Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bonehunters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Ловци на кости

Серия Малазанска книга на мъртвите, №6

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2007 г.

ИК „Бард“ ООД, 2007 г.

ISBN: 978-954-585-792-8

История

  1. — Добавяне

21.

Една книга на Пророчество отваря вратата. Трябва ти втора книга, за да я затвориш.

 

Сънебродник на Танно Кимлок

Слугинята постави със сребърни щипци поредното кръгче стрит ръждивец върху наргилето. Фелисин Младша дръпна от мундщука, махна й да напусне и загледа с насмешка как старицата — с глава, наведена толкова ниско, че почти стържеше пода — заотстъпва на четири крака. Още едно от правилата на Кулат за благоприлично поведение в присъствието на Ша’ик Преродената. Омръзнало й беше да спори за това — щом тия глупаци изпитваха потребност да я боготворят, добре. В края на краищата за първи път в живота й се отвръщаше на всяка нейна потребност, обслужваха я с пламенно рвение, а нуждите й — за голяма нейна изненада — нарастваха с всеки ден.

Все едно че душата й беше огромен казан, който трябваше да се пълни, но всъщност беше бездънен. Хранеха я непрекъснато и тя натежаваше, ставаше тромава под гънките мека тлъстина — под гърдите й, по бедрата и отзад, под мишниците и корема. И несъмнено лицето й също така — вече беше забранила огледалата в тронната зала и личните си покои.

Невъздържаността й не беше само в яденето. Имаше и много вино, ръждивец, а напоследък — и правенето на любов. Имаше цяла дузина слуги сред обслужващите я, чиято задача бе да й доставят удоволствието на плътта. Отначало се беше стъписала, дори разгневила, но настойчивостта бе спечелила. Още едно от извратените правила на Кулат — вече го разбираше. Неговите желания бяха все от воайорско естество и много пъти беше чувала влажното подрънкване на камъчетата в устата му иззад някоя завеса или картина; докато я шпионираше с похотлива страст.

Вече разбираше новия си бог. Най-сетне. Бидитал беше сгрешил изцяло — това не беше вяра на въздържанието. Апокалипсисът бе провъзгласен в невъздържание. Светът свършваше в пресищане и точно както нейната душа беше бездънен казан, такава бе и потребността на цялото човечество, и в това тя беше съвършеният му представител. Както те поглъщаха всичко, което ги заобикаляше, така щеше да направи и тя.

Като Ша’ик Преродената, задачата й беше да лумне ярко и бързо — и да умре. В смъртта, където беше истинското спасение, рая, за който непрекъснато говореше Кулат. Колкото и странно да беше, Фелисин Младша се мъчеше да си представи този рай, но успяваше да сътвори само видения, съответни на онова, което я заобикаляше сега: всяко нейно желание изпълнено без колебание, без осъждане. Може би щеше да е така — за всички. Но ако всеки щеше да се радва на такова съществувание, къде тогава бяха слугите?

Не, казала беше на Кулат, трябва да има степени на спасение. Чистата служба на този свят се възнаграждава с безделие в другия. Покорството, самопожертвуванието, преданото служене, това бе поведението на живите, което можеше да се измери, да се оцени. Единствената трудност с тези възгледи — които Кулат с охота приемаше и превръщаше в закони — бе положението на самата Фелисин. В края на краищата сегашното й безделие — блаженстването й във всички крайни удоволствия, обещани на другите едва след смъртта им — нямаше ли да се възнагради в отвъдния живот с жестоко робство, със служба на нуждите на всички други?

Кулат я уверяваше, че не бива да се безпокои за това. В живота тя беше въплъщението на рая, беше символ на обещаното. Но след смъртта й щеше да има оправдание. Тя бе Ша’ик Преродената в края на краищата и не беше приела тази роля по свой избор. Беше й наложена, а това представляваше най-дълбоката форма на служене на всички.

Беше убедителен, макар че дълбоко в нея се бе утаило малко късче съмнение, няколко мисли, които се препъваха една в друга: „Без крайностите можеше да се чувствам по-добре. Щях да съм каквато бях преди, когато вървях през пустите земи с Кътър и Сцилара, със Сивожаб и Хеборик Призрачните ръце. Без всички тези слуги щях да мога сама да се грижа за себе си и да разбирам ясно, че един умерен живот, живот, закален в умереност, е по-добър от всичко това. Щях да разбирам, че това е един смъртен рай, в който слабостите избуяват като бурен, захранван от гибелни корени, бурен, който задавя целия живот в мен, за да ме докара… дотук.“

„Дотук. До този блуждаещ ум.“ Фелисин Младша се помъчи да се съсредоточи. Двама мъже стояха пред нея. Осъзна, че стоят така от доста време. Кулат бе съобщил за идването им, въпреки че не се налагаше, тя знаеше, че идват; всъщност ги познаваше и двамата. Тези корави, огрубели лица, вадичките пот през пластовете прах, изтърканите кожени ризници, кръглите щитове и ятаганите на бедрата.

По-близкият до нея — висок, със свиреп поглед. „Маток, който командваше пустинните племена в Армията на Апокалипсиса. Маток, приятелят на Леоман.“

А на крачка зад командира стоеше телохранителят на Маток Т’морол, с вид на изправен на задните си крака плешив вълк, с очи на ловец — студени, напрегнати.

Бяха довели своята армия, своите воини.

Това и бяха донесли, и още нещо…

Фелисин Младша погледна опърпаната подвързана с кожа книга в ръцете на Маток. Святата книга на Дрижна. Докато Леоман беше повел малазанците в лудо преследване, в капана на Ю’Гатан, Маток и пустинните му воини се бяха придвижвали тихо, тайно, бяха избягвали сблъсъците. Възнамерявали бяха, бе обяснил Маток, да се съберат при Ю’Гатан, но след това беше ударила чумата, а шаманите във войската му били навестени от видения.

За Ханар Ейра, Града на падналите. За Ша’ик, преродената отново. Леоман и Ю’Гатан, казали бяха на Маток, бил задънен край, във всеки смисъл на фразата. Лъжлива маневра, завършила с унищожение. И командирът беше обърнал армията си и бе поел на дълъг път, за да намери Града на падналите. Да намери нея. Да връчи Святата книга в ръцете й.

Трудно пътуване, достойно за епос, несъмнено.

И сега Маток стоеше пред нея, армията му се настаняваше в града, а Фелисин седеше на възглавничките си от тлъстини, обгърната в дим, и обмисляше как точно да му каже онова, което трябваше да чуе — онова, което всички трябваше да чуят, включително и Кулат.

Добре, щеше да е… пряма.

— Благодаря, Маток, че ми донесохте Книгата на Дрижна. Благодаря ви също, че ми доведохте армията. Уви, и двата подаръка не са ми нужни.

Маток леко повдигна вежди.

— Ша’ик Преродена, с Книгата можете да постъпите както намерите за добре. От воините ми обаче имате огромна нужда. Приближава се малазанска армия…

— Зная. Но вие не сте достатъчно. Освен това не са ми нужни воини. Моята армия не крачи в строй. Моята армия не носи оръжия, не носи броня. Когато завладява, моята армия не убива нито един враг, не поробва никого, не насилва нито едно дете. Това, с което борави моята армия, е спасение, Маток. Обещанието за него. Поканата за него.

— А малазанците? — навъсено попита Т’морол и оголи зъби. — Тази армия носи оръжия и носи броня. Тази армия, Свята, крачи в строй и в момента крачи точно зад нашия задник!

— Кулат — каза Фелисин. — Намерете място за Святата книга. Накарайте майсторите да приготвят нова, с бели страници. Ще има втора свещена книга. Моята Книга на Спасението. На първата й страница, Кулат, запишете какво бе казано тук, в този ден, и удостоете всички присъстващи с честта, която са заслужили. Маток, Т’морол, вие сте предобре дошли тук, в Града на падналите. Както и вашите воини. Но разберете, дните на война, на кланета свършиха. Свалете ятаганите и щитовете, и лъковете си. Разседлайте конете си и ги пуснете на воля по високите пасища в хълмовете при извор Денет’инар. Там ще доживеят живота си в мир. Маток, Т’морол, приемате ли?

Командирът зяпна древния том в ръцете си и Фелисин видя как на лицето му се изписа ярост. Той разпери ръце. Книгата падна на пода, с гърба надолу. Ударът я разкъса. Древните страници се разпиляха. Маток се обърна рязко към Т’морол.

— Събирай воините. Взимаме продоволствие и се махаме.

Т’морол се изхрачи на пода пред трона, обърна се и излезе.

Маток се поколеба, после каза:

— Ша’ик Преродена, вие безспорно ще приемете моите шамани без унижението, на което бяхме свидетели тук. Оставям ги с вас. На вас. Колкото до вашия свят, вашия подут, отвратителен свят и неговото отровно спасение, и това оставям на вас. Заради всичко това Леоман умря. Заради всичко това, Ю’Гатан изгоря. — Изгледа я, обърна се и също излезе от тронната зала.

Кулат притича и коленичи до разкъсаната книга.

— Тя е съсипана! — Гласът му беше изпълнен с ужас.

Фелисин кимна.

— Напълно.

И се усмихна на собствената си шега.

 

 

— По моя преценка са четири хиляди — каза Юмрук Рит Бюд.

Бунтовническата армия се беше развърнала по билото. Конни воини, пиконосци, стрелци, но никой все още не бе приготвил оръжието си за бой. Кръглите щитове си стояха стегнати на гърбовете, колчаните бяха затворени, лъковете не бяха изпънати и бяха вързани за седлата. Двама ездачи се спускаха по стръмния склон към Паран и офицерите му.

— Какво мислите, Върховен юмрук? — попита Хърлочъл. — Това според мен прилича на капитулация.

Паран кимна.

Двамата мъже стигнаха до равното, подкараха в лек галоп и спряха на четири крачки от авангарда на Воинството.

— Аз съм Маток — заяви единият, вляво. — Бивш командир от Армията на Апокалипсиса на Ша’ик.

— А сега? — попита Паран.

Мъжът сви рамене.

— Обитавахме Святата пустиня Рараку, която сега е море. Сражавахме се като въстаници, но въстанието свърши. Вярвахме. Вече не вярваме. — Извади ятагана от ножницата и го хвърли в прахта. — Правете с нас каквото пожелаете.

Паран се отпусна, вдиша дълбоко, после издиша.

— Маток. Вие и вашите воини сте свободни да заминете накъдето пожелаете. Аз съм Върховен юмрук Паран и с настоящото ви освобождавам. Както сам казахте, войната свърши, а аз поне не се интересувам от възмездия и наказания. Нищо не се печели с нанасянето на още жестокости в отговор на предишни.

Воинът с посребрената коса до Маток преметна крак през гърба на коня си и се смъкна на земята. Изохка, опипа намръщено кръста си, после изкуцука до ятагана на своя командир. Взе го, обърса прахта от острието и дръжката и го върна на Маток.

Паран заговори отново:

— Идвате от място на поклонничество.

— От Града на падналите, да. Смятате ли да ги унищожите, Върховен юмрук? Те са беззащитни.

— Смятам да говоря с водача им.

— Значи си губите времето. Тя твърди, че е Ша’ик Преродената. Ако това е вярно, този култ е претърпял деградация, от която никога няма да се възстанови. Тя е дебела, отровена. Едва я познах. Тя наистина е паднала. Следовниците й са подмазвачи, интересуват ги само оргии и тъпчене. Покрити са с белези от болести и са полубезумни. Нейният Върховен жрец гледа половите й актове иззад завеси и мастурбира, а и в двете занимания енергията им е неизтощима и неутолима.

— Все пак усещам сила тук — отвърна Паран.

— Несъмнено — каза Маток, наведе се на една страна и се изплю. — Избийте ги тогава, Върховен юмрук, и ще отървете света от нова напаст.

— Какво имате предвид?

— Религия на осакатените и прекършените. Религия, проповядваща спасение… трябва само първо да умреш. Мога да предскажа, че този култ ще се окаже силно заразителен.

„Вероятно е прав.“

— Не мога да избивам невинни, Маток.

— Тогава някой ден най-верните и ревностните сред тях ще убият вас, Върховен юмрук.

— Може би. И така да е, ще му мисля тогава. Междувременно имам други задачи.

— Ще говорите с Ша’ик Преродената?

Паран помисли, после поклати глава.

— Не. Нали казахте, че няма смисъл. Макар да ми се струва доста разумно да се заличи този култ, преди да е пуснал корени, признавам, че намирам идеята за отвратителна.

— Тогава накъде ще тръгнете, ако смея да попитам, Върховен юмрук?

Паран се поколеба. „Смея ли да отговоря? Какво пък, защо да не го чуят всички още сега?“

— Обръщаме, Маток. Воинството тръгва на поход към Ейрън.

— На война ли? — попита командирът.

Паран се намръщи.

— Ние сме армия, Маток. Рано или късно — да, ще има боеве.

— Ще приемете ли нашата служба, Върховен юмрук?

— Какво?!

— Ние сме скитнически народ — обясни Маток. — Но изгубихме своя дом. Семействата ни са се разпръснали и несъмнено много от тях са мъртви, от чумата. Нямаме къде да отидем, нито с кого да се бием. Ако сега ни отхвърлите и ни пуснете да си тръгнем, ще препуснем нанякъде, докато не се разпилеем. Ще измрем. Или воин ще се обърне срещу воин и ще се лее безсмислено кръв. Приемете ни в своята армия, Върховен юмрук Гъноуз Паран, и ние ще се бием редом до вас и ще умрем с чест.

— Представа си нямате къде се каня да отведа Воинството, Маток.

Старият воин до Маток се изсмя горчиво.

— Пустошта отзад или пустош, която малцина са виждали досега, има ли разлика? — Обърна се към своя командир. — Маток, приятелю, шаманите казаха, че този тук е убил Полиел. Само заради това съм готов да го последвам до Бездната, стига да ни обещае глави, които да сечем, и може би по някоя жена, която да яхнем по пътя. Нали само това търсим, преди за сетен път да потанцуваме в скута на някой бог. Освен това ми омръзна да бягам.

Маток само кимна, без да откъсва погледа си от Паран.

„Четири хиляди от тази превъзходна лека конница току-що поискаха доброволно да се влеят, ветерани до един.“

— Хърлочъл. Прикрепете се като офицер за свръзка към командир Маток. Командире, вие вече сте Юмрук, а Хърлочъл ще ви поиска списък на вашите офицери и потенциални офицери. Малазанската армия наема конна войска в части от петдесетима, сто и триста. Преустройте командната си структура съответно.

— Слушам, Върховен юмрук.

— Юмрук Рит Бюд, погрижете се Воинството да се обърне. И, Ното Бойл, намерете ми Ормулогун.

— Пак ли? — попита лечителят.

— Веднага!

„Да, пак. Мисля, че ми трябва нова карта. Мисля, че ще я нарека Спасение. В момента тя е в сферата на влияние на Дом на Вериги. Но нещо ми подсказва, че след време ще се измъкне. Такава поквара няма да се задържи. Тази карта е Необвързана. Във всеки смисъл на думата. Необвързана и вероятно е предопределена да бъде най-опасната сила на света.“

„Проклятие, защо не мога да съм по-безскрупулен. Тази Ша’ик Преродената и нейните извратени последователи — би трябвало да ида да ги избия всички — а точно това искаше Маток от мен.“

Да направи онова, което самият той не можеше. — „Еднакви сме в това… в своята слабост.“

„Нищо чудно, че вече харесвам този мъж.“

 

 

Хърлочъл — яздеше до Маток нагоре по склона към пустинните воини на билото — погледна косо новия си Юмрук и попита:

— Сър, когато говорихте за Ша’ик Преродената, казахте нещо… че едва сте я познали…

— Да. Беше една от осиновените дъщери на Ша’ик, в Рараку. Разбира се, както двамата с Леоман знаехме много добре, дори и онази не беше… не беше каквото изглежда. О, избрана от Богинята на Вихъра, всичко това добре, но не беше дете на пустинята.

— Не беше ли?

— Не. Беше малазанка.

— Какво?!

Спътникът на командира изсумтя и се изплю.

— Мезла, да. А адюнктата така и не разбра или така поне чухме. Тя посече жена, покрита с шлем и броня. И си тръгна. После трупът изчезна. Мезла убива мезла — о, колко ли са се смели боговете…

— Или са плакали — отвърна тихо Хърлочъл.

Помисли да разпита още за тази Ша’ик Преродена, но низ от трагични образи, варианти на онзи съдбовен дуел в Рараку, преди от пустинята да се надигне море, пробяга в ума му. Затова продължи мълчаливо до двамата воини и скоро бе напълно погълнат от задълженията с реорганизирането на конниците на Маток.

Толкова улисан в работа, че не донесе за разговора си на Върховния юмрук.

На три левги от Града на падналите Паран обърна войската и поведе по пътя към далечния Ейрън. Пътят, който щеше да ги изведе от Седемте града.

За да не се върнат никога тук.

 

 

Саур Батара и Колб Харат бяха влезли в едно планинско село, на четири левги навътре в сушата от пристанищния град. Начело на двадесет воини Едур и четиридесет морски пехотинци ледерии бяха събрали поробените си изродени полубратя, освободиха ритуално нищо неразбиращите диваци от символичните им вериги, а после наистина ги оковаха, за да ги върнат в града при едурските кораби. След това натикаха човеците сепики в една кошара, където бе накладен голям огън. Една по една майките бяха принудени да хвърлят бебетата и децата си в бушуващите пламъци. След което бяха изнасилени и накрая обезглавени. Съпрузи, братя и бащи бяха принудени да гледат всичко това. Когато накрая живи останаха само те, бяха систематично разчленени и оставени, без ръце и крака, да умират сред блеещите, оплискани с кръв овце.

В онзи ден в сърцето на Алрада Ан се беше родил писък — и оттогава не беше секнал, отчаян и ужасяващ. Сянката на Рулад покриваше Тайст Едур, колкото и далече да бяха от трона и от безумното същество, седящо на него. И в тази сянка кипеше кошмар, от който не можеше да има пробуждане.

Този писък бе отекнал в спомените му за онзи ден, крясъците, изтръгнати от гърлата на горящите деца, гърчещите им се, обгърнати от пламъци тела, огньовете, отразени в безстрастните лица на воините Едур. Дори ледериите се бяха извърнали, надвити от ужаса. Да можеше и Алрада Ан да направи същото — но не можеше. Стоеше там, един от многото, без да покаже нищо от онова, което бушуваше в него. Бушуваше и рушеше всичко. „В мен — каза си в онази нощ в Сепик, където звуците от избиването продължаваха да кънтят извън стаята, която си беше намерил, — в мен не остана нищо.“ В онази нощ за първи път бе помислил да сложи край на живота си.

Решение, породено от слабост. Другите щяха да го видят само по този начин — не можеха да си позволят друго — не протест, а предаване, и щяха да се изредят, за да плюят на трупа му. А воини като Саур Батрада и Колб Харат щяха да извадят ножовете си, да се наведат и с наслада в очите щяха да разчленят безчувственото му тяло. Защото тези двамата бяха навикнали да обичат кръвта и болката и в това отношение не бяха сами.

Кралят на Сепик трябваше да умре последен. Принудили го бяха да гледа избиването на скъпите му поданици. Бяха казвали, че е добър владетел — о, как мразеха едурите това твърдение, все едно, че беше обида, тежка и зла обида. Нещастникът се беше смъкнал между двамата воини, които се мъчеха да го задържат прав, сграбчили го за сивата коса, за да вдигнат главата му, да гледа. О, как беше крещял и вил. Докато Томад Сенгар не се отегчи от тези ревове и не заповяда да хвърлят краля от кулата. А докато падаше, воят му се превърна във вик, изпълнен с облекчение. „Гледаше на онези улични камъни, втурнали се да го посрещнат, като на спасение. И това беше нашият дар. Единственият ни дар.“

Алрада Ан извади двата си къси криви меча и огледа смъртоносно острите им ръбове. Дръжките бяха добри, лягаха добре в широките му длани. Долови някакво вълнение сред воините, струпани на палубата, погледна натам и видя Таралак Вийд да си пробива път през тълпата, с Атри-преда Ян Товис до него и след тях — джагът Икариум.

По-висок от повечето едури, воинът със скръбното лице носеше само стария си едноостър меч. Без лък, без ножница за оръжието, без никаква броня. И все пак Алрада Ан усети, че го прониза мраз. „Наистина ли е герой? Какво ще видим този ден, отвъд портата?“

Двеста воини Едур, магьосникът арапаи Сатбаро Ангар — повлякъл гърбавото си тяло по пътека, която щеше да пресече пътя на Икариум — и шестдесет стрелци ледерии. Всички готови, всички жадни да започнат убиването.

Магьосникът вдигна глава и примижа към джага, който спря пред него — не в защита или от вежливост; по-скоро защото изгърбеният старец преграждаше пътя му.

— Виждам в теб… — изхриптя гласът на Сатбаро Ангар — само пустош. Огромна празнота, все едно че дори не си тук. А твоят спътник твърди, че си велик воин? Мисля, че сме измамени.

Икариум не отвърна нищо.

Човекът на име Таралак Вийд пристъпи напред, спря се да плюе на ръцете си и ги прокара през косата си.

— Магьоснико — заговори на сносна търговска реч, — когато боят започне, ще видите раждането на всичко, което е затаено в него. Това ви обещавам. Икариум съществува, за да унищожава, съществува, за да се бие, искам да кажа, и нищо повече…

— Защо тогава думите ти го просълзяват? — попита Томад Сенгар иззад Алрада Ан.

Таралак Вийд се обърна и се поклони ниско.

— Преда, той скърби за онова, което е изгубено в него, за всичко, което вижда вашият маг… липсата, празния съсъд. Все едно.

„Все едно?“ Алрада Ан не вярваше в това. Не можеше. „Глупаци! Вижте го! Това, което виждаш, Сатбаро Ангар, не е нищо повече от загуба. Не схващаш ли смисъла на това? Какво сме довели сред себе си? И този Таралак Вийд, този вмирисан дивак, вижте колко изнервен изглежда, сякаш той самият се ужасява от онова, което предстои — не, не съм сляп за жадния блясък в очите му, но виждам в тях и страх. Този страх крещи с всеки негов жест.“

„Какво ни очаква?“

— Магьоснико, подготви пътя — каза Томад Сенгар.

При тези думи всички приготвиха оръжията си за бой. Саур Батрада и Колб Харат щяха да са в челото, следвани от самия Сатбаро Ангар, а после Таралак и подопечният му, с ядрото едури след тях, и последни ледериите с опънати лъкове.

Щеше да е първият набег на Алрада Ан срещу пазителите на трона. Но беше слушал достатъчно разкази. Безмилостна битка. Най-жестоката битка, преживявана от Едур. Намести в дланите си дръжките на късите мечове и зае позиция в първия ред на ядрото. Поздравиха го тихо — всеки воин Едур се гордееше да се бие редом до Алрада Ан. „Трошача на копия. Безстрашен, сякаш жадува за смърт.“

„О, да, такъв съм, да. Смърт. Моята.“

„И все пак… нима не мечтая все пак да се върна у дома?“

Видя как разядената резка на портала се изду във въздуха, след това се разцепи широко, очертана от сиви пламъци, зад зейналата й паст — само мъгла и мрак.

Магьосникът отстъпи встрани, а Саур и Колб се гмурнаха и изчезнаха в сумрака. Сатбаро Ангар ги последва, после Таралак и Икариум. И дойде ред на Алрада Ан. Той се хвърли напред, в пустото…

… и залитна върху напукана глина, въздухът — наситен с горски миризми. Също като в света, който току-що бяха напуснали, беше късен следобед. Алрада Ан продължи напред и се огледа. Бяха сами. Без никой да им се опълчи.

Чу как Икариум попита:

— Къде сме?

А магьосникът арапаи се обърна и каза:

— В Дрифт Авалий, воине. Където пребивава Тронът на Сянка.

— А кой го пази? — попита Таралак Вийд. — Къде е този ваш свиреп враг?

Сатбаро Ангар вдигна глава, подуши във въздуха и изсумтя изненадано.

— Демоните са избягали. Побягнали са! Защо? Защо са ни оставили трона? След всички тези битки? Не разбирам.

Алрада Ан се озърна към Икариум. „Демоните… бягат.“

— Не го разбирам това — повтори магьосникът.

„Може би аз го разбирам. О, Сестри, кой върви сега с нас?“

След това го стресна някакъв тих, шепнещ звук и той вихрено се обърна, вдигнал оръжията.

Но беше само бухал, прелетял ниско над широката пътека пред тях.

Зърна смътно движение в пръстта и ноктите на хищника изщракаха. След това бухалът плесна отново с криле и се издигна, с малко прекършено телце, стиснато в люспестите му нокти.

— Все едно — говореше магьосникът арапаи. — Да идем да си вземем нашия трон. — И тръгна по пътеката, повлякъл куция си крак.

 

 

Слисан, Таралак Вийд се обърна към Икариум.

— Какво усещаш? За това място?

Очите, които го изгледаха, бяха безизразни.

— Демоните на Сянката са напуснали с идването ни. Имало е… някой… мъж, но и него вече го няма. Преди малко. Срещу него трябваше да се изправя.

— Достатъчно опитен ли е, за да отприщи яростта ти, Икариум?

— Достатъчно опитен може би, за да ме убие, Таралак Вийд.

— Невъзможно.

— Няма нищо невъзможно.

Продължиха след неколцината едури, забързани напред със Сатбаро Ангар.

Петнадесет разтега по-натам по пътеката се натъкнаха на първите следи от битка. Подути тела на мъртви апториани и демони азалан. Не бяха паднали лесно, знаеше Таралак Вийд. Чул беше за големите загуби сред Едур и особена сред ледериите. Техните тела обаче бяха извлечени.

Малко по-напред се издигаха стените на обрасъл с бурени двор. Портата беше разбита. С Икариум на стъпка след него, Таралак Вийд последва останалите вътре. Джагът се пресегна и го спря.

— Не повече.

— Какво?

На лицето на Икариум се бе изписало странно изражение.

— Не е нужно.

 

 

Алрада Ан, Саур и Колб придружиха магьосника арапаи навътре в сенчестото, пълно със смет пространство на тронната зала. Седалището на Сянка, душата на Куралд Емурлан, тронът, който трябваше да се завладее, преди разкъсаното селение да бъде върнато, каквото е било някога, цялостен лабиринт, кипящ от сила.

„Може би с това Рулад би могъл да…“

Сатбаро Ангар изведнъж извика ужасно и се олюля.

Алрада Ан забрави всякакви мисли. Взря се напред.

Тронът на Сянка, на издигнатия подиум в другия край на залата…

Беше унищожен.

Счупен на парчета. Черното дърво бе натрошено, виждаше се червената му сърцевина. „Демоните не са ни оставили… нищо. Тронът на Куралд Емурлан е изгубен за нас.“

Магьосникът падна на колене и закрещя към зацапания таван. Саур и Колб стояха с извадени оръжия, замръзнали.

Алрада Ан отиде до Сатбаро Ангар, сграбчи чародея за яката и го дръпна да се изправи.

— Престани. Тук може да сме свършили, но още ни чака — знаеш го. Воините вече ще са жадни за кръв. Трябва да се върнеш при портала — друг трон трябва да се спечели и онези, които го бранят, няма да избягат като тези тук. Стегни се, Сатбаро Ангар!

— Да — изпъшка магьосникът. — Да, казваш истината. Клане, да, това е нужното. Хайде, да се махаме — в името на Бащата Кърваво око, да се махаме оттук!

 

 

— Връщат се — каза Таралак Вийд, щом Тайст Едур се появиха на входа на храма. — Чародеят изглежда… наскърбен. Какво се е случило?

Икариум не отвърна, но нещо блесна в очите му.

— Джаг — изръмжа Сатбаро Ангар, щом изкуцука до тях, — готви се. Чака ни истинска битка.

Едур се развикаха — безброй проклятия и яростни крясъци. Гневът лумна като пожар, жаден да погълне всичко, което дръзне да му се опълчи. Обърнаха се и забързаха към мигащия портал.

Не се връщаха на корабите си.

Таралак Вийд беше чул, от Туайлайт, че един от пълководците на Едур, Ханради Халаг, пращал воините си срещу друг враг, през портал — който отвеждал, след много дни път, до друга тяхна война. И тъкмо тези врагове щяха сега да се изправят срещу гнева на тези едури. „И на Икариум.“

„Значи всички ще видят, в края на краищата. Това е добре.“

До ушите му стигна звук и Таралак Вийд се обърна изненадано към джага. Тих смях.

— Развеселен ли си? — прошепна дрезгаво.

— От двете Сенки — отвърна загадъчно Икариум, — тъкачът мами поклонника. Но не казвам нищо. Аз, в края на краищата, съм празен.

— Не разбирам.

— Все едно, Таралак Вийд. Все едно.

 

 

Тронната зала отново бе празна. Прахта улягаше, сенките се свиваха в привичните си обиталища. А от потрошения трон се усили смътно сияние, смътно се откроиха ръбове, след това — потръпване, което щеше да обезпокои всеки, ако го видеше — но същества със сетива и разум тук нямаше.

Натрошените късове дърво се стопиха и изчезнаха.

И отново на подиума се издигна Тронът на Сянка. А от него се отдели и пристъпи сенчест силует, по-плътен от всичко останало. Изгърбен, нисък, загърнат в гънки катраненочерна мъгла. От неясното петно, където трябваше да е лицето, очите, само за миг, блеснаха лъскави.

Фигурата се отдалечи от трона към открехнатата врата… жезъл от сребро и абанос изчатка тихо по каменните плочи.

Скоро след това се озова зад входа на храма и надникна навън. Там, през портата, излизаха последните. Грал… и онова смразяващо, ужасно привидение, наречено Икариум.

Гърбавата сянка за миг затаи дъх, щом джагът хвърли поглед през рамо.

И Сенкотрон видя на лицето на Икариум нещо като усмивка, съвсем смътно кимване, преди джагът да се обърне напред.

Богът кривна глава, вслушан в отдалечаващите се стъпки.

Скоро след това вече ги нямаше, бяха минали през своя портал.

Веща илюзия, сътворена от гений, задействана с появата на чужди — с всеки друг освен самия Сенкотрон всъщност, — задействана да преобрази престола на Сянка в натрошена безсилна развалина. Мийнас, заплетен с Мокра, проснати из залата невидими нишки, замрежили официалния вход. Мокра, жилки на внушение, на подкана, преодоляващи естествения скептицизъм, за да улеснят възприемането на „строшения“ трон.

По-нищожни лабиринти, но силата им — манипулирана от божии ръце. И не от ръцете на кой да е бог при това. Не… „От моите!“

Едурите си бяха отишли.

— Идиоти!

 

 

— Трима крале чародеи властват в Шал-Морзин — каза дестраянт Рун’Турвиан. — Те ще оспорят преминаването ни, адюнкта Тавори Паран, а това не може да се позволи.

— Ще се опитаме да преговаряме — отвърна адюнктата. — Всъщност да закупим продоволствие от тях. Защо да се противопоставят на това?

— Защото така им харесва.

— Много ли са силни?

— Силни? Като нищо може да се окаже, че дори с помощта на вашите магове, включително Върховния маг, ще понесем големи, може би опустошителни загуби, ако се сблъскаме с тях. Загуби, достатъчни да ни принудят да се върнем, ако не бъдем унищожени напълно.

Адюнктата погледна намръщено адмирал Нок и Бързия Бен.

Магът сви рамене.

— Дори не знам още кои са, а вече ги мразя.

Кенеб изсумтя. „И това ми било Върховен маг!“

— Подготвили сме се за това, адюнкта, и с помощта на вашите чародеи вярваме, че можем да успеем в намерението си.

— Портал — каза Бързия Бен.

— Да. Селението на Фандърей и Тогг разполага с морета. Сурови, бурни морета, но все пак плавателни. Не би било разумно пътуването ни през този свят да продължи дълго — рисковете са твърде големи, — но вярвам, че можем да оцелеем достатъчно дълго, та при връщането си да се озовем при Рога на Кюон Тали.

— Колко време ще ни отнеме това? — попита адмирал Нок.

— Няколко дни вместо месеци, сър — отвърна дестраянтът.

— Рискове, казахте — намеси се Кенеб. — Какви рискове?

— Естествени сили, Юмрук. Бури, лед. В това селение морските равнища са се снишили, защото ледът е сковал много земи. Това е свят, обхванат от катастрофални промени. Все пак сезонът, в който ще влезем, е възможно най-мекият — в това отношение наистина имаме голям късмет.

Бързия Бен изсумтя.

— Простете, дестраянт, но нищо случайно не долавям във всичко това. Някакъв дух на саваната ни тласкаше тук с тези ветрове, сякаш всеки спечелен миг е съдбоносно важен. Дух на саваната, в името на Гуглата. А сега се оказва, че сте подготвяли ритуал за отваряне на огромен портал сред морето. Този ритуал трябва да е започнал преди месеци…

— Две години, Върховен маг.

— Две години! Казахте, че сте ни очаквали — знаели сте, че идваме — преди две години? Колко точно духове и богове си играят с нас?

Дестраянтът не отвърна нищо.

— Две години — измърмори Бързия Бен.

— От вас, Върховен маг, искаме сурова сила — обременително, да, но не чак толкова, че да ви увреди.

— О, колко мило!

— Върховен маг, ще се оставите на разположение на Сивите шлемове — заяви адюнктата.

Той въздъхна и кимна.

— Кога започваме, дестраянт? — попита адмирал Нок. — И как да престроим флотата?

— Не повече от три кораба в редица на един хвърлей на къс лък разстояние. Предлагам да започнете подготовката на флотата си незабавно, сър. Порталът ще бъде отворен утре призори.

Нок стана.

— В такъв случай трябва да напусна, адюнкта.

Кенеб изгледа Бързия Бен от другата страна на масата. Върховният маг изглеждаше наистина нещастен.

 

 

Калам — чакаше на средната палуба — го попита:

— От какво толкова ти се разтрепериха мартинките?

— Все едно. Ако си решил да ме дразниш — не съм в настроение.

— Само един въпрос имах. Но трябваше да ти го задам насаме.

— Дупката ни в ашика долу.

— Добра идея.

След малко се бяха свили в тесния неосветен проход между сандъците и балите. Калам започна направо:

— За нея става въпрос. За адюнктата.

— Какво по-точно?

— Изнервен съм.

— Тъй ли? Повярвай ми, по-добре е, отколкото да си шашнат от страх, Калам.

— Адюнктата.

— Това какво е сега? Въпрос?

— Трябва да знам, Бързак. Ти с нея ли си?

— С нея? В кое? В леглото? Не. Т’амбър ще ме убие. Виж, може би ако реши и тя да се включи, ще е съвсем друга работа…

— Какви ги дрънкаш, Бързак?

— Извинявай. Попита дали съм с нея. — Замълча и потърка лицето си. — Нещата ще стават все по-гадни.

— Знам! Точно затова те питам, идиот!

— Успокой се. Няма повод за паника…

— Нима?

Бързия Бен престана да търка лицето си и взе да се чеше, после отпусна ръце и примига към убиеца.

— Виж какво ми става! И всичко това е заради теб…

— Заради мен?

— Добре де, все трябва да е заради някого. Ти си тука, тъй че като нищо може да е заради тебе, Кал.

— Добре, така да е. Още не си ми отговорил.

— А ти? — контрира магьосникът.

— Дали съм с нея? Не знам. Това е проблемът.

— И аз. Не знам. Много е трудна да я харесаш, почти толкова — да я мразиш, защото като погледнеш, няма нищо, което да се върже нито с едното, нито с другото, нали?

— Почна да говориш несвързано, Бързак.

— И какво?

— Това, че не знаеш, и аз не знам. Аз и за теб не знам — каза Калам. — Но мразя да не знам. Мразя дори ти да не знаеш.

— Това е защото тогава Ласийн те уговори да минеш на нейната страна. Ти отиде да я убиеш, нали? А тя те обърна. Но сега си тук, с адюнктата, и се връщаме при нея. И ти не знаеш дали нещо се е променило, или всичко се е променило. Друго си беше да стоиш с Уискиджак. Дори с Дужек. Тях ги знаехме. Но адюнктата… хм… с нея нещата не са толкова прости.

— Благодаря ти, Бързак, че повтори всичко, което казах току-що.

— Моля, моля. Е, свършихме ли с това?

— Извинявай, налага ти се да си смениш препаската, нали?

— Представа нямаш какво ни предстои да направим, Кал. Съветът ми е: утре рано-рано слизаш тук долу, затваряш си очите и чакаш. Чакаш и чакаш. Не мърдаш. Или поне се стараеш да не мърдаш. Може да те поразмята малко или може би тези бали ще се срутят върху теб. Всъщност може да те смачкат като буболечка, тъй че по-добре стой горе. Със затворени очи обаче. Затворени, докато не кажа друго.

— Не ти вярвам.

Върховният маг се навъси.

— Е, добре. Да речем, че се опитвам да те уплаша. Но ще е доста грубо. Това поне е вярно. А на „Силанда“ Фидлър ще си изповръща червата.

Калам изведнъж се усмихна.

— Това ме ободрява.

— И мен.

 

 

Като приливна вълна, връхлитаща в устието на кипнала река, водни стени се извисиха на бели яростни взривове от всички страни, щом „Силанда“ се понесе през въртопа на гигантския портал. Небето отвъд него беше преобразено — стомана, сребро и сиво, въздушните конвулсии сякаш с грохот се сринаха отгоре, готови всеки миг да премажат двадесетте вече преминали кораба. Мащабът за очите на Ботъл се беше объркал тотално. Само допреди няколко мига корабът им беше само на хвърлей стрела от „Бясната вълчица“, а сега флагманският кораб на адюнктата вече беше на една трета левга, смален от надвисналите облаци и издутите вълни.

Свит до Ботъл, вкопчен в перилото, Фидлър изплю последните остатъци от закуската си. Нямаше сили да изругае, беше толкова скапан, че дори не можеше да погледне…

Което може би е добре, реши Ботъл, докато слушаше повръщането на бойците наоколо и подвикванията — на ръба на паниката — на пъплещите по палубата моряци на транспортния кораб, който се подмяташе тежко зад тях.

Геслер започна да надува оная проклета свирка, щом корабът се издигна над поредната чудовищна вълна — и Ботъл едва не изкрещя, като видя кърмата на „Бясната вълчица“ да се издига точно пред тях. Извърна се, погледна и видя магическия портал далече назад, зейналата му паст бе пълна с кораби — измъкваха се, гмуркаха се и изведнъж се озоваваха току зад „Силанда“.

„В името на Бездната! Проклети да сме, почти летим тука!“

Отдясно видя грамада от айсберги — стена от лед. А откъм левия борд се издигаше брулен от ветровете бряг, вихърът тресеше широколистни дървета — дъб, бук и тук-там високо стърчащи бели пинии, стволовете им се поклащаха при всеки нов свиреп порив. Между флотата и брега имаше тюлени, главите им се мяркаха като черни точки над вълните, скалистите ивици по брега гъмжаха от тюлени.

— Ботъл — едва изграчи Фидлър, все още без да вдига глава, — кажи ми някоя добра новина.

— Минахме през портала, сержант. Грубо е и май попаднахме в море, пълно с айсберги, приближават се откъм десния борд — не, не са чак толкова близо все още. Мисля, че ще ги надбягаме. Обзалагам се, че цялата флота вече премина. Богове, катамараните на перишите все едно са направени точно за това. Късметлии са, кучите му синове. Все едно, разправят, че няма да е дълго тука, в това селение… Сержант?

Но сержантът вече пълзеше към палубния люк.

— Сержант?

— Казах добра новина, Ботъл. Например, че скоро ще пропаднем от ръба на света, нещо такова.

— О. Ами… — извика той, докато Фидлър се вмъкваше долу — има тюлени!

 

 

В нощта на зелената буря далече на север четири малазански дромона бавно се хлъзнаха в пристанището на град Малаз, флаговете на мачтите сочеха, че са от флотата на Джакатан, чиято задача бе да патрулира морето на запад от остров Малаз до остров Джени и до Рога на континента. Преди няколко месеца беше имало сблъсъци с някаква неизвестна флотилия, но нашествениците бяха отблъснати, макар и срещу сериозна цена. В пълен състав джакатанският флот наброяваше двадесет и седем дромона и шестнадесет снабдителни кораба. Според слуховете единадесет дромона бяха изгубени в многобройните схватки с чуждестранните варвари, макар че Банашар, когато чу всичко това, заподозря, че броят или е преувеличен, или обратното, в съгласие с политиката да се омаловажават имперските загуби. Истината по въпроса беше, че вече не вярваше много на нищо, независимо от източника.

Кръчмата на Кууп беше претъпкана, посетителите непрекъснато се тътреха навън да погледат нощното небе на север — където нямаше никаква нощ — и се връщаха, за да подхванат отново спорове, което на свой ред предизвикваше ново излизане. И така нататък.

Банашар беше безразличен към цялата тази суматоха — като псета на пътя, притичващи от господаря до къщата и обратно. Безкрайно и безмозъчно.

Каквото и да ставаше там някъде, беше далече отвъд хоризонта. Макар че точно заради това, признаваше с неохота Банашар, трябваше да е голямо.

Но далече. Толкова далече, че той бързо загуби интерес, поне след първата кана ейл, която пресуши. Все едно, четирите дромона, пристигнали току-що, бяха докарали двадесетима корабокрушенци. Намерени на един отдалечен риф югозападно от Рога (а какво бяха търсили дромоните точно там, помисли си за миг Банашар). Бяха ги взели и докарали до остров Малаз с четири кораба, които губеха битката с нахлуващата вода, и същата тази нощ корабокрушенците слязоха в славния град Малаз.

Намирането на корабокрушенци не беше нещо чак толкова необичайно, но това, което правеше точно тези интересни, бе обстоятелството, че само двама от тях бяха малазанци. Колкото до другите… Банашар вдигна глава над чашата си и погледна намръщено редовния си вече съпияч старши сержант Брейвън Тут, а после над него, към новодошлите, присвити около дългата маса в дъното. Не само бившият жрец мяташе погледи в тази посока, но корабокрушенците явно не се интересуваха от разговори с другите, а и техният като че ли не вървеше много, отбеляза Банашар.

Двамата малазанци бяха пияни — от кроткия, нещастен вид пиянство. Другите не пиеха много — бяха седем, а едва смогваха да се оправят с кана вино.

Адски неестествено, поне според Банашар. Но само по себе си това едва ли беше изненадващо, нали? Защото седмината бяха Тайст Андий.

— Един от ония двамата го познавам, знаеш ли — каза Брейвън Тут.

— Какво?

— Малазанците. Те ме видяха. Преди малко, когато влязоха. Единият пребледня. Така го разбрах.

Банашар изпръхтя.

— Повечето ветерани, които влизат тук за първи път, го правят, като те видят, Брейвън Тут. Някои го правят винаги. Какво е чувството, между другото? Да всяваш ужас у всички, които си обучавал някога?

— Доста приятно. Освен това не съм ги обучавал всичките. Само повечето. Свикнал съм.

— Тогава защо не ги довлечеш тук тия двамата? Да им измъкнеш историята — какво в името на Гуглата правят с проклетите Тайст Андий, между другото? Разбира се, при това, което се разправя из града, тия глупаци като нищо няма да преживеят нощта. Уикци, Седемте града, Корелри, Тайст Андий — все чужденци. А тълпата е настръхнала. Тоя град всеки момент ще избухне.

— Не съм го виждал това нещо досега — измърмори Брейвън Тут. — Тази… омраза. Старата империя изобщо не беше така. Проклятие, беше тъкмо обратното. Огледай се, Банашар, ако изобщо можеш да се съсредоточиш от тая пиячка в ръката ти, и ще го видиш. Страх, параноя, затръшнати мозъци и оголени зъби. Посмееш ли да възразиш на глас тия дни, и ще се намериш разкъсан в някоя задна улица. Изобщо не беше така преди, Банашар. Изобщо.

— Довлечи един.

— Вече чух историята.

— Нима? Не седеше ли тука с мен цяла вечер?

— Не. Излязох за повече от камбана — ти така и не забеляза, мисля, че дори не вдигна глава. Ти си сюнгер, Банашар, и колкото повече се наливаш, толкова по-жаден ставаш.

— Преследват ме.

— Това го повтаряш непрекъснато.

— И ще ме убият.

— Защо? Могат просто да си седят и да чакат сам да се убиеш.

— Бързат.

— Затова те питам пак, Банашар — защо?

— Не искат да се добера до него. До Тайсхрен, разбираш ли. Всичко е заради Тайсхрен, зазидан там горе, в Твърдината на Мок. Те са донесли тухлите, но той е забъркал хоросана. Трябва да говоря с него, а те не искат да ме пуснат. Ще ме убият дори само ако се опитам. — Махна рязко към вратата. — Само да изляза, ей сега, и да тръгна по Стъпалата, и съм мъртъв.

— Проклетата ти тайна, точно това ще те убие, Банашар. Това те убива точно сега.

— Тя ме е прокълнала.

— Коя?

— Д’рек, разбира се. Червеят в червата ми, в мозъка ми, червеят, който ме яде отвътре. Та каква е историята?

Брейвън Тут почеса четината под гърлото си и се отпусна на пейката.

— Морска пехота, новобранец Мъдслингър[1]. Името, с което влезе, го забрави, Мъдслингър му го дадох аз. Пасва му, разбира се. Винаги им пасват. Беше корав обаче, от оцеляващите, и тая нощ е доказателство за това. Другият е Гентур. Каниец според мен, не е от моите. Все едно, разбили са се след битка със сивокожите варвари. Озовали се на Дрифт Авалий, където работата станала вече гадна. Изглежда, тия варвари през цялото време са търсили Дрифт Авалий. Е, на него живеели Тайст Андий и преди някой да може да се изплюе, почнал голям бой между тях и варварите. Гаден. Скоро Мъдслингър и другите с него влезли в боя на страната на Тайст Андий и с някой си на име Пътника. С две думи, Пътника им казал да се махат, рекъл, че той сам ще се оправи с варварите и всеки друг, който му излезе на пътя. Така и направили. Махнали се, искам да кажа. Само че ги ударил проклет щорм и спрели на един атол, където няколко месеца пили кокосово мляко и яли миди. — Брейвън Тут вдигна халбата си. — Та това разправяше Мъдслингър, докато беше трезвен, ама вече не е. Оня, Пътника, той ми е интересен… нещо познато има в него, както го описва Слингър, особено как се биел — избивал всекиго бързо, без капка пот да пролее. Толкова по-зле, че не е дошъл с тия.

Банашар беше зяпнал грамадния мъж срещу себе си. Какво му приказваше тоя? Каквото и да беше, устата му не млъкваше. Бързи пътници някакви? Битки с варвари? Беше пиян. Пиян и неясен.

— Та какво разправя тоя Мъд?

— Току-що ти казах.

— А тези Тайст Андий, Брейвън Тут? Ще ги убият…

— Няма. Виж най-високия там, с дългата бяла коса. Това е Нимандър Голит. И хубавата жена до него, тя е Фаед, първата му дъщеря. Седмината са братовчеди, сестри, братя, но водачът им е Нимандър, той е най-старият. Нимандър казва, че е първият син на Сина.

— На какво?

— На Сина на Тъмата, Банашар. Знаеш ли кой е той? Това е Аномандър Рейк. Виж ги, всичките са потомци на Рейк — внуци общо взето, освен Нимандър, който е баща на повечето, но не на всички. Сега, тука някой може и да изпитва омраза към чужденци… мислиш ли обаче, че някой ще е толкова глупав, че да погне издънките на Аномандър Рейк?

Банашар се извърна и зяпна насядалите на масата в дъното. Бавно примига и поклати глава.

— Не. Освен ако не е самоубиец.

— Точно така. Това е нещо, което би искал да знаеш, нали?

— Ако Аномандър Рейк е бил бащата на Нимандър, коя е била майката?

— А, не си съвсем сляп значи. Виждаш, нали? Различни майки, за някои от тях. И една от тия майки не е била Тайст Андий, нали? Виж Фаед…

— Виждам само тила й.

— Все едно. Аз я видях и зададох същия въпрос, който ти зададе току-що.

— Какво?

— Коя е майка ти?

— Моята ли?

— А тя се усмихна — за малко да умра, Банашар, сериозно говоря. За малко да умра. Да ми се пръснат кръвните жили в мозъка, да падна и да умра. Все едно, каза ми, че името не е от Тайст Андий, а като я гледах, половината от нея беше човешко, но пък човек не може да е сигурен в тия неща, нали? Не може.

— Не, сериозно, какво е името?

— Лейди Енви[2], която била близка със самия Аномандър Рейк, и си отмъстила, като взела сина му за любовник. Мръсно, нали? Но ако е приличала на тая Фаед там, с тая усмивка, хм, завист е единствената дума — за всяка друга жена на света. Богове подземни… ей, Банашар, какво ти стана? Що така изведнъж ти призля? Бирата не е толкова лоша, не е като снощи, да речем. Виж, ако си мислиш, че пълниш чиния на масата, няма чиния, нали? И дъските са скапано изкорубени, а това значи, че ще ми потече на краката, а това много ще ме ядоса… в името на Гуглата, човече, поеми си дъх бе!

Отпуснат на зацапания надраскан тезгях на десетина крачки от тях, мъжът, когото Банашар наричаше Чужденеца, допиваше шише „Малазанско тъмно“, питие, към което вече бе придобил вкус въпреки високата цена. Беше чул, че бившият жрец и старши сержантът спорят за нещо на масата зад него, нещо, което правеха често напоследък. В други нощи, помисли си Чужденеца, щеше да седне при тях, да се отпусне и да се порадва на забавното им — макар и понякога тъжно — представление.

Но не и тази нощ.

Не и с тях, седнал там отзад.

Сега трябваше да помисли, и то да помисли здраво. Трябваше да вземе решение, а усещаше с боязлив трепет, че от това решение зависи съдбата му.

— Кууп, още едно „Тъмно“, става ли?

 

 

Търговската гемия „Удавеният плъх“ като че ли напираше да се изтръгне от каменния кей южно от речното устие. Изжуленият корпус, прясната боя, странното триъгълно платно и централното кърмово весло привличаха любопитството на не един от моряците, които се мотаеха тук през последните няколко дни. Достатъчно изнервящо, мислеше капитанът, но Опонн все още му се усмихваше с милата близначна усмивка и скоро щяха най-сетне отново да са на път. Извън този проклет град — и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Първи помощник-капитан Палет лежеше завит на палубата, още се оправяше от цицините и отоците, получени в някаква пиянска свада предната нощ. Ленивият поглед на капитана се спря за миг на него, преди да продължи. Бяха пристанали, вързали се бяха както му е редът, Воул се беше качил горе в голямото вранско гнездо — беше луднал като лястовица със счупена опашка — и всичко като че ли беше наред, всъщност толкова наред, че нервите на капитана се бяха изопнали като струни.

Не беше само от трескавото озлобление, обзело почти всички тук — с всички тия горчиви приказки за измяна и убийства в Седемте града, а сега и неофициалния погром, развихрил се срещу уикците — имаше го и онова, другото.

Картерон Кръст се почеса по четинестото теме и се загледа, присвил очи, към Твърдината на Мок. Почти тъмна, разбира се. Смътно сияние от стражевата вишка над Стъпалата — това трябваше да е Лубен, старият гърбав пазач, сигурно беше изпаднал в несвяст вече, какъвто му беше навикът всеки път, когато Твърдината имаше неканени гости. Разбира се, всички гости бяха неканени и макар преди месец да беше пристигнал един нов Юмрук, онзи Араган беше назначен тук отпреди, тъй че знаеше как най-добре стават нещата — да се наведеш колкото може по-ниско и изобщо да не вдигаш глава над парапета. „Кой знае? Араган сигурно дели сега бутилката с Лубен.“

Неканени гости… като Върховния маг Тайсхрен. Вече от доста време Кръст се озоваваше в тази змийска компания твърде често и много се беше старал да не направи нещо, за което някой сигурно би съжалил. „Не и аз обаче. Императорът — може би. Самият Тайсхрен — определено. Но не и аз.“ Мечтаел си беше за някой миг насаме, само те двамата. Един миг, само това му трябваше. С двете ръце на онзи мършав врат, да стиснат и да завъртят. И готово. Просто. Решен проблем.

„Какъв проблем?“ Това щеше да попита Келанвед с обичайното си раздразнение. А Кръст още нямаше отговор. „Представа нямам, императоре, но съм сигурен, че има поне един проблем, може би два, или пък много.“ Съвсем добър отговор, помисли си, но Келанвед можеше и да не се съгласи. „Танцьора обаче ще се съгласи.“ Ха.

— Четири дромона! — извика Воул отгоре.

Кръст вдигна очи към идиота.

— В пристанището сме! Какво друго очакваш? Край, Воул, повече няма да ти пращам ядене горе — смъквай си задника оттам!

— Идат от север, капитане. На мачтите… някакво бляскащо сребро…

Кръст се намръщи. Тук беше адски тъмно. Но Воул не грешеше никога. „Сребро… това не е добре. Не, това е направо ужасно.“ Отиде до Палет и го срита.

— Ставай. Прати каквото е останало от екипажа в складовете. Не ме интересува кой ги пази, подкупи ги кучите му синове. Искам да сме ниско във водата и да изпълзим оттук като трикрак рак.

Палет го погледна със сънени очи.

— Капитане?

— Всичкия ум ли са избили от главата ти, Палет? Идва беда.

Първият помощник се надигна рязко и се огледа.

— Стражи ли?

— Не, много по-неприятно.

— Като?

— Като императрицата, тъпако.

Палет изведнъж скочи.

— Продоволствието. Ясно, сър. Тръгваме.

Кръст го изгледа как залитна към трапа. Екипажът беше пиян. Толкова по-зле за тях. При това ужасно не им стигаха хора. Беше лоша идея да се гмуркат в залива, когато потъна „Рагстопър“, с всичките тия акули. Четирима добри моряци бяха изгубени в онази нощ. „Добри моряци, лоши плувци. Странно как се връзват двете.“

Огледа се пак. „Проклятие, пак забравих, нали?“ Нямаше лодки. „Е, все нещо ще се намери.“

Четирите дромона вече влизаха в залива пред една от най-грозните бури, които беше виждал. Е, не беше съвсем вярно — виждал беше една такава преди, нали? И какво се получи от нея? „Не много… освен една планина отатарал…“

Челният дромон — флагманският на Ласийн, „Въслата“. Три след нея. Три, това беше много. „Колко в името на Гуглата, е взела със себе си? Цяла проклета армия?“

Неканени гости.

„Горкият Араган.“

Бележки

[1] Калномета. — Б.пр.

[2] Завист. — Б.пр.