Алисия Грейс
Парфюмът на страха (11)

* * *

Следобедът мина и се свечери. Спря да вали и слънцето пак се показа.

Дороти не се появи на вечеря. Лесли яде по-малко от друг път. Чувстваше се физически и душевно напълно изцедена, но когато си легна, не можа да заспи.

Мисълта й се отплесна към Фил. Опитваше се да си спомни хубавите часове с него, но не й се удаваше. В съзнанието й изплуваха другите — когато се бяха карали с него.

Лесли се съсредоточи в една определена точка на стената. Но и това не помогна. В главата й цареше хаос. Замисли се за Дороти и Брайън. А колкото повече мислеше за тази жена, толкова повече се ядосваше. Дороти Гилуърт все по-ясно се открояваше като класическата деспотична майка, за която говорят психиатрите. Но Брайън, от друга страна, не се вместваше в схемата.

Лесли си спомни по какъв начин бе разговарял с майка си първата вечер. Това, че той знае как да се противопостави на майка си, за известно време я изпълни със задоволство.

Но и мислите за Брайън не й помогнаха да заспи. Клепачите й натежаха и изведнъж й се стори, че плува сред някакво огромно езеро. Водата беше съвсем синя и прозрачна. Като погледнеше надолу, виждаше дъното.

От всички страни езерото беше обградено със стръмни разноцветни скали. Шумът на ситните вълни се удряше като ехо в тези пръснати наоколо отвесни камънаци. И ставаше все по-силен, докато изведнъж се превърна в шепот, в човешки глас, който повтаряше нейното име: „Лесли, Лесли.“

Течението я грабна и я понесе — накъде? Не знаеше. Гласът, който изричаше името й, се смеси с шума на водата и накрая с една дума, която й звучеше като „смърт“. „Смърт“ — отекваше ехото. Смърт… смърт… смърт…

— Не! — изтерзана извика тя и се опита да се отърси от съня. Беше плувнала в пот. Сърцето й се беше качило в гърлото. Имаше нужда от свеж въздух, от прохладен, свеж въздух.

— Прозорецът — каза на глас, — трябва да се добера до прозореца.

Краката й бяха като налети с олово. Всяка крачка й причиняваше болка.

„Не е толкова далеч — внушаваше си сама. — Не е чак толкова далеч.“

Усети, че се свлича на пода. Той беше студен. С последни сили запълзя към прозореца, мъчително, пипнешком се изправи, завъртя дръжката и дълбоко пое хладния нощен въздух.

Дори и когато напълно се събуди, сънят остана ясен в съзнанието й. Езерото, скалите и зловещият глас.

След няколко дълбоки вдишвания и издишвания вдигна очи нагоре и видя цялото нощно небе, осеяно със звезди.

Тръгна бавно към леглото си. Прозорецът остави отворен. В стаята тегнеше особена миризма на рози.