Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gelsomino nel paese dei bugiardi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Хартиената книга предостави Мирела Любенова

 

Gianni Rodari

Gelsomino nel paese dei bugiardi

Copyright (c) Editori Riuniti, 1958

 

Джани Родари, Джелсомино в Страната на лъжците

Италианска, първо издание

 

Всички права над тази книга и серията Световни детски писатели са запазени. Текстът или откъси от него, както и търговската марка, не могат да се възпроизвеждат без съгласието на издателя.

(Четенето на глас е с неясен правен статут. (Виктор от bezmonitor.com))

(c) Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 1998

(c) Иван Белчев, преводач, 1998

ISBN 954-459-478-7

c/o Литературна агенция „Ника“ — София

Редактор Венера Атанасова

Коректор Недялка Георгиева

История

  1. — Корекция

Дзопино най-безстрашно учи тука отново всички котки да мяукат

Леля Панокиа отнесла Дзопино вкъщи и го зашила за едно кресло. Да, именно зашила го с игла и конец, сякаш бил рисунка от онези, които се копират за бродиране върху покривка. Зашила го и преди да скъса конеца, направила двоен възел, за да не се разшие.

— Лельо Панокиа — казал Дзопино, като взел цялата работа на шега, — можеше поне да избереш син конец, щеше да отива по-добре на моя цвят. Този оранжев конец е ужасен. Напомня ми перуката на Джакомоне.

— Никак не са важни перуките сега — отговорила леля Панокиа. — Важното е да стоиш мирно и да не ми избягаш като онази вечер. Ти си рядко коте и от тебе очаквам големи неща.

— Аз съм си съвсем обикновено коте — казал скромно Дзопино.

— Ти си коте, което мяука, а такива сега се срещат рядко или по-точно — изобщо не се срещат. Сега котките лаят като кучета и, разбира се, лаят твърде зле, защото не са родени за подобно нещо. Аз обичам котките, а не кучетата. Имам седем вкъщи. Спят в кухнята. Всеки път, когато отворят уста, ми идва да ги изхвърля. Сто пъти съм се опитвала да ги науча да мяукат, но не разбират от дума. Изглежда, нямат доверие в мен.

Дзопино започнал да изпитва симпатия към възрастната жена, която, без да подозира, го била спасила от стражите и която понасяла с такава досада котки, които лаят.

— Във всеки случай за котките ще помислим утре — продължила леля Панокиа. — Тази вечер имаме друга работа.

Тя отишла до малък шкаф, взела една книга и показала на Дзопино заглавието: „Трактат върху чистотата“.

— Сега — съобщила леля Панокиа, като се настанила в едно кресло точно срещу Дзопино — ще ти прочета тази книга от първата до последната глава.

— Колко страници са, лелко?

— Не са много: само осемстотин двадесет и четири, включително и съдържанието, което, от мен да мине, няма да ти чета. „Глава първа: Защо не трябва да пишем името си по стените. Името е нещо ценно и съвсем не е за изхвърляне. Ако нарисувате хубава картина, на нея може да се подпишете. Ако изваяте хубава статуя, вашето име достойно може да стои на пиедестала й. Конструирайте една добра машина и ще имате право да я наречете с вашето име. Само ония, които не правят нищо добро на този свят и няма къде да сложат името си, се подписват по стените…“

— Съгласен съм! — казал Дзопино. — Но аз съвсем не съм писал своето име върху стените, а името на крал Джакомоне.

— Мълчи и слушай! „Глава втора: Защо не трябва да се пишат по стените имената на приятелите ни…“

— Имам един-единствен приятел — прекъснал я Дзопино. — Нещо повече, имах, но го изгубих… Не искам да слушам тази глава, защото ме натъжава…

— Ще трябва да я слушаш по принуждение, тъй като не можеш да се мърдаш от мястото си.

В този миг се чул звънец и леля Панокиа станала да отвори. Влязло момиченце на около десет години. Че било момиче, се разбирало само по косата, вързана на „конска опашка“. По всичко останало човек можел да помисли, че е момче, защото носело тесни панталони и риза на квадрати.

— Ромолета! — възкликнал Дзопино изненадан. Момиченцето се вгледало в него и запитало:

— Откъде се познаваме?

— Как така откъде? — отвърнал Дзопино. — Може да се каже, че ти почти си ми майка. Цветът ми не ти ли напомня нещо?

— Напомня ми — отговорила Ромолета — късчето тебешир, което веднъж бях взела назаем от кутията на черната дъска в училище.

— Назаем ли? — запитала леля Панокиа. — А учителката знаеше ли?

— Не успях да й кажа — обяснила Ромолета, — тъй като звънецът удари за обяд.

— Чудесно! — възкликнал Дзопино. — Може дори да се смята, че съм син на онова късче тебешир. Затова съм и образовано коте: говоря, чета, пиша и смятам. Разбира се, щях да ти бъда признателен, ако ме бе нарисувала с четири крака, но и така съм доволен.

— И аз съм много доволна, че те виждам отново. Кой знае колко много неща имаш да ми разкажеш!

— Тук, изглежда, всички са доволни — намесила се леля Панокиа, — с изключение на мен. Ясно е, че и двамата имате нужда да научите какво пише в тази книга. Ромолета, сядай тук!

Момиченцето приближило един стол и седнало, като свило крака, след като захвърлило обувките си. Леля Панокиа продължила да чете глава трета, в която се обяснявало защо не трябва да се пишат по стените лоши и обидни думи. Дзопино и Ромолета я слушали най-внимателно: Дзопино — защото бил зашит и не можел да прави друго, а Ромолета — с весели пламъчета в очите, чието значение ще разберете съвсем скоро.

Като стигнали до десета глава, леля Панокиа започнала да се прозява. Отначало се прозявала по два пъти на всяка страница, след това прозявките станали почести: по три на страница, по четири, след това по една на всеки два реда… после по една на всеки ред… по една на всяка дума… Най-сетне тя се прозяла по-дълго и когато затворила уста, затворили се и очите на добрата жена.

— Винаги става така — обяснила Ромолета, — заспива на средата на книгата.

— Е, а сега какво, трябва да чакаме да се събуди ли? — попитал Дзопино. — Така здраво ме е зашила, че ако искам да се прозея, не бих могъл да си отворя устата. А освен това трябва да побързам да намеря един приятел, когото не съм виждал от снощи.

— За това ще се погрижа аз! — казала Ромолета.

Тя взела ножици и без да вдига много шум, прерязала конците. Дзопино се смъкнал от креслото, скочил на пода и въздъхнал с облекчение.

— Бързо! — прошепнала Ромолета. — Ела да се измъкнем през кухнята.

Мракът в кухнята бил по-гъст от смола, но в един ъгъл се виждали четиринадесет зелени пламъчета.

— Усещам мирис на котки! — казал Дзопино. — Нещо повече, усещам мирис на седем котки.

— Това са котките на леля.

Откъм ъгъла се чул смехът на седемте котки.

— Братко — казал някакъв глас, — освен че си куц, но, изглежда, си и сляп. Не виждаш ли, че сме кучета като теб?

— Ама че лъжливи котки! — извикал, сериозно разгневен, Дзопино. — Имате щастие, че бързам, иначе щях да ви науча да мяукате, като ви изподраскам. И за това нещо леля Панокиа щеше да ми бъде само благодарна.

— Хайде де! — отговорили в хор седемте котки. Дзопино прекосил кухнята, като накуцвал, и отишъл при своите седем събратя.

— Мяу! — измяукал предизвикателно той.

Това накарало седемте котки да се почувстват много неудобно.

— Чухте ли? — казало най-малкото коте. — Наистина знае да мяука.

— Да, и нелошо за едно куче!

— Мяу! — повторил Дзопино. — Мяу-мяу-мяу!

— Сигурно ще е някой от ония, които имитират гласа на котките по радиото — казала най-старата от седемте. — Не му обръщайте внимание. Иска да му ръкопляскаме.

— Мяу! — измяукал пак Дзопино.

— Ако трябва да кажа истината — измърморило едно от седемте котета, — и аз бих искал да мяукам така добре. И ако искате да знаете, омръзна ми вече да лая. Всеки път, когато лая, ме хваща такъв страх, че козината ми настръхва.

— Глупак такъв! — казал Дзопино. — Знаеш ли защо се плашиш? Защото си коте, а не куче!

— Я не обиждай! Стига сме те слушали. Кой те знае какъв си!

— Коте съм като вас!

— Куче или коте, на мен повече би ми харесвало да мяукам! — казало малкото коте.

— А защо не опиташ? — насърчил го Дзопино. — Ще видиш колко е хубаво. В устата си ще усетиш вкус, по-сладък от…

— По-сладък от млякото на леля Панокиа ли? — попитало най-малкото коте.

— Сто пъти по-сладък!

— Струва ми се, че ей сега ще опитам! — казало най-малкото коте.

— Мяу-мяу! — насърчително мяукал Дзопино. — Хайде малко смелост, братя котаци, научете се да мяукате.

И докато Ромолета цяла се тресяла от смях, най-малкото от седемте започнало боязливо да мяука. Второто му пригласяло малко по-силно, а също и третото се присъединило към хора. Само миг след това и седемте започнали да мяукат като седем цигулки, насърчавани с пълен глас от Дзопино.

— Как ви се струва?

— Наистина е сладко.

— По-сладко от мляко със захар!

— Хей, по-тихо! — извикала Ромолета. — Ще събудите леля Панокиа. Хайде, Дзопино, тръгвай!

Но вече било твърде късно, за да могат да се вземат предпазни мерки. Леля Панокиа се била събудила и се появила на вратата на кухнята. Чуло се щракането на ключа на лампата и се видяло лицето на възрастната жена, обляно в сълзи от щастие.

— Котенцата ми, милите! Най-сетне, най-сетне!

Дзопино и Ромолета вече били избягали в двора.

Седемте котета останали за миг разколебани. Гледали господарката си и мяукали с половин глас, без да знаят какво да мислят за сълзите, които бликали от очите й. Те поглеждали към вратата и решили — едно подир опашката на друго — да се измъкнат в двора, без да престават да мяукат.

Леля Панокиа продължавала да бърше сълзите си и да нарежда:

— Чудесни! Чудесни сте ми! А котетата й отговаряли:

— Мяу! Мяу!

Свидетел на това странно зрелище станал обаче скрилият се господин Калимеро, собственик на къщата, който, за да даде и последната стая под наем, се бил заврял да живее в един тавански килер. Той бил отвратителен човек, грозен като всеки шпионин. Неведнъж господин Калимеро казвал на леля Панокиа да не държи животни вкъщи, но старата жена естествено не му обръщала никакво внимание.

Голяма част от времето си Калимеро прекарвал, като следял от таванското си прозорче какво правят другите. И тази вечер станало така, че именно той видял котките, чул ги да мяукат, чул и леля Панокиа да ги хвали, като повтаряла: „Браво! Чудесно, котетата ми!“

— Най-сетне! — казал Калимеро и потрил ръце. — Ето защо тази стара вещица ходи нагоре-надолу и събира безстопанствени кучета. И не за друго, а за да ги учи да мяукат. Този път ще я поставя на място. Веднага ще напиша писмо до министъра.

И като затворил прозореца, взел писалка, хартия и мастилница и написал:

Господин министре,

Случват се невероятни неща, които поставят на сурово изпитание търпението на гражданите. Госпожа леля Панокиа направи това и това и т. н., и т. н.

Подпис: приятел на лъжата

След това поставил писмото в плик и изтичал да го пусне в пощенската кутия. За нещастие точно когато Калимеро се връщал вкъщи, Ромолета и Дзопино се били спрели на улицата, за да правят нещо, за което заслужавали да им бъдат прочетени още десетина глави от книгата на леля Панокиа. Както вече знаете, от време на време Дзопино усещал особен сърбеж и тогава трябвало да пише по стените. Тъкмо тогава той пак се подчинявал на този сърбеж, а Ромолета го наблюдавала с известна завист, тъй като нямала в джоба си парченце тебешир. Но нито единият, нито другият забелязали, че Калимеро е зад тях.

Още като ги видял, шпионинът разбрал, че става нещо тайно. Притаил се в един вход и оттам съвсем спокойно и удобно можал да прочете новото съобщение на Дзопино, което гласяло:

Замяукат ли котките — същия ден Джакомоне ще падне, от гръм поразен!

Дзопино и Ромолета едва се отдалечили, когато Калимеро се затичал към вкъщи, потривайки ръце, и написал до министъра следното писмо:

„Ваше превъзходителство,

В състояние съм да ви съобщя, че авторите на писанията по стените, които обиждат нашия владетел, живеят у госпожа леля Панокиа. Касае се за нейната внучка Ромолета и за едно от кучетата, които тя е прибрала, за да ги учи да мяукат, противно на всички закони. Сигурен, че ще ми изплатите обещаното възнаграждение от сто хиляди фалшиви талера, подписвам се: Калимеро Полицата“

Междувременно на улицата Дзопино забелязал с известна загриженост, че неговият десен крак се бил скъсил с още няколко милиметра.

— Трябва да намеря начин да пиша, без да изхабявам крака си! — казал той и въздъхнал.

— Почакай! — казала Ромолета. — Колко съм глупава, че не се сетих по-рано. Познавам един художник, който живее тук наблизо. Неговата мансарда е винаги отворена, тъй като е беден като черковна мишка и не се страхува от крадци. Ще можеш да влезеш и да вземеш назаем някоя и друга боя и дори цяла кутия. Ела, ще ти покажа пътя и след това ще се върна вкъщи, тъй като не искам леля Панокиа да се безпокои за мен.