Бях артилерийски наблюдателен пост за деня с отдельонния бинокъл с двайсеткратно увеличение. Цяла сутрин се взирах през плаващата белота, стараейки се да не дишам върху лещите. Всичко беше прекрасно, дори разцъфтяващите черни облачета от минохвъргачките — нали бяха достатъчно далеч. Избирах си едно място и чаках, докато избухнат; човек може да го прави, ако знае системата. Днес, когато гледам картините на Брьогел във Виена, все си спомням деветнайсетия си рожден ден.

Тази сутрин на тръгване оттук листата и шишарките по земята са замръзнали. Преминаваме през рота К и потегляме из гората. Пътят представлява само две корави бразди, между които светлее навят пресен сняг. Няма и следа от друго движение; пътуваме трудно, плъзгаво е и студено. Нашия джип кара Милър; ние с Уилкинс се редуваме отзад на картечницата. Стоя прав; ужасно студено е да седиш на ледения вятър.

С навлизането ни по-навътре в гората от двете страни започват да израстват силуетите на огромни борове. Небето леко просветлява. Пътуваме почти без да проговорим; направо прекрасни мишени за снайперисти.

Гордън кара другия джип с Отец Мънди и Шутзър; обръщам се да видя дали не сме ги изгубили вече.

Уилкинс ме потупва и аз се плъзвам надолу. Той се хваща за дръжката, за да се намести по-добре зад мерника. Изглежда уплашен, но повечето време всички сме така. Не сме обелили дума за този горски излет. Може би защото още не ни е ясно кой печели. Уилкинс не дава други признаци на тревога. Това е добре — дори мисълта за нещо тревожно ме плаши.

Майката има нещо като дълъг шал, изрязан от одеяло; пъхнал го е под каската си като арабски оглавник и го е увил около врата си, а после го е затъкнал под куртката. Придава му вид на някакъв тъжен Лорънс Арабски. Слава богу, че сержант Хънт не е тук да го види!

Очилата му са се плъзнали чак на върха на носа. Не знам дали изобщо вижда нещо през тоя мерник. Дългият му яркочервен нос изпъква на лицето, но самият Уилкинс изглежда добре. Може би е било само момент на слабост, не бива да се обръща внимание.

— Да ти кажа, Уонт, чувствам се също като мишена, дърпана по въже на полигона.

— Не го взимай толкова навътре, Майка. Представяй си, че се завръщаме в семейния замък за коледните празници. Прави се, че си от старата европейска аристокрация.

Поглеждам напред над рамото на Милър. Пътят е труден, със завои, тесен. Криволичим по нагорнището, завираме се все по-навътре в гората.

Тъкмо проверявам отново по картата дали сме на прав път, и изведнъж като че целият свят гръмва. Джипът лудо подскача. Добре, че на волана е Милър — който и друг да беше, нямаше да го удържи и щяхме да се преобърнем. Първата ми мисъл е, че сме се натъкнали на мина, но после разбирам, че Майката е дал дълъг откос. Стреля покрай лявото ухо на Милър по нещо от другата страна на пътя, тъй че джипът се накланя на двете си десни колела. Вече съм тръгнал да скачам, когато той отново пада на четирите. Милър изключва мотора, грабва емката си и се хвърля на четири крака под джипа. Половината от багажа ни, струпан зад картечницата, се е разпилял по пътя. Аз съм се сгушил сред него.

Изскачайки навън, си цапардосах коляното в проклетата дръжка и сега тъпият ми мозък е зает повече с болката, отколкото със задачата да ме опази жив.

Уилкинс е все още горе зад картечницата. Вече не стреля, но продължава да се прицелва. Едва намирам гласа си, за да му прошепна. Пропълзял съм зад дясното задно колело, в обратна посока на изстрела на Майката.

— Какво има, Уилкинс? Какво видя?

Малка пауза, преди да ми отговори. Изправя се на мястото си зад картечницата, където беше клекнал. Побутва очилата на носа си и се навежда напред.

— Един немски войник зад онова дърво — ей там. Май го улучих; сега лежи проснат на земята. Не виждам други.

— Сигурен ли си, Майка? Още ли го виждаш?

Майката сваля очилата си, избърсва стъклата с кожената длан на плетените си ръкавици и отново се взира.

— Ахаа, ей го е, там. Изправи се и сам ще го видиш.

Не е работа за човек, който обича живота. Но ако е засада, защо не гръмнат така, че Майката да изхвръкне от джипа?

Окуражен от тази прибързана логика, прибягвам до крайпътните дървета. Поглеждам назад: от другия джип всички са се разбягали: моторът му още работи.

Божке, колко ме е страх! Всеки миг очаквам да се оригне някоя картечница. Бббрррпп! Мятам пушката на рамо и изваждам изпод куртката си една граната. На близко разстояние ще съм по-добре с граната, отколкото с пушка. Пъхвам пръст в халката и се придвижвам с две, после с три дървета по-напред. Виж ти! Наистина германец, и то наистина мъртъв!

Около минута по-късно, след като се промъквам внимателно по корем до нашия „мъртъв германец“, така както ни обучават в пехотата, виждам на земята нещо, което оттогава съм сънувал поне хиляда пъти през последните трийсет и седем години.

Той е бил мъртъв отдавна, замръзнал е с едната ръка над главата, а другата сгъната отпред на корема. Сега лежи по гръб, но е умрял по корем, с извита встрани глава. Едната му буза е заледена и раздрана, така че от костите висят парчета замръзнала плът; месото е синьо-зеленикаво, няма и следа от кръв. Вижда се как един от нашите дванайсеткалибрени патрони е минал право през шията му току под брадичката, образувайки съвършена безкръвна дупка дванайсети калибър.

Виждал съм умрели и умиращи, но никога не съм виждал да стрелят по мъртвец. Знам, че за добър стрелец се казва „ще те просне мъртъв“, но това тук е действително проснат на земята мъртвец. Сега ми изглежда върховно престъпление.

До мен идва Милър.

— Хиляди песове! Какво, по дяволите, стана?

— Изглежда, че е бил изправен до това дърво, Бъд. Довлекли са го отнякъде и са го турили да стърчи тук.

Навеждам се и вдигам една истинска немска маузерова карабина до него. Намирам и надупчено парче бяла хартия.

— Навярно даже са му сложили тази пушка в ръцете, като са го подпрели на дървото. Ето какво е видял Майката.

Всички, освен Уилкинс вече се дотътрят. Майчице, ама че съм командир!

Ха сега, дайте всички да се скупчим заедно, та да ни повалят с един откос!

Ама че работа!

Отец Мънди коленичи до немеца. Като истински свещеник се мъчи да затвори отвореното му око, но то е замръзнало. Другото представлява нещо като вкоравено желе. Отчето издърпва ръкавицата си и пъха палец в затвора на емката, за да го намасли. После описва няколко кръстчета по останките от лицето на германеца: челото, едното му око, ухото и устните, после по опакото на вкочанените, разлагащи се длани. Мърмори си под носа молитви на латински. Подвивам коляно до него, главно за да не се свлека на земята.

— Да не би да помазваш мъртвеца, а Мънди? Мислех, че човек трябва да бъде помазан, преди да умре, а не след това, и то от истински свещеник.

Мънди бавно се изправя; все още се моли. Действията му са нормални, но е почти в същото състояние на шок като мен.

— Така е, Уонт. Но не можах да измисля по-подходяща молитва. Помолих се ангелите да му помогнат и дяволите да се оттеглят. Какво друго?

Той сваля каската си; главата му е запотена. Тръгваме назад към джиповете. Майка Уилкинс все още седи там зад тежката картечница като единствения добър войник сред нас. Мънди бръква в подплатата на каската си и измъква парче тоалетна хартия.

— Уонт, мога ли да отида за малко в храсталака? Този род неща просто ми действат на стомаха.

Махвам на другите с установения помежду ни сигнал „за пикаене“ и Отец Мънди отцепва в гората. Връщам се при джипа. Милър седи на шофьорското място с провесени навън крака. Свалил е каската си и се пляска с ръце по ушите.

— Виж какво, Майка, можеш ли да ме предупредиш поне секунда по-рано, преди да почнеш следващия път? Сега сякаш цяло ято птички се кискат в главата ми в дует с някаква скрибуцаща нефтена сонда.

Милър се обръща към мен.

— Уонт, мога ли да запаля, докато чакаме Мънди?

— Може, но не одобрявам. Нали знаеш, трябва да бъда в добри отношения и с Гордън.

Поглеждам към другия джип, малко по-назад; Шутзър и Гордън са се облегнали на него.

Мелвин Гордън е нашият откачен на тема „здраве“; възнамерява да става доктор, ако преживее войната. (В действителност това се сбъдва — и двете неща). Поел е лична отговорност (по своя инициатива) за състоянието на нашите тела. Мънди пък работи върху душите ни. От днешна гледна точка, предполагам, Мънди е нашият еколог, Милър — нашият техник и поет, аз съм художникът, а Шутзър — нашият бизнесмен.

Гордън накара всички, които пушеха, да престанат, поне пред него. Понякога ни писва. В пререкания с Гордън влиза най-вече Милър, така както Шутзър вечно влиза в пререкания с Мънди.

В този момент отец Мънди излита като стрела от гората още преди да е свършил работата си. В едната си ръка стиска тоалетната хартия, която се развява след него, а с другата придържа колана на панталоните си. Пушката му виси на свивката на ръката и се мята отпреде му, като го удря по коленете при всяка крачка.

— Майко Божия, спаси ме!

Поглежда назад през рамо. Опипва главата си с ръката с тоалетната хартия и загрява, че е без каска. Замръзва на място.

— О, не, Господи! Само не ме карай да се връщам! Отец Мънди се мъчи да се закопчае и да се оправи. Оплита се в тоалетната хартия. Всички пак сме се проснали в снега, с изключение на Уилкинс, който така е врътнал оная ми ти картечница, че се цели някъде току над главата на Отчето.

— Какво, в името на небето, има, Мънди?

Мънди се дотътря до мен и се пльосва долу. Той е висок към един и деветдесет и тежи над сто кила; почти дебелан. Поначало бледен, сега е пребледнял още повече, а горната му устна е оросена с капчици пот; целият трепери.

— Няма да повярваш, Уонт.

Останалата част от отделението се повлича до нас на прибежки или с пълзене. Навярно изобщо никой никога не би могъл да оглавява тази тайфа гении с високоразвито стадно чувство. Бедата е, че вечно искат да разберат всичко. Уилкинс също се поддава иззад картечницата.

— Какво стана, Мънди? Какво има там? Германски патрул ли?

— Нищо подобно, Ванс. Само че не го очаквах. Не знам какво става, но всички вие трябва да идете да видите. Не съм съвсем сигурен какво точно беше. Толкова се изплаших, че дуфтих, без да гледам много-много.

Шутзър се надига и избърсва скрежа и мръсотията от коленете и лактите си.

— Какво видя бе, Отче? Някоя пещеричка с необикновено сияние отвътре и една облечена в бляскаво бяло и синьо жена, която ти проговори ли? Хайде, казвай!

Мънди хвърля на Шутзър един от типичните си погледи, с които сякаш казва: „Прости им, Господи!“

— Е, добре, умник такъв, какво ще кажеш при вида на един немски и един американски войник, които танцуват заедно ей там, в гората, а? Само че без музика.

Шутзър се качва в джипа, за да смени Уилкинс зад картечницата. В действителност той би трябвало да бъде отдельонен. Ето за какво трябваше да се сети отдельонният. Намества се там, докато Майка Уилкинс се спуска по страницата на джипа. Трябва да е замръзнал. Гордън изтръсква снега от ръкавицата си.

— Какво става тук? Да не би Отец Мънди да се натяга за осми параграф? Е, няма що, пак ще трябва да си упражня ченето. Ако си поговорим малко, може и да ти помогна, Отче; приемните ми часове са от два до пет. Мисля, че ще мога да ти отделя някоя и друга минута.

Време е да вляза в ролята си на сержант.

— Добре, Мънди, дай да видим, каквото и да е. Шутзър, ти стой тук и ни прикривай. Милър, ти ще пресичаш огъня иззад другия джип.

Надявам се, че Милър ще може да си изпуши там цигарата, докато ни няма.

Навлизаме в гората с насочено оръжие. Стигаме до мястото; Мънди вдига каската си и посочва вляво.

Вече нищо не ме учудва; но все пак ми е трудно да възприема това. Приличат на статуя. Явно стоят така отдавна, защото последните снегове са поръсили каските и раменете им като пудра захар. Приближаваме се бавно, с Гордън начело.

Някой е подпрял един американски и един немски войник един срещу друг в последна и окончателна прегръдка. Ръцете и краката им са сложени тъй, че изглеждат като валсуваща двойка или дуо кънкьори, които ей сега ще изпълнят някоя сложна фигура. Спирам; не желая да гледам повече. Мънди и Гордън продължават, Майката върви след тях; после се обръща и се връща до мен.

— Нищо не разбирам, Уонт. Какво става? Кой нарежда така тия трупове? Това е лудост! Цялата тая война е излязла от релсите!

Поклащам глава. Страх ме е, че ако река да проговоря ще измуча. Не че съм толкова изплашен; по-скоро объркан, отвратен, обезкуражен. Стоя така, с насочена пушка, правя се, че действам по военному, докато Мънди и Гордън разединяват труповете и ги полагат на земята. Мънди провежда своето псевдопомазване на умиращи, Гордън се суети около телата.

Имам време да се съвзема. Гордън и Мънди се връщат и ние тръгваме към джиповете, без да продумаме. Дори за отбор самозвани умници като нас, способни да пуснат по някоя хитра приказка за всяко нещо, тук няма какво да се каже.

Шутзър и Милър не щат да повярват, когато им разправяме. Трябва да отидат и да видят с очите си. Казваме им, че ония вече не „танцуват“, че Мънди и Гордън са ги свалили на земята, но те държат да проверят. Доверието вече не е на мода, дори в нашето отделение, въпреки героичните усилия на Мънди да го защитава до последна капка кръв.

Натоварваме прилежно в джипа провизиите, гранатите, маскировъчното облекло и другите боклуци, включително дванайсет малки шаха; Майката се качва заедно с мен и застава зад картечницата. Гордън пали другия джип и се приближава плътно до нас.

Когато Шутзър и Милър се връщат, Шутзър е като откачен.

— Мамицата им на тия мръсни нацисти, тия зелеви глави, тия свръх арийски копелета! Само свине могат да измислят такова нещо. Цялата тая проклета страна не заслужава да живее. Трябва да ги напъхаме в собствените им газови пещи и да ги изтрием от лицето на земята. Лично аз с радост бих надзиравал цялата операция.

И не ми дрънкай глупости, Мънди! Кажи ми, като толкова знаеш, какво би могло да накара човека да извърши такова нещо със себеподобния си? Какъв е тоя Господ, който допуска такива неща?

Мънди седи във втория джип и мълчи. После поглежда Шутзър, който се качва до него.

— Да, ужасно е, Стан. Ужасно е да се постъпва така с храма на Светия дух, дори когато безсмъртната душа вече го е напуснала. Но не знаем със сигурност дали германците са го сторили.

Милър подпалва нашия джип и форсира мотора, така че едва дочувам следващите думи на Шутзър:

— За Бога, та кой друг, Мънди, горските дяволи ли?

Движим се бавно, с много завои; нагоре и надолу по склоновете, покрай планински процепи, под отрупани със сняг дървета. Аз съм зад картечницата, със сгушена между раменете глава, мъча се да следя пътя по картата. Това е контурна карта на малък сектор, част от онази на Лав, в мащаб едно към дванайсет хиляди, така че трябва да е достатъчно точна. Но правим много повече завои, отколкото е показано.

— Колко километра изминахме, Бъд? Той поглежда към одометъра.

— Около десет от рота К дотук.

Минаваме през тясна клисура и изведнъж съглеждаме над един поток мост — моста, който търсим и който ще трябва да пазим.

Стръмен път нагоре от моста отвежда към замъка. И то наистина замък, а не просто красива къща. Не е кой знае колко голям, но е също като от френска приказка.

Милър полека спира. Махвам с ръка на Гордън. Изключваме и двата мотора и се вслушваме. Тихо е; чуват се само зимните птици, течащата вода и шумоленето на вятъра в боровете. Гористите склонове стигат до подножието на замъка. Гледам моста; няма следи от коли, нито стъпки. Мястото изглежда наистина пусто.

Слизаме от джиповете. Гордън взима бинокъла и се приближава полека до най-крайното дърво, което предлага добър изглед към замъка и заедно с това прикритие. Оглежда всичко за около пет минути.

Никой не проговаря. Всички се взираме в замъка. Построен е от розово-син камък със сиво-синкав покрив от плочи и с бели кепенци на прозорците. Всички кепенци са спуснати. На три етажа е, а най-горе под покрива има и мансарда. Изглежда почти нереален.

Гордън се връща.

— Не виждам нищо, Уонт — нито дим, нито движение, нито следи. Прозорците и вратите са затворени; няма коли, нито миризма.

— Какво да правим, Мел? Да изпратим ли дозорна двойка, или направо да отцепим нагоре с джиповете?

— Мисля, че двамата с Шутзър можем да преминем потока през онзи брод малко по-долу и да се приближим откъм другата страна. Ще поразгледаме отзад, а после ще излезем на пътя пред моста и ще проверим за мини. Как ти се струва?

— Ние ще се пръснем и ще ви прикриваме.

Ако Мел не беше се разболял от продължителното киснене в калните окопи при Мец, той непременно щеше да стане отдельонен и тъкмо така трябваше да бъде. А може би щеше да е мъртъв.

Двамата с Шутзър се шмугват между дърветата. Давам нареждане всички да се пръснат и да бъдат готови при нужда да ги прикриват с огън. Пропълзявам до дървото на Гордън, от което има добър обстрел.

Наблюдавам как те преминават реката по камъните. Шутзър се подхлъзва и цопва с единия крак във водата чак до панталона. После се изкатерват от лявата страна на замъка, като държат хълма между себе си и прозорците.

Имам чувството, че гледам военен или каубойски филм; всъщност по-скоро каубойски, в който добрите герои се промъкват изотзад до колибата, където банда подивели, вечно потни и небръснати бандити с черни шапки пазят дъщерята на кавалерийския полковник — красива, руса, с огромно деколте.

После изчезват. Предполагам, че са зад замъка. Чакам. Чакането съставляват деветдесет и девет процента от войнишката служба. Понякога чакаш само манджата, друг път чакаш като сега; но определено се чака твърде много.

После Шутзър се показва от другата страна на замъка. Навежда се и наднича през един кепенец. Гордън се промъква до него и вири глава на всички страни като куче, което души.

Гордън и Фред Бранд твърдяха, че имат най-страхотните носове в целия свят. Казваха, че могат да улавят миризми, които другите дори не подозират. Веднъж на полигона в Шелби устроихме състезание по подушване, като използвахме за стръв чифт чорапи на Джим Фрийзе. Чорапите на Фрийзе се вмирисваха за два дни така, че се отличаваха от всички останали. Краката му бяха като кучешки език; единствената част от него, която се потеше, и то как!

Играхме на иманяри. Аз отивах в гората и скривах чорапите на Джим; после Гордън и Бранд трябваше да ги открият единствено по миризмата. И двамата бяха забележителни. Намираха ония ми ти чорапи по-бързо отколкото аз успявах да ги скрия. Спечели Фред с най-много точки от десетте серии, но с минимална преднина. Мисля, че разликата се дължеше най-вече на нееднаквия им късмет с вятъра.

Сега Мел е сам. Известно време му викахме Мел Миризливеца, но той възразяваше срещу двойственото значение. В действителност Мел е от групата на чистниците, не чак толкова, колкото Уилкинс, но доста пред мен и повечето от отделението, дори от Мори.

Гордън и Шутзър вече слизат по хълма. Вървят от двете страни на пътя и зорко се взират в стръмнината. На едно място Шутзър се навежда и внимателно разравя снега с върха на щика си. Минават по моста, после по пътя от отсамната страна на моста и излизат право срещу нас. Аз се показвам иззад дървото.

— Е, как беше?

Шутзър сяда на земята до мен.

— Няма никой. Изглежда, отдавна не е имало хора. Гордън ми връща бинокъла. Трябваше да си го прибера, преди да тръгнат. Още две точки в мой минус.

— Не се вижда вътре. Зад кепенците има завеси или драперии. Проверих вратите — няма следи от заложени взривове. Май ще си имаме цял замък на разположение.

Разбира се, вече всички са се довлекли от местата, където ги поставих, и се събират около нас. Шутзър си сваля ботата и изстисква чорапа си.

— Е, не е съвсем като любимия ми университет във Флорида с хиляда и петстотин акра портокалови дръвчета, които растат около басейна с олимпийски размери под покритите с испански мъх дъбове, но все пак е стъпка към по-добро, бих казал.

Щом Шутзър се обува отново, се качваме в джиповете и потегляме нагоре към замъка; няма мини, нито картечни залпове, нито снайперисти — нищо.

Насилваме един кепенец и отваряме прозореца зад него с щик. Това е френски прозорец и както правилно твърдеше Гордън, няма взрив. Промъкваме се предпазливо през вратата и заставаме от вътрешната й страна; чакаме очите ни да свикнат с тъмнината след външния блясък.

Боже мой! Каква стая! Прилича на бална зала или фантастичен гимнастически салон. Целият под е покрит с паркет, а в единия край има огромна камина, толкова голяма, че можеш прав да влезеш в нея. Дълги завеси от златиста дамаска закриват прозорците от тавана до пода. Самите прозорци трябва да са високи поне пет метра.

Всички се намъкват вътре, така че се скупчваме един до друг и само зяпаме. Никой от нас никога не е виждал подобно нещо. А стаята има още по-странен вид от това, че вътре няма никакви мебели.

Виждам, че е време пак да вляза в ролята си на сержант; все някой трябва да го направи. Наложително е да разтоварим провизиите и разните боклуци от джиповете и да се установим тук. Но само стърчим като омагьосани.

Определено се възприемам като Пепеляшка — непоканена на царския бал. Чувствам се съвсем неканен гост. Пръв се раздвижва Шутзър; плъзва се до средата на стаята. Шутзър е около метър и шейсет и пет, закръглен, но не дебел. Накичен е с всички военни дрънкулки: издута бойна куртка, два патрондаша през врата, колан с муниции за емката, щик, превързочен пакет и манерка. Каската му е обвита с маскировъчна мрежа — единствената в отделението. Гордън казва, че с нея Шутзър приличал на дезертьор от Южния Тих океан. Шутзър твърди, че я държи само за да си познава каската — твърде еднакви са.

Панталоните му са вкоравени от мръсотия; всички сме в такъв вид, дори Уилкинс; няма как да ги изперем, а нямаме и други за преобличане. Вълненият плат попива мръсотията и потъмнява, докато панталоните станат корави и почти черни отпред.

Шутзър излиза в средата на стаята и се оглежда; после започва да пее, да грухти, да тананика „Танцът Джърси“ и да се кълчи в джазова стъпка, сам насред тая огромна зала.

Наричат го „Танцът Джърси“,

с него в ритъм добър си,

докато треската те разтърси,

винаги когато свирят…

— Ела, Мел! Дай да им покажем как го играхме едно време в ИВС-то^[1].

Гордън пристъпва напред с пушка на рамо и почва да танцува с Шутзър. Щиковете им се чукат, манерките им дрънчат, а патрондашите им подскачат, докато двамата се опитват да покажат някои от класическите номера на джитърбъга^[2], с мушкане на главите под ръцете, обаче пушките им все се пречкат. Гледам тия двама луди, които се мъчат да го играят насред Ардените, и си спомням Шелби.

През онези последни дни, когато най-сетне проумяхме, че не на шега се канят да изпратят 8010-а дивизия отвън океана, изпаднахме в паника. Шутзър твърдеше, че напук на цялата пропаганда това доказвало, че губим войната. Да бъде изпратена тази част срещу когото и да било, трябва да е последният отчаян ход.

Но най-смущаващото беше, че в нашето отделение всички, с изключение на Уилкинс бяхме девствени — единадесет нежелаещи, неготови да умрат девственика. Не знам дали цялата тая девственост беше просто нормален фактор на времето, или има някаква обратна пропорция между сексуалната ранозрейност и тъй наречения интелект. Може би е било само съвпадение във времето и пространството. Кой знае.

По цели вечери се мъчехме да изкопчим някои подробности от Уилкинс. Жена му беше в града и той бе готов на всичко, за да му разпишат билета в края на седмицата. Ако се паднеше дежурен по кухня или дневален в събота или неделя, всички с готовност скачахме да го заместим и това ни доставяше насладата на саможертвуванието. Никой от нас не можа да се запознае с Линда, но всички я познавахме. В нездравия, сексуално гладен библейски смисъл всички я познавахме.

Разбира се, Майката го вършеше с голяма неохота. Нямаше никакво намерение да задоволява нашата момчешка похотливост. На всичките ни молби и въпроси „колко често“ и „колко дълго“ единственият му отговор беше лукава усмивка и едно срамежливо: „О, ама съвсем не е така“ или пък: „Ама вие сте сексуални маниаци бе!“

Така, оставаха по-малко от три седмици до заминаването ни. Мисля, че идеята дойде от Мори или може би от Шутзър. Четирима от нас успяха да получат билета си за събота и неделя и поеха към града, за да намерят някоя добра, благосклонна курва, която би ни избавила от мъката, би ни посветила в ритуалите на мъжеството, би ни освободила от усамотеното състрадание на нашите петопръстни вдовици.

Събрахме общо петдесет долара. Десет бяха за стая в хотел „Джеферсън“. По принцип стаята е за двама, но знаехме един заден вход, през който щяха да се промъкнат другите. Тръгнахме Гордън, Шутзър, Мори и аз. Решихме, че повече от това би наподобявало банда злосторници, а имахме къде-къде по-романтични стремежи. Остатъкът от парите трябваше да отиде за „мероприятието“ и бутилка бърбън. Петдесет долара бяха много пари в онези дни.

Дълго обсъждахме и разсъждавахме каква трябва да бъде жената. Изглежда, всеки от нас се боеше, че ако попадне на истинска жена, няма да успее да направи нищо. Съгласихме се „редът на опашката“ да бъде установен единствено по жребий, а не според умението в разни игри, и хвърлихме чоп. Мори трябваше да атакува пръв, Шутзър — в подкрепление, аз на трето място за ликвидиране на остатъците, а Гордън да охранява тила. (Я виж ти, какъв каламбур стана!)

Установихме се в хотела. Издирването беше възложено на Гордън и Шутзър — разузнавателната част. Не смеехме да задяваме момичетата от ИВС-то. По едно или друго време всички бяхме опитали вече, но силите на морала удържаха на нашите тактически умения. Момичетата от барчетата, общо взето, бяха голям залък за нас. Никой не можеше да докопа истинска войнишка курва, а и никой не желаеше да хване трипер или сифче. Бяхме добре подработени от филмите за венерически болести на американската армия. Тия филми, пълни с устни и пениси със забрали циреи, обикновено се даваха точно преди хранене. Слава Богу, че поне не бяха цветни! Мори беше убеден, че ни ги показват, когато интендантите свършат провизиите по разкладката. Джим Фрийзе твърдеше, че това си е a priori контрол върху прираста на населението. По всеобщо съгласие войната беше ex post facto контрол над раждаемостта.

Навярно всички мечтаехме за момиче, приличащо донякъде на онова, което сме водили или бихме завели на танцова забава в гимназията. Аз и Мори знаехме, че каквото и да става, никога не бихме могли да намерим подход. Лично аз бях решил да жертвам приноса си към каузата, ако ми се види неизпълнимо. Как ли съм мислел да съчетая глупашките си романтични идеи с неотложната, както ми изглеждаше тогава, физическа нужда, не знам.

Гордън и Шутзър излязоха от хотела страхотно изтупани. Смениха си бельото, натъркаха се под мишниците с толкова „Мъм“, че космите им се сплъстиха, наплискаха се с бръснарски одеколон. Беше в началото на лятото, което в Мисисипи е задушно и горещо.

Ние с Мори решихме да се възползваме от самотата на стаята. И двамата си бяхме взели по една книга от библиотеката. Съблякохме се по долни дрехи и скочихме в леглата. Наслаждавахме се на тишината като на лукс; тя беше подчертана от шума на един огромен дървен вентилатор с дълги перки, който висеше от тавана и бавно се въртеше. Къпахме се подред и по разписание, като си определяхме срок до следващото загряване на водата. Беше чудесна вечер, съвсем различна от улиците вън, които гъмжаха от други войници, дебнещи комендантски и граждани зяпачи. Отношението на цивилните в Шелби, изглежда, се свеждаше до неизказания въпрос: „Какво, по дяволите, правите тук, когато би трябвало да се биете с нацистите и японците?“

Минава полунощ, когато Шутзър и Гордън се връщат. Аз съм заспал: сигурен съм, че и Мори също. След толкова бани и спокойно четене дори не се притеснявам вече. Убеден съм, че и без това Шутзър и Гордън няма да намерят нищо.

Но те са намерили; промъкват се в стаята, а заедно с тях влиза младо момиче. Не мога да повярвам. Сядам в леглото и поглеждам към Мори. Той също е седнал; тъмно маслената му ватена войнишка фланела се откроява върху чаршафите.

Това момиче отговаря на най-страхотните ми мечти. Не може да е повече от двайсетгодишно и е чудно красиво. Шутзър и Гордън нервно се хилят. Трябва да е било забавно да го домъкнат тук в тоя нощен час през града, по задните стълби на нашия хотел. След заминаването на последния автобус за лагера наоколо гъмжи от комендантски.

Момичето стои до вратата и ни се усмихва. Още тогава разбирам, че няма да мога да го направя. Доволен съм, че съм трети по списък.

Изглежда невероятно, но е факт. Едва сега забелязвам, че Шутзър и Гордън са пили, вероятно за кураж. Гордън носи едно шише в книжна кесия; оказва се, че нашата бутилка бърбън вече е намаляла с една трета. Никой от нас не е пияница; в действителност смятаме пиенето, заедно с псуването, за един вид войнишки псевдогероизъм, който трябва да се избягва.

Никой не казва нищо и аз се измъквам от леглото. Притеснявам се, задето съм само по войнишки долни дрехи, с голяма цепка отпред без копчета, като гръбния отвор на болнична нощница. Шмугвам се в банята. Гордън и Шутзър идват след мен. По пътя Шутзър задигна възглавниците от едното легло; заключва вратата след себе си.

— Най-добре е да се разположим; не се знае колко време ще трябва на човек като Мори.

Шутзър се прави на голям дявол, но ръцете му треперят и лятната му униформа е мокра от пот под мишниците и на кръста.

Гордън сяда върху капака на клозета, като пъха под себе си едната възглавница. Аз влизам във ваната и слагам другата под тила си. Ваната е леденостудена и корава; излизам и почвам да я пълня. Кой знае кога пак ще имам възможност да ползвам истинска вана; освен това, че щом бездруго трябва да стоя буден в един часа през нощта, по-добре да правя нещо; привършил съм книгата си.

Шутзър поглежда часовника си, изважда пура и се мъчи да я запали. Гордън го стрелка с погнуса. Шутзър разкопчава ризата си.

— Знаеш ли, тя казва, че ще го направи безплатно; „Всичко за момчетата отвъд океана“, или почти вече отвъд океана, тъй да се каже.

Той сваля подгизналата си ръка.

— Няма да повярваш, Уонт. Обиколихме всички барове и бардаци, минахме по всички съмнителни тъмни улички, като през цялото време сме спорили. Когато най-сетне се съгласявахме за някоя, цената се оказваше направо астрономическа, примерно двайсет долара на човек, без групово намаление.

Той пуска ризата си на пода и се взира в огледалото над умивалника. Изстисква една пъпка под ухото си. Отново се мъчи да запали пурата. Дори не знае, че пурите трябва да се подрязват.

— Я стани за малко от клозета, Гордън; трябва да се изпикая.

Мел става, притиснал възглавницата към гърдите си. Шутзър вдига капака, изважда си го, но не може да пусне нищо. Стои така, забил поглед надолу, пафка неподрязаната си пура, за да не угасне. Ние мълчим; чува се как в другата стая Мори и момичето си говорят, но думите им не се разбират. Шутзър се закопчава и отново поглежда часовника си. После пак разкопчава панталоните си и ги събува.

— Я по-добре да се приготвя; не се знае колко ще му трябва на стария Мори Марголис; може да свърши, без да усети. Няма смисъл да губим време.

Помирисва под мишниците си, после изважда от тоалетната си чанта одеколон и отново ги натрива. Аз опитвам водата във ваната; твърде гореща е. Пускам малко студена.

— Тъкмо бяхме купили бърбъна и вече щяхме да се откажем, когато намерихме това момиче. Бяхме стигнали чак до автогарата на „Грейхаунд“. Тя беше вътре, седнала на една дървена пейка. И ето че наш Гордън отива при нея и завързва разговор. Без да се усетим как, почваме да й разказваме какво сме правили цяла вечер; че търсим курва, която да забели четирима презрели девственика. Смеем се; и тогава като гръм от ясно небе тя доброволно предлага да дойде с нас. Божичко, човек да не предполага! Мислех, че се шегува, обаче тя е напълно сериозна и няма да ни струва нито цент.

Гордън отново сяда на клозета. Ваната вече се препълва, аз спирам водата и се настанявам вътре.

— Стан, имам един презерватив и един профилактичен дезинфектатор, които можеш да използваш, ако искаш.

— Имам си. Не ми се бъркай, Уонт; ставаш по-досаден и от Уилкинс.

Той изважда пакетчето от панталоните си на пода.

Доволен съм, че го казах. Шутзър почва да крачи — ако е възможно човек да крачи в една хотелска баня с още двама души вътре. Той е само по обувки, чорапи и долни дрехи; стиснал е пурата между зъбите си и държи пакетче с три презерватива в ръка. Закрепва профилактикума на ръба на умивалника. Поглежда часовника си.

— Знаех си аз, че на Марголис ще му трябва цяла вечност.

— Опитвал ли си от тия профилактикуми, Стан? Аз опитах веднъж, само за да видя как е. Не боли, но имаш особеното усещане, че гумени змии те стискат. Да не те притеснява.

— Не се безпокой, ще се оправя. Ама какво вършат ония там бе, мамицата им!

— Дръж си езика, Стан! Освен теб тук има и джентълмени. Какво би си помислил Отец Мънди?

— Майната му на твоя Отец Мънди!

Гордън поклаща глава, взима и моята възглавница в скута си над неговата и отпуска глава върху тях. Шутзър отново поглежда часовника си; обляга се на вратата на банята.

— Ей, Мори как е там, а?

Никакъв отговор. Шутзър долепя ухото до вратата.

— Може би го е утрепала и се е измъкнала; сипала му е приспивателно в питието или го е цапнала с оловна палка. Всичко може да се очаква.

Шутзър чука по вратата — първо леко, после силно.

— Ей, Марголис, айде остави по нещичко и за нас, а? Обади се поне.

Пак нищо. Бавно полека. Шутзър отключва и отваря вратата, наднича в стаята, после влиза. Затваря вратата зад себе си.

Аз се изправям във ваната и се избърсвам. Шутзър не се връща. Двамата с Гордън се споглеждаме. Обувам си гащите и влизаме вътре след Шутзър.

Тримата седят със скръстени крака на леглото, Шутзър и Мори са още с дрехите — ако войнишкото ватено бельо може да се смята за дрехи. Момичето е по комбинезон и плаче. Ние с Гордън заставаме до леглото и слушаме. Ще разкажа цялата история накратко. И без това не е в темата на книгата — а може би е?

Казва се Джанис. Била сгодена за едно момче на име Мат. Мат бил убит при десанта в Сицилия. Джанис научила това едва преди седмица. Тръгнала на юг, за да види всички места, по които е бил Мат през последните дни от своя кратък войнишки живот. Студентка е първи курс в Пенсилвания, но няма да се връща в университета. На двайсет години е. Дошла е тук, за да се самоубие, но нямала достатъчно смелост; сега притежава само един билет за автобуса.

И така, какво си мислите?

Двамата с Мори почнали да си говорят, понеже се смущавали. Почнали да се целуват; тогава тя се разплакала и ето как се разбрало всичко.

Историята свършва с това, че приближаваме двете легла едно до друго и отпочваме остатъка от бърбъна в книжната кесия. Едно шише от 750 грама, пълно само до две трети — за петима души. Може и да сме вложили в това известен математически разум и той ще да е бил единственият логичен елемент в онази нощ. Приличаше на орязана версия на незаснет още класически военен филм с Шърли Темпъл и Оди Мърфи.

Джанис е спала само с един мъж в живота си, Мат, малко преди да замине. А сега се предлага на всички нас. Твърди, че е по нейно собствено желание.

Разбира се, това събужда у всеки от нас вечно разсъждаващия, вечно оспорващ, вечно несъгласен младеж от спецрезерва. Отгоре на всичко се чувстваме гузни, уплашени. Идеята, тази проста, прекрасна идея, трябва да бъде подложена на всякакъв вид фалшиво рационализиране. Свършваме преди разсъмване и заспиваме уморени, полупияни, свойски прегърнати на нашето двойно легло. С посивяването на стаята под нахлуващата светлина на новия ден Джанис полека, полунасън, идва при всеки от нас поотделно: Дядо Мраз или Великденско зайче. Ние плачем и се кикотим, докато минаваме през митичната бариера, отделяща момчето от мъжа, мъжа от смъртта.

Джанис ни отнася със себе си.

В десет часа след пищна масова закуска в леглото Мел изпраща Джанис до автобусната спирка. Не говорим за станалото. Мисля, че за всеки от нас това е нещо, несравнимо с целия му останал опит.

Лично аз запазих странен спомен от първото си сексуално преживяване в ролята на мъртво момче на име Мат. И до ден-днешен все имам чувството, че всяка жена, с която спя, таи в ума и сърцето си идеалния образ на някого другиго.

Тук още веднъж се сблъскваме с моята слабост към невероятната истина. Мел и Джанис си кореспондират през войната. Мел се завръща и двамата се оженват. Раждат им се три деца, а след петнайсет години се развеждат. Може би защото е било смесен брак или просто един от обичайните бракове под натиска на времето. Може би Мат винаги е присъствал.

Шутзър и Гордън свършват танца си. Домъкваме вътре останалия багаж. Карам Милър да приближи джипа със задницата до едната стена на замъка, така че картечницата да е насочена напред и да държи под обстрел целия път заедно с моста. Другия джип докарваме зад замъка. Внасям вътре халатите за сняг, маскировъчното белило, един сандък с гранати и радиостанцията. Майката ми помага. Освен това изваждам полевите телефони. Милър почва да ги размотава. Измъквам двете огромни макари с жица за телефоните. По тях още има засъхнала кал от последното им развиване в Саар.

Когато свършвам, спирам да си поема дъх и обмислям положението. От фасадата на замъка се открива гледка надолу през редица стъпаловидни басейнчета, стигащи почти до потока. Същият поток под онзи мост, по който се изкачихме до замъка. В басейнчетата има статуи на делфини и разни риби, от чиито уста излизат зеленясали медни тръби за водните струи. Статуите изглеждат като излети от цимент, с черни, зелени и жълти петна от фъндъци вкоравен мъх. Коритата на басейнчетата са пълни със замръзнали листа.

Решавам да сложа два поста: един — малко по-долу, от другата страна на фонтаните, зад подпорната стена вдясно от моста; и друг — горе на склона зад замъка, малко над равнището на покрива. Тръгвам да се катеря, за да намеря място, откъдето ще се открие добра, цялостна гледка към пътя и в двете посоки и ще се покрива долният път.

Не мога да измисля как да запазя този по-горен пост от проникване изотзад. Но едва ли, ако някой се изкатери по стръмния склон със замръзнали листа и сухи клонаци, ще съумее да се промъкне изотзад до караула. Ще трябва да е атакуващ дозор поне от няколко души, които да нападнат, а ако това се случи, бездруго всички отиваме на кино.

Намирам тъкмо такова място, каквото ми трябва и го разчиствам с крак. Откъртвам клон от едно дърво и го забивам в оголената земя. Вътрешностите ми кажи-речи, се държат послушно, дори след изкачването. Може би ще бъде достатъчно само дето съм далеч от Уеър, Лав и цялата мръсотия.

Спускам се надолу към замъка и взимам едната макара с жица. Откачам куката и остъргвам донякъде калта.

Караулът ще бъде голяма досада. Дни наред ще трябва един по един да седим в окопите; това прави по двама на пост и четирима в почивка. През нощта ще бъде особено трудно. Ще ни трябват по двама във всеки окоп, така че ще имаме четирима на пост и само двама в почивка. Ще се наложи да спим през деня. Но не виждам друг изход. Бих могъл да опитам само с един пост горе на хълма; той би покривал всичко. Може би след първите няколко дни, ако не се случи нищо, така ще направим. А може и само с един пост долу на моста. Все ще измислим нещо; отделението ще даде идеи.

Излиза Мел и ми помага да пренесем макарата с жицата долу до моста. Излагам му плана си за постовете и той се съгласява. Намираме едно чудесно местенце на двайсетина метра вдясно от моста. Подпорната стена стига до рамото и е идеално прикритие за стрелба. Под обстрела на другия пост трябва да е достатъчно защитено. Ще рече, ако човек изобщо може да се чувства защитен в тая гора, в тая война, където непрекъснато се опитват да те убият.

Връзвам жицата за една халка в стената и тръгвам да се катеря към замъка. Гордън казва, че пръв ще дава караул, и остава долу.

Драпам нагоре, прокарвам жицата покрай пътя, като оглеждам околните хълмове. Оттам биха могли да ме следят. Може би някой тип в зелена бойна униформа седи сега с пушка и бинокъл в ръце и ме зяпа.

Обръщам се да видя колко още ми остава и се разбързвам с жицата, като я пускам на цели кръгове. Вече цял треперя; не че работата е чак толкова трудна, но просто нервите ми не са наред. Когато стигам до замъка, вкарвам жицата през един прозорец до камината.

Майката разпределя провизиите и екипировката. По обичая си вече е повел домакинството и непременно ще си подреди тук дом. Знам, че ще ни чете лекции за статуите, архитектурата, дървената ламперия, камината, какво ли не. Уилкинс просто не може да не превръща всяко кътче в гнездо, а тук има на разположение цял палат. Изглежда, добре се справя; само дето е малко по-нервен, отколкото трябва; работи съвестно.

Веднъж, по време на един шейсетчасов преход без прекъсване от Руан до Мец, Майката дори стъкми цял хамак за спане отзад в джипа си. Това беше джипът, който караше заедно с Джим Фрийзе. Наричаше се Линда, разбира се. Аз изрисувах името отстрани заедно с едно зайче. Майката понякога нарича Линда „зайче“. Но той като че не се срамува от нищо; сякаш е имунизиран срещу всичко, от което би могъл да се смути.

Освен това Майката си имаше в онзи джип нещо като олтар — отпред до таблото с уредите. Беше си сложил снимката на Линда и залепил наоколо изрезки от писмото й. Понякога си мисля, че Джим беше също толкова влюбен в Линда, колкото и Майката. Дано да е бил, защото с Майката не може да се говори за нищо друго.

Когато Хънт видя тая работа, направо побесня и ги накара да махнат всичко. Хънт „падна“ край Омздорф, под един кръст край пътя. Едва бяхме влезли в Германия; имахме честта да бъдем първите американски войски в тъй наречената тогава от немците „германска територия“. Това трая три дни, после бяхме отблъснати. Опитах се да пробутам в писмото си до дома съобщение къде сме. Писах на сестра ми Джоуи да поздрави от мен приятеля ми Герман. Знаех, че ще го разбере, и тя действително се е сетила. Знаех също, че Глендън, помощникът на Втория щабен, който цензурира писмата ни, няма да го улови, и той не го е уловил!

Хънт си беше избрал онзи кръст за взводен команден пункт. Той беше от нисшите чинове в първоначалния сто и н-ти полк, не особено умен. Гордън твърди, че хора като Хънт, Уеър и Лав са истинският противник; т.е. ако изобщо имаме противник.

В замъка проверявам докъде е стигнал Милър с телефоните. Размотал ги е и сега ги свързваме с жицата, която прекарах през прозореца.

— Бъд, би ли проверил как работи и радиото? Аз ще развия жицата до горния пост. Гордън ще дава пръв караул до моста.

Шутзър и Мънди се затътрят към мен.

— Стан, би ли занесъл единия телефон долу на Гордън? Кажи му да го скачи. После ми донеси другия горе, на мястото на поста зад замъка. Ти ще бъдеш караул първите два часа, тъй че вземи си пушката и няколко гранати.

— Окей, серж!

Хвърлям му едно око да видя дали не ме занася с тая титла, но изглежда, му е дошло естествено. Никога няма да свикна.

Завързвам жицата за дръжката на френския прозорец, като оставям достатъчно свободна дължина до централния телефон, после почвам да я размотавам нагоре по хълма. Би било по-умно да търкалям макарата от горе на долу, но явно умът ми не работи добре. Драпам нагоре по хлъзгавия хълм, като се хващам за дърветата, за да не се намеря с едно плъзване в задния двор на замъка. Най-сетне стигам до набелязаното място и спирам да си поема дъх.

Долу Стан и Мел скачват другия телефон. Докато ги наблюдавам, Мел завърта ръчката и вдига слушалката до ухото си; всичко трябва да е наред, защото Стан тръгва нагоре към мен, без да се връща в замъка.

Връзвам жицата за едно дърво и сядам да го чакам. Изваждам от джоба на куртката си бинокъла с двайсеткратно увеличение и оглеждам набързо околните хълмове. Не виждам нищо подозрително; няма дим, никакъв признак на движение или проблясък на метал. Стан идва, пухтейки, до мен.

— Долу телефонът работи идеално. Милър казва, че е настроил и радиостанцията и я загрява.

Търсим подходящо място за окопа. Ще ни се да не е с много коренаци. Но щом наоколо има такива борове, няма как да е без коренаци. На Стан не му се копае особено, но аз не отстъпвам. Мисля не толкова как да се опазим от куршумите и шрапнелите, колкото от вятъра и студа. През нощта ще ни бъде по-топло, ако сме по двама и в окоп. Единият ще седи вътре, докато другият пази. По това време на годината нощите тук са безбожно дълги.

Оставям бинокъла на Шутзър и му казвам да оглежда околността на всеки петнайсет минути — колкото да си почине от копаенето. Тръгвам надолу.

Милър вече скачва другия телефон с жицата, а аз започвам цялата глупашка военна процедура по радиото. „Ейбл едно вика Ейбл четири, приемам.“ Попадам на Лири, един от малкото човекоподобни радисти в полка. Забравих да взема позивните за радиосеансите, когато си записвах всички ония глупости в щаба. Толкова са тъпи, че моментално се забравят.

Лири отговаря, че ще предаде на Уеър. Казвам му, че сме окупирали замъка и окопаваме постовете. Звучи достатъчно по военному. Освен това назначавам следващия радиосеанс за двайсет и два, нула нула; т.е. десет вечерта на военен език.

Майката казва, че е готов да ни сготви обяд, ако отидем за дърва. Иска да запали камината да затопли стаята и да готви на огъня. Имаме два примуса, но Майката си е наумил да развърти истинска кухня. В задната част има кухня с килер, обаче там е студено и няма тенджери и тигани. Уилкинс казва, че ще е по-добре да готвим тук, отпред, където ще спим.

Не знам какво да му отговоря. Ако запалим огън и от високия комин над замъка вземе да излиза дим, присъствието ни тук няма да бъде повече тайна. В този смисъл определено няма да сме никакъв дозор, а един вид окупационна сила. А пък ако не се отопляваме, през нощта ще ни замръзнат задниците.

Двамата с Отец Мънди обикаляме замъка и излизаме от задната му страна. Между замъка и хълма има навес за дърва и конюшня за два-три коня. Насилваме вратата на навеса, но вътре няма дърва. Влизаме в конюшнята. В плевника над конюшнята има няколко останали наръча сухо сено; отпорваме също две-три масивни стари дъски от яслите. Ако речем да поддържаме огън, ще имаме трудности с дърветата. Дърветата и всичко останало навън е мокро и не става за горене. Дори да успеем да го запалим, от време на време ще излизат облаци пушек, та германците ще си помислят, че държим тук индианци, които си дават димни сигнали.

Когато се връщаме, Майката е запалил малък огън от кутиите за провизии. Прибавяме сеното и няколко дръвца. Обаче камината не тегли; димът се рее из стаята и се издига към тавана.

Милър проверява комина и открива, че е зазидан. Разкъртва леко мазилката с приклада на пушката си; падат няколко тухли и димът тръгва нагоре както трябва. Излизам навън, за да установя доколко се забелязва. Точи се нещо като извита бледосинкава змия. Вижда се, но не чак толкова. Ще рискуваме.

В дневния порцион има подбор от лакомства като конфитюр и компот, така че Майката скалъпва доста вкусен обяд. Завършваме с кафе и аз се моля стомахът ми да го понесе. Кой знае защо, не съм чак толкова изплашен, колкото очаквах; може би горещият огън и покривът над главата ми ме успокояват.

Мънди открива над замъка кладенец с ръчна помпа; двамата с Милър я изпробват и тя заработва. Донасят вода в стари дървени ведра; изглежда бистра. Май поне веднъж ще можем да перем често мешките си. Може би това ще спомогне и вътрешностите ми да си седят на мястото.

Опитвам се да изготвя равностоен график. Гордън, Шутзър, Милър и Мънди ще искат да са свободни заедно през деня, за да правят щурото си каре за бридж с въртене без карти. От друга страна, не желая да погодя никому номера да получи една след друга дневна и нощна смяна, с общо шест часа караул. Почти толкова сложно е, колкото изчисляването на картите при техния измислен бридж; ето още едно нещо, което трябва да свърша най-късно до утре. Може би Майката ще ми помогне; и без това е по-добър от мен в тая работа, а и ще го поразсее.

Влизат Шутзър и Гордън. Майката, който държеше манджата на огъня, им сипва и потегля към поста до моста, а на Отец Мънди се пада горният. В това отделение всичко върви практически от само себе си; ако някой се опита да го ръководи, само попречи. Може би не е необходимо дори да изготвям график за караула.

Милър е намерил няколко празни бутилки от вино и раздира с щика си чувалите от конюшнята на ленти. Прави факли, като взима бензин от една туба в джипа си. Така довечера ще имаме светлина.

Стъмва се към пет, тъй че ще има още една смяна, преди да започне нощният двоен караул. Засега ще караме така; после ако утре не се случи нищо, ще се откажем от единия пост. Никой не ни е наредил да браним това място, а само да държим под око пътя и моста.

Отварям сандък с нови гранати и раздавам всекиму по още две; всички носим патрондаши, плюс пълнителите на коланите си. Картечницата е заредена с бронебойни патрони, всеки шести — трасиращ. Напълно безпомощни сме срещу танкове, даже с бронебойните, но може би ще позабавим хода на някой бронетранспортьор с оръжие или пехота. По дяволите, та оттук не може да мине нищо такова! Стига съм се притеснявал.

Влиза Милър с връзка ръждясали ключове. Намерил ги е увесени на една кука от вътрешната страна на кладенеца, когато махнал капака, за да види дали не е замърсен. Има двайсетина ключа, все огромни и украсени с орнаменти.

Гордън запалва една факла. Аз, той, Шутзър и Милър тръгваме на оглед. Най-сетне вършим нещо като разузнаване; майор Лав би се гордял с нас.

Отвън, в задната стена, откриваме стъпала към мазето и се спускаме по извита окъртена стълба до мръсен под. Тук е по-топло, но влажно. Сводовете са от камък, с натежали от мръсотия паяжини по края. Ако стане ужасно студено, можем да живеем и тук, но вече ни е дошло до гуша да спим по мазетата.

Оглеждам се за друг изход към вътрешността, който да използваме, в случай че ни нападнат от горната входна врата, но няма нищо, освен три малки стаички, един задънен коридор и стълбата за навън, по която дойдохме.

Милър разработва пермутациите и вероятностите за три ключа от двайсет и накрая успява да отвори. В едната стая намираме осем бутилки вино. Сламата и празните рафтове говорят, че някой друг май вече е опустошил повечето. Във второто мазе има две каси със сардинени консерви. Третото е празно, като се изключат няколко счупени стола и ръждясали стари сечива.

Взимаме виното и сардините; ще разнообразят донякъде храната ни. Милър помъква три счупени стола за горене. Струпваме сардинените консерви и бутилките с вино край огнището; Милър натрошава столовете и хвърля няколко царги в огъня.

След това се изкачваме по стълбата, която тръгва от стената срещу кабината. Тя се извива нагоре до някаква площадка, после пак се насочва към задната стена. Отваряме висока дървена врата и излизаме в коридор, който върви по дължината на замъка, почти като в хотел. Милър отново се пипка с ключовете. Отбелязал си е трите от мазетата, така че сега му остават седемнайсет. Оказва се, че един от тях става на всички врати по коридора.

В първата стая трите стени са покрити с рафтове книги, сред които има и ниша за голям глобус. По-голямата част от Европа на него е заета от Германия. Подът е застлан с килим, а стените са облицовани с дъбова ламперия на височина до три фута. Дръпвам завесите на четвъртата стена, отварям прозореца и бутвам кепенците. Изгледът е от лицето на замъка; виждам Майката долу на моста.

Може би ще е по-добре да установя горния пост тук; би било адски удобно. Но кой знае защо, ми изглежда някак нередно да превръщам такава красива стая в пост. Тъй или иначе, Уилкинс сигурно няма да ми позволи. Освен това, ако се случи нещо, стоящият тук ще се окаже в капан.

Обикалям стаята и разглеждам книгите. Всичките са на френски или немски, английски няма. Не съм съвсем сигурен в коя държава сме; може да е Белгия, Люксембург, Франция или дори Германия; намираме се на място, където те, общо взето, се допират. Не знам колко е часът, какъв ден сме и в коя страна. Не съм сигурен дори в собственото си име. Още малко, и ще ме направят генерал.

Другите стаи са спални — пет на брой. По пода личат белези от изнесени мебели. В най-голямата стая има цяла стена, покрита от горе до долу с огледала — онази, която е срещу прозорците. Божичко, колко сме грозни — мръсни дългуни с виснали дрехи; намъкваме се вътре приведени, свити като дебнещи животни. Приличаме на вървящи, говорещи карикатури на Бил Молдин или на „Хора ядат картофи“ на Ван Гог. Имаме вид, като че пазим някаква тайна, а в същото време не щем да знаем нищо — постоянното ни състояние в очакване на най-лошото.

Спирам пред едно огледало, изпъвам се и се мъча да се позная; кой е този? Кой съм аз?

Гордън се е приближил до друго огледало и разглежда зъбите си. Милър и Шутзър се смеят и позират; сочат се един друг. Шутзър си показва сам пръст. Мисля, че не сме се виждали такива, каквито изглеждаме в тия огледала; трудно е да се приеме. Самите ние приличаме на неприятеля.

В края на коридора има още две врати. Едната води към огромна баня, пак с огледала по стените. В центъра има странна на вид медна вана във формата на огромна обувка. Също като в къщата на „старата дама, която не знаела какво да прави“. За миг ми се струва, че ей сега ще влезе да се изкъпе Клодет Колбърт с много пяна, пара и с Кларк Гейбъл. Тя поне знае какво да прави.

Милър предлага да се наредим във верига и да си подаваме кофи с вода от кладенеца, за да се изкъпем. Но е толкова студено, че стъклата на прозорците са заскрежени отвътре, а огледалата се замъгляват от дъха ни и от топлината на телата ни. Зад тях са вградени шкафове, всичките празни; а в единия ъгъл стои умивалник без чешма. Има и нещо като корито за крака, за което сега знам, че е било биде.

Излизаме и отваряме другата врата в дъното на коридора. Тя води към тясна, извита стълба. Помъкваме се в колона по един. На върха има вратичка; Милър я отключва на третия опит.

Таванът е разделен на малки стаички, пълни догоре с мебели. Всичко е натрупано като в гробницата на Тутанкамон, най-безразборно. Страхотно е: има музикални инструменти, килими, сатени кресла, легла, картини в огромни позлатени рамки. Проправяме си път между тях. Уилкинс ще има да разглежда всичко това като маймуна. Сигурно няма да си намери място, докато не картотекира тия боклуци.

Но имаме някои неотложни нужди. Занасяме долу четири дюшека и сатенени юргани. Второ отделение от полковия разузнавателен взвод на сто и н-ти пехотен, 8010-а дивизия, ще живее няколко дни в разкош.

Долу подреждаме дюшеците в квадрат около огъня и ги покриваме с юрганите, а отгоре слагаме спалните чували. Винаги ще имаме поне по двама на пост, така че четири ще са напълно достатъчни. Просвам се на единия и се наслаждавам на мекотата му; отдавна не съм спал в свястно легло.

Нашият гастроном Шутзър, зажаднял за миризмата на риба, отваря една сардинена консерва с щика си. Милър, който има всичко, дори тирбушон, изважда тапата на една бутилка с вино. Това може окончателно да довърши стомаха ми, дори цялата ми храносмилателна система от начало до край. Подаваме си виното и сардините един на друг; виното е кисело, студено, сардините плуват в гъста мазнина; на кутията пише нещо на немски. Може би това е тайното оръжие на германците; може би всички ще свършим в някоя хубава американска полева болница сред куп любвеобилни сестрички: като жертви на ужасните шваби и тяхното секретно оръжие — отровни сардини.

Седя и се мъча да разпределя картите за тия маниаци. Тъй като скоро ще бъда караул, Гордън, Шутзър, Уилкинс и Мънди ще останат да се трепят в смъртоносна схватка. Да съставиш раздаването, е къде-къде по-забавно, отколкото да играеш. Понякога внимавам и броя ръцете. За мен играта се състои в това да позная наддаването и дали ще бъде изпълнен договорът. Всеки ден ставам все по-добър в този бридж отзад напред. Тайната се състои в това да разделиш картите колкото се може по-макиавелиански.

Преди дозора в Саар в отделението обикновено се играеше нормален бридж с въртене. В Шелби веднъж седмично назначавахме отбор, който да играе срещу отделението на Едуардс. Винаги печелехме. Ако не се брои Уилкинс, Мори и Гордън бяха най-добрите ни играчи. В Шелби Уилкинс никога не играеше; сега играе само понякога, ако няма четвърти. Мори, Фред и Джим бяха редовни. Макс Луис също играеше от време на време. Сега, когато искат да направят добра игра, маниаците молят Уилкинс да се включи; но повечето пъти хващат само горкия Мънди. Той не е играл никога, преди да дойде в отделението, и никога няма да стане добър. Липсва му всякаква хитрост и изобщо не го е грижа дали печели, или не. Това изкарва Шутзър от нерви.

Когато загубихме половината отделение, загубихме и тестето си карти. Беше у Мори, когото фелдшерите прибраха, преди да може да го предаде на някой от нас. Точно тогава никак не ни беше до бридж.

Умря в полевата болница. Без дясна ръка и с такова лице не мисля, че се държеше за живота със зъби и нокти. Аз не бих се държал. Ние с Гордън го увихме; очите му бяха празни; главата му отстрани беше мека като гъба.

Непрекъснато пишем до дома за карти, свещи, моливи и речници, но досега никой от нас не е получил. Получаваме топли, ръчно плетени чорапи, твърде дебели, за да влязат в ботите, и кутии с натрошени курабии. Къроло получаваше италианска наденица с люти чушлета и корави италиански курабийки, които не се смачкваха. Той можеше да задигне наденица и от умрял германец. Казваше, че е добра, макар и не чак толкова, колкото тази, която получаваше от къщи.

Майката на Отец Мънди увива всяка курабийка в отделно парче оризова хартия, а после натъпква наоколо накъсани вестници. Години наред е изпращала колети на роднините си в Ирландия, та знае как.

Отчето счита тия курабийки за проява на любов. И така си е. Той е единственият, когото никога не преследваме за повторно, тъй или иначе, ги раздава. Прави го почти така, сякаш дава причастие — само по една, като внимателно я развива и ти я подава с ръка. Обикновено са островърхи с истински шоколад и доста маслени. Всяка курабийка от майчето на Мънди трябва да се яде бавно, съсредоточено — едва ли не си струва да се покръстиш заради тях.

Може би домашните ни наистина ни изпращат речници, моливи, свещи и карти. Може би армията счита тези предмети за подривни и ги конфискува. Може Лав да е събрал вече цял чувал карти за бридж, речници, моливи, писалки, енциклопедии и снопове свещи, даже църковни за Мънди.

Разпределям картите на четири като за обикновено наддаване и записвам Севера, Изтока, Запада и Юга на отделни картончета. Късам тия картончета от подвитите краища на кутиите с неприкосновен запас, когато ги отварям с щика. Мислехме да си направим и карти от тези парченца, но Милър изчисли, че петдесет и два ще образуват тесте по-дебело от три инча и за нула време ще се оръфат. Слагам картончетата с раздадените карти с лице надолу върху кутията с батериите на телефона; те ще си ги намерят. Ще играят Гордън и Мънди срещу Шутзър и неохотния Уилкинс, тъй че няма защо да му мисля много; при такъв състав от барокови умове всяко раздаване се превръща в драма. Те могат да продължат най-обикновено три без коз повече от половин час.

Вече от три седмици играем по този нов начин; понякога ни се струва като три години. Гордън измисли играта; нарича се „бридж без карти с пълно въртене до четирикратно разиграване“. Всеки един си избира картонче от кутия за неприкосновен запас и това са падналите му се карти. Питал съм ги дали да определям кои карти на кого да бъдат, но те нямат доверие на моята безпристрастност. Както каза Шутзър: „За Бога, Уонт, и без това вече си играеш на Господ; какво още искаш?!“

Когато разиграват една партия, подчертават всяка карта, щом я изиграят. Мел настоява да изпълняват и движението за хвърляне на призрачните карти с ръце върху масата, мръсния под, одеялото, калта или върху каквото там играят, като извикват името на картата. Милър се оплаква, че това било поредният глупав атавизъм, но все се съгласява. Как иначе? Ако Мел не играе, няма бридж и всички са мрачни. Впрочем Милър е една от причините да ни трябва речник. Той съставя и кръстословици, пред които неделните ребуси на „Ню Йорк Таймс“ ряпа да ядат.

Когато играта свърши, те ми връщат картончетата. Тогава някой друг път, по мое усмотрение (бъдеще, от което понякога изглежда, че не ни остава много) отново им давам същото разпределение, като го завъртам по часовниковата стрелка за ново разиграване. Горният ляв джоб на бойната ми куртка е така натъпкан с тия записани раздавания за бридж, че се издува като цицата на Мей Уест. Може би някой ден там ще се забие шрапнел и те ще ми спасят живота така, както Библията винаги спасява живота на религиозните протестанти. Ще бъда спасен по-скоро от ръце за бридж, отколкото от Божията ръка.

В нашето отделение моливите са чисто злато. Ако всеки път, когато сме молили в писмата си, е пристигал поне по един молив, Лав трябва да има вече достатъчно, за да отвори книжарница след войната; едва ли биха се побрали в чувал.

Аз пазя като зеницата на окото си моя верен 2В и един дърводелски 4В с дебел графит, който си купих в железарията в Шелби и оттогава го нося със себе си. Вече е изхабен повече от половината. Обявили сме си състезание да видим кой ще свърши пръв: моят 4В, войната или аз. Този род моливи се развалят, ако ги изпуснеш, защото им се начупва графитът; държа го увит в тоалетна хартия, натикан под бинтовете в превързочния ми пакет. Използвам тия моливи изключително за рисуване. Може би този 4В е единственото нещо, което още ме кара да се държа. Не давам тия два молива никому за нищо на света; някои лични вещи са лични, дори когато са те произвели сержант.

Не ги употребявам и за записването на раздаванията за бриджа; за това си служа с обикновен 2НВ. Аз съм единственият в отделението с три молива. По-скоро бих се отказал от патрондаша си, отколкото от тях.

Повечето пъти рисувам по вътрешната страна на разкъсани кутии за неприкосновен запас; цялото отделение ми запазва тия кутии. Не мога да нося рисунките със себе си, затова ги навивам по десет на руло и ги заравям в земята. Имам си списък на местата, където съм ги заровил. Пазя си го в раницата в полевата кухня. Там съм прибрал и десет-двайсет от най-хубавите си рисунки.

Мисля, че може би след войната ще се върна тук, за да намеря по картата местата и да изровя рисунките. Реших, че няма да изгният; поне така се надявах; кутиите за неприкосновен запас са с восъчно покритие от външната страна.

Рисувам всичко. Имам хубави скици на Мори и Макс, Джим и Фред, Уисл и Луис. Рисувам снаряжението ни и разните места, по които сме били. Рисувам дървета и шишарки, чифлици, пейзажи, войнишки канчета, шишета — какво ли не. Това прави нещата по-реални; и в същото време не чак толкова реални.

В действителност раницата ми с картите и рисунките — цялото ми имущество — се загуби, когато бях ранен при Мозел. Въпреки това, двайсет години по-късно, все пак наистина се върнах по тия места заедно с жена си и децата. Не намерих нищо; всичко толкова се бе изменило, че не можах да позная нито една точка.

Наближава четири часът. Двамата с Милър сме на пост от четири до осем. Минавам го за дневен караул с по един човек във всеки окоп, но повечето време ще бъде тъмно. Слагам себе си горе на хълма, за да мога да огледам добре околността. Особено ще внимавам за дим или огньове. Може би ще успея да ги хвана, като си готвят вечерята, да разбера къде са; ако изобщо има някой; все трябва да има.

На тръгване казвам на Бъд да се ослушва за автомобили, докато стои долу. По дяволите, длъжен съм да му напомня! Врътвам телефоните, за да предупредя Мънди и Уилкинс, че идваме. Изпитвам ужас да не ме застрелят от поста, когато отивам да ги сменя. Точно такъв край ми подхожда — безсмислена жертва от ръката на приятел.

Двамата с Милър проверяваме пушките си и закачаме на коланите си гранати. Надявам се, че проклетият окоп горе вече е завършен. Ако и Шутзър, и Мънди са копали през последните четири часа, трябва да е готов. Да се копае в коренаците по здрач, е пълен кошмар. Изпотяваш се, а после трябва да висиш вън на влагата и студа, в падащия мрак.

Още докато се изкачвам, усещам, че се е застудило. Небето е в плътно натежало бяло; ако температурата спадне с още няколко градуса, може и да завали; само това ни трябва. Връщам се за платнището си. Падне ли сняг, ще трябва да направя пътеката до този пост по-незабележима.

Отчето е почти замръзнал. Излиза от окопа и тупа с крака. Окопът е изкопан, но пръстта все още стои на купчина.

Би трябвало Шутзър и Мънди да знаят как се правят тия работи.

— Леле, Уонт, все повече застудява.

— Аха. Е, вътре е топло. Бъд слагаше вода на примуса, когато излязохме; има даже огън и удобни легла с копринени юргани.

— О, хайде, хайде. Не ме будалкай, Уонт.

— Не те будалкам. Сам ще видиш.

Той нарамва пушката си, сваля каската. Аз сядам върху купчината пръст.

— Между другото, Отче, забравих да обявя паролата. Кажи им, че ще бъде „Мац-пис“. Нека Гордън я съобщи на Милър по телефона.

Питам се дали Мънди ще загрее. От тринайсетгодишна възраст той е бил в юношеската семинария, тъй че такива неща просто минават покрай ушите му. Обикновено ни спускат паролата от дивизията, но сега не могат да ни я предават по радиото, така че ще си я измисляме сами.

— Да не забравиш, Отче: „Мац-пис“.

Той поема надолу.

— Разбрах де, „Мац-пис“.

Наблюдавам го как избира пътя по нанадолнището, с приведени рамене, с плетената вълнена шапчица на главата си, с виснала на сгънатата ръка каска и метната на другото рамо пушка, която все се свлича. Не познавам друг човек, който толкова да мрази да носи каска. Освен това Мънди е основният претендент за титлата „най-разпасан войник в отделението“.

После оставам сам. Седя на камарата пръст, ей сега ще я разхвърлям. Бинокълът лежи върху купчината листа край окопа. Пъхам го в колана си, под куртката; добре е да стои топъл; тогава стъклата не ти се замъгляват пред очите.

Отчето не е достатъчно внимателен; не го е страх от смъртта колкото другите. Ако можех да повярвам в нещата, в които той вярва, или поне твърди, че вярва, и аз не бих се страхувал да умра; щях да се перча наоколо и да се правя на герой, да се натягам за рая. Безпокоя се, че ще извърши някоя глупава грешка, без да му мисли, и ще си навлече куршума.

Разхвърлям с лопатата пръстта под дърветата и я посипвам с борови иглички. Въртя телефона и казвам на Шутзър, че ще се обаждам на всеки час; взел съм неговия часовник. Познавам, че играта вече е започнала: Стан ми говори така, сякаш съм ги прекъснал; сега аз съм само войната, която им пречи.

Започва бързо да се мръква; червеникавото по дърветата, които сменят листата си, преминава в лилаво; сенките под боровете стават почти тъмносини.

Изваждам бинокъла и оглеждам отсрещния хълм. В подножието му откривам буен поток. Над него има плоска сива скала, по която водата леко се пръска. И точно отдолу, между скалата и потока, забелязвам как нещо мърда!

В лещите светлината е много по-слаба и аз затрепервам така, че едвам успявам да стоя неподвижен. Плъзвам се в окопа и опирам лакти на предната стена.

В подножието на надвисналата скала три малки еленчета пасат мъх. Едното поглежда право към мен, дългите му уши щръкват да доловят шума. Не е възможно да вижда толкова надалеч, а и светлината не е достатъчна, за да блесне върху лещите.

Отново пъхвам бинокъла в колана си и измъквам молива 2В заедно с една отворена, разрязана, сплескана кутия от неприкосновения запас.

Опитвам се да скицирам видяното, вълшебното движение, но не успявам. Паметта ми не е достатъчно точна, а и задачата да изобразя всичко това на малката сива площ ми е непосилна. Донякъде, защото е твърде далече, има толкова много небе, планини, гора; донякъде, защото очаквах друго. Трудно е да предадеш радостта от спокойствието, дори на рисунка.

Отново изваждам бинокъла и оглеждам хълма, като се мъча да си представя, че вървя по него. Пресичам пътя, но става тъй тъмно, че едва се вижда. С мъка различавам Милър долу до моста. Той пуши и при всяко смукване цигарата му проблясва. Май че пише. Може би измисля нова кръстословица или пък стихотворение. Той съчинява стихове за какво ли не, но най-вече за машини. В неговите уши думи като разпределителен вал, челна сглобка, диференциал, ос, преден клин, двоен карбуратор и ход на буталото са чиста музика.

Тършувам за пакетчето цигари от неприкосновения запас в джоба на куртката си, шмугвам се в окопа и запалвам. Намалил съм ги до три дневно, но когато ми е студено и страшно, трудно устоявам. Тютюневите компании са замислили страхотна сделка, като раздават цигари на младите войници. След края на войната всички ние ще им станем доживотни клиенти (ако изобщо някои от нас останат живи). Това е един от най-силните доводи на Гордън.

Смуквам дълбоко; димът ме затопля отвътре и ме успокоява. Стомахът ми нещо се е разбъркал от работата с лопатата. Малко давилови капчици биха ми помогнали; може би наистина вече съм станал наркоман.

Стъмва се още повече. Вече се вижда само лекото синкаво сияние по върховете на дърветата и прозирната светла мъглица по хълмовете зад мен. Няма смисъл да мисля за хода на времето; скоро ще изтече. Няма закъде да бързам, просто следвам пътя си през тая късогледа война в поредния й късо траен ден.

Измъквам се от окопа и се отдалечавам малко, за да се изпикая. Божичко, колко е студено, а ето че излиза и вятър! Май трябваше да си вземем шинелите. Връщам се и се увивам в платнището. Бедата с тия шинели е, че са ужасно тежки и заемат ужасно много място. Карат те да се чувстваш тромав, опакован, стегнат, а не топлят достатъчно. Също като ония глупашки галоши, които обувахме върху ботите си в калта край Мец. На всяка стъпка ти се кривят и в тях краката чудесно простиват в окопа. Гордън пищя цяла нощ, докато накрая просто не можеше да ги понася повече. Ние с Мори и Шутзър заменихме ботите си за чорапи, обувахме си по три чифта чорапи в галошите; ходилата ни се подбиха, но краката ни не простинаха. После нашият приятел сержант Хънт за малко да ни изправи пред военен съд, задето сме си загубили ботите, даже ни раздаде формуляри да попълним протоколи.

Той умря по ужасен начин, червата му се подаваха изпод пръстите в калта; остана си тъпак до края, люшкаше се напред-назад на лакти и колене. Когато падна по лице, всичко се наби с пръст; не можехме да направим нищо.

Звъня по телефона. Този път ми отговори Гордън.

— Да не би да си бил пиян, когато си разпределял картите този път, Уонт? Западът беше пълен със спатии и пак успя да ни вкара, след като ги бяхме взели идеално на четири купи. Проклетият Уилкинс пак го изигра царски. Да не би ти да си му издал нещо?

— Хич не обичаш да губиш, а Мел? Май трябва да си гледаш медицината и музиката, вместо усилено да се правиш на разузнавач от спецрезерва.

— Виж какво, искам само да те помоля следващия път да се опиташ да разпределиш картите по-произволно; без номера и клопки. Убеден съм, че си прочетен вестник за Ванс, той направо прозира в главата ти.

— Добре, Мел, обещавам. Ще изпразня главата си като бял лист хартия.

— Не може да е чак толкоз трудно. Гледай да не се съсредоточаваш, дори да не мислиш, чу ли?

— Казах ти, че обещавам, Мел, но не е лесно да се запечата такава фина, мощна мислителна машина като моя мозък. Трябва да го имаш предвид.

— Да ти пикая на мозъка! А сега нещо по-сериозно. Майката вари някаква каша, а също и свинско с боб. Кое меню ще предпочетете, сър?

Избирам кашата. Не съм сигурен, че ще мога да я ям, но всичко друго би било по-добро от боба.

— Отваряме и компот. Ако обещаеш да бъдеш послушен за следващото раздаване, ще ти оставим малко; също и на Милър.

— Обещавам; заради Милър.

Затварям телефона. Сега като че е още по-тъмно, по-пусто, по-тихо. Винаги е странно да въртиш полевия телефон и да говориш от дъното на някаква дупка. Представям си как те си седят там край огъня и ядат. Всъщност би трябвало да заменя компота за онова гадно сирене.

Продължавам да се оглеждам за проблясък от светлина или огън, но няма нищо. Виждам само как Милър пали цигарата си и тя проблясва при всяко смукване. Господи, дано да измисли някоя голяма главоблъсканица, та да разкара за малко тия фанатици бриджори от гърба ми!

Аз също се изкушавам да запаля втора цигара, но устоявам. Мел ме е убедил. Трябва да спра; глупаво е да се пуши — да смучеш горящи сухи треволяци.

Вятърът свири в горните клони; стволовете на дърветата се превиват, търкат се един о друг и скърцат като корабни мачти. Чува се шумоленето на замръзналите листа, които вятърът мете по коравата земя. Не знам дали ще чуя, ако някой се промъкне. Поглеждам през рамо да проверя. Боровете тук са садени; растат в дълги редици почти по всякакъв наклон.

Отново звъня. Казвам на Уилкинс непременно да свари кашата. Инак цяла нощ ще пърдя от боба. Казвам му да ми остави малко вино, но да ме отпише от кафето. Уилкинс ме пита дали бих желал една или две порции шоколадов сладолед. Класическият хумор на Уилкинс; трябва да е в добро настроение.

— Без сладолед, Майка. Но ми сложи, моля те, две черешки в компота.

Така, сега вече съм обречен. Какво пък, може би ще успея да си докарам истинска дизентерия и ще ме изпратят в тила. Уисл веднъж си изкара така цяла седмица в полевата болница; разправяше, че през цялото време спал, освен когато ядял.

Струва ми се, че е минало съвсем малко време, когато дочувам край себе си шум. Трябва да съм бил полузаспал, толкова внезапно ми дойде. Шутзър и Мънди са.

— Майка му стара, ама че сте галфони; изплашихте ме така, че гащите ми паднаха.

Шутзър се плъзва в окопа.

— Мислехме, че мястото е по-нагоре по хълма. Добре обрасло е, обаче пък е тъмно.

Изскачам вън на ръце. Краката ми са вкочанени и безчувствени. Май наистина съм бил заспал.

— Ще свикнете; и без това няма какво толкова да се гледа. Гордън и Уилкинс отидоха ли да сменят Милър?

— Да, тръгнаха заедно с нас. Гордън така е увесил нос след играта, че не говори почти с никого. Имаше в ръка такива карти, каквито никога не би могъл да изиграе. Просто не го бива да изчаква. Майката го сгащи; да знаеш, тоя Уилкинс е невероятен!

— Как е Майката?

— Изглежда ми бомба. Човек не може да играе първокласен спортен бридж по тоя начин, ако му има нещо. Стига си го мислил, Уонт. Няма смисъл да бдиш като квачка над една квачка.

Хвърлям поглед надолу. Виждам как Милър крачи покрай фонтаните; Уилкинс и Гордън са два черни силуета на фона на стената. Отново решавам да не им разказвам за онзи спринт на Майката между дърветата.

— Предаде ли им паролата, Мънди?

— Да, „Мац-пис“, мръсно войнишко съзнание такова.

— Ето ти бинокъла, Стан, дръж го в джоба си или под колана на панталоните. Предай го на следващата смяна.

— За какво ми е бинокъл? Не виждам нищо даже с просто око.

— Не се знае, Стан. Наблюдавай най-вече ония двамата долу. Внимавай за всяко движение зад тях.

След два часа Милър ще дойде да смени Мънди; след като се нахрани и постопли. Стан, знам, че четири часа е ужасно дълго нощем, но ако ще държим два поста, няма как.

— Да, разбирам. Шутзър души въздуха.

— Отгоре на всичко мирише на сняг.

Аз прибирам платнището си. И двамата са донесли своите. После се сещам, че вътре няма да ми трябва.

— Ето ви още едно платнище; ако завали сняг, можете да се покриете и с него най-отгоре. Звънете ми по телефона на всеки половин час. Носиш ли си часовника, Отче?

Той кимва. Тръгвам надолу, после се спирам.

— Когато дойде Милър, ще трябва да ви се обади с паролата ей оттук. Ясно ли е?

— Ясно, серж. Айде престани вече, а? Я се отпусни! Чака те топла кльопачка и почти половин шише вино до огъня. А в канчето на Милър има горещо кафе.

— Благодаря.

Слизам по същия път, по който дойдоха те, като търся друг начин да се стигне до поста, без да се върви по лицевата страна на хълма. На около половината път забелязвам изпод едно открехнато перде светъл процеп. Вътре отивам до него и го закривам плътно. Изваждам гранатите от джобовете си и ги струпвам в ъгъла заедно с патрондаша. Изправям пушката си до огнището. Държа я заредена с патрон в цевта и с поставен предпазител. Милър вече е пристигнал, седи полусъбут на едно от леглата и яде. Аз съм по-скоро уморен, отколкото гладен, но знам, че трябва да се храня.

Милър ми подава бутилката с вино.

— Ама че студ при тая река! Точно там става едно гадно влажно течение! Краката ми трепереха страхотно; мислех, че ще замръзнат, сякаш са отделени от тялото ми. Още не си ги чувствам.

— Внимавай, като палиш цигари, чу ли, Бъд? Виждаше се от върха, издаваш се. Някой гладен германски вълк може да пропълзи отзаде ти и да ти пусне един право в ухото, докато съчиняваш безсмъртните си стихове…

— … и докато си стоя там и се мъча да определя особения мирис на някаква автомобилна предавка току под носа ми: когато ме е шубе, винаги ми мирише на нещо като опърлена пилешка перушина и катран.

— Тая война е излязла извън всякакъв контрол, Бъд. Внимавай!

Кашата е добра. Дъвча внимателно и бавно преглъщам. Между залъците отхапвам сухар от неприкосновения запас и го прокарвам с вино. Решавам да прескоча кафето, макар че би ми помогнало да не заспя.

Дълбоко заспал съм, когато звънва телефонът. Милър е дежурен и отговаря; все още се пипка със стихотворението си на светлината на огъня. Докладва Гордън: всичко е наред. След това се обажда Шутзър — и там всичко е наред. Предават си шахматните ходове. Милър изважда шахчетата си, мести фигурите и се втренчва в тях. Всички в отделението, освен мен и Уилкинс си носят по три миниатюрни сгъваеми шахматни дъски. Някои партии продължават с дни. Правилото на отделението е, когато си в окопа, можеш да предадеш хода си по телефона единствено при позвъняване за редовен доклад. Инак, ако им се даде възможност, само за ден биха изтощили батериите на телефона.

Майката определено е отдельонният шампион по шах, но повечето пъти все не ще да играе. От време на време се включва в бриджа, ако се наложи, но твърди, че въобще не обичал да играе шах.

Ставам, измивам канчето на Гордън в едното ведро и го напълвам от другото. Също и канчето на Шутзър. Тоя разпуснат Шутзър пак си го е прибрал мръсно и по дъното и едната страна има спечена захар като карамел. Честна дума, сигурно никога не си е мил вещите; но и никога не получава дрисък; трябва да има железен стомах.

Слагам канчетата до огъня. Могат да си ги стоплят набързо на примуса, когато пристигнат.

Качвам се на горния етаж до тоалетната. Това е още едно велико наше откритие. Не можем да я промиваме, защото не сме открили как се пуска водата, а и няма клозетна чиния като американските тоалетни, ами лайното пада право долу в дупката. Това се казва лукс — да няма нужда да копаеш тоалетна. Копаенето на полковите тоалетни в ротния лагер, кой знае защо, е обявено за специална привилегия на разузнавачите.

Още съм разхлабен и имам спазми, но вече се оправям. Може би малко живот в замъка ще ме излекува. Слизам пак долу, напълвам две чайничета, премествам телефона, после се пъхам в чувала си и зачаквам. Виждам по часовника на Милър, че до следващото повикване остават не повече от пет минути, но въпреки това заспивам. Събуждам се стреснат. Отговарям май едва на второто или третото позвъняване. Гордън е.

— Уилкинс казва, че мярнал нещо на отсрещния хълм!

Сядам в чувала.

— Дай ми Майката.

Мъча се да възстановя дишането си. Дъхът ми излиза на пресекулки. Дишам учестено, толкова дълбоко съм бил заспал!

— Какво мярна, Ванс?

— Не съм сигурен, Уонт, обаче на хълма с голямата скала нещо мърдаше. Луната осветява скалата и ми се видя нещо.

— Може да са елените, които и аз зърнах одеве, Майка.

— Да, може да са само елени; обаче имаше нещо.

— Дай ми пак Мел.

Телефонът стърже и бръмчи в ухото ми. Гордън отново поема слушалката.

— Мел, нека единият от вас не изпуска от очи онова място, а другият да огледа пътя. Горните ще ви пазят откъм гърба. Не допускайте никого да се приближи. Имате ли гранати?

— Аха.

— Така. Ще се обадя на Шутзър.

Отговаря ми Мънди.

— Отче, Майката, изглежда, е съзрял нещо на отсрещния хълм до голямата скала. Вие виждате ли нещо оттам?

— Не, оттук нищо. Тоя Уилкинс трябва да има очи на бухал. Аз едва различавам ръката си пред лицето.

— Може да е само от нерви. Одеве аз видях там елени. Дръжте под око терена вляво и вдясно от тях, и зад гърба им, чувате ли?

— Разбрано.

— И никакво пушене и говорене до следващото повикване; и внимавайте да не ви дойде нещо изотзад. Обадете ми се, ако чуете подозрителен шум. Имате ли гранати и двамата?

— Да. Добре.

Затварям и се отпускам в леглото. Навярно нищо. Уилкинс е само нервен. Може би трябва да разкажа на отделението за нашия необикновен пробег из храсталаците. Явно новината за мъртвороденото му дете го е довършила. Предъвквам в ума си случилото се и се мъча да реша какво да направя.

Целият живот на Уилкинс в Шелби се състоеше само от празнини между една събота и неделя и друга. Когато не сме на бойното поле, той прекарва цялото си време в оправяне на облеклото, почистване на пушката, търкане на коланите и всички останали дивотии. Жена му се е преместила в града и е станала сервитьорка. Затова Майката се интересува единствено как да получи билета си за края на седмицата.

Тъй като е ужасно късоглед, държи главата си вечно наведена напред над смъкнатите рамене, сякаш се взира в някаква мъгла. Никак не прилича на идеалния пехотинец от рекламния плакат за набиране на войници, а особено нещастен е на полевите занятия. Едва успя да получи удостоверението си за боравене с емката, пък доста се стараеше.

Хънт узнава, че жената на Уилкинс е в града, и почва да го тормози. Нарича го „пруфесора“ и безмилостно го гони. Уилкинс само още повече се натяга, за да получава билета си; ама че копеле беше този Хънт, огромен червендалест мъжага, висок над метър и осемдесет и с шкембе. Любимата му закана беше, че „ще ни изкара джигереца“.

Една събота сутрин след инспекцията по спалните и след като Уеър си е свършил работата, пристига Хънт, свиква ни отново и ни изнася цяла реч, че „’ич не е доволен от начина, по който се оформяме“. Как той щял да ни „напрай войници за нашто собствено добро“; как имало твърде много лигавщина и тъй нататък; типична Хънтова реч. Уилкинс вече си беше взел торбата за отпуска; при влизането на Хънт тя стоеше на леглото му. Хънт крачи из помещението, докато стига до Уилкинс.

— А тоз тук е най-големият проклет, шибан клинчьор в цялата ви шибана тайфа.

Поглежда към торбата на леглото на Уилкинс.

— Майка му стара, закъде си тръгнал ти бе, пруфесоре? Майката стои в долния край на леглото си и гледа право напред в своята приведена съсредоточена поза. Дума не обелва.

— Ама да знайш, че никъде няма да идеш! Тая събота и неделя задникът ти няма да се подаде навън от казармата. Ще трябва да преживееш една съботна вечер без твойта курва.

Мъртва тишина.

— Тя ми е жена, сержант Хънт.

Лицето на Майката става по-бледо от очилата му, а устните му са стиснати, тънки, сини.

— Тя е просто курва като всички останали, Уилкинс; всички курви искат само редовно шибане, това е. И тя не е по-различна от другите.

Той се обръща с гръб и закрачва по пътеката. Тогава Майката се хвърля отгоре му. Хънт пада под удара. Дошло му е съвсем неочаквано, както и на всички нас. Луис бутва вратата на помещението зад гърба си и тя се затваря.

Хънт се строполява по корем, но бързо се изправя на колене. Грухти и реве. Майката го е яхнал изотзад с дългите си крака и забива пети в слабините му. Освен това стиска с ръце врата му като в клещи. Хънт вдига ръка, за да махне лакътя на Уилкинс от гърлото си, но Майката го пришпорва още по-силно и Хънт отново пада по лице. Очилата на Майката висят на едното му ухо. Луис се приближава и ги откача, сгъва ги и ги слага на леглото на Уилкинс. Чува се само тежко дишане и влачене на крака по дъсчения под. Хънт пак се опитва да стане. Успява донякъде, но с едно движение назад Майката го поваля върху близкото легло и Хънт се претърколва на пода. Отново се мъчи да се изправи, но ръцете и краката му треперят и той се пльосва право по корем.

Всички наблюдаваме, без да мръднем; минали са най-много три минути, откакто Майката се хвърли. Къроло се приближава до тях и кляка. Напъхали са се почти под леглото. Прилича на последната фаза на борба на живот и смърт между кучета или котки; сякаш нищо повече не се случва. Хънт е облещил очи, лицето му е мораво.

— За Бога, Майка, ще го удушиш!

— Още няма; отпуснах малко.

Майката говори на пресекулки, гласът му дращи едва чуто. Мъртва тишина. Лицето на Хънт отново почервенява, очите му се размърдват. Гласът на Майката е съвсем нисък, на ръба на истерията; плаче, лицето му е плувнало в пот.

— Слушай, Хънт. Сега мога да те убия; ти го знаеш. При тия свидетели ще се отърва най-много с десет години. Таман ще пропусна войната.

Майката е превил врат и говори право в ухото на Хънт. Минават пет секунди, пет секунди мъртвило.

— Хънт, ти не заслужаваш да живееш; ти си изметът на тая земя. Няма какво да ме спре.

Минава цяла вечност; чува се само тежко дишане. Хънт още веднъж се опитва да се изправи, но Майката го притисва и той престава.

— Искаш ли да живееш, Хънт? Ако искаш, ритни с левия крак.

Всички гледаме. Кракът се вдига, ритва по пода.

— За да живееш, трябва да направиш точно три неща. Първо, да се извиниш за жена ми; второ отсега нататък да ме оставиш на мира.

Чакаме. Майката прави пауза, за да си поеме дъх.

— А сега отиваш оттук право в канцеларията. Аз ще дойда след половин час за билета си. Разбрано ли е?

Докато говори, Майката го притиска все по-силно. Лицето на Хънт отново става мораво, очите му се насълзяват, пръстите му се вкопчват в ръката на Майката. От носа му се стича тънка струйка кръв. Кракът му се вдига и рита силно по пода — три, четири пъти.

Майката го пуска и се изправя. Хънт не се помръдва. Никой не отива да му помогне. Майката стои над него и трепери, копчетата на ризата му са изпокъсани, цялата му униформа е мокра от пот. Той се взира няколко секунди в Хънт, после се обръща и си ляга в леглото.

Най-сетне Хънт сяда. Изтрива носа си с опакото на дланта и поглежда кръвта. После се свлича на пода на четири крака и повръща. Изправя се полека на нозе, приведен напред, с изцапани от повръщането ръце. Оглежда се и казва със съскащ глас:

— Той скочи отгоре ми в гръб, вие видяхте, момчета.

Никой не продумва. Размирисва се на повръщано. В началото на май сме, топло е. Оттук миризмата може да стигне навсякъде.

— Слушайте, копелета, извинявам се, задето казах онова за жената на Уилкинс.

Все още никой не проговаря. Хънт се олюлява към вратата. Къроло му отваря и той се запътва надолу по стълбите, напуска помещението.

Всички сме направо в шок. Майката сяда в леглото си и съблича потните си дрехи. Слиза долу и се изкъпва. Когато се връща, бавно се облича, изважда принадлежностите си за шев и зашива скъсаните копчета; после окача подгизналата си от пот лятна униформа на закачалка. Ние едва ли не очакваме цял батальон комендантски да връхлетят в казармата, а Уилкинс сякаш изобщо не се вълнува. Лицето му е все още червено, а рамката на очилата му леко изкривена, тъй че му стоят накриво — едната страна с един сантиметър по-високо от другата.

Без да каже никому дума, той взима торбата си от леглото, където е стояла през цялото време, и тръгва надолу по стълбите.

Никога не ни разказа какво се е случило в канцеларията, но с това всичко свърши. До прехвърлянето ни Хънт никога повече не го закачи и Уилкинс получаваше билета си в края на всяка седмица.

Седмица след кръстопътя при Олсхайм Майката получи писмо от жена си с вестта за бебето. Ние дори не знаехме, че е бременна. Майката разправил на Отец Мънди, че детето се родило мъртво, но все още не е казал на никого другиго.

След това Майката като че загуби донякъде илюзията за своето безсмъртие. Мисля, че там е цялата работа. Без тази илюзия никой не може да върши нещата, които всички ние непрекъснато вършим.

Трябва да са минали петнайсетина минути, когато телефонът отново иззвънява. Шутзър е.

— Уонт, възможно ли е наоколо да се скитат вълци?

— Не знам, Стан, може и да има. Това си е истинска гора, като оная, през която вървяла Червената шапчица.

— Мънди смята, че са кукумявки. Към вас чуват ли се?

— Не съм чул нищо; бях полузаспал, не съм се вслушвал.

— Ама че работа! Ето пак! Сега чу ли ги?

— Не, тук не. Откъде идват?

— Май че от върха на хълма зад нас и после отсреща. Трудно е да се каже — сякаш има ехо или си говорят.

— Чакай да се обадя на Гордън.

Едва затварям телефона, и той отново звъни.

— Хиляди дяволи, Уонт! Тук наоколо е пълно с индианци или нещо такова. Майката смята, че са германци, които си дават сигнали. Нищо не разбирам.

— Чакай, Мел! Ей сега идвам! Затварям и разтърсвам Милър.

— Бъд, навън става нещо странно: гласове или вой на животни. Слизам до моста: ти стой на телефона. Звънни на Шутзър и му обясни положението. После се обади на Гордън и Уилкинс и им кажи да не стрелят по мен.

— Добре. Навярно са само животни; в такава гора нощем сигурно всичко живо ловува.

— Надявам се.

Взимам гранати и патрондаши. Измъквам две допълнителни гранати от сандъка. Твърде тъмно е, за да се стреля. Спускам се по края на пътя, откъдето прокарах телефонната жица; те ме задържат за паролата на десетина ярда от поста. Бързам да се подслоня при тях край стената. Те са изпълнени с напрежение; шепнем си.

— Чуха ли се пак?

— Не, след последния път повече не.

Изчакваме в тъмното някъде около пет минути. Тогава се чува. Наистина прилича на индиански вой, нещо като лоша имитация на индианец, имитиращ вълчи вой. Обаче е съвсем човешки; хваща ме шубе. Уилкинс ме поглежда.

— Сега е по-близо.

Изчакваме още малко в мрака. Не мога да реша дали е по-добре тримата да стоим вкупом, или да се пръснем. Решавам да останем заедно. Това е не толкова решение, колкото вътрешното ми желание. Вдигам телефона и се обаждам на Милър.

— Бъд, стой на телефона!

— Разбира се. Какво има?

— Мисля, че ни обкръжава германски патрул!

— Господи! Добре, ще се обадя пак на Шутзър и Мънди. Нещо друго?

— Да, кажи им да бъдат нащрек и хем да ни покриват, хем да внимават някой да не се промъкне отзаде им.

— Добре.

— И още нещо, Бъд: ако нападнат замъка, не се съпротивявай, предай се. Разбра ли?

— Да, сър, ясно, просто ще приключа с тая моя отдавнашна страст, войната.

— Точно така. Без глупости и без поетични арийски подвизи.

Не затварям. Отново настъпва тишина. Свалям си каската, за да чувам по-добре. Още пет минути чакаме притихнали, напрегнати; после от горната част на хълма долита нещо като мяукане. Почти наподобява смях, смеха на хиена или лудешкия механичен кикот на панаирджийска кутийка. А след не повече от минута чуваме и глас, доста близо от другата страна на пътя:

— Хей, ami^[3]!

Замръзваме. Взирам се с присвити очи, но не се вижда нищо. В следващия миг — друг глас на трийсетина ярда отдясно.

— Хей, ami! Shnapps? Zig-zig?

Ясно се чува бодър смях. Чакаме. Изваждам една граната, дръпвам иглата и хващам дръжката. Очаквам всеки миг нещо да ни връхлети, най-вероятно някоя бомбичка. Необходимо им е да разберат точно къде се намираме; трябваше да се разпръснем.

Не мога да измисля какво да правим. Снемам предпазителя на емката с левия си палец; Гордън и Уилкинс правят същото; щракването отеква страхотно в тишината. Телефонът все още стои отворен, зяпнал в нощта. Но ако затворя, Милър може да ни позвъни, затова го оставям така. Краката ми започват своя независим танц; цялото ми тяло трепери.

— Ami! Schlaf gut, Ja!

Идва от същото място като преди; после ми се струва, че долавям движение, но пак не виждам нищо. Изчакваме още малко в мрака; чува се пращенето на храсталаци, което заглъхва някъде нагоре по хълма. Милър свирка по телефона, вика ни да му се обадим. Хващам слушалката и се навеждам над нея.

— Милър?!

— Ей, какво става? Мъчех се да се свържа с вас!

— Има ли нещо горе?

— Не, нищо.

— Тук долу те ни извикаха нещо.

— Олеле, майчице!

— Ще ти се обадя след десет минути. Недей да ни звъниш.

— Добре.

Окачвам телефона на куката. Досега съм държал гранатата в дясната си ръка, а халката с иглата — закачена на един пръст от лявата. Натиквам бавно иглата вътре и бутам лекичко, докато закачи. Хваща добре. Така треперя, че лесно бих могъл да изпусна всичко. Клечим свити, в очакване, готови да побегнем, готови да стреляме, но не и да умрем. След още цяла вечност от пет минути махвам на Гордън да се приближи.

— Мел, ти тръгни наляво, а аз надясно. Ще се срещнем на оттатъшната страна на пътя. Почти съм убеден, че си отидоха, но нека все пак проверим. Уилкинс, ти ще ни покриваш. Каквото и да стане, нека поне не се стреляме един друг!

Гордън тръгва покрай стената към отсрещния край на моста; аз се промъквам до завоя. Изчаквам го да пресече пътя и тогава и двамата хукваме едновременно. Нищо не се случва. Бавно, шумно вървим между дърветата един към друг, докато се срещаме; няма заложени бомби, нищо. Махваме си с ръка, после и двамата се спускаме да пресечем пътя и с един скок се озоваваме на отсрещния бряг право при Уилкинс. Останали сме без дъх по-скоро от страх, отколкото от нещо друго. Майката ме поглежда.

— Там няма нищо, Ванс, и мога да кажа, че не съжалявам за това.

— Да, наблюдавах и двама ви през цялото време; нищо не помръдна, виждах ясно.

Вдигам телефона и врътвам ръчката.

— Бъд, тук всичко е наред; мисля, че се ометоха. Как е положението горе?

— Мънди казва, че чули зад себе си смях, а Шутзър се кълне, че било разговор на фрицове, но това е всичко.

— Достатъчно е. Обаче са здрави и читави, нали?

— Разбира се, току-що говорих с тях.

Сега е десет без петнайсет; кажи им, че ще бъдеш при тях след десетина минути. Мисля, че с това представлението за тази вечер завърши.

— Искаш да кажеш, че няма да приключа войната, така ли?

— Не този път.

Затварям. Гледаме се един друг. Сега някак си всичко изглежда почти смешно; поне се усмихваме.

— Мел, отивам вътре да се постопля и веднага пак ще се върна. Ако се случи нещо друго, обади се. Покривайте ме по пътя нагоре.

Когато поемам към замъка, виждам, че прелитат снежинки. Бил съм толкова погълнат от уплахата, че не съм забелязал кога е заваляло. Земята е корава и снегът не се топи. При влизането ни Милър загрява вода в нашите две канчета. Слага също за Гордън и Мънди. Скъсваме няколко пакетчета нес кафе и захар, после сядаме на леглата, загледани в огъня. Проклетият огън направо гълта дървата. Телефонът звънва и сърцето ми подскача. Обажда се Шутзър от горния окоп.

— Ей, Уонт, какво, по дяволите, стана долу?

— Имам добри новини за теб, Стан. Струва ми се, че германската армия май се е побъркала.

— Разбрах от Милър, че ви викали нещо. Какво точно казаха?

— Отначало „Хей, ami“ и „schnapps“, и „zig-zig“ — всичко, което си викат военнопленниците, освен „Kamerad“. После като че ни заплашиха; на тръгване казаха нещо като „шляп гут“.

— Я го повтори!

— Може би беше „шлап гут“, не се разбра.

— Чакай, Уонт, това е на идиш! Баба ми казваше така, когато си лягахме. „Sclaf gut“ значи „приятен сън“.

— Стига, Шутзър. Да не би да искаш да кажеш, че цялото това пълзене вън на студа и всичкия страх, който брахме под падащия сняг, е било само за проверка по леглата от страна на някакви си смахнати зелеви чорбари. Да знаеш, Стан, ако наистина е така, то тая смахната война вече им е дошла направо до гуша.

— Бас държа, че това е било, Уонт. Залагам едно към сто, че тъкмо това е било. Тия мръсни, говняни нацисти ни се присмиват, искат да ни размекнат, преди да ни очистят.

В десет без пет се смъквам към моста, а Милър се качва на хълма. Снегът вали все по-гъсто. Задържат ме за паролата точно на мястото, където им казах. Гордън се отправя нагоре, като полага усилия да не се плъзга по заснежените борови иглички. Всички сме като замаяни.

Двамата с Уилкинс седим притихнали и гледаме как вали. Има нещо успокояващо в постоянно сипещия се сняг. Може би се дължи на хубавите спомени от карането на шейни и кънки в детството. Господи, някъде дълбоко в себе си аз съм все още момче; какво стана? Довчера бях на седемнайсет години, ученик в гимназията, а после изведнъж станах на деветнайсет и се намерих тук.

— За какво според теб беше всичко това, Уонт? Видяха ми се повече от нас. Ами ако вземат да ни нападнат? Нямаме никакъв шанс.

— Мисля, че никой няма да нападне никого, Майка. Навярно само искаха да разберат дали сме тук и колко сме. Видели са пушека и ни провериха, това е всичко.

За да разсея Майката от случилото се, го моля да ми помогне в новото раздаване за бридж. И ето че седим двамата на моста и замисляме комбинации от карти. Трябва да приготвим запас за ония маниаци. Когато са нервни или отегчени, играят повече от обикновено. Навярно дори пак ще започнат със своя ПАНТРАНТ — щуравата „игра на речник“ на Шутзър, само че без речник. Отчитането на резултатите вече стана толкова сложно, че ни трябва истински математик или изчислителна машина, за да разберем кой печели.

Изваждам от джоба си картончетата с вече изиграните партии. Имам седем. Най-старата, най-висококачественото разпределение е само от пет дена. Може би ще успея пак да им го пробутам, но ми трябват и нови. Записвам наддаването, договора и резултатите от първата игра; както и кой е бил Север, кой Юг и т.н. Те се подписват и слагат датата на изиграните партии. Редовна въртележка на четири ръце. А аз съм им половин отдельонен, половин архивар.

Така, стоим с Майката в снега, облегнати на стената, и драскаме в тъмното върху моите мънички картончета от краищата на кутиите за неприкосновен запас. Веднъж Шутзър размени с един машинописец от персонала германски щик за няколко картончета от три на пет инча, но те почти се износиха още преди да загубим тестето си у Мори. Шутзър даже спечели в сделката и пакетче ластичета. Сега аз ги използвам, за да отделям всяка партия; както и за да навивам на рула рисунките си. Шутзър е най-големият търговец в отделението и най-добър в преговорите; освен това той дава тон на всички излияния на тема „Защо се бием?“. Може би ще успея да го накарам да пробута някому моя пистолет Р-8, който свих от един офицер при Мец — да речем, срещу пакет хартия за пишеща машина. Когато се сетя за истинска, хубава бяла хартия, идва ми да заплача.

Майката е цял дявол в разпределянето на картите. Казва, че било като да съчиняваш криминален роман; почваш със замисления от теб край, като знаеш кой е убиецът и кои жертвите, а после тръгваш назад, като набутваш колкото се може повече фалшиви ходове и объркващи насоки. Идеалното раздаване според Майката е, когато и двете страни се чувстват сто процента сигурни в голям шлем, но вътре има прокарани толкова клопки, че и на двете двойки не им мърда влизането.

Взирам се в околността, докато той замисля сложните си ходове. Общо взето, аз само записвам, докато той ми диктува. Мел може да бъде сигурен, че действително не мисля; главата ми е съвсем празна. Не съм кой знае колко добър на бридж, но разбирам достатъчно, за да ми е ясно, че тия раздавания, с които ни излиза Майката, могат да подлудят всеки сериозен играч. Който би повярвал, че ще държи на ръка цели четирийсет точки при разпределение четири на четири с партньора и ще влезе с 1400? Имало е моменти, когато съм очаквам Милър, Шутзър и Гордън да убият Уилкинс. Отчето никога не се вълнува толкова от тия неща. Мисля, че гледа главно да изкара играта, без да прави сериозни грешки. Само веднъж го чух да изказва мнение и то беше, че ако дяволът можел за малко да си поиграе на господ, той щял да прилича на Уилкинс, когато разпределя картите.

Шутзър с часове се мъчи да обучи Мънди в тънкото изкуство на наддаването. Гордън и Милър смятат, че тренирайки Мънди в условно анонсиране, Шутзър осквернява нашия единствен светец, като го превръща в измамник, подъл тип, достоен за най-долния кръг на ада.

Уилкинс не ще да играе, защото, както сам казва, никога не можел да забрави едно раздаване, щом веднъж е изиграно, независимо колко дни или игри са минали оттогава. Отначало всички се смееха, но сега са убедени, че наистина е така. Те обичат да играят с Уилкинс, защото е страшно добър, но той винаги печели при второто разиграване на дадена партия, дори ако има мен или Мънди за партньор. Майката казва, че му идвало от само себе си; мъчел се да забрави, но не можел. За него картите в ръката му са като лице, нещо, което се запомня като Gestalt, без нарочно усилие за запаметяване. Бъд е убеден, че Майката е някакъв особен видиотен мозък. Видиотен не е, както и да го погледнеш, но мозък — да.

През първите два часа се обаждам редовно. Уилкинс измисля четири раздавания, които направо ще им разгонят фамилията.

Най-вероятно ще си тръгнем от този замък с трима съвършено оглупели идиоти с лига на устата, които ще си мърморят под нос „китайски импас“, „китайски импас“ или „Ярбъроу“. Не е изключено; човешкият мозък не може да се напряга до безкрай.

Към края Майката вече замръзва. Толкова е кльощав, че въпреки всички парчета от одеяла, които е увил около гърдите си, главата и врата под каската и закачил с безопасни игли по вътрешната страна на панталоните, направо страда. Не ми се мисли какво ще стане, като дойде истинската зима; в края на краищата още сме преди Коледа.

Не сме отваряли дума за оная случка на хълма отпреди два дни. Аз няма да заговоря за нея, освен ако той пожелае.

Четвърт час преди да изтече нарядът на Уилкинс, по нанадолнището се задава Отец Мънди. Крачи така, сякаш върви по игрище за голф след началния удар. Главата му е сгушена между раменете и дори не поглежда напред; не се сеща да спре, за да извика паролата. Обаче е дошъл, и то по-рано; няма какво да се каже против Отчето. Майката поглежда часовника на Мънди.

— Ама, Пол, имаме още близо петнайсет минути.

— Втръсна ми да слушам хъркането на Гордън. Вдига повече шум от цял батальон войници. Няма да е зле да вземем да го насочим към германците и да ги унищожим със звукови вълни. Може би той е личното тайно оръжие на нашето отделение. Върви и сам ще видиш, Ванс. Обаче си запуши ушите с пръсти, преди да влезеш, защото иначе ще ти се пукнат тъпанчетата.

Уилкинс тупа с крака и отърсва снега от себе си. Аз прибирам картончетата със съставените раздавания.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да поемеш още отсега?

— Естествено. Ти само си запуши ушите. Аз съм бомба.

— Благодаря ти. Почти съм замръзнал.

Той се упътва нагоре приведен, влачейки крака. Отчето сваля пушката от рамото си и забива приклада в снега. Вече е натрупало близо сантиметър. Очите ми се затварят, дори бавно падащият сняг не ми помага. А съм и изтощен от уплахата.

Снегът вали така, сякаш някой размахва пръчка пред очите ми. Щом втренча поглед в близките снежинки, усещам как очните ми ябълки се обръщат наопаки в главата. А загледам ли се през тях, белотата замъглява всичко и почвам да се взирам.

— Може ли да запаля, серж?

— Това си е между теб и Бог, Отче, или по-скоро между теб, Бог и Гордън; ваша работа си е. Само се наведи, когато палиш, и се закривай. Мисля, че не се вижда много-много през тая бяла пелена, но все пак внимавай.

Мънди се навежда като мечок и почти потулва пламъка. Изправя се, пафкайки цигарата между пръстите на ръкавицата. Аз измъквам една от моето пакетче и запалвам от него. Поне ще ме поразсъни.

Оставил съм платнището си в горния окоп, а и Отчето не е донесъл своето. Ще има да мръзнем два часа, дълго ни остава. Опитвам се да упражнявам играта, която сам съм си измислил: казвам си, че времето минава и колкото повече минава, толкова повече се приближаваме към края на войната и завръщането у дома, така че — радвай се! Престани да чакаш! Но съм прекалено уморен.

Стоим с Отчето и пушим, вглеждаме се през снега с надежда да не видим нищо. Дори е още по-сложно. Отначало се мъчим да видим дали има нещо, а се молим да няма нищо. Да се побъркаш. Мънди се е облакътил на перваза и се взира напред, а аз съм се облегнал с гръб на стената и зяпам нагоре към замъка. Чувствам как той се подготвя. Отец Мънди, професионалният католик, е останал насаме с една изгубена душа и за пореден път ще се опита да я покръсти.

— Слушай, Уонт, можеш ли да ми обясниш още веднъж защо си се отказал от църквата?

— Остави тая работа, Мънди; не съм се отказвал от никаква църква. Не съм писал писмо на папата, за да го моля да ме отлъчи; какви ги измисляш?

— Но не ходиш на служба.

Отчето е от Бостън и има подчертан акцент; произнася думите бавно, сякаш с надебелен език. Забавно е да се говори с него; като че играеш тенис на стена — винаги знаеш накъде ще отскочи топката. Не че е глупав; след Уилкинс той може би е най-умният в отделението. Само че е простодушен. Мори пък твърдеше, че Мънди мисли най-бавно в целия свят.

— За мен, Мънди, да ходиш на служба, е лицемерие. Когато гледам цялото представление, без да ща, се превръщам в безбожник отвътре, така както млякото прокисва или желето се желира. Всеки що-годе чувствителен свещеник би ме изгонил от църквата си, преди да започне литургията.

— О, не си чак толкова лош, Уонт. Моли се за вяра и тя ще дойде; знаеш това.

Той ме поглежда в очите; по дяволите, толкова е искрен! Би трябвало да млъкна.

— Самата молитва изисква вяра, Отче; а не съм сигурен, че въобще някога съм я имал; и не мисля, че изобщо я желая. То е като пеенето, летенето, танцуването или писането на стихове; някои го имат, някои го нямат; някои могат, други не могат.

Още веднъж хвърлям бърз поглед наоколо. В действителност не се вижда на повече от десет стъпки. При тази тъмнина, падащия сняг и натрупаната покривка, която заглушава шумовете, всеки би могъл да пропълзи до нас, без да го усетим. Започнеш ли да мислиш за всичко, което би могло да ти се случи, за нула време ще се побъркаш.

— Когато бях на дванайсет години, Отче, йезуитите ми предложиха цял чувал с подаръци: безплатно училище, университет, учение в Рим. Но аз не се записах.

— Никога не си ми разказвал за това. Йезуитите ли? Лелее, та те са номер едно. И какво стана?

— Просто отказах. Ако човек наистина вярва, Мънди, ако има вяра, глупаво е да не стане свещеник. Какво са някакви си петдесет-шейсет години в сравнение с вечността? Е, аз не станах, а не съм глупав, следователно ipso facto не съм вярвал истински, не съм имал вяра. Мислех, че майка ми и баща ми никога вече няма да ми проговорят.

Снегът сякаш заваля още по-силно. Бях се зарекъл да не влизам в такива разговори. Мънди никога няма да успее да ме убеди с вечните си доводи, а аз сякаш искам само да го съсипя още повече. Дълбоко в себе си може би наистина копнея да бъда убеден. Би могло да ми бъде от полза, това е сигурно. Отчето мълчи. Сменяме си местата в окопа. Той се втренчва в замъка; аз се обръщам напред и се мъча да надникна между дърветата в гората. Краката ми се вкочаняват. Изтупвам малко сняг от раменете си. Поне ми е топло на гърдите и на корема и не съм кой знае колко уплашен. Стомахът ми не се бунтува и не се чувствам крайно уморен. Само дето очите ми се затварят.

— Искаш да кажеш, че си загубил вярата си, защото са искали да те направят свещеник ли?

— Какво знае едно дванайсетгодишно момче за вярата? Едва бях престанал да вярвам в Дядо Коледа и Великденското зайче. Дори не бях сигурен, че героите от комиксите са измислени. Беше време, когато можех да повярвам всичко или нищо.

— Тогава как разбира човек дали вярва? По какво?

— Това е твоя територия, Отче; ти си специалист по тая работа, ти ще ми кажеш.

Той мълчи някъде около три минути. Сякаш съм прехвърлил с лом стената.

— Тогава защо се биеш в тая война? Хитлеровите нацисти говорят същите атеистични приказки като теб. Може би си попаднал откъм грешната страна.

— Стига с тия, Мънди. Ти си ги виждал: немски войници с броеници, молитвеници, религиозни картинки, на коланите им пише „Got mit uns“. Техните свещеници им казват, че именно те водят свещена война срещу нас. Губим си времето да се превръщаме взаимно в мъченици, биейки се в името на Безбожието. Една и съща религия праща всички ни на едно и също небе. От такива като нас там няма да има къде да се обърнеш. Все млади момчета, без момичета, без жени, без старци, без свещеници.

Ето че съвсем се разсънвам. Удивително е как спорът може дори да ти стопли краката. Остава ми още само една цигара за деня. Ще я запаля, когато пак ми стане студено. Снегът кара всичко да тъне в мека тишина; сега изобщо няма вятър. Поглеждам часовника на Мънди — близо един часът е. Ще издържа.

— Освен това, Отче, няма защо да се безпокоя. На три пъти съм постил по девет петъка, за да се причестя. Осигурена ми е милостта да предам богу дух опростен. В последната минута ще се разприказвам и ще се промъкна през дверите небесни.

— Човек трябва да пости с вяра, инак не се смята.

— Исус, Дева Мария и Йосиф са ми свидетели, че съм го правил с вяра. Всеки ден ходех на църква за службата от шест часа и се молех, докато задникът ми замръзнеше. Понякога бяхме само аз и калугерките. Седим там и си позлатяваме ореолите, лъскаме сребърните звездички по нимбите си. Човече, пред теб наистина стои един стар ренегат, който е бил истински вярващ, това е.

Дръпвам ръкава на Отчето и поглеждам часовника му. Времето едва пълзи. Ако човек прекарва целия си живот на нощен караул в снега, животът ще му се види дълъг петстотин години. Часовникът на Мънди е „Бенръс“, техните са му го подарили, когато постъпил в семинарията. Баща му е шофьор на автобус и семейството му е още по-бедно от моето, така че доста са се напънали, за да му купят този часовник. Поне веднъж на ден Мънди отваря дума за своя часовник „Бенръс“. Понякога сякаш го рекламира.

— Знаеш ли, Уонт, аз никога не успях да изпълня поста докрай. На два пъти стигах до седмия петък. Веднъж съгреших, като пийнах вода от чешмата пред църквата. Честен кръст, понякога като че самият дявол ме преследва.

— Навярно.

— Не говори така.

— Ако аз бях на мястото на дявола, щях да се хвана с някое по-едро парче от теб; не бих си губил времето и две секунди с такава сбъркана мръвчица като мен. И без това вече съм с главата в торбата.

Забравих да се обадя в един часа. Вече е почти и десет. Завъртам ръчката; те вдигат на второто позвъняване. Отговаря ни Шутзър.

— Всичко е наред тук, Стан. Как са нещата горе?

— Добре. Другите вече се обадиха. Бяхме започнали да се тревожим за вас; мислехме, че може би сте решили да прескочите отсреща в гората и да си поприказвате с нашия тъй искрен враг, да му викнете например „ПРЕДАВАМЕ СЕ“.

— Съжалявам, не посмяхме. Отчето отново ме покръства. Може би ще измислим нещо и ще литнем право нагоре на ангелски крила. Да не вземете да ни застреляте, ей!

Мънди е долепил глава до мен, за да слуша. Шутзър шепне в слушалката:

— А можете ли да вземете с вас и едно леко обрязано ангелче, а? Никой няма да забележи. Ще си сложа смокинов лист.

— Ще си помислим. Чакай малко! Ето че самият Отец Мънди ни държи тук авторитетна реч. Чуй какво казва той: ако такива пикльовци като нас отидели на небето, той лично щял да се постарае да иде при дявола. Край на цитата. Знаеш ли какво, Стан, мисля, че дяволът май здравата се натиска за Мънди.

— Можеш да заложиш живота си, Уонт; такъв грамаден, мек, бял ирландски задник сигурно е баш работа за рогатия.

— Да не би и ти самият нещо да му се натискаш, а Шутзър? Да не си решил да ставаш педито на отделението?

— Стига да шава и да писка, взимам го, каквото и да е. Между другото, пак свършваме дървата.

— На връщане ще строша още няколко летви от конюшнята.

— Аз самият щях да отпоря малко от дървената ламперия тук, обаче Майката панически се разпищя; твърди, че била истинска „дървения“ от седемнайсети век и част от културното ни наследство.

— Добре, Стан, не закачай ламперията и Schlaf gut.

Затварям. Сега вали страхотно; вирнеш ли глава, едва се диша. Продължавам да клеча до телефона, облегнат на стената. Мънди се плъзва долу до мен. Просто не може да има хора навън в снега по тоя час, а и малко ме е грижа.

— Знаеш ли какво, Отче; дай да сключим с теб една сделка.

— Каква сделка? Да не би да ми покажеш някое от бъдещите раздавания на бридж, та поне веднъж да натрия носа на тоя Шутзър?

— Не, слушай сега. Става дума за крайното бъдеще, за вечността. Виждаш ли, аз имам повече свети причастия, отколкото ми е необходимо. Две трябва да са достатъчни дори за такъв голям грешник като мен. Ще ти отстъпя третото.

— Ах, ти с твоите сделки!

— Без майтап, Отче; сериозно; човек никога не знае, нали? Напълно ли си сигурен, че си заслужил милостта?

Мънди се обръща и ме зяпва, после бавно поклаща глава отвратен. Просто не мога да устоя.

— От друга страна, щом като аз мога да се моля за душата ти и да ти правя панихида и заупокойни, след като умреш, защо да не ти сторя една малка услуга още приживе?

— Това е светотатство. Престани.

Все още няма вятър, но температурата бързо спада. Студът не е мразовит, само плътен, мек, изпълващ въздуха.

— Освен това, Уонт, ако ще четеш някому заупокойни, това не е сделка, а поднесено даром. Не е същото. Такива неща като светите причастия не се заменят, купуват или продават.

— Я стига, Мънди. Цели войни са се водили за това; милиони са били убивани и измъчвани, разкъсвани на две, варени в катран; царе са били провъзгласявани и сваляни. За какво, мислиш, старият Лутер се е съдрал да чука по вратите на църквите?

— О, това е било едно време. Просто църквата е правила някои грешки. Това не значи, че е на крив път. Просто е правила някои грешки.

— Добре, както кажеш. Обаче ако майката ти изпрати пак от ония островърхи курабийки, даваш ми девет и аз ти подписвам цяла деветка постни петъци.

— Да, и ще си купя място в рая.

Оглеждам се наоколо — нищо. Известно време седим в мълчание. Решавам да не паля последната си цигара. Времето върви бързо и скоро ще бъда на топло за два часа. Не ми се мисли как ще вляза в тъмната конюшня за дърва. Поглеждам към Мънди.

Той държи каската си на скута и тя се пълни със сняг; плетената шапчица покрива ушите му. Снегът се трупа върху нея, а той седи, подпрял лакти на коленете си, пъхнал палец в халката за ремъка на емката. Коленето му побеляват. Единият му крачол е излязъл от ботата. Снегът се трупа и по раменете му, дори по окачените на джобовете му гранати. Прилича на затворена в себе си статуя, но е буден. В момента не съзнавам, че попивам основния образ на Мънди, който ще запазя за цял живот. Сега, като художник, понякога се мъча да запечатам някой образ в склада на съзнанието си, но не успявам; а друг път, без да съзнавам, без да съм подготвен, нещо се промъква там и остава непокътнато. Не умея да контролирам добре паметта си.

— Знаеш ли, Уонт, ако не го превръщаме в сделка, може и да мине. Ако ти ми отстъпиш тия причастия даром, като християнски дар за душата ми, навярно няма нищо лошо.

— Тъй да бъде, Отче; сложи си ги в златната книга; те са твои. Et cum spiritu tuo.

Мънди тършува из джобовете си и пали нова цигара; после запалва от нея втора и ми я подава.

— Не казвай на Гордън.

Отново млъква. Първо помислям, че иска да каже; не казвай на Гордън за причастията, но той има предвид цигарата. Смуква дълбоко и бавно пуска дима.

— Всъщност давам ти цялата кутия, но това не е сделка.

Аз също смуквам; димът прониква дълбоко в дробовете ми и аз го задържам — малко топлина срещу студа. Вече е почти един и половина, защото отново врътвам телефона. Линията е заета и аз затварям. Чувствам се по-добре; откакто взех оная гадост, не съм имал болки. Отново врътвам ръчката; този път се обажда Уилкинс.

— Тук всичко е наред, Майка. Как са нещата горе?

— Добре. Гордън казва, че играят с Милър на „хартия, камък и ножици“; толкова го боляла ръката, че не можел да вдигне емката си. Казва, че след войната щял да вземе Милър със себе си в Лас Вегас и двамата щели да забогатеят.

— Е, аз съм за. Милър е психо. Може би това е част от призванието на поета; да знаеш някои неща, без да имаш право.

— Може би. Ей, хора, студено ли ви е там долу? Мога да ви донеса платнища, ако пожелаете. Горните охолстват с по две на човек.

— Не, добре сме и така. Ще сложиш ли малко кафе, преди да дойдем? Как сте с дървата?

— Почти на привършване са. Да знаеш, Шутзър за малко да почне да гори замъка. Той е нещо като филистински неандерталец. Трябваше да го заплаша с една граната, за да спра звяра да не отпори тая ръчно резбована двестагодишна дъбова ламперия.

— Не се безпокой. Аз ще донеса дърва.

— Недей да рушиш нищо ценно на вид, Уонт, чу ли? Спомни си кой е истинският враг.

— Добре, Майка. Разбрах.

Затварям телефона в тишината. Сега духа лек ветрец и навява снега. Още само двайсет и пет минути. Почти усещам миризмата и вкуса на кафето, без стомахът ми да се бунтува. Може би разстройството вече ми минава.

— Един последен въпрос, Мънди. Как може такъв праволинеен тип като тебе, който почти е седнал вече от дясната страна на дядо господ, да се тревожи за някакви си причастия? Какъв голям грях ти тежи на душата?

Едва изричам тия думи и нещо ми засяда на гърлото. Ето че пак се бъркам в личния живот на другите. Следва дълго мълчание и аз се моля той да е полузаспал, та да не е чул.

— Защо мислиш, отпаднах от семинарията, Уонт?

Мълча. Дори и аз знам кога човек не бива да отговаря на въпроса.

— Две години преди да ни ръкоположат, дадохме първия си обет. Беше обетът за въздържание. Обетите за смирение и нищета се дават при ръкополагането. Аз дадох обет, но не го удържах.

— Какво значи това, Мънди? Да не би да искаш да кажеш, че сме имали двама не девствени в отделението още в Шелби? Не мога да повярвам.

— Не е точно така, Уонт. Беше… нали се сещаш, ръкоблудство. Аз дадох клетва, а после извърших това. Не посмях дори да се изправя пред изповедника си и да му кажа. Честна дума, мисля, че страдам от прекомерна сексуалност.

— И това ли е всичко? Направил си си чекия? Та нали тъкмо това е въздържанието, Мънди? Как иначе, мислиш, живеят свещениците, а?

— Не е вярно, Уонт. Ръкоблудството е грях срещу непорочността. Никога не бих могъл да слушам литургия, да докосна свещената нафора със същите ръце, които са извършили такова нещо.

И Мънди взима, че протяга напред ръцете си и наистина се вглежда в тях. По кафявата кожа на ръкавиците му се сипят снежинки. Ръцете му са едри, още малко, и ще пръснат ръкавиците.

— Нали си бършеш и задника? Каква е разликата?

— Хайде, хайде, Уонт. Ти никога няма да разбереш. Но най-лошото е, че не можах да се изповядам. Никога не бих могъл да служа като дякон на литургия с този грях на душата. И не ми разправяй, че не било грях. Цели седем години съм учил какво е грях; това ми е занаятът.

— Значи, ти си бил голям грешник, Отче. Няма да споря с теб по този въпрос. Да ти кажа честно, аз самият все не мога да реша дали съм най-големият грешник след Клеопатра, или никога през живота си не съм извършвал грях. Зависи от коя страна го гледаш. Мога да ти кажа само, че ако заради това си напуснал семинарията и си бил мобилизиран, цялата тая история със спецрезерва заприличва на някаква висша справедливост.

Май, че ще вали цяла нощ. Замислям се за нашите неканени гости. Какво ли ги е накарало да се промъкнат до нас, да си играят с огъня? Трябва да им е писнало до смърт; това е едно от най-лошите неща във войната: човек или е изплашен до смърт, или отегчен до смърт, или постигнат от самата смърт.

В два часа пристига Шутзър; вече съм на края на силите си, така че моментално се запътвам нагоре. Чудя се за какво ли ще си говори Шутзър с Мънди — може би сравнително богословие. Не, Шутзър ще се опита да потренира Мънди на бридж. Това поне може би ще отвлече мисълта на Отчето от собствената му порочност.

Отивам в конюшнята и счупвам с крак няколко летви. Влиза Милър и така ме изплашва, че се просвам на земята в тъмното. Когато идвам на себе си, двамата почваме да трошим, докато всеки набира по един наръч. Поне ще бъдем на топло. Остават още съвсем малко дъски; удивително е колко бързо гори всичко.

Вътре има вряла вода за кафе. Отварям една консерва сардини. Уговаряме се да дежурим през час на телефона. На мен се пада вторият час, пъхвам се в чувала си и макар и да не ми се спи, само след миг захърквам. Когато стана, за да дежуря на телефона, ще се свържа с полка. Това е последната ми мисъл.

Събужда ме телефонен звън. Милър се пъхва в чувала си; посочва ми часовника си и ми обръща гръб. Стихотворението му лежи на пода до дюшека. Цялото е надраскано и преработено. Знам, че не би имал нищо против да го прочета, но съм твърде уморен. По телефона Мънди ми съобщава, че долу при тях всичко е нормално; после се обажда Гордън — пак същото; спокойно е.

Загрявам радиото. Нагласено е на полковата честота. Попадам на Лири. Полузаспал е; не знае да има някакви инструкции за нас. Казвам му да доложи на Уеър, че сме влезли в контакт с германски дозор, но без размяна на огън. Минаваме през всички глупости от рода на „Разбрано — Прието“ и пр, и аз слагам край на предаването. Лири е свестен човек, но другият, Флин, е гадно копеле. Веднъж, когато бях на наблюдателния пункт, той ме доложи на Уеър, че съм процедирал не по устава. Клеча аз в мокрия окоп на ръба на бойното поле, където всичко кипи, и се мъча да зърна нещо през замъглените стъкла на бинокъла, а той си седи в топлата палатка на чашка кафе и се прави на разстроен от моя начин на процедиране!

Отново заспивам, обаче отговарям на всяко повикване начаса. Всички сме като замаяни за сън. Ужасява ме мисълта, че ще трябва пак да изляза вън на студа! Дали вече не е престанало да вали?

Този път съм горе с Уилкинс. Причернява ми от студ въпреки белия сняг. Сещам се, че не съм сложил вода за кафето на пристигащите; Милър също забрави. Мразя се, когато съм такъв тъпанар.

Хлъзгаво е. Земята е покрита със замръзнали листа, а отгоре е натрупало два-три инча сняг. Докато се катеря, на два пъти падам. Уилкинс ми махва, без да ме задържа за паролата, а глупакът Гордън ме замеря със снежна топка.

— Добър сняг за бой с топки, а Уонт?

Изглежда, Мел никога не губи настроение. Някои хора просто са жилави отвътре като гума и това ги кара вечно да подскачат. Той прави нова топка; отбягвам удара, като се обръщам с гръб, стиснал здраво пушката от едната си страна. Топката се удря леко в приклада и се пръсва. Гордън започва да имитира отлично Хънт:

— Що за войник си ти бе, Нот? Тук моеше да бъде вражеска граната! Ама ше ти изкарам джигереца аз на теб, лигльо такъв. Гаден умник!

— Престани, Мел! Вече замръзвам.

Той сгъва платнището си и оставя моето.

— Махай се от пътя ми тогава, щом не щеш да играеш; готов съм за огъня.

Той се препъва и пързаля по склона, улавяйки се за дърветата, за да се задържи, с пушка на рамо. Ние с Уилкинс решаваме да се редуваме един по един в дъното на окопа, като се сменяме на всеки десет минути. С Гордън са правили така. Не може да продължаваме повече по цяла нощ с хората в двата окопа. Трябва да измисля нещо друго.

Разпитвам Уилкинс на тема шах. Това ще поддържа духа ни, а и отдавна искам да разбера някои неща.

— Ванс, защо никога не играеш шах с отделението? Защото нямаш достойна конкуренция ли?

Дълго мълчание. Пак ли започвам? Какво ми влиза в работата? Ванс стои прав; аз съм клекнал в окопа; той поглежда надолу към мен.

— Обещаваш ли да не казваш никому?

— Кълна се в честта на Отец Мънди.

Той се взира в тъмното.

— Защото не е никакво удоволствие. Не защото обикновено аз печеля, а просто защото те не играят, ами се трудят над шаха.

Той замълчава; аз чакам.

— Знаеш ли, на немски „шах“ звучи почти като „битка“. Милър и останалите гледат на шаха именно така: като на битка, а той не е битка, той е прелъстяване. Царицата се опитва да прелъсти царя, да го накара да излезе напред, да стане уязвим. Това е прекрасна игра, когато се играе така, и в действителност никой не печели и не губи. Тайната се крие в термина „пленявам“. Дамата „пленява“ царя, а не „бие“ по него, за да го унищожи; в това е цялата работа. Ако гледаш на играта така, шахът става забавен и лесен.

Свивам се още повече. Да вярвам ли на ушите си? Изглежда, Майката просто е шахматен гений; каквото и да си мисли, че върши и по каквато и да е причина, на него шахът му идва отръки. Също както рисуването при мен. Винаги ме е удивлявало как може такива умни хора като Шутзър или Уилкинс да рисуват като четиригодишни деца. Нима така виждат нещата? Просто не ми се вярва.

Двамата с Уилкинс вече не сме толкова уплашени. Уморени и мрачни сме. Звъненето по телефона става върховно събитие, дава ни нещо за вършене. Имам да стоя до шест и ми се вижда направо непоносимо. После, за първия дневен караул, съм сам долу на моста. Какъв ти дневен, в осем часа все още е тъмно, чудя се как ли издържат германците. Ако отгоре на всичко патрулират наоколо, сигурно не им остава много време за спане.

От шест до осем спя, освен когато отговарям на телефона. Поддържаме огъня съвсем слаб, за да пестим дървата.

В осем съм долу на моста. Наблюдавам как зората се мъчи да пробие през снега. Отначало изглежда, като че само снежинките засияват, а всичко друго си е пак тъмно; после фонът между тях става по-топъл, порозовява. Обаче си е все така студено; може би дори още повече.

До идването на Гордън, който ме сменя, става съвсем светло, но пак всичко е в сиво. Вятърът е утихнал и снегът пада право надолу; бавно, меко, на едри, кръгли снежинки като монети или курабийки; призрачна нафора; манна арденска. Снегът хвърчи под краката ми на път за замъка.

Бележки

[1] ИВС — Интервойскова служба. — Б.пр. ↑

[2] Джитърбъг — Вид джазов танц с доста акробатични номера. — Б.пр. ↑

[3] Ami — Немски жаргон за американец. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Уилям Уортън Отбой в полунощ (3)

Метаданни

Данни

Отбой в полунощ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Най-дългата нощ

Уилям Уортън
Отбой в полунощ (3)