Алисия Грейс
Парфюмът на страха (27)

* * *

Упоителният дъх на рози представляваше своеобразен контраст на бурята, която бушуваше навън.

Лесли виждаше ярки светкавици, раздиращи нощното небе. Дъждът забиваше в стъклата.

Тя лежеше неподвижно в леглото си. Някакъв вътрешен глас й казваше да стане и да отвори прозореца, но тя нямаше сили.

Една част от съзнанието й тънеше в светла розова мъгла. Спомни си, че беше чела за една жена, пулсът, на която внезапно спрял. Изпаднала в клинична смърт. Мъжът й веднага се заел да я съживява. После жената разказвала, че видяла чудно хубава зелена ливада, сияйно синьо небе и бели и розови перести облачета.

Лесли усещаше, че клепачите й все повече натежават. Бореше се напрегнато с обземащата я умора. Една част от съзнанието й още не беше потънала в розовата мъгла.

„Аз не съм на смъртно легло — каза си тя, — само са ме приспали.“ Неволно се усмихна. Да, приспали са я, но не знаеше как.

Обърна глава на другата страна. След това се насили да погледне нагоре, зад леглото.

Оттам идва, помисли си тя. Някъде вътре в нея бавно се оформяше една дума: газ. Упоили са ме.

Изтощена от последното усилие, тя затвори очи.

— Лесли?

Тя добре чу гласа, но се направи, че не е. Той стана по-силен и настоятелен. Заповеднически.

— Веднага отговорете, чувате ли ме! Напрегнала цялата си воля, Лесли отчаяно се бранеше, но съпротивителните й сили скоро намаляха.

— Чувам ви — трепереща отвърна тя. Гласът продължи да разпитва:

— Сега знаете ли коя съм аз?

— Моника.

— Не.

— Вие сте Дороти — каза Лесли.

Чу се доволен смях.

— Погледнете към стената — заповяда Дороти. Лесли се подчини. В стената се беше образувал отвор, широк около един метър.

— Станете.

„Ставам“ — тихо си каза Лесли. Опита да се помръдне. Напразно.

— Трябва да се движите — заповяда й Дороти.

Лесли се хвана за ръба на леглото и се привдигна. Колебаеше се. Ще може ли да стъпи на крака?

Дороти я насърчаваше и й даваше кураж. Лесли пусна крака от леглото и усети хладния под с босите си ходила.

— Сега погледнете пак към стената — нареди й Дороти.

Лесли насочи вниманието си натам. В отвора стоеше Накума. Беше гол от кръста нагоре и тялото му лъщеше особено.

— Идете при него — заповяда гласът.

Лесли взе пеньоара си и започна да напредва стъпка по стъпка.

— Оставете тук пеньоара — каза Дороти. — Спрете и го свалете.

Съвсем бавно изхлузи пеньоара и го пусна на пода. След това продължи към Накума. Той й протегна ръка и каза нещо на Дороти на онзи неразбираем език. Дороти му отговори.

— Подайте ръка на Накума — разпореди се тя.

Лесли безволно се подчини.

— Следвайте го.

Като си мърмореше същите думи, Лесли послушно тръгна след него. В нещо като тунел спряха.

— Виждате ли къде сме? — попита Накума.

Лесли кимна.

— Тунелът е много стар — обясни той.

Лесли беше уморена до смърт. Напрягаше се да мисли. „Може би — казваше си тя — ще успея да забавя онова, което си е наумил ужасният човек.“

— Хайде, по-бързо! — подканяше я Накума и я дърпаше нататък. Тунелът сякаш нямаше край. Минаха през още една стена и изведнъж се озоваха под ослепителния лъч на прожектор. Там ги чакаше Дороти.

— Всичко ли е готово? — попита тя.

— Да — отговори Накума.

— Тя скоро ще дойде на себе си — поясни Дороти.

Накума не издаде нито звук.

— Хайде — изкомандва Дороти и блъсна Лесли към следващата врата.

Щом тя се отвори, в ушите на Лесли проникна злокобен звук. Един звук, който я накара да отстъпи назад и който й беше прекалено познат.

— Разпозна шума — каза Дороти. — Побързай, Накума. Упойката скоро ще я пусне. А когато се свести, трябва вече да е окована.

Характерното цвърчене на плъховете се превърна в оглушителен шум. Лесли си запуши ушите. След това видя клетките и плъховете. Нададе принизителен писък и се опита да побегне.

— Дръж я здраво — изсъска Дороти.

Лесли почувства прилив на нови сили. Опита се да се освободи от ръцете на Накума.

— Дороти! — извика тя с ужас.

— Казах ви — отвърна злобно тя, — че отидохте твърде далеч. Сега е мой ред.