Стивън Ериксън
Ловци на кости (21)

16.

Облагодетелстваните безделници

надуто крачат, скрити зад платените войски,

безкракият старик, войникът нявгашен

стои изгърбено до каменния зид,

разбита, повалена статуя —

с изписано на празната му длан

предупреждение,

че и войските злато не ядат —

но градските изнежени хлапета

не могат толкова далече да съзрат

и за децата им е вече отреден

на бъдещето пътят с изтръгнатите

камъни, за нови груби зидове,

които новите несретници да прислонят,

но този свят все още е богат,

издува с кръв съкровища пропити

под техните копринени нозе и ето,

те крачат с вдигнати глави,

лицата на цивилизация, и как копнеем

ние, глупците паднали, сред тях да сме,

на пира гости край коритото бездънно.

Какво ще дойде от това? Стоя изгърбен

и камъкът хладнее на гърба ми,

монетата в дланта ми също

лице си има — някой древен

безделник богаташ,

скрит нявга зад платени армии, докато —

докато тези армии веднъж не се събудили

с кореми празни — колко гордост,

какво високомерие! Виж пътя!

От тази тесногръда градска

суета бих бягал, бягал…

ако не бях воювал

да браня лакоми лапачи

на утрето, крака да имах само —

а гледам ги сега, надуто отминават

под сенниците си и гладните тълпи

мълчат навъсени, и ето,

към мен поглеждат в алчния си глад.

Бих бягал, да, крака да имах само.

 

„В последните дни на Първата империя“

Согрунтес

Самотна ивица черен пясък, дълга четиристотин разтега, и монотонната базалтова грамада на брега. Сега ивицата беше затрупана под рампи, снаряжение, коне и войници, а широките товарни салове се поклащаха из плитчините на тежките си въжета до закотвените търговски съдове, изпълнили залива. Вече от три дни Четиринадесета армия се товареше, за да избяга от тази поразена от мор земя.

Погледът на Юмрук Кенеб се задържа още за миг над привидния хаос долу. После той придърпа по-плътно наметалото си против свирепия вятър на северното море, обърна се и заслиза към оглозганите останки на лагера.

Имаше проблеми — навярно повече, отколкото бе възможно да се обмислят хладнокръвно. Настроението сред войниците представляваше смесица от облекчение, горчивина, яд и униние. Кенеб сериозно бе започнал да се опасява от бунт, докато чакаха флотата — въглените на безизходност само се разгаряха от стапящите се запаси храна и вода. Може би липсата на какъвто и да е друг избор беше държала войската сговорчива, макар и настръхнала — от всеки град, градче и село на запад, изток и юг беше дошла вестта за мора. Синият език, жесток в гибелната си злост, не щадеше никого. Единственото спасение беше с флотата.

Кенеб можеше да разбере донякъде чувствата на войниците. Сърцето на Четиринадесета беше изтръгнато при Ю’Гатан. Струваше му се необяснимо как само някаква жалка шепа ветерани се бяха оказали жизнената кръв за хиляди души, особено след като, поне в неговите очи, не бяха направили нищо, с което да си спечелят такава почит.

Навярно самото оцеляване беше нещо достатъчно героично. Оцеляването — до Ю’Гатан. Тъй или иначе, заразата в армията се чувстваше осезаемо, празнота в самото й ядро, която бавно гризеше пътя си навън.

Потиснато от всичко това, командването все повече се разцепваше. „Защото и в нашето ядро има гнило. Тене Баралта. Червеният меч… който жадува за собствената си смърт.“ В Четиринадесета нямаше достатъчно опитни лечители, които да заличат ужасните поражения по лицето на Баралта; за да се възстанови изгубеното око и ръката му бе нужен Висш Денъл, талант, който ставаше все по-рядък — поне в Малазанската империя. „Поне да беше загубил и дар словото си Тене.“ Всяка дума от устата му бе горчива отрова, избуяваща омраза към всичко, най-напред — към него самия.

На път за командната шатра на адюнктата видя Недер. Лицето й бе помръкнало, изопнато. Отнякъде се появи кучето браничар Бент и затича към нея — след това, усетил настроението й, грамадният звяр спря и се почеса; след малко хенджийското пале Роуч отвлече вниманието му. Двете псета подвиха опашки и се изнизаха.

Кенеб си пое дъх и се приближи към младата вещица.

— Виждам, че адюнктата не е останала доволна от доклада ти.

Тя го изгледа ядосано.

— Не е по наша вина, Юмрук. Тази чума се просмуква през лабиринтите. Изгубихме всякаква връзка с Дужек и Воинството. Колкото до Перла… — Тя скръсти ръце. — Не можем да го проследим — изчезна, и толкова. Освен това, ако тоя глупак е дръзнал да минава през лабиринтите, не ни е по силите да му върнем кокалите.

Единственото по-лошо нещо от Нокът във военен лагер беше внезапното, необяснимо изчезване на същия този Нокът. Не че нещо можеше да се направи по въпроса. Кенеб попита:

— И колко дни минаха, откакто можахте да говорите с Върховен юмрук Дужек?

Младата жена извърна глава, все така скръстила ръце.

— Отпреди Ю’Гатан.

Кенеб повдигна вежди. „Толкова дълго? Колко малко неща ни казваш, адюнкта.“

— А адмирал Нок? Неговите магове не извадиха ли повече късмет?

— Още по-зле — рязко отвърна тя. — Ние поне сме на сушата.

— Засега. — Изгледа я продължително.

Недер се намръщи.

— Какво има?

— Нищо, само… това мръщене може да ти стане навик — твърде млада си за тези бръчки…

Вещицата изръмжа и си тръгна.

Кенеб я погледа за миг, сви рамене, обърна се и продължи към командната шатра.

Платнените стени още воняха на пушек — горчив спомен от Ю’Гатан. Голямата маса още не беше натоварена на кораба и около нея, въпреки че беше празна, стояха адюнктата, Блистиг и адмирал Нок.

— Юмрук Кенеб — каза Тавори.

— Още два дни според мен — отвърна той и разкопча наметалото си.

Адмиралът явно беше говорил, защото се окашля и продължи:

— Все още съм убеден, адюнкта, че в заповедта няма нищо неуместно. Императрицата не вижда повече необходимост от присъствието на Четиринадесета тук. Налице е проблемът и с епидемията — вярно, че дотук сте успели да предпазите армията, но това няма да продължи. Особено след като запасите ви привършат.

Блистиг изсумтя кисело:

— Нямаше жътва тази година. Тук-там има изоставен добитък, обаче нямаме друг избор, освен да влезем в някой град.

— Точно така — съгласи се адмиралът.

— Простете, адюнкта… — почна Кенеб.

— След като ви пратих да инспектирате товаренето на войската, проблемът с командната структура беше решен, за удовлетворение на всички ни. — В думите й се долавяше известна сухост и Блистиг изсумтя. Тавори продължи: — Адмирал Нок най-после ни предаде заповедта на императрицата и тя е да се върнем в Унта. Трудността пред нас сега е да изберем маршрута за връщане.

Кенеб примига.

— Ами, на изток и после на юг, разбира се. Другият път би отнел…

— Много повече време, да — прекъсна го Нок. — И все пак по това време на годината ще бъдем улеснени от теченията и преобладаващите ветрове. Вярно, курсът ни не е толкова добре картиран и повечето ни карти за западния бряг на този континент се основават на чужди източници, поради което достоверността им е спорна. — Замълча и отри с длан грубоватото си набръчкано лице. — Всичко това, уви, е несъществено. Проблемът е чумата. Адюнкта, проучихме всички пристанища и нито едно не се оказа безопасно за влизане. Нашите запаси също са изтънели опасно.

— Тогава къде според вас бихме могли да ги попълним на запад оттук, адмирале? — попита Блистиг.

— Сепик, най-напред. Островът е отдалечен достатъчно, за да вярвам, че още не е засегнат от епидемията. На юг от него са Немил и още няколко по-малки кралства чак до Шал-Морзин. От южния връх на континента пътят ни до северозападния бряг на Кюон Тали всъщност е по-къс, отколкото фаларийските морски пътища. Избегнем ли риска с Дрифт Авалий, ще се озовем в проливите Джении, с брега на Дал Хон северно от нас. По това време теченията отново ще са благоприятни.

— Всичко това много добре — провлече Блистиг, — но какво става, ако Немил и другите там „по-малки кралства“ решат, че не искат да ни продадат храна и прясна вода?

— Ще се наложи да ги убедим — каза адюнктата. — С всички необходими средства.

— Дано само да не е с меч.

Още щом го каза, Блистиг не можа да скрие съжалението си — съображението трябваше да прозвучи логично, но само издаде неубедеността му в армията на адюнктата.

Тя изгледа безизразно своя Юмрук. Някакъв мраз се прокрадна в помещението и изпълни възцарилата се тишина.

На лицето на адмирал Нок — разочарование. Той се пресегна за наметалото си от тюленова кожа.

— Трябва да се върна на флагманския кораб. На три пъти, по време на плаването ни насам, предният ни ескорт забеляза непозната флота на север. Нас несъмнено също са ни видели, но по-близък контакт не последва, тъй че, вярвам, не са заплаха за нас.

— Флот — повтори Кенеб. — Немил?

— Вероятно. Говореше се за град на Мекрос, на запад от морето Сепик — донесението е отпреди няколко години. Но пък… — той хвърли поглед към адюнктата, докато посягаше към входното платнище, — колко бързо може да се придвижи един плаващ град? Във всеки случай мекросите не само търгуват, но правят и набези, и е твърде възможно Немил да е пратил кораби, за да ги държат далече от брега им.

Адмиралът напусна пред смълчаните им погледи.

— Моля за извинение, адюнкта… — почна Блистиг.

— Спестете си извинението — прекъсна го тя и му обърна гръб. — Един ден ще ви призова, Блистиг, да го повторите. Но не пред мен, по-скоро пред собствените ви войници. А сега, моля, посетете Юмрук Тене Баралта и му предайте същината на решенията на този съвет.

— Той не се интересува…

— Интересите му не ме засягат, Юмрук Блистиг.

Стиснал устни, той отдаде чест и излезе.

— Един момент — Каза адюнктата, щом Кенеб понечи да го последва. — Как са войниците, Юмрук?

Той се поколеба.

— Общо взето, изпитват облекчение, адюнкта.

— Не съм изненадана.

— Да ги уведомя ли, че се връщаме у дома?

Отвърна му с полуусмивка.

— Не се съмнявам, че слухът вече е плъзнал. Непременно, Юмрук. Няма причина това да се пази в тайна.

— Унта — промълви замислено Кенеб. — Жена ми и децата вероятно са там. Разбира се, няма да е логично Четиринадесета да се задържи дълго в Унта.

— Вярно. Съставът ни ще бъде попълнен.

— А след това?

Тя сви рамене.

— Корел, предполагам. Нок смята, че атаката на Тефт ще бъде подновена.

Едва след миг Кенеб осъзна, че тя не вярва и на една дума от това, което му казва. „Защо не Корел? Какво може да е предвидила за нас Ласийн, ако не нова кампания? Какво подозира Тавори?“ Прикри объркването си, като зашари с пръсти по закопчалките на наметалото.

Когато отново вдигна очи, адюнктата се беше втренчила в една от зацапаните стени на шатрата.

Изправила гръб, права, винаги права — не помнеше да я е виждал някога седнала, освен на кон.

— Адюнкта?

Тя се сепна, после каза:

— Свободен сте, Кенеб.

Почувства се като страхливец, докато излизаше навън, ядосан на облекчението, което изпита. Въпреки това го загложди ново безпокойство. Унта. Жена му. „Което беше, вече го няма. Достатъчно стар съм, за да разбера тази истина. Нещата се променят. Ние се променяме…“

— Нека да е три дни.

Кенеб примигна, обърна се и видя Гръб, с Бент и Роуч от двете му страни. Грамадният браничар се беше зазяпал някъде настрани — на югоизток, — а палето душеше опърпаната мокасина на Гръб: от дупката в горния шев се показваше босият палец на момчето.

— Кое да е три дни, Гръб?

— Докато тръгнем. Три дни. — Момчето отри нослето си.

— Порови в някой от резервните сандъци и си намери по-топли дрехи, Гръб. Това море е студено, а ще става още по-студено.

— Добре съм. Носът ми тече, но и на Бент му тече, и на Роуч. Добре сме. Три дни.

— Ще тръгнем след два.

— Не. Трябва да е три дни, иначе няма да стигнем никъде. Ще умрем в морето два дни след като напуснем остров Сепик.

Мраз прониза Юмрука.

— Как разбра, че тръгваме на запад, Гръб?

Момчето наведе глава и загледа как Роуч ближе палеца му.

— Сепик, но това ще е лошо. Немил ще е добре. После лошо. А след това ще намерим приятели, два пъти. И накрая ще стигнем там, откъдето започна, и това ще е много лошо. Но тогава тя ще разбере всичко, почти всичко, искам да кажа, достатъчно за всичко. И големият мъж с отрязаните ръце казва „да“. — Вдигна глава, очите му светнаха. — Намерих костена свирка и я пазя за него, защото той ще си я поиска. Отиваме да събираме раковини!

И с тези думи затича с кучетата към пясъчната ивица.

„Три дни, не два. Или всички ще умрем.“

— Не бой се, Гръб — прошепна. — Не всички възрастни са глупаци.

 

 

Лейтенант Поурс погледна събраното и попита:

— Какво е това, в името на Гуглата?

— Кости, сър — отвърна жената. — Птичи кости. Излизаха от скалата — вижте, твърди са като камък — ще ги добавим към колекцията си, тежката пехота имам предвид. Ханфено им пробива дупки — на нас, другите де, имаме стотици. Искате ли и вие, сър?

— Дай малко — отвърна той и се пресегна.

Тя пусна в шепата му две крачни кости, дълги колкото палеца му, и още една, която приличаше на става от пръст, малко по-широка от неговите.

— Идиотка. Това не е от птица.

— Е, не знам, сър. Може да е череп.

— Плътно е.

— Кълвач?

— Върни се при отделението си, Сени. Кога сте на рампата?

— Май ще е утре, сър. Войниците на Юмрук Кенеб се забавиха, той изтегли половината, беше пълен хаос! Не останаха свестни офицери, ъъъ, сър.

Придошлата вълна я накара да се дръпне. Лейтенант Поурс сви пръсти около костите в шепата си и бавно тръгна към капитан Кайндли, който стоеше до четирите сандъка, побрали походните му вещи. Двама ординарци усърдно пренареждаха единия и Поурс видя подредени на одеяло от камилска вълна гребени — две дузини, ако не и повече, един с друг не си приличаха. Кост, раковина, еленов рог, коруба от костенурка, бивни, дърво, черна шиста, сребро, злато и кървавочервена мед. Явно Кайндли ги беше събирал през годините на различни места по света — спомен от култури, племена и народи, с които се беше сприятелявал или които беше избивал до крак. Все пак… Поурс се намръщи. „Гребени?“

Кайндли беше почти плешив.

Капитанът даваше указания на ординарците как да ги опаковат.

— Значи памук и козя вълна. Всеки поотделно и много внимателно — една драскотина да намеря, щръбка или счупен зъб, няма да имам друг избор, освен да ви убия и двамата. А, лейтенант, вярвам, че напълно сте се съвзели от раните си? Добре. Какво ти става бе? Задави ли се?

Затиснал уста, с изчервено лице, Поурс изчака Кайндли да се приближи до него и избухна в силна, неудържима кашлица, а от дясната му ръка изхвърчаха трите кокала и изтропаха на камъните. Поурс си пое дъх, поклати глава и изхриптя:

— Извинете, капитане. Някакви счупени кости, предполагам. Напираха от доста време да излязат навън.

— Е, свърши ли?

— Да, сър.

Двамата ординарци бяха зяпнали кокалите. Единият се пресегна и взе ставата от пръст.

Поурс отри въображаемата пот от челото си.

— Много лоша кашлица, а? Някой все едно ме шибна в корема, заклевам се.

Ординарецът му подаде кокала.

— Оставил ви е това, капитане.

— А, благодаря, войник.

— Ако смяташ, че това е забавно, грешиш, лейтенант — каза Кайндли. — Хайде, обясни ми защо е това проклето бавене.

— Не мога, капитане. Войниците на Юмрук Кенеб, някакъв отбой. Като че ли няма разумно обяснение.

— Типично. Армиите ги командват глупаци. Аз ако имах армия, по-другояче щеше да е. Не понасям мързеливи войници. Лично съм убил повече мързеливи войници, отколкото врагове на империята. Ако тази армия беше моя, лейтенант, щяхме да сме на корабите точно за два дни и всички, които още са на брега, щяха да останат голи и само с комат хляб в ръката, и със заповед за поход до Кюон Тали.

— През морето.

— Радвам се, че се разбрахме. Сега стой тук и ми пази багажа, лейтенант. Трябва да си намеря колегите капитани Мадан’Тул Рада и Рутан Гуд — те са завършени идиоти, но мисля да го оправя това.

Поурс изчака, докато капитанът се отдалечи, след което се обърна към двамата войници и се усмихна.

— Това ще е голяма работа, а? Върховен юмрук Кайндли, командващ малазанските армии.

— Поне ще знаем винаги какво си е наумил — рече единият.

Лейтенантът присви очи.

— Искате Кайндли да мисли вместо вас?

— Аз съм войник, нали?

— А ако ви кажа, че капитан Кайндли не е с ума си?

— Изпитвате ли ни? Все едно дали е, или не е, стига да знае какво прави и да ни казва какво очаква да правим ние. — Сръга с лакът приятеля си. — Прав ли съм, Тикбърд?

— Абсолютно — измърмори другият, оглеждаше един от гребените.

— Малазанският войник е обучен да мисли — каза Поурс. — Тази традиция е с нас още от Келанвед и Дасем Ълтър. Забравили ли сте това?

— Не сме, сър. Обаче има мислене и мислене, нали. Войниците мислят едни работи, офицерите — други. Не е добре двете да се бъркат.

— Прави живота ви по-лесен.

— Точно така, сър.

— Ако приятелят ти одраска тоя гребен, дето толкова му се възхищава, капитан Кайндли ще ви убие и двамата.

— Тикбърд! Остави го това!

— Много е красив!

— Зъбите ти също, ама искаш да си ги запазиш, нали?

„И с войници като тези създадохме империя!“

 

 

Конете не бяха в първа младост, но щяха да свършат работа. Едно муле щеше да носи багажа и увития труп на Хеборик Призрачните ръце. Животните чакаха, готови за път, в източния край на главната улица, махаха опашки да прогонят мухите, вече бяха изнервени от горещината, макар да беше все още едва късна утрин.

Баратол Мекхар намести за последно оръжейния си колан, изсумтя недоволно колко е натежал коремът му, а после примижа, щом Кътър и Сцилара излязоха от хана и се запътиха към конете.

Разговорът на жената с двете Джеси беше минал възхитително кратко, без излишни съвети, и приключи със съвсем формални благодарности. И тъй, бебето вече беше най-младият жител на това забравено селце. Щеше да отрасне в игри със скорпиони, ризани и мийр-рати, с привидно безкрайни хоризонти и със суровото слънце в небето, ослепително като жестоко лице на бог. Но, общо взето, щеше да е в безопасност и обичано.

И четвърти човек имаше — приклекнал в сянката на един вход. „Е, поне на едного ще липсваме.“ Баратол тръгна към Кътър и Сцилара, обзет от странна тъга.

— Конят ти ще се срине под теб — каза Кътър. — Много е стар, а ти си много тежък, Баратол. Тази брадва и на муле ще огъне коленете.

— Кой е онзи, дето клечи там? — попита Сцилара.

— Чаур. — Ковачът се метна на коня и животното наистина залитна, докато той намести тежестта си в седлото. — Сигурно е дошъл да се сбогува. Хайде, тръгваме.

— Все в най-голямата жега — рече Кътър. — Тази проклета земя май наистина ни мрази.

— Привечер ще стигнем един извор, точно когато най ще ни трябва. Там почиваме до утре вечер. Следващата част от пътя е дълга.

Тръгнаха. И след малко Сцилара се обади:

— Имаме си спътник, Баратол.

Той се обърна и видя Чаур, беше притиснал някакъв вързоп до гърдите си. Потното му лице беше смръщено. Ковачът въздъхна и спря коня си.

— Можеш ли да го убедиш да се върне? — попита Сцилара.

— Едва ли — призна Баратол. — Тъп и упорит — много неприятно съчетание. — Слезе от коня и отиде до грамадния мъж. — Чаур, дай да ти вържем багажа на гърба на мулето.

Чаур се ухили и му го подаде.

— Дълъг път ни чака, Чаур. А поне следващите няколко дни ще трябва да ходиш пеш — разбираш ли? Я да видим какво си обул поне… Дъх на Гуглата…

— Той е бос! — възкликна Кътър невярващо.

— Чаур — почна Баратол, — тази пътека е само остри камъни и горещ пясък.

— Има една дебела кожа от бедерин в багажа ни — каза Сцилара, палеше лулата си. — Довечера мога да му направя сандали. Освен ако не искаш да спрем сега.

Ковачът клекна и почна да смъква ботушите си.

— Аз бездруго ще яздя, може да носи моите до довечера.

 

 

Кътър замислено гледаше как селският глупак се мъчи да нахлузи ботушите на Баратол. Знаеше, че повечето хора щяха да оставят Чаур на съдбата му. Беше само дете във великанско тяло в края на краищата, глупав и общо взето безполезен, бреме. Всъщност повечето хора щяха да го подпукат тоя глупак, докато не побегне обратно към селото — бой за доброто на самия Чаур, пък и справедлив донякъде. Но този ковач… нещо не приличаше на масов убиец, за какъвто го изкарваха. Човекът, предал Ейрън, човекът, убил Юмрук. А сега — техен спътник до морския бряг.

Изпита странна утеха при тази мисъл. Братовчед на Калам… „Убийствата може да са им семеен занаят.“ Грамадната двуостра брадва обаче не приличаше на оръжие на убиец. Помисли дали да не попита Баратол — да измъкне неговата версия за случилото се в Ейрън преди толкова години, — но ковачът не беше много словоохотлив, а и ако си имаше тайни, имаше си и право да ги таи за себе си. „Както аз тая своите.“

Тръгнаха отново. Чаур току залиташе — явно не беше свикнал да носи каквото и да било на краката си. Но се усмихваше.

— Проклети цици, само текат — измърмори Сцилара.

Кътър я погледна зяпнал, не знаеше какво да отговори точно на такова оплакване.

— А и ръждивецът ми свършва.

— Лошо — каза той.

— И то много.

— И на мен ми беше много лошо.

— Кътър, червата ти се бяха усукали до глезените — как се чувстваш, между другото?

— Неудобно, но пък и никога не съм бил добър в ездата. В град съм отраснал все пак. Улички, покриви, таверни, балкони на имения, такъв ми беше светът. Богове подземни, колко ми липсва Даруджистан! Ти би го обикнала, Сцилара…

— Ти си луд бе. Аз градове не помня. Моето е само пустиня и сухи хълмове. Шатри и коптори от кал.

— Има едни пещерни кухини под Даруджистан, газът от тях се изкарва по тръби, за да осветява улиците с красивия си син пламък. Най-великолепният град на света, Сцилара…

— Тогава защо си го напуснал?

Кътър замълча.

— Добре — подхвана тя след малко, — какво ще кажеш за това? Отнасяме тялото на Хеборик… къде всъщност?

— На остров Отатарал.

— Това е голям остров, Кътър. По-конкретно място?

— Хеборик говореше за пустинята, на четири или пет дни северозападно от Доусин Пали. Казваше, че там имало гигантски храм или най-малкото статуя от храм.

— Значи си слушал все пак.

— Понякога говореше ясно, да. Нещо, което наричаше Нефрита, сила, която била и дар, и проклятие… и искаше да я върне. Някак.

— След като вече е мъртъв, как очакваш да върне сила на някаква си статуя? — попита Сцилара. — Кътър, как ще намерим статуя насред пустиня? Не разбираш ли, че каквото и да е искал Хеборик, вече няма никакво значение. Т’лан Имасс го убиха и Трийч трябва да си намери нов дестраянт, а Хеборик и да е имал някаква друга сила, тя трябва вече да се е стопила или да е отишла с него през Портата на Гуглата — тъй или иначе, ние нищо не можем да направим по въпроса.

— Ръцете му вече са твърди, Сцилара.

Тя се сепна.

— Какво?!

— Твърд нефрит — не чист, пълен е с… несъвършенства. Примеси, частички, дълбоко заровени. Все едно ръцете му са напръскани с пепел или пръст.

— Огледал си трупа му?

Кътър кимна.

— Защо?

— Сивожаб се съживи…

— И си помислил, че старецът може да направи същото.

— Беше възможност, но явно едва ли ще стане. Той се мумифицира… и то бързо.

Баратол Мекхар заговори:

— Погребалният му саван беше натопен в солена вода и след това затрупан с още сол, Кътър. Предпазва от личинките. Натикаха парцалена топка колкото юмрук в гърлото му и още няколко по други места. Старата практика е била да се вадят вътрешностите, но местните са станали мързеливи. Имало е много изкуства и умения, повечето забравени. Сега само изсушават тялото колкото може по-бързо.

Кътър погледна Сцилара, сви рамене и каза:

— Хеборик беше избран от бог.

— Но провали този бог.

— Те бяха Т’лан Имасс!

Сцилара издуха облак дим и отвърна:

— Следващия път като ни нападнат мухи, поне ще знаем какво ни чака. — Погледна го в очите. — Виж, Кътър, вече сме само ние. Ти и аз, и Баратол. Като искаш да хвърлим тялото на Хеборик на острова, добре. Ако нефритовите ръце още са живи, сами могат да си изпълзят до господаря си. Ние просто заравяме тялото над линията на прилива, и толкова.

— А после?

— Даруджистан. Искам да го видя този твой великолепен град. Спомена за улички и покриви — какъв си бил там? Крадец? Това трябва да е. Кой друг познава улички и покриви? Тъй че можеш да ме научиш на занаята на крадците, Кътър. Ще те следвам в сянката. Гуглата знае, да откраднеш каквото можеш от този безумен свят е по-смислено от всичко друго.

— Не е добре да следваш нечия сянка. Там има по-добри хора… с които да се сдружиш. Мурильо, да речем, дори Кол.

— Дали ще разбера някой ден, че просто си ме обидил? — попита тя.

— Не! Разбира се, че не. Мурильо го харесвам! А Кол е Съветник. Има си имение и всичко останало.

— Виждал ли си някога животно, поведено на клане, Кътър? — каза Баратол Мекхар.

— Какво имаш предвид?

Но едрият мъж само поклати глава.

 

 

Сцилара си прибра лулата, отпусна се в седлото и замълча. Малкото милост я накара, поне засега, да престане да мъчи Кътър. Милост и, призна си тя, скритото предупреждение на Баратол да остави младока на мира.

Умен беше тоя стар убиец.

Не че имаше нещо против Кътър. Тъкмо напротив всъщност. Малкият проблясък на ентусиазъм — когато заговори за Даруджистан — я изненада. Кътър се домогваше до утехата на стари спомени, което й подсказваше, че страда от самота. „Онази жена, която го е оставила. Същата, заради която преди всичко е напуснал Даруджистан, подозирам.“ Значи — самота, и загуба на цел, след като Хеборик беше мъртъв, а Фелисин Младша — отвлечена. Тук сигурно бе замесено и чувство за вина — нали все пак не беше успял да защити Фелисин, не беше успял да защити и нея, впрочем — не че щеше да го вини за това. Та те бяха Т’лан Имасс, в името на Качулатия!

Но Кътър, нали си беше млад и мъж, гледаше на това с други очи. Би скочил с радост срещу множество мечове, стига да го тласне не който трябва. „И който означава много за него.“ По-добре беше да го държи настрана от подобни мисли. И малко флирт от нейна страна, малко чаровна свенлива отстъпчивост пред неговото ухажване — щеше да свърши работа.

Надяваше се да помисли над съвета й за погребването на Хеборик. До гуша й бе дошло от пустини. Мисълта за град, огрян от син пламък, за място, пълно с хора, и никой от тях нищо да не очаква от нея, и възможността за нови приятелства — с Кътър до нея — всъщност беше доста изкусителна. Ново приключение, цивилизовано при това. Екзотични храни, изобилие от ръждивец…

Зачуди се дали липсата на съжаление или тъга у нея при даването на детето, което беше носила през всички тези месеци, е наистина показателна за някаква съществена липса на морал в душата й, за някакъв недостатък, който щеше да събуди ужас в очите на майки, на баби и дори на малки момичета, щом я погледнат. Но подобни мисли никога не се задържаха дълго. Всъщност тя изобщо не се интересуваше какво мислят другите, а ако повечето виждаха в това заплаха за… каквото и да било… „за представата им как трябва да са нещата…“ — ами, много лошо в такъв случай, нали? Сякаш самото й съществуване можеше да тласне други да вършат в живота си неща без последствия.

„Това ако не е смешно. Най-опасните съблазнители са тези, които насърчават конформизма. Ако можеш да се чувстваш в безопасност само когато всички други чувстват, мислят и гледат на нещата по същия начин като теб, значи си проклет от Гуглата страхливец… и жесток тиранин на всичко отгоре.“

— Е, Баратол Мекхар, а теб какво те очаква на брега?

— Чума вероятно.

— Много приятна мисъл, няма що. А ако я преживееш?

Той сви равнодушно рамене.

— Кораб, за някъде другаде. Никога не съм бил в Дженабакъз. Нито във Фалар.

— Ако отидеш във Фалар или в имперския Дженабакъз, старите ти престъпления може да те догонят.

— И друг път са ме догонвали.

— Значи или си безразличен към смъртта, Баратол, или самоувереността ти е върховна и ненакърнима. Кое от двете?

— Избери си.

„Хитър. Тоя няма да клъвне на въдицата ми, няма смисъл да опитвам.“

— Как ще е според теб това прекосяване на океана?

— Като пустиня — каза Кътър. — Само че по-мокро.

Може би трябваше да го среже с поглед, но беше длъжна да признае, че отговорът е добър. „Добре, може би и двамата са хитри, всеки по свой начин. Това пътуване май ще ми хареса.“

Яздеха по тясната пътека, горещината и слънчевият пек се усилваха в пожар. След тях набиваше крак Чаур.

 

 

Ганат се взираше в пропастта. Магическия сплит, с който беше запушила този… пробив, се беше разкъсал. Нямаше нужда да слиза в огромния разлом или да влиза в самата погребана небесна цитадела, за да разбере причината за това разкъсване. Драконова кръв се беше проляла, макар че това само по себе си не бе достатъчно. Хаосът между лабиринтите също се беше развихрил и беше погълнал Омтоуз Феллак, както вряла вода поглъща лед.

Все пак усетът й за последователността на събитията, необходими, за да се случи такова нещо, си оставаше замъглен, сякаш самото време се беше изкривило в тази реела се във въздуха крепост. Гневно безразсъдство имаше затаено в самата скална твърд, а сега — и толкова необичайно наложен… ред.

Съжаляваше, че спътниците й не са тук, до нея. Кинигиг особено. И Фирлис. Сама се чувстваше странно уязвима.

„Може би най-много съжалявам, че с мен не е Гъноуз Паран, Господарят на Колодата.“ Изненадващо възхитителен човек. Но някак прекалено склонен да поема рискове, а тук имаше нещо, което налагаше поне малко предпазливост. Трябваше да го изцери, нямаше съмнение в това. И все пак…

Измести нечовешкия си поглед от черния пролом… и видя гъмжило от сенки, понесли се над плоската скала от двете й страни и зад нея… сляха се в огромни влечугоподобни фигури, прииждаха към нея от всички страни.

Извика, Омтоуз Феллак обзе цялото й същество в отговор на паниката. Нямаше изход за бягство… нямаше време…

Заудряха тежки нокти, засякоха плът и кости. Ударите я смъкнаха на земята сред бликналата кръв. Видя пред себе си ръба на пропастта, опита се да изпълзи натам, да се прехвърли и да пропадне… по-добра смърт…

Чудовищни ноктести крака, покрити с люспи и ивици дебела козина, заритаха прах в лицето й. Вцепенена, с изцеждаща се от нея жизнена сила, тя гледаше как прахта полепва на тънка патина върху локвата кръв. Твърде много прах, кръвта й нямаше да хареса това, щеше да се поболее.

Трябваше да я прочисти. Трябваше да я събере, да я влее по някакъв начин отново в тялото си през всички тези зейнали рани и да се надява, че сърцето й ще прочисти всяка капка.

Но ето, че и сърцето поддаваше, а кръвта се лееше пенеста от носа и устата й.

Изведнъж разбра онова странно усещане за ред. К’Чаин Че’Малле, спомен, съживен наново след толкова време. Бяха се върнали. Но не истинските носители на хаоса. Не, тези не бяха Дългоопашатите. Бяха други, слуги на машини, на реда — в цялата му жестокост. „Нах’Рук.“

Бяха се завърнали. Защо?

Локвата кръв попиваше в бялата варовита прах и изровените от чудовищни нокти бразди, и в тези бразди се отцеждаха последните струи кръв. „Неумолимите закони на ерозията, изписани ситно, но… още по-категорично.“

Измръзваше — и това беше добре. Носеше утеха. Все пак тя беше Джагът.

„И си отивам.“

 

 

Жената гледаше към сушата, странно настръхнала. Маппо Рънт избърса чело, изтощен от безумната тирада на Искарал Пъст към екипажа на широката каравела — щъкаха насам-натам без никаква видима причина, катереха се по такелажа, увисваха опасно и скачаха обратно на палубата с дивашки крясъци. И при все това малкият, но добре стъкмен търговски съд пореше морската шир на пълен ход пред вятъра в правия си курс на североизток.

Екипаж — цял екипаж! — бок’арала. Невъзможно. И със сигурност — нелепо. И все пак тези същества ги чакаха на явно откраднатия съд, хвърлили котва край брега, когато Маппо, Искарал, мулето му и жената, която се бе нарекла Спайт, се измъкнаха от последните храсталаци и излязоха при разломените крайбрежни скали.

И не бяха просто някаква случайна сбирщина маймуноподобни животинки с щръкнали уши, а — както възвести гневният вик на самия Искарал — собствената менажерия на Върховния жрец, доскорошните обитатели на скалната му твърдина на много левги на юг, на брега на далечното море Рараку. Как бяха стигнали тук с тази каравела си оставаше загадка, която едва ли щеше скоро да се разреши.

Средната палуба беше отрупана с плодове и стриди и бок’арала се засуетиха нервно да ги поднасят като жертвени дарове, след като тримата пътници вързаха малката лодка, докарана на брега от посрещачите, половин дузина бок’арала, и се качиха — за да разберат, за ново удивление на Маппо, че мулето на Искарал Пъст някак ги е изпреварило.

Оттогава бъркотията беше пълна.

Ако бок’арала изповядваха някаква вяра в бог, то техният бог току-що бе пристигнал в лицето на побъркания Искарал Пъст, а нескончаемото врещене, писукане и подскачане явно го правеше още по-луд.

Спайт беше погледала всичко това с насмешка, без да обръща внимание на въпросите на Маппо: „Как се е озовало това тук? Къде ще ни водят сега? Наистина ли вървим след Икариум?“ Никакъв отговор.

А сега, докато брегът бавно се отдалечаваше, поклащаше се и пълзеше назад вдясно от тях, високата жена стоеше и се взираше с присвити очи на юг.

— Какво става? — попита Маппо. Не очакваше отговор.

Тя го изненада.

— Убийство. Безбожни твари отново са тръгнали по пясъците на Седемте града. Мисля, че разбирам естеството на този съюз. Разбира се, нещата тук са много сложни, а ти си само един Трелл, прост пастир.

— Който нищо не разбира от сложности, да. Все пак обясни. Какъв съюз? Кои са безбожните?

— Това едва ли е важно и едва ли има голяма полза от обяснения. Всичко се свежда до природата на боговете, Маппо Рънт. И на вярата.

— Слушам те.

— Ако настояваш за разграничаване между даровете от един бог и смъртния, ежедневния свят, в който съществува вярващият, то това отваря врата към истинската безбожност. Или към религията на неверието, ако предпочиташ. — Погледна го през рамо. — А, вече виждам, че се мръщиш объркано.

— Мръщя се на последствията от това разграничаване, Спайт.

— Наистина? Е, изненадана съм. Приятно при това. Много добре. В такъв случай трябва да разбереш следното. Да говорим за война между боговете не е просто, да речем, тази богиня тук избожда очите на онзи бог там. Не е дори армия поклонници от този храм да тръгне срещу армия от храма оттатък улицата. Войната между боговете не се води с мълнии и земетръси, макар, разбира се, да е възможно. Но е невероятно да се стигне до това. Въпросната война е мръсна, фронтовите й линии са зацапани, неясни, и дори главните участници в нея трудно разбират какво представлява едно оръжие, кое ранява и кое е безвредно. А още по-лошото е, че боравенето с такова оръжие често се оказва толкова вредно за боравещия, колкото и за противника му.

— Фанатизмът ражда фанатизъм, да — кимна Маппо. — В прокламацията за война определяш своя враг за свой враг.

Тя се усмихна омайващо.

— Цитат ли? От кого?

— Келанвед, основателят на Малазанската империя.

— Наистина схващаш същината на мисълта ми. Значи, естеството на фанатизма може да се оприличи на дърво — много клони, но един главен ствол.

— Несправедливост.

— Или поне разбирането за и вярата в нея, все едно дали тази несправедливост е въображаема, или наистина съществува. В повечето случаи, разбира се, такава несправедливост съществува и тя е отровата, раждаща най-черния плод. Светското богатство обикновено се гради върху грамада от кости, здраво отъпкани. Притежателите на това богатство погрешно разбират естеството на изгодата си и затова често с безразсъдно безразличие го излагат на показ. Грешката е в това, че всички непритежаващи богатство копнеят за него и търсят подобието му, а този копнеж замъглява всякакви чувства на негодувание, за злоупотреба и най-важното — за несправедливост. Донякъде те са прави, но като цяло ужасно грешат. Когато богатството се извиси до степен, при която мнозинството бедни най-сетне проумеят, че за всекиго от тях то е недостижимо, тогава цялата цивилизованост рухва и се възцарява анархията. Всъщност аз говорех за война между боговете. Схващаш ли връзката, Маппо Рънт?

— Не съвсем.

— Оценявам скромността ти. Помисли над следното: когато несправедливостта избуи в непреодолим пожар, самите богове се оказват безпомощни. Боговете престават да водят — могат само да следват, теглени от волята на своите поклонници. А сега да допуснем, че боговете по същество са смъртни — в смисъл притежават и всъщност символизират определен етос — ами, тогава подобни морални съображения се оказват първата жертва на войната. Освен ако божеството не реши да се брани от собствените си вярващи. Съюзи, врагове? Толкова ли са важни тези примитивни, опростенчески представи в един такъв сценарий, Маппо Рънт?

Треллът зарея поглед над издуващите се вълни, безкрайния низ, породен от далечни конвулсии, накъсаното теглене на приливи, жестоките и хапливи пориви на ветрове, всичко онова, което се движеше на света. И все пак… взрян дълго и мълчаливо така, и това простичко полюшване под нозете му, така… омагьосващо.

— Ние сме като земята и морето — промълви той.

— Поредният цитат?

Той сви рамене.

— Тласкани от невидими сили, вечно в движение, дори когато стоим на място. — С усилие надви порива на отчаяние. — Колкото и да провъзгласяват воюващите, че са само войници на своя бог…

— Всичко, което вършат в името на този бог, в сърцевината си е дълбоко безбожно.

— А истинските безбожни — онези, за които спомена преди малко — не може да не гледат на тези богохулници като на свои съюзници.

Тя го загледа, докато не се почувства неловко, и го попита:

— Какво тласка Икариум да се бие?

— Когато е под контрол, е… несправедливостта.

— А когато не е?

— Тогава… нищо.

— А разликата между двете е във важността.

Той отново извърна очи.

— И в мотивите.

— Сигурен ли си? Дори ако несправедливостта, предизвикала неговата жестокост, след това се извиси, прехвърляйки невидимия праг към всеунищожителната погибел? Маппо Трелл, убедена съм, че в крайна сметка мотивите се оказват маловажни. Клането си е клане. Тъпото, безцеремонно лице, хилещо се от двете страни на бойното поле, докато пушеци изпълват небето от хоризонт до хоризонт, докато житото съхне и мре, докато тучната земя се превръща в солено блато. Несправедливостта, Трелл, свършва, когато не остане прав никой и нищо. Може би това е същинската цел на Икариум, може би тъкмо затова Безименните искат той да се развихри. Това, в края на краищата, е един сигурен начин да се сложи край на тази война.

— Следващия път, когато заговорим така, Спайт, можеш да ми кажеш причините си да се противопоставиш на Безименните. Да решиш да ми помагаш.

Тя се усмихна.

— А, започваш да се съмняваш в нашия съюз?

— А как не?

— Такава е войната между боговете, Трелл.

— Ние не сме богове.

— Ние сме техните ръце и крака, капризни и опърничави. Бием се заради причини, които по същество са безсмислени дори когато основанието изглежда ясно и категорично. Две кралства, едното в горното течение на реката, другото — в долното. Долното кралство вижда, че водата идва мръсна и болестотворна, с тиня и смет. Горното кралство, след като е на по-висока земя, вижда как усилията му за напояване се провалят, защото почвата се отмива всеки път, щом завалят дъждовете в планините още по-нагоре. Двете кралства се скарват и възниква война. Долното кралство тръгва на бран, водят се ужасни битки, градове се изравняват със земята, нивите се засяват със сол, за да станат безплодни. Каналите и дигите се разрушават. Накрая остава само долното кралство. Но ерозията не спира. Всъщност, след като вече няма напояване по горното течение, водите се стичат на порой, необуздани и диви, и носят варовик и сол, които се утаяват по нивите и отравят останалата почва. Следват глад, епидемии и пустинята настъпва от всички страни. Победоносните някога водачи са свалени. Именията са плячкосани. Разбойници вилнеят безнаказано и след едно поколение вече няма кралства — нито горе, нито долу по реката. Валидно ли беше основанието? Разбира се. Защити ли тази валидност победителите срещу собственото им унищожение? Не, разбира се. Една цивилизация във война избира само най-явния си враг и също тъй онзи, когото смята, в началото, за най-лесен за побеждаване. Но този враг не е истинският враг, нито е най-опасната заплаха за тази цивилизация. Тъй че една цивилизация във война често избира погрешния враг. Кажи ми, Маппо Рънт, за тези мои хипотетични кралства, къде се криеше най-истинската заплаха?

Той поклати глава.

— Да, трудно е да се отговори, защото заплахите бяха много, привидно несвързани, и се появяваха, изчезваха и се появяваха отново през дълъг период. Дивечът, избиван до пълното му изчезване, изсечените гори, козите, пуснати на воля по хълмовете, напоителните канали, изкопани безогледно. Но и нещо повече: излишъкът от храна, разрастващото се население и сметта, която трупа то. А после епидемиите, отвятата или отмита почва; и кралете — един след друг, — които не са могли или не са пожелали да направят каквото и да било; или не са виждали нищо нередно, ако не броим фанатичното им взиране в онези, които са искали да обвинят.

— Уви — продължи тя, облегната на парапета, с лице срещу вятъра, — никак не е просто да се опиташ да се опълчиш на толкова много заплахи. Първо, човек трябва да ги разпознае, а за да се постигне това, трябва да мисли дългосрочно; след това трябва да различи заплетените връзки, които съществуват между всички неща, как един проблем поражда друг. После трябва да измисли решения и най-сетне — да мотивира населението за всеобщо усилие, и не само собственото си население, а и на съседните кралства, след като всички те съучастват в бавното самоунищожение. Кажи ми, можеш ли да си представиш подобен водач изобщо да дойде на власт? Или да се задържи дълго на власт? И аз не мога. Трупащите богатство ще се съюзят, за да премахнат такъв мъж или жена. Освен това много по-лесно е да си създадеш враг и да водиш война, макар че за мен си остава непонятно защо трупащите богатство изобщо вярват, че ще преживеят такава война. Но ето, че го правят непрекъснато. Всъщност като че ли вярват, че ще надживеят самата цивилизация.

— Не храниш големи надежди по отношение на цивилизацията, Спайт.

— О, песимизмът ми се простира далеч извън цивилизацията. Трелл бяхте пастирски народ, нали? Гледахте полудивите бедерини в равнините Масал. Всъщност доста успешен начин на живот, общо взето.

— Докато не дойдоха търговците и заселниците.

— Да, онези, които ламтяха за земята ви, тласкани от алчност или прокудени, след като са изтощили своите земи, или от глада в градовете. Всички те търсеха нов източник на богатство. За да го придобият, уви, първо трябваше да унищожат вашия народ.

Искарал Пъст изникна до трелла.

— Я чуйте, вие двамата! Поети и философи! Какво знаете вие? Плещите си тук, а мен са ме погнали и оплезих език от умора, писна ми от тия ужасни скимтящи неща!

— Те са твоите поклонници, Върховен жрец — каза Спайт. — Ти си техният бог. Което е показателно поне за два вида нелепици, бих добавила.

— Не можеш да ме впечатлиш, жено. Ако съм техният бог, защо изобщо не слушат какво им казвам?

— Може би просто чакат да им кажеш правилното нещо — отвърна Маппо.

— Нима? И какво ще да е то, тъпако дебел?

— Ами онова, което искат да чуят, разбира се.

— Тя те е отровила! — Върховният жрец заотстъпва заднешката, опулен. Хващаше и дърпаше каквото му бе останало от косата по темето, после се завъртя рязко и хукна към каютата. Три бок’арала — постоянните му придружвачи — драснаха след него с дивашки врясъци.

Маппо отново се обърна към Спайт.

— А къде отиваме, между другото?

Тя се усмихна.

— В Отатаралско море, за начало.

— Защо?

— Този вятър не е ли освежаващ?

— Адски студен е.

— Да. Чудесно е, нали?

 

 

Огромната правоъгълна яма беше облицована с плочи варовик, а над тях — тухлени стени, които се издигаха и оформяха купола. До входа се стигаше по рампа, а на трегера беше всечен имперският символ над името „Дужек Едноръкия“ и неговата титла, „Върховен юмрук“. В могилата бяха поставени фенери, за да подсушат току-що варосаните стени.

Точно пред входа в една разлата купа, пълна с талог, се наслаждаваше на слънчевия топлик голям крастав жабок, примигваше със сънените си очи и гледаше как спътникът му, имперският живописец Ормулогун, смесва боите си. Десетки и десетки бои, всяка със специфични качества. И оцветители, извлечени от стрити минерали, патешки яйца, сушени мастила от морски същества, листа, корени и плодчета; и колби с други материали: белтък от яйца на костенурки, змии, лешояди; сдъвкани ларви, мозък от гларус, котешка пикня, кучешка лигня, своднически сопол…

Добре де, разсъди жабокът, може би не точно своднически сопол, но при тази объркваща художническа тайнственост така и не можеш да си сигурен. Стига ти да знаеш, че хората, ровещи се в подобни материали, са предимно луди — ако не в началото, то неизбежно след годините боравене с такива токсини.

И все пак този тъпак Ормулогун някак оцеляваше, с оцапаните му длани, оцапаните устни от заостряне на четките, оцапаната брада от шантавата техника на пръскане, при която пигментите ги сдъвкваш в шепа слюнка и Гуглата знае още какво, оцапания нос, чесан от оцапаните с боя пръсти, които все бърникаха, ровичкаха, проучваха, оцапания му клин…

— Знам какво си мислиш, Гъмбъл — измърмори Ормулогун.

— Нима? В такъв случай продължете с описанието на настоящите ми мисли, моля.

— Курвенската ушна кал и оцапаното това, оцапаното онова, коментарът бързо пропада в абсурда, подобаващ на негодността ти да мислиш без преувеличение и хиперболи. Хайде, както си стъписан несъмнено, размърдай си жалкото предсказуемо мозъче и ми кажи на свой ред аз какво си мисля. Можеш ли? Ха, знаех си, че не!

— Уверявам те, дъвкачо на ларви, мислите ми ни най-малко не бяха такива, каквито ги описа в тази жалка оскъдност на пастиш, която смееш да наричаш комуникация, който провал е доста изненадващ, след като съм лингвистичен виртуоз, докато ти не си нищо повече от вечно провалящ се студент по портретура, лишен както от елементарно занаятчийско умение, така и, уви, от талант.

— Ще ти се да комуникираш с интелектуално глухия, така ли?

— Докато ти живописваш, за да просветлиш слепия. М-да, да — въздъхна Гъмбъл, усилие, при което се сви притеснително — притеснително дори за него самия. Бързо си пое дъх. — Непрестанна война водим двамата с теб. Какво ще украси стените на гробницата на великия мъж? Хе, какво да очакваме от теб освен обичайното. Пропагандна грандиозност, политически съобразените преутвърждавания на статуквото. Героични дела в служба на Империята и още по-героична смърт, защото в този век, както и във всеки друг, са ни нужни нашите герои — мъртви тоест. В края на краищата ние не вярваме в живите, благодарение на теб…

— На мен? На мен?

— Силен си в изобразяването на слабостите, Ормулогун. О, прецени само тази фраза! Впечатлен съм от самия себе си с тази съвършено отекваща ирония. Все едно, подобни слабости в темата са като отровни стрелички, забити в героизма. Алчното ти внимание го унищожава, както винаги трябва да…

— О, не, глупако, не винаги. А при мен, при Ормулогун Великия — никога. Защо ли? Ами просто е, макар и не чак толкова просто, че да си в състояние да го схванеш — все пак е това: великото изкуство не е просто изобразяване. Великото изкуство е преобразяване. Великото изкуство е възвисяване, а възвисяването е духовно в най-чистия, най-духовния смисъл…

— Както бе отбелязано и преди, изчерпателната ерудиция и краткост се изплъзват на нещастника — провлече Гъмбъл. — А и освен това съм убеден, че вече съм чувал тази дефиниция за великото изкуство. В някакъв друг контекст, придружен вероятно от блъскане с юмрук по маса или по нечие теме, или най-малкото с коляно в чатала. Все едно, всичко това звучи много добре. Толкова по-зле, че така последователно не успяваш да го преведеш в действителността.

— Ей с това млатило знаеш ли как ще те преведа в действителността, Гъмбъл.

— И ще счупиш тази прелестна купа.

— Да, и ще пророня няколко сълзи за това. Но после ще ми е по-добре.

— Дужек Едноръкия, застанал пред разбитите порти на Черен Корал. Дужек Едноръкия на преговорите с Каладън Бруд и Аномандър Рейк. Дужек Едноръкия и Тайсхрен пред Пейл, на разсъмване преди атаката. Три основни стени, три панела, три образа.

— Надничал си в наброските ми! Богове, колко те мразя!

— Не беше нужно да върша нещо толкова глупаво, а и безгранично потискащо, като това да ти гледам наброските — върна топката Гъмбъл.

Ормулогун сбра набързо избраните си бои, стилоси и четки и заслиза към гробницата.

Гъмбъл си остана където си беше, с мисъл за ядене на мухи.

 

 

Гъноуз Паран погледна снаряжението, подредено на походното легло. Снаряжение на Върховен юмрук, с добавения наскоро ръкав на ризницата. Наследството остави горчив вкус в устата му. Прокламация, нали? Сякаш беше извършил нещо като войник, което да оправдае това. Всеки Юмрук в тази армия беше по-подготвен да поеме командването. Какво ли толкова имаше в тези дневници на Дужек, че толкова дълбоко да изкривят, дори да фалшифицират действията му като капитан и командир на Подпалвачите на мостове? Помисли дали сам да не го разбере, но знаеше, че не би го направил. Вече в достатъчна степен се чувстваше натрапник, за да види доказателство за двойствеността пред собствените си очи. Дужек несъмнено си беше имал причини, най-вероятно свързани със защитата, ако не и издигането на репутацията на дома Паран, а с това — и подкрепата на сестра му Тавори като командващ Четиринадесета.

Политиката диктуваше подобни официални дневници, разбира се. „Както ще диктува и моите записки, предполагам. Или пък не. Какво ме интересува. По дяволите идните поколения. Щом това е моята армия, така да бъде. Императрицата винаги може да ме свали, както и ще направи несъмнено, щом чуе за това полево повишение.“ Междувременно щеше да действа както намери за добре.

Хърлочъл зад него се окашля.

— Върховен юмрук, старшите офицери може и вече да са на крака, но още са изтощени.

— Искаш да кажеш, че стоят мирно отвън?

— Да, сър.

— Тъпо. Зарежи снаряжението тогава.

Пристъпиха до входа и Хърлочъл дръпна платнището. Паран излезе навън и примига на слънчевата светлина. Цялата армия стоеше в параден строй, с вдигнати знамена и лъскава броня. Точно пред него бяха Юмруците, с Рит Бюд на половин стъпка пред тях. Беше изпита и едва се държеше на крака, снаряжението й изглеждаше прекалено голямо за фигурата й. Отдаде му чест и докладва:

— Върховен юмрук Гъноуз Паран, армията е строена и готова за преглед.

— Благодаря, Юмрук. След колко време ще са готови за поход?

— До утре призори, Върховен юмрук.

Паран огледа редиците. Нито звук не идваше откъм тях, дори подрънкване на броня. Стояха мирно, като прашни статуи.

— И как точно се очаква да оправдая това? — прошепна той.

— Върховен юмрук — заговори тихо Хърлочъл до него, — вие влязохте с един лечител в Г’данисбан и с един удар поразихте богиня. Прогонихте я от този свят. След това принудихте сестрата на тази богиня да дари дузина смъртни със силата да церят…

— Тази сила няма да се задържи дълго.

— И все пак. Върховен юмрук, вие убихте мора. Нещо, което и Дужек Едноръкия не би могъл да постигне. Тези войници са ваши, Гъноуз Паран. Каквото и да реши императрицата.

„Но аз не искам цяла проклета армия!“

Юмрук Рит Бюд заговори:

— Предвид загубите от болестта, Върховен юмрук, продоволствието ще ни стигне за шест, може би седемдневен поход при положение, че събираме провизии по пътя. Разбира се, налице са и зърнените силози в Г’данисбан, и след като населението практически не съществува…

— Да — прекъсна я Паран. — Практически не съществува. Това не ви ли се струва странно, Юмрук?

— Самата богиня…

— Хърлочъл ми докладва, че съгледвачите му виждат хора — оцелели, тръгнали на североизток. Поклонничество.

— Да, Върховен юмрук.

И се олюля. Едва се държеше на крака.

— Ще тръгнем след тези поклонници, Юмрук. Ще се задържим още два дни, през които ще се попълнят запасите от складовете в Г’данисбан — но след като бъде оставено достатъчно за населението, което все още е в града. Секвестирайте фургони и коли, ако е необходимо. Гражданите, на които войниците се натъкнат, да бъдат поканени да се включат в колоната ни. Най-малкото ще намерят средство за препитание, ако ни придружат, и храна, вода и закрила. Сега уведомете капитаните, че ще се обърна със слово към войската на заранта на тръгването ни — по време на освещаването и запечатването на гробницата. Свободни сте.

Юмрукът отдаде чест. Виковете на младшите офицери раздвижиха войнишките редици и те започнаха да се разпръсват.

„Май трябваше да им кажа нещо още сега. Да ги предупредя да не очакват много. Не, това не върви. Какво казва един нов командир? Особено след смъртта на велик пълководец, на истински герой? Проклятие, Гъноуз, по-добре да не казваш нищо. Не сега, и не много, щом запечатаме гробницата и оставим стареца да почива в мир. Ще вървим след поклонници. Защо? Защото искам да разбера къде отиват, затова.“ Паран махна с ръка и тръгна. Последва го Хърлочъл и на десетина крачки по-назад — младата жена от Г’данисбан, Навал Д’ната, която явно вече беше част от свитата му.

— Върховен юмрук?

— Кажи, Хърлочъл.

— Къде отиваме?

— Да навестим имперския художник.

— О, него значи. Може ли да попитам защо?

— Защо тези мъки, имаш предвид. Искам да го помоля за нещо.

— Върховен юмрук?

„Нова Драконова колода ми трябва.“

— Добър ли е, как мислиш?

— Въпрос на постоянен дебат, Върховен юмрук.

— Нима? Сред кого? Войниците? Трудно ми е да го повярвам.

— Ормулогун си има критик, придружава го навсякъде.

„О, горкият.“

 

 

Тялото лежеше на пътеката с разкъсани крайници, щавената кожена ризница се бе втвърдила и почерняла от засъхналата кръв. Ботфайндър клекна до него и каза:

— Стоунфайндър. Вече е в замръзналото време. Споделяхме си приказки.

— Някой е отрязал един от пръстите му — каза Карса Орлонг. — Другите рани са от мъчение, освен забитото копие под лявата плешка. Вижте следите — убиецът е пристъпил от укритие, когато човекът е минал — не е бягал, но е залитал. Само са си поиграли с него.

Сеймар Дев отпусна ръка на рамото на Ботфайндър. Анибарът трепереше от скръб.

— Преди колко време? — попита тя тихо.

Теблорът сви рамене.

— Все едно. Близо са.

— Колко близо?

— Направили са бивак и са небрежни с боклука си. — Извади кремъчния си меч. — Имат и други пленници.

— Как го разбра?

— Надушвам страданието им.

„Невъзможно. Възможно ли е такова нещо?“ Сеймар огледа за по-явни следи за онова, което тоблакаят твърдеше, че е разбрал. Вдясно от тях имаше падина, запълнена с торф, малко по-ниско от скалистата пътека, на която стояха. От нея се издигаха черни смърчове, разкривени, с голи клони. Между тях проблясваха нишки паяжина — като драскотини по прозрачно стъкло. Вляво равните ивици хвойна бяха обхванали гънката в скалната твърд, минаваща успоредно на пътеката. Сеймар се намръщи.

— Какво укритие? Каза, че убиецът е излязъл от укритие, за да забие копието в гърба на анибара. Но тук няма никакво укритие, Карса.

— Не е останало.

Тя се намръщи още повече.

— Да не са се увили в клони и листа тогава?

— Има и други начини да се скриеш.

— Например?

Карса смъкна коженото наметало.

— Магия. Изчакай тук.

„Гуглата да ме вземе, как ли пък не!“ Тръгна след Карса, който вдигна с две ръце меча пред себе си. Само след четири крачки трябваше да затича, за да го догони.

Той също затича. Мълниеносно бързо.

Задъхана, тя залиташе след грамадния воин, но той скоро се изгуби от погледа й.

Чу внезапен писък вляво и се закова на място — Карса беше изоставил пътеката, беше нахлул в гората през разхвърляните, покрити с мъх балвани и нападали дървета, през гъста плетеница сухи клонаци — без да остави следа след себе си. Нови писъци.

С разтуптяно сърце, Сеймар Дев се хвърли напред, запровира се през гъстите храсти и клони, паяжини я задърпаха, прах и люспи суха кора се посипаха отгоре…

… а някъде напред касапницата се вихреше.

Дрънчаха оръжия, желязо в камък. Трясък на разцепено дърво — мълниеносно движение сред дърветата напред, бягащи силуети — тяло, премятащо се на кълбо сред пурпурна мъгла — стигна до края на бивака и…

И видя Карса Орлонг… и петдесетима, а може би и повече високи сивокожи воини, размахали копия, извити мечове, дълги ножове и брадви — и всички връхлитаха срещу тоблакая.

Пътят на Карса през тях бе прорязан кървав коридор, осеян с трупове и смъртно ранени врагове.

Но бяха твърде много…

Огромният кремъчен меч блесна пред погледа й, във въздуха полетяха парчета кости и швирнаха гъсти струи кръв. Двама души залитнаха назад, трети отхвърча назад и се набоде на копията на други двама воини… и тоблакаят се хвърли напред в тази пролука, като отбягна други няколко забивания и замахвания, повечето вече зад него, тъй като скоростта на великана беше необичайна… беше изумителна.

Двамата с копията се помъчиха да се отдръпнат, но бясно замахналият меч порази единия във врата отляво — главата отхвърча от тялото, — след това острието се изви надолу и посече през дясното рамо на другия воин и отсече ръката му от рамото.

Лявата ръка на Карса пусна дръжката на меча и сграбчи едно почти забило се в него копие, след което придърпа и оръжието, и воина, пусна копието и стисна противника за врата. Кръв и слуз изхвърчаха от очите, носа и устата на жертвата, щом тоблакаят прекърши врата й като клечка. Избута рязко настрана тръпнещото още тяло в напиращата гмеж и пак размаха меча…

Сеймар Дев едва успяваше да проследи с ума си онова, което виждаха очите й. Още докато лявата ръка на Карса пускаше дръжката на меча, острието само сякаш посече надясно, отбиваше вражески оръжия, после се извъртя в кръг нагоре и навън и докато гърлото на воина се кършеше в жестоката хватка, мечът посече през замахнал отдолу ятаган и се заби в плът и кости, трошеше ключица и ребра…

Гръдният кош на посечения се пръсна и Сеймар зяпна, щом видя сърцето, още туптящо, как се изсипа от гнездото си и за миг увисна от разкъсаните артерии и вени, преди воинът да рухне.

Някой крещеше — извън полето на битката, далече вляво, където се виждаше скалист бряг. Зад скалите, в някакво езеро, се виждаха ниски широки дървени лодки и до тях дребна русокоса жена — човек — хвърляше заклинания.

Но каквато и магия да владееше, като че ли не можеше да постигне нищо. По някакъв невероятен начин Карса Орлонг си беше пробил път чак до другата страна на гъстата гмеж и там се обърна рязко с гръб към един огромен бор, кремъчният му меч с вяло равнодушие заотбива връхлитащите атаки… и теблорът подпря гръб на ствола, за да отдъхне.

Сеймар не можеше да повярва на очите си.

Разнесоха се нови викове, самотен воин, застанал много зад напиращата тълпа, зарева команди на спътниците си и те се заоттегляха.

Щом видя, че тоблакаят си пое дълбоко дъх и пак вдигна нагоре меча, Сеймар Дев извика:

— Карса! Почакай! Не нападай, проклет да си!

Хладният гняв, който срещна погледа й, я накара да потръпне.

Великанът посочи с меча.

— Виждаш ли какво е останало от анибарите, жено? — Гласът му прозвуча дълбоко, думите изтътнаха като боен барабан.

Тя кимна, мъчеше се да не гледа редицата пленници, вързани с главите надолу и с разчекнати крака за дървени рамки. Голите им тела бяха зацапани с кръв и под всяка жертва — купчини разгорена жарава, изпълващи въздуха с вонята на опърлена коса и месо. Карса Орлонг, разбра тя, бе тласнат от гнева, но този гняв бе студен, мечът не трепваше, изпънат напред в готовност; самата застиналост на оръжието във въздуха бе като клетва за нова гибелна вълна.

— Зная — отвърна тя. — Но чуй ме, Карса. Ако ги избиеш всички — а виждам, че искаш точно това — но чуй! Ако го сториш, ще дойдат още, за да потърсят ближните си. Още ще дойдат, тоблакай, и това никога няма да свърши — докато не направиш грешка, докато не станат толкова много, че дори и ти да не можеш да се надяваш да ги надвиеш. Нито можеш да си навсякъде, тъй че ще загинат още анибари.

— Какво предлагаш тогава?

Тя закрачи напред, без да обръща внимание на сивокожите воини и русокосата вещица.

— Те вече се боят от теб, Карса, и ти трябва да използваш този страх… — Замълча, привлечена от някакво вълнение откъм шатрите, до вързаните канута. Двама воини извлякоха някого и го помъкнаха напред. Също човек. Лицето му беше подуто от бой, но иначе изглеждаше непокътнат. Сеймар Дев го изгледа с присвити очи, бързо се доближи до Карса и зашепна дрезгаво: — Вече си имат преводач, Карса. Татуировките по ръцете. Таксилианец. Чуй ме. Бързо. Използвай този страх. Кажи им, че има още от расата ти, съюзници на анибарите, и че ти си само първият от ордата, идваща в отговор на молбата им за помощ. Кажи им, в името на Гуглата, да се махнат от тази земя, Карса!

— Ако се махнат, не мога да убия още от тях.

Сред нападателите бе започнал спор. Воинът, издал командите, явно отхвърляше настойчивите призиви на русокосата жена. Таксилианецът, когото държаха за ръцете, явно следеше спора, но от подутото му лице не можеше да се разбере нищо. Сеймар видя как очите му пробягаха към нея и към Карса, а после той бавно и преднамерено намигна.

„Богове подземни. Добре.“ Тя съвсем лекичко кимна, извърна очи, за да му спести наказанието, и погледът й неволно обходи сцената на ужасното клане. По оплисканата с кръв земя лежаха трупове и стенещи тела. Поляната бе осеяна с натрошени копия, като дърва за огрев от обърнала се кола. Но най-много бяха неподвижните трупове — отсечени крайници, оголени кости и изсипани вътрешности.

А Карса Орлонг почти не се беше задъхал.

Толкова лоши бойци ли бяха тези високи нечовешки същества, дошли неведомо откъде? Не можеше да го повярва. Ако се съдеше по облеклото, бяха воинско общество. Но много подобни общества, щом останеха задълго в застой — или изолация, — свеждаха бойните си умения до ритуални форми и техники. Щяха да владеят само един начин на бой, може би с няколко варианта, и трудно щяха да се приспособят към неочакваното… например един тоблакай с несъкрушим кремъчен меч, дълъг колкото боя му — тоблакай, притежаващ зашеметяваща бързина и хладната, отчуждена прецизност на роден убиец.

А Карса беше казал, че вече се е сражавал веднъж с този враг.

Водачът на сивокожите нападатели се приближаваше, влачеха таксилианеца след него, а русокосата вещица подтичваше да не изостане от вожда… той изпъна назад ръка да я спре.

Сеймар зърна за миг необузданата омраза, с която очите на дребната жена пронизаха командира. Нещо се полюшваше на шията й, почерняло и издължено… „Отрязан пръст. Вещица, и още каква, на древния занаят, забравената духовна магия… е, не напълно забравена, щом и аз, атавистичната кучка, съм я превърнала в своя специалност.“ Косата и сърцевидното лице — и сините очи — й напомниха за дребничките народи, повечето покорени, които все още можеха да се срещнат в центъра на субконтинента, в древни градове като Халаф, Гуран и Карашимеш, а и на запад чак до Омари. Останки от древно население навярно. И все пак думите, които бе изрекла преди малко, бяха на непознат за Сеймар език.

Командирът заговори на русокосата вещица, а тя преведе думите му на таксилианеца. Този път очите на Сеймар Дев се разшириха, след като разпозна отделни думи — макар никога да не беше ги чувала изричани, само ги беше чела в най-древните томове. Останки от Първата империя.

Щом вещицата спря, таксилианецът кимна, погледна първо Карса, после Сеймар и най-сетне проговори:

— На кого от вас трябва да предам думите на Преда?

— Защо не и на двама ни? — отвърна Сеймар. — И двамата те разбираме, таксилианецо.

— Добре. Преда пита каква е причината за неочакваната атака на този Тартенал срещу неговите воини Меруд.

„Тартенал?“

— Възмездие — бързо заговори Сеймар Дев, преди Карса Орлонг да е предизвикал ново кръвопролитие. Посочи овесените по дървените рамки тела в края на бивака. — Тези анибари, които понасят вашата жестокост, призоваха своите стари съюзници, тоблакаите…

При тази дума русокосата вещица се сепна, а дръпнатите очи на Преда леко се разшириха.

— … и този воин, само един скромен ловец от двадесетхилядното войнство на тоблакаите, съвсем случайно се оказа наблизо, така че видяхте само началото на онова, което, опасявам се, ще се окаже сурово наказание. Стига, разбира се, Преда да е толкова глупав, че да дочака идването им.

Очите на таксилианеца за миг блеснаха весело, но той го прикри, щом се обърна да предаде думите й на русокосата вещица. Онова, което тя заговори на свой ред, беше два пъти по-дълго от версията му.

„Преда. Дали това няма да е вариант на «Предал’атр», интересно? Командир на част в легион на Първата империя, Среден период. Но… звучи безсмислено. Тези воини не са човешки същества все пак.“

Преводът на вещицата бе прекъснат с рязък жест на Преда, който заговори отново.

Когато таксилианецът най-сетне преведе, в тона му се долавяше възхищение.

— Преда желае да изрази почитта си към забележителните умения на този воин. Освен това пита дали желанието на воина за мъст вече е уталожено.

— Не е — отвърна Карса Орлонг.

Тонът се оказа достатъчно красноречив за Преда, който заговори отново. Лицето на русокосата вещица изведнъж се стегна, но тя предаде думите му със странно спокоен тон.

„Прикрива ликуването си.“

В душата на Сеймар Дев се събуди подозрение. „А сега какво?“

Таксилианецът заговори:

— Преда добре разбира… положението на тоблакая. Всъщност Преда подчертава, че лично той изпитва отвращение към това, което е заповядал да се извърши тук, по цялото това чуждоземно крайбрежие. Но е длъжен да следва повелята на своя император. Все пак Преда ще се разпореди за пълно изтегляне на своите сили на Тайст Едур при флотата. Тоблакаят удовлетворен ли е от това?

— Не.

Таксилианецът кимна на резкия отговор на Карса, а Преда заговори отново.

„Сега какво?“

— Преда отново няма никакъв друг избор, освен да изпълни заповедите на своя император, устав, ако предпочитате. Императорът е най-великият воин, който този свят е виждал, и винаги отстоява това право в единичен двубой. Изправял се е срещу над хиляда воини, докарани от коя ли не земя, и все пак е жив, победоносен и несъкрушим. Императорският указ е неговите войници, независимо къде са, независимо с кого говорят, да предават предизвикателството на императора. Всъщност императорът кани всеки воин на дуел, винаги до смърт — дуел, в който никой не може да се намеси, при каквито и да било обстоятелства, и всички права на Госта са гарантирани за онзи, който му се опълчи. Освен това на войниците на императора е заповядано да осигурят транспорт и да удовлетворят всички потребности и желания на воините, пожелали да се изправят срещу императора в дуел.

Преда заговори отново. След превода на русокоската таксилианецът продължи:

— И тъй, ако този тоблакай ловец желае да нанесе най-сладкото възмездие, трябва да се възправи срещу оногова, който е заповядал на своите войници да нанасят злини на всички чуждоземци, на които се натъкнат. Преда съответно кани тоблакая — и неговата спътница, ако пожелае — да бъде Гост на Тайст Едур в тяхното завръщане в империята на Ледер. Приемате ли?

Карса примига и изгледа отвисоко Сеймар Дев.

— Канят ме да убия императора им?

— Така изглежда. Но, Карса, тук има…

— Кажи на Преда, че приемам.

Видя усмивката на командира. Таксилианецът каза:

— Преда Ханради Халаг ви приветства сред Тайст Едур.

Сеймар Дев се извърна и погледна телата, проснати из лагера. „А тези ваши паднали събратя изобщо ли не те интересуват, Преда Ханради Халаг? Не, богове подземни, тук нещо ужасно е сбъркано…“

— Сеймар Дев — каза Карса, — ще останеш ли тук?

Тя поклати глава.

— Добре — изръмжа той. — Иди да ми доведеш Хавок.

— Доведи си го сам, тоблакай.

Великанът се ухили.

— Струваше си да опитам.

— И престани да си толкова адски доволен, Карса Орлонг. Мисля, че си нямаш представа с какво се обвърза току-що. Нима не чуваш щракащите вече пранги? Които те приковават към това… това нелепо предизвикателство и тези проклети безкръвни Тайст Едур?

Лицето на Карса помръкна.

— Вериги мен не могат да ме удържат, вещице.

„Глупак. Вече те държат.“

Извърна се и видя алчния поглед, с който русокосата вещица поглъщаше Карса Орлонг.

„А това какво означава… и защо толкова ме плаши?“

 

 

— Юмрук Темъл. Какво изпитвате от това, че се връщате у дома? — попита Кенеб.

Младият висок уикец — сдобил се наскоро със синята пълна татуировка в стила на клана на Враната, сложен геометричен рисунък, от който лицето му приличаше на мозаичен портрет — наблюдаваше как войниците му подвеждат конете си на рампите долу на брега. На въпроса на Кенеб само сви рамене.

— Сред моя народ ще преживея отново това, което преживях тук.

— Но вече няма да сте сам — изтъкна Кенеб. — Тези воини долу вече са ваши.

— Нима?

— Така поне разбрах. Вече не оспорват заповедите ви, нито правото ви да ги командвате, нали?

— Убеден съм, че повечето уикци ще предпочетат да напуснат армията, щом стъпим в Унта — отвърна Темъл. — Ще се върнат при семействата си и когато ги помолят да разкажат за приключенията си в Седемте града, ще мълчат. Мисля си, че войниците ми изпитват срам, Юмрук Кенеб. Не заради това, че са проявили малко уважение към мен. Не, изпитват срам от списъка на пораженията на тази армия. — Обърна се и тъмните му очи се приковаха в Кенеб. — Те са твърде стари или твърде млади. И едните, и другите ги привличаше славата, като недостъпна любов.

Темъл не беше от много разговорливите и Кенеб не помнеше да е успявал друг път да измъкне толкова думи от измъчения младеж.

— Смъртта са търсили значи.

— Да. Жадуваха да се присъединят към Колтейн, Бълт и останалите — по единствения възможен начин. Да загинат в сражение, срещу същия враг. Заради това прекосиха океана, заради това напуснаха селата си. Те не очакваха да се върнат у дома и това последно пътуване до Кюон Тали ще ги прекърши.

— Проклети глупаци. Простете…

Темъл се усмихна горчиво и поклати глава.

— Не е нужно. Глупаци са, но и да притежавах мъдрост, трудно щях да мога да я споделя.

От останките на лагера зад тях завиха браничари. Двамата се обърнаха изненадано.

— Какво е това? — попита Кенеб. — Защо…

Тръгнаха обратно към лагера.

 

 

Бент профуча по пътеката покрай лейтенант Поурс във вихрушка от прах и той успя да зърне за миг обезумелите му очи. „Чак сега разбрахме, че изпитват ужас от водата. Е, толкова по-добре. Можем да ги зарежем тук тия гадни същества.“ Погледна примижал редицата уикци и сети, които товареха измършавелите си коне — малко от животните щяха да преживеят това пътуване, което ги превръщаше в ценен източник на месо. „Само ще поразнообрази боклука, който моряците наричат храна.“ О, конните воини щяха да мърморят, но никой нямаше да пропусне да се нареди с купата на опашката, щом удари камбаната.

Кайндли се бе погрижил адюнктата да разбере в най-жлъчни подробности негодуванието му от некадърността на Юмрук Кенеб. Куражът, или най-малкото яростната мегаломания на Кайндли бяха неоспорими. Но този път старият кучи син беше прав. Цял ден и половин нощ бяха пропилени от Кенеб. Проклет от Гуглата преглед на снаряжението, отделение по отделение — и точно по средата на военния съвет — богове, какъв хаос се беше развихрил. „Кенеб ума ли си е загубил?“ О, да, първият въпрос на Кайндли към адюнктата и нещо в намръщения й поглед бяха подсказали на Поурс, че нищо не знае и че явно не може да разбере защо Кенеб е трябвало да заповяда такова нещо.

Е, това пък изобщо не беше изненада, след като по цял ден се мотаеше в проклетата си шатра и кой знае какви ги вършеше с онази студена красавица Т’амбър. Дори отчаянието на адмирала беше очевидно. Сред воинските редици вървеше слух, че Тавори най-вероятно ще бъде разжалвана — щурмуването на Ю’Гатан можеше да се проведе и по-добре. Всеки проклет войник се беше оказал тактически гений, щом станеше дума за това, и неведнъж Поурс беше наказвал жестоко за изменнически подхвърляния. Какво от това, че Нок и Тавори скрито враждуваха; какво от това, че Тене Баралта беше като врящ котел и сееше раздор сред войниците; какво от това, че на самия Поурс му беше трудно да реши дали адюнктата можеше по-добре да се справи при Ю’Гатан — слуховете сами по себе си бяха не по-малко отровни от всякаква напаст, която можеше да изплюе Сивата богиня.

Едновременно гореше от нетърпение и изпитваше страх от качването на корабите и от предстоящото дълго отегчително плаване. Отегчените войници бяха като дървесен червей в кила — така твърдяха моряците, като поглеждаха уморено прашните и ругаещи мъже и жени, които бавно се качваха по рампите, за да се смълчат, свити като стригани овци в тесните като килери каюти под тежко поклащащите се над вълните палуби. Нещо повече, моретата и океаните си бяха гадни неща. Войниците можеха да посрещнат смъртта, без окото им да мигне, стига да знаят, че могат да отвърнат с бой, може би дори да си пробият с бой път и да оцелеят. Но морето беше безразлично към ударите на мечовете, свистенето на стрелите и стената от щитове. „А и Гуглата ми е свидетел, достатъчно вече сме го преглъщали това.“

Проклетите псета браничари съвсем побесняха.

„Сега пък какво?“ Без сам да знае защо, Поурс закрачи натам, накъдето беше драснал Бент. На изток от пътя, покрай командната шатра, после покрай вътрешния кръг постове и навън, към отходните ями… и видя десетината тичащи браничари, пъстрите им жълто-кафяви тела се сляха в едно, след това закръжиха с дивашки вой… а там, далече по пътя — поводът за възбудата им. Бавно приближаващ се пеши отряд.

„Кои, в името на Кралицата на сънищата, пък са тия?“ Всички конни съгледвачи бяха тук, сигурен беше в това — беше видял сетите да се упражняват в повръщане по рампите — хващаха морската болест щом само стъпеха в локва. А уикците вече бяха предали конете си на измъчените екипажи на транспортните кораби.

Огледа се, видя един войник, повел три коня към брега, и викна:

— Стой. Дай ми един от тия коне.

— Не са оседлани, сър.

— Сериозно? Как разбра? Войникът посочи гърба на коня…

— Идиот. Подай ми тия юзди. Не, другите.

— Този е на адюнктата…

— Видях.

Дръпна животното и се метна на гърба му. Безпризорното дете, Гръб, идваше насам от лагера, с онова скимтящо пале до глезена му, дето приличаше на нещо, което крава ще повърне, ако изяде кече от козя вълна. Без да им обръща внимание, Поурс смуши коня в галоп.

Вече можеше да види водача. Капитан Фарадан Сорт. И с тях беше онзи, Върховният маг, Бързия Бен, и онзи грозният с белезите, убиецът, Калам и — „Богове подземни, но те всички са… — Не, не бяха. — Десантчиците! Проклетите морски пехотинци!“

Чу викове откъм лагера зад себе си, после сигнал за тревога.

Не можеше да повярва на очите си. Оцелели… от огнения ад… беше невъзможно. „Вярно, изглеждат ужасно, полумъртви всъщност. Все едно Гуглата си е чистил косматите уши с тях. Ето я и Лостара Юил… е, тя не е толкова зле като другите…“

Лейтенант Поурс дръпна рязко юздите пред Фарадан Сорт.

— Капитане…

— Вода… — Думата едва излезе от напуканите й подпухнали устни.

„Богове, изглеждат ужасно.“ Поурс обърна коня — за малко да се изхлузи от гърба му — и препусна обратно към лагера.

 

 

Щом Кенеб и Темъл стигнаха главната пътека, на трийсет крачки от командната шатра, от нея излезе адюнктата, а след нея Блистиг и Т’амбър. Откъм източния край на лагера войници крещяха нещо неразбрано. Приближиха се и адюнктата се обърна към тях:

— Коня ми, изглежда, го няма.

Кенеб я изгледа учудено.

— Затова ли беше тревогата? Адюнкта…

— Не, Кенеб. Видели са отряд на източния път.

— Отряд? Някой ни напада?

— Едва ли. Е, придружете ме, моля. Явно ще се наложи да походим. А това ще ти позволи, Кенеб, да обясниш провала с товаренето.

— Адюнкта?

— Смятам внезапната ти проява на некадърност за неубедителна.

Погледна я косо. На изпитото й лице се долавяше леко вълнение. Само намек, недостатъчен, за да може да разгадае мислите й.

— Гръб — каза той.

Адюнктата повдигна вежди.

— Мисля, че се налага да уточните, Кенеб.

— Каза, че трябва да забавим товаренето с един ден, адюнкта.

— И този детски съвет, при това от слабо образовано, почти диво дете, е достатъчно оправдание да нарушите заповедта на своята адюнкта?

— Обикновено — не — отвърна Кенеб. — Трудно е да се обясни… но той знае някои неща. В смисъл неща, които не би трябвало да знае. Знаеше, че ще плаваме на запад, например. Знаеше и пристанищата, на които се каним да спрем.

— Крил се е зад командната шатра — подхвърли Блистиг.

— Виждал ли си това момче да се крие, Блистиг? Когато и да било?

Мъжът се намръщи.

— Значи просто е добър в криенето.

— Адюнкта, Гръб каза, че трябва на всяка цена да се задържим един ден — иначе всички ще умрем. В морето. Започвам да вярвам, че…

Тя вдигна ръката си в металната ръкавица — достатъчно рязък жест, за да го накара да замълчи, и той видя как очите и се присвиха, приковани в нещо напред…

Конник, на кон без седло. Приближаваше се в галоп.

— Това е лейтенантът на Кайндли — каза Блистиг.

Когато се видя, че мъжът няма никакво намерение да забавя, нито да промени посоката, всички бързо се отдръпнаха встрани.

Лейтенантът махна припряно да отдаде чест, профуча покрай тях в прахоляка и извика:

— Вода им трябва!

— Конят е вашият, адюнкта — добави Блистиг, щом тръгнаха отново.

Кенеб се загледа напред. По пътя почти се влачеха хора. Още неразличими, но… отпред беше Фарадан Сорт… нали?

— Вашата дезертьорка се връща — каза Блистиг. — Глупаво от нейна страна. Би трябвало да знае, че дезертьорството се наказва с екзекуция. Но кои са тези зад нея? И какво носят?

Адюнктата изведнъж спря, почти залитна.

Бързия Бен. Калам. Още и още лица, покрити с прах и толкова бели, че приличаха на призраци… „И са. Какво друго може да са?“ Фидлър. Геслер, Лостара Юил, Сторми… Кенеб разпознаваше лица, едно след друго. Изсушени от слънцето, едва кретащи, олюляваха се, все едно вървяха насън. А в прегръдките им… деца, с помръкнали очи, свити…

„Момчето знае някои неща… Гръб…“

И ето, че видя и него, с двете пощурели кучета от двете му страни, май говореше със Синн.

„Синн… Мислехме, че е полудяла от скръб — брат си изгуби все пак… и го е намерила отново.“

Но Фарадан Сорт беше заподозряла, и с право, че нещо друго е обсебило Синн. Достатъчно силно подозрение, за да я тласне към дезертьорство.

„Богове, толкова лесно се примирихме — но не — градът, огненият вихър — чакахме дни, чакахме, докато не изстинаха всички проклети развалини. Ровихме из пепелищата. Никой не може да е преживял това.“

Отрядът спря пред адюнктата.

Капитан Фарадан Сорт изправи гръб, съвсем леко се олюля и отдаде чест с юмрук на гърдите. Заговори хрипливо:

— Адюнкта… Позволих си волността да прегрупирам отделенията… моля за одобрение…

— Одобрението е в прерогативите на Юмрук Кенеб — отвърна със странно равнодушен тон адюнктата. — Капитане, не очаквах да ви видя отново.

— Разбирам необходимостта да се поддържа военна дисциплина, адюнкта. Ето защо се предавам на волята ви. Моля обаче Синн да бъде оправдана — младостта й, състоянието й в онзи момент…

Зад тях отекнаха конски копита. Лейтенант Поурс се връщаше — с още ездачи. Мехове, пълни с вода, се поклащаха като огромни вимета. Другите ездачи бяха лечители, до един, с тях бяха и Нил и Недер. Кенеб видя неверието, изписало се на лицата им, докато приближаваха.

Фидлър пристъпи напред. Малко мършаво дете се бе свило в прегръдката му, заспало или в несвяст. Думите заизлизаха хрипливо през напуканите му устни:

— Адюнкта… без капитана, която разкопа с голи ръце, никой от нас, заклещени под проклетия град, изобщо нямаше да се измъкне. Сега костите ни щяха да гният долу. — Пристъпи още крачка, но усилието му да продължи шепнешком пропадна и Кенеб ясно чу думите:

— Адюнкта, ако обесите капитана за дезертьорство, по-добре пригответе още въжета, защото ще напуснем този жалък свят, щом и тя го напусне.

— Сержант — отвърна адюнктата с привидно равнодушие, — да разбирам ли, че вие с отделенията зад вас сте се заровили под Ю’Гатан посред огнената стихия, като междувременно сте успели да не се опечете и след това сте си изровили пътя навън?

Фидлър извърна глава, изплю кървава храчка и устата му зейна в ледена грозна усмивка, зад която лъснаха два реда червени цепнатини.

— Тъй де. Слязохме на лов… през кокалите на проклетия град. Пък после с помощта на капитана изпълзяхме от гроба.

Погледът на адюнктата се откъсна от него и бавно обходи колоната — изпитите лица, зяпналите през прага на смъртта очи, голата, покрита с прах и опърлена кожа.

— Ловци на кости, наистина. — Замълча, щом Поурс поведе знахарите с меховете с вода, и добави: — Добре дошли отново в строя, войници.