Стивън Ериксън
Ловци на кости (29)

24.

Поемете си дъх,

дълбок дъх,

а сега го задръжте, приятели,

задръжте го дълго,

защото светът,

светът се дави.

 

Ву

Много лица имаше хаосът, селението между селенията, а тази пътека, която бяха хванали, помисли си Таралак Вийд, наистина беше ужасна. Обезлистени дървета се издигаха тук-там, откършени голи клони бавно се въртяха в мразовития безпосочен вятър, струи дим се носеха над пустинния разкалян пейзаж и навсякъде… трупове. Затънали в глината щръкнали от земята трупове, сгърчени полузаровени тела.

В далечината проблясваше магия, знак за продължаваща все още битка, но мястото, през което вървяха, беше безжизнено, тишина като траурен саван отвсякъде, единствените звуци — трепетно близко — хлипът на ботуши, изтръгващи се от сивкавата кал, стърженето на броня и оръжие и откъслечните тихи ругатни на ледериите и едурите.

Дни наред сред тази лудост, това жестоко напомняне какво е възможно, как могат нещата да се свлекат надолу и все по-надолу, докато воините се сражават безсмислено и животът изтича, за да запълни калните локви, студената плът да поддаде под нозете.

„А ние продължаваме към своята битка с престорено безразличие към всичко, което ни заобикаля.“ Не беше глупак. Беше роден в племе, което повечето наричаха примитивно, изостанало. Воински касти, култове на кръв и несекваща мъст. Гралите бяха чужди на сложни съждения, тласкани от празни желания и безпочвени убеждения. Бяха поклонници на насилието. И все пак — нямаше ли мъдрост в това да се наложат правила, за да се държи безумието под юзди, да не се стига толкова далече в кръвопролитието?

Таралак Вийд осъзна, че е попил нещо от цивилизованите нрави, като треска от лоша вода, мислите му се бяха извратили с блянове за унищожение — цял клан, поискал бе всеки в него да бъде убит, за предпочитане — от собствената му ръка. Мъж, жена, дете, бебе. След това, в израз на скромна умереност, си беше представял един по-малък вихър от смърт, който щеше да му остави достатъчно съплеменници, над които да властва неоспоримо, свободен да прави с тях каквото пожелае. Щеше да е вълкът мъжкар в разцвета на силите си, да властва над всички и всички да го слушат само щом го погледнат в очите, с един прост жест да доказва господството си.

Всичко това вече беше безсмислено.

Отпред воинът Алрада Ан даде сигнал за отдих и Таралак Вийд се смъкна на стръмния мокър бряг на някакъв ров и зяпна краката си, които сякаш свършваха малко под коленете му — останалото не се виждаше под тъмната локва вода, отразила сивкавото небе.

Тъмнокожият Тайст Едур тръгна назад по колоната и спря при грала и воина джаг зад него.

— Сатбаро Ангар казва, че сме близо. Скоро ще отвори портала — бездруго прекалихме с гостоприемството на този свят.

— Какво искаш да кажеш? — попита Таралак.

— Няма да е добре обитателите да ни видят тук. Вярно, за тях ще сме като привидения, призрачни, просто поредната тътреща се колона войници. Но все пак едно такова виждане може да предизвика… вълни.

— Вълни?

Алрада Ан поклати глава.

— И на самия мен не ми е ясно, но нашият магьосник е настойчив. Това селение е като Новороденото — да му отвориш пътя значи да навлечеш опустошение. — Помълча и добави: — Виждал съм Новороденото.

И Алрада Ан се отдалечи.

— Командва без чест — промълви Икариум.

— Глупак е — процеди през зъби гралът.

— Суров си в преценката си, Таралак Вийд.

— Играе с измама, Убиецо. И всички се хващат, но не и аз. Не го ли виждаш? Той е различен от другите.

— Съжалявам — отвърна Икариум, — но не виждам като теб. Различен — с какво?

Таралак Вийд сви рамене.

— Избелва си кожата. Надушвам сместа, която използва, напомня ми за цветовете на готар, с които моят народ избелва сърнешките кожи.

— Избелва… — Икариум бавно се изправи и погледна назад по колоната. После въздъхна. — Да, сега виждам. Бил съм разсеян…

— Изгубил си се в себе си, приятелю.

— Да.

— Това не е добре. Трябва да се подготвиш, да владееш целия си разсъдък, Убиецо…

— Не ме наричай така.

— Това също е в теб, тази съпротива срещу истината. Да, тази истина е жестока, но само страхливец би отвърнал лице от нея, би й обърнал гръб и би се скрил зад някоя по-удобна лъжа. Такъв страх лежи под тебе.

— А може би не, Таралак Вийд. Вярвам, че наистина съм страхливец. И все пак това е най-малкото ми престъпление, ако всичко, което каза за мен, е вярно…

— Съмняваш ли се?

— У мен няма жажда — каза джагът. — Няма страст да убивам. И всичко, което хвърли в нозете ми, всичко, което каза, че съм извършил — нищо не помня от него.

— Такова е проклятието ти, приятелю. Да можех да призная, тук и сега, че съм те излъгал. В душата ми са станали промени и чувствам, че двамата все едно сме попаднали в капан, обречени на съдбата си. Започнах да те познавам по-добре, отколкото съм те познавал, и скърбя за теб, Икариум.

Светлосивите очи го изгледаха.

— Ти ми каза, че сме пътували заедно от дълго време, че и преди сме правили тези пътувания на духа. И си бил упорит в рвението си, в желанието си да видиш как се… развихрям. Таралак Вийд, ако сме пътували заедно толкова много години… това, което казваш сега, е нелогично.

Пот изби под дрехите на грала и той извърна глава.

— Твърдиш, че Алрада Ан е измамникът сред нас. Може би трябва да си измамник, за да познаеш подобния си.

— Груби думи чувам от теб, приятелю…

— Вече не вярвам, че сме приятели. Вече подозирам, че ти си моят пазител, а аз не съм нищо повече от твоето оръжие. И ето, че изричаш думи на съмнение за остротата му, все едно с тази взаимна несигурност можем да се доближим един до друг. Но аз няма да направя тази стъпка, Таралак Вийд, освен назад — по-далече от теб.

„Кучи син. Преструвал се е, че забравя. Но през цялото време е слушал, наблюдавал е. И сега се доближава до истината. Оръжието е умно — бях невнимателен, подвел ме е да проявя пренебрежение и ако самите ми думи бяха оръжие… забравих, че този джаг знае как да се брани, че е ковал бронята си от столетия.“

Вдигна очи към Алрада Ан, който отново мина покрай тях, запътен към челото на колоната.

— Скоро — напомни им воинът.

 

 

Капитан Варат Таун, първи помощник на Атри-преда Ян Товис, махна на стрелците си ледерии да тръгнат напред. Изплю се в опит да махне от устата си вкуса на кал, но беше безнадеждно. Тук магията на Крепостите се беше развихрила на искрящи унищожителни вълни и той долавяше във вятъра ека на десетки хиляди умиращи войници, а калта, полепнала по езика му, беше от разпрашена плът, зърниста от късчетата кости.

И все пак във всичко това може би имаше и дар, обещание за по-добро бъдеще. Защото колкото и мрачна да беше станала Ледерийската империя под властта на Тайст Едур, все още имаше зелени полета, селски нивя и синьо небе. Майки все още раждаха деца и сълзи на радост лесно потичаха по топлите бузи от очи, премрежени от любов… „О, скъпа моя, тези спомени за теб са всичко, което все още ме държи цял, всичко, което ме пази да не полудея. Ти и скъпата ни дъщеря. Ще те видя отново. Обещавам ти. Може би скоро.“

Алрада Ан беше отново в челото на колоната. Горкият. Чертите му веднага го издаваха пред войник от Блуроуз като Варат Таун. Натрапник — какви ли бяха причините за тази заблуда? „Оцеляване може би. Това и нищо друго.“ Все пак беше чувал от ледерийски роби, служещи на Тайст Едур, че съществувала древна вражда между едурите и Тайст Андий, а ако едурите знаеха за скритите анклави в Блуроуз, за своите омразни тъмнокожи родственици, какво пък…

И тъй, Алрада Ан беше тук сред тях. Шпионин. Варат Таун му желаеше успех. Орденът на Оникса беше имал благонамерени управници в края на краищата — разбира се, при сегашните обстоятелства миналото будеше романтичен идеализъм.

„Все пак не може да е било по-лошо от сегашното.“

Очакваше ги нова безсмислена битка. Още мъртви ледерии. Толкова му се искаше да си спечели уважението на Туайлайт, а това командване можеше да се окаже истинското изпитание. Можеше ли Варат да командва добре? Можеше ли да постигне съвършен баланс между войнска ярост и сдържаност? „Но аз съм служил при най-добрия командир на ледерийските армии след Преда Унутал Хебаз, нали?“

Тази мисъл сякаш само удвои бремето, което усещаше на плещите си.

Ровът, покрай който се тътреха, се втичаше в разкаляна равнина, разровена от конски копита, колела на талиги и кратери от магически взривове. Вонята на гниеща плът бе надвиснала във въздуха като мъгла. Тук-там се виждаха надгробни камъни, кривнати на една страна или счупени, нацепено дърво, почерняло от влага и гниене, тънки бели кости, щръкнали от мъртва плът.

Може би на половин левга от тях минаваше хребет и по него се точеше раздърпана колона, тръгнала в поход към далечна битка.

— Бързо! — изсъска Сатбаро Ангар. — Снишете се, съберете се! Бързо, глупаци! Трябва да се махаме!

 

 

Стет и Айстар, брат и сестра, обсебени от общ спомен за болка, за ръце и крака, приковани за дърво, и за гарвани, накацали по лицата им, кълвящи очите им — ужасни кошмари, рожба на творческо въображение, бе казала майка им Майнала — се промъкваха в сумрака по хлъзгавите и коварни камъни.

Никой от двамата още не беше влизал в бой, макар и двамата да бяха изрекли ревностното си желание, защото все още бяха млади, или така поне беше решила майка. Но Стет беше на десет години, а сестра му Айстар — на девет; и носеха бронята на Отряда на Сянката и оръжия на коланите, и се бяха обучавали с другите, също тъй усърдно като всички. А някъде там, отпред, стоеше любимият им страж и пазеше прохода. Промъкваха се към него — най-любимата им игра.

Приближиха се присвити до мястото, където стоеше обикновено.

И вляво от тях се чу дрезгав глас:

— Много шумно дишате.

Айстар изскимтя отчаяно и подскочи.

— Стет е! Аз изобщо не дишам! Също като теб! — Пристъпи към изгърбения Т’лан Имасс, подпрял гръб на стената. После се хвърли към него и го прегърна през кръста.

Тъмният празен поглед на Онрак се спря върху нея. След това сбръчканата ръка, която не държеше оръжие, се пресегна и леко я потупа по главата.

— Сега дишаш — каза воинът.

— А ти миришеш на прах и още по-лошо.

Стет подмина позицията на Онрак и след две крачки се качи на една канара и надникна в тъмното отвън.

— Днес видях плъх — каза той. — Пуснах две стрели по него. Едната мина близо. Много близо.

— Слез оттам — каза му Т’лан Имасс и свали ръцете на Айстар от кръста си. — В силует предлагаш мишена.

— Тук вече не идва никой, Онрак — отвърна момчето и се извърна към приближилия се немрящ воин. — Отказали са се — твърде неприятни се оказахме за тях. Майка казва, че трябва да се махнем…

Стрелата го порази в слепоочието, прониза костта и го завъртя, ходилата му се хлъзнаха по канарата, Стет залитна и падна.

Айстар запищя, пронизителен вик, който прокънтя в цепнатината, а Онрак я изтика зад себе си:

— Бягай. Назад, покрай стената. Бягай!

Още стрели изсвистяха в тесния проход, две се забиха в тялото на Онрак и вдигнаха облачета прах. Той ги изтръгна, пусна ги на пода, закрачи напред и надигна меча.

 

 

Лицето на Майнала бе състарено, изцедено от дни и нощи на страх и тревога, от безмилостното бреме на чакането, от взирането в осиновените й деца и от това, че не виждаше нищо освен войници, които се бяха научили да убиват, които се бяха научили да виждат как умират другарите им.

И всичко това — за да бранят един празен трон.

Трул Сенгар можеше да разбере жестоката нелепост на тази отбрана. Един призрак беше обсебил Първия трон, същество от сенки, толкова нематериално, че дори немрящите Т’лан Имасс изглеждаха пред него кипящи от живот. Призрак, бог, тънка като мъгла паяжина от страст, жажда за господство и нечестиви кроежи — това беше обсебило престола на властта над всички Т’лан Имасс.

Там, някъде навън, имаше други Т’лан Имасс, които се стремяха да узурпират Първия трон, да вземат силата му и да я дарят на Сакатия бог — на силата, която вече бе оковала Тайст Едур. На Сакатия бог, който беше дал на Рулад меч, пропит от ужасно проклятие. И за това пропаднало същество армията на Едур не беше достатъчна. Армията на ледериите не беше достатъчна. Не, нужни бяха Т’лан Имасс.

„И ние трябва да го спрем този Сакат бог. Тази наша жалка армийка.“

Онрак беше обещал ярост в битката, която неизбежно щеше да дойде, последната битка. Но Трул знаеше, че яростта няма да стигне, нито онова, което изпитваше самият той: отчаяние. Нито голият ужас на Майнала, нито, както вярваше вече, непоклатимата безчувственост на Монок Очъм и на Ибра Голан — това също беше обречено на провал. „Каква сбирщина сме само.“

Откъсна очи от Майнала и погледна Монок Очъм, който стоеше неподвижно пред сводестия вход, водещ в тронната зала. Гадателят на кости не бе помръднал поне три цикъла на спане и будност. Сребристата кожа на раменете му смътно искреше на светлината на фенера. Но сега леко кривна глава.

„Е…“

Писък на дете отекна в прохода и накара Трул Сенгар да скочи. Беше подпрял копието си на стената — сграбчи го и затича нагоре към виковете.

Айстар се появи срещу него, изпънала ръце напред, пребледняла.

— Стет е мъртъв! Убиха го! Убиха го…

И Майнала дотича, притисна детето до гърдите си и се обърна.

— Панек! Събери войниците!

Втората защитна линия, на средата между позицията на Онрак и главното ядро, се държеше от Ибра Голан. Щом Трул Сенгар се приближи, той каза:

— Онрак се сражава. За да ги забави. Този път има много Тайст Едур. И човеци. Сред тях има и шаман, владее хаотична сила. Този път, Трул Сенгар, сериозно са решили да вземат Първия трон.

Шумът от битката вече се чуваше. Онрак, сам срещу родствениците на Трул. „И някакъв проклет магьосник.“

— Повикайте Монок Очъм! Ако магьосникът реши да отприщи вълна от магия, сме свършени.

— Вие — може би…

— Не разбираш, торба кокали такава! Хаотична магия! Трябва да го убием тоя кучи син!

И Трул тръгна напред.

 

 

Алрада Ан видя как трима от воините му паднаха под огромния каменен меч на Т’лан Имасс — немрящият не беше отстъпил и крачка от стеснението на прохода. Обърна се към Сатбаро Ангар.

— Трябва да го изтласкаме назад! Няма да се умори — може да държи тази позиция вечно!

Таралак Вийд зад гърба им каза:

— Пуснете срещу него Икариум!

— Джагът е празен — отвърна пренебрежително магьосникът. — Изтегли воините назад, Алрада Ан. И кажи на ледериите да спрат със стрелите си — не искам някоя заблудена стрела да ме удари в гръб.

И тръгна напред.

А зад Т’лан Имасс се появи друга фигура, видя Алрада Ан. Държеше копие — висок, скрит в сенките, но все пак… познат силует, тези плавни движения — видя как една стрела изсвистя покрай рамото на немрящия, после дръжката на копието я изби настрани.

„Не. Това е невъзможно. Сбъркал съм.“

— Сатбаро!

Т’лан Имасс изведнъж отстъпи от позицията си, отдръпна се в прохода…

Сатбаро Ангар изкуцука към теснината. Сила закипя около него, надигаща се, прошарена със сребристи нишки вълна, искрящо сребро. Мокрият камък на стените на теснината започна да се кърти със странен хрущящ звук, водата по него изригваше на пара. Една голяма плоча близо до стеснението изведнъж се отцепи, изтрещя и се пръсна на пода.

Магията се надигна все по-силна, разшири се от двете страни и над главата на Сатбаро, застинала вълна от сила, която пращеше и съскаше като хиляда змии.

Алрада Ан пристъпи напред.

— Сатбаро! Почакай!

Но магьосникът го пренебрегна и кипналата вълна от магия с рев се гмурна в стеснението, опърли пътека навътре през прохода…

… и изведнъж се пръсна.

Сблъсъкът отхвърли Алрада Ан три стъпки назад, вълна зной го удари в гърдите като юмрук.

Сатбаро Ангар изкрещя.

И нещо огромно изникна от теснината, изгърбени рамене се провряха през отвора. Мършаво и немрящо, кожата му — прошарена на сиво и черно, сребриста козина по врата и надолу по раменете като настръхнали пера… съществото се провря през теснината и се втурна напред — на кокалчетата на пръстите си и на подобните на лапи задни стъпала — право към Сатбаро Ангар.

Алрада Ан извика предупредително…

… Късно. Звярът се пресегна и огромните длани докопаха магьосника, вдигнаха го във въздуха, отпраха едната ръка, после другата, кръвта швирна и привидението изви врещящия Сатбаро и захапа тила му, грамадните кучешки зъби се впиха дълбоко. Челюстите се стиснаха, главата на немрящия демон дръпна рязко назад — откъсна половината врат — и гръбнакът на Сатбаро изригна навън като котвена верига, изплющя кървав във въздуха…

След това звярът запокити трупа встрани и тръгна срещу Алрада Ан.

 

 

Икариум стоеше над труп на дете, зяпнал течността, изцеждаща се от натрошения череп, оцъклените очи и полуотворената уста. Стоеше вцепенен и трепереше.

Таралак Вийд дотича при него.

— Сега, Убиецо. Сега е моментът!

— Не е нужно — промълви Икариум. — Не е нужно това…

— Чуй ме…

— Замълчи. Няма да избивам деца. Няма да допусна това…

Взрив от магия пред тях, ударната вълна се затъркаля назад, събори и двамата. Викове, писъци. И зверско ръмжене. Крясъци на страх и ужас сред ледерии и едури.

— Икариум! Напада ни демон! Демон! Не дете, не деца — не виждаш ли? Трябва да действаш — сега! Покажи им! Покажи на Едур какво има в теб!

Таралак го дърпаше за ръката. Намръщен, Икариум го остави — остави се да го повлекат напред, през гмежта от присвити от ужас едури. „Не, не искам това…“ Но усети туптежа на сърцата си, как се надига като бойни барабани, с песен за огън…

Плиснала кръв и мръсотия — и пред очите на двамата воини се разигра жестоката смърт на Сатбаро Ангар.

А след това соултейкънът се понесе напред и Алрада Ан — храбрият воин, пожелал да защити бойците си — излезе на пътя на чудовищното същество.

Икариум усети, че едноострият меч е в дясната му ръка — не помнеше да го е вадил, но се движеше напред, всяко движение сякаш невъзможно забавено, накъсано… и се пресегна, сграбчи Тайст Едур и го отхвърли зад себе си, все едно не тежеше повече от дрипа; и закрачи напред да пресрещне немрящия звяр.

Видя как гигантската маймуна изведнъж се дръпна.

Нова стъпка, странно бучене изпълни черепа на Икариум, а звярът заотстъпва, провря се заднешком в теснината и зад нея, обърна се рязко и побягна по прохода.

Икариум залитна, изпъшка, подпря се на ръба на стеснението, усети грапавата повърхност под дланта си. Злокобната песен в ума му заглъхна…

И тогава едурът се хвърли напред покрай него през разлома. И отпред отново заехтя кънтежът на битка. Трясък на тежко желязо, всякакъв мирис на магия изчезна…

 

 

Отвъд теснината Алрада Ан видя пред себе си уширение и там, в раздърпан строй, в поне три реда дълбочина, стояха някакви войници, размахали оръжия, бледи, зацапани лица под шлемовете… „Сестрите да ме вземат дано, толкова са малки! Какво е това? Срещу нас са деца!“

А след това видя двамата Т’лан Имасс и между тях — висока сивокожа фигура… „Не. Не може да бъде — ние го оставихме, ние…“

Колб Харат изрева дивашки, бойният вик моментално беше подет от Саур Батрада.

— Трул Сенгар! Предателят е пред нас!

— Мой си!

И Саур и Колб се хвърлиха заедно срещу Трул Сенгар.

След тях останалите едури се развърнаха и връхлетяха срещу бойния строй на децата в броня и двете сили се сблъскаха в какофония от кънтящи оръжия и щитове. Писъци на болка и гняв заотекваха от очуканите каменни стени.

Алрада Ан стоеше замръзнал и гледаше изумен, с пълно неверие.

Трул Сенгар се отбраняваше яростно с копието си, мечовете на Саур и Колб сечаха и забиваха. Притискаха го назад… и Алрада Ан разбра, проумя — Трул се мъчеше да защити тези деца — децата зад себе си…

Крясъци от бойния ред на едурите — двамата Т’лан Имасс настъпваха в контраатака от двете страни и нищо сякаш не можеше да ги спре.

Но той все така стоеше замръзнал… После се хвърли напред с дивашки вик.

 

 

Трул Сенгар познаваше двамата воини. Виждаше омразата в очите им, усещаше гнева в тежестта на ударите им, докато се мъчеха да пробият защитата му — не можеше да ги удържи задълго. А паднеше ли, знаеше, че злочестите малки войничета зад него ще се изправят лице в лице срещу тези убийци.

Къде беше Апт? Защо Майнала беше задържала демона — какво повече можеше да ги застраши?

Друг някой викаше този път името му откъм гъстия строй на едурите. Име, изричано не с гняв, а с болка — но Трул нямаше време да погледне натам, нямаше време да се учуди дори — Колб беше посякъл лявата му китка, отворил беше широка рана и кръвта се стичаше по ръката му, процеждаше се в дланта, стиснала копието.

„Няма да издържа дълго. По-добри са отпреди, и двамата…“

После видя как една къса извита мерудска сабя посече навътре зад Колб, порази го във врата, продължи — и главата на Колб Харат отхвърча и падна. Тялото за миг се залюля, после рухна.

Саур Батрада изръмжа проклятие, обърна се рязко, посече и мечът му се впи дълбоко в дясното бедро на новопоявилия се…

И Трул замахна, острието на копието му се впи в челото на Саур точно под ръба на шлема. И с ужас видя как очите на воина изскочиха от кухините като вързани на конци, докато главата се отмяташе назад.

Трул изтръгна оръжието си, а един едур залитна към него и изпъшка:

— Трул! Трул Сенгар!

— Алрада?

Воинът вдигна двете криви саби.

— Бия се на твоя страна, Трул! Изкупление… моля те!

„Изкупление?“

— Не разбирам — но не се съмнявам. Добре си дошъл…

Някакъв звук се усилваше в главата на Трул, връхлиташе го сякаш от всички посоки. Видя как едно от децата вляво затисна ушите си с длани, после друго…

— Трул Сенгар! Това е джагът! Сестрите да ни вземат дано, той идва!

„Кой? Какво?“

„Какъв е този звук?“

 

 

Онрак Прекършения видя джага, усети набъбващата сила в съществото, залитащо като пияно напред. И застана на пътя му. „Това ли е водачът им? Джагътска кръв, да. О, как се надига отново старата горчивина и гняв…“

Изведнъж джагът изправи рамене, вдигна меча си, а пронизителният стон изригна с физическа сила, тласна Онрак една стъпка назад и Т’лан Имасс най-сетне видя очите на джага.

Мъртви, безжизнени… а след това изведнъж лумнаха с убийствена ярост.

Високият смугъл воин връхлетя срещу него, оръжието му засвятка с ослепителна бързина.

Онрак го блокира с меча си, замахна високо в рипост, за да отсече главата на джага… но колкото и невероятно да беше, ударът бе посрещнат от другото оръжие със сила, която го разтърси. Една ръка се изстреля напред, докопа безсмъртния воин, надигна го високо от скалния под…

Трясък в стената и се пръснаха ребра. Онрак се хлъзна надолу, присви се да се съвземе и отново се хвърли напред…

Джагът се понесе напред, право към бойния ред на малките войници на Майнала… тънкият пронизителен звук бе оглушителен…

Онрак се стовари с все сила в туловището на полукръвния, твърдата кост с тежината на цяло муле удари гърба на джага като чук.

И Т’лан Имасс бе отхвърлен назад, срути се тежко на пода.

Противникът му също се олюля и Онрак видя оголените му зъби, щом се обърна побеснял и с неимоверна бързина се приближи до немрящия воин — преди да е успял дори да се надигне, — изпъна ръка, пръстите му се впиха в дебелата суха кожа, вкопчиха се около гръдната кост, той надигна Онрак във въздуха и го запокити — отново в стената, този път със сила, която потроши и кости, и камъни.

Онрак се срина на купчина сред късовете откъртена скала и повече не помръдна.

А при движението си Икариум се беше обърнал с лице срещу Тайст Едур и ледериите.

 

 

Трул Сенгар видя как чудовищното зеленокожо същество — което бе натресло Онрак в стената като торба дини — изведнъж скочи сред струпаните зад него Едур и започна ужасяваща сеч.

Пронизителният звук се извиси още, понесъл със себе си яростен, вихрен вятър на сурова сила. Разрастваше се безмилостно, едури и ледерии падаха, кошмар се бе появил сред тях, воинът ревеше неистовата си закана да ги заличи от света. Трул зяпна невярващо в страховитата мъгла от кръв, кипнала във въздуха, телата падаха — по две, по три, четири, пет наведнъж — воините сякаш се стапяха, залитаха, завъртаха се и се сгромолясваха под дивашките удари…

Оцапана с кръв длан се вкопчи в лявата му ръка и го дръпна. И през ужасяващия пронизителен вой той чу:

— Трул — сега ще умрем — всички. Но аз те намерих. Трул Сенгар, съжалявам — за Стрижението, за всичко… за всичко друго…

Майнала залитна към тях. Изплю кръв — копие беше пронизало гърдите й малко под дясната ключица и лицето й беше смъртнобледо.

— Къде е Монок Очъм? — попита. — Къде е Гадателят на кости?

Трул посочи назад към входа на тронната зала.

— Там влезе — като ранено псе… — И зяпна. Ибра Голан беше застанал на входа.

И изведнъж всякакви думи станаха невъзможни, бесен вятър ги тласна назад, вихрен и толкова силен, че вдигна във въздуха мъртви деца и ги понесе със себе си в страховит въртоп. Джагът стоеше на двадесет разтега от тях сред грамади от трупове и Трул видя зад него искрящ портал; огнената рамка потръпваше колебливо във въздуха, без да докосва скалния под, и сякаш бавно се приближаваше, притеглена от стихията на силата. Зад нея се виждаше тунел, необятно бляскаво мъртво поле, а в самия му център, невероятно далечен — кораб, подмятан от бурни вълни.

Майнала се олюля назад, мина покрай Ибра Голан и изчезна в тронната зала…

Джагът се обърна, от очите му лумна сребриста светлина…

Приведе се и тръгна напред с дълги сковани крачки.

„Духовете да ме благословят…“ Трул се хвърли на пътя на привидението.

Мечът връхлетя върху него сякаш от всички посоки. Не можеше да контраатакува, прътът на копието кънтеше и подскачаше в ръцете му с всеки удар, който отчаяно отбиваше…

И Алрада Ан връхлетя отдясно на джага… два мълниеносни сблъсъка и едноръбият меч изби и двете саби, стрелна се и от гърдите на Алрада Ан изригна кръв, ударът бе толкова силен, че воинът излетя от земята, краката му се превъртяха, тялото се понесе, подето от вятъра сред пурпурен дъжд.

Джагът поднови атаката си срещу Трул, пронизителният вой пак изригна от устата му. Мечът засвистя така бързо, че едва се виждаше, всяко блокиране разтърсваше костите на едура… но джагът беше спрян.

 

 

Почти погребан под кървавите трупове, Варат Таун лежеше неподвижен, едното му око бе приковано в двете смътни фигури, Икариум и Тайст Едур… Не можеше да продължи дълго. Никой не можеше да устои дълго срещу джага, но воинът с копието все пак се държеше с упорство и дързост, с такава ловкост и непогрешимо умение, че ледериецът едва успяваше да си поеме дъх.

Зад Тайст Едур децата се оттегляха през грубо изсечения вход.

Бурята вече се бе превърнала във вихър и той кръжеше около двамата сражаващи се… богове, движеха се по-бързо, отколкото окото на Варат можеше да проследи, но ето, че най-сетне копието започна да се цепи от мълниеносните парирания…

Варат Таун чу хленч някъде наблизо, съвсем леко отмести поглед и видя свития до стената Таралак Вийд, хлипаше от ужас. Беше драскал с нокти по камъка сякаш да си изрови път да избяга и по нашарената с жълти нишки стена лъщяха кървави петна. „Ти го поиска, кучи сине. Сега го преживей.“

Ново пращене го накара да извърне поглед и видя, че копието се е прекършило — едурът отскочи и успя някак да избегне страничното посичане на меча, който щеше да го обезглави. С рев, Икариум настъпи да довърши противника си, след това изведнъж приклекна, извъртя се и се хвърли встрани…

… и един катраненочерен демон се завихри от сенките, главата с огромната зейнала паст на змиевидния врат се стрелна напред, челюстите се впиха в дясното рамо на Икариум, единственият преден крак задра джага отпред по ребрата, търсеше меката плът на корема му. Демонът се надигна, повлече джага във въздуха…

Но едноострият меч не отстъпи, посече надолу и се вряза във врата на демона. Черна кръв плисна, огромното туловище залитна, краката заритаха в спазъм. Икариум падна присвит на пода, помъчи се да охлаби смъртоносната хватка на челюстите, захапали рамото му.

Зад Икариум Тайст Едур влачеше тялото на Алрада Ан, отстъпваше към изхода…

„Няма смисъл. Никакъв смисъл — само да се освободи и…“

Ревящият вятър жулеше каменната стена, изпълваше плувналия в кръв въздух с лъскави късове гранит. Пукнатини пълзяха по камъка в безумна паяжина — ревът на бурята ставаше все по-силен… и изведнъж лявото тъпанче на Варат се спука с ужасяваща болка.

 

 

Трул дърпаше Алрада Ан към портала. Ибра Голан вече не стоеше на стража… всъщност едурът не виждаше никого, съвсем никого.

„Избягаха ли? Предадоха трона? Моля ви, Сестри, моля ви. Нека избягат, далече оттук, далече от това…“

Добра се до входа и видя — точно зад него — Ибра Голан. Воинът беше с гръб към Трул, с лице към Първия трон… не, видя Трул, гледаше не Трона, а онова, което бе останало от Монок Очъм. Магическият вихър бе вилнял в залата със сила, неустоима за Гадателя на кости — Т’лан Имасс беше отхвърлен назад, беше се натресъл в дясната страна на трона и там, видя с нарастващ ужас Трул, Монок Очъм се беше разтопил. Стопен, размазан и изкривен, все едно тялото му се беше впечатало в Първия трон. Виждаше се само половината от лицето на Гадателя на кости, само едното око — обкръжено от пропуканата очна кухина.

От двете страни до стената се бяха присвили малкото останали все още живи деца, Панек бе коленичил до проснатата неподвижно в локва кръв Майнала.

Ибра Голан се обърна и каза монотонно:

— Монок Очъм се провали. Отмести се от входа, Трул Сенгар. Аз ще посрещна сега Крадеца на живот.

Трул издърпа приятеля си настрана, след това коленичи и опипа зацапаното му с кръв чело. За негова изненада, очите на Алрада Ан примигаха и се отвориха.

— Алрада…

Издъхващият воин понечи да проговори, ала от устата му блъвна пенлива кръв. Жестоката кашлица я плисна в лицето на Трул, но той все пак чу една дума миг преди Алрада Ан да изпусне сетния си дъх.

Една-едничка дума.

Вкъщи.

 

 

Ибра Голан закрачи да се опълчи на оногова, когото нарече Крадец на живот. На четири крачки от джага, който най-сетне бе успял да се отскубне от смъртоносната захапка на апториана, Т’лан Имасс нападна.

Камък и желязо, искри сред яростни ветрове, а сред вихъра кръжаха късове плът, натрошени кости, кичури кървава коса и парчета броня.

Трул взе едно копие от разпръснатите на пода оръжия, изкуцука и застана на входа.

Атаката на Ибра Голан изтласка джага стъпка назад, после втора…

Жесток трясък, и Т’лан Имасс залитна назад, кремъчният му меч се пръсна. Оръжието на Крадеца на живот вихрено помете и посече лявото рамо на немрящия воин — нов удар, пръснаха се ребра, вятърът понесе късовете — Ибра Голан се олюля…

И мечът полетя към главата му.

Черепът се пръсна на късове…

Ново посичане през тялото, малко над бедрото и косо през гръбнака, острието излезе навън, посякло Т’лан Имасс наполовина. Нови четири удара, преди останалото от немрящия воин да падне на пода. Късове кости се разхвърчаха във всички посоки.

Крадецът на живот изкриви глава назад и зарева, звукът събори Трул, изкара всичкия дъх от дробовете му… той зяпна безпомощен, а чудовището направи стъпка напред, и още една…

 

 

Блясък, въздухът се раздра и една фигура залитна, появила се сякаш отникъде на пътя на джага. И изсъска:

— Проклет да си, Сенкотрон!

И Трул я видя как вдигна глава, погледна настъпващия джаг, направи стъпка назад, а когато той вдигна меча си, от нея изригна магия — ослепителна — и щом се разпръсна, вятърът връхлетя с писък на вещаещ смърт дух по разбития коридор… и Крадеца на живот го нямаше.

 

 

Изумен, Варат Таун видя безмилостното унищожение на Т’лан Имасс и как после самотният Тайст Едур отново се изправи на пътя на Икариум с копие в ръцете, и как триумфалният рев на Икариум отново го повали.

И в същия миг видя как пред Икариум се разтвори портал, видя отприщената магия и се присви, за да се скрие под грамадата от тела, щом ударната вълна, поразила джага, разтърси самия камък — под и стени — и за едно мигновение видя как Икариум полетя презглава, понесен от вятъра, към него, над него и продължи назад, а бясната стихия профуча по дирята му…

За да се върне с подновена сила — и Варат усети как го натиснаха отгоре премазани мокрите трупове, щом Икариум отново закрачи през мъртвите, приведен напред и вдигнал меча.

Цеда, тъмнокож, стегнат и жилав, изгледа настъпващия джаг и изригна нова грохотна вълна от магия…

И Икариум пак полетя назад…

 

 

Бурните ветрове се завихриха с неистова ярост, завиха, заразкъсваха каменни стени, замятаха скални отломки. Телата на падналите се разхвърчаха из въздуха, плътта се обели от костите, костите изтъняха и почнаха да се трошат, захвърлените оръжия бяха пометени в небитието.

А пред очите на падналия на колене Трул Сенгар непознатият биеше с чародейната сила Крадеца на живот. Отново и отново, всеки грохотен взрив помиташе джага във въздуха и го въртеше на спирала, и той мяташе ръце и крака, блъскаше се в издатините с оглушителен трясък.

И всеки път ужасният убиец отново се вдигаше на крака и тръгваше напред.

За да бъде пометен отново.

В кратката пауза след последния удар непознатият се обърна, видя Трул Сенгар и изрева:

— Кой, в името на Качулатия, е този?

Трул примига и поклати глава.

„Грешен въпрос. Кой, в името на Качулатия, си ти?“

Крадецът на живот пак тръгна напред и този път устоя на чародейния удар, отстъпи само няколко крачки назад и щом яростният вятър заглъхна, тръсна глава и надигна меча си. И тръгна отново напред.

Нов взрив, но Крадецът на живот го понесе, ниско приведен…

И Трул видя как магът се разтърси, сякаш той бе понесъл удара. Кожата по дланите му се разцепи, кръв бликна по тях.

Крадецът на живот отстъпи крачка, после връхлетя.

А магът сякаш наполовина се стопи сред мъглата от кръв, залитна назад, изръмжа и се изправи пак…

В мига на следващата атака на джага.

И магът се закова на място, точно пред Трул.

Оголената кожа беше плувнала в кръв. Крака, ръце, лице и врат бяха разкъсани; очите му плуваха в тъмночервено, от тях капеха пурпурни сълзи. Една разтреперана длан се вдигна и през нацепените си устни магът сякаш се усмихна и каза:

— Толкова от мен. Твой е, Едур. И кажи на Сенкотрон и Котильон, че ще ги чакам зад Портата на Гуглата.

Трул вдигна глава, изправи се и стисна копието.

Очите на Крадеца на живот лумнаха и в този пожар на Трул му се стори, че съзря разбиране. „Отново съм аз, да.“

Изведнъж воят на вятъра се накъса, раздра се, късове отломки се разхвърчаха и заблъскаха в стените… и настъпи зной, жежък, душен зной лъхна иззад джага, и той вдигна меча…

 

 

Полуизпълзял от телата, Варат Таун усети връхлитащата стихия и затаи дъх, когато златно сияние изпълни въздуха… и в това сияние имаше топлина, живот.

Треперливо движение вляво от него, той изви глава… фигура, облечена сякаш в плътно прилепнала кафява кожа… не, гола, жена… не, женско същество — нечовешко. И все пак…

Полуприсвита, жилава и гъвкава, изпълнена с трепет, запристъпва зад Икариум, докато той настъпваше срещу самотния Тайст Едур.

След това бързо се стрелна напред… Икариум чу и започна да се извръща… но дланта с дългите пръсти се пресегна… без оръжие, само се пресегна напред и Варат Таун видя как връхчетата на пръстите забърсаха Икариум малко над дясното бедро — най-леко докосване…

И Крадецът на живот се свлече на пода.

Варат чу зад себе си безмълвен вик и ледериецът се присви, щом някой пропълзя край него — Таралак Вийд…

Женското същество се беше навело над падналото тяло на Икариум. Галеше нежно челото на убиеца, докато кехлибареното сияние заглъхваше, и с това заглъхване самото създание се замъгли и се стопи в златиста светлина, а тя заискри и изчезна.

Таралак Вийд извърна глава, срещна погледа на Варат и изсъска:

— Помогни ми!

— Какво? — попита ледериецът.

— Порталът зад тебе — гасне! Трябва да извлечем Икариум през него! Трябва да го измъкнем оттук!

— Полудял ли си?

Лицето на грала се изкриви.

— Нима не разбираш? Икариум… той е за вашия император!

Внезапен мраз помете последните утайки от целебната топлина. Варат Таун се надигна бавно и се изправи, за да помогне на Таралак Вийд.

„За Рулад. Богове. Да, вече разбирам. За Рулад — дори Рулад, дори онзи меч — да, вече разбирам, разбирам!“

Входът към тронната зала отново беше празен, след като Тайст Едур бе издърпал през него Цеда в светая светих на залата — сега бе шансът им. Двамата с Таралак пристъпиха към проснатото тяло на Икариум.

Гралът взе меча, затъкна го зад широкия си колан и хвана джага за едната ръка.

— Хващай го за другата — изсъска. — Бързо! Преди да са разбрали — преди да се затръшне проклетият портал!

Варат хвана другата ръка и двамата повлякоха Икариум.

Хлъзгавината под него ги улесни.

 

 

Коленичил, Трул Сенгар избърса кръвта от лицето на мага, особено внимателно около затворените очи. Оттатък входа се бе възцарила пълна тишина. В залата се носеше плач — глухо, безнадеждно ридание.

— Ще живее ли?

Тайст Едур се сепна, вдигна глава.

— Котильон. Ти каза, че ще пратиш помощ. Това ли е той?

Богът кимна.

— Не беше достатъчно.

— Знам.

— Тогава кой щеше да пратиш след него?

— Себе си, Трул Сенгар.

„А.“ Погледна отново изпадналия в несвяст маг.

— Онази Ерес’ал… тя направи каквото никой друг не можа.

— Така изглежда.

— Появата й бе неочаквана, предполагам.

— Съвсем неочаквана, Трул. Все пак жалко, че целебната й сила не се разпростря из цялата зала.

Тайст Едур се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Котильон не отвърна на погледа му.

— Онрак. Ето, че се вдига. Изцелен е, общо взето. Мисля, че го е съжалила…

— А кой ще съжали нас? — попита Трул, извърна глава и изплю кръвта от устата си.

Богът не отвърна.

Тайст Едур седна на пода.

— Съжалявам, Котильон. Не знам дали го заслужи това. Сигурно не.

— Тази нощ бе пълна със събития. — Богът въздъхна. — Такова е сливането. Преди малко те попитах, Бързия Бен ще живее ли?

„Бързия Бен.“ Трул кимна.

— Така мисля. Кръвта спря да тече.

— Призовах Сенкотрон. Изцеление ще има.

Трул Сенгар погледна Панек, който седеше до майка си — „Една от майките му…“

— Сенкотрон по-добре да побърза, преди тези деца отново да са станали сираци.

Откъм входа се чу шумолене и се появи Онрак.

— Трул Сенгар.

Трул кимна и се усмихна отпаднало.

— Онрак. Двамата с теб, изглежда, сме прокълнати жалкото ни съществувание да продължи.

— Радвам се.

Замълчаха, след това Т’лан Имасс отрони:

— Крадеца на живот го няма. Взет е, през портала.

Котильон изсъска безсилно.

— Проклетите Безименни! Така и не се учат, нали?

Трул беше зяпнал Онрак.

— Взет? Защо… Как така взет?

Но отговори богът.

— Икариум — Крадецът на живот — е най-съвършеното им оръжие, Трул Сенгар. Безименните смятат да го хвърлят срещу твоя брат, императора на Ледер.

Трул бавно затвори очи. „О, не…“

— Разбирам. И какво ще стане тогава, Котильон?

— Не знам. Никой не знае. Дори Безименните, макар че в своята наглост никога няма да го признаят.

Жалният писък на Панек привлече погледите им — Сенкотрон се бе появил и тъкмо слагаше ръка на челото на Майнала.

Трул се изплю отново — устата му беше раздрана отвътре, — изсумтя и примижа към Котильон.

— Няма повече да се бия тук. Нито Онрак, нито тези деца… Котильон, моля те…

Богът извърна очи.

— Разбира се, че няма, Трул Сенгар.

И Котильон прекрачи през прага, а погледът на Тайст Едур се спря отново на тялото на Алрада Ан. След това Сенкотрон пристъпи към Бързия Бен, а Трул стана и тръгна към приятеля си. „Алрада Ан. Не те разбирам — никога не съм те разбирал, — но все пак ти благодаря. Благодаря ти…“

Излезе навън, огледа се и видя Котильон, Покровителя на убийците, седнал на една хлъзнала се от стената каменна плоча. Седеше сам, стиснал главата си с ръце.