постарайте се.

— Да — лаконично отвърна Лесли.

— Клетият Ричард. Надявам се, че няма още дълго да се мъчи.

Едва сега Лесли откри нещо човечно у тази корава жена. Смъртта е по-милостива от един живот без надежда.

Лесли се изкачваше по стълбите след Дороти. Още преди да стигнат горния етаж, до слуха й долетяха сърцераздирателните викове на доктор Ричард Гилуърт.

Лесли стигна до стаята на болния преди Дороти. И веднага се отправи към леглото му. Той се гърчеше от болки.

Лесли прехапа долната си устна. Несъмнено нейният пациент е неизлечимо болен. Но болестта много често се проявява различно. Тя знаеше от опит, че човешкото тяло е необикновено издръжливо на болки. А често нещата зависят и от волята за живот.

— Гърбът ми! — извика доктор Гилуърт.

Лесли пъхна ръката си под гръбнака му, повдигна го малко и с другата ръка внимателно го обърна настрани.

Той изпусна дълбока въздишка на облекчение. След това благодари.

— Бихте могли и сам да се обръщате, ако имаше за какво да се хванете — каза Лесли.

Той се усмихна.

— На всички пациенти ли го казвате?

— Не на всички. — Тя се зае да изпъне лекото вълнено одеяло върху него. — Само на онези, които още могат сами да си помогнат.

— Вие ли сте моята нова медицинска сестра?

— А вие да не ме помислихте за мис Америка, доктор Гилуърт? — пошегува се тя.

Отговорът беше бърз и прозвуча много ласкателно:

— Като ви гледам в тази бяла униформа, мога да твърдя, че вече сте успели да спечелите тази титла.

— А вие май съвсем не сте толкова болен, щом…

— Щом мога да забележа прелестите на една хубава жена — довърши галантно той.

Лесли се изправи. Изведнъж й се стори, че в стаята има още някой.

Хвърли поглед към най-отдалечения ъгъл и видя прислужника, застанал неподвижно.

— Той защо не ви помогна? — попита Лесли.

— Прекалено много се страхува — обади се Дороти. Тя беше застанала до Лесли. — Накума е много умен. Идва при Ричард, но се бои да го докосне, защото го е страх да не би злите духове, които са обсебили мъжа ми, да обладаят и него.

Тя пак се обърна към Накума — на онзи странен език. Прислужникът поклати глава, каза няколко думи и бързо излезе.

— Това е мис Лесли Харис — каза Дороти, като пристъпи към леглото на мъжа си.

— Мис Харис — каза доктор Гилуърт, — съжалявам, че не се срещнахме при други обстоятелства.

— Доктор Гилуърт…

— Моля ви — прекъсна я той, — без титли. Аз отдавна вече не изпитвам потребност да се кича с титли. Казвайте ми Ричард и ми позволете аз да ви наричам Лесли.

— Как бих могла да ви откажа?

Ричард се усмихна.

— Вие искахте нещо да ми кажете, когато така неучтиво ви прекъснах.

— Само това, че по време на обучението имах удоволствието да прочета няколко ваши книги.

Той кимна.

— Сигурно ще имаме възможност да поговорим за това. — Той затвори очи и замълча.

Лесли погледна към жена му, тя кимна в знак на съгласие.

— Бих искала още да видя какви лекарства му давате — каза Лесли.

— Върху скрина са.

Лекарствата й бяха познати. Лесли пак се извърна към леглото, като се питаше колко ли още ще продължи, докато остане само морфинът за успокояване на страхотните болки. Но организмът бързо свиква дори и с морфина и тогава вече нищо не помага.

— Мисля, че трябва да взема нещо — прошепна едва чуто Ричард Гилуърт.

— Кога му е правена последната инжекция? — попита тя.

— Малко преди вечеря — отвърна Дороти.

Лесли погледна часовника си. Макар че вечерята в компанията на Дороти й се бе сторила като цяла вечност, оттогава бе изминал едва един час. Затова каза:

— Струва ми се, че можем да почакаме още малко.

Болният с усилие отвори очи.

— Имам нужда веднага от инжекция — помоли той. Погледът му се насочи към жена му.

Лесли знаеше, че той вече е зависим от лекарството и че организмът му ще иска все повече и повече дори и болките по чудо изведнъж да отслабнат. Тя пренебрегна заповедта на Дороти.

— Имайте още малко търпение, Ричард, опитайте се, — каза му тихо. — Ще си поговорим за вашите книги, нали?

Тя се приближи до леглото. Дороти сложи ръка върху челото на мъжа си.

Той пребледня съвсем. Пергаментовата му кожа лъщеше под тънкия слой пот.

— Моля те, сложи ми мокра кърпа на главата — каза на жена си.

— Ей сега — отговори Дороти.

Лесли се наведе над него.

— Знаете, че на драго сърце щях да ви направя инжекция, ако беше възможно, нали?

Той кимна и се усмихна. Тя заговори за времето и за това колко тъжен е напролет пейзажът. След известно време забеляза, че той вече не е така напрегнат.

Дороти се върна със студена влажна кърпа и я сложи на челото му.

— Като че ли е заспал — тихо каза тя.

Лесли кимна.

— Сега можете да се качите в стаята си — каза Дороти. — Аз ще остана да дежуря при него.

Лесли я изгледа, след това погледът й се задържа върху Ричард. Отдън душа й беше жал за двамата. Въпреки безкрайното си високомерие тази жена й изглеждаше толкова нежна и крехка в сравнение със смъртоносните сили, които бушуваха в тялото на нейния мъж.

— Лека нощ — каза тя накрая и забързано излезе от стаята на болния.