Алисия Грейс
Парфюмът на страха (19)

* * *

Доктор Едуард Винсънт беше висок, широкоплещест мъж с дълга прошарена коса, зелени очи и грубовати черти. Ръцете му бяха кокалести. Не можеше да понася Гилуъртови и изразяваше това с безцеремонното си държане. Обърна се към Лесли и поиска да му докладва за състоянието на доктор Гилуърт.

Лесли се оказа права. Тазът беше счупен.

— Не може да се направи много — обясни доктор Винсънт. — Можем само да се опитаме да го облекчим, доколкото е възможно.

Лесли кимна.

— Бихте ли му вече морфин? — осведоми се лекарят.

— Не.

— Тогава аз ще му сложа веднага инжекция и ще ви оставя няколко ампули за по-късно. По-нататък ще си набавите от града. Като минавам покрай аптеката, ще оставя рецепта за вас.

— Нищо друго ли не може да се направи? — попита тя с разочарование в гласа.

Той поклати глава. Направи морфинова инжекция на болния и й даде още две ампули. Лесли благодари.

— Няма защо — изръмжа той, — в края на краищата това ми е работа.

Лесли изяви готовност да го изпрати до вратата.

— Сам ще намеря пътя — рязко отговори той, като се готвеше вече да тръгне.

— Докторе — каза Лесли, — много бих искала да говоря с вас по един въпрос.

Той й хвърли поглед и каза, че не може да я спре, щом е решила да върви с него.

Лесли не обърна внимание на думите му и изчака да стигнат до външната врата. Там събра кураж и го попита познавал ли е Моника.

Лицето му стана пурпурно от гняв. Изсъска:

— Вас какво ви засяга?

— Аз…

— Да. — Явно я бе разгледал по-добре и бе размислил. — Вие се интересувате от Брайън, нали?

Тя кимна.

— Положението е доста заплетено.

Той въздъхна. Накрая каза:

— Познавах Моника много добре.

Погледът на Лесли се спря върху халката му.

— Тогава още не бях женен — обясни той. По устните му пробягна тъжна усмивка каза: — Боя се, че ми приписват разни небивалици. Между нас не е имало нищо. Тя идваше при мен, защото беше бременна от Брайън.

— Напълно сигурен ли сте в това?

Кимна.

— Тя беше обречена от самото начало.

— Нещо с бременността ли не беше наред?

— Не, не с бременността. Тя си беше съвсем нормална. За катастрофалното й психическо състояние беше виновна тази къща.

Лесли напразно чакаше по-нататъшни обяснения.

Ръката му обгърна топката на вратата. Но на излизане пак се обърна към нея:

— Моника знаеше, че ще умре.

— Откъде е знаела?

— Ще ви кажа направо какво мисля за тази история. Според мен тя е била принудена да се самоубие.

— Как е възможно?

Доктор Винсънт дрезгаво се изсмя.

— Тук, в Драконовия замък, всичко е възможно — каза той. — Ще намина след няколко дни да видя как се развиват нещата.

— Много благодаря.

— Довиждане. — И си тръгна.

— Довиждане — пошушна Лесли с побелели устни.

Стоеше до полуотворената врата и трепереше като лист. Изведнъж се бе видяла като мъртва.

„Но защо си втълпявам, че животът ми е в опасност?“

Не намираше отговор на това. Нещо обаче й подсказваше, че е попаднала по дирите на опасна тайна.