Алисия Грейс
Парфюмът на страха (4)

* * *

Брайън остана неподвижен, докато Дороти не затвори вратата след себе си. После опипа горящата си буза и се замисли дали майка му някога изобщо го е удряла.

От дете не помнеше такова нещо. Тази задача винаги бе изпълнявал Ричард.

Брайън имаше странното чувство, че зад плесницата се крие нещо повече от разправа на ядосана майка с непокорния й син.

Но какво? Излъганата любов на майка му? Думата „любов“ заседна в съзнанието му. Той винаги е бил сигурен в нейната любов.

Още като дете търсеше закрила в прегръдките й, когато баща му го наказваше за някаква лудория. Не че Ричард е бил особено суров към него. Всъщност с годините Брайън все повече си даваше сметка до каква степен е възприел неговото чувство за справедливост и несправедливост. И преди изпитваше голямо уважение към Ричард.

Облегна се на прозореца.

„Но когато най-много се нуждаех от него — помисли си той, — бях предаден. Ричард остави Моника да умре.“

Сви ръце в юмруци. Така или иначе, баща му беше известен психолог и би трябвало да забележи симптомите. Би трябвало да види, че Моника изпада във все по-дълбока депресия. Той би могъл, длъжен е бил да предотврати самоубийството. Но не го е направил.

Въпреки обясненията, които му дадоха Дороти и Ричард, Брайън не разбираше как е могло да се случи. Отпусна юмруци и загледа отражението си в стъклото на прозореца.

Косата му беше черна като смола, имаше черни очи и силно издадена брада, характерна за твърдите и решителни хора. Кожата му, загрубяла от слънце и вятър, и мускулестото тяло можеха да принадлежат на човек, който си изкарва прехраната с физически труд.

На Брайън наистина му се налагаше от време на време да се занимава с физическа работа, но само във връзка с професията си на антрополог. Последния път майка му го откри в едно селце на Юкатан, където той проучваше отношенията в една общност от хора, преки наследници на древната култура на маите.

Що се отнася до смъртта на Моника, себе си Брайън също не оправдаваше напълно. Оставил беше младата си жена сама с родителите си, за да се присъедини към една експедиция в еквадорската джунгла. Пътешествието продължи цели шест месеца. „Това беше глупаво наистина — помисли си той. — Трябваше да разбера, че тук не е най-подходящото място за Моника. Дороти и Ричард не можеха да я търпят.“

Хвърли поглед към безутешния дъждовен пейзаж навън и си спомни за деня, когато Моника за пръв път видя тази къща.

Беше сияен летен ден. С Моника пристигнаха със самолет от Западното крайбрежие, където той преподаваше в един от големите университети. Там бе срещнал Моника. Тя беше негова студентка. Беше на двадесет години, а той на двадесет и пет. — Имаше руса коса, сини очи и чипо носле. Устните й блестяха, пълни и сочни, фигурата й също беше хубава.

На летище „Кенеди“ Брайън взе кола под наем, за да се придвижат до дома на родителите му. Дотогава Моника не беше идвала в източните щати. Вълнуваше се като дете, което за пръв път в живота си отива на цирк. По време на пътуването се сгуши до него и все повече се умълчаваше. Накрая той я попита какво има.

— Твоите родители може би няма да ме харесат — каза тя замислено.

Той я увери, че Дороти и Ричард веднага ще я обикнат.

— Не знам — тъжно продължи тя, — може би трябваше първо да…

— Да получим тяхното съгласие! — изсмя се той. — Аз не съм вече дете. Освен това за теб съм се оженил аз, а не те.

— Ами ако са си представяли нещо по-добро за своя син? В края на краищата аз съм само…

— Ти си моята жена и аз те обичам повече от всичко. Това трябва да им бъде достатъчно.

Той я прегърна през рамо и нежно я привлече към себе си.

Но опасенията на Моника се предадоха и на него. Пред себе си признаваше, че е дал повод на Дороти и Ричард да се сърдят. Те не знаеха нищо за Моника, освен това, което им бе написал, а то беше съвсем малко.

Може би трябваше поне за сватбата да им съобщи? От друга страна, това не им даваше основание да се сърдят на Моника.

Половин час по-късно Брайън зави до алеята към къщата на своите родители.