Джани Родари
Джелсомино в Страната на лъжците (5)

В прозореца Дзопино вглежда се наслуки и вижда Джакомоне да крие сто перуки

Докато Джелсомино спи (без да подозира, че именно насън ще му се случи ново приключение, за което ще ви разкажа по-късно), нека тръгнем по следите на трите червени лапи на Дзопино. Главите от моруна и гръбнакът от камбала му се сторили прелестни. Той за пръв път слагал нещо в уста: докато бил на стената, никога не чувствал глад. Също така за първи път едно коте прекарало нощта в кралския парк. „Жалко, че и Джелсомино не е тук — мислел си той. — Иначе би могъл да направи серенада на крал Джакомоне и да му изпотроши всички стъкла.“

Като погледнал към двореца, забелязал цял ред осветени прозорци на най-горния етаж.

„Сигурно крал Джакомоне си ляга — казал си Дзопино. — Не бих искал да изпусна такова представление.“

Какъвто си бил пъргав, той се заизкачвал от един прозорец на друг и ето — погледнал в една огромна зала, която всъщност била само преддверието към спалнята на Негово величество.

Две безкрайни редици от лакеи, прислужници, придворни, адмирали, министри и други представители на властта дълбоко се покланяли при преминаването на дебелия и страшно грозен Джакомоне. Но той все пак имал две прекрасни неща: гъсти дълги къдрави коси с огнен оранжев цвят и теменужена нощница, на предницата на която било извезано името му.

При преминаването му всички се покланяли и почтително шепнели:

— Добър ден, Ваше Величество! Щастлив ден, господарю!

От време на време Джакомоне се спирал, за да се прозее и всеки път, когато правел това, някой придворен възпитано поставял ръка пред устата му. След това Джакомоне отново тръгвал, мърморейки:

— Тази сутрин съвсем не ми се спи. Чувствам се бодър като кукуряк.

Естествено той искал да каже точно обратното, но толкова бил свикнал да кара другите да лъжат, че сам казвал опашати лъжи и пръв си вярвал.

— Ваше Величество има лице само за плесници! — отбелязал, покланяйки се, един от министрите.

Джакомоне го изгледал кръвнишки, но навреме си спомнил, че тези думи означават, че има прекрасно лице: усмихнал се, прозял се пак, а след това се обърнал, помахал с ръка за поздрав към придворните, прибрал полите на нощницата си и се оттеглил в спалнята.

Дзопино отишъл на друг прозорец, за да може да продължи наблюденията си.

Щом останал сам, Негово величество Джакомоне веднага изтичал към огледалото и започнал да реше със златен гребен оранжевата си коса.

„Изглежда, много харесва косата си — мислел си Дзопино, — но в края на краищата има право: наистина косата му е хубава. Интересно как човек с такава коса е можал да стане пират. Трябвало е да стане художник или музикант.“

В този именно миг Джакомоне оставил гребена, нежно поел две къдрици край слепите очи и — едно, две, три! — с едно-единствено движение на ръката — готово, главата му останала гола като яйце. Дори един индиански воин не би могъл така бързо да скалпира някой от враговете си.

— Перука! — извикал Дзопино смаян.

Красивата коса с оранжев цвят не била друго, а хубава перука: под нея главата на Негово величество имала грозен розов цвят и била осеяна с брадавици и бучки, които Джакомоне опипвал, като въздишал тъжно. След това той разтворил един шкаф и пред смаяните очи на Дзопино се показали най-различни перуки: руси, сини, черни, сресани по сто различни начини. Джакомоне, който на публични места винаги се явявал с перуката с оранжев цвят, когато оставал сам, т. е. в леглото, обичал да сменя перуките си, за да се утешава за своята плешивост. Нямал никакво основание да се срамува от това, че косата му окапала: на почти всички нормални хора на известна възраст косата окапва. Джакомоне обаче бил друг човек: той не можел да понася главата си без грива.

Пред очите на Дзопино Негово величество пробвал десетина перуки, като се разхождал пред огледалото и се възхищавал на ефекта: гледал се в анфас, в профил и с едно огледалце оглеждал врата си като примадона, преди да излезе на сцената. Най-сетне една перука с виолетов цвят, цвета на нощницата му, особено много му допаднала. Той я сложил на главата си, легнал и загасил светлината.

Дзопино още половин час надничал тук-там от корнизите на прозорците на кралския дворец. Разбира се, това съвсем не подхожда на възпитан човек: и ако не е добре да се подслушва пред вратите, представете си колко по-лошо е да се наднича през прозорците. Да оставим настрана, разбира се, обстоятелството, че вие никога не бихте успели да го направите, тъй като нито сте котка, нито акробат. Особено много му харесал един от придворните, който, преди да си легне, съблякъл официалната си униформа, като разхвърлил на всички посоки пагони, отличия, саби. И знаете ли какво облякъл? Старите си дрехи на пират: панталони със закърпени колене, моряшка фланелка и черна лента на дясното око. В това облекло старият пират легнал не в леглото, а отгоре на балдахина, тъй като, изглежда, изпитвал носталгия по наблюдателния кош на главната мачта. След това запалил проста моряшка лула и жадно засмукал дима, чийто мирис Дзопино с големи усилия успял да понесе, без да се закашля.

„Гледай, гледай — казал си нашият наблюдател — каква е силата на истината: дори един стар пират обича истинските си дрехи.“

Дзопино решил, че е неблагоразумие да спи в парка, където имало опасност да бъде изненадан от някой пазач. Затова прескочил отново оградата и влязъл на главния градски площад. Очевидно това бил площадът, на който народът се събирал, за да слуша речите на крал Джакомоне. Дзопино се поогледал, за да намери някакво убежище, където да прекара нощта, но в същия миг усетил някакъв сърбеж по десния си крак.

„Чудно — измърморил той, — изглежда, съм хванал бълхи от Негово величество. Или може би от онзи стар пират.“

Сърбежът обаче бил малко по-различен: кракът го сърбял някак си отвътре, а не външно. Дзопино започнал да се пощи най-внимателно, но не открил никаква следа от бълхи.

„Сега разбрах — заключил той, — трябва да е желанието да пиша по стените. Спомням си, че снощи усетих същия сърбеж, когато благодарение на Джелсомино слязох на тази земя. Затова ще напиша нещо за краля на лъжците.“

Той се приближил предпазливо към фасадата на двореца и се огледал да разбере дали наоколо няма пазачи: но стражите, в хармония с всичко останало в този свят, където всичко било с главата надолу, спели дълбоко и хъркали. От време на време някой дежурен сержант правел обиколка, за да се увери дали няма будни стражи.

„Чудесно!“ — казал си Дзопино и с крачето си от червен тебешир, дясното, разбира се, написал на стената на двореца, точно встрани от главния вход:

Мяу!

Крал Джакомоне от яд се пука.

Знаем ний всички, че носи перука!

„Добър излезе надписът — рекъл си той, оглеждайки го. — Сега ще трябва да напиша още един от другата страна на входа.“

За четвърт час той написал сто пъти тези думи и накрая се почувствал изморен като ученик, който току-що е свършил да пише наложеното му наказание.

— А сега да си поспя!

Точно сред площада се издигала висока мраморна колона, върху която били изобразени подвизите на крал Джакомоне. Естествено там били всички негови открития. Изобразено било как Джакомоне разпределя богатствата си на бедните, как Джакомоне разгромява враговете, как Джакомоне изобретява чадъра, за да брани своите поданици от дъжда. На върха на колоната имало достатъчно място, за да може едно коте, при това само с три крака, да се излегне вън от всякакви опасности и да му удари един хубав сън. Дзопино се покатерил по колоната, като се залавял за скулптурите, настанил се по средата на капитела, завързал опашката си за гръмоотвода, за да не падне, и заспал веднага щом затворил очи.