Джани Родари
Джелсомино в Страната на лъжците (17)

Дзопино в края на главата
Залепва се отново на стената

Когато в къщата на Бенвенуто, където Джелсомино лекувал коляното си, станало известно, че Бананито е назначен за министър, Дзопино решил да отиде и да му връчи петиция за освобождаването на леля Панокиа и Ромолета. За съжаление обаче той стигнал в двореца, когато властта на Бананито била вече залязла.

— Ако искаш да видиш Бананито — казали му пазачите насмешливо, — трябва да отидеш в лудницата. Но кой знае дали ще те пуснат там, освен ако и ти не си луд…

Дзопино дълго се колебал дали да се престори на луд, или да се опита да влезе в лудницата по друг начин.

— Слушайте, мои крачета, на вас се доверявам! Сега сте четири и ще се изморявате по-малко, когато се катерите по зидовете.

Лудницата била мрачно квадратно здание, прилично на замък, заобиколено с ров, пълен с вода. Дзопино бил принуден да се примири с обстоятелството, че трябва да направи една баня: хвърлил се във водата и преплувал рова, покатерил се по зида и се вмъкнал в първия отворен прозорец, който бил прозорецът на кухнята. Всички готвачи и прислужници били отишли да спят, с изключение на момчето, което миело пода и което викнало:

— Пссст! Коте мръсно! Не знаеш ли, че тук няма отпадъци?

Нещастното момче винаги било толкова гладно, че изяждало без остатък всички отпадъци до последната рибена кост. И в желанието си да прогони котето колкото може по-скоро, за да не би да му отнеме нещо от храната, отворило му една врата, която водела към дълъг коридор. Вляво и вдясно, докъдето стигал погледът, били разположени килиите на лудите или по-точно — на затворниците, тъй като те не били луди, но тяхната вина се състояла в това, че казали по някоя истина и имали нещастието да бъдат чути от хората на Джакомоне.

Някои от килиите били отделени от коридора само с желязна решетка, други били затворени с тежки железни врати, на които имало само малки отвори за подаване на храната.

В една от тези килии Дзопино видял котките на леля Панокиа и за своя най-голяма изненада — и добрия Фидо. Те спели, отпуснали глави всяка на опашката на съседа си, и кой знае какви хубави сънища сънували. Дзопино не посмял да ги събуди, тъй като и бездруго тъкмо тогава не можел да направи нищо за тях. В същата килия, както вече знаете, бил затворен и Калимеро Полицата, който не спял и веднага започнал да му се моли:

— Братко, ти, който си свободен, донеси ми една мишка. Само една-едничка макар! От толкова време не съм хапвал мишка.

„Този е наистина луд“ — помислил си Дзопино, който не можал да го познае, и отново затворил прозорчето.

В дъното на коридора имало огромно помещение, в което спели не по-малко от стотина души, между които леля Панокиа и Ромолета. Ако имало малко светлина, Дзопино щял да ги види и разпознае. А ако не била заспала, леля Панокиа сигурно щяла да хване Дзопино за опашката, както вече била правила и друг път. Но нямало никаква светлина и всички затворници спели, включително и Ромолета. Дзопино прекосил стаята на пръсти и излязъл на една стълба, която водела за горния етаж. След дълго лутане той намерил килията, в която бил затворен Бананито.

Художникът спокойно спял с ръце зад врата и в съня си продължавал да вижда прекрасните картини, които щял да нарисува. В една от тези картини изведнъж се появила дупка: в средата на чудесен букет цветя Бананито видял главата на коте, което мяукало с гласа на Дзопино. Бананито се изправил и като погледнал към вратата, разбрал, че все още е в лудницата. Прозорчето на вратата обаче било отворено и там се появила главата на Дзопино, който продължавал да мяука, но вече не в съня на художника:

— Бананито! Бананито! Гледай ти какъв тежък сън!

— Ха, какво виждам! Да ми отрежат главата, ако това не са мустаците на Дзопино.

— Събуди се, ти казвам! Да, аз съм, Бананито — цял-целеничък, включително с крака, който ти ми подари и който работи чудесно.

За да мине през решетката, Дзопино като че ли се изтънил, той скочил в килията и изтичал да близне ръката на Бананито.

— Дойдох да ти помогна.

— Благодаря ти много, но как?

— И аз сам още не зная как. Бих могъл да открадна ключовете от пазачите.

— Да, но ще се събудят.

— Бих могъл да изгриза вратата, за да излезеш.

— Да, за десет години може би ще успееш да направиш дупка в желязната врата. Сетих се какво ми трябва!

— Какво?

— Пила! Дай ми една пила, а за останалото ще мисля аз.

— Тогава веднага отивам да потърся!

— Има и по-прост начин — казал Бананито. — Бих могъл да си нарисувам една пила, но тези разбойници не ми оставиха дори и моливче за рисуване.

— Ако е само това — рекъл Дзопино, — ето краката ми. Не забравяй, че трите ми крачета са от тебешир и само четвъртото — от маслени бои.

— Да, но ще се изтрият!

Дзопино не искал и да слуша възражения:

— Какво от това, ти винаги би могъл да ми направиш други.

— А как ще излезем през прозореца?

— Ще нарисуваш парашут!

— А как ще преплуваме пълния с вода ров?

— Ще нарисуваш и лодка!

Когато Бананито завършил рисуването на всичко необходимо за бягството, кракът на Дзопино толкова се скъсил, че не можел повече да му служи — все едно че бил отрязан.

— Виждаш ли, че направих добре, дето не си смених името — казал весело Дзопино. — Куц бях и куц си оставам!

— Веднага ще ти направя нов крак! — предложил Бананито.

— Сега няма време! Да вървим, преди да са се събудили пазачите!

Бананито започнал да работи с пилата и за щастие бил нарисувал такава пила, която ядяла желязото по-лесно от банан. Само след няколко минути на вратата зеела широка дупка и нашите приятели излезли в коридора.

— Да минем да вземем леля Панокиа и Ромолета — предложил Дзопино, — да не забравим и котките.

Шумът от пилата обаче събудил пазачите, които почнали да обикалят помещенията, за да установят откъде точно идва той. Бананито и Дзопино ясно чули стъпките на пазачите, които обикаляли коридор след коридор.

— По-бързо да стигнем до кухнята — предложил Дзопино. — Ако не могат да избягат всички, да избягаме поне ние двамата. На свобода ще бъдем по-полезни, отколкото като затворници.

Като ги видяло в кухнята, момчето отново започнало да вика по Дзопино:

— Едва го изгоних и ето го пак се домъкна! Искаш да ми задигнеш хляба ли? Хайде марш оттук през този прозорец, скачай и ако се удавиш, още по-добре!

Момчето било така разгневено, че дори не забелязало Бананито. То виждало само котето и се страхувало само от неговата конкуренция. Бананито си закачил парашута, приготвил лодката и взел под мишница Дзопино:

— Хайде, хоп!

— Да, да, бягайте — викало по тях момчето — и никога вече кракът ви да не стъпва тук!

Чак след като Бананито скочил, момчето се усъмнило, че нещо не е в ред.

— А този, другият, кой беше? — питало се момчето, почесвайки се по главата. И за да не си навлече неприятности, решило да мълчи. Решило да казва, че нищо не е видяло, нищо не е чуло. Извадило от отпадъците един кочан от зеле, захапало го, замучало от удоволствие.

Бягството на Бананито било открито само няколко

минути по-късно. От всички прозорци на лудницата пазачите започнали да викат:

— Помощ! Тревога! Избягал е опасен луд!

Бананито и Дзопино, приклекнали в лодката, започнали да гребат, за да прекосят пълния с вода ров. Но нямало да стигнат много далеч, ако от другата страна не ги чакал със своята количка Бенвенуто, който бил отгатнал намеренията на Дзопино.

— Бързо се скрийте тук под парцалите! — пошепнал им старият вехтошар.

След това ги накарал да се качат на количката и ги покрил с куп парцали, а когато пристигнали пазачите, той посочил встрани:

— Хей нататък избягаха, там ги търсете!

— А ти кой си?

— Беден вехтошар. Спрях се тук да си почина.

И за да ги убеди, че наистина е уморен, седнал на една от ръчките на количката и запалил лулата си.

Бедният Бенвенуто! Той знаел много добре, че ако седи в това положение, ще му побелее още повече косата и кой знае колко години от живота си ще изгуби. Но такъв си бил той!

„Годините, които губя — мислел си, — ще удължат живота на някой друг. С живота и със смъртта съм квит!“

И изпратил облак дим в лицето на пазачите.

За нещастие в същия миг Дзопино започнал да усеща сърбеж в носа си, изглежда, от прашните парцали, с които бил затрупан. Само носорог би могъл да каже, че миришат приятно. Дзопино решил да запуши носа си с предните си лапки, за да не кихне, но си спомнил твърде късно, че имал само един преден крак. Той кихнал така силно, че вдигнал цял облак прах.

За да не издаде Бананито, Дзопино решил да скочи от количката и да си плюе на краката.

— Какво беше това? — попитали пазачите.

— Куче! — отговорил Бенвенуто. — Куче, което се е било заровило в парцалите. Ето го къде бяга.

— Щом бяга — решили пазачите, — значи съвестта му не е чиста. Трябва да го догоним!

Дзопино чул тежките им стъпки, чул ги, че надават тревога, и се зарадвал: „Ако тръгнат след мен, значи ще оставят на мира Бенвенуто и Бананито.“

Той тичал из града, а преследвачите, изплезили езици — подир него. Ето, стигнали и площада пред двореца, стигнали при колоната, на която Дзопино веднъж бил прекарал спокойна нощ.

— Дръжте се, още един скок — и ще бъдем спасени — насърчил той собствените си крака.

И краката го послушали. Скокът обаче бил много по-голям, отколкото трябвало: вместо да се покатери по колоната и да стигне върха, Дзопино изведнъж се залепил на колоната. Той отново се превърнал в рисунка на коте с три крака. И това не му било неприятно, тъй като пазачите останали, както сами по-късно написали в своя доклад, „с пръст в уста“.

— Но къде изчезна?

— Видях го да скача към колоната.

— Да, но тук няма нищо!

— Вижда се само някаква драскулка. Някой немирник е нарисувал коте с тебешир, откраднат от училище.

— Какво да правим? Да си вървим! Драскулките не са наша работа.

Междувременно Бенвенуто откарал количката до вкъщи, като се спирал от време на време, за да си поеме дъх. Трябвало още два-три пъти да спира и да сяда, тъй като не издържал повече на умората. Той тръгнал от дома си на около осемдесет години, а когато отново стигнал пред вратата, бил вече над деветдесет. Брадичката му достигала гърдите, очите му се губели в дълбоки бръчки, гласът му бил дрезгав.

— Бананито, събуди се, стигнахме вече! — извикал Бенвенуто.

Бананито действително бил заспал на топличко под парцалите.