Уилям Уортън
Отбой в полунощ (7)

Протокол за провинение

Събуждам се. Тъмно е; не знам къде се намирам. Виждам, че гори огън, но това не ми говори нищо. Поглеждам китката си — нося часовника на Мънди. Невероятно е, но все още не си спомням нищо. Стрелките сочат едната точно нагоре, другата надолу. Не знам дали е шест сутринта или шест следобед. Доближавам часовника до ухото си — не цъка, така че изобщо нямам понятие колко е часът. Не знам нищо; дълбоко в съзнанието ми нещо ми пречи да узная.

За първи път изпитвам такова разделение между физическото и умственото.

Втория път беше по-късно, когато се роди първото ни дете. Жена ми се мъчи цели четирийсет и осем часа; аз карах колата си по крайбрежната магистрала в Калифорния, а когато дойдох на себе си, бях забуксувал в пясъка току пред водата. Не че бях заспал; просто съзнанието ми се беше откъснало от мен.

Един полицай видял цялата работа; наблюдавал как съм карал през насрещното платно, по тротоарите, през един паркинг, през наредените за безопасност автомобилни гуми, надолу към брега, докато съм се набухал в пясъка. Навярно щях да стигна чак до Хаити, ако моторът не беше се задавил.

Е, той беше готин полицай. След като се съвзех достатъчно, за да му обясня, той ме закара у дома си със служебната кола. После, кой знае как, измъкнал моята от плажа и я докарал до каньона Топанга, пред къщата ми. Когато се събудих, тя си беше там, а аз изобщо не получих сметката. Това беше едно от нещата, които постепенно ме върнаха към живота и хората.

Оглеждам се наоколо. Някой е почистил и оправил всичко, подредил е хранителните припаси на полицата над камината. Освен това, кой знае как, са домъкнали медната вана от банята на горния етаж и са я сложили до огнището. Над огъня висят на куки ведра с вода, от които се вдига пара. Няма никого, освен мен и Мънди.

— Ей, Отче, къде са другите?

И докато го изричам, си спомням. Дори не съм сигурен дали довършвам изречението. Падам в действителността. Всичко ми се връща заедно с чувството, че от мозъка в гърлото ми капе зелена тиня. Пак заплаквам.

Когато най-сетне се съвземам, измъквам се от чувала, обувам си ботите, без да ги връзвам, и излизам навън да се изпикая. Неща като нуждата да се изпикаеш те връщат към реалността. Навън е тъмно. По луната познавам, че е вечер, а не ранна сутрин. Спал съм около десет часа.

Уилкинс и Милър се катерят с мъка откъм моста с германската елха на раменете. Закопчавам се и ги изчаквам. Милър ме поглежда през клоните.

— Е, Спящата красавица се събудила.

Обаче не е така. Дръпвам едната завеса, за да могат да вкарат дървото през френския прозорец.

— Какво става? Кой е на пост? Или съвсем сме се отказали вече от идеята?

Милър и Уилкинс изправят елхата в ъгъла от другата страна на камината. Милър отърсва снега от клоните.

— Горе-долу все сме държали по някого на пост. Всичко е наред. Не се безпокой, Уонт. Нали си жив и здрав!

— Благодаря. Кога е моят ред?

— Щом си толкова навит да седиш няколко часа в ледената дупка, ще бъдеш от осем. И без това е почти сигурно, че оттук не минават патрули. Ако дойдат по-значителни сили, най-вероятно ще бъде на сутринта.

— За какво ви е дървото? Ще го горите ли?

Милър хвърля поглед към Майката, после към мен.

— С Ванс бяхме нещо потиснати и решихме, че имаме нужда от малко коледен дух; затова разчистихме тук. Сега ще украсим елхата, ще опечем кестени, ще сложим традиционния пън в огъня и ще се угостим с пуйка със сос от боровинки и всичко както се полага. Освен това решихме да си направим истинска коледна баня.

Двамата са с ръкавици; откачат ведрата от куките и наливат вряла вода във ваната. После излизат за още; приближавам се до ваната и надниквам вътре. Водата стига на височина около две педи; бръквам вътре — не е гореща, но е добра, топла. Приближили са ваната съвсем до огъня, тъй че едната й страна е почти нажежена. Чувам ги как мъкнат пълните ведра. Оглеждам стаята; наистина са се потрудили; изглежда не по-зле, отколкото когато влязохме тук за пръв път.

Те окачват ведрата на куките, после и двамата потапят ръка във ваната. Уилкинс ми се усмихва.

— Почти готова е. Решихме ти да направиш сефтето. Не че си най-вонящ, но нали си най-високопоставен. Освен това ще ти бъде коледен подарък.

— О, не, Ванс. Ще теглим сламки както винаги. Без мръсни номера.

Господи, всичко е толкова изкуствено! Държим се, като че ли нищо не се е случило, сякаш Мънди не лежи мъртъв край нас и Шутзър не е ранен, сякаш първо отделение не е изчезнало и цялата тая отвратителна война я няма.

— Чухте ли, когато Лав ме заплаши с военен съд? Какъв гад.

— Тоя идиот Лав не може да си избърше собствения задник без ординарец. Не мисли за това, сержо.

Майката отстъпва назад, за да се полюбува на елхата, подпряна в ъгъла до камината. Миризмата й изпълва стаята удивително бързо; все пак наистина прилича донякъде на Коледа. Старая се да не поглеждам към мястото, където лежи Мънди; добре, че покрих лицето му. Майката завърта леко елхата.

— Трябва да я украсим, Бъд. Само тия ябълки и картофи и книжните звездички не са достатъчни.

— Господи, само като се сетя за тия нещастни, побъркани зелки.

Милър се обръща към мен.

— Не мисли за тях, Уонт. За бога, свърши се вече; не можем да върнем нещата назад, майка му стара.

Сега, когато го няма Мънди, говорим като изпаднали каубои в казармата. Милър излиза навън. Уилкинс постила под елхата сатенена покривка. Милър се връща с пълна каска патрони за тежката картечница. Те са месингови с различно оцветени връхчета — трасиращите в червено, противосамолетните в черно. Изваждаме патроните от лентата и ги завързваме по дървото с жички, които Милър също е домъкнал от своя вълшебен джип. Месингът отразява трепкащата светлина на огъня. Пак изключвам.

Извикваме Мел от поста. Увещавам ги да теглим сламки, като използвам тънки лентички от кутия за неприкосновен запас. Ето че осъществяваме плана на Мънди, но не за това кой да се къпе в почести, а кой да се къпе във ваната. Аз спечелвам, Гордън излиза втори, Уилкинс трети, а нещастният Милър, който организира цялата работа, последен. Изглежда, винаги така става в живота. Не мога да си представя как изобщо са домъкнали тая вана от долния етаж, но съм сигурен, че Милър и тук е проявил истински гений. Дори е намерил сапун.

Във ваната се чувствам направо като Клодет Колбърт. Насапунисвам се целият с топла пяна. Милър, Уилкинс и Гордън струпват дърва в огъня и той се разгорява с огромни пламъци; Майката трябва да е смъкнал критерия. За пръв път в цялата стая става светло. Изплаквам се; оставил съм мръсните си дрехи на дюшека. Накрая ще изперем и тях. Определено сме сложили край на войната.

Изреждаме се всички. Доливаме все повече гореща вода, докато започва да прелива от ваната. Милър няма за какво да съжалява. За него водата е най-мръсна, но пък с най-много пяна и в най-голямо количество. Никой не ще да си облича отново миризливите дрехи, затова се увиваме в юрганите. Приличаме на древни римляни в златни тоги. Да можеше да ни види Лав! За пръв път от месеци насам сме си измили главите. Избърсахме се с покривките за легла. Уилкинс отново закача очилата си на ушите и се взира в Мънди.

— Чувствам се ужасно, такъв чист до горкия Мънди.

Всички млъкваме. Аз се мъчех да отпъдя тази мисъл от ума си. Милър се приближава до Мънди. Заметнал е единия ъгъл на юргана си през рамото и го е завързал някак под мишницата.

— Да можехме да го съблечем.

Повдига ръката на Мънди. Твърда е като дъска; цялото му тяло се вдига заедно с нея.

— Уонт, я ела ми помогни.

И така, четиримата почваме да се трудим над Мънди на светлината на огъня, събличаме куртката му, разкопчаваме го, смъкваме ризата. Гордън разкопчава панталона му, докато аз изувам ботите и чорапите. И двата му чорапа са с дупки на петите и на пръстите.

Когато го събличаме гол, изглежда бял като статуя и е тъй твърд, че успяваме да го изправим. Надвесваме го над ваната на вкоравените му крака, после с мъка успяваме да го сложим прав вътре. Аз искам да долея още гореща вода, но Милър ми казва, че е безполезно. По-добре да я запазим за прането. Гордън скъсва няколко ленти от края на тогата си. Ние с Уилкинс насапунисваме Отчето, а Милър и Гордън го подпират да не падне. Кръвта е по-малко, отколкото очаквах; повечето се е спекла по ризата и куртката. Измиваме косата му и го изплакваме. Ванс пъха ръка под водата, за да измие краката му между пръстите.

Мел се качва горе и донася още една покривка за легло. Вдигаме Мънди и го полагаме на единия дюшек върху покривката. Избърсваме го и го увиваме стегнато. После го пъхаме в спалния му чувал. В армията ги наричат „мумийни торби“. Този път названието е съвсем подходящо.

Сега, кой знае защо, ми става по-добре. Мисля, че това важи за всички ни. Беше нещо като игра на кукли, когато обличаш внимателно куклата в пижама и я завиваш грижливо с одеялце в количката.

Изливаме още четири ведра вода във ваната, после бухваме вътре дрехите си, куртките и всичко останало. Мачкаме ги известно време с ръце докато накрая Милър ни казва да се махаме. Смъква тогата си, скача във ваната и почва да тъпче с крака по гол задник.

— Виждате ли, ето така работят пералните. Водата трябва да мине през нишките на плата под налягане.

Скача нагоре-надолу, тъпче във ваната, зад него играят отблясъците на огъня, на лъскавата метална вана и месинговите патрони по елхата; изпълнява нещо като първобитен ритуал.

Редуваме се да мачкаме с крака дрехите във ваната. Изчерпваме мръсната вода и добавяме нова, гореща. Имам чувството, че тъпчем така повече от час; краката ни никога не са били толкова чисти. Ако сега пристигнат германци, при тази сцена ще се обърнат кръгом и ще си плюят на петите, за да не се побъркат.

След като изпираме всички дрехи, изстискваме ги и ги простираме из стаята; после си лягаме. Не съм предполагал, че мога да спя толкова дълбоко, както спах тогава. И мисля, че това се отнася за всички. Колкото и лошо да е положението, поне ще бъдем чисти и готови за онова, което ни предстои.

 

 

В седем и половина се събуждам и отново се опитвам да се свържа с полка. Нищо. Ако Уеър не е оставил джип да ни води, наистина сме наврени в кучи задник. Всички още са потънали в сън.

Тихо бъркам в една кутия за дневен порцион и си приготвям каша с нарязани парченца сирене вътре. Изяждам едно блокче сушени плодове. Това е първото ми плодово блокче от месеци насам. Стомахът ми, изглежда, се е отказал да ми погажда повече номера; спокоен е и нямам болки. Завършвам с пълно канче кафе; промивам храната. Може би ми помогна и това, че от толкова време не съм ял. Дрехите ни са почти изсъхнали; обличам си моите. Почти като нови са, само ръкавите са малко влажни в горния и долния край.

В осем часа тръгвам към поста. Имам нужда да остана сам, да поема малко чист въздух в дробовете си. Вътре, при тия затворени врати и прозорци, пушека, огъня, парата от мокрите дрехи и Отчето в средата, просто ми прилошаваше.

Към девет часа пак завалява сняг. Звъня по телефона; отговаря ми Майката. Всичко е наред. Другите също са се събудили. Майката приготвя закуска.

— Уонт, как ще вземем Пол на тръгване оттук?

— Не знам, Ванс. Ще го сложим в джипа, предполагам.

— Той е корав като камък.

— Така е.

— Какво ще кажеш да вземем една креватна пружина от тавана и да я закрепим отзад върху джипа? Можем да го вържем отгоре й.

— Добра идея.

Но не ща да мисля за това.

— Всъщност трябва да го направим още сега, Уонт. Ако се наложи да се измъкнем набързо, няма да имаме много време.

— Добре, Ванс, ще го направим, щом се прибера.

Затварям. Изглежда, ще вали дълго. Има ниска мъгла и през този сняг не се вижда дори замъкът, на двайсет метра пред мен. Кой знае защо, отново ме обзема страх. Предполагам, че нещо в мен държи да живее.

Около девет и половина е, когато виждам някой да се задава през гъстия сняг. Майката е. Плъзва се в окопа при мен.

— Ама, Уонт, лудост е да стоиш тук. И без това не можеш да направиш нищо; изобщо не се вижда.

— Знам, Майка, просто исках да остана малко насаме.

— Да си вървя ли?

— Не, благодаря ти, че дойде.

Седим и мълчим. Аз пяла цигара, Ванс изобщо не пуши.

— Майка, помолих Уеър да те предложи за почетна грамота. Нали нямаш нищо против? Не успях да те попитам.

— Глупости, Уонт; би трябвало Мънди или Шутзър да я получат.

— Не, Майка. Ти ни спаси; германците ни бяха сгащили. Добре, че вали толкова силно. Не гледам към Уилкинс.

Говоря в падащия сняг. Не съм предполагал, че ще ми е тъй трудно да лъжа Майката. Откъде знае Гордън тия неща?

— Уонт, още не мога да си обясня защо Мънди изтича така към мен. Не виждам смисъла.

— Може да се е паникьосал. Това трябва да е било.

— Да, може, но не му приличаше. Мога да си го представя да забрави нещо или да си загуби пушката, или да спи с гранати, но то е по-друго.

— Дай да не мислим за това, Ванс. Лав навярно ще се опита само да извлече нещо за себе си от цялата работа, но вярвам, че Уеър няма да те остави. Всички ще дадем показания под клетва за случилото се.

— Но аз стрелях само два пъти. След като Мънди падна, повече не съм стрелял. Очилата ми бяха замъглени от тичането и изобщо не знам дали съм улучил някого. Дори бях с ръкавици, когато стрелях.

— Няма значение, Майка. Просто се придържай към версията, ти си ги застрелял всичките; така ще успееш да се измъкнеш, ако те наградят. След цялата тая каша, за която говори Уеър, ще им трябват герои за повдигане на духа. Възползвай се от случая.

— По-скоро съм готов да бъда подведен честно и почтено под осми параграф, Уонт. Сън не ме хваща вече, а заспя ли, сънувам само кошмари, объркани истории с Линда, бебето, Макс и Джим. Мисля, че Джим беше първият ми истински приятел в живота. Никога не ми се е смял и винаги ме е разбирал. Господи, Уонт, като си помислиш само, нямаме никакъв шанс! Вече две трети от взвода го няма; не виждам как изобщо някой може да оцелее.

Пак трябва да лъжа. Той говори сякаш с моите мисли, но така няма да стигнем доникъде. Изглежда, за това им плащат на сержантите — да лъжат.

— Не е чак толкова страшно, Ванс. Просто нямаме късмет. Може би ще успея да накарам Уеър да направи нещо за теб; да те сложи например в охраната на автопарка или да работиш в кухнята. Щом дойдат новите попълнения, ще измислим нещо. С почетната грамота и прочие, обзалагам се, че ще успея да те уредя пред Уеър.

— Господи, дано!

— Хайде на бас, Майка. След шест месеца ти ще се върнеш при Линда, тя ще забременее и от всичко това няма да остане и помен.

— Съмнявам се. Никога няма да забравя.

— Всичко се забравя, Ванс. Обзалагам се на сто долара.

— На сто долара ли? Че кой има сто долара?

— Можеш да ми ги изплащаш на вноски, считано от Новата 1946-а.

— Добре, дадено.

Ръкуваме се с ръкавици. Надявам се с все сила, че Уеър ще ми помогне. Снегът става все по-гъст. Вече няма никакъв смисъл да се стои тук; разговорът с Майката ми дойде добре. Слизаме с мъка надолу. Пресният сняг е мокър и хлъзгав, натрупан върху стария.

 

 

Цели десет години от 1 януари 1946 година до 1 януари 1956 година получавах коледни картички от Ванс с по една нова-новеничка десетдоларова банкнота в плик. Без подател, без една дума, без каквото и да било запитване. После никога не се обади повече.

 

 

В замъка двамата с Ванс се качваме на тавана. Изнасяме една креватна пружина по стълбите до долния етаж, после навън. Избираме джипа без картечницата и връзваме отгоре му пружината с ленти от раздрана сатенена покривка. Снега трупа по тях, а чистачките не смогват. Тъй че сега вали право в очите ми, ако не примижавам. Едва се вижда в мрака, през снега. Освен това проклетият джип здравата е натежал с Мънди отгоре; на всяка бабуна задните колела извиват или вдясно, или вляво. Май Милър няма да може да ни избута, ако закъсаме на този хълм.

Тогава в миг канонадата стихва. Пълзя с по-малко от двайсет километра в час. Мел се е изправил на седалката и се навежда назад над Мънди.

— Боже господи! Ето ги! Един бронетранспортьор с гаубица и пълно ремарке с обслужващ персонал. Сега минават покрай моста! Исусе, още един! Целият път гъмжи от зелки; някои тичат нагоре към замъка. Давай газ, майка му стара!

Мел кляка, под него нещо хрущи, сега наднича под Мънди. Аз не се обръщам. Трябва да се съсредоточа, инак ще забуксуваме или ще се плъзнем. Искам да преваля билото и да изчезна. Смятам, че няма да ни видят през падащия сняг, но могат да ни чуят, а и оставяме следи. Тръгнат ли да ни преследват, спукана ни е работата.

Гледам да държа пътя, като се водя по стоманената телорезачка, която заварихме за бронята. Според слуховете германците опъвали напряко на пътищата тел за струните на пиана, за да режат американски глави; затова в нашия автопарк сложиха тези резачки на всеки джип, подобно на корабни мачти. Милър едва не се сби с административния офицер заради тая работа. Не знам дали изобщо германците са прокарвали тел и дали това желязо би свършило работа, но точно сега ми е от полза, за да държа пътя. Единственият видим белег, по който се ориентирам, е малкият бял процеп пред мен, където пътят завива в гората. Наклонът се изравнява донякъде и сега се движим през една просека в планината. Отдясно има стръмна пропаст; придържам се колкото се може по-плътно вляво, без да вляза в канавката.

Все си казвам, че ако наистина е офанзива, няма да вземат да се отклоняват от главния път, за да ни преследват. Трябва само да изчезнем от полезрението им.

В този момент пред нас избухва снаряд от минохвъргачка; съвсем близо е и по джипа се посипват буци пръст, които думкат силно по ламарината. После друг отдясно — парчетата се разхвърчават и се забиват в хълма. Седя ниско приведен.

Следващият пада зад нас, между нашия джип и този на Милър; първият ми подтик е да спра; после схващам, че сме заградени и единственият ни шанс е да продължаваме да се движим. Мел се изправя и се взира назад.

— Нищо им няма, струва ми се! Милър се е привел над волана; не виждам Майката, но Милър нито сигнализира, нито нищо. Давай, давай!

Той отново се плъзва на колене под гюрука на пода на джипа. Опитвам се да мина на по-висока предавка и да остана на нея. Движим се с трийсетина километра в час; в този мрак и сняг не мога с повече, без да изляза от пътя.

Следващият снаряд избухва отляво; близо е. Парченцата рикошират и дрънват по джипа. Един къс спрасква предното стъкло на джипа върху капака. Звън на метал; тъп удар.

— Улучиха ли те, Мел?

— Не мен, Мънди.

— По дяволите!

Мел отново надига глава.

— Мисля, че нашите отзад все още се държат. Само стотина метра, и ще бъдем извън обсега им.

Нови два снаряда падат съвсем наблизо, но вече сме отминали мястото, където могат да ни улучат; билото остава помежду ни. Сега или ще ни преследват, или сме се измъкнали. Следва дълго нанадолнище. Опитвам се да се спусна на втора. Пътят все още е само изрязан в склона и знам, че отдясно има стръмна пропаст. Би трябвало пак да мина на планинска, но съм твърде изплашен. Набираме скорост, а щом се опитам да натисна спирачка, се плъзгаме. Грайферите на гумите са се набили със сняг и проклетият джип лети като шейна. На първия завой го удържам, но на втория вече стремително хвърчим.

— Не мога да го удържа, Мел! Скачай!

Движим се твърде бързо, за да скочим. Натискам на няколко пъти спирачките и позабавям ход, но все още се пързаляме. Напълно изгубвам управлението. Отдалечаваме се от страната на пропастта и се удряме със страницата в едно дърво от вътрешната страна на пътя. Завъртаме се, отблъскваме се от горния склон, завиваме и накрая се озоваваме надвесени над ръба на пропастта с предницата надолу, над най-малко четиридесет и пет градусов наклон. От наведената предна седалка изглежда като пропаст. И четирите колела са във въздуха и се въртят. Изключвам мотора. Гордън се раздвижва, за да седне на мястото си, и джипът се навежда още по-напред, надолу.

— Не мърдай, Мел! Шавнем ли, ще се преобърнем.

Извръщам глава. Мънди не е помръднал. Виждам как другият джип спира зад нас. Милър натиска внимателно спирачката и плавно намалява. Уилкинс изскача от джипа, изтичва към нас.

— Добре ли сте, момчета?

— Добре сме, Майка; но още малко, и джипът ще се плъзне надолу! Дръжте ни!

Милър дръпва ръчната спирачка на своя джип, като оставя мотора да работи, излиза и идва при нас. Заобикаля нашия джип и поглежда отдолу.

— Господи, та вие сте върху същинска люлка! Не мърдайте! Ще донеса теглича и ще се опитам да ви издърпам.

Стоим неподвижно, докато Милър и Уилкинс закачат въжето за задната ни броня и за тяхната предна. Все поглеждаме нагоре към върха в очакване да ни връхлетят хунските орди. Тежестта на Мънди отзад ни държи като противовес да не се прекатурим. След като въжето е здраво завързано, Милър изтичва в джипа си и дава заден ход по нагорнището, но само буксува, даже с двойното предаване и веригите. Изскача и отново идва при нас.

— Бих могъл да тръгна надолу по пътя и да ви завържа за задната си броня, но сме под лош ъгъл; тогава може да се прекатурите. Ето какво ще направим: ще дам заден ход и ще тегля, докато въжето се опъне, а вие двамата ще се из катерите по Мънди. Трябва да удържи.

Преди да успеем да му отговорим, той вече тича към джипа си, дава заден и дръпва въжето така, че то се опъва. Ние с Мел изпълзяваме върху Мънди и скачаме от задницата на джипа. След като и двамата сме вече навън, Милър отвързва въжето от джипа си и се спуска малко по пътя, подминава нашия джип. Сега, когато не тежим върху предната седалка, той стои по-сигурно. Майката връзва въжето за задната броня на Милър и той пак започва да тегли. Успява да извърти нашия джип донякъде, но той надвисва още повече над ръба. Вече няма начин да го издърпаме.

— Уонт, Майка, извадете Мънди от джипа, докато се държи така.

Ние с Майката прерязваме сатенените връзки, които крепяха пружината с Мънди върху джипа. Мел ни помага да я вдигнем и да я спуснем на пътя. Изваждаме маскировъчното белило, снежните костюми и радиостанцията и ги набутваме в джипа на Милър. Не остава място за спалните чували. Милър пак се опитва да дръпне нашият джип, но само става по-лошо; той вече виси над пропастта.

— Уонт, прережи въжето с щика си и бързо се отдръпни, за да не те шибне, като се скъса.

Замахвам с щика и съсичам въжето. Последните няколко нишки се докъсват сами. Джипът бавно се извива, после се преобръща и почва да се търкаля и да се плъзга надолу. На няколко пъти се удря в дърветата, но отскача и изчезва в мрака, смачкан, набиращ скорост. Не избухва; накрая настава тишина. Един джип на САЩ в дъното на клисура в Арденските гори. Милър отново вдига ръчната спирачка, идва при нас и се взира в пропастта.

— А пък беше по-добрият.

Заедно повдигаме Мънди и го напъхваме под наклон под постамента на картечницата с краката напред. Главата му остава да стърчи поне с два фута над картечницата; практически стои почти прав. Всички се качваме. С радиото, телефоните, хранителните припаси и другите боклуци не остава много място. Сядам отпред до Милър и бутвам радиото в краката си. Мел и Майката сядат отзад, наполовина под пружината на Мънди. Милър подкарва джипа. С веригите е къде-къде по-друго.

 

 

Когато стигаме до мястото, където беше полкът, няма нищо. Снегът е покрил всичко, дори голите петна от палатките на нашия взвод. Само мястото на полевата кухня е още топло и разкаляно и там се показва тревата. Заминали са най-малко преди двайсет и четири часа. Обикаляме в кръг, търсим джипа или някакъв знак, но няма нищо. Милър спира и се обръща към мен.

— Е, сержант Нот, какво ще правим сега, майка му стара?

— Господи, съвсем не знам, Бъд! Ти какво мислиш, Мел?

— Мисля да потърсим следи. Не биха могли да преместят целия лагер, без да разровят наоколо.

Майката се блещи иззад Мънди на задната седалка.

— Може наоколо да има германци.

Милър включва на скорост.

— Най-добре е да се движим. Повечето следи водят към онзи път; и без друго само натам можем да се измъкнем, така че ще тръгнем по него. На запад, момчета! Поне смятам, че това е запад.

Мисля си, че ако се натъкнем на германци, взвод или нещо повече, ще трябва да се предадем. Взираме се за следи, но на практика е невъзможно да се видят. Пътят минава под дърветата и без светлините е тъмно като в рог. А снегът завалява все по-силно. Караме в мрака, наблъскани един до друг, но всеки свит в самотата си, почти без да говорим. Оставили сме се в ръцете на Милър.

После излизаме от гората на що-годе открито поле. Познава се, че се движим по пътя само по колците на оградите от двете страни. Снегът навява на вихри отвсякъде; съсипани сме от студ. Милър намалява, спира и отново се обръща към мен.

— Вече не знам накъде карам. Може би се носим право към Берлин.

Никой от нас няма компас. В Шелби сме правили поне петстотин полеви занятия с намиране на азимута и всичко останало, но оттогава не сме ползвали компас. Мисля, че моят е някъде из раницата ми в полевата кухня. Всичките ми уреди за ориентиране са в кухненския камион; практически целият ми живот е вътре.

Студът хапе. Стъпалата ми се вкочаняват, краката ми замръзват отпред за панталоните. Посипани сме със сняг, освен там, където Майката и Мел са се напъхали под Мънди. Отец Мънди прилича на статуя; по лицето му е полепнал сняг, който се набива в очните кухини.

Не знам какво да правя. Ако спрем, ще замръзнем. Не можем да запалим огън; ще привлече вниманието на всеки германец в околността. Освен това дърветата са мокри, а не искам да хабя бензина за топлина. В същото време да караме така, наникъде, хич не е от полза, но какво друго ни остава?

Качвам се върху капака и се надвесвам напред, като се държа за отвесния железен винкел. Така виждам по-добре.

Милър отново потегля. Капакът е топъл от мотора. Караме, а аз давам знаци с ръка накъде да вървим, за да не изпуснем пътя, но на два пъти попадаме в канавката. Копаем с шанцовия инструмент, за да извадим джипа.

Изминаваме още десетина километра, когато ни сполетява бедата. Аз съм отпред на капака, но пак не виждам нищо. Всичко е бяло на бял фон и заедно с това потънало в мрак. Загубил съм всякаква способност да отделям близкото от далечното, горе от долу. Изведнъж дясната ни страница потъва. Целият джип се килва на една страна и бавно се преобръща с все още работещ мотор!

Без да разберем, сме минали по малко мостче без парапети. Снегът е натрупал толкова нависоко, че мостът е бил съвсем скрит. Всичко става доста бавно, така че контузени няма; дори Мел и Майката успяват да се измъкнат изпод Мънди. Милър скача отново в джипа и изключва мотора.

Джипът лежи с колелата нагоре, а Отчето и картечницата са се забили в леда на рекичката.

С общи усилия и множество подхлъзвания успяваме да го изправим отново на колелата. Мънди изглежда не по-зле отпреди. Почиствам снега и калта от лицето му. То е мокро от водата и почти веднага замръзва.

Всички сме почти без дъх. Дори за четирима души е адски трудно да изправят тоя джип в снега. Когато свършваме, съм потен, а ръцете и краката ми са мокри и ледени. Милър обикаля наоколо и проверява всичко по джипа. Пъха се отдолу и излиза с омазнени ръце. Поглежда ме, после посочва към задницата на джипа. Коленича. Резервоарът е пробит и бензинът изтича в равномерна струя, подобно на конска пикня. Милър клати глава.

— Трябва да сме го одрали на ръба, когато паднахме. Има процеп, дълъг около педя.

Мушка се пак отдолу и запушва дупката с едната си ръкавица. Течът поспира. Засипваме бензиновата локва със сняг, после Бъд се мъчи да запали мотора, но без резултат. Проверява всичко под капака и отново опитва. Пак нищо. И четиримата почваме да бутаме, за да го изкараме на пътя; но брегът е твърде стръмен. Потни и изтощени, накрая се отказваме. Снегът сякаш завалява още по-гъст, по-тежък.

Измъкваме Отец Мънди изпод картечницата. Аз и Майката го пренасяме на едно хълмче в края на гората над моста. Милър и Гордън разтоварват картечницата и също я донасят. Единственото, което можем да направим според мен, е да се окопаем тук, да изчакаме да просветне и да обсъдим положението. Имаме достатъчно провизии, за да изкараме няколко дни.

След като картечницата е свалена, завъртаме постамента й и огъваме телорезачката надолу над бронята. С върховно усилие набутваме джипа под моста. Каменният свод е нисък, едва минаваме. Бутаме го нагоре по рекичката, докато го скриваме. По време на работата целите се измокряме в ледената вода. Свалили сме и двете немски туби с бензин. Едната е пълна, другата три четвърти празна, употребена за факлите.

Горе под дърветата не вали толкова силно. Копаем подред. Най-напред разчистваме едно място от снега и листата, после изкопаваме първите няколко сантиметра в замръзналата земя с шанцовите инструменти, сключени под ъгъл. След това работата потръгва, пръстта е глинеста и черна, с тънки коренчета, които лесно се секат. Изкопаваме две дупки, два продълговати окопа, само че по-дълбоки от обикновено, със стъпенки за сядане и стрелба в двата края. Завързваме платнищата над траповете под формата на ниски навеси. Спалните ни чували останаха в първия джип в пропастта, тъй че ще мръзнем, няма как.

Използваме бензина от тубите, за да наквасим малко съчки, и си палим в окопите огънчета в каските. В единия сме аз и Майката, в другия — Гордън и Милър; отзад, между нас, е Отец Мънди. Ние с Уилкинс се събуваме, изстискваме чорапите си и се опитваме да ги сушим на огньовете. Но с ботите няма какво да се направи. Постиламе едно платнище на пода. Горното е опънато така, че имаме петнайсетсантиметров процеп, през който наблюдаваме моста. Димът излиза навън, но затова пък започваме да се стопляме. Аз ръфам парче сирене от неприкосновения запас и се мъча да забравя къде сме. Уилкинс изглежда добре, по-добре от мен. Снегът се трупа върху навеса, така че освен по пушека сме незабележими откъм пътя, сиво на бял фон.

Близо седем и половина е, още не се е съмнало, но вече се поразвиделява, когато отново си обувам влажните чорапи и замръзналите боти. Измъквам се през процепа. От другия окоп Милър ме чува и изпълзява. Имаме едно и също наум и разсъждаваме как да го осъществим. Действаме съвсем по военному.

Слизаме при джипа. Милър демонтира постамента на картечницата и ние го изнасяме на хълмчето. После, като се редуваме, изкопаваме дупка пред процепа на Милъровия навес и полагаме вътре постамента, като запълваме празнините отстрани с камъни от коритото на реката. Домъкваме едно сандъче с муниции, монтираме картечницата върху статива и вкарваме картечната лента в отвора. Ако нещата са толкова зле, колкото си мислим, навярно ще се предадем за по-малко от час, но поне ще сме издържали донякъде. Ако някой може да държи проклетата картечница, докато стреля и при това да улучи нещо, то е само Милър. Отиваме за още съчки, топваме ги в тубите и забързваме към окопите. Стига сме си играли на войници. По време на цялата операция си разменяме не повече от трийсетина думи, струва ми се, и то главно от онзи вид, който Отец Мънди не одобряваше. Докато се въртим около джипа, изваждам и радиостанцията от предната седалка. Спускам я в окопа с помощта на Майката.

Небето започва да просветлява и става ясно, че изтокът е точно в обратната посока, а съвсем не натам, накъдето предполагах. По зората личи, че май наистина сме карали право към Берлин, преди на пътя ни да се изпречи онзи мост без парапети. Това е партия бридж, която бих искал да разиграя отново; не да преиграя с въртене, а отново да изиграя.

 

 

Загрявам радиостанцията и опитвам напосоки различни честоти. Хващам само нещо като немски с шум от танкове в далечината. На два пъти налучквам същото в смесица от статично електричество; не е особено окуражаващо. Да беше тук Шутзър, може би щеше да даде някоя идея. Този род „непрограмирана“ война е негов специалитет.

Двамата с Уилкинс пробваме подред на всеки петнайсет минути, като държим под око пътя. Докато си почивам, се напъвам да си спомня какво сме днес, кой ден от седмицата и коя дата. Напълно объркан съм. Но има ли значение? Мъча се също да измисля какво да правим по-нататък. Знам, че не можем да останем тук, а няма начин да подкараме джипа. И какво ще правим с Мънди? Можем да го заровим в единия окоп, подобно на руло рисунки, но не ми се ще.

Часът е почти осем по часовника на Мънди, когато до ушите ни достига шум. Няма грешка: от танкове е — чува се дрънчене на метал, грохот и силен дизелов рев като от машини с тежка конструкция. Изглежда, идват по пътя, на който сме ние; само че, ако се съди по слънцето, вървят на изток. Може би се оттеглят? Може би след тях ще връхлети рояк американски войници, кавалерия, подгонила червенокожите обратно към резервата! И тогава виждаме какво било:

Това са пантери T-6 с накачена отгоре им немска пехота, облечена в черно! Броя автоматично: осемнайсет танка, девет бронетранспортьора. Пред тях нашата картечница изглежда като детска фунийка за изстрелване на грахови зрънца. Стискам с все сила палци да не забележат джипа, следите ни или картечницата. Слава Богу, че карат толкова бързо! И дано Милър не направи нещо! Когато отминават и грохотът и дрънченето заглъхват, поглеждам към Милър и Гордън в другия окоп. Бъд стои зад картечницата; до него Мел, по-близо до мен, се взира към нас.

— Видяхте ли им униформите и знаците, а? Сто на сто това бяха мръсните есесовци!

Лицето на Уилкинс е побеляло, безкръвно, както и моето, предполагам. Господи, изглеждаха толкова закоравели, толкова професионални, толкова непобедими!

— Какво смяташ да правим, Уонт? Какво ще правим сега?

— Само едно знам, Майка. Ще стоим колкото се може по-далеч от тази паплач; нямаме работа с тях.

— По страниците на танковете наистина имаше нарисувани бели черепи и кръстосани кости. Видя ли?

— Видях, Майка. Видях. Може би е само за да ни плашат, но явно действа. Аз наистина се изплаших. Някой да има някакво хрумване?

Мълчанието им е трайно и дълбоко като снега пред нас. Няма какво да правим, освен да се заровим още по-дълбоко в земята. Свивам се на дъното на окопа и пускам достатъчно напоени с бензин съчки в каската си, за да запаля огън. Време е да помисля. Ако военното време изобщо може да бъде някак от полза за въображението на типа „художник — творец“, сега трябва да е моментът.

След половин час пак слизам до джипа. Вече е съвсем светло. Изтокът явно е в обратната посока. Намирам белилото. Измъквам маскировъчните костюми. Какво ли ще каже отделението? Може би това ще ги убеди, че съм прекрачил границата на лудостта. Ще има бунт. Аз също ще се присъединя. Но не мога да измисля нищо друго. Давам знак на Майката да дойде с мен и двамата се пъхаме в окопа на Милър и Гордън. Обяснявам им идеята си колкото мога по-добре. В нея има нещо като изобретателна шахматна стратегия с уловки: начало „прави се на умрял“. Свършвам и чакам.

— Ами радиото?

— Ще го заровим.

— А картечницата?

— Също.

— И пушките ли?

— Няма как.

Както обикновено, Гордън задава най-трудния въпрос:

— Ако действително успеем да стигнем до нашите, какво ще им кажем?

— Били сме заловени. Взели са ни оръжията. После сме избягали. Тогава ще трябва да ни изпратят в тила, докато ни разследват; няколко дена луксозен живот. Но ще се придържаме към версията си. Обзалагам се, че нещата са толкова объркани, че и без това никой няма да ни задава въпроси.

Уилкинс ме поглежда така, сякаш вече съм напълно неразбираем.

— Леле божкее!

— Както казах, или ще действаме всички заедно, или нищо. Няма друг начин. Ако някой има възражения, каквито и да било, не е нужно да ми ги обяснява, просто ми кажете.

Дълго мълчание. Трябва да се помисли. Толкова типично за спецрезерва, та чак да ти втръсне, по-лошо дори от версията със залавянето ни от германците. Пръв проговаря Милър:

— Аз съм за.

Гордън поглежда към него, после към мен.

— Аз също. Целият замисъл е толкова налудничав, че ако не опитаме, ще съжалявам до края на живота си. От друга страна, краят на живота ми може да дойде още днес.

Обръщам се към Уилкинс. Той е в неизгодно положение.

— Няма да упражняваме натиск върху теб, Майка. Сам си реши.

— О, вече реших. Само чаках другите да се изкажат, за да не упражня аз натиск върху тях. Това може да е най-хитрият импас в цялата история на отделението.

Уилкинс се усмихва с тебеширеното си лице, но не си спомням да съм виждал по-хубава усмивка. Тази усмивка ми беше необходима, за да извърша онова, което възнамерявам.

 

 

Първо изрисуваме с белилото кръгове върху каските си. Нахлузваме снежните костюми. После начертавам правилен кръст върху една кутия за неприкосновен запас. Изрязвам го с щика. След това идва най-трудното. Обръщаме Мънди. Натискаме го тъй, че от устата му бликва кръв от дробовете. Накисвам в нея един тампон от превързочния пакет на Уилкинс, последният, с който разполагаме, и правя червени кръстове по каските ни и по ръкавите на снежните костюми. Кръвта е гъста, лепкава, тъмна, но като се смеси с белилото, става червена. По време на работата на два пъти едва не повръщам, но се самоувещавам, че Отчето не би имал нищо против. Може би скверним храма на Светия дух, но поне в името на добра кауза — самите нас. При това с тия бели кръгове и кръвта всичко наподобява донякъде църковна служба.

Изрисуваме големи бели кръгове и върху платнищата, а в тях вписвам червени кръстове с дебелина два инча и височина един фут. Сгъваме платнищата на две по диагонала и напъхваме двойния им ъгъл в каските си, под подплатата. Става нещо като пелерина. Когато свършваме, приличаме на странна смесица от шафери и статисти за „Тримата мускетари“.

Наближава десет, когато заравяме цялото снаряжение. Слагаме радиото, тежката картечница, пушките, сандъчетата с боеприпаси и гранатите в окопа, който изкопахме двамата с Уилкинс. Покриваме всичко с едно платнище, като го затискаме плътно по края, и затрупваме целия куп с пръст, риейки с крака. Рием, докато се получава нещо като надгробна могила. После я отъпкваме и посипваме със сняг. Когато свършваме, всички пухтим. До нас на земята лежи Мънди. Оглеждам се наоколо.

— Е, ако някой ден някой пожелае да започне самостоятелна война, след като тази свърши, ще знае къде да дойде. Това е гробно място, на което даже няма да оставя знак.

Вдигаме Отчето на раменете си. Покриваме го с последното останало платнище, това на Шутзър. На него също съм нарисувал бял кръг с червен кръст заради самолетите. Носим го по двама от всяка страна. Тежестта не е непосилна, макар и доста голяма. Тръгваме право по средата на пътя.

Решаваме, че танковете са били също тъй объркани като нас, така че тръгваме натам, откъдето пристигнаха те и накъдето, ако се съди по зазоряването зад гърба ни, трябва да е запад. Но няма кой знае какво значение.

Автоматично стъпваме в крак. На всеки десет минути се сменяме, като полагаме Мънди на земята между нас и го заобикаляме, за да минем от другата му страна. Не говорим много. При всяко спиране се бавим само колкото да пораздвижим схванатите си мускули или да се изпикаем. Никой не се отдалечава на повече от стъпка от Мънди; той е нашият пастор за измъкване от този ад.

Вървим часове наред. Минаваме покрай други преобърнати джипове, разбити танкове, трупове. Стараем се да не гледаме. Накрая се забиваме право в караула на американска инженерна рота. Те са минирали мост. Казваме им, че сме видели танкове, пътуващи в неправилна посока. Сержантът от поста ни води при един лейтенант. Носим Мънди с нас.

— Какво е това облекло, войници?

Казвам му номера на нашия полк и че сме разузнавателна наблюдателна група, която е била заловена. Той не сваля очи от странните ни одеяния.

— Що за костюми са това, по дяволите? Да не сте санитари бе?

Разказвам му, общо взето, как сме стигнали дотук.

— Вие, войници, си играете с огъня, така да знаете. Някое лайно офицер може да излезе голям умник и да прокара Женевска конвенция за тая работа.

После се изсмива.

— Проклет да съм! Цялата тая шибана война отиде по дяволите.

— Да, сър.

— Добре, давайте тогава. Нека моите хора от другия пост ви преведат през мините. По пътя назад сме заложили противотанкови мини. Навярно няма да избухнат само от едно настъпване, но нека не рискуваме.

— Да, сър.

Редниците от другия пост ни дават цигари и неприкосновен запас за закуска. Изяждаме го, преди да тръгнем отново на път. Вече нищо няма голямо значение, освен да не ни убият. Тези момчета са убедени, че са обградени, тъй че шансът да бъдем скоро на свобода у дома е съвсем нищожен.

 

 

Близо пет часът е и почти се стъмва, когато отново ни задържат. Изкрещяват ни първата част от някаква парола.

— Не знаем отговора. Идваме от друг сектор.

— Стой, не мърдай!

— Американци сме.

— Така казвате!

Насреща ни излиза сержант; върви приведен с насочена карабина. Когато ни вижда, я сваля.

— Добре, вярвам ви. Боже мой, откъде сте взели тия смахнати облекла? Това да не е кръв?

По пътя му разказваме историята на нашето „бягство“. Това е дивизия, за която изобщо не съм чувал. Идват от Саар и са част от войските на Патън. Той ни съветва да изтрием кръстовете, преди да продължим.

Оставяме платнищата.

Нарежда на един редник първи клас да ни отведе до батальонния щаб, където скачаме в един камион, който ще ни откара в собствената ни част. Става им малко криво, когато настояваме да вземем и Отчето с нас.

Закарват ни чак до дивизионния щаб. Когато пристигаме, им разказваме, че сме били заловени и сме избягали. След това двамата с Уилкинс занасяме Мънди в палатката на погребалните архивари. Тя е пълна с трупове. Отдельонният, който отговаря за тях, ни казва, че няма от нашата дивизия; били все случайно намерени.

— Някои са лежали на земята още отпреди да падне снегът.

Чудя се дали вече са намерили и труповете край нашия замък — както ония отпреди нашето пристигане, така и другите, които ние оставихме.

Наблюдаваме как отдельонният изрязва знаците с номера на Мънди. Пъха единият между зъбите на Отчето, а другият в тъмнозелена торбичка, пита ме от коя част е Мънди. Казвам му. Измъква един етикет на телче и написва върху него името на Мънди, серийния му номер и буквата К, което значи „католик“, гледайки от бележката върху зъбите му. Отваря чувала и връзва етикета на китката му. Зяпа златистата сатенена покривка, в която сме го увили, после завива трупа с войнишко одеяло, като покрива и лицето му. Мънди е толкова дълъг, че босите му крака остават да стърчат навън. Отиваме си, преди отдельонният да е започнал да ни задава въпроси.

 

 

Два дена по-късно ни закарват с джипове на двайсетина километра по-нататък до нашия полкови лагер. Викат ме право при Уеър. Отново разказвам историята за нашето „бягство“. Пред него минава. Искам да се измъкна. Имам чувството, че ми прималява отвътре; отново ме обзема треперене. Но Уеър може да ме държи там на разговор колкото си ще. Полагам усилия да не се разрева пред него.

— Останалите от отделението измъкнаха ли се?

— Да, сър.

— А какво стана с джипа и радиото?

— Наложи се да ги изоставим, сър?

— Дори и картечницата ли? И пушките?

— Германците ни взеха пушките, сър.

— Леле мале!

— Измъкнахме само Мънди, сър.

И аз не знам защо му го казвам. Това не го засяга; не го е грижа. Но ми се струва важно.

— Избягали сте и сте взели Мънди със себе си?

— Да, сър. Върнахме се и го взехме. Изнесохме го като санитари.

— Майко мила! Не казвайте на Лав.

— Добре, сър.

— Оставете на мен да докладвам. Изобщо не споменавайте, че сте изнесли Мънди. Господи, колко го носихте, по дяволите?

— Не знам, сър.

— Проклятие!

— Има ли някакви вести от първо отделение, сър?

— Нищо. Между другото, когато се изтегляхме, положих усилия да ви оставя едно радио и джип, но всички превозни средства до едно бяха необходими за полковото продоволствие. Нищо не можах да направя.

В този момент ужасно ми се ще да попитам за Шутзър, но нещо ме дави в гърлото. Отворя ли уста, ще заплача, ще запищя или ще се нахвърля върху висшестоящ офицер. Само отдавам чест, обръщам се и си тръгвам, сякаш ме е освободил.

Крача безцелно до кухненската палатка и пропълзявам между котлите с вода за пране на раници. Сядам между тях и стената на палатката. Не знам къде са Уилкинс, Милър и Гордън. Дано да са намерили отнякъде платнища и спални чували; твърде много съм изморен, съсипан, за да проверя. Свивам се на топло върху едно платнище. Стигнал съм до фазата, в която само сънят помага.

 

 

Събуждам се. Над мен стои Уеър и ме рита по краката. С огромно усилие се изправям, чувствам се като пиян.

— Няма нужда да ставаш, Нот. Исках само да ти кажа, че оправих работата.

Стъпвам на крака, изтупвам с ръка коленете си.

— Бях при майор Лав. Всичко е уредено. Той казва, че щом като не сте били във военнопленнически лагер, няма нужда да минавате през цялата дивотия на разследването.

Прави пауза.

— Ще попълним разузнавателния взвод със старата противотанкова част, която беше разбита. Кои предлагаш за подофицери?

Не мога да мисля. Всичко ми изглежда безсмислено.

— Не знам, сър.

— Аз смятах Гордън да стане сержант на другото отделение, а Милър — твой помощник. Има едно говедо ефрейтор, който ще дойде с тях; може да работи с Гордън.

— Да, сър.

— Предложил съм Уилкинс за бронзова звезда. Лав подписа почетната грамота, но никак не е доволен. Освен това преместих Уилкинс в охраната.

— Благодаря ви, сър.

Вече съм готов да опитам.

— Как е Шутзър, сър?

— Нямаше шанс. Умря, преди да пристигнем до частта. Не можахме да му помогнем особено по пътя. Онази зелка също умря; никаква възможност да го разпитаме.

 

 

Мълча. Чакам само Уеър да ми се махне от главата. Искам отново да остана сам и да се свия на земята.

— Щях да забравя сержант. Ще трябва да подпишете протоколи за джиповете, радиото и телефоните. Не знам за пушките и картечницата. Понеже сте били заловени, мисля, че няма да имате неприятности.

Измъква формуляри от джобчето си и ми ги подава. Обзема ме хладнокръвие, не студ, а само хладнокръвие, като че не участвам във всичко това.

— Загубихме и един бинокъл с двайсетократно увеличение, сър.

— Не се тревожи за това; почини си, имаш време. Скоро ще се изтегляме оттук; ще отблъснем тия мръсни зелки чак назад до Берлин.

Той се усмихва и си отдаваме чест. Виждам толкова ясно. Всичко ми идва на фокус, а пред очите ми е мъгла.

Виждам ръбчето по края на отличителните знаци върху подплатата на каската на Уеър, която по-рано, преди да стане шеф, беше златиста. Виждам жълтеникави гурели в ъгълчетата на очите му.

Поглеждам надолу и виждам тъмнозелената зимна трева по пода на кухненската палатка, пльосната в калта… Виждам парата и чувам как ври водата за пране на раници в мръсните, поцинковани казани от двеста и петдесет литра.

От врялата вода мирише на мазнотия.

Чувам как от покрива на топлата палатка капе разтопен сняг.