Алисия Грейс
Парфюмът на страха (2)

* * *

Влакът спря със скърцане.

Лесли Харис, с голям червен кожен куфар в едната ръка и черна чанта в другата, започна да си пробива път през вагона.

Върху червения куфар имаше лепенки от всички големи градове в Европа и Южна Америка. След малко тя вече стоеше на перона, изпращайки влака с очи.

Леден вихър я подхвана и тя забърза да се скрие в гарата, и да попита на гишето може ли да се намери някъде такси.

Един дребен човечец със сбръчкано лице и дебели очила на късогледите си очи я изгледа изучаващо.

— Ако го няма отвън — каза с висок глас, — скоро ще дойде. — Извади старомоден джобен часовник от жилетката си и погледна циферблата. — В този час Хари обикновено си пие кафето.

Лесли благодари и седна на една пейка, като сложи багажът до себе си.

„Само без нерви — каза си тя. — Това е малко градче, на сто и двадесет километра от Ню Йорк. Не можеш да очакваш оживено движение като в големия град.“

Развърза връзките на бялата си непромокаема моряшка шапка и я свали. След това тръсна дългата си руса коса, уви я на възел и пак я прибра под шапката.

Лесли Харис познаваше малките градчета. В едно от тях беше израсла. И ако нямаше сериозна причина, никога не би приела работа на такова място.

Една от причините беше свързана с мъжа, с когото се бе сприятелила. Казваше се Фил Крас. Само при мисълта за него цяла настръхна. Тяхното познанство бе стигнало до такава точка, че той все повече настояваше да получи доказателство за любовта й. Лесли се люшкаше между потребността да бъде обичана и страха, че той никога няма да се ожени за нея, ако отстъпи пред настояванията му.

Втората причина беше свързана с професията й. В посредническото бюро й бяха казали, че новият й пациент ще бъде известният психиатър и антрополог доктор Ричард Гилуърт. Докато учеше, тя беше изчела редица негови книги.

Освен това й бяха съобщили, че съпругата на доктор Гилуърт също има докторска титла. Наистина областта, в която работи, не е така престижна, както тази на мъжа й. Мисис Гилуърт се специализирала в психиката на плъховете.

Лесли още си спомняше как реагира на тази вест. „Вкусове различни“ — помисли си тя.

Така или иначе, заболяването на доктор Гилуърт й даваше желаната възможност за известно време да напусне големия град. Така от разстояние би могла да провери още веднъж чувствата си към Фил Крас. Освен това се надяваше да повиши професионалния си престиж, работейки за известния доктор Гилуърт.

Лесли се надигна, щом пред гарата спря такси.

— Знаете ли къщата на Гилуърт? — обърна се тя към шофьора.

— Тук наоколо всички я знаят — каза той и широко се засмя.

Той отвори вратата на автомобила и я покани да седне отзад. Лесли се отпусна на тапицираната седалка. Нетърпелива бе по-скоро да види бъдещото си работно място.

Шофьорът се върна с багажа и го намести отпред до себе си. На Лесли й беше все едно, стига да не се загуби нещо.

Колата рязко потегли и се понесе през забулен от дъжда, навяващ тъга пейзаж. Шофьорът я разглеждаше в огледалото за обратно виждане. На Лесли й прикипя.

— Далече ли е още къщата на Гилуърт? — раздразнено попита тя.

— Извинявайте, че ви гледам така настойчиво — взе да се извинява шофьорът, — но се питах коя ли сте вие. У Гилуъртови много рядко отива някой.

— Аз съм медицинска сестра — каза Лесли.

Мъжът помълча минута-две.

— Къщата е горе на скалите — каза след това. — Но в момента не се вижда от силния дъжд.

Пътят минаваше край скали и гори. Но от дъжда всичко изглеждаше размазано.

— Медицинска сестра — промърмори шофьорът, — значи на доктора работата му е лоша.

„Старо дрънкало“ — помисли си Лесли, без да му отговори.

— Местните хора — продължи шофьорът невъзмутимо — наричат къщата на Гилуърт Драконовия замък. — Той се засмя и потърси погледа й в огледалото.

— Звучи пленително — сопна се тя и напук отмести очи.

— Почти стигнахме — осведоми я той.

Лесли нямаше желание да продължава разговора и замълча. Наведе се напред и се загледа през стъклото.

Дъждът беше поотслабнал. Въпреки това гледката си оставаше потискаща. Тя потисна внезапния си порив да помоли шофьора да спре и да обърне към гарата.

— Сега вече можете да видите къщата — обади се шофьорът.

Грамадната каменна сграда отсреща приличаше по-скоро на крепост, отколкото на вила, по-скоро на мрачен замък, отколкото на дом, обитаван от хора, които живеят в него и са щастливи.

— При хубаво време — продължи шофьорът — се вижда чак до реката оттатък. — Той извади визитна картичка от джоба на палтото си и я подаде на Лесли.

— Приберете я, в случай че ви дотрябвам спешно. Обикновено можете да ме намерите на единия от двата телефона.

Тя благодари, но не й стана ясно защо би могла да се нуждае от него, когато и да било.

Шофьорът намали скоростта и зави по широката алея, водеща към къщата.