Стивън Ериксън
Ловци на кости (16)

11.

Вярата ми в боговете е тази: те са безразлични към моето страдание.

 

Толмос, дестраянт на Финир

?-827 от Съня на Бърн

Ръцете му проникваха в друг свят. Навътре, навън, навътре и пак — навън. Взимане, даване — Хеборик не можеше да разбере кое от двете, май дори не беше нито едното. Навярно нищо повече от човъркането с език на разхлабен зъб, непрестанното опипване, при което те жегва уверението, че работата все пак не е съвсем наред. Отново бръкна и докосна нещо, с импулсивния жест, горчив като благослов, все едно не можеше да не повтаря насмешливия допир на безсилен лечител.

За душите, изгубени в разбитите късове от нефритовите гиганти, Хеборик предлагаше само лъжи. О, допирът им издаваше присъствието му, вниманието му и на свой ред те си спомняха живота, който някога бяха притежавали, но що за дар можеше да предложи това знание? Не изричаше обещания, ала те все пак му вярваха и това беше по-лошо от изтезание, за него, както и за тях.

Мъртвият град беше вече на два дни път зад тях, но невежото му самодоволство все още го терзаеше, призраците и техният лишен от сетива монотонен живот измерваха вървежа му крачка след крачка. Твърде много истини се разкриваха в това терзание, а колкото до безсилието, Хеборик не се нуждаеше да му бъде напомняно.

Преждевременни за сезона облаци обагряха небето в сребро, слънцето зад тях се хлъзгаше в браздата си буквално невидимо. Хапливи насекоми жужаха в хладния въздух, играеха в прибулената светлина по стария търговски път, вдигнаха се на облаци пред Хеборик и спътниците му.

Конете пръхтяха да прочистят ноздрите си, кожата по вратовете и хълбоците им потръпваше. Сцилара редеше неуморно впечатляващия си низ проклятия и гонеше насекомите с валмата дим от ръждивец, вихрещи се около главата й. Фелисин Младша правеше почти същото, но без унилата тирада. Кътър яздеше напред и с това, осъзна Хеборик, бе едновременно виновен, че вдига рояците им, и благословен, че преминава бързо през тях.

Сцилара, изглежда, забеляза същото.

— Защо не язди назад с нас? Така мухите кръвници и бълхите щяха да хапят всички ни, вместо този… този кошмар!

Хеборик не отвърна нищо. Сивожаб тичаше на подскоци от южната страна на пътя. Отвъд демона се простираше непрекъсната, обрасла с шубраци равнина, а на север минаваше верига хълмове — краят на древна планинска верига, сред която лежеше и отдавна мъртвият град.

Наследството на Икариум. Като изтръгнал се от веригите си бог, закрачил на воля по земята, Икариум оставяше след себе си кървави дири. „Такова същество би трябвало да бъде убито. Такова същество е скверно.“ Докато Финир — Финир просто беше изчезнал. След като богът Глиган беше смъкнат на този свят, повечето му сила бе изцедена. „Трябва да намеря начин, начин да върна Финир.“ А ако на Трийч не му харесва — толкова по-зле. Глигана и Вълка можеха да си делят Трона на Войната. Всъщност беше си логично. Винаги бяха съществували две страни на войната. „Ние и те, а нито една страна не може с право да бъде лишена от вярата си.“ Да, подобно гледище съдържаше симетрия.

— Вярно е — заговори той на глас, — никога не съм вярвал в единични отговори, никога не съм вярвал в този… раздвояващ сблъсък на единичности. Силата може да има десет хиляди лика, но взорът в очите на всеки от тях е един и същ. — Озърна се и видя, че Сцилара и Фелисин са го зяпнали. — Все едно е — добави той — дали ще говориш на глас, или в главата си — тъй или иначе никой не слуша.

— Трудно е да те слуша човек, когато говориш безсмислици — каза Сцилара.

— Смисълът иска усилие.

— О, ще ти кажа какво е смислено, старче. Децата са проклятието за жената. Обременяват те и започват да те теглят надолу първо отвътре, а после — и отвън. Колко дълго? Не, не дни, не и месеци, нито години. Десетилетия. Бебетата — по-добре да се бяха раждали с опашки и четири крака, нетърпеливи да побегнат далече от теб и да се сврат в някоя дупка. По-добре да можеха да се пазят сами от мига, в който се изтърсят и избягат на свобода. Виж, това би имало смисъл.

— Ако беше така, както го казваш — каза Фелисин, — тогава нямаше да трябват семейства, села, градчета и градове. Щяхме да живеем в диващина.

— Вместо което сега живеем в затвор — отвърна Сцилара. — Ние, жените поне.

— Не може да е чак толкова лошо — настоя Фелисин.

— Нищо не може да се направи — намеси се Хеборик. — Всеки от нас просто попада в своя живот, и толкова. Имаме своя избор понякога, но повечето вече е избрано вместо нас.

— Е, човек може и така да си го помисли, нали? — върна му Сцилара. — Но виж само това наше тъпо пътуване, Хеборик. Вярно, отначало просто бягахме от Рараку, онова проклето море, изникнало сред пясъците. После беше онзи идиотски жрец на Сянка и Кътър там, и изведнъж се оказа, че следваме теб — накъде? Към острова на Отатарал. Защо? Кой знае, но трябва да има нещо общо с тези твои призрачни ръце, нещо общо с това да поправиш някаква грешка. А аз съм бременна.

— Последната подробност как се връзва с останалото? — попита Фелисин, явно отегчена.

— Просто се връзва и не, нямам намерение да обяснявам. Богове подземни, ще се задавя от тези проклети буболечки! Кътър! Я се върни тук, безмозъчен тъпак!

Хеборик го досмеша от слисаното изражение на младия мъж, щом се обърна.

Даруджистанецът дръпна юздите и ги изчака.

Докато се приближат, вече ругаеше и пъдеше с ръка насекомите.

— Е, вече знаеш как се чувстваме — сопна се Сцилара.

— Тогава трябва да увеличим скоростта — рече Кътър. — Някой да възразява? Ще е добре и за конете ни освен това. Имат нужда да се поразтъпчат.

„Мисля, че всички имаме нужда от това.“

— Наложи скоростта, Кътър. Сигурен съм, че Сивожаб няма да изостане.

— Той скача с отворена уста — каза Сцилара.

— Може би и ние трябва да го опитаме — предложи Фелисин.

— Ха! Моята бездруго вече е пълна!

Никой бог не заслужаваше истински своите поклонници. Във всякакъв смисъл отношението беше неравностойно, каза си Хеборик. Смъртните можеха да принесат в жертва целия си зрял живот в търсене на общение с избрания бог, а какво получаваха в отплата за тази преданост? Не много, в най-добрия случай; често пъти — нищо. Нима смътното докосване от нещо, от някого, далеч по-могъщ — нима това бе достатъчно?

„Когато докоснах Финир…“

В този миг осъзна, че безразличието му навярно щеше да послужи по-добре на Глигана. Мисълта го проряза като нащърбен тъп нож — съвсем не гладко и прецизно — и щом Кътър ги поведе в лек галоп, Хеборик можа само да оголи зъби в корава гримаса срещу болката в душата.

А това пробуди хор шепнещи гласове — всички го молеха, умоляваха го. За нещо, което не можеше да даде. Това ли изпитваха и боговете? Заливани от безкрайни молитви, търсенето на благослова, дара на изкуплението, за който жадуват безброй изгубени души. Толкова много, че богът може само да се свие, пребит и замаян, и да отвърне на всеки настойчив глас единствено с мълчание.

Но изкуплението не беше дар. Изкуплението трябваше да се спечели.

„И затова пътуваме…“

 

 

Сцилара подкара до Кътър. Гледа го, докато той не забеляза вниманието й и не обърна глава към нея.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Кой каза, че нещо не е наред?

— Ами, списъкът ти с оплаквания стана доста дълъг напоследък, Сцилара.

— Не, списъкът е къс. Просто обичам да се повтарям.

Той въздъхна, после сви рамене и каза:

— Сега сме на седмица път от брега. Започвам да се чудя дали беше добре да хванем този път през сушата… през съвсем безлюдни райони. Все си пестим от храната и всички започваме да страдаме от това, освен може би Сивожаб. И ставаме все по-параноични, отбягваме всеки черен път и крайпътна къща. — Поклати глава. — Нищо няма след нас. Нищо не ни преследва. На никого не му пука какво се каним да правим или накъде отиваме.

— А ако грешиш? — попита Сцилара. Окачи юздите на рога на седлото и започна да пълни лулата си. Конят й стъпи накриво и тя потръпна. — Един съвет от мен, Кътър. Ако забременееш някога, не яхай кон.

— Ще се постарая да го запомня. Все едно, права си. Може и да греша. Но не мисля. Не е като да сме наложили силна скорост, тъй че ако имахме преследвачи, отдавна щяха да са ни догонили.

Имаше си сериозен отговор на това, но го премълча.

— Оглеждаш ли наоколо, Кътър? Докато пътуваме? Всички тези седмици в тази уж пустиня?

— Само колкото трябва, защо?

— Хеборик избра този път, но не случайно. Вярно, сега е пустиня, но не винаги е било. Започвам да забелязвам разни неща и не просто очевидните, като онзи порутен град, покрай който минахме. Вървяхме по стари пътища — пътища, които някога са били по-големи, равни, дори издигнати. Пътища от цивилизация, която вече е напълно изчезнала. Погледни ей там. — Посочи на юг. — Виждаш ли вълните? Земята е набраздена, разровена е почти до неузнаваемост, но когато лъчите на светлината се удължат, започваш да виждаш. Някога е била разоравана. Била е плодородна. Виждам го вече от седмици, Кътър. Пътят на Хеборик ни води през костите на един мъртъв век. Защо?

— Защо не попиташ него?

— Не искам.

— Ами, след като е точно зад нас, вероятно ни слуша в момента, Сцилара.

— Все ми е едно. Тебе питам.

— Не знам защо.

— Аз знам — рече тя.

— Добре, защо тогава?

— Хеборик обича кошмарите си. Затова.

Кътър я погледна, после се извърна в седлото и погледна Хеборик.

Той мълчеше.

— Смърт и умиране — продължи Сцилара. — Начинът, по който изсмукваме земята, докато не я изтощим. Как изтръгваме всеки цвят от всяка гледка, дори когато тази гледка ни показва рай. А това, което причиняваме на земята, си го причиняваме и един на друг. Раняваме се един друг. Дори лагерът на Ша’ик имаше своите тераси, своята йерархия, държеше всекиго на мястото му.

— Няма нужда да ми разправяш за това — каза Кътър. — Живях в нещо подобно в Даруджистан.

— Не съм свършила. Заради това Бидитал намери следовници за своя култ. Това, което му придаваше сила, беше несправедливостта, неправдата и това, че кучите синове като че ли винаги печелят. Разбираш ли, самият Бидитал е бил един от тези кучи синове преди. Блаженствал е в своята власт — след това дойдоха малазанците и разсипаха всичко и Бидитал се оказа подгонен, поредният заек, побягнал от вълците. За него, ами, искаше да си я върне всичката тази власт и новият култ, който създаде, беше точно за тази цел. Проблемът беше, че или извади късмет, или беше гений, защото идеята зад неговия култ — не ужасните ритуали, които наложи, а идеята — тя докосваше струна. Стигаше до онеправданите и в това беше гениалността й…

— Не беше негова идея — обади се зад тях Хеборик.

— Чия тогава? — попита Кътър.

— На Сакатия бог. Окования. Прекършено същество, предадено, наранено, несъвършено като уличните просяци, изоставените деца, физически и морално уязвените. И обещанието за нещо по-добро, отвъд самата смърт — е самият рай, за който спомена Сцилара, но рай, който не можем да обезобразим. С други думи, мечтата за място, неуязвимо за нашите зверства, за покварата ни и следователно, за да съществуваш в него, означава да свалиш от себе си всичката тази жестокост, цялата тази поквара. Трябва просто първо да умреш.

— Не изпитваш ли страх, Хеборик? — попита Сцилара. — Описваш една много изкусителна вяра.

— Да, и за двете. Но ако сърцевината й е лъжа, то тогава трябва да превърнем истината в оръжие, оръжие, което най-сетне трябва да достигне до самия Сакат бог. Да се боим от този краен акт би означавало да не окажем съпротива на най-голямата несправедливост от всички, най-дълбоката неправда и най-дълбоката въобразима измяна.

— Ако е лъжа — каза Сцилара. — А дали е лъжа? Откъде знаеш?

— Жено, ако опрощението е свобода, то тогава всичко, което вършим тук и сега, е безсмислено.

— Ами може и да е.

— Тогава дори нямаше да стои въпросът да се оправдава каквото и да било — самото оправдаване ще е безсмислено. Доведеш ли анархия — довеждаш самия хаос.

Тя поклати глава.

— Не, защото има една сила, по-могъща от всичко това.

— О? — учуди се Кътър. — Коя?

Сцилара се засмя.

— Онази, за която говорех. — Махна отново към следите от древна оран. — Огледай се, Кътър. Огледай се.

 

 

Искарал Пъст задърпа дебелите снопове паяжина, покриващи широките гърди на Маппо Рънт.

— Махни го това! Преди да се е събудил, проклета вещице. Ти и твоята проклета луна — виж, сега ще завали. Това е пустиня — как тъй ще вали? Ти си виновна за всичко. — Вдигна нагоре очи със зла усмивка. — Тя не подозира нищо, нещастна самка. О, не мога да чакам. — Изправи се, заситни към бамбуковия прът, който си беше намерил — бамбук, за бога — и отново започна да пробива малките дупки в основата.

Извити телени кукички, навързани на интервали с мокро черво чак до фино огладения с восък край. Издялана и излъскана дървена макара с поне половин левга косми от косата на Могора, запредени и сплъстени, или нещо подобно, достатъчно яки, за да издържат всичко, включително нещастен женски кит, мятащ се из плитчините. Вярно, щеше да се наложи да почака година-две, докато малките гърчещи се рибоци попорастат. Може би трябваше да добави няколко по-едри — имаше от онези гигантски морски котки, дето ги беше видял в онова наводнено селение, с всичките ония чудовища, дето газеха по брега. Искарал Пъст потрепери от спомена, но като истински любител на риболова знаеше докъде може да стигне страстта в лова на ценен хайвер. Дори до крайната необходимост да избиваш демони и така нататък. Вярно, точно онази разходка си беше страшничка. Но се беше върнал с хубавици.

Като дете беше искал да изучи изкуството на въдичарството, но жените и стареите в племето това не ги интересуваше, не, само бентове и хвърляне и събиране на мрежите. Тяхното си беше жътва, не риболов, но младият Искарал Пъст веднъж беше избягал с един керван и беше видял местата на въдичарите край Ли Хенг — за ден и половина, докато прабаба му не дойде да го прибере и не го завлече обратно при племето, а той квичеше като недоклано прасе… тъй че Искарал Пъст бе открил съвършения израз на творческото хищничество, израз, който — всеки го знае — е идеалното мъжко занимание.

Тъй че много скоро двамата с мулето щяха да си намерят решителното извинение да оставят зад гърба си стария храм и дом. „Отивам за риба, скъпа.“ Ах, как копнееше да изрече тези думи.

— Ти си идиот — каза Могора.

— Умен идиот, жено, а това ще рече по-умен от тебе. — Замълча, изгледа я и заговори: — Сега трябва само да изчакам, докато заспи, че да мога да й срежа цялата коса — няма да забележи, не е като да ни висят наоколо сребърни огледала, нали? Всичко ще го омеся наедно, косата от главата й, космите от ушите й, изпод мишниците, от…

— Мислиш, че не знам какво си намислил, а? — попита Могора и се закиска като дърта хиена. — Ти не си просто идиот. Ти си и глупак също така. И си заблуден, недорасъл и досаден, и жалък, злобен, снизходителен, отстъпчив, милозлив, нагъл, невежа, своенравен, несъстоятелен, противоречив, и си грозен на всичкото отгоре.

— И какво от това?

Тя го зяпна като беззъб паяк.

— Мозъкът ти е като пемза — хвърлиш ли нещо по него, просто потъва! Изчезва. Няма го. Даже да се изпикая на него, пикнята само ще изсъска! И толкова! О, как те мразя, мъжо. Тебе и всичките ти противни навици — богове, да си чопли носа за закуска — гади ми се, като си го помисля — гледка, която съм прокълната да не забравя никога…

— О, я млъкни. В сополите се събира хранителен полен, както всички знаят много добре…

Прекъсна го тежка въздишка и двамата далхонийци се обърнаха и погледнаха Маппо. Могора изтича до него и почна да дърпа паяжините около овързаното му лице.

Искарал Пъст се наведе по-близо и попита:

— Какво е станало с кожата му? Цялата е набръчкана и намачкана — какво си му направила, жено?

— Белезите от паяците — отвърна му тя. — Цената за лечението.

— Всяка нишка е оставила бръчка!

— Е, той поначало не беше красавец.

Маппо изстена и вдигна с усилие ръка. Тя падна и треллът изстена отново.

— Сигурно и мозъкът му вече е паешки — предсказа Искарал. — Ще почне да плюе по храната си — като тебе. И смееш да наричаш чопленето на носа отвратително.

— Никое самоуважаващо се същество не прави това, което ти направи тази сутрин, Искарал Пъст. Няма да видиш паяци да си чоплят носовете, нали? Ха, знаеш, че съм права.

— Не знам. Просто си представих паяк с осем крака на носа и това ми напомни за теб. Трябва ти подстрижка, Могора, и аз съм подходящият човек.

— Само да ме доближиш с други намерения, освен любовни, и ще те заколя.

— Любовни? Каква ужасна мисъл…

— А ако ти кажа, че съм бременна?

— Ще си утрепя мулето.

Тя скочи върху него.

Пищяха, плюеха и дращеха, и се търкаляха в прахта.

Мулето ги гледаше с кротки очи.

 

 

Натрошени и разпръснати, плочките, които бяха оформяли мозайката на живота на Маппо Рънт, бяха вече само някакви смътни отблясъци, разсипани сякаш на дъното на дълбок кладенец. Несвързани късчета, които можеше само да наблюдава, осъзнаваше смисъла им съвсем смътно и отдалече, и в протежение като че ли на безкрайно дълго време те се отдръпваха от него, сякаш той бавно, неумолимо изплуваше нагоре, към някаква неведома повърхност.

Докато не дойдоха сребърните нишки — спускаха се като дъжд, сипеха се през гъстото мътно вещество, което го обгръщаше. И той усети допира им, а после — и тежестта им, как спря движението му нагоре, и след дълго време неподвижност Маппо отново започна да потъва. Към натрошените късове далече долу.

Където го очакваше болката. Не на плътта — все още плът не съществуваше; това бе разкъсване на душата, многобройните рани от измяна, от провал, от самообвинение, същите онези юмруци, разбили всичко, което бе представлявал… преди падането.

Озова се застанал сред високи стълбове от камък, изваяни в заострени колони. Тежки облаци от ковано желязо се стелеха над половината небе, силен вятър дърпаше нишки през другата половина и изпълваше пустошта — сякаш нещо бе пробило през небесата и дупката бавно зарастваше. Стълбовете се издигаха от всички страни, десетки и десетки, оформяха някакъв неопределим рисунък оттам, където бе застанал Маппо. Хвърляха смътни сенки и погледът му бе привлечен към тези сенки, невнятно в началото, а след това — с усилващо се разбиране. Сенки, падащи под невъзможни ъгли, очертаващи смътно доловим ред, плетеница, простираща се на всички страни.

И самият той едва сега осъзна, че стои в центъра й.

Млада жена пристъпи пред очите му иззад един от стълбовете. Дълга коса с цвета на гаснещи пламъци, очи с оттенъка на ковано злато, облечена в развети черни коприни.

— Това е отдавна — заговори тя на езика на Трелл. — Някои спомени е по-добре да бъдат оставени на мира.

— Не съм го избирал аз — промълви Маппо. — Не познавам това място.

— Джакуруку, Маппо Рънт. Четири или пет години след Падането. И все пак е поредният унизителен урок за опасностите, които носи гордостта. — Вдигна ръце и коприните оголиха безукорна кожа и гладки длани. — Ах, виж ме. Отново съм млада. Колко необичайно! Някога мислех, че съм дебела. Чудя се дали всички ни засяга това, че начинът, по който се възприема човек, се променя с времето? Или повечето хора се примиряват, драговолно или не, с непроменливото постоянство на улегналия си живот? Щом поживееш толкова дълго, колкото мен, разбира се, подобни заблуди не оцеляват. — Вдигна очи и го погледна. — Но ти знаеш това, нали? Дарът на Безименните те загръща, дълголетието терзае очите ти като надраскани геми, отдавна изгубили прелестта си, отдавна лишени дори от блясъка на самозаблудата.

— Коя си ти? — попита Маппо.

— Кралица, която ще бъде свалена от своя трон, прокудена от своята империя. Суетността ми скоро ще преживее унизително поражение.

— Древна богиня ли си? Мисля, че те знам… — Посочи. — Тази огромна паяжина, невидимата шарка зад привидния хаос. Да изрека ли името ти?

— По-добре недей. Вече съм изучила изкуството да съм потайна. И не съм склонна да правя услуги. Могора, тази стара вещица, ще се кае за този ден. Забележи, тя може би не е виновна. Из сенките се шепне за теб, Маппо. Кажи ми, какъв интерес би могъл да има Сенкотрон към теб? Или към Икариум, впрочем?

Той се сепна. „Икариум. Аз го провалих! Бездната да ме погълне дано, какво стана?“

— Той жив ли е?

— Да. И Безименните го дариха с нов спътник. — Усмихна се вяло. — Ти беше… изоставен. Защо ли? Може би някакъв провал, проява на колебливост — изгубил си чистотата на своята клетва, нали?

Той извърна очи.

— Защо не са го убили тогава?

Тя сви рамене.

— Вероятно предвиждат приложение на дарбите му. Ах, тази мисъл те плаши, нали? Възможно ли е до този момент наистина да си съхранил вярата си в Безименните?

— Не. Съкрушен съм от мисълта какво ще развихрят. Икариум не е оръжие…

— О, глупако такъв, разбира се, че е. Те го създадоха и сега ще го използват… а, сега разбирам Сенкотрон. Умен кучи син. Разбира се, обидена съм, че той така небрежно допуска, че ще съм му предана. Още повече се обиждам от факта, че допускането му е вярно. — Помълча и въздъхна. — Време е да те връщам.

— Почакай… ти каза нещо… Безименните, че те са създали Икариум. Мислех, че…

— Изкован от техните ръце, а след това, с помощта на защитници като теб, Маппо, наточван отново и отново. Беше ли той толкова пагубен, когато изпълзя от разрухата, в която превърнаха младия му живот? Толкова пагубен, колкото е сега? Едва ли. — Тя го изгледа. — Думите ми те нараняват. Знаеш ли, все повече не харесвам Сенкотрон, а всяко мое дело или дума тук е в съгласие с нечестивото му очакване. Наранявам те, а после осъзнавам, че си му нужен наранен. Откъде ни познава толкова добре?

— Върни ме.

— Дирята на Икариум изстива.

— Веднага.

— О, Маппо, караш ме да се разплача. Правила съм го понякога, когато бях млада. Макар че, вярно, повечето ми сълзи бяха от самосъжаление. И тъй, преобразили сме се. Тръгвай, Маппо Рънт. Направи каквото трябва.

 

 

Озова се отново легнал на земята, светеше ярко слънце. Два звяра наблизо се биеха… не, видя той, щом извърна глава, двама човеци. Оцапани с кал и слюнка, с тъмни бразди пот по лицата, скубеха си косите, ритаха се и се хапеха.

— Богове подземни — изпъшка Маппо. — Далхонийци.

Те спряха свадата и се обърнаха.

— Не ни обръщай внимание — каза с кървава усмивка Искарал Пъст. — Ние сме женени.

 

 

Не можеха да му избягат. Покрит с люспи и подобен на мечка, звярът беше висок колкото каляската на Тригали и бегът му на дълги отскоци покриваше повече терен, отколкото успяваха изплашените коне, вече бездруго съвсем изтощени. Червени и черни, ръбатите люспи, покриващи съществото, бяха с големината на кръгъл щит и общо взето неуязвими за метателни оръжия, както го доказваха безбройните метални стрели, които се отплесваха от туловището му, докато ги догонваше. Имаше само едно огромно око с фасети като на насекомо и обкръжено от изпъкнала предпазна кост. В грамадните му челюсти имаше по два реда остри като саби зъби, всеки с големината на една човешка ръка до лакътя. Стари белези от битки бяха обезобразили широката му плоска глава.

Разстоянието между преследвача и преследваните се беше стопило до по-малко от двеста крачки. Паран се отказа да поглежда през рамо към звяра и пришпори коня си напред. Препускаше по каменист бряг. На два пъти мина върху костите на някакви огромни същества, подобни на кит — повечето кости бяха изпочупени и пръснати. Напред и леко навътре в сушата теренът се издигаше в нещо подобно на хълм — доколкото можеше да съществуват хълмове в този свят. Паран посочи и извика на кочияша:

— Натам!

— Какво?! — изкрещя мъжът. — Да не си луд!

— Последен напън! После спри и остави другото на мен!

Мъжът — почти старец — поклати глава, но подкара конете по склона, копитата заблъскаха по разкаляната земя, животните се напънаха да издърпат огромния впряг нагоре.

Паран забави коня си и огледа за миг съдружниците, струпали се на задницата на впряга. Всички го зяпнаха, щом дръпна юздите точно на пътя на звяра.

Сто крачки.

Едва успя да удържи изпадналия в паника кон, докато измъкваше от дисагите една дървена карта. Вдигна за миг очи… петдесет крачки, звярът беше навел глава, разтворил широко челюсти. „О, още малко…“

Още четиридесетина крачки — и той запокити картата право на пътя на връхлитащото същество.

Три думи, изречени тихо, без дъх…

Картата не падна. Увисна неподвижно във въздуха.

Покритата с люспи мечка я достигна, нададе оглушителен рев… и изчезна.

Конят на Паран се вдигна на задните си крака, отхвърли го назад, ботушите му се изхлузиха от стремената и той се пързулна по задницата, излетя и тупна на земята. Надигна се и се потърка по задника.

Съдружниците притичаха и се струпаха около него.

— Как го направи това?

— Къде се дяна онова?

— Ей, като си можел да го направиш това по всяко време, защо бягахме?

Паран сви рамене.

— Къде… кой знае? Колкото до „как“, ами, аз съм Господарят на Драконовата колода. Крайно време беше да дам някакъв смисъл на тази титла.

Две облечени в тежки ръкавици ръце го плеснаха по раменете — по-силно, отколкото беше нужно, но той забеляза облекчението на лицата им — ужасът се бе изцедил от очите им.

Дойде и Хедж.

— Добър ход, капитане. Не мислех, че някой от вас може да го направи. Но доколкото видях, много забави нещата — беше на косъм. Видях, че устата ти мърдаше — някакво заклинание ли беше, или какво? Не знаех, че си маг…

— Не съм. Казвах: „Дано да подейства.“

Всички отново го зяпнаха.

Паран отиде при коня си.

— Все едно, от билото на този хълм можеш да видиш целта ни — каза Хедж. — Върховният маг реши, че е добре да го знаеш.

 

 

От върха на хълма в далечината се виждаха пет огромни черни статуи, земята между тях беше накъсана от малки езера и блатни треви. Паран огледа извисяващите се изваяния. Чудовищни хрътки, клекнали, предадени със съвършенство, но в огромни мащаби, изсечени изцяло от черен камък.

— Каквото очакваше ли? — попита го Хедж, беше се качил отново в каляската.

— Не бях сигурен — отвърна Паран. — Пет… или седем. Е, вече знам. Двете Хрътки на Сянка от Драгнипур са намерили… ешовете си и отново са се събрали. Значи, както изглежда, някой ги е освободил.

— Нещо ни намести — каза Хедж. — В нощта, в която ние, призраците, унищожихме Убийците на псета. В лагера на Ша’ик.

Паран се извърна и го погледна.

— Не си ми го споменавал досега, сапьор.

— Е, те бездруго не изтраяха дълго.

— Какво, в името на Гуглата, искаш да кажеш с това „не изтраяха дълго“?

— В смисъл, някой ги уби.

— Убил ги е? Кой? Някой бог ли ви навести онази нощ? Някой от Първите герои? Или друг асцендент?

Хедж се намръщи.

— Всичко това е от втора ръка, имай предвид, но както разбрах, беше Тоблакай. Един от охраната на Ша’ик, приятел на Леоман. Не знам много за него, само името, или, предполагам, титлата, тъй като не е истинско име…

— Телохранител, наречен Тоблакай, е убил двете Хрътки Дерагот?

Призракът сви рамене и кимна.

— Общо взето това е, капитане.

Паран смъкна шлема си и прокара длан през косата си — „Богове подземни, колко съм мръсен!“ — после отново се загледа към далечните статуи и низините между тях.

— Езерата изглеждат плитки — би трябвало да можем лесно да стигнем дотам.

Вратата на каляската се отвори и се появи джагътската магьосница Ганат. Огледа за миг чернокаменните монументи и каза:

— Дессимбелакис. Една душа, превърната в седем — вярваше, че това ще го направи безсмъртен. Асцендент, жаден да стане бог…

— Дераготите са много по-стари от Дессимбелакис — каза Паран.

— Удобни съсъди са. Видът им беше почти изчезнал. Той намери последните няколко оцелели и се възползва от тях.

— Било е грешка — изсумтя Паран. — Дерагот са си имали своя история, своя легенда, и тя не се е разказвала в изолация.

— Да — съгласи се Ганат. — Ерес’ал, които били опитомени от Хрътките и осиновени от тях. Ерес’ал, които един ден ще създадат Имасс, които един ден ще създадат човешкия род.

— Толкова просто? — попита Хедж.

— Не, много по-сложно — отвърна тя. — Но за нашите цели е достатъчно.

Паран се върна при коня си.

— Почти сме стигнали — не искам никакви прекъсвания повече. Тъй че да тръгваме, а?

 

 

Водата вонеше на гнило, дъното на езерото беше гъста лепкава черна тиня, както се оказа, гъмжаща от пиявици с големина и форма на морски звезди. Конският впряг едва влачеше каляската през тинята, макар за Паран да беше ясно, че Карполан Демесанд прилага магия, за да може някак да я олекоти. Ниските тинести брегове, обрамчили езерата, предлагаха известно облекчение, но пък гъмжаха от хапещи насекоми, които жадно налитаха на рояци, щом съдружниците слезеха от каляската да изтръгнат пиявиците от краката на конете. Един такъв бряг ги доближи до отсрещната суша, отделена само с тесен канал тинеста вода, който прекосиха без трудности.

Пред тях се проточи дълъг нисък склон покрит с тиня чакъл. Щом стигна до билото малко пред впряга, Паран дръпна юздите.

Съвсем наблизо два огромни пиедестала, обкръжени с отломки, отличаваха мястото на някогашните две статуи. В неизменно мократа кал около тях имаше дири — отпечатъци от лапи, следи от някакво боричкане. Веднага след тях се издигаше първият от непокътнатите монументи, с матовочерния камък — плашещо жив в изразяването на козината и мускулите. В основата му се издигаше някаква постройка.

Каляската се приближи и Паран чу как се отвори вратата. Съдружниците вече скачаха от нея и се подреждаха в защитен кръг.

Паран слезе от коня и тръгна към постройката. Хедж го настигна и закрачи до него.

— Някой е построил тук проклета къща — изръмжа сапьорът.

— Не изглежда обитаема.

— Е, то си личи.

Построена изцяло от плавей, постройката беше с грубо правоъгълни очертания, дългите страни бяха успоредни на пиедестала на статуята. Паран я огледа и каза:

— Не мисля, че е била предназначена за къща. По-скоро за храм.

— Може и да си прав — между плавеите няма никакъв пълнеж, който да запълни празнините. Някой зидар, като го погледне това, ще каже, че е временна постройка, от което излиза, че е по-скоро храм или заграждение за добитък…

Стигнаха до единия край и видяха вход с форма на полумесец. По глинестата земя пред него бяха подредени клони, оформящи нещо като пътека. По нея бяха газили крака — безброй, но нито една следа не беше отскоро.

— Носили са мокасини — отбеляза Хедж, след като клекна да огледа следите. — Шевът е бил косо нагоре, освен на петата, където е кръстосан. Ако бяхме в Дженабакъз, щях да кажа, че са риви, с изключение на едно нещо.

— Кое? — попита Паран.

— Ами, тези хора са били с широки стъпала. Много широки.

Главата на призрака бавно се извърна към входа на сградата.

— Капитане, нещо е умряло тук.

Паран кимна.

— Надуших го.

Ганат и Карполан Демесанд, с двете съдружнички парду от двете му страни, се приближиха. Търговецът-маг направи гримаса, щом усети вонята на леш. Погледна намръщено зейналия вход.

— Ритуалното кръвопролитие — каза и се изплю, нещо нехарактерно за него. — Дерагот са си намерили поклонници. Господарю на Колодата, тази подробност ще се окаже ли проблематична?

— Само ако се появят — отвърна Паран. — В края на краищата може да се окаже, че са преосмислили вярата си. Това пък би могло да се окаже трагично за тях…

— Вие преосмисляте ли? — попита Карполан.

— Де да можех да си позволя такъв лукс. Ганат, ще дойдеш ли с мен да огледаме вътрешността на храма?

Тя леко повдигна вежди, после кимна.

— Разбира се. Забелязвам, че вътре властва мрак. Ще ти трябва ли светлина?

— Едва ли. Но няма да навреди.

Оставиха другите и закрачиха към входа. Ганат каза тихо:

— Подозираш същото, каквото и аз, Гъноуз Паран.

— Да.

— Карполан Демесанд не е глупак. Скоро ще разбере.

— Да.

— Тогава огледът ни трябва да е кратък.

— Съгласен.

Щом стигнаха до прага, Ганат махна с ръка и пред тях засия мътна синкава светлина.

Пристъпиха вътре.

Единично помещение — без вътрешни стени. Подът беше от пръст, отъпкана от много крака. В самия център господстваше преобърнат дървесен ствол, корените се изпъваха почти хоризонтално, сякаш дървото беше расло върху плоска скала, изпънало пипалата си на всички страни. Сърцевината на ствола беше издялана като корито, пълно с черна засъхнала кръв. За изпънатите корени бяха вързани кръстато два трупа, и двата — на жени, изгнили, все едно стопили се, с щръкнали тук-там кокали. Мъртви личинки лежаха на купчини под телата.

— Седора Ор — предположи Паран. — И Дарпарет Вайд.

— Допускането изглежда основателно — отвърна Ганат. — Магьосницата на Тригали трябва да е била ранена по някакъв начин, предвид споменатата й мощ.

— Да, впрягът й беше разбит.

— Несъмнено. Достатъчно ли видяхме, Гъноуз Паран?

— Кървав ритуал — умилостивяване на Древен. Бих допуснал, че са били привлечени Дерагот.

— Да. Което означава, че не си имал голям избор, след като си ги освободил.

— Дано Карполан съобрази това. — Погледна я. — При наистина опасна ситуация, Ганат, можеш ли да… съдействаш?

— Вероятно. Както знаеш, не ми харесва това, което възнамеряваш да направиш. Но това, което би ми харесало още по-малко, е да бъда разкъсана от Хрътки на Мрака.

— Много добре те разбирам. И тъй, ако те призова на помощ, Ганат, ще знаеш какво да направиш?

— Да.

Паран въздъхна.

— Може да звучи нелогично, но съчувствието ми към вероятната участ на тези поклонници някак понамаля.

— Да, нелогично е. Вашият вид почита от страх в края на краищата. А това, което ти ще развихриш тук, са петте лика на този страх. И тези нещастни хора ще пострадат.

— Ако не ги интересуваше вниманието на боговете им, Ганат, щяха да избегнат проливането на кръв на осветена земя.

— Някой сред тях е търсил такова внимание и силата, която би могла да се получи от него. Върховен жрец или шаман според мен.

— Да. Ако Хрътките не убият този Върховен жрец, следовниците му ще го постигнат.

— Суров урок, Гъноуз Паран.

— Това го кажи на двете мъртви.

Ганат не отвърна.

Излязоха от храма, светлината зад тях се стопи.

Паран веднага забеляза пронизващия поглед на Карполан Демесанд, безпогрешния ужас, който се четеше в очите му, и бавно кимна. Търговецът извърна очи и колкото беше уморен досега, умората му сякаш натежа десетократно.

Хедж се приближи.

— Може да са били от съдружниците…

— Не — каза Ганат. — Две жени, и двете — скъпо облечени. Може да се допусне, че съдружниците са срещнали своята участ другаде.

— Сега идва последната ти задача, сапьор — каза Паран на Хедж. — Призоваването на Дерагот — но първо прецени това — те са близо и ще ни трябва време да…

— Да се източите като червата на Гуглата, да. — Хедж надигна една торба да му я покаже. — И преди да си ме питал къде съм го крил това, не си прави труда. Тук такива подробности са без значение. — Ухили се. — Някои биха взели злато със себе си, щом тръгнат на път. Аз винаги ще взема морантски муниции вместо злато. В края на краищата човек не знае какво ще срещне от другата страна, нали? Тъй че винаги е по-добре да се придържаш към мнението, че ще ти се наложи да гръмнеш разни неща.

— Разумен съвет, Хедж. А тези муниции ще подействат ли тук?

— Абсолютно, капитане. Това място някога е било дом на смъртта, нали?

Паран погледна най-близката статуя.

— Смяташ да ги взривиш?

— Да.

— Заряд със закъснител?

— Да.

— Само че имаш да нагласиш пет, а най-далечната е поне на двеста-триста крачки.

— Да. Това ще е проблем — е, да го наречем предизвикателство. Вярно, Фид е по-добър в тези тънкости от мен. Но я ми кажи нещо, капитане — сигурен ли си, че тези Дерагот не се мотаят наоколо?

— Сигурен съм. Ще се върнат в родното си селение — точно това направиха първите две, нали?

— Да, но те си имаха своите сенки. Тези може да тръгнат да гонят първо своите.

Паран се намръщи. Не беше помислил за това.

— О, разбирам. В селението на Сянка тогава.

— Ако Хрътките на Сянка са там в момента, да.

„Проклятие!“

— Добре, поставяй си зарядите, Хедж, но не бързай да обръщаш пясъчния часовник.

— Ясно.

Паран изчака, докато сапьорът се отдалечи. После извади Драконовата колода. Спря, погледна през рамо към Ганат, после — към Карполан Демесанд. И двамата видяха какво държи. Търговецът на Тригали пребледня и бързо се шмугна в каляската. След малко — след дълъг неразгадаем поглед — жената Джагът го последва.

Паран си позволи лека усмивка. „Да, защо да се натрапваме пред онзи, който ще бъде повикан?“ Клекна и постави с лице надолу колодата върху клонките на пътеката. После вдигна горната карта и я постави отдясно. „Върховен дом Сянка — кой е главният тук, проклета Колодо, ти или аз?“

— Сенкотрон — измърмори. — Обърни ми внимание.

Смътният образ на Дом Сянка си остана съвсем безжизнен върху лакираната карта.

— Добре — каза Паран. — Ще го кажа иначе. Сенкотрон, говори с мен тук и сега, или всичко, което си направил и което се каниш да правиш, ще бъде, съвсем буквално, накъсано на парчета.

Последва сияние, което още повече размъти нещата, после се появи нещо като смътна фигура, седяща на черен трон. Изсъска глас:

— Само гледай да е важно. Зает съм и освен това дори от идеята за Господар на Колодата ми прилошава, тъй че казвай.

— Дерагот скоро ще бъдат пуснати на свобода, Сенкотрон.

Явно оживление.

— Кой идиот с мозък колкото на муха иска да направи това?

— Не може да се избегне, опасявам се…

— Ти!?

— Виж, имам си причини и те може да се намерят в Седемте града.

— О! Онези причини. Е, да. Умно при това. И все пак изключително глупаво.

— Сенкотрон — каза Паран, — двете Хрътки на Сянка, които Рейк уби. Двете взети от Драгнипур.

— Какво?

— Не съм сигурен колко знаеш, но аз ги освободих от меча. — Изчака поредното възклицание, но… не последва нищо. — А, значи знаеш. Добре. Е, открих къде са отишли… тук, където са се събрали с близките си и са били освободени — не, не аз. И както разбирам, след това са били убити. Окончателно този път.

Сенкотрон вдигна дългопръстата си ръка — тя изпълни почти цялата карта — и я сви в юмрук.

— Да видим дали те разбирам — измърка кротко. Единият пръст се изпъна напред. — Идиотите Безименни отиват и пускат на воля Дежим Небрал. Защо? Защото са идиоти. Собствените им лъжи са ги догонили, тъй че е трябвало да се отърват от един слуга, който е правил каквото те са искали да прави, само че го е правил прекалено добре! — Гласът на Сенкотрон постепенно се извисяваше. Изпъна се втори пръст. — След това ти, Господарят идиот на Драконовата колода, решаваш да освободиш Дерагот, за да те отърве от Дежим Небрал. Но чакай, още по-добре! — Трети пръст. — Някой друг, сериозно гаден, обикалящ из Седемте града, тъкмо е убил два Дерагота и може би този гадняр все още е наблизо и му се ще да помъкне още няколко трофея зад проклетия си кон! — Гласът вече стигна до крясък. — А сега! Сега! — Ръката отново се сви в юмрук и затрепери. — Искаш от мен да пратя Хрътките на Сянка в Седемте града! Защото най-сетне му е хрумнало на оня червив орех, който наричаш мозък, че Дерагот няма да се занимават с Дежим Небрал, докато не намерят моите Хрътки! А ако дойдат да ги търсят тук, в моето царство, нямат спиране! — Изведнъж млъкна, със замръзнал във въздуха юмрук. После пръстите се разтвориха рязко и се разшаваха. Сенкотрон изръмжа и ръката му изчезна. Шепот: — Чист гений. Защо аз не се сетих за това? — Тонът му се извиси наново: — Защо? Защото аз не съм идиот!

След тези думи картата изсветля и божието присъствие изчезна.

Паран изсумтя и рече:

— Така и не ми каза дали ще пратиш Хрътките на Сянка в Седемте града.

Стори му се, че чува смътно врясък на безсилие, но може и да си го беше въобразил. Върна картата в колодата, прибра я в един от вътрешните си джобове, бавно се изправи и въздъхна.

— Е, не беше чак толкова лошо, колкото си мислех.

 

 

Когато Хедж се върна, Ганат и Карполан излязоха. Погледите, които му хвърляха, определено бяха притеснени.

Призракът махна с ръка на Паран да се приближи и заговори тихо:

— Няма да се получи, както го искахме, капитане. Твърде голямо е разстоянието между тях — докато се добера до най-близката, най-далечната ще трябва да е хвръкнала и ако Хрътките са наблизо, хм… както казах, няма да стане.

— Какво предлагаш?

— Няма да ти хареса, сигурен съм. Но е единственият начин.

— Казвай, сапьор.

— Оставете ме. Вие тръгвайте. Веднага.

— Хедж…

— Не, чуй ме, разумно е. Аз вече съм си мъртъв — мога сам да се измъкна.

— Може би ще можеш да се измъкнеш, Хедж. По-вероятно е онова, което е останало от теб, да бъде разкъсано на парчета, ако не от Дерагот, то от цялата орда тукашни кошмари.

— Капитане, това тяло не ми трябва — то е само за показ, за да има някакво лице, което да гледаш. Повярвай ми, това е единственият начин ти и другите да се измъкнете живи.

— Да опитаме нещо компромисно — каза Паран. — Изчакваме колкото е възможно.

Хедж сви рамене.

— Както искаш. Но не чакайте твърде дълго.

— Тогава тръгвай, Хедж. И… благодаря ти.

— Сделката си е честна, капитане.

Призракът тръгна. Паран се обърна към Карполан Демесанд.

— Колко сте убеден, че ще можете да ни измъкнете бързо оттук?

— Тази част би трябвало да е сравнително лесна — отвърна магьосникът. — Щом бъде намерен път в лабиринт, връзката му с другите става ясна. Успехът на Търговска гилдия Тригали зависи изцяло от нейните проучватели — от картите й, Гъноуз Паран. С всяка мисия тези карти стават все по-пълни.

— Сигурно са ценни документи — отбеляза Паран. — Вярвам, че ги пазите добре защитени.

Карполан Демесанд се усмихна, без да отвърне нищо.

— Пригответе се за път тогава — каза Паран.

Хедж вече се беше скрил от поглед, изгубен някъде в сумрака отвъд най-близките статуи. В падините се бяха утаили мъгли, но небесата с цвят на живак отгоре изглеждаха по-далечни от всякога. При все това, забеляза Паран, светлината намаляваше. Само един ден ли бяха стояли тук? Изглеждаше… невероятно.

До ушите му стигна глух взрив — острилка.

— Това е сигналът — каза Паран и закрачи към коня си. — Най-далечната статуя ще се взриви първа.

Метна се на седлото и подкара коня към каляската, Карполан и Ганат вече се бяха качили в нея. Страничното прозорче се отвори и се чу глас:

— Капитане…

Прекъсна го гръмовен взрив. Паран се обърна и видя издигащия се стълб от пушек и прах.

— Капитане, изглежда, че… за голяма моя изненада…

Нова експлозия, по-близо този път, и втората статуя сякаш просто се стопи в небитието.

— Както съм казвал винаги, изглежда, че възможностите ми за избор са много по-ограничени, отколкото…

От далечината се чу гърлен зверски рев.

Първият Дерагот.

— Гъноуз Паран! Както винаги съм казвал…

Третата статуя се взриви, изригна вълна от пушек, камък и прах. С прерязани предни крака, огромният монумент се наклони напред, назъбени пукнатини прорязаха скалата и задълбаха надолу. След което статуята се пръсна.

Каляската подскочи, после отново се друсна на земята. Някъде вътре издрънча счупено стъкло.

Земята се разтърси от вълните на взрива.

Конете зацвилиха и се задърпаха да се отскубнат, подбелиха очи.

Втори вой проряза въздуха.

Паран примижа през прахта и пушека, мъчеше се да види Хедж. Но не успя да зърне никакво движение в усилващия се мрак. Изведнъж изригна и четвъртата статуя — и по някаква странна случайност се килна на една страна и удари петата.

— Трябва да тръгваме!

Викът беше на Карполан Демесанд.

— Задръж…

— Гъноуз Паран, вече не съм убеден, че…

— Просто задръж…

Трети вой, повторен от вече появилите се Дерагот — а последните два рева бяха… близо.

— Проклятие. — Не можеше да види Хедж. Последната статуя, вече прорязана с пукнатини, рухна, щом мунициите в основата й се взривиха.

— Паран!

— Добре — отваряй проклетия портал!

Конете се понесоха напред, повлякоха каляската надолу по склона. Паран смуши коня си, погледна рисковано през рамо… и видя огромен изгърбен звяр, появил се от облаците прах, блесналите му в насмешка очи се приковаха в него и в бягащия впряг. Масивната широка глава на Дерагот се приведе и чудовището бясно се втурна напред.

— Карполан!

Порталът се разтвори като пукнат мехур — водниста кръв или друга някаква течност плисна от ръбовете му — точно пред тях. Паран чу как засъска и се затръшна зад тях, а след това — от всички страни — безумие.

Изгнили лица, протягащи се оглозгани ръце, отдавна мъртви, умоляващи очи, разядени усти:

— Вземи ни! Вземи ни със себе си!

— Не ни оставяй!

— Той ни е забравил — молим те, умоляваме те…

— На Гуглата му е все едно…

Костеливи пръсти се вкопчваха в Паран, дърпаха, теглеха, протягаха се към него от цялата тази гмеж. Други бяха успели да се вкопчат в каляската и се влачеха след нея.

Отчаяните вопли преляха в ярост:

— Вземете ни — или ще ви разкъсаме на парчета!

— Дери ги… хапи ги… късай ги на парчета!

Паран с усилие измъкна дясната си ръка, успя да стисне дръжката на меча и го извади, започна да сече наляво и надясно.

Цвиленето на конете беше гласът на самото безумие, съдружниците вече също крещяха и сечаха с оръжията си.

Очите на Паран за миг обходиха необятната равнина — равнина от гърчещи се фигури, немрящите, всички лица обърнати към тях — немрящи, десетки и десетки хиляди — немрящи, струпали се върху земята така, че можеха само да стоят прави, от хоризонт до хоризонт, и гласовете им се издигаха в отчаян хор…

— Ганат! — изрева Паран. — Изведи ни оттук!

Рязък пукот, като пращене на лед. Зъл вятър се завихри около тях, земята се килна на една страна.

Сняг, лед… немрящите — нямаше ги.

Кръжащо синьо небе. Планински зъбери…

Пронизително цвилене. Хвърчащи от впряга трупове. Каляската се извиси пред Паран, задницата й се хлъзна и се завъртя.

Бяха на ледник. Хлъзгаха се надолу, все по-бързо.

Паран отчетливо чу думите на една от съдружничките парду:

— О, това си е много по-добре!

След това, със замъглен поглед, докато конят бясно се хлъзгаше надолу, не му остана нищо, освен да се стегне за стръмното спускане — надолу по безкраен планински склон, както се оказа.

Лед, после сняг, след него киша — кишата се разгъна като вълна пред конете и пързалящата се на една страна каляска, надигна се, килна се и забави спускането им. А после отстъпи място на кал, после на камък…

Конят на Паран изпревари каляската тъкмо когато тя се преобърна с трясък. Телата на съдружниците се разхвърчаха по склона.

Всички коне освен един паднаха, ритаха оплетени в сбруята.

С бухащо като чук сърце, Паран спря коня, обърна го и бавно подкара нагоре.

Неколцина от съдружниците вече се надигаха замаяни. Един започна да кълне и отново се смъкна в калта, кракът му беше счупен.

— Благодаря — изграчи към Паран един почти труп и зацапа с ръце в калта. — Колко ти дължа?

Каляската лежеше на една страна. Трите колелета, врязали се в калта и камъните, се бяха разбили, две от онези срещу тях не бяха оцелели след търкалянето. Единственото здраво се въртеше като воденичен камък. Капаците на товарния отсек отзад се бяха отворили и всичко се беше разпиляло по склона. На покрива, още стегнато в ремъците, беше останало премазаното тяло на един от съдружниците, кръвта му се стичаше като вода от топящ се лед по медните плочи, ръцете и краката му висяха отпуснати, разкъсаната плът изглеждаше сивкава на ярката слънчева светлина.

Една от жените парду се надигна от калта и изкуцука до Паран.

— Капитане… мисля, че трябва да вдигнем бивак.

Той я изгледа отгоре.

— Добре ли си?

Тя го погледна втренчено за миг, после извърна глава и изплю кръв. Избърса устата си и сви рамене.

— Гуглата знае, имали сме и по-лоши пътувания…

 

 

Жестоката рана от портала, вече затворен, все още загрозяваше натежалия от прах въздух. Хедж пристъпи от пиедестала, зад който се беше прикрил. Дерагот ги нямаше — побързали бяха да се махнат час по-скоро от това неприятно, гибелно място.

Е, беше проточил малко нещата. Все едно, оказа се достатъчно убедителен и бе постигнал желания резултат.

„И ето ме тук. Сам, в трапа на Гуглата, забравен от него самия. Трябваше добре да го обмислиш, капитане. Нищо добро нямаше в тази сделка за нас и само глупци могат да я приемат. Е, нали това, че бяхме глупци, ни уби — и ни е втръснало да го учим този урок.“

Огледа се, опита се да се ориентира. В това място всяка посока бе толкова добра, колкото всяка друга. Освен към проклетото море, разбира се. „Е, свърши се. Време е да проучим…“

Призракът остави зад гърба си отломките на разрушените статуи — самотна, почти безплътна фигура, закрачила по голата кална земя. Кривокрак, какъвто си беше и приживе.

Смъртта не оставя зад себе си подробности в края на краищата. И повече от сигурно — никакво опрощение не чака падналите.

Опрощението идва от живите, не от мъртвите. И както много добре знаеше Хедж — трябва да се спечели.

 

 

Спомняше си разни неща. Най-сетне, след толкова време. Майка си, войнишката курва, която си разтваряше краката за целия Ашокски полк, преди да го изпратят в Дженабакъз. След като си отиде, тя просто взе, че умря, все едно без всички онези войници можеше само да издишва, не и да вдишва, а вдишването е онова, което ти дава живот. Просто така. Умря. Издънката й бе оставена да се оправя сама. Самичка — без някой да се грижи за нея. Без обич.

Луди жреци, извратени култове и, каквато майката — такова и детето, нова войска, след която да се влачи. Всяка пътечка на лична свобода се оказваше задънена отбивка от този много по-добре отъпкан път, път, водещ от родител към дете — това поне вече й беше повече от ясно.

После Хеборик, дестраянтът на Трийч, я беше извлякъл — преди и тя самата да започне само да издишва до последния си дъх — но не, преди това го имаше Бидитал и неговите вцепеняващи дарове, изричаните му с шепот уверения, че тленното страдание не е нищо повече от хризалида, а със смъртта тя ще излети на воля, ще разгърне многоцветните си криле. „Раят.“

О, колко изкусително бе това обещание! И давещата й се душа се беше вкопчила в утехата на повличащата надолу към гибелта негова тежест. Мечтала беше някога сама да наранява млади ококорени послушнички, да стисне ножа в своите ръце и да изреже, да изстърже всякакво удоволствие. „Нещастието обича — нуждае се — от компания; нищо алтруистично няма в споделянето. Егоизмът се подхранва от злобата и всичко друго отпада.“

Твърде много беше видяла в краткия си живот, за да повярва на някой, който проповядва друго. Любовта на Бидитал към болката беше захранвала потребността му да нанася вцепененост и безчувственост. Вцепенеността у него самия го правеше годен да нанася болка. А прекършеният бог, когото твърдеше, че почита — е, Сакатият знаеше, че никога няма да му бъде потърсена сметка за лъжите, за фалшивите му обещания. Търсеше същества с похабен живот и с тяхната смърт бе свободен да изхвърли онези, чийто живот е похабил. Това, съзнаваше тя, бе най-изтънчената форма на заробване: вяра, чийто основен принцип беше недоказуем. Нищо не можеше да убие такава вяра. Сакатият бог щеше да си намира множество гласове, които да провъзгласят празните му обещания, а сред жестоките ограничения на неговия култ злото и скверното щяха да процъфтяват необуздани.

Вяра, основана на болката и чувството за вина, не можеше да утвърждава морална чистота. Вяра, вкоренена в кръв и страдание…

— Ние сме падналите — каза изведнъж Хеборик.

Сцилара се изсмя презрително, натика още листа ръждивец в чашката на лулата и дръпна силно.

— Думи, подходящи за устата на един жрец на войната, нали? А какво ще кажеш за бляскавата слава, която намират в жестокото клане, старче? Или не вярваш в необходимостта от равновесие?

— Равновесие? Илюзия. Все едно да се опиташ да се съсредоточиш върху петънце светлина и да не видиш нищо от потока и света, който този поток ти разкрива. Всичко тече, всичко е в движение.

— Като тези проклети мухи — измърмори Сцилара.

Кътър, който яздеше право пред тях, я погледна през рамо.

— Точно на това се чудех. Хранещи се с мърша мухи — дали не отиваме към някое бойно поле, как мислите? Хеборик?

Старецът поклати глава, кехлибарените му очи сякаш лумнаха на следобедната светлина.

— Нищо такова не усещам. Земята напред е такава, каквато я виждаш.

Наближаваха някаква широка котловина, осеяна с петна сухи жълти тръстики. Самата повърхност беше почти бяла, напукана като разбита мозайка. Тук-там се виждаха могили, като че ли от сухи клони и тръстика. Спряха.

По брега на засъхналото блато — разпръснати на килим рибешки кости, сякаш довени от ветровете. На една от по-големите купчини тръстика видяха и птичи кости и останки от черупки. Влажните земи бяха пресъхнали изведнъж, в сезона на гнезденето.

Над широкото корито летяха рояци мухи, виеха се и бръмчаха на облаци.

— Богове подземни — промълви Фелисин. — Трябва ли да минаваме през това?

— Няма да е чак толкова лошо — увери я Хеборик. — Другата страна не е далече. Ако се опитаме да заобиколим, ще се стъмни, преди да сме стигнали. Освен това… — замаха с ръка да отпъди бръмчащите мухи — още не сме тръгнали през него, а те ни намериха, заобикалянето няма да ни отърве. Добре поне, че не са от хапещите.

— Да тръгваме тогава и да се свършва — каза Сцилара.

Сивожаб скочи и се понесе напред, сякаш искаше да прогори диря със зейналата си уста и плющящия език.

Кътър смуши коня си в тръс, а след това, щом мухите загъмжаха над него, в галоп.

Другите го последваха.

 

 

Мухи, накацали като лудост по кожата му. Хеборик замижа, щом безбройните твърди побеснели телца заудряха в лицето му. Самата слънчева светлина посърна сред хаотичния облак. Навираха се в ръкавите му, под протритите гамаши, във врата… той стисна зъби, решен да устои на тази дребна досада.

Равновесие. Думите на Сцилара по някаква причина го измъчваха — не, може би не думите, а чувството, което таяха. Някогашна послушница, вече отхвърлила всякакви форми на вяра — нещо, което той самият бе направил някога и което въпреки намесата на Трийч все още се стремеше да постигне. В края на краищата боговете на войната не се нуждаеха от слуги при неизброимите пълчища, които винаги имаха и които винаги щяха да имат.

„Дестраянт, какво се крие под това име? Жътвар на души, притежаващ силата — и правото — да убива в името на един бог. Да убива, да цери, да въздава справедливост. Но справедливост в чии очи? Не мога да отнема живот. Вече не. Никога повече. Грешно си избрал, Трийч.“

„Всички тези мъртъвци, тези призраци…“

Светът беше достатъчно суров — не се нуждаеше от него и от неговия вид. Край нямаха глупците, жадни да поведат други на битка, да се възторгват от разрухата и да оставят след себе си подута хлипаща рана на окаяност, страдание и скръб.

До гуша му беше дошло.

Вече жадуваше само за избавление, то бе единственият му мотив все още да е жив, да влачи със себе си тези невинни към един изпепелен, гол и пустинен остров, остърган от всякакъв живот от враждуващи богове. О, те не се нуждаеха от него.

Вяра и жажда за възмездие бяха в сърцевината на истинските армии, фанатиците и техните зли, жестоки убедености. Плодящи се като личинки на мухи във всяка общност. „Но достойните сълзи идат от храбростта, не от страхливостта, а тези армии са пълни със страхливци.“

Конете ги преведоха през сухата котловина, мухите кръжаха и се вихреха в безумната си ярост.

Стигнаха път — изникна от стария бряг до останки от пристан и колове за привързване. Дълбоките коловози се катереха по стръмен склон, от века, когато блатото все още е било езеро, коловози, раздрани от ноктите на дъждовна вода, не намерила убежище в корени — защото зеленината на отминалите столетия си бе отишла — изтръгната, погълната.

„Само пустиня оставяме по дирите си.“

Изкачиха склона и пътят продължи равен и лъкатушещ през равнина, обрамчена с варовикови хълмове, в далечината, на третина левга право на изток, имаше малко порутено селце. Пристройки, празни кошари, стобори. От едната страна на пътя в края на селцето — петдесетина струпани дънера, дървото — сиво като камък, сякаш дори в смъртта си устояваше на всички усилия да бъде унищожено.

Хеборик разбра това неотстъпчиво упорство. „Да. Стани безполезен за човечеството. Само така ще оцелееш, та дори това, което оцелее от теб, да са само костите ти. Донеси посланието си, скъпо дърво, до нашите вечно слепи очи.“

Сивожаб тичаше с бавни подскоци на десетина крачки вдясно от Кътър. Сякаш и демонът бе стигнал до границата за мухи в тумбака, защото широката му уста бе затворена, вторите клепачи на очите му, млечнобели, бяха спуснати и се виждаха само съвсем тънки резки. Огромното същество бе почти почерняло от пъплещите насекоми.

Както и гърбът на Кътър пред Хеборик. Както и конят, който яздеше младият дару. А от всички страни земята кипеше, лъснала и побесняла от движение.

„Толкова много мухи.“

„Толкова много…“

„Нещо ще ти покажат, сега…“

Като изведнъж пробудил се див звяр, Хеборик се надигна в седлото…

 

 

Конят на Сцилара препускаше на крачка зад този на дестраянта, малко вляво, а след нея яздеше Фелисин. Ругаеше с усилващо се в душата й безпокойство, а мухите се трупаха около тях като нощен мрак, поглъщаха цялата светлина, влудяващото бръмчене сякаш шепнеше думи, които пропълзяваха в ума й на десет хиляди крачета. Тя задържа писъка си…

А конят й изцвили в предсмъртна болка, прах се завихри и завъртя под него, прах се извиси и придоби очертания.

Ужасяващ, мокър, скърцащ звук, после нещо дълго и остро изригна нагоре между плешките на коня й, гъста лъскава кръв швирна от раната. Конят се олюля, предните му крака се огънаха и той рухна, тласъкът изхвърли Сцилара от седлото…

Усети, че се търкаля по килим от премазани насекоми, копитата на коня на Хеборик тъпчеха около нея, животното цвилеше в агония, залитна наляво… нещо озъбено, с котешка гладка козина, скочи от гърба на умиращия кон…

И фигури, появили се сякаш от нищото сред вихрушките прах, бляскави кремъчни остриета — зверски писък — кръв, плиснала по земята до нея на гъста пелена, почерняла за миг от мухи — остриетата сечаха, режеха, късаха, забиваха се в плът — разкъсващ ушите крясък, изригнал в пожар от болка и гняв — нещо тупна пред нея, докато Сцилара се мъчеше да се надигне на четири крака, и тя погледна натам. Ръка, татуирана на тигрова шарка, прерязана чисто по средата между лакът и рамо, длан, блясък на треперливо, гаснещо зелено под рояка мухи.

Надигна се залитайки, пронизана от болка в корема, задавена от мухите, пропълзели в устата й при неволно поетия дъх.

Една фигура пристъпи към нея… дълъг каменен меч, от който капеше пурпур, съсухрена глава — череп… мечът небрежно се изпъна напред, хлъзна се като пламък в гръдта на Сцилара, назъбеният ръб преряза над горното ребро, под ключицата, след това се показа през гърба, малко над лопатката.

Сцилара се смъкна на колене, усети как се изплъзна от острието и падна по гръб.

Привидението изчезна сред облака мухи.

Нищо не можеше да чуе освен жуженето, нищо не можеше да види освен безформената, издуваща се буца над раната в гръдта й, през която бавно капеше кръв — сякаш мухите се бяха превърнали в юмрук, стиснал сърцето й.

Стискаше силно…

 

 

Кътър нямаше време да реагира. Облак внезапно вдигнал се пясък и прах, след това главата на коня му просто изчезна, нишки кръв се изпънаха надолу, сякаш да я догонят. Тя тупна долу, под предните копита, и се изтъркаля встрани, докато обезглавеното животно рухваше.

Кътър успя да скочи от седлото и да се превърти, измъкна единия нож и засече пред себе си, за да парира широкия меч от вълнист кремък. Оръжията изскърцаха едно в друго и мечът преряза ножа на Кътър, силата зад удара бе неустоима…

Видя го как се вряза в корема му, видя го как после излезе, а после червата му се изсипаха навън.

Стисна ги с ръце да ги задържи и бавно се смъкна, животът напускаше нозете му. Зяпна невярващо слузестата каша, която държеше, след това се свлече на една страна, сви се на кълбо около ужасната рана, която му бяха нанесли.

Нищо не чу. Нищо освен собствения си дъх и бясното жужене на мухите, налитащи на облаци от всички страни, сякаш през цялото време бяха знаели, че това ще се случи.

 

 

Нападателят се извиси от самата прах, от дясната страна на Сивожаб. Жестока болка, щом огромният халцедонов меч изсвистя и отсече предния крайник на демона; бликна зелена кръв. Второ посичане преряза задния крак от същата страна и демонът падна, риташе безпомощно с останалите си крайници.

Пред размътения от мухите и ужасната болка взор на демона се разигра мигновена сцена. Плещесто звероподобно облечено в кожи същество, всъщност само кожа и кости, прекрачи задния крак на Сивожаб, който лежеше на пет разтега от него и риташе сам. Прекрачи го и се скри в черния облак.

„Отчаяние. Не мога вече да скачам.“

 

 

Още преди да скочи от седлото, двата кремъчни меча го бяха поразили — единият преряза през мускул и кост и отсече ръката му, другият заби с острието напред в и през гърдите му. Хеборик, с гърло, пълно с животинско ръмжене, се заизвива във въздуха в отчаяно усилие да се изтръгне от пронизалото го оръжие. Но то сечеше надолу — кършеше ребра, режеше през бял дроб и през черен — и най-сетне се изтръгна през хълбока му сред взрив от костени парчета, месо и кръв.

Дестраянтът, с уста, пълна с пареща течност, която се плисна, щом падна на земята, се превъртя и замря.

Двамата Т’лан Имасс пристъпиха към него, както лежеше проснат по гръб в прахта, каменните им оръжия бяха лъснали от кръв.

Хеборик се взря в празните безжизнени очи, загледа как дрипавите съсухрени воини засякоха и замушкаха, нащърбените върхове дупчеха тялото му, безжалостно и неуморно. Видя как единият меч блесна към лицето му, след това се вряза в шията му…

Гласове, умоляващи, несекващ хор на отчаяние и безсилие — не можеше вече да достигне до тях — изгубените души, погълнати в нефритовото си терзание, ставаха все по-смътни, все по-далечни и далечни… „Казах ви, не гледайте мен, бедни същества. Виждате ли, най-сетне, колко лесно беше да ви проваля?“

„Чувах мъртвите, но не можех да им послужа. Точно както живях, а не създадох нищо.“

Сега си ги спомни ясно, в един-единствен ужасяващ миг, който изглеждаше безкраен, безвременен, хиляди образи — толкова много безсмислени действия, празни дела, толкова много лица — всички онези, за които не беше направил нищо. Баудин, Кълп, Фелисин Паран, Л’орик, Сцилара… Скитащи се изгубени в тази чужда земя, в тази изтощена пустиня и прахта от градини, изпълваща жестокия нажежен от слънцето въздух — по-добре да беше умрял в отатаралските мини в Чашата на черепа. Тогава там нямаше да има предателства. Финир щеше да задържи трона си. Отчаянието на душите в огромните им нефритови затвори, безумно кръжащи из Бездната, онова ужасно отчаяние — можеше да си остане нечуто, невидяно, и така нямаше да ги има лъжливите обещания за спасение.

Нямаше да има кой да забави толкова Баудин в бягството му с Фелисин Паран… „О, нищо достойно не направих в този тъй дълъг живот. Тези призрачни ръце, те доказаха илюзията на своя допир — никакъв благослов, никакво спасение за никого, когото дръзнаха да докоснат. И тези преродени очи, с цялата тяхна котешка острота, сега те гаснат в безсмисления си взор, поглед, за който всеки ловец копнее в очите на падналия си враг.“

Толкова много воини, велики герои — в собствените им очи поне, — толкова много бяха тръгнали да преследват гигантския тигър, нявгашния Трийч — без нищо да знаят за истинската самоличност на звяра. Жадни да го победят, да застанат над застиналото му тяло и да надникнат в празните му очи с копнежа да уловят нещо, каквото и да е, от величие и възторг, и да го поемат в себе си.

Но истини никога не се намират, когато търсещият ги е изгубен в дух. Морално. Благородство и слава не може да се ограбят, не може да бъдат спечелени в жестокото насилие на живот. „Богове, колко жалка, крехка, жестоко глупава заблуда… значи добре беше, че Трийч ги изби до един. Безстрастно. Ах, колко значимо е посланието в това.“

Но все пак знаеше. Т’лан Имасс, които го бяха убили, изобщо не се интересуваха от всичко това. Бяха действали от необходимост. Навярно някъде в древните им спомени за времето, когато са били смъртни, те също са жадували да ограбят онова, което никога не биха могли да притежават. Но този безсмислен стремеж вече нищо не значеше за тях.

Хеборик нямаше да се превърне в трофей.

А това беше добре.

И в този сетен провал, изглежда, нямаше да има оцелели, а това по някакъв начин също беше добре. Подобаващо. Толкова за славата, домогнала се в сетните му мисли.

„А това не е ли повече от подобаващо? В последната си мисъл провалям дори самия себе си.“

Усети, че се пресяга… за нещо. Пресягаше се… но нищо не отвърна на допира му. Нищо.