Алисия Грейс
Парфюмът на страха (13)

* * *

Успя горе–долу да се съвземе, преди да слезе за вечеря. Брайън се беше оттеглил.

Хвърли поглед на Дороти. Нищо във вида на тази жена не показваше, че само преди малко е преживяла бурна сцена. Тя любезно кимна на Лесли. На устните й бе замръзнала една изкуствена усмивка.

Лесли отговори на кимването и на усмивката. Двама души, толкова различни, могат да играят една и съща игра, помисли тя, докато сядаше на мястото си.

От кухнята дойде Гуен да сервира замразен грейпфрут.

— Приятно ли прекарахте почивката? — уж любезно се осведоми Дороти.

— Да, благодаря — каза Лесли, като стискаше ръцете си под масата.

Дороти се усмихна.

— Не ми излиза от ума един стар цитат от Шоу. Той струва, така да се каже, повече от всички негови пиеси. „Младост — колко жалко, че тя се разпилява от младите хора. Човек трябва дълго да е живял, за да разбере тази дума.“

— Вероятно може думите „младост“ и „млад“ да се заместят със „старост“ и „стар“ — сдържано отговори Лесли. — Не знам защо ми се струва, че ще има най-малко същия дълбок смисъл.

Дороти не отговори, а продължи да се придържа към предварително изработената тактика.

— Младостта е време на грешки и изпитания, време, когато допуснатите грешки все още могат да се поправят. Както се казва в онази хубава поговорка, човек все още може да си подреди къщата, преди да потегли за тихото пристанище.

Лесли не можа да се сдържи и се засмя.

— Съжалявам — каза тя, — но ако си бях затворила очите, докато ви слушах, щях да видя една чудесна телевизионна реклама на застрахователна компания.

Бузите на Дороти се заляха с червенина.

— Може да звучи малко претенциозно — отвърна тя. — По-просто и ясно може да се формулира така: самата аз не съм била безгрешна на младини.

Лесли вече се досещаше, че тя е решила да влезе в нова роля. Явно се опитваше да смекчи представата за себе си като сурова и коравосърдечна жена. Изглежда, сега искаше да убеди Лесли, че не е лишена и от други качества.

— Човек се учи от грешките си — заяви тя.

— Безспорно — съгласи се Лесли.

— Жалкото е само, че някои грешки струват толкова скъпо на човека. — Тя продължително изгледа Лесли, преди да добави: — Зная го от собствен опит. Тогава естествено бях млада, но не чак толкова, че да не мога да направя разлика между редно и нередно.

Чертите на Дороти се поотпуснаха. Дори очите й с цвят на опушен кварц не гледаха толкова твърдо.

„Ако иска да ми замаже очите — помисли си Лесли, — прави го отлично.“

Но някакъв вътрешен глас й нашепваше, че Дороти Гилуърт умишлено й показва една пролука в бронята на своята самодисциплина. Само причината за това не й беше ясна.

— Предполагам, трудно бихте ме видели в ролята на жена, склонна към — да го наречем така — недискретност.

„Да знаех само накъде бие тя“ — каза си Лесли.

— Страхувам се, че всеки от нас си има своите моменти на слабост — каза Лесли и се усмихна насила. — А изпаднеш ли в такава слабост, установяваш, че си просто човек.

Искрици заиграха в очите на Дороти. Тя си погледна часовника.

— Ние двете така се задълбахме в този разговор, че изобщо не забелязахме кога е отлетяло времето. Какво ще кажете за едно питие след вечеря? — попита тя.

— Идеята не е лоша — съгласи се Лесли.

Дороти веднага се отправи към бюфета, където стоеше порцеланът. Върна се с чудно хубава гарафа и две чаши. Напълни ги. Течността проблясваше като тъмночервено кадифе.

— За какво ще пием? — попита.

— За здраве и дълъг живот — предложи Лесли.

Дороти вдигна чаша:

— За здраве и дълъг живот!

Лесли отпи една глътка.

— Превъзходно — похвали тя питието. — Какво е това?

— Старо червено вино.

Дороти посегна към гарафата и й доля.

— Пийте — каза тя, — няма страшно!

Лесли понечи да остави чашата, но пръстите й изведнъж се вдървиха. Чашата издрънча на пода. Тя започна нервно да се извинява.

— Няма нищо — каза Дороти. — Да не ви е зле?

— Право да ви кажа, и аз не знам — призна Лесли. — Струва ми се, че виното ме удари в главата.

— О? — Дороти пусна изкуствената си усмивка.

— Чувствам се някак нестабилна — промърмори Лесли.

— Сега ще дойдете с мен — разпореди се Дороти с някакъв особен писклив глас. — Трябва да ви покажа нещо.

Лесли послушно я последва.

— Много внимавайте къде отиваме — прошепна Дороти. — Разбрахте ли?

— Да — също така тихо отвърна Лесли.

— Много добре.

Изведнъж се озоваха в ярко осветен коридор, облицован с бели плочки. В дъното на коридора ги чакаше едър тъмнокос мъж. Когато се приближиха, тя позна Накума с неговите светещи очи. Той се усмихваше странно. Устните му бяха яркочервени. Дороти му каза нещо на онзи неразбираем език, той й отговори.

Една врата в дъното на коридора се отвори.

— Тук работя аз — обясни Дороти.

Лесли се оглеждаше втрещена.

— Запали лампата, Накума! — строго нареди Дороти.

Когато видя какво има в стаята, Лесли конвулсивно се сви.

— Няма от какво да се страхувате — каза Дороти. — Това са просто моите плъхове.

— Плъхове? — глухо повтори Лесли.

— Едри, красиви едри животни — каза Дороти.

Някакъв неопределим звук напираше в ушите на Лесли. Приличаше малко на бръмченето на насекоми. Но когато се усили, тя позна истеричното цвърчене на възбудени плъхове.

— Познаха ме — гордо поясни Дороти, като дърпаше Лесли навътре. — Хубаво ги разгледайте.

Въпреки своята замаяност Лесли установи, че тези животни са по-големи и по-опасни от обикновените домашни плъхове.

— Те са нещо изключително — каза Дороти. — Съвсем нов вид. Няма да ги намерите никъде по света. Накума ми помогна за селекцията. Обучила съм ги за специални цели. Когато им се дадат съответните стимулатори, те са способни на изумителни неща.

Лесли кимаше, загубила ума и дума.

— Накума, донеси куклата.

— Кукла — беззвучно повтори Лесли.

Дороти тикна под носа й някаква гумена кукла. Лесли уплашено отстъпи назад. Куклата силно миришеше на рози.

— Познахте парфюма, нали? Плъховете също го познават. Гледайте сега.

Дороти хвърли куклата в далечния ъгъл на стаята и същевременно отвори клетките.

Цвърченето мигновено секна. Муцуните на плъховете затрепериха. Жълтите им очи зашариха наоколо. И изведнъж скочиха и се втурнаха като пощурели.

— Гледайте! — викна Дороти с блеснали очи. Плъховете душеха, след това откриха куклата, нахвърлиха се, забиха зъби в гърлото й и я разкъсаха. Като си свършиха работата, отново се стрелнаха към кафезите. Накума ги затваряше един по един. Дороти му каза нещо.

Той вдигна плъховете, за да ги види Лесли по-добре. Муцуните им бяха кървави.

— Това им е наградата — засмя се Дороти. — В шията на куклата има торбичка с животинска кръв.

На Лесли започна да й се гади. Зави й се свят.