Уилям Уортън
Отбой в полунощ (5)

Пролетен рай пак

Спъвам се и се пързалям надолу по хълма. Излязъл е източен вятър. В студения въздух прехвърчат леки снежинки, но може би са само попаднали от дърветата или издухани от земята.

Мел стои на поста и ме чака. Вече се смрачава. Следващата смяна са двама. Напъвам се да измисля нова парола. Божичко, цялата работа изглежда толкова смешна, като да покриваш нормите за значки на бойскаутите. Понякога просто не мога да придам смисъл на нещата; и това май ти остава проблем за цял живот.

Гордън чака с пушка на рамо. Дори и той изглежда скапан.

— Божичко, Уонт, умирам от болка в стъпалото, на същото място, дето имах окопен ревматизъм! Пробожда ме като свредел, а вляза ли на топло, ужасно боли.

Той обикаля в кръг и тъпче с крака. Не бях помислял досега как може да се отрази това студено време на болните му крака. Запътва се нагоре.

— Почакай за миг, Мел.

Той се връща.

— Кажи на останалите, че паролата за тази вечер ще бъде „звън-звън звънчета“.

— Добре, „звън-звън звънчета“. Само за това ли ме върна?

— Не. Мел, какво става според теб? Толкова съм объркан, че не мога да мисля; не ща да мисля.

— Уонт, тази война е такава каша, че не си струва да се мисли много-много. Опитай се да се отпуснеш. Нищо не можеш да направиш, освен да паднеш убит, ранен или да се измъкнеш по някакъв начин. Това е всичко, безполезно е да се тревожиш.

— Ами планът на Шутзър да турим край на войната? Как ще съчетаем това с нареждането на Уеър за военнопленник и с ония развилнелите се от щаба?

— Това може да почака. Но въпреки всичко, Уонт, все си мисля, че сме длъжни да кажем на Майката. Той трябва да знае. Виж какво, замръзнал съм и умирам от болка в крака; прибирам се. Не се тревожи; отпусни се.

Облягам се на стената. Не е лошо да останеш за малко сам. Събитията така напират, а аз държа да действам правилно. Прехвърлям в ума си всички възможности. Но кой знае защо, мозъкът ми не работи. Студът нещо ме е повредил; студът, страхът и тревогите. Когато се затворя в себе си от студ, мозъкът ми така се свива, че отказва да мисли. Иска да си спомня само какво значеше да се безпокоиш за контролните по геометрия и пресичането на прави. Сякаш е било преди десет хиляди години; времето на моята ролка жестоко се е скъсало.

На всеки половин час се обаждам в замъка; най-често ми отговаря Милър. Питаме се какво ли е станало с първо отделение. Но просто не можем да го обсъждаме; никой от нас не ще да предположи нещо лошо. Избягваме да мислим за това.

Гледам и слушам как се спуска мракът. Разтопеният сняг започва да замръзва; всичко пращи и пука. Мъча се да си спомня коя дата сме; може би дните вече растат и всеки следващ ще бъде малко по-дълъг от предишния. А колко ли още ни остават, докато спрем да ги броим? От половин година дори не сме влизали в сражение; а като си помислиш за тия нещастни германци…

Следващият караул са Милър и Шутзър; поне така мисля; както обикновено отделението е минало на самоуправление. Те по-добре от мен знаят какво е положението, а мен не ме е грижа особено. Времето минава; вече е съвсем тъмно. Студено ми е.

 

 

Когато Милър и Шутзър слизат, аз ги задържам със „звън-звън“, като се мъча да измисля някаква асоциация от военния жаргон. Шутзър ме контрира със „звънчета на парчета“. Двамата идват до стената при мен. Шутзър подкарва направо:

— Какво мислиш, Уонт? Говорихме си с Милър: смятаме ние тримата да проведем операцията, като отидем утре в десет часа и уредим цялата работа. Най-малкото ще можем да вземем военнопленници за Лав. Може даже да ги попитаме има ли някой доброволец още начаса, а по-късно да приберем останалите; да ги вземем на автостоп, тъй да се каже.

— Ами Уилкинс?

— Да не го безпокоим повече, отколкото е нужно. На него си му е добре там горе на тавана; размества мебелите, кара се с Милър или с мен, когато се качваме за дъски. Господи, пред него аз, Станфърд Шутзър, се чувствам направо като плячкосващ варварин само задето искам да изгоря примерно едно старо легло или счупен стол, за да поддържаме топло. Защо не го оставим на мира? Не е необходимо да го караме да се развилнява тъкмо сега срещу нас, нали?

Поглеждам към Милър. Тъй вече е запалил цигара, вперил поглед в ботите си. Вдига глава; имам чувството, че е съгласен с Шутзър. Аз също нямам нищо против; доколкото схващам, не нарушаваме никоя точка от устава.

— Добре, Стан, тъй да бъде. Щом вие с Милър сте „за“, и аз няма да се цепя.

 

 

Вече не е приятно да влезеш вътре; помещението е изпълнено с миризмите ни. Трудно ми е да си спомня какво почувствах първия път, когато пристъпихме в тая стая. Сега е такъв хаос. Понеже Уилкинс прекарва повечето време горе, няма кой да разтребва.

Наоколо се въргалят отворени консерви десети номер и немски сардини. По дюшеците и по пода са нахвърляни снаряжение и дрехи. Старая се да не гледам. Прибирам някои от собствените си вещи; оставям пушката и коланите си до вратата.

 

 

Взимам две бутилки и отивам до джипа да ги напълня за факлите. Навън може да е студено, но поне е чисто и мирише на хубаво. Ще накарам Милър да провери палят ли джиповете и могат ли да потеглят; май ще трябва да затъкнем възглавници около акумулаторите, за да не замръзнат. Не, това е глупаво. Проверявам германските туби; всъщност още не сме изразходвали и половината от едната, тъй че имаме достатъчно бензин. Все се тревожа за какво ли не. Вдишвам чистия въздух, но ми мирише само на бензин.

В стаята се настанявам на един дюшек. Затварям очи и се мъча да си представя, че съм другаде. Не съм роден за подофицер, това е сигурно. Не ме е грижа за тия неща, какво остава да карам хората да ги вършат. Едва ми стигат силите да се грижа за себе си. По-рано Макс и Луис вечно тичаха насам-натам, вървяха по петите ни, следяха дали всичко е свършено както трябва и веднага ти казваха, ако не е; също и Едуардс. Тези момчета бяха подофицери по природа. Господи, надявам се, че първо отделение е живо и здраво!

Ето че отново ми се явява онзи спомен, понякога просто не мога да го отпратя, да изключа.

 

 

Ние с Гордън стигнахме първи до Макс. Тъкмо бяхме занесли Мори на фелдшерите. Отначало не разбрахме какво му е; поне не мислехме, че е нещо сериозно. Стоеше на колене, превит на две. Нищо не се виждаше, само дето притискаше с ръце долната част на корема си, а пушката му лежеше до него. Каската му бе паднала на земята, пред лицето. Не пищеше, дори не стенеше. Стискаше здраво очи.

Минохвъргачките и гаубиците още сипеха снаряди. Ние с Гордън сме се залепили за земята, не смеем да мръднем.

Макс прилича по-скоро на подкосен футболен играч, комуто са изкарали въздуха, отколкото примерно на ранен. Сантиметър по сантиметър Гордън се приближава към него. Луис само клати глава, без да помръдва. Внезапно се изправя почти в цял ръст и пада на едната си страна. Кръвта му бликва върху Мел на две-три струи като гейзер; всяка следваща е все по-слаба, докато накрая потича в гъсто ручейче.

Сваляме бързо панталоните му и какво да видим — парче шрапнел, голямо колкото половината на ракета за тенис на маса, само че заоблено, врязано дълбоко в слабините му, чак до кокала на бедрото. Мъчил се е да го измъкне с пръсти, но не е могъл.

Какво ли не опитваме, за да спрем кръвотечението. Дори привързваме към раната манерката му, като я стягаме с колана, но нищо не помага.

Макс не казва нито дума, само стене и от време на време изплаква. Виждаме прерязаната артерия, подобна на гумена тръбичка, но не можем нито да я запушим, нито да я хванем. Гордън опитва да му даде от хапчетата за ранени, но Макс не може да гълта; вече е на път за онзи свят. Сигурен съм, че е умрял, преди да го отнесем.

Докато го носим, виждаме другия Луи, Къроло, само на трийсетина метра от нас, в малка вдлъбнатина на земята, тъй че не се забелязва, ако си залегнал. Гордън изтичва приведен дотам и се връща позеленял. След като внасяме Макс, веднага пак излизаме и прибираме другия Луи. Между отворените му очи се е вклинило нащърбено парче метал.

Това се казва дозор; превърна се в поголовна кланица. Лав трябва да е разглеждал картата обърната надолу или пък откъм гърба. Дори не си спомням какво всъщност трябваше да извършим онази сутрин в мократа хлъзгава ливада над кръстопътя, където една стара бяла кравичка си пасеше калната трева.

Казах, че няма да разправям за този кошмарен ден, но ето, че не издържах. Вече не мога да разчитам на себе си.

 

 

Телефонът иззвънява, а аз още не съм заспал. Мънди го вдига.

— Не, Мънди е насреща. Да, добре, момент.

Отчето приближава към мен кутията с батериите на телефона и ми побутва слушалката.

— Шутзър е; иска да говори с теб.

Измъквам се от спалния чувал и взимам слушалката. Ето че стомахът ми пак се свива; сега пък какво има, по дяволите?

— Какво има, Стан?

— Нашите германски приятелчета пак дойдоха. На пътя при плашилото са. Може би ей сега ще вземат да ни направят някой снежен човек, седнал на земята, с цигара в дълго цигаре. Айде, наште, ще водим война със снежни човеци! МАМ КАМ РУЗ ФЕЛТ!

— Е, това вече е прекалено; предавам се, Стан.

— По дяволите, нищо не разбираш, Уонт. Те искат да се предадат. Дявол да го вземе, сякаш въобще не ги е грижа дали ги виждаме, или не; доколкото схващам, са невъоръжени.

— Спомни си как измъкнаха отнякъде онзи шмайзер и пушката. В края на краищата те са „врагът“, твоите нацистки убийци.

— Да, знам. Почакай за миг.

Отдалечавам слушалката от устата си. Гордън се е надигнал на лакът, а Мънди ме зяпа, подпрял лакти на коленете си. Обяснявам им положението. Уилкинс вече си обува ботите и си слага коланите. Пак изглежда уплашен.

— Спокойно, Майка; няма нищо, освен дето нашите щурави германци пак си играят на някаква нова игра.

Надявам се, че съм прав. Чакам.

— Уонт?

— Да; какво става?

— В тъмното не се вижда добре какво точно правят, но са петима или шестима и се бъхтят като луди. Носят нещо голямо, но явно не е снежен човек. Може да е минохвъргачка? Може би ще е най-добре да изпратиш някого на горния пост, за да ни прикрива оттам.

Гордън също се е измъкнал от чувала си и бързо се облича. Мънди усилено се мъчи да надене ботите си.

— Мел, вървете с Майката на върха. Стан вика, че са петима-шестима и работят над нещо, може би инсталират минохвъргачка!

Майката и Гордън грабват пушките си и изхвърчават навън, преди Стан отново да се обади.

— Уонт, според Милър те явно поставят в края на пътя нещо високо.

— Гордън и Уилкинс тръгнаха за другия пост, Стан. Да дойда ли при вас?

— Не, все още не ми се вижда особено сериозно; просто е толкова странно. Ще държим връзка и ще ти съобщаваме какво сме открили. Милър тръгна пълзешком покрай стената, за да разгледа по-отблизо.

Той затваря. Звъня на горния пост. Добре, че не махнахме телефона оттам. Отговаря ми Гордън.

— Какво виждаш, Мел?

— Не виждам много добре, защото очите ми не са свикнали с тъмнината, но на моста като че работи цял екип от пътно строителство. А Майката още малко, и ще се насере в гащите.

— Виждаш ли какво правят?

— Дявол да го вземе, не! Виждаме само, че са неколцина; може би почти цяло отделение.

Уилкинс иска да знае дали да открием огън, ако се приближат към Шутзър и Милър.

— Дай ми Майката, моля те.

Телефонът дрънчи, удря се в каската на Уилкинс. Той шепне:

— Сержо! Нашите са в лоша позиция! Тия германци могат да се втурнат напред и да ги пометат от раз, ако рекат!

— Не се безпокой, Ванс. И двамата имат гранати, а пък и аз съм във връзка с тях. Шутзър не изглежда обезпокоен; казва, че германците дори не били въоръжени; всъщност смята, че може би правят снежен човек, обявили са му състезание; дори твърди, че сме водели война със снежни човеци.

— Не разбирам, Уонт. Какво, по дяволите, става тук? Обикновено Майката спазва клетвата, дори когато е под напрежение. Предполагам, че освен Отчето той е единственият, който действително я спазва.

— Успокой се, Майка. Дай ми пак Гордън.

— Уонт, току-що видях светлинка. Някой запали клечка кибрит насред откритото, без изобщо да се крие. Чакай малко! Виж ти, още една клечка и още една. Ама работа, сега горят поне шест клечки. Моля ти се, още една! Чакай, не затваряй, Уилкинс пак иска да ти каже нещо.

Горя от нетърпение да говоря с долния пост. Нещата започват да ми изглеждат сериозни. Но изслушвам Уилкинс.

— Та това е коледна елха! Тия германци са застанали в снега насред пътя и палят свещички върху коледно дърво. Ама че работа; какво значи всичко това?

— Мисля, че Коледа, Майка. Затвори сега, че искам да говоря с Милър и Шутзър.

Звъня на другия пост. Отговаря ми Шутзър.

— Вижда ли се при вас, Уонт? Майка му стара, това е истинско коледно дърво. Тия смахнати зелки взеха, че забучиха в снега цяла елха, баш по средата на пътя, туриха й даже свещи и ги запалиха, а по клоните висят ябълки и картофи. Има дори изрязани от картон звездички.

— Ела тук! Чакай малко! Сега пък единият от тях слага нещо на снега под елхата. Това е същият подофицер, с когото говорихме вчера. Другите зелки стоят на отсрещната страна на пътя, ухилени до уши. Боже мой, изглеждат съвсем изпаднали; пред тях ние сме толкова спретнати! Трябва да видиш това, Уонт. Инак никога няма да повярваш.

— Ей сега идваме. Не рискувайте нищо. И гледайте да не ни застреляте!

Затварям. Мънди най-сетне се изправя, обут. Нарамва пушката си.

— Каква е тая работа? Какво става там долу?

Сега се сещам, че единствен Мънди още не е разбрал. От телефона не се чува, дори когато не държиш слушалката до ухото си; не е като по радиото.

— Нашите германски приятелчета са ни донесли коледна елха, Отче, и сега заедно ще запеем песнички, а може и да отслужим някоя среднощна литургия заради теб. Хайде, давай да вървим!

Надявам един патрондаш и взимам пушката си. Хрумва ми да се настаня в джипа зад тежката картечница, за да хвана всичко здраво в ръцете си, но ми изглежда някак неуместно. Навярно от мен никога няма да излезе голям зъл убиец.

Едва когато стигам до Стан и Бъд, си давам сметка, че Мънди не е с мен. Може би така е по-добре; поне ще остане някой на телефона. Инак онези горе ще бъдат откъснати. Трябваше да се сетя.

Те не ме задържат за паролата, когато се приближавам, само се обръщат и ми дават знак да дойда до тях. Свещите светят достатъчно силно, за да ги видя. Виждам и германците, строени в редица край елхата. Навярно за такова нещо всички можем да бъдем изправени пред военен съд — съглашателство с врага.

По-късно, след войната, използваха термина „побратимяване“, за да осъдят всяка нежелана близост с германците. В повечето случаи ставаше въпрос за жени и някои войници получиха за тая работа най-тежката присъда. Но все ми се струва, че „побратимяване“ не е точната дума; не ставаше въпрос за никакво братство. Винаги имам чувството, че беше по-скоро нещо като съглашателство. Тази нощ ние действително бяхме съгласни с врага.

 

 

Придвижваме се с Милър и Шутзър до края на моста. Оставаме долу в дерето, така че подножието на елхата идва на равнището на очите ни. Носим пушките си през рамо и дори не сме помислили да си вземем гранатите.

Тогава те започват. Отначало бавно, само с един-два гласа, после всички заедно — запяват коледна песен. На немски е, но ми е позната. Пеят „О, Таненбаум“; значи „О, коледна елха“. После спират и настава тишина; само свещите греят. Но ето че отново запяват. Този път „Adeste Fideles“. Милър се навежда към мен.

— Това под дървото са коледни подаръци. Виждаш ли? Има самун хляб, бутилка вино и една от любимите наденици на Къроло.

Този път, когато свършват песента, подофицерът излиза в средата на пътя, до елхата. Взима виното и хляба и ги вдига към нас. Не знам какво да направя. Не мога току-тъй да се юрна да приемам подаръци от германците насред пътя, пред очите на всички. А ето че той чака там сам, с протегнати ръце, взира се в мрака и ни търси с очи.

В този миг по пътя в галоп се задава Отец Мънди. Пее „Adeste Fideles“ с цяло гърло. Носи нещо в ръце и други вещи под мишница. Забравил е пушката си. Приближава се право към германеца и му подава последната ни бутилка вино, като в същото време взима от него самуна хляб. После му дава някакви други пакетчета и взима тяхната бутилка. Германецът се навежда под елхата за наденицата. Подава и нея на Мънди. През цялото време двамата си говорят с усмихнати лица.

После германецът внезапно бръква под куртката си и измъква един люгер! Опитвам се да сваля пушката от рамото си, но вече е късно. Германецът подава люгера на Отчето с дръжката напред, или поне иска да му го даде, а Мънди го отблъсква. До слуха ми достига едно високо: „Не, сър!“

Дали тая зелка говори английски, или пък Мънди през цялото време е криел от нас, че знае немски? Може би говори идиш, може да е ирландски евреин, внедрен в католическата църква. Не, това вече е прекалено.

Сега Мънди откача една граната от джоба на куртката си. Понякога забравя да ги сваля дори когато спи; както вече казах, не го е грижа особено, подава проклетата граната на немеца, а той се обръща и я закача на елхата. Клонът се навежда до земята. Двамата с Мънди се смеят.

През цялото време, докато трае всичко това, другите германци стоят, без да помръднат. После отперват „Тиха нощ“ на немски. Аз, Милър и Мънди пригласяме на английски.

След това Мънди се ръкува с германеца и се прехвърля през стената при нас. Германецът се връща оттатък при своите; все още всички пеем. Липсва ни само Джуди Гарланд или Соня Хени да се спусне на кънки по дерето. Чувам как още някой пее зад нас — това е Гордън. Предполагам, че Майка Уилкинс е останал горе на хълма да ни покрива. Няма кой да му отговаря на телефона, тъй че сигурно си няма понятие какво става; но трябва да е чул песните.

 

 

Свещичките на елхата вече догарят. Духа ветрец и те горят бързо; някои даже са угаснали. Загледан в тях, потъвам дълбоко в себе си. Не съм забелязал германците да си дават някакъв знак, но ето че те бавно се изнизват в гората, поемат нагоре по хълма и се изгубват.

Остават да горят само две-три свещички. Обръщаме гръб на елхата и се запътваме нагоре към замъка. Милър и Шутзър имат да стоят още половин час. Почти не продумваме; направо сме онемели.

Прибираме се вътре и Мънди пръсва подаръците на германците по единия дюшек. Гордън подпира пушката си до стената и сяда на друг. Досега не бях забелязал колко съм нервен, но ето че треперя. Не мога да възприемам тези неща като другите. Навярно типът „творческо въображение“ не е създаден да си играе на война, или пък може би съм просто изнежен страхливец.

Доволен съм, че съм под покрив и имам повече от два часа до мига, в който ще трябва да изляза навън. Поемам дълбоко въздух. Ще ми се Гордън да беше на пост; така ми се пуши тъкмо сега. Гордън изува ботите си.

— Я ми кажи, Мънди, ти да не би да си учил немски в семинарията, за да заминеш за Берлин с папския нунций да просвещаваш диваците — нещо като мисионер, а? Или може би си немски шпионин, изпратен сред нас, за да подрива духа ни с тия християнски дивотии. Какво, по дяволите, си говорихте с онзи там? Да не би пък той да знае английски?

Мънди се труди над ботите си. Протяга се и се прозява, повдига плетената си шапчица на три-четири пръста над главата и се чеше по темето.

— Е, ами че просто му повтарях „Честита Коледа и Нова година“. Казах го някъде около петдесет пъти. „Честита Коледа, честита Нова година“.

— А той какво ти говореше? Какво точно ти каза?

— Беше нещо като „Пролетен рай пак“. Каза го много пъти. После, като ми подаваше хляба, рече: „Ай, аз грешен.“ Поне така ми се стори. Не съм му чат на немския. Знам няколко думи на ирландски и помня наизуст много латински текстове, но на немски нищо.

 

 

Чак години по-късно, когато веднъж прекарвах Коледа със семейството си на езерото Щарнбергер край Мюнхен, разбрах какво е чул Мънди. „Frohliche Weihnacht“ означава „Честита Коледа“, а „Weihnachts geschenk“ — коледен подарък. Били сме толкова близко до истината. А кой знае какво е разбрал германецът от думите на Мънди.

 

 

Пред вратата се чуват стъпки. Още е рано за Шутзър и Милър, тъй че подскачам. Майка Уилкинс е. Бяхме забравили за него, а той през цялото време е стоял горе на хълма. Лицето му е някак издължено и побледняло. На върха на червения му нос виси вечната перлена капчица.

— Всичко наред ли е? Какво стана? Никой не отговаряше на телефона. Май че отнякъде пееха.

Гордън скача, приближава се до Майката и му помага да снеме двата патрондаша, поема пушката му и откача гранатите.

— Божичко, извинявай, Майка. Съвсем те забравих. Няма нищо. Германците искаха само да внесат малко коледно настроение, това е всичко. Дори Отец Мънди взе, че излезе насреща им и си размениха някакви подаръци.

Жал ми е за Майката, когато виждам как се втренчва в Гордън при тези думи. После поглежда към мен.

— Какви ги измисля той, Уонт? Така ли беше наистина?

— Точно така, Ванс. Изглежда, че специално тази част от немската армия вярва в необходимостта от прекъсване на войната от време на време, както рицарите в средновековието, да речем, са спирали да се бият в неделя.

Майката сяда на крайчеца на единия дюшек до Мънди, който се мъчи да отвори бутилката, получена от германеца. Но все още не се е успокоил; почти съм готов да си призная всичко. Може би Майката, тъй или иначе, ще възприеме идеята; може би Мел е прав.

— Ей Богу, Уонт, не знам дали ще мога да издържа дълго при тоя вид война, дето ту я има, ту я няма. Бих предпочел да си стоим настрана едни от други, освен когато трябва да се сражаваме. Не мога да понеса това.

Гордън се мъчи с жилавата ципа на наденицата. Изважда щика си.

— Я ми кажи, Мънди, какво още даде на тия германци, освен последната ни бутилка вино, дявол да го вземе?

Хвърлям поглед към часовника на Мел. Време е за смяна на караула. Решавам да го намалим до един човек на всеки пост, ако и другите са съгласни. Не си спомням чий ред е сега. Мисля, че на Мънди и Уилкинс.

— Нищо особено не съм им дал. Тук нямаме нищо ценно; поне нищо действително наше, което бихме могли да им подарим. Дадох му малко от ония яйца на прах, които никой не яде, шест от рибните консерви, които намерихме тук, и всички пакетчета с лимонада. Ах, да, и още десет пакетчета цигари по четири броя. Какво пък, по дяволите, нали е Коледа, не е ли тъй? Или поне наближава. Дадох му и една лимонка.

Исках просто да знае, че няма да хвърляме повече гранати по тях, това е. Беше нещо като предложение за мир.

Мел пристъпва към Мънди и разтърсва ръката му. Смее се.

— Трябва да призная, че си много хитър, Мънди; гледай ти, да вземеш да им подариш всичките тия цигари! Но пък да убиваш хора по Коледа, не е много в коледен дух, тъй да знаеш.

Мел подава наденицата на Мънди.

— Хайде, хайде, Гордън; няколко цигари няма да им навредят чак толкоз.

Гордън взима от Мънди бутилката на германците и измъква тапата. Мънди вади чекийката си и почва да реже наденицата на парченца. Гордън внимателно души виното.

— Леле, това се казва вино! Мяза на джин или водка, наистина е силно, удря те в главата.

Отново подушва, после леко отпива. Наблюдаваме го как клати глава, а очите му се насълзяват. Минават няколко секунди, преди да проговори.

— Вино и половина! Сега ще се стоплим всички. Откъде ли имат такива неща?

Протяга бутилката към Мънди, който раздава наденицата: на всекиго по парченце — пак причастие, нафора от наденица. И ракия вместо Христова кръв.

— Внимавай, Отче! С това не се служи литургия. Бас държа, че е висок градус. Но ще ти пораздвижи кръвчицата, за да можеш после да висиш навън в тъмното.

Мънди поглежда часовника си.

— Майко мила, защо не ми казахте по-рано бе, момчета? Закъснели сме с цели пет минути. Мислех, че чакаме те да се обадят.

Скача и събира вещите си. Уилкинс също става стреснат.

— Ти стой тук, Ванс. Достатъчно си висял вън на студа. Ще оставим по един човек във всеки окоп за тази нощ. Никой няма да ни връхлети изневиделица. Нали не възразяваш, Отче? Аз ще дойде с теб, ако не ти се стои сам.

— Не, няма защо. И без това искам да остана насаме с мислите си. Ние, свещениците, наричаме това размисъл, но всъщност то си е да останеш насаме с мислите си, с твоите си мисли, ти си стой тука. Между другото каква беше паролата?

— „Звън-звън звънчета“. Но и няколко стиха от „Тиха нощ“ биха ти свършили работа.

 

 

Когато Шутзър и Милър пристигат, пускаме бутилката за втори тур и нарязваме още наденица. Наденицата е разкошна, по-добра от оная, която изпращаше майката на Къроло, и от другата, която той обираше от умрелите. Тая трябва да е била изпратена на някого от германците от дома му, не е обикновената армейска. Шутзър е очарован.

— Без майтап, това е екстра наденица! По нищо не отстъпва на еврейската. Мисля да почна Коледа с нея.

Гордън отново отпива голяма глътка от бутилката. Ако продължаваме така, всички ще се натаралянкаме. Може би тъкмо такъв е замисълът на германците; да ни натряскат, та после да ни очистят. Гордън подава бутилката на Уилкинс.

— Точно така, Шутзър. Тогава това обяснява всичко. Как не се сетих по-рано? Та тия там просто не са чисти германци; те са еврейски шпиони, облечени в немски униформи, и се опитват да измъкнат от нас важни сведения. А това тук са последните остатъци от домашните им припаси, които са си донесли от гетото.

— Внимавай с тая наденица, Уонт; може в нея да има скрит микрофилм; ще откриеш скривалището на германското тайно оръжие. Провери също и дъното на бутилката.

Шутзър отпива глътка и се взира през гърлото на бутилката.

— Да, нещо като китайска курабийка. Обаче, Гордън, цялата ти теория отива на кино. Как могат банда еврейски кучета да представят такава коледна сцена, до последната свещичка? Нещо не съвпада. Не, явно това са най-обикновени домашни зелки, но с добър вкус към наденицата, трябва да призная.

Оставяме половината бутилка и по-голямата част от наденицата за после. С такива добавки обикновеният дневен порцион може да стане почти приемлив. Шутзър слага вода за кафе. Милър и аз се пъхваме почти едновременно в леглата. Имам чувството, че е Бъдни вечер, независимо какъв ден е. Това ще бъде първата ми Коледа далеч от дома, ако я доживея — а може би вече съм я преживял.