Джани Родари
Джелсомино в Страната на лъжците (11)

Ако един художник си знае занаята, рисунките му тръгват самички по земята

Бананито останал с отворена уста, като слушал Джелсомино и Дзопино да си разказват премеждията. Той продължавал да държи в ръка ножа, но вече дори не си спомнял защо го бил взел.

— Какво искахте да правите? — попитал го Дзопино с известно подозрение.

— Та това се питам и аз! — отговорил му Бананито. Достатъчно било обаче да се огледа наоколо, за да изпадне отново в най-черно отчаяние: картините му продължавали да стоят по местата си все така грозни, както в глава девета на нашия разказ.

— Както виждам, вие сте художник! — казал почтително Джелсомино, който дотогава нямал достатъчно време да открие това.

— Мислех се за такъв! — казал тъжно Бананито. — Мислех си, че съм художник. Но, изглежда, най-добре ще е да сменя професията си. И ще избера такава, при която цветовете ще имат най-малко значение. Ще стана например гробар и тогава ще работя само с черния цвят.

— Да, но в гробищата има и цветя! — забелязал Джелсомино. — На тази земя няма нищо, което да е само черно.

— Въглищата! — казал Дзопино.

— Но когато са запалени, те излъчват червена, бяла, синя светлина!

— Да, но черното мастило си е черно и толкоз!

— Но и с черно мастило могат да се напишат толкова пъстри и весели истории.

— Предавам се! — казал Дзопино. — Добре че не се обзаложих на един крак. Сега щяха да ми останат само два.

— Трябва да направя нещо — въздъхнал Бананито.

Като се разхождал из мансардата, Джелсомино се спрял пред портрета на мъж с три носа, който вече бил направил впечатление и на Дзопино.

— Кой е този?

— Един виден царедворец!

— Щастлив е, че има три носа: така ще усеща приятните аромати три пъти по-силно.

— О, това е дълга история. Като ми поръча да му направя портрета, изрично поиска да му нарисувам три носа. Дълго спорихме. Отначало исках да му нарисувам само един, после му предложих да се задоволи поне с два, но в края на краищата нямаше какво да се прави: той настояваше — или три, или никакъв портрет! А виждате ли какво излезе от тази работа? Плашило за непослушните деца!

— Изглежда, положението е същото и с този кон. Кралски кон ли е? — запитал Джелсомино.

— Кон ли? Не виждате ли, че е крава?

Джелсомино се почесал по врата.

— Може и да е крава, но на мен ми се струва, че е кон. Или по-точно казано, щеше да е кон, ако имаше четири крака, а не тринадесет, както има той. С тринадесет крака можеха да се нарисуват три коня и пак щеше да остане един крак в повече.

— Да, но кравите имат тринадесет крака — протестирал Бананито. — Така учат и децата в училище!

Джелсомино и Дзопино се спогледали, като че искали да си кажат: „Ако беше лъжливо коте, щяхме да го научим да мяука, но на какво можем да научим този нещастник?“

— Според мен — казал Джелсомино — картината ще стане по-хубава, ако се махне някой и друг крак.

— Да, но после ще ми се смеят всички, а критиците ще предложат да бъда изпратен в лудницата. Ах, сега си спомням какво исках да направя с ножа: исках да нарежа на парчета картините си. И сега веднага ще направя това!

Той отишъл да вземе ножа и се върнал със заплашителен вид пред картината, на която в пълен безпорядък били нарисувани тринадесетте крака на коня, наричан от него крава.

Бананито вдигнал ножа, за да нанесе първия удар, но изведнъж като че ли променил намерението си.

— Това е резултат на толкова месечен труд! — въздъхнал той. — Мъчително е да го унищожиш със собствените си ръце.

— Ето един хубав израз! — казал Дзопино. — Когато си взема бележник, ще си го запиша, за да си го припомням. Но преди да нарежете картината, защо не опитате да направите това, което казва Джелсомино?

— Е, добре! — съгласил се Бананито. — Какво ще загубя от това? Никога не е късно да нарежа картините на парчета.

Той започнал ловко да стърже с ножа боята, докато изчезнали пет от тринадесетте крака.

— Струва ми се, че вече изглежда по-добре — насърчавал го Джелсомино.

— Тринадесет без пет прави осем — казал Дзопино. — Ако картината изобразяваше два коня, всичко щеше да е наред. Извинете, исках да кажа — две крави.

— Да махна ли още някой крак, а? — попитал Бананито и без да чака отговор, изтрил още два крака.

— Посоката е добра, смелост! Смелост! Още малко и — готово! — възкликнал Дзопино.

— Сега как ви се струва?

— Оставете само четири крака и да видим какво ще стане.

Когато краката останали четири, от платното се чуло радостно цвилене и веднага след това конят скочил на пода и обиколил мансардата в ситен тръс.

— Най-сетне, най-сетне, сега започвам да се чувствам по-добре. Там вътре бе наистина много тясно! — казал конят. Като минал край едно малко огледало, закачено на стената, конят се огледал критично, а след това самодоволно изцвилил:

— Колко съм красив! Наистина съм красив кон! Господа, просто не зная как да ви благодаря. Ако някога попаднете в моя край, ще ви дам възможност да пояздите.

— В кой край? Хей, спри се, спри се! — викнал подир коня Бананито.

Но конят вече бил изскочил през вратата право на стълбището. Чувал се само тропотът от четирите му копита, като скачал от площадка на площадка. Малко след това нашите приятели видели от прозореца прекрасното животно да прекосява уличката и да се отправя към полето.

От вълнение Бананито плувнал в пот.

— И все пак — казал той, когато успял да си поеме дъх, — това наистина беше кон! Щом той го казва, трябва да му вярвам. А като си помисля, че в училище с неговата фигура ме учиха да пиша буквата „к“ в думата крава!

— Карай, карай по-нататък! — настоял Дзопино с ентусиазъм. — Хайде да опитаме с друга картина!

Бананито отишъл при картината, която изобразявала камила с три гърбици: те приличали на дюни в пустинята. Започнал да стърже, стъргал, стъргал и най-сетне останали само две.

— Вече е по-добре — мърморел си той и продължавал трескаво да работи. — И тази картина започна да става хубава. Ах, дали и тя ще се превърне в истинска жива камила?

— Когато стане достатъчно хубава — да! — казал Джелсомино.

Но нищо не се случило: камилата продължавала да си стои на платното неподвижна, безразлична, като че нищо не я засягало.

— Опашките! — извикал изведнъж Дзопино. — Тя има три опашки, достатъчно за цяло камилско семейство.

Когато изчезнали излишните опашки, камилата най-тържествено слязла от платното, отдъхнала си с облекчение и отправила благодарствен поглед към Дзопино:

— Добре че се сети за опашките! Иначе рискувах да остана завинаги в тази мансарда. Знаете ли дали има пустини тук наоколо?

— Има една в центъра на града — казал Бананито. — Тя е обществена пустиня, но по това време е затворена.

— Той иска да каже, че има обществена градина — обяснил Дзопино на камилата. — Истински пустини е трудно да се намерят на по-близко разстояние от две-три хиляди километра. Но гледай да не те видят пазачите, в противен случай ще свършиш в зоологическата градина.

Преди да си тръгне, камилата също се огледала в огледалото и намерила, че е хубава. След това прекосила уличката в лек тръс; един нощен пазач, който я видял, не повярвал на очите си и започнал да се щипе, за да се събуди.

— Изглежда, започвам да остарявам — заключил той, когато камилата се скрила от погледа му. — Вече заспивам, когато съм на служба, и сънувам, че съм в Африка. Трябва да внимавам, иначе ще ме уволнят.

Нищо не можело вече да спре Бананито. Никаква заплаха със смърт или анонимно писмо. Той скачал от една картина на друга, работел с ножа и сияел от радост:

— Това се казва хирургия! За десет минути направих повече операции, отколкото професорите в болницата правят за десет дни.

Щом се очистели от лъжите, с които били пълни, картините ставали хубави, а ставайки хубави, те ставали верни и направо живи. Кучета, овце, кози скачали от платната и тръгвали по света, като търсели място, където ще могат да бъдат щастливи, а котките направо тръгвали да ловят мишки.

Бананито нарязал на парчета само една картина — портрета на царедвореца с трите носа. Имало опасност, ако му остави само един нос, и той да скочи от платното и да накаже художника, че е нарушил заповедите му. Джелсомино му помогнал да го направи на конфети.

Дзопино започнал да тършува с вид на човек, който търси нещо, и от недоволния му израз се разбрало, че не може да намери онова, което търсел.

— Коне, камили, придворни — мърморел той, — а нито парченце сирене. Дори плъховете бягат далеч от тази мансарда. Миризмата на глад не харесва никому. Гладът мирише по-лошо и от отрова.

Като надникнал в един тъмен ъгъл, той открил малко платно, една покрита с прах картинка, на задната страна на която живеела стоножка, която, обезпокоена от Дзопино, хукнала да бяга със стоте си крака. Те наистина били сто и тя нямало да се обиди, ако Бананито й нарисува един-два повече. Картинката представлявала нещо, което с много добра воля можело да се сравни със сложена маса. Върху една чиния например имало някакво чудовищно животно, което би могло да бъде печено пиле, ако имало само два крака, а така, както било нарисувано, приличало на роднина на стоножката.

„Ето една картина — помислил си Дзопино, — която бих желал да видя в действителност. Пиле с двадесетина кълки, какво удобство за едно семейство, за един гостилничар, за едно изгладняло коте! Жалко, че трябва да се изтрият повечето от краката, но няма какво да се прави. Пак ще остане достатъчно за следобедна закуска за трима души.“

Дзопино занесъл картината на Бананито и го помолил да поработи и върху нея с ножа си.

— Да, но пилето е варено — възразил Бананито. — Как може да оживее?

— На нас ни трябва именно варено, а не живо! — отговорил Дзопино.

На тази забележка художникът нямало какво да отговори, още повече че в този момент и той си спомнил, че не е хапвал нищо от предната вечер, погълнат изцяло от своята живопис.

Пилето не оживяло, но от картината изпаднало истинско, изпущащо пара и аромат пиле — като че току-що извадено от тенджерата.

— Няма съмнение, че като художник ще направиш кариера — казал Дзопино, захапвайки едното крило (двете кълки оставил за Джелсомино и Бананито), — но като готвач си ненадминат.

— Добре би било да има и малко вино — казал изведнъж Джелсомино, — но по това време кръчмите са затворени, а и да са отворени, няма полза, тъй като нямаме пари.

В този миг на Дзопино му дошла нова идея:

— Защо не нарисуваш чаша вино, а още по-добре — бутилка?

— Ще се опитам! — отговорил художникът, който още горял от ентусиазъм.

Той нарисувал една бутилка с вино и когато го оцветил, то станало толкова хубаво, че ако Джелсомино не побързал да хване бутилката, виното щяло да се разлее по пода.

Тримата приятели вдигнали тост за живописта, за певческото изкуство и за котетата. Но при последния тост Дзопино се натъжил и трябвало дълго да го молят, за да каже какво му тежи на сърцето.

— И все пак — решил да заговори най-сетне той — аз съм сбъркано коте като онези по платната допреди половин час. Имам само три крака и дори не мога да кажа, че съм изгубил четвъртия си във войната или под трамвая, защото ще излъжа. Кой знае дали Бананито…

Нямало нужда да добави нищо друго. Художникът вече взел четката и за миг изрисувал един хубав котешки крак, който щял да се хареса дори на Котарака с чизми. И най-доброто било, че кракът веднага се залепил на съответното място на тялото на Дзопино, който най-напред с несигурна стъпка, но после все по-уверено опитал да ходи с него из мансардата.

— Ах, красота! — започнал да мяука той. — Просто се родих. Толкова различен се чувствам сега, че направо бих искал да си сменя името.

— Какъв съм глупак! — извикал Бананито, като се ударил по челото. — Нарисувах този крак с маслени бои, докато другите ти крака са направени с тебешир.

— Нищо, нищо! — казал Дзопино. — Ще карам с него така, както си е. Ще си запазя и старото име, защото като размислих — пак ми подхожда. Предният ми десен крак се скъси най-малко с половин сантиметър от писането по стените.

Бананито настоял на всяка цена да отстъпи леглото си на Джелсомино. Той си легнал на земята върху куп стари платна. Дзопино се настанил в джоба на палтото на Бананито, закачено на вратата, и сънувал куп чудни сънища.