Джани Родари
Джелсомино в Страната на лъжците (2)

Пред съседите недей разказва ти, че гласът ти като гръм ехти

Една сутрин Джелсомино отишъл на полето и видял, че крушите вече са узрели. Такива са си крушите: без да ви кажат нищо, работят, работят и една сутрин отивате да ги видите, а те вече са узрели и е дошло време да се берат.

„Жалко, че не взех стълбата — казал си Джелсомино. — Ще се върна вкъщи да я взема, ще донеса и един прът, за да обруля високите клони.“

Но точно тогава му хрумнало нещо.

„Защо да не опитам с гласа си!“ — помислил си той.

И хем на шега, хем сериозно застанал под дървото и извикал:

— Хайде, хоп!

— Тап-топ-туп! — му отговорили крушите и започнали да падат около него като едър град.

Джелсомино отишъл под друго дърво и направил същото. Всеки път, когато извиквал: „Хайде, хоп!“, крушите се откъсвали от клона, като че ли чакали само заповедта му, за да паднат на земята. Тази работа развеселила Джелсомино.

„Спестявам си труда — помислил си той, — жалко, че по-рано не се сетих да използвам гласа си, вместо да мъкна стълба и прът.“

Докато Джелсомино ходел из овощната градина, видял го един селянин, който копаел в съседната нива. Той започнал да си търка очите, да щипе носа си и когато се уверил, че не сънува, изтичал да повика жена си.

— Гледай, гледай! — казал й той с треперещ глас. — Джелсомино сигурно е магьосник.

Жената погледнала и паднала на колене:

— Джелсомино е светец!

— Казвам ти, че е магьосник!

— А пък аз ти казвам, че е светец!

Мъжът и жената, които до този ден винаги си били живели задружно, почнали голям спор. Мъжът хванал мотиката, а жената — лопатата, и били готови с оръжие в ръка да защитават становищата си, но в този миг мъжът предложил:

— Хайде да отидем да повикаме съседите. Нека погледат и те, да видим какво ще кажат.

Мисълта да повикат и други хора, с които ще има за какво да си поговорят, накарала жената да остави лопатата. До вечерта цялото село вече знаело какво се било случило и хората се разделили на две: едните твърдели, че Джелсомино е светец, а другите — че Джелсомино е магьосник. Споровете се надигали като морските вълни по време на мистрал^[1]. Стигнало се дори до сблъсквания и имало ранени, за щастие леко. Един селянин например се опарил с лулата си, тъй като в разгара на спора я лапнал обратно. Полицаите не знаели какво да правят и кого да арестуват. Те започнали да ходят от група на група, като призовавали към спокойствие и двете страни.

Най-запалените се отправили към градината на Джелсомино: едни — за да вземат нещо за спомен, тъй като я смятали за благословена земя; други — за да я опустошат, защото я смятали за омагьосана. Джелсомино, като видял тълпата, помислил, че някъде е избухнал пожар, и грабнал една кофа, за да помага при потушаване на пожара. Но тълпата се спряла пред неговата врата и Джелсомино разбрал, че се говори за него.

— Ето го! Ето го!

— Той е светец!

— Какъв ти светец, той е магьосник! Има и кофа, за да прави магии. Ето гледайте!

— Добре че сме надалеч, иначе ако хвърли върху нас от това нещо, загубени сме.

— Какво ще хвърли?

— Не виждате ли? В кофата има смола от ада, капне ли на тебе, дупка пробива и няма лекар, който да може да я запуши.

— Той е светец! Той е светец!

— Джелсомино, видяхме те! Ти заповядваш на плодовете да зреят — и те зреят, казваш им да паднат — и те падат от дърветата.

— Ама всички вие луди ли сте? — попитал ги Джелсомино. — Не разбрахте ли, че това е от гласа ми, който раздвижва въздуха като циклон?

— Да, да, знаем, знаем! — обадила се една жена. — Ти правиш чудеса с гласа си.

— Какви ти чудеса, това са магии! — обадил се друг. Джелсомино хвърлил ядосано кофата на земята, влязъл у дома си и заключил вратата.

„Свърши се с моето спокойствие — помислил си той. — Вече и крачка няма да мога да направя, без хората да хукват подире ми. Вечер, докато заспят, ще говорят само за мен и ще плашат децата, като им разказват, че съм магьосник. По-добре е да замина. Какво ще правя в това село? Родителите ми починаха, най-добрите ми приятели загинаха във войната. Ще тръгна по света и ще се опитам да преуспея с гласа си. Има хора, на които плащат, за да пеят. Чудна работа — да ти плащат за нещо, което ти прави удоволствие, но е така! Може би и аз ще успея да стана певец.“

След като взел това решение, Джелсомино събрал малкото си вещи в една раница и излязъл на улицата. От двете му страни се насъбрали хора, които шушукали помежду си. Джелсомино не поглеждал никого и не казвал нищо. Но когато се отдалечил на достатъчно разстояние, обърнал се, за да види за последен път родната си къща.

Тълпата продължавала да стои неподвижно.

„Сега ще им изиграя хубава шега“ — помислил си Джелсомино. Поел си дълбоко въздух и извикал:

— Сбогом!

Джелсомино извикал с цялата сила на гласа си. Последиците от този поздрав били незабавни: неочакваният вятър отнесъл шапките от главите на мъжете, а някои по-възрастни жени се оказали с глави, по-голи от яйце, и се спуснали да гонят отнесените от вятъра перуки.

— Сбогом! Сбогом! — повтарял Джелсомино, като се смеел от сърце на първата лоша постъпка, която правел през живота си.

Шапките и перуките се издигнали като птици към облаците, понесени от необикновената сила на Джелсоминовия глас, и само за няколко минути се изгубили от погледа. По-късно станало известно, че са паднали на много километри далеч от селото, а някои дори преминали границата.

Няколко дни по-късно Джелсомино също прекосил границата и се озовал в най-чудната страна на света.