Първите пропуквания се появиха скоро след екзекуцията на Ша’ик. Никой не можеше да разбере ума на адюнкта Тавори. Нито най-близките й офицери, нито който и да било обикновен войник под нейна команда. Но имаше далечни смутове, разбира се, по-лесно забелязвани след време, и щеше да е нагло и пренебрежително да се твърди, че адюнктата не съзнава тези нарастващи опасности, не само под нейната команда, но в самото ядро на Малазанската империя. Предвид това събитията в Ю’Гатан можеше да се окажат фатална рана. Ако някой друг командваше, ако сърцето на този някой друг беше не толкова кораво, не толкова хладно.

Това повече от всякога придаваше жестока истинност на убеждението, че адюнкта Тавори е хладно желязо, забито в душата на разбушувана ковашка пещ…

„Без свидетели“

(Изгубената история на Ловците на кости)

Дюйкър от Даруджистан

— Остави това — промълви уморено Сеймар Дев от мястото си до прозореца.

— Мислех, че си заспала — каза Карса Орлонг и върна предмета на масата. — Какво е това?

— Две функции. Горната стъкленица съдържа филтри за водата, премахва нечистотиите. Водата, събираща се в долната стъкленица, е обкръжена от ивици мед, които съживяват самата вода чрез сложен и тайнствен процес. Отделя се специфичен етерен газ, който променя налягането над водата, която на свой ред…

— Но за какво го използваш?

Сеймар присви очи.

— За нищо определено.

Той се отдръпна от масата и пристъпи към работните плотове и рафтове. Взе да оглежда различните механизми, които беше изобретила — продължителните опити с тях обикновено не показваха никаква видима промяна в състоянията. Ровеше. Душеше, дори се опита да вкуси от едно блюдо, пълно с желатинова течност. Тя помисли да го спре, после реши да си мълчи. Раните на воина се бяха изцерили смайващо бързо, без никакви признаци за инфекция. Гъстата течност, която облизваше от пръста си, не беше особено здравословна за храносмилането, но не беше и фатална. Обикновено.

Той изкриви лице.

— Това е ужасно.

— Не съм изненадана.

— За какво го използваш?

— Според теб — за какво?

— Разтриваш го на седлата. По кожата.

— Седлата? Косвено, предполагам. Мехлем е, за гноясали рани, които се появяват понякога по ръба на ануса…

Той изсумтя шумно, рече: „Нищо чудно, че вкусът е толкова ужасен“, и продължи да разглежда съдържанието на стаята.

Сеймар го изгледа замислено. После каза:

— Фаладът е пратил войници в цитаделата. Намерили са следи от предишно убийство — както ти каза, нито един малазанец не е останал жив. Намерили са и един демон. Или по-точно — труп на демон, наскоро убит. Помолиха ме да го огледам, защото разбирам малко от анатомия и някои други свързани с това неща.

Той не отвърна нищо, надничаше през обратния край на един далекоглед.

— Ако дойдеш при прозореца и погледнеш през другия край, Карса, ще видиш приближени неща, които се намират далече.

Той я изгледа навъсено и остави инструмента на рафта.

— Ако нещо е далече, просто се приближавам до него на коня.

— А ако е на върха на стръмнина? Или далечен вражески лагер и ти искаш да разбереш къде са коневръзите?

Той взе отново далекогледа и се приближи. Сеймар измести стола си встрани, за да му отвори място.

— Има гнездо на сокол на терасата на онази кула, обшитата с мед.

Той вдигна далекогледа. Потърси, докато намери гнездото.

— Не е сокол.

— Прав си. Бок’арал е, намерил си е удобно изоставено гнездо. Мъкне горе наръчи гнили плодове и по цяла сутрин замерва хората долу по улиците.

— Като че ли се зъби…

— Това трябва да е смях. Непрекъснато изпада в пристъпи на веселие.

— Ааа… не, това не беше плод. Беше тухла.

— О, жалко. Вече ще пратят някой да го убие. В края на краищата само на хора е позволено да хвърлят тухли по хора.

Той свали далекогледа и я изгледа намръщено.

— Това е лудост. Що за закони имате, да позволяват такова нещо?

— Кое нещо? Да се замерват хора или да се убиват бок’арала?

— Странна си, Сеймар Дев. Но пък си вещица и майстор на безполезни неща…

— Далекогледът безполезен ли е?

— Не, вече разбрах ценността му. Но все пак лежеше на рафт…

Тя се отпусна в стола.

— Изобретила съм безброй неща, които биха могли да се окажат ценни за много хора. И това ме поставя пред дилема. Длъжна съм да се запитам, с всяко изобретение, какви възможни злоупотреби очакват такъв предмет? Най-често стигам до извода, че тези злоупотреби надвишават ползата от изобретението. Наричам това Първия закон на Дев за изобретението.

— Обсебена си от закони.

— Може би. Все едно, един закон е прост, както трябва да са всички истински закони…

— И за това ли имаш закон?

— По-скоро основен принцип, отколкото закон. Все едно, етиката е първото съображение за един изобретател, тръгнал към определено изобретение.

— И наричаш това просто?

— Твърдението е просто. Съображението — не.

— Виж, това повече звучи като истински закон.

Тя затвори за миг уста, стана, отиде до писалището, седна и взе стило и восъчна табличка.

— Не вярвам на философията — заговори, докато пишеше. — Все пак няма да обърна гръб на темата… когато ме зашлеви в лицето. Нито съм особено красноречива като писател. По ми е присъщо да манипулирам предмети, отколкото думи. Ти, от друга страна, изглежда, притежаваш неочакван талант за… ъъъ… убедителна краткост.

— Ти много говориш.

— Несъмнено. — Тя приключи със записването на необичайно задълбочените си мисли… задълбочени само с това, че Карса Орлонг бе осъзнал едно много по-важно приложение, отколкото бе имала предвид самата тя. Помисли да отхвърли гениалността му като сляпа случайност или дори като проява на горделива лъжемъдрост на дивашката благородност. Но нещо й нашепваше, че Карса Орлонг е бил подценяван много пъти, и се закле да не скача в същата яма. Остави стилото и стана.

— Излизам да огледам демона, който си убил. Ще ме придружиш ли?

— Не. Огледах го доста добре първия път.

Тя взе кожената си торба с хирургичните инструменти.

— Стой вътре, моля те, и гледай да не счупиш нещо.

— Как можеш да се наричаш изобретател, щом не обичаш да чупиш неща?

Тя спря и го изгледа. Главата му се търкаше в тавана — а тази стая бе най-високата в кулата й. Имаше нещо… в очите му.

— Гледай да не счупиш нещо от моите неща.

— Добре. Но съм гладен. Донеси още храна.

Трупът на влечугото лежеше на пода на една от килиите за изтезание в криптата на двореца. На един стар Заклет бяха възложили да го пази. Сеймар Дев го завари заспал в единия ъгъл. Остави го да хърка, подреди около огромното тяло на демона четирите запалени фенера, които беше донесла, след което коленичи, развърза кожената си торба и извади всевъзможните си лъскави хирургически инструменти. Накрая, след като приключи с приготовленията, насочи вниманието си към трупа.

Зъби, челюсти, изпъкнали очи, всички признаци за хищно същество, най-вероятно ловец от засада. Да, това не беше обикновен речен гущер. Зад ръбовете на очните орбити черепът продължаваше, широк и дълъг, с масивни тилови издатини, самата големина на черепната област намекваше за интелигентност. Освен ако костта не се окажеше невероятно дебела, разбира се.

Тя отряза разпраната подута кожа, за да открие счупените парчета от черепа. Не чак толкова дебел значи. Вдлъбнатините ясно показваха, че Карса Орлонг е използвал юмруците си. В които явно се криеше изумителна сила. И също толкова изумителна воля. Мозъкът вътре, зацапан от скъсани съдове и изтекла кръв и превърнат на места в пихтия от парчетата череп, наистина беше голям, макар и устроен по съвсем различен начин от човешкия. Първо, имаше повече лобове. С шест повече, всички разположени под тежките рогови издатини отстрани, включително две пълни с кръвоносни съдове буци, свързани с тъкан с очите. Подсказваше й, че тези демони са виждали друг свят, по-съвършен навярно.

Сеймар извади едното премазано око и с изненада откри в него две лещи, едната изпъкнала, другата — вдлъбната. Остави ги настрана за по-сетнешен оглед.

Сряза със скалпела дебелата люспеста кожа, разтвори вратните области и това потвърди наличието на много широки вени и артерии, нужни да подхранват активния мозък. След това продължи с оголването на гръдната област. Много от ребрата бяха счупени. Преброи четири бели дроба и два протодроба под тях, последните пълни с кръв.

После сряза тъканта на първия от трите стомаха и бързо се дръпна, щом киселините потекоха. Острието на ножа й зацвърча и пред очите й желязната повърхност се разяде. Последва ново съскане от каменния под. Залютя й на очите.

Някакво движение размърда стомаха и Сеймар бързо се изправи и се дръпна още крачка назад. Изпълзяха червеи. Десетки, гърчеха се и падаха върху разкаляния камък. С цвят на синкаво желязо, сегментирани и всеки — с дължината на показалец. Тя погледна разпадащия се в ръката й нож, пусна го на пода, после извади от торбата си дървени щипци, пристъпи до локвата киселина, наведе се и хвана един от червеите.

Не беше червей. Стотици крачета, странно разперени, а още по-изненадващото беше, че съществото представляваше механизъм. Изобщо не бяха живи, металните им телца по някакъв начин бяха неуязвими за киселините. Създанието се загърчи в хватката на щипците, после спря да се движи. Тя го разтърси, но то беше станало неподвижно, като изкривен пирон. Зараза? Не мислеше. Имаше много същества, действащи в съгласие. Езерото стомашна киселина беше дом за тези механизми, а те на свой ред по някакъв начин действаха в полза на демона.

Стресна я хриплива кашлица, тя се обърна и видя как Заклетият с усилие се изправя. Мършав, сгърчен от старческия артрит, той се приближи до нея.

— Сеймар Дев, вещицата! Каква е тая миризма? Не е от теб, надявам се. Двамата с теб сме една порода, нали?

— Така ли?

— О, да, Сеймар Дев. — Почеса се по чатала. — Оголваме пластовете на човешкото до самите кокали, но къде всъщност свършва човешкото и къде започва животинското? Кога болката надмогва разума? Къде се крие душата и къде бяга тя, щом изгуби всяка надежда в плътта? Въпроси за разсъждения за такива като теб и мен. Ох, колко отдавна копнея да се срещна с теб, да разменим знания…

— Ти си мъчител.

— Все някой трябва да бъде — отвърна той обидено. — В култура, която признава нуждата от мъчение, се налага да има и мъчител. Култура, Сеймар Дев, която цени придобиването на истини повече от отделния живот. Разбираш ли? О… — добави той, след като пристъпи, наведе се и огледа намръщено трупа на демона, — оправданията винаги са едни и същи. За да се спасят много други животи, този един трябва да се принесе. В жертва. Дори думите, които се използват, прикриват жестокостта. Защо са килиите за мъчение в криптите? За да заглушат писъците? Съвсем вярно, но има и още нещо. Това… — рече той и размаха мазолестата си ръка, — това тук е долното царство на човешкото, гнилото сърце на страданието.

— Аз търся отговори от нещо, което вече е мъртво. Не е същото…

— Подробности. Ние сме инквизитори, и ти, и аз. Смъкваме бронята, за да оголим скритата истина. Освен това аз съм се оттеглил. Искат да обуча друг, знаеш ли, след като малазанските закони са премахнати и мъчението отново е популярно. Но какви глупаци само ми пратиха! А, за какво говорехме? Виж, Фалад Критасанан, него си го биваше — ти сигурно си била още дете тогава, или още по-малка. Богове, той колко обичаше да мъчи хора. Не заради истини — той много добре разбираше колко жалък боклук е това. Жалък боклук. Не, него го интересуваха по-висши въпроси. Докъде може да бъде влачена една душа, все още окована в измъченото тяло, докъде? Докъде, докато вече не може да изпълзи обратно? Това беше голямото предизвикателство за мен, ох, колко ценеше той майсторството ми!

Сеймар Дев погледна надолу и се увери, че и другите механизми са престанали да действат. Прибра този, който беше вдигнала, в малка кожена кесийка, след това си събра инструментите, като не забрави да вземе и очните лещи. Щеше да им нареди да изгорят останалата част от тялото — колкото може по-далече от града и така, че вятърът да не духа към него.

— Няма ли да вечеряш с мен?

— Не мога, уви. Чака ме работа.

— Да можеше само да доведат госта ти тук долу. Тоблакая. Ох, той колко щеше да е забавен, нали?

Тя спря.

— Съмнявам се, че ще мога да го уговоря, Заклет.

— Фаладът го обмисляше, знаеш ли.

— Не, не знаех. Мисля, че би било грешка.

— Е, за тези неща не ни е дадено на нас с теб да умуваме, нали?

— Нещо ми подсказва, че тоблакаят би се радвал да се запознае с теб, Заклет. Макар че запознанството би било кратко.

— Не и ако мога да действам, както аз си знам, Сеймар Дев!

— Подозирам, че в компанията на Карса Орлонг нещата стават така, както Карса Орлонг си знае.

Завари воина теблор съсредоточен върху колекцията й карти — беше ги разгънал по пода в коридора. Беше донесъл и десетина оброчни свещи и сега те горяха, подредени около него. Поднесе една над скъпоценните пергаменти и заоглежда замислено рисунките. Каза, без да вдига очи:

— Тази тук, вещице. Земите и крайбрежието на северозапад… Мислех, че Джаг Одан е непрекъсната и равнините продължават чак до далечните земи на Немил и на Трелл, но това тук показва нещо различно.

— Ако изгориш дупки в картите ми, ще прокълна и теб, и цялото ти родословие за вечни времена — каза Сеймар Дев.

— Одан, изглежда, възвива на запад, но само в южната част. Тук има отбелязани ледени места. Континентът изглежда прекалено голям. Допусната е грешка.

— Възможно е — отстъпи тя. — След като е единствената посока, в която не съм пътувала, не мога да твърдя доколко точна е картата. Имай предвид, че тази е рисувана от Отун Дела Фарат, преди столетие. Спечелил си е авторитет на достоверен картограф.

— Какъв е този район с езера? — попита той и посочи северната издатина покрай брега, на запад от Ят Албан.

Тя остави торбата си с инструментите, въздъхна и се наведе до него.

— Труден за прекосяване. Скалата е оголена, лошо нагъната, осеяна с езера и няколко общо взето непреодолими реки. Гората е смърч, клен и бор, с ниски храсталаци в котловините.

— Как знаеш всичко това, след като не си била там?

Тя му посочи.

— Чета бележките на Дела, ето тук, в полето. Пише също, че е открил признаци за човешки живот там, но така и не е срещнал хора. По-нататък е островното кралство Сепик, в момента — далечен васал на Малазанската империя, макар че бих се изненадала, ако някой малазанец изобщо е стъпвал там. Кралят бил достатъчно умен да прати посланици с предложение да се покори, а императорът просто приел.

— Картографът не го е написал това.

— Не е, но част от информацията си е моя. Слушала съм някои странни истории за сепиките. Изглежда, са две различни населения, като едното е покорено от другото. — Той я изгледа тъпо и тя сви рамене. — Такива неща ме интересуват. — После се намръщи, щом забеляза, че разсеяното изражение на татуираното лице на великана съвсем не е безразличие. — Нещо не е наред ли?

Карса Орлонг оголи зъби.

— Разкажи ми повече за тези сепики.

— Боя се, че знанията ми се изчерпаха.

Той се намръщи на отговора, наведе се и отново огледа картата.

— Ще ми трябват запаси. Кажи, времето същото ли е като тука?

— Отиваш при сепиките?

— Да. Кажи на Фалада, че искам екипировка, два резервни коня и петстотин сребърни полумесеца. Суха храна, повече мехове за вода. Три копия и ловджийски лък с трийсет стрели, десет от тях с клюнест връх. Шест резервни тетиви и резервни пера, калъп восък…

— Чакай. Чакай, Карса Орлонг. Защо Фаладът просто така ще ти подарява всички тези неща?

— Кажи му, че ако не ми ги даде, ще остана в този град.

— А, разбирам. — Помисли малко и попита: — Защо отиваш при сепиките?

Той занавива картата.

— Тази я искам…

— Съжалявам, не става. Струва цяло имане…

— Ще ти я върна.

— Не, Карса Орлонг. — Тя се изправи. — Ако си готов да почакаш, ще ти я прекопирам — на кожа, тя е по-трайна…

— Колко време ще отнеме?

— Не знам. Няколко дни…

— Добре. Но да знаеш, че вече не ме свърта, вещице. — Подаде й навитата карта и влезе в другата стая. — И съм гладен.

Тя се наведе да прибере другите карти. Свещите остави. Всяка от тях беше обречена на дребно местно божество и пламъците им бяха привлекли вниманието на гъмжило духове. Коридорът гъмжеше от присъствия, въздухът беше натегнат, настръхнал, след като много от тях враждуваха помежду си. Но тя подозираше, че има нещо повече, което е привлякло духовете тук, повече от пламъците на свещите. Нещо около самия Карса Орлонг…

Убедена беше, че има загадки, вихрещи се около историята му. А ето ги сега и духовете, трупаха се все по-близо и по-близо… уплашени…

— Ааа… — прошепна тя. — Никакъв избор не виждам. Никакъв…

Извади нож от колана си и заразмахва желязното острие през пламъчетата на свещите.

Духовете завиха в ума й, разгневени от този ненадеен жесток плен. Тя кимна.

— Да. Ние, смъртните, сме жестоки…

— Три левги — каза задъхано Бързия Бен.

Калам се почеса по четинестата брада. Някои стари рани — онзи енкар’ал при стената на Вихъра доста зле го беше раздрал — боляха след дългия марш към Четиринадесета армия. След онова обаче, което бяха видели в лабиринта, никой не беше в настроение да се оплаква. Дори Сторми беше престанал с безкрайните си мърморения. Отделението се беше присвило до убиеца и Върховния маг, всички неподвижни и буквално невидими в тъмното.

— Е — каза Калам, — изчакваме ли ги тук, или продължаваме да вървим?

— Изчакваме — отвърна Бързия Бен. — Трябва да отдъхна. Всеки случай, всички ние повече или по-малко предположихме правилно и не е трудно да се проследи дирята. Леоман е стигнал в Ю’Гатан и ще вдигне отбраната си там.

— А ние нямаме никакво сериозно оборудване за обсада.

Магьосникът кимна.

— Може да се проточи дълго.

— Какво пък, свикнали сме с това, нали?

— Все забравям, че те нямаше при Корал.

Калам подпря гръб на стръмния скален склон и отпуши манерката. Отпи и я подаде на Върховния маг.

— Лошо като последния ден при Пейл, а?

Бързия Бен отпи и се намръщи.

— Това е вода.

— Че какво друго да е?

— Пейл… там не се биехме с никой. Само срутваща се земя и дъжд от камъни.

— Значи Подпалвачите на мостове паднаха в бой.

— Повечето от Воинството на Едноръкия паднаха в бой — отвърна Бързия Бен. — Дори Уискиджак. Кракът му поддаде. Малът няма никога да си прости за това и не мога да кажа, че съм изненадан. — Сви рамене в тъмното. — Мръсно беше. Много неща се объркаха, както обикновено. Но Каллор да се обърне срещу нас… трябваше да го предвидим.

— Имам място на ножа си да му драсна името — каза Калам и взе манерката.

— Не си единственият. Но тоя не е лесен за убиване.

Сержант Геслер изникна пред очите им.

— Видях, че си подавате нещо.

— Вода — отвърна Калам.

— Последното, което исках да чуя. Добре, забрави.

— Обсъждахме предстоящата обсада — каза убиецът. — Може да продължи дълго.

— Все едно — изсумтя Геслер. — Тавори е търпелива жена. Това поне го знаем вече.

— И нищо повече? — попита Бързия Бен.

— Ти си говорил с нея повече от нас, Върховен маг. Държи се на разстояние. Никой всъщност не знае коя е тя, освен титлата й на адюнкта. Благородничка, да, от Унта. От дома Паран.

Калам и Бързия Бен се спогледаха, после убиецът измъкна от торбата си втора манерка.

— Това не е вода — рече и я подхвърли на сержанта. — Познавахме брат й. Гъноуз Паран. Беше зачислен към Подпалвачите на мостове, звание капитан, малко преди да проникнем в Даруджистан.

— Той водеше отделенията в Корал — добави Бързия Бен.

— И умря? — попита Геслер и отпи от манерката.

— Почти всички умряха — отвърна Върховният маг. — Все едно, не беше такова разочарование като повечето офицери. Колкото до Тавори, хм, и аз съм в неведение толкова, колкото и всички вие. Цялата е наострена, но острието е, за да държи хората настрана, не за да ги реже. Поне ако мога да съдя по това, което съм видял.

— Ще започне да губи войници в Ю’Гатан — каза Калам.

Никой не коментира изявлението му. Различните командири реагираха по различен начин на тази неща. Някои ставаха упорити и жертваха живота на все повече и повече от хората си. Обсадите бяха преди всичко битки на волята, наред с хитростта. Леоман беше проявил и двете качества в това дълго преследване на запад от Рараку. Калам не беше сигурен какво точно бе показала Тавори в Рараку — някой друг беше извършил повечето убийства за нея. За цялата Четиринадесета всъщност.

„Призраци. Подпалвачите на мостове… възнесени. Богове, каква смразяваща мисъл. Бяха наполовина луди още като живи, а сега…“

— Бързак — заговори Калам. — Онези призраци в Рараку… къде са те сега?

— Представа нямам. Не са с нас обаче.

— Призраци — повтори Геслер. — Значи слуховете са верни — не магическо заклинание е избило Убийците на псета. Имали сме невидими съюзници. Кои? — Замълча и се изплю. — И двамата знаете, нали? Но не го казвате. Фидлър също го знае, нали? Все едно. Всеки си има тайни и не държа да искате да споделя моите. Тъй че, каквото — такова. — Върна манерката. — Благодаря за магарешката пикня, Калам.

Чуха го как изпълзя обратно при отделението си.

— Магарешка пикня? — попита Бързия Бен.

— Вино от растяща по земята лоза. И е прав, вкусът е ужасен. Намерих го в лагера на Убиеца на псета. Ще му удариш ли?

— Защо не? Впрочем, когато казах, че с нас няма призраци, мисля, че казах истината. Но нещо все пак върви след армията.

— Е, това просто е страхотно.

— Не съм…

— Шшт! Чувам…

Иззад рида се надигнаха фигури. Лъскава древна броня, брадви и ятагани, варварски боядисани лица — Изгорелите сълзи на Хундрил. Калам изруга, отпусна се и прибра дългите си ножове в каниите.

— Това беше глупав ход, проклети диваци…

Един проговори:

— Елате с нас.

На триста крачки нагоре по пътя ги чакаха доста ездачи, сред които — адюнкта Тавори. Обкръжени от отряда на Изгорените сълзи на Хундрил, Калам, Бързия Бен, Геслер и отделението му се приближаха към групата.

Безформената луна вече хвърляше сребриста светлина над земята — изглеждаше по-нащърбена по краищата, осъзна Калам, сякаш околната тъмнина я дъвчеше, и той се зачуди защо не го е забелязал досега. Дали винаги беше така?

— Добър вечер, адюнкта — поздрави Бързия Бен, щом спряха.

— Защо се върнахте? — строго попита тя. — И защо не сте в Имперския лабиринт?

С Тавори бяха Юмруците, уикският Темъл, Блистиг, Кенеб и Тене Баралта, както и Нил и Недер. Всички освен самата адюнкта изглеждаха все едно, че току-що са ги вдигнали от сън.

Бързия Бен помръдна притеснено на място.

— Лабиринтът беше използван от… нещо друго. Преценихме, че не е безопасен, и решихме, че трябва да ви го съобщим колкото може по-скоро. Леоман вече е в Ю’Гатан.

— И вярвате, че ще ни чака там?

— Ю’Гатан е горчив спомен за повечето малазанци — каза Калам, — поне за тези, които имат памет. Точно там Юмрук…

— Зная, Калам Мекхар. Не е нужно да ми го напомняте. Сержант Геслер, включете се в хундрилските постове, моля.

Морският пехотинец отдаде небрежно чест, физиономията му беше насмешлива.

Тавори проследи с поглед отдалечаващия се сержант с отделението му. След това отново прикова с очи Бързия Бен.

— Върховен маг.

Той кимна.

— Имаше… Лунни късове в Имперския лабиринт. Десет, дванайсет… Появиха се, преди да се оттеглим.

— Гуглата да ни вземе — промълви Блистиг. — Летящи крепости? Нима белокосият кучи син е намерил още?

— Не мисля, Юмрук — отвърна Бързия Бен. — Аномандър Рейк вече е отседнал в Черен Корал и е изоставил Лунния къс, защото се разпада. Не, убеден съм, че онези, които видяхме в лабиринта, си имат вътре свои, първоначални собственици.

— И кои може да са те? — попита Тавори.

— К’Чаин Че’Малле, адюнкта. Дългоопашати или Късоопашати. Или и двата вида.

— И защо ще използват Имперския лабиринт?

— Не знам — призна Бързия Бен. — Но имам някои предположения.

— Да ги чуем.

— Това е стар лабиринт, мъртъв и изоставен, макар, разбира се, изобщо да не е толкова мъртъв, колкото изглежда на пръв поглед. Значи не е известен лабиринт, присъщ на К’Чаин Че’Малле, но това не означава, че никога не е съществувал.

— Вярвате, че Имперският лабиринт е бил първоначално лабиринт на К’Чаин Че’Малле?

Върховният маг сви рамене.

— Възможно е, адюнкта.

— Друго?

— Ами, накъдето и да отиваха крепостите, не искаха да ги видят.

— Кой да ги види?

— Това не знам.

Адюнктата го изгледа продължително.

— Искам да го разбера. Вземете Калам и отделението на Геслер. Върнете се в Имперския лабиринт.

Убиецът кимна замислено, изобщо не беше изненадан от тази безумна, нелепа заповед. Да разбере? И как точно?

— Имате ли някакъв съвет как точно бихме могли да го направим? — попита със странно закачлив тон Бързия Бен, сякаш се мъчеше да надвие желанието да каже какво мисли по въпроса.

— Като Върховен маг, сигурна съм, че можете да измислите нещо.

— Може ли да попитам защо това е толкова важно за нас, адюнкта?

— Загубата на Имперския лабиринт е важна за всички, които държат да служат на Малазанската империя, не сте ли съгласен?

— Да, адюнкта, но не сме ли ангажирани тук във военна кампания? Срещу последния бунтовнически водач в Седемте града? Нима не ви предстои обсада на Ю’Гатан, в която присъствието на един Върховен маг, да не говорим за най-опитния професионален убиец на империята, може да се окаже съдбоносно за вашия успех?

— Бързи Бен — хладно отвърна Тавори, — Четиринадесета армия е напълно способна да се справи с тази обсада и без вашата помощ, както и помощта на Калам Мекхар.

„Добре, това го обяснява. Тя знае за тайната ни среща с Дужек Едноръкия и Тайсхрен. И не ни вярва. Вероятно с основание.“

— Разбира се — отвърна със сдържан поклон Бързия Бен. — Убеден съм, че Изгорените сълзи могат да подкрепят войниците ни. Моля да ни се разреши да отпочинем до призори.

— Разрешавам.

Върховният маг се обърна и за миг очите му срещнаха погледа на Калам. „Да, Бързак, иска да съм колкото може по-далече от гърба й.“ Какво пък, това беше Малазанската империя в края на краищата. Империята на Ласийн, още по-точно. „Но, Тавори, не аз съм този, от когото трябва да се безпокоиш…“

В този момент от тъмното се появи фигура, приближи се от едната страна на пътя. Сиви коприни, изящна походка, лице — почти призрачно на лунната светлина.

— Ах, нощна среща! Вярвам, че всички съдбоносни въпроси вече са обсъдени.

Перла. Калам се усмихна широко и му направи жест, който само друг Нокът щеше да разбере.

Перла му смигна.

„Скоро, кучи сине.“

Тавори обърна коня си.

— Тук приключихме.

— Може ли някой от вас да ме откара? — попита Перла Юмруците.

Никой не отвърна. След миг всички препускаха в лек галоп по пътя.

Перла се окашля деликатно.

— Колко невъзпитано.

— Пеша си дошъл тук — рече Бързия Бен. — Можеш и да се върнеш пеш, Нокът.

— Изглежда, нямам друг избор. — Махна небрежно с ръка. — Кой знае дали ще се срещнем отново, приятели. Но дотогава… успешен лов… — Обърна се и си тръгна.

„Колко ли е чул, интересно?“ Калам направи крачка след него, но Бързия Бен се пресегна и го задържа.

— Спокойно, само хвърляше въдицата. Усетих как се извъртя — много го беше изнервил, Кал.

— Добре.

— Едва ли. Означава, че не е глупав.

— Вярно. Много лошо.

— Все едно — рече Бързия Бен, — тримата с Геслер трябва да измислим начин да се повозим на някоя от ония крепости.

Калам го зяпна.

— Това беше шега, нали?

— Боя се, че не.

Весела женитба се грееше на слънцето и похапваше, ограден от камъчета, а Ботъл лежеше край него и го гледаше как се храни: скорпионът деликатно поскубваше от нощната пеперуда, която му беше дал за закуска.

Внезапно тежък ботуш изпращя върху арахнидата и завъртя пета.

Ботъл се смрази от ужас, вдигна очи към фигурата, застанала над него, и в душата му кипна убийствен гняв.

Осветена в гръб от утринните лъчи, фигурата бе смътна и тънка като сянка.

— Войник! — Гласът беше женски, с корелски акцент. — Кое отделение е това?

Устата на Ботъл се отвори и затвори няколко пъти, после той отвърна с ръмжене:

— Това е отделението, което ще започне да крои как да те убие, щом разберат какво направи току-що.

— Позволете да ви изясня нещата, войник. Аз съм капитан Фарадан Сорт и не понасям скорпиони. А сега искам да видя как ще се справите с войнишки поздрав, докато лежите долу.

— Поздрав ли искаш, капитане? Кой точно? Имам доста поздрави за избор. Някакво предпочитание?

— Поздрава, който ще ми каже, че току-що сте осъзнали каква беля си докарвате на главата и че смятам да ви сритам задника, войник.

„О.“

— Стандартен поздрав значи. Разбира се, капитане. — Понадигна се и задържа поздрава няколко мига… очакваше реакцията й, но напразно. Тя само каза:

— Това ще го отработим по-късно, войник. Името ви?

— Ъъъ, Смайлс, сър.

— Е, не вярвам, че ще виждам много усмивки на грозното ви лице, нали?

— Не, сър.

Тя продължи по пътя си.

Ботъл зяпна смачканото лъскаво петно, останало от скорпиона и половината пеперуда. Искаше му се да зареве.

— Сержант.

Стрингс вдигна очи, забеляза торквата на ръката и бавно се изправи. Отдаде чест, докато оглеждаше високата стройна жена, застанала пред него.

— Сержант Стрингс, капитане. Четвърто отделение.

— Добре. Вече сте мой. Аз съм Фарадан Сорт.

— Чудех се кога ще се покажете, сър. Попълненията дойдоха преди няколко дни все пак.

— Имах работа. Някакъв проблем по това, сержант?

— Не, сър. Никакъв.

— Виждам, че сте ветеран. Сигурно си мислите, че това ви дава някакви предимства. Не. Не ме интересува къде сте били, под чия команда сте служили или колко офицери сте намушкали с нож в гърба. Интересува ме само доколко добре знаете да воювате.

— Изобщо не съм намушквал офицер, сър… в гърба. И съвсем нищо не знам за проклетото воюване, освен как да оцелея.

— И това ще свърши работа. Къде са останалите ми отделения?

— Ами, едно липсва. На Геслер. Отидоха на разузнавателна мисия, представа нямам кога ще се върнат. Отделението на Бордюк е ей там. — Посочи й. — С това на Корд зад тях. Другите… другите са другаде.

— Не лагерувате ли заедно?

— Цялата част? Не.

— Отсега нататък ще го правите.

— Слушам, сър.

Тя хвърли поглед на войниците — повечето все още седяха или спяха край огнището.

— Слънцето вече се вдигна. Трябваше вече да са будни, нахранени, екипирани и готови за поход.

— Слушам, сър.

— Тогава… събудете ги.

— Слушам, сър.

Тя понечи да си тръгне, но се обърна и добави:

— Имате ли войник на име Смайлс, сержант Стрингс?

— Имам.

— Смайлс днес да носи двоен товар.

— Сър?

— Чухте ме.

Той я изчака да си тръгне, след което се обърна и изгледа войниците си. Всички се бяха събудили и бяха вперили очи в него.

— Какво съм направила? — попита сърдито Смайлс.

Стрингс сви рамене.

— Тя е капитан, Смайлс.

— Е, и?

— Такова, че всички капитани са луди. Тя поне е, което доказва твърдението ми. Не си ли съгласен, Кътъл?

— О, да, Стрингс. Бесни и луди.

— Двоен товар!

Ботъл се дотътри в бивака, с жълта каша в шепите.

— Тя премаза Весела женитба!

— Е, това поне го реши — изсумтя Кътъл и се надигна. — Тя е мъртва.

Юмрук Кенеб влезе в шатрата, развърза шлема, за да го смъкне и да го хвърли на нара, но спря, щом видя една рошава глава да се показва от отворения пътен сандък при задната стена.

— Гръб! Какво търсиш тука?

— Спах. Не е глупава тя обаче, не. Идват те, да дочакат възкресение.

Измъкна се от сандъка, облечен както винаги в дрипавите кожи. Детски закръгленото му лице беше започнало да се изопва в намек за мъжа, който щеше да стане един ден.

— Тя? За адюнктата ли говориш? Кой идва? Какво възкресение?

— Ще се опитат да я убият. Но това е лошо. Тя е последната ни надежда. Нашата последна надежда. Отивам да намеря нещо за ядене, тръгваме за Ю’Гатан.

Изфуча навън покрай Кенеб. Отвън се разлаяха кучета. Юмрукът дръпна настрана платното и излезе от шатрата. Гръб крачеше забързано по пътеката между палатките, уикският браничар Бент беше от едната му страна, а хенджийското пале Роуч — от другата. Войниците почтително им отваряха път.

Юмрукът отново влезе вътре. Странно дете. Седна на нара и зяпна в празното.

Обсада. В идеалния случай им трябваха поне още четири-пет хиляди войници, пет-шест унтски катапулти и четири кули, балисти, мангонели, онагри, скорпиони, овни на колела и стълби. Може би още няколко части сапьори с няколко фургона, пълни с морантски муниции. И Върховният маг Бързия Бен.

Въпрос само на гордост ли беше, че бе отпратила магьосника? Срещите с Дужек Едноръкия бяха минали напрегнато. Отказът на помощ от страна на Тавори, освен контингента подкрепление от Кюон Тали, беше нелогичен. Вярно, Дужек със своето Воинство си имаше предостатъчно грижи с укрепването на гарнизони и усмиряването на размирни градчета и градове. Но пък идването на адмирал Нок и една трета от имперския флот в Маадилско море до голяма степен бе уталожило склонността на местните към бунтове. А Кенеб подозираше, че анархията, ужасите на самия бунт са почти толкова умиротворителна сила, колкото и военното присъствие.

Някой драсна по платното на входа.

— Влез.

Блистиг се наведе под платнището.

— Добре, че си сам. Тене Баралта е говорил с Боен главатар Гал. Виж, знаехме, че обсадата е вероятна…

— Блистиг — прекъсна го Кенеб. — Това не е редно. Адюнктата командва Четиринадесета армия. Дадена й беше заповед да съкруши бунта и тя прави точно това. Редно е последната искра да бъде потушена в Ю’Гатан, митичното родно място на Апокалипсиса…

— М-да, и ние скоро ще подхраним този мит.

— Само ако се провалим.

— Малазанци загиват при Ю’Гатан. Този град изгоря до основи при последната обсада. Дасем Ълтър, ротата на Първия меч. Първа армия, Девета. Осем ли, десет хиляди войници? Ю’Гатан пие малазанска кръв и жаждата му е безкрайна.

— Ти това ли разправяш на войниците си, Блистиг?

Мъжът отиде до сандъка, затвори капака и седна.

— Не, разбира се. Да не мислиш, че съм луд? Но богове… човече, нима не можеш да усетиш този усилващ се страх?

— Същото, както когато вървяхме през Рараку — отвърна Кенеб. — Твърдостта беше разклатена и това е проблемът. Единственият проблем, Блистиг. Трябва да понащърбим мечовете си, трябва ни това облекчение, и това е всичко.

— Тя изобщо не трябваше да отпраща Бързия Бен и Калам. Кой дава и един задник на цвърчащ ризан какво ставало в Имперския лабиринт?

Кенеб извърна очи, съжалил, че не може да не се съгласи.

— Трябва да си има някакви причини.

— Бих искал да ги чуя.

— Баралта защо е говорил с Гал?

— Всички сме разтревожени, затова, Кенеб. Искаме да я притиснем в ъгъла, всички Юмруци сме единодушни в това, и да изтръгнем някакви отговори. Основанията й. Да разберем как мисли.

— Не. Брой ме извън тази игра. Още не сме стигнали до Ю’Гатан. Ще изчакаме и ще видим какво е замислила.

Блистиг стана и изсумтя.

— Ще предам съображенията ти, Кенеб. Само че, хм, не само войниците са разколебани.

— Знам. Ще изчакаме и ще видим.

След като Блистиг си излезе, Кенеб се отпусна на нара. Отвън се носеше шум от смъквани палатки, стягане на багаж, далечно мучене на волове. Викове изпълваха утринния въздух, войската се вдигаше за поредния походен ден. „Изгорени сълзи, уикци, сети, малазанци. Какво ли може да свърши такава пъстра войнишка сган? Та ние сме изправени срещу Леоман от Вършачите, по дяволите. Който вече ни разкървави носа. Между другото, тактиката «удряй и бягай» е едно, а град под обсада — съвсем друго. Може би и той е също толкова притеснен като нас.“

Утешителна мисъл. Колко жалко, че не можеше да повярва и на една дума от нея.

Четиринадесета беше разбудена и навсякъде кипеше трескава дейност. Хелиан седеше край пътя. Главата я цепеше ужасно. Осем дни с тази проклета скапана армия и с оная проклета тиранка — капитана, а ето, че и ромът й беше свършил. Тримата войници от оредялото й отделение прибираха последните си вещи и никой не смееше да се обърне към нея — виждаха тежкия й махмурлук и убийственото й настроение.

Горчивите спомени от събитието, предизвикало всичко това, измъчваха Хелиан. Храм с масово убийство, разбунено гъмжило от жреци, служители и следователи — и необходимостта всички свидетели да бъдат отпратени колкото може по-далече, за предпочитане в ситуация, от която няма да оцелеят. Какво пък, не можеше да ги вини… не, чакай, можеше, разбира се. Светът се водеше от глупави хора, това бе чистата истина. Двадесет и двама поклонници на Д’рек, изклани в собствения им храм, в квартал, за който тя носеше отговорност — но патрулите никога не ги допускаха в храмовете, тъй че бездруго нищо не можеше да направи, за да го предотврати. Но не, това не стигаше. Къде са избягали убийците, сержант Хелиан? И защо не сте ги видели да излизат? И какво ще ни кажете за мъжа, който ви е придружил, а след това е изчезнал?

Убийци. Никакви убийци нямаше. Не и естествени поне. Демон по-вероятно, измъкнал се от някой тайнствен ритуал след объркано заклинание. Глупаците сами се бяха убили, и толкова. А онзи мъж беше някакъв низвергнат жрец от друг храм, сигурно заклинател. Щом разбра какво се е случило, си подви опашката и дим да го няма, остави я сама с цялата гадост.

Не беше честно, но какво общо имаше честността с каквото и да било?

Урб наведе масивното си туловище пред нея.

— Почти сме готови, сержант.

— Трябваше да го удушиш.

— Исках го. Наистина.

— Тъй ли?

— Сериозно.

— Но той ти се изплъзна — рече Хелиан. — Като червей.

— Капитанът иска да се съберем с другите отделения. Малко по-нататък по пътя са. Трябва да тръгнем, преди да е почнал походът.

Тя погледна другите си двама войници. Близнаците Бретлес и Тъчи. Млади, объркани… е, може би не млади на години, но млади все пак. Съмняваше се, че могат леко да се отърват и от акушерка… макар че вярно, беше чувала, че с такива работата може да загрубее, особено ако се забърка някоя глупава бременна жена. О, добре, онова беше в Картуул, град на паяци, град, в който пращеше под чепиците ти, град на паяжини и какви ли не още ужасии. Много далече бяха от акушерките.

Тук навън паяците хвърчаха из въздуха, но поне бяха малки, лесно можеш да ги смажеш с не много голям камък.

— Бездната да ме вземе дано — изпъшка тя. — Дай ми да пия.

Урб й подаде меха си.

— Не вода, идиот!

— Може би ротата, като се съберем…

Тя вдигна глава и го изгледа примижала.

— Добра идея. Добре, помогни ми да стана… не, не ми помагай. — Изправи се и се олюля.

— Добре ли си, сержант?

— Ще съм добре, след като хванеш черепа ми в ръце и го строшиш.

Той се намръщи.

— Ще имам неприятности, ако направя това.

— Не и от мен. Все едно. Тъчи, води.

— Накъде, сержант?

„О, богове, пълзящи в Бездната, само ме оставете да поживея достатъчно, докато го убия този.“

— Ти имаш ли проблем с воденето, Бретлес?

— Не, сержант. Аз — не.

— Добре. Води тогава.

— Искате ли аз да съм на фланга? — попита Тъчи.

— Да, и някъде отвъд хоризонта, кактус безмозъчен.

— Не е като обикновените ти скорпиони — каза Мейби и се наведе да го огледа, но не много отблизо.

— Адски е голям — рече Лютс. — От този вид съм виждал, но не и толкова… огромен.

— Може да е урод, а всичките му братя и сестри да са малки. Самотен е и затова е толкова зъл.

Лютс го изгледа.

— Хм, може. Виж ти, имал си мозък в този череп. Е, добре, мислиш ли, че може да убие Веселата женитба? В смисъл, ония двата?

— Ами, може би трябва да намерим още един, също като този.

— М-да. Може да си има чичо или нещо такова.

— Голям.

— Огромен. По-огромен от този.

— Трябва да потърсим.

— Не бих си правил труда — заяви Ботъл от мястото си в сянката на една скала на пет крачки от войниците от отделението на Бордюк.

Те се сепнаха, после Лютс изсъска:

— Шпионира ни!

— Не шпионирам. Скърбя.

— За какво? — попита сърдито Мейби. — Не сме стигнали Ю’Гатан още.

— Видя ли новия ни капитан?

Спогледаха се и Лютс отвърна:

— Не. Разбрах само, че идва някой.

— Жена. Уби Веселата женитба. С петата. Хрясс!

Двамата мъже скочиха.

— Тая убийца! — изръмжа Мейби. Погледна отново скорпиона, ограден с камъни в краката му. — О, да, да я видим как ще се опита с Искрицата тука — тоя ще й наниже глезена като нищо, направо през кожата на ботуша…

— Не ставай глупак — рече Ботъл. — Все едно, Искрицата не е момче. Искрицата е момиче.

— Още по-добре. Момичетата са по-зли.

— По-малките, които виждате, винаги са момчетата. Наоколо няма много момичета, но това е положението. Свенливи са. Все едно, по-добре я пуснете да си върви.

— Защо? — попита Лютс. — Никоя превзета капитанка няма да…

— Тя ще е най-малкият ти проблем, Лютс. Мъжките ще й подушат миризмата на отчаяние. Стотици ще тръгнат подир тебе. Хиляди, и ще са адски агресивни, ако ме разбираш.

Мейби се усмихна.

— Интересно. Сигурен ли си в това, Ботъл?

— Да не ви минават глупави идеи през ума.

— Защо не? Нас ни бива в глупавите идеи. В смисъл, ъъъ, такова…

— Мейби искаше да каже, че можем да го измислим точно — обясни Лютс. — Много точно, Ботъл. Не се притеснявай за нас.

— Тя уби Весела женитба. Повече битки няма да има — кажете го на другите, на всички отделения, които си имат нови скорпиони — малките да ги пускат.

— Добре — отвърна Лютс.

Ботъл ги изгледа.

— Това важи и за тази, дето сте я хванали.

— Ясно де. Само да си я погледаме още малко. — Мейби се усмихна отново.

Ботъл се изправи, поколеба се, после поклати глава и тръгна към бивака на отделението си. Войската вече почти бе готова да продължи марша. С цялата безцелна липса на ентусиазъм, която можеше да очаква човек от армия, канеща се да наложи обсада на град.

Небе без облаци. Отново. Още прах, още пек и още пот. Мухи кръвопийци и бълхи, и проклетите лешояди, кръжащи горе — както го правеха още от Рараку, — но той знаеше, че този ден ще е последният от похода. Още няколко изоставени селца, диви кози по голите хълмове, далечни конници, следящи ги високо от ридовете.

Другите в отделението бяха станали и го чакаха. Ботъл видя как Смайлс се мъчи под две торби.

— Какво е станало? — попита я.

Погледът, с който му отвърна, беше жива да я ожалиш.

— Не знам. Новият капитан го заповяда. Мразя я.

— Не съм изненадан — рече Ботъл, наведе се да си вземе багажа и напъха ръце през каишките на походната торба. — Това торбата на Стрингс ли е?

— Не всичко. Не поиска да ми повери морантските муниции.

„Благодари на Опонн за това.“

— Капитанката мяркала ли се е оттогава?

— Не. Кучката му. Ще я убием, знаеш ли.

— Нима. Е, няма да пролея сълзи. Кои сте това „ние“, между другото?

— Аз и Кътъл. Той ще й отвлече вниманието, аз ще й забия нож в гърба. Тая нощ.

— Юмрук Кенеб ще нареди да те обесят.

— Ще го направим да прилича на нещастен случай.

Отдалече проехтяха рогове.

— Добре, хайде — подвикна от пътя Стрингс. — Да тръгваме.

Скърцащи колела на фургони, стържене и тропане по неравната каменна настилка, люшкане в издълбаните коловози, мучене на волове, хиляди войници напрегнали мишци под тежкия товар и закрачили напред — шумовете се сляха в тропот и рев и първата прах се завихри във въздуха.

Корик изостана да изчака Ботъл и тръгна до него.

— Няма да го направят.

— Какво да направят? Да убият капитана?

— Огледах я добре. Тя не е просто корелри. От Бурния вал е.

Ботъл изгледа примижал едрия войник.

— Как го разбра това?

— Има сребърна ивица по ножницата. Била е секционен командир.

— Това е нелепо, Корик. Първо, да стоиш на Вала не е нещо, от което можеш да се махнеш току-така, ако онова, което съм слушал, е вярно. Освен това тази жена е капитан в най-зле подготвената малазанска армия през цялата Империя. Ако е командвала секция срещу Щормогоните, щеше най-малкото да е с ранг Юмрук.

— Само ако го е казала на хората, Ботъл. Но тази ивица говори друго.

На две крачки пред тях Стрингс извърна глава и ги погледна.

— Значи и ти си го видял, Корик.

Ботъл свърна към Смайлс и Кътъл.

— Двамата чувате ли?

— Е, и? — попита Смайлс.

— Чухме — отвърна с кисела физиономия Кътъл. — Може просто да е свила ножницата отнякъде… но не мисля. Смайлс, момиче, май ще е по-добре да си струпаме плановете на една клада и да чатнем огнивото.

— Защо? — попита сърдито тя. — Какво значи този Бурен вал, между другото? И от къде на къде Корик си въобразява, че знае много? Нищо не знае той, освен може би къде е задният край на коня, и то само на тъмно. Вижте си само лицата всички — обградена съм от сган страхливци!

— Които се канят да останат живи — рече Кътъл.

— Смайлс е отрасла в палуване по пясъка със селски момчета — каза Корик и поклати глава. — Чуй ме, жено. Бурен вал е дълъг левги, на северния бряг на Корелри. Той е единствената преграда между островния континент и Щормогоните, ония демонски воини от моретата между остров Малаз и Корелри — трябва да си чувала за тях?

— Стари рибарски приказки.

— О, не, съвсем истински са — рече Кътъл. — Лично съм ги виждал как порят през онези води. Конете им са вълните. Боравят с копия от лед. Срязахме гърлата на шест кози, за да боядисаме водата за умилостивяване.

— И подейства ли? — попита изненадано Ботъл.

— Не, но като хвърлихме юнгата през борда, подейства.

— Все едно — наруши Корик настъпилото мълчание, — само на избрани воини се поверява задачата да пазят на Вала. Да се сражават с ония демонски орди. Безкрайна война е, или поне беше…

— Свършила ли е?

Мъжът сети сви рамене.

— И какво търси тука тогава? — каза Смайлс. — Ботъл е прав, нелепо звучи.

— Можеш да я питаш — отвърна Корик. — Стига да преживееш днешния преход.

— Не е чак толкова зле — изсумтя тя.

— Минали сме само сто крачки, войник — подвикна през рамо Стрингс. — Тъй че по-добре си пази дъха.

Ботъл се поколеба, после каза на Смайлс:

— Виж, я ми го дай това… капитанката не е наблизо, нали?

— Не съм забелязал нищо — подхвърли Стрингс, без да се обръща.

— Мога да се справя…

— Ще се редуваме.

Той присви очи подозрително, после сви рамене.

— Щом искаш.

Той взе от нея втората торба.

— Благодаря, Ботъл. Поне един в това отделение е добър с мен.

Корик се изсмя.

— Просто не иска нож в крака си.

— Трябва да се крепим — рече Ботъл, — след като ни натресоха такъв офицер тиран.

— Умно момче — подхвърли Стрингс.

— Все пак благодаря, Ботъл — каза Смайлс.

Той й се усмихна мило.

— Спрели са да се движат — промълви Калам. — Това пък защо?

— Представа нямам — каза Бързия Бен.

Лежаха по корем на билото на ниско възвишение. Единадесет Лунни къса се рееха в изпънат ред над друга верига хълмове на две хиляди крачки пред тях.

— Та какво минава за нощ в този лабиринт? — попита убиецът.

— Наближава и не е кой знае какво.

Калам се превъртя и огледа отделението — войниците бяха залегнали в прахта на склона зад тях.

— А планът ти, Бързак?

— Възползваме се от нея, разбира се. Промъкваме се под един…

— Промъкваме се? Няма никакво прикритие, няма дори нещо, което сянка да хвърли!

— Точно това го прави толкова гениално, Калам.

Убиецът се пресегна и го перна по главата.

— Оу. Добре, значи планът не струва. Имаш ли по-добър?

— Първо, връщаме онова отделение зад нас при Четиринайсета. Двама промъкващи се е много по-добре от осем. Освен това не се съмнявам, че могат да се бият, но това едва ли ще е от голяма полза, ако ни налетят хиляда К’Чаин Че’Малле. И още нещо — толкова се радват, че ще има бой, че едва се сдържат да не затанцуват.

Тук сержант Геслер му прати целувка.

Калам се обърна отново и загледа намръщен неподвижните крепости.

Бързия Бен въздъхна и се почеса по гладко обръсната брадичка.

— Заповедите на адюнктата…

— Това го забрави. Решението е тактическо, от наша компетенция.

Геслер подвикна отдолу:

— Тя и нас не обича да й се мотаем наблизо, Калам.

— О? И защо така?

— Непрекъснато ни разбива ротата. Не знам. Бяхме на „Силанда“, нали. Минахме през стени от огън на онзи кораб.

— Всички сме имали тежки периоди, Геслер…

— От наша компетенция? — попита Бързия Бен. — Това ми харесва. Можеш да го пробваш на нея, по-късно.

— Да ги върнем.

— Геслер?

— Нас ни устройва. Вас двамата не бих ви последвал и до клозета, да ме прощавате.

Сторми добави:

— Само побързайте, магьосник. Взех да посивявам от чакане.

— Това ще да е от прахта, ефрейтор.

— Ти казваш така.

Калам помисли малко.

— Бихме могли да вземем онзи космат фаларец с нас, да речем. Навит ли си да дойдеш, ефрейтор? За ариергард?

— Ариергард? Ей, Геслер, ти си прав. Тия наистина ще влизат в клозет. Добре, стига на моя сержант тука да не му липсвам много.

— Да ми липсваш? — Геслер изсумтя. — Сега поне ще си взема жени да ми говорят.

— Брадата ги отблъсква — рече Сторми. — Но няма да си сменям фасона заради някоя си.

— Не е брадата, а това, дето живее в брадата.

— Гуглата да ни вземе дано — изпъшка Калам, — пращай ги обратно, Бързак, моля те.

На четири левги северно от Ерлитан Апсалар стоеше и гледаше морето. Носът оттатък пролива А’рат едва се виждаше, набръчкал линията на хоризонта на запад. Разливът Кансу, изпънал се в дълъг тесен ръкав западно от пристанищния град Кансу. В краката й ровеха два стегнати със сухи черва скелета, кълвяха ларви в пръстта и съскаха обезсърчено, щом разкъсаните твари, които се опитваха да глътнат, просто падаха под челюстите им.

Всяка кост и физически спомен за кост таеше сила в себе си, изглежда. Моделите на поведение на гущероподобните птици започваха да заразяват призрачните духове на Телораст и Кърдъл. Сега те гонеха змии, подскачаха във въздуха да уловят ризани и пеперуди, биеха се в двубои за надмощие, ровеха, храчеха и ритаха пясък. Апсалар беше убедена, че си губят ума.

„Не че е голяма загуба.“ Приживе трябваше да са били убийствени, зли и напълно неблагонадеждни. И бяха властвали над селение. Като узурпатори, несъмнено. Нямаше да съжали, ако се разпаднеха.

— Не-Апсалар? Защо чакаме тук? Ние не обичаме вода, открихме го това. Връзките от черва ще се разхлабят. Ще се разпаднем.

— Прехвърляме този проток, Телораст — отвърна Апсалар. — Разбира се, двете с Кърдъл може да пожелаете да останете, да оставите компанията ми.

— Да плуваш ли се каниш?

— Не. Смятам да използвам лабиринта на Сянка.

— О, това няма да е мокро.

— Няма — засмя се Кърдъл, изпъчи се важно, застана пред Апсалар и запоклаща глава. — Няма мокро, ох, това е много добре. Ще дойдем с теб, нали, Телораст?

— Обещахме! Не, не сме. Кой каза това? Просто сме готови да стоим на стража над гниещия ти труп, Не-Апсалар, това обещахме. Не разбирам защо толкова се обърквам. Рано или късно трябва да умреш. Това е очевидно. Точно това става със смъртните, а ти си смъртна, нали? Трябва да си, три дена ти тече кръв — надушваме го.

— Идиотка! — изсъска Кърдъл. — Разбира се, че е смъртна, и освен това ние някога бяхме жени, забрави ли? Кърви, защото така става. Не винаги, но понякога. Редовно. Или не. Освен малко преди да снесе яйца, което би значело, че мъж я е намерил, което би значело…

— Че е змия? — попита насмешливо Телораст.

— Само че не е. Къде ти е умът, Телораст?

Слънчевата светлина гаснеше, водите на протока бяха обагрени в пурпур. Самотно платно на търговски кораб цепеше пътека на юг към Ерлитанско море.

— Лабиринтът тук е силен — рече Апсалар.

— О, да — каза Телораст, галеше с костената си опашка левия глезен на Апсалар. — Усеща се свирепо. Това море е ново.

— Възможно е — отвърна тя, докато оглеждаше назъбените скали, очертали теснината. — Има ли развалини под вълните?

— Как да го разберем? Сигурно. Вероятно, абсолютно. Развалини. Огромни градове. Храмове на Сянка.

Апсалар се намръщи.

— Никакви храмове на Сянка не е имало във времето на Първата империя.

Кърдъл кривна глава, после бързо я вдигна.

— Дессимбелакис, проклети да са многобройните му души! Говорим за времето на Лесовете. Великите лесове, които са покривали тази земя, далеч преди Първата империя. Дори преди Т’лан Имасс…

— Шшт! — изсъска Телораст. — Лесове? Лудост! Едно дърво не се вижда, а тия, дето ги е страх от сенките, изобщо не съществуваха. Тогава защо да ги почитат? Не ги почитаха, защото изобщо не съществуваха. Тази мощ на сянката е естествена. Факт е, че първият култ беше породен от страха. Ужасното непознато…

— Още по-ужасно е — прекъсна я Кърдъл, — когато стане познато! Не би ли се съгласила, Телораст?

— Не, не бих. Не разбирам за какво говориш. Ти дрънкаш твърде много тайни, нито една от които не е вярна, впрочем. Виж! Гущер! Мой е!

— Не, мой е!

Двата скелета се затътриха по скалната издатина. Нещо дребно и сиво пробяга между тях.

Вятърът се усилваше, вълнуваше повърхността на протока, понесъл със себе си първичния морски мирис, за да полети над скалистата стръмнина, където стоеше Апсалар. Да прекосиш през ивици вода дори през лабиринт изобщо не беше приятна перспектива. Всяко разколебаване можеше да я изхвърли от селението, при което щеше да се озове на левги от сушата, сред води, гъмжащи от денрабъ. Сигурна смърт.

Можеше да избере заобикаляне по суша, разбира се. На юг от Ерлитан, до Пан’поцун, после да заобиколи на запад новото море Рараку. Но знаеше, че времето й е на привършване. Котильон и Сенкотрон бяха поискали от нея да се погрижи за доста дребни играчи, пръснати тук-там из континента, но нещо отвътре й подсказваше за ускоряващи се далечни събития, а с тях и нарастваща необходимост — отчаяна настоятелност — да е там, без забавяне. Да хвърли камата си, да повлияе, по най-добрия достъпен й начин, на цяло гъмжило съдби.

Допускаше, че Котильон ще разбере всичко това. Че ще се довери на инстинктите й, макар всъщност да не можеше да ги обясни.

Трябваше да… бърза.

Миг на съсредоточаване. И гледката пред нея се преобрази. Стръмнината вече беше склон, обкръжен от повалени дървета, ели, кедри, клоните им изтръгнати от черната пръст, стволовете налягали по склона, сякаш целият склон е бил поразен от някакъв невъобразим вятър. Под оловно небе огромна гориста долина, обгърната в мъгла, се простираше над онова, което само допреди няколко мига бяха водите на пролива.

Двата скелета изтропаха и се сбраха в краката й, изпънали главички.

— Казах ти, че ще има гора — рече Телораст.

Апсалар посочи опустошения склон точно пред тях.

— Какво се е случило тук?

— Магия — каза Кърдъл. — Дракони.

— Не са дракони.

— Да, не са дракони. Телораст е права. Не са дракони.

— Демони.

— Да, ужасни демони, чийто дъх само е портал на лабиринт, о, не скачай долу в онези гърла!

— Не е дъх, Кърдъл — рече Телораст. — Само демони. Малки. Но много. Събарят дървета едно по едно, защото са зли и склонни към безсмислени действия и разрушение.

— Като дечица.

— Точно, както каза Кърдъл, като дечица. Деца демони. Но силни. Много силни. Огромни, с мускулести мишци.

— Значи тук са се били демони — каза Апсалар.

— Да — отвърна Телораст.

— В селението на Сянка.

— Да.

— Вероятно същите дракони, които сега са затворени в каменния кръг.

— Да.

Апсалар кимна, после бавно закрачи надолу.

— Труден ще е този път. Чудя се дали ще спестя много време, ако вървя през гората.

— Гората на Тайст Едур — каза Кърдъл, заситнила напред. — Те обичат горите си.

— Всички тези естествени сенки — добави Телораст. — Сила в постоянството. Черно дърво, кръвно дърво, всякакви ужасии. Ерес с право ги е било страх.

В далечината над върховете на дърветата се хлъзгаше някакъв странен мрак. Апсалар го огледа. Търговският съд, хвърлящ призрачната си сянка в това селение. Виждаше и двата свята, нещо съвсем обичайно. И все пак… „Някой е на онзи кораб. И този някой е важен…“

Т’ролбарал Дежим Небрал, древно създание от Първата империя на Дессимбелакис, се сви в основата на едно мъртво дърво или по-скоро се хлъзна като змия около голите му изтръгнати корени — седемглав, със седем тела и зацапан с цветовете на пръстта, на леса и скалите. Прясна кръв, бавно губеща топлината си, изпълваше стомасите на д’айвърса. Тук жертви не липсваха, дори в тази пустош. Пастири, копачи на каменна сол, разбойници, пустинни вълци, Дежим Небрал непрестанно се беше хранил по пътя до мястото на засада.

Дървото, с дебел ствол, тромаво, само с няколко извити клона, оцелели през вековете, откакто беше умряло, се издигаше от една пукнатина в скалата между плоската ивица на пътеката и извисилата се кула от разяден от ветровете камък. Пътеката тук извиваше, заобикаляше ръба на стръмнината с височина от над десет човешки боя над балваните и ръбатите камъни долу.

От другата страна на пътеката се издигаха още камънаци, струпани на грамади и разхвърляни.

Д’айвърсът щеше да нанесе удара си точно там, от двете страни, като се надигне от сенките.

Дежим Небрал беше доволен. Търпение, което лесно щеше да се възнагради с прясна плът, с отекващи писъци на смърт, и сега трябваше само да изчака идването на жертвите. Онези, които Безименните бяха избрали.

Скоро.

Пространството между дърветата бе огромно, катедрала от сенки и натежал сумрак, с обливащ като вода лицето влажен въздух. Апсалар тичаше леко напред, а от двете й страни се стрелкаха Телораст и Кърдъл. За своя изненада, всъщност се справяше добре с времето. Теренът бе удивително равен. Не бе видяла досега никакъв горски живот, не се беше натъкнала на видима дивечова диря, но тук все пак бе имало поляни, закръглени, обрасли с мъх пространства, плътно обкръжени от израсли на равни интервали кедри, или ако не кедри, то нещо много подобно на тях, с груба грапава и черна като катран кора. Кръговете изглеждаха твърде съвършени, за да са естествени, макар да не се виждаха никакви други признаци за намерение или план. И в тези места мощта на сянката беше свирепа, както бе казала Телораст.

Тайст Едур, Куралд Емурлан — тяхното присъствие се бе затаило, но само като спомени, затаени в гробища, гробници и могили. Стари сънища се зъбеха и гаснеха сред тревите, в сгърченото дърво и в кристалната дантела на камъка. Изгубени шепоти във ветровете, кръстосвали някога по такива обременени със смърт места. Едур ги нямаше, ала лесът им не ги беше забравил.

Отпред — тъмнина, нещо се протяга надолу през дървесния саван, право и тънко. Въже, дебело колкото китката й… и полегнала на засипания с кафяви иглички хумус — котва.

Точно на пътя й. „Ах, значи още щом аз долових присъствието му, то също ме е усетило. Това, мисля, трябва да е покана.“

Пристъпи до въжето, стисна го с ръце и започна да се катери.

Телораст изсъска отдолу:

— Какво правиш? Недей! Опасен натрапник! Ужасен, страшен, страховит, странник с жестоко лице! Не отивай горе! О, Кърдъл, виж, тя отива.

— Не ни слуша!

— Прекалено много говорим, това е проблемът.

— Права си. Трябва да кажем нещо важно, за да започне да ни слуша отново.

— Добра идея, Кърдъл. Измисли нещо!

— Опитвам се!

Гласовете им заглъхнаха. Апсалар продължаваше да се катери. Между отрупаните с иглички клони вече се изпъваха стари гъсти паяжини, дребни лъскави телца пробягваха по тях. Кожата на ръкавиците й се бе нажежила, прасците започваха да я болят. Стигна първия от редицата възли, стъпи на него и спря да отдъхне. Погледна надолу и не видя нищо освен черни стволове, губещи се в мъгла като краката на гигантски звяр. След няколко мига продължи катеренето. Вече имаше възли, на всеки десетина протягания с ръцете. Някой беше съобразил.

Абаносовият корпус надвисна отгоре й, обрасъл с ракообразни и лъскав. Тя се пресегна, опря петите на ботушите си в черните дъски и изкатери последните два човешки боя до там, където котвеното въже се провираше през улея в планшира. Прехвърли се през борда и се озова близо до трите стъпала, водещи към кърмовата палуба. Смътни мъгливи петна, леко проблясващи, издаваха местата, където стояха или седяха смъртните: тук-там, около такелажа, при страничното кърмово гребло, един изкатерен високо сред мъглите. Една много по-материална, плътна фигура стоеше изправена пред главната мачта.

Познат. Апсалар порови в паметта си, умът й бързо се втурна от една лъжлива следа към друга. Познат… и все пак не.

С лека усмивка на гладко обръснатото чаровно лице той пристъпи към нея, вдигнал двете си ръце.

— Не съм сигурен с кое име се представяш сега. Беше почти дете преди… колко, няколко години? Трудно ми е да го повярвам.

Сърцето й биеше силно и тя се зачуди какво точно изпитва. Страх? Да, но и нещо повече. Вина. Срам. Окашля се.

— Нарекла съм се Апсалар.

Отвърна й с бързо кимване. Разбиращо. След това изражението му бавно се промени.

— Не ме помниш, нали?

— Не съм сигурна. Би трябвало да… това поне го знам.

— Трудни времена бяха — рече той и отпусна ръце, но бавно, сякаш не беше сигурен как ще бъде прието, и каза: — Гъноуз Паран.

Тя свали ръкавиците си, подтикната от необходимостта да направи нещо, и прокара опакото на дясната си ръка по челото, стъписа се, като видя, че е мокра, капчици пот студенееха по кожата й.

— Какво правиш тук?

— Бих могъл да те попитам същото. Предлагам да влезем в каютата ми. Има вино. Храна. — Отново се усмихна. — Всъщност в момента аз седя там.

Очите й се присвиха.

— Изглежда, си се върнал с голяма сила, Гъноуз Паран.

— Може да се каже.

Тя го последва в каютата. Щом затвори вратата зад нея, той се стопи, а в същото време се чу движение от другата страна на масата за карти. Тя се обърна натам и видя друг, много по-призрачен Гъноуз Паран. Наливаше вино, а когато заговори, гласът му идеше сякаш от огромно разстояние.

— Най-добре ще е вече да излезеш от своя лабиринт, Апсалар.

Послуша го и едва сега усети здравото дърво под краката си, подскачането и люшкането на кораб в море.

— Седни — прикани я с жест Паран. — Пий. Има хляб, сирене, солена риба.

— Как усети присъствието ми? — попита тя и седна на завинтения за пода стол най-близо до нея. — Вървях през гора…

— Гора на Тайст Едур, да. Апсалар, не знам откъде да започна. Съществува Господар на Драконовата колода и в момента ти делиш с него бутилка вино. Допреди седем месеца живеех в Даруджистан, в Дома Финнест, всъщност с двама вечно спящи гости и един слуга Джагът… макар че сигурно би ме убил, ако чуеше, че го описвам с тази дума. Раест не е от най-приятните същества за компания.

— Даруджистан — промълви тя, забравила чашата в ръката си. Каквато и увереност да чувстваше, че е придобила, откакто бе стъпвала там, се срутваше, връхлетяна от гъмжило несвързани, хаотични спомени. Кръв, кръв по ръцете й, отново и отново. — Все пак не разбирам…

— Ние сме във война — каза Паран. — Колко странно, една от сестрите ми веднъж ми каза нещо, докато бяхме млади и редяхме едни срещу други армиите си играчки. За да спечелиш една война, трябва да опознаеш всички играчи. Всички. Живите, които ще се изправят срещу теб на бойното поле. Мъртвите, с чиито легенди другите боравят като с оръжия или държат високо като вечно туптящи сърца. Скрити играчи, неодухотворени играчи — самата земя, или морето ако искаш. Гори, хълмове, планини, реки. Течения, видими и невидими… не, Тавори не каза всичко това; беше много по-лаконична, но ми отне много време, докато го разбера напълно. Не е „опознай врага си“. Това е опростенческо и лековато. Не, правилото е „опознай враговете си“. Тук е голямата разлика, Апсалар, защото един от твоите врагове може да се окаже лицето в сребърното огледало.

— Но все пак ти ги наричаш играчи вместо врагове — рече тя. — Това предполага известно изместване на перспективата — което става, щом станеш Господар на Драконовата колона, да?

— Хм, не бях помислил за това. Играчи. Врагове. Има ли разлика?

— Първото предполага… манипулация.

— И ти би го разбрала добре.

— Да.

— Котильон още ли те обсебва?

— Да, но не така… вътрешно.

— И сега ти си един от избраните му слуги, агент на Сянка. Убиец, точно какъвто убиец беше преди.

Тя го изгледа твърдо.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен. Просто се опитвам да стъпя на здрава основа по отношение на теб и каква мисия ти е възложена точно сега.

— Ако искаш подробности за това, най-добре е да говориш със самия Котильон.

— Обмислям го.

— Затова ли си прекосил цял океан, Гъноуз Паран?

— Не. Както казах, ние сме във война. Не съм си губил напразно времето в Даруджистан, нито седмиците преди Корал. Откривах играчите… и между тях — истинските врагове.

— На тебе?

— На мира.

— Вярвам, че си ги убил всички.

Той сякаш трепна, наведе очи към чашата в ръцете си.

— За кратко време, Апсалар, ти беше невинна. Наивна дори.

— Между обсебването ми от бог и пробуждането ми с определени спомени.

— Чудя се кой е вдъхнал у теб такъв цинизъм.

— Цинизъм? Ти говориш за мир, но на два пъти ми каза, че сме във война. Подозирам, че дори ти не осъзнаваш величината на предстоящия конфликт, на конфликта, в който вече сме въвлечени.

— Права си. И точно затова исках да поговоря с тебе.

— Може би сме на различни страни в него, Гъноуз Паран.

— Може би. Но не мисля.

Тя не отвърна нищо.

Паран доля чашите.

— Пантеонът се разцепва. Сакатият бог си намира съюзници.

— Защо?

— Какво? Ааа… всъщност не знам. Състрадание?

— И Сакатият бог си го е спечелил?

— И това не знам.

— Месеци проучване? — Апсалар повдигна вежда.

Той се засмя — отговор, който много я облекчи.

— Вероятно си прав. Не сме врагове.

— С това „сме“ приемам, че включваш Сенкотрон и Котильон.

— Доколкото е възможно, макар да не е толкова много, колкото бих искала. Никой не може да отгатне ума на Сенкотрон. Дори Котильон, подозирам. Аз — определено не мога. Но той проявява досега… сдържаност.

— Да. Доста изненадващо, като си помислиш.

— На Сенкотрон размишленията за битката му отнемат години, може би десетилетия.

Той изсумтя кисело.

— Съвсем вярно.

— Ти каква роля имаш, Паран? Каква роля се стремиш да играеш?

— Аз узаконих Сакатия бог. Място в Драконовата колода. Дом на Вериги.

Тя помисли малко и кимна.

— Мога да разбера основанието за това. Добре, какво те доведе в Седемте града?

Той я зяпна и поклати глава.

— Решение, което предъвквах като че ли цяла вечност, а ти схвана мотивите ми моментално. Чудесно. Тук съм, за да се противопоставя на един враг. Да премахна заплаха. Само дето се боя, че няма да успея да стигна навреме, в който случай ще разчистя поразиите колкото мога, преди да продължа към…

— Към Кюон Тали.

— Как… как разбра това?

Тя се пресегна за буцата сирене, извади нож от ръкава си и си отряза парче.

— Гъноуз Паран, явно ни предстои много дълъг разговор. Но най-напред, къде смяташ да акостираш?

— В Кансу.

— Добре, това ще съкрати пътуването ми. В момента двама мои малки спътници изтрополиха на палубата, след като са се изкатерили по дърветата. Всеки момент ще започнат да ловят плъхове и други гадини, което ще ги ангажира доста време. Колкото до теб и мен, да се задоволим с тази храна.

Той бавно се отпусна в стола.

— Ще стигнем в пристанището след два дни. Нещо ми подсказва, че тези два дни ще отлетят като чайка в морска буря.

„За мен също, Гъноуз Паран.“

Древни спомени шепнеха в Дежим Небрал, стари каменни стени, огрени в червено от отразен огън, вълни пушек по улици, пълни с мъртъвци и издъхващи, примамливите потоци кръв в канавките. О, имаше величие в онази Първа империя, в онова първо, сурово разцъфване на човешкото. Т’ролбарал бяха за Дежим кулминацията на истинските човешки черти, споени с мощта на зверове. Варварство, склонност към зла жестокост, хитростта на хищника, не чертаещ граници и готов по-скоро да унищожи същество от своя вид, нежели от друг. Подхранването на духа с разкъсана детска плът. Замайващото напрягане на разума, способно да оправдае всяко деяние, колкото и отвратително да е.

Снаряжени с остри нокти, с дълги като ками зъби и с дара на д’айвърс да се превръщаш в много от едно… „трябваше да оцелеем, трябваше да властваме. Бяхме родени за господари и всички хора с право бяха наши роби. Само Дессимбелакис да не беше ни предал. Собствените си чеда.“

Е, дори сред Т’ролбарал Дежим Небрал имаше превъзходство. Творение, надвишаващо и най-ужасния кошмар на Първия император. Власт, покоряване, възходът на нова империя, това очакваше Дежим, и, о, как щеше да се храни. Издут, подгизнал от човешка кръв. Щеше да принуди новите, новооперени богове да коленичат пред него.

Осъществеше ли задачата си, светът го очакваше. Въпреки цялото му невежествено, сляпо пренебрежение. Това щеше да се промени, ужасно да се промени.

Плячката на Дежим се приближаваше, все тъй коварно привличана по гибелната пътека. Скоро. Много скоро.

Ризницата от раковини блестеше бяла на утринната светлина. Карса Орлонг я беше извадил от пътната торба, за да смени дрипавите останки от подплатената кожена, която бе носил досега. Седеше на високия си строен кон с опръсканото от кръв бяло кожено наметало, спускащо се от широките му рамене. Гологлав, с едната дебела плитка, увиснала от дясната страна на гърдите му; тъмната му коса бе овързана с фетиши: кости от пръсти, ивици златоткана коприна, кучешки зъби от зверове. Наниз съсухрени човешки уши беше пришит на колана му. Огромният кремъчен меч бе пристегнат косо на гърба му. Камите с костени дръжки, всяка дълга и с широко острие като къс меч, бяха затъкнати във високите мокасини, стигащи малко под коленете му.

Очите на Сеймар Дев се спряха на татуираното му лице. Воинът се бе обърнал с лице на запад, изражението му беше неразгадаемо. Тя се обърна да провери отново поводите на товарните коне, после изправи гръб в седлото си. Намести носовете на ботушите си в стремената и сбра юздите в ръка.

— Изобретения, които не искат нито храна, нито вода, които не се уморяват, нито стават сакати, представи си свободата в един такъв свят, Карса Орлонг.

Очите, които прикова в нея, бяха очи на варварин, издаващи подозрителност и някаква животинска тревога.

— Хората ще могат да вървят навсякъде. Що за свобода в един по-малък свят, вещице?

„По-малък?“

— Ти не разбираш…

— Шумът на този град оскърбява покоя — рече Карса Орлонг. — Тръгваме. Веднага.

Тя се обърна към дворцовата порта, затворена и с тридесет войници на стража пред нея. С ръце, отпуснати на оръжията.

— Фаладът явно не е склонен на официално сбогуване. Така да бъде.

Всички в града им правеха път и стигнаха западната порта на крепостната стена още преди десетата утринна камбана. Първоначално притеснена от вниманието, с което ги удостояваше буквално всеки гражданин, на улицата, както и от прозорците на околните сгради, Сеймар Дев вече започваше да разбира съблазънта на това да си известен и докато подминаваха смълчаните стражи на портата, дори дари един от войниците с широка усмивка и махване за сбогом с облечената си в ръкавица ръка.

Пътят, на който излязоха, не беше от впечатляващите малазански инженерни подвизи, свързващи главните градове, тъй като избраната посока не водеше… никъде. На запад, към Джаг Одан, древните равнини, неподвластни на селския плуг, митичен заговор на духове на земя, дъжд и вятър, търпящи единствено дълбоко вкоренените естествени треви, готови да съсухрят всяко посадено растение на почернели стръкове с почвата, издухана в небето. Човек можеше да опитоми такава земя за поколение-две, ала накрая Одан пак щеше да възвърне дивия си облик, годен единствено за бедерини, земни плъхове, вълци и антилопи.

И тъй — на запад, за пет или шест дни. И щяха да стигнат до отдавна пресъхнало речно корито, лъкатушещо на северозапад; бреговете на долината бяха нарязани и проядени от сезонни порои отпреди безброй столетия, а сега осеяни с тръни, кактуси и сив дъб. Тъмни хълмове на хоризонта, където гаснеше слънцето, свято място, отбелязваха най-старите карти, на някакво племе, изчезнало толкова отдавна, че името му не значеше нищо.

И тъй — напред по разнебитения път, а градът се стапяше зад тях. След малко Карса Орлонг я изгледа през рамо и оголи зъби в усмивка.

— Слушай. Така е по-добре, нали?

— Чувам само вятъра.

— По-добре от десет хиляди неуморни машинарии.

Обърна й гръб и я остави да размишлява над думите му. Изобретенията хвърляха морални сенки, това тя го знаеше добре, по-добре от повечето хора всъщност. Но все пак… възможно ли бе едно простичко удобство да представлява толкова вредно зло? Действието около създаването на неща, сложни неща, повтарящи се неща, такива действия предполагаха ритуал, а с ритуала идваше смисъл, надвишаващ постигането на самото дело. От такъв ритуал изникваше самоидентичност, а с нея — и самоценност. Все пак, за да направиш живота по-лесен, трябва да притежаваш някаква вътрешна ценност, нали?

„По-лесен. Нищо спечелено, езикът на отплатата се стапя, докато се изгуби като драгоценната реч на онова древно племе. Стойността се смалява, ценността се превръща в условност, о, богове подземни, а аз бях толкова дръзка, че да говоря за свобода!“ Сръга коня си напред, докато се изравни с тоблакая.

— Но това ли е всичко? Карса Орлонг! Питам те, това ли е всичко?

— Сред моя народ денят е пълен, както и нощта.

— С какво? Плетене на кошове, лов на риба, точене на мечове, обучаване на коне, готвене, ядене, сеене, чукане…

— Разказване на приказки, подигравки с глупци, които вършат и казват глупави неща, да, всичко това. Трябва да си гостувала там значи?

— Не съм.

Лека усмивка, която бързо изчезна.

— Има много неща за вършене. И винаги има начини да ги измамиш, вещице. Но никой верен в живота си не е наивен.

— Верен в живота си?

— Мигновеното тържество, вещице, не налага дивашки танц.

— И тъй, без тези ритуали…

— Младите воини тръгват да търсят война.

— Както сигурно си направил и ти.

Минаха още двеста крачки, преди да отвърне:

— Трима от нас. Дойдохме да носим смърт и да леем кръв. Като волове бяхме впрегнати в ярема, към слава. Към великите дела и тежките окови на клетви. Тръгнахме да избиваме деца, Сеймар Дев.

— Деца?

Лицето му се сгърчи в гримаса.

— Вашия вид. Дребните същества, които се въдят като червеи в гниещо месо. Искахме — не, аз го исках — да прочистим света от вас и от вашия вид. Вас, секачите на гори, ровещите пръстта, оковаващите свободата. Бях млад воин и търсех война.

Тя огледа татуировката на избягал роб на лицето му.

— Намерил си повече, отколкото си търсил.

— Зная всичко за малките светове. Родих се в един такъв.

— Е, значи опитът е обуздал рвението ти. — Тя кимна. — Скитанията ти вече не са за да прочистиш света от хората.

Той я изгледа отгоре.

— Не съм казал това.

— О. Трудно е за постигане, предполагам. За един самотен воин, дори да е воин тоблакай. Какво стана с приятелите ти?

— Мъртви са. Да, така е, както казваш. Самотен воин не може да избие сто хиляди врагове, дори да са деца.

— Сто хиляди? О, Карса, та това е едва населението на два Свещени града. Твоят враг не наброява стотици хиляди, четта му е в десетки милиони.

— Толкова много?

— Какво, да не би да премисляш?

Той бавно поклати глава, явно развеселен.

— Сеймар Дев, дори десетки милиони могат да измрат, град по град.

— Ще ти трябва армия.

— Имам армия. Чака завръщането ми.

„Тоблакаи. Армия тоблакаи. Виж, пред такава гледка и императрицата ще се попикае.“

— Едва ли е нужно да ти казвам, Карса Орлонг, надявам се никога да не успееш да се върнеш у дома си.

— Надявай се колкото искаш, Сеймар Дев. Ще направя това, което е нужно да направя в живота си. Никой не може да ме спре.

Беше заявление, а не хвалба. Въпреки горещината вещицата потръпна.

Приближиха верига стръмнини, очертала хребета на Турул — стръмната варовикова фасада бе проядена от безброй пещери. Хеборик Призрачните ръце подкара коня си в галоп напред, после рязко дръпна юздите, те се врязаха в китките му и на мястото на дланите изригна ярък зеленикав пламък.

— Сега какво? — попита тихо младият дару.

Сивожаб скочи рязко напред и спря до стареца.

— Усещат нещо — каза Фелисин Младшата зад Кътър. — Сивожаб казва, че дестраянтът изведнъж пламнал от треска. Връщане на нефритовата отрова.

— На какво?

— Нефритова отрова, според демона. Не знам.

Кътър погледна Сцилара, която яздеше навела глава, почти заспала в седлото. „Тя дебелее. Богове, от храната, която готвим? Невероятно!“

— Лудостта му се връща — продължи с уплашен глас Фелисин. — Кътър, не ми харесва това…

— Пътят се врязва, ето там — посочи той. — Ей я цепнатината до онова дърво. Ще спрем на бивак малко по-нагоре, в подножието, изкачването ще го направим утре.

Продължиха напред и стигнаха до Хеборик Призрачните ръце. Дестраянтът се взираше навъсено в извисилата се пред тях стръмнина, мърмореше и клатеше глава.

— Хеборик? — повика го Кътър.

Старецът го погледна, бързо и трескаво.

— Това е войната. — По влакънцата на призрачните му ръце пробягаха зелени пламъци. — Старите са отдадени на кръвта. Новите провъзгласят своето правосъдие. — Жабешкото му лице се изкриви в грозна гримаса. — Двете не могат — не могат — да се помирят. Толкова е просто, разбираш ли? Толкова просто.

— Не — отвърна намръщено Кътър. — Не разбирам. За каква война говориш? Малазанците ли?

— Окования, той вероятно някога е бил от стария вид. Вероятно, да, такъв е бил. Но сега, сега е санкциониран. От пантеона е. Нов е. Но пък ние какво сме? От кръвта ли сме? Или се кланяме на правосъдието на крале, кралици, императори и императрици? Кажи ми, дару, с кръв ли е написано правосъдието?

Сцилара попита:

— Ще вдигаме ли бивак, или не?

Кътър я изгледа и видя как натиква ръждивец в лулата си. После чатна с огнивото.

— Могат да приказват колкото си щат — рече Хеборик. — Всеки бог трябва да избере. В предстоящата война. Кръвта, дару, гори с пламък, нали? И все пак… все пак, приятелю, вкусът й е на хладно желязо. Трябва да ме разбереш. Говоря за това, което не може да бъде помирено. Тази война — толкова много изгубен живот само за да се погребат Древните богове веднъж и завинаги. Това, приятели мои, е ядрото на тази война. Самото ядро, и всичките им спорове нищо не значат. Приключих с тях. Приключих с всички ви. Трийч е избрал. Избрал е. И вие трябва да изберете.

— Не обичам избирането — каза Сцилара зад облака дим. — Колкото до кръвта, старче, това е правосъдие, което никога не можеш да приспиш. А сега — да си намерим най-после място за бивак. Гладна съм, уморена съм и съм натъртена от седлото.

Хеборик се смъкна от коня си, хвана юздите и ги поведе по една странична пътека.

— Има дупки в стената — каза им през рамо. — Хора са лагерували в тях хилядолетия наред, защо не и ние? Някой ден — добави той вървешком — нефритовият затвор ще се срути и глупците ще се затътрят навън, задавени в пепелищата на убежденията си. И в този ден ще разберат, че е много късно. Много късно, за да се направи и едно проклето нещо.

Ново чаткане. Кътър се обърна и видя, че Фелисин Младшата пали своята лула. Младият дару прокара длан през сплъстената си коса, погледна примижал към жарката слънчева светлина, отразила се от скалните стръмнини. Слезе и той от коня си.

— Добре — отвърна и поведе коня. — Да вдигнем бивака.

Сивожаб скочи след Хеборик и залази по скалата като тлъст ояден гущер.

— Какво имаше предвид той? — попита Фелисин, щом поеха по тясната пътека. — Кръв и Древни богове — какви са Древните богове?

— Стари, забравени общо взето. В Даруджистан има храм, посветен на един от тях, сигурно се издига от хиляда години. Богът се казвал К’рул. Но това сигурно е без значение.

Сцилара задърпа коня си след тях и престана да слуша Кътър. Древни богове, нови богове, кръв и войни — всичко това нищо не значеше за нея. Искаше само краката й да отпочинат, да позаглъхнат болежките в кръста и да изяде всичко, което още имаха в дисагите.

Хеборик Призрачните ръце я беше спасил, върнал я беше в живота и това вдъхваше нещо като милост в сърцето й, приглушаваше желанието й напълно да презре този луд старец. Той беше обсебен не на шега, а такива неща можеха да повлекат в хаоса и най-здравия разсъдък. Но що за ценност можеше да се намери във всичко, което говореше?

Боговете, стари или нови, не й принадлежаха. Нито тя им принадлежеше. Играеха си своите игри на възвисяване, сякаш резултатът бе толкова важен, сякаш можеха да променят цвета на слънцето, гласа на вятъра, сякаш можеха да накарат гори да израснат в пустини и смъртните да заобичат децата си толкова, че да ги задържат. Само правилата на тленната плът бяха важни, нуждата да дишаш, да ядеш, пиеш, да намериш топло в студената нощ. А след всички тези борби, щом вдишаше сетния си дъх — какво пък, нямаше да е в състояние да се интересува от каквото и да било, какво щяло да стане след това, кой умрял, кой се родил, плачовете на умиращи от глад деца и ръмженето на злите тирани, довели ги до гладна смърт — тези неща, разбираше тя, бяха простите завети на безразличието, следствията на целесъобразността и това щеше да продължи в света на смъртните, докато не угасне и последната искра, с богове или без богове.

А тя можеше да се примири с това. Да постъпи другояче означаваше да се гневи на неизбежното. Да постъпи другояче означаваше да постъпи като Хеборик Призрачните ръце, а виж докъде го бе довело това. До безумие. Истината за безсилието бе най-тежката истина от всички и за онези, които имаха достатъчно ясен взор да я видят, спасение нямаше.

Тя бе потънала в забвението, в края на краищата, и се беше завърнала, тъй че знаеше, че няма нищо, от което да се бои в онова полепнало от сънища място.

Думите на Хеборик се оказаха верни — в скалния заслон личаха следи от безброй поколения обитаване. Огнища покрай скалите, рисунки с червена охра по избелелите стени, купища счупени грънци и нацепени от огън овъглени кости. Глиненият под на кухината беше отъпкан като камък от хилядолетно тъпчене. Някъде наблизо се чуваше капеща вода и Сцилара видя, че Хеборик се е навел над малко езерце, изпънал блестящите си длани над кротката като черно огледало повърхност, сякаш се колебаеше дали да ги натопи в хладината. Пеперуди с бели крилца танцуваха из въздуха около него.

Пътуваше по света, понесъл със себе си дара на спасението. Сигурно имаше нещо общо със зеления блясък на ръцете му и с призраците, които го терзаеха. Нещо общо с миналото му и с онова, което виждаше от бъдещето. Но вече принадлежеше на Трийч, Тигъра на лятото. „Няма помирение.“

Зърна една плоска скала, отиде при нея и седна, изпъна уморени крака и забеляза издутината на корема си, щом отпусна гръб и се подпря на ръце. Зяпна тази грозна издутина на стройното си доскоро тяло, мъчеше се да надвие отвращението си.

— Дете ли носиш?

Тя вдигна очи и изгледа Кътър. Развесели я озарението му, щом ококори изпълнени с ужас очи.

— Просто късмет — отвърна му. И добави: — Обвинявам боговете.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Ловци на кости (10)

Метаданни

Данни

Ловци на кости

Информация

История

Сваляне / Връзки

5.

Стивън Ериксън
Ловци на кости (10)