Вяса
Махабхарата (5) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН ТРЕТА
Как боговете получиха напитката на безсмъртието — амрита.

Сута каза:

Роди се Учешрава, когато бе разбита водата, за да бликне напитката амрита —

безсмъртие дарила на всяко божество. Узнайте как добиха амрита и с какво.

Виши се планината на име Меру, дето златистото си чело опряла е в небето —

от изгрев да посрещне лъчите полегати

на слънцето и долу при нас да ги препрати.

Тоз, който стъпи горе, безсмъртните ще срещне, гандхарви ще намери, но не и хора грешни.

Реки я мият бистри, дървесен цвят я кичи и въздухът над нея ечи от песни птичи.

Събрани боговете от цялото небе седяха на върха й, а той обсипан бе

от камъни безценни. Мълвяха, че амрита е нужно да добият. Но как? Това се пита.

Замислени стояха. Бог Вишну — Нараяна, разкри им, че ще трябва да бият океана.

Ще удрят боговете и демоните яко водите океански и както върху мляко,

разбивано с бутало, явява се сметана, отгоре ще изплава напитката мечтана.

Край нея ще получим и пяна лековита. Разбийте океана, ще имате амрита!

— Да бием океана, но де такваз бухалка, която по размери не ще изглежда жалка?

— Това е планината, наречена Мандара. Ще трябва да се вдигне и там да се закара.

Грамадна и висока, красят я върховете, самите украсени от облачни букети.

Но колкото високо стърчи масивът горен, и толкова дълбоко в земята вбива корен.

Безсилни боговете, разбирайки, че няма да могат да я вдигнат, отидоха при Брама

и Вишну да им кажат, че всичко е излишно и трябва помощ висша. Тогава Брама с Вишну

поръчаха на Шеша — крепител на земята, велик отшелник змийски, чиято сила свята

позната е, да вдигне планинските грамади. И Шеша за минута от корена извади

великата Мандара с дърветата, с тревата и с дивите животни. Доволни, божествата

я вдигнаха на рамо и тръгнаха да бият със нея океана — амрита да добият.

Великият владетел на водните простори не се разсърди, даже любезно отговори,

че тая силна болка готов е да изпита, но дял и той да вземе от тяхната амрита.

И цар я-костенурка, връз който закрепена държи се да не рухне огромната вселена,

повикаха да бъде със якото си тяло опора, та Мандара да стане на бутало.

Цар Костенур доплува. На плочите му здрави бог Индра планината изправена постави.

Васуки — царя змийски, послужи за въже: увиха планината безсмъртните мъже.

Опашката на змея държаха божествата,

а демоните — те пък отпред, откъм главата.

И почнаха да теглят: едните, после тия. Въртеше се Мандара и правеше пихтия

от водните талази. Из ноздрите на змея изригваше пушилка, кълбеше се и в нея

светкавици трещяха, та падаше порой връз демоните морни, припадащи от зной.

А пък от планината се късаха цветя — на рой връз боговете изсипваше ги тя.

Трещеше надалече такъв гръмовен екот, какъвто от небето не чувал е човекът.

Под тоя бич гигантски, над бездната зашибал, намериха милиони животни свойта гибел —

от сферата надводна, от сферата подводна и дето обитават самата преизподня.

А горе в планината удари камък в камък, дърво в дърво удари и лумна синкав пламък,

и слонове и птици започна Да обгаря, и лъвове, и всички, живеещи в Мандара.

Видя пожара Индра и с буен дъжд обля го. Животните избави и стори друго благо:

когато се изсипа, дъждът извлече сока на билки и дървета. И рукна по посока

на океана, дето при лудото въртене

се смеси и разбърка с водите му солени,

превърнали се вече отгоре на каймак. Обаче от амрита ни помен, нито знак.

Тогава боговете отидоха при Брама:

— До смърт се уморихме, амрита още няма.

И рече Брама: — Вишну, придай им още сили, защото прекратяват, преди да са добили

безсмъртната напитка. И рече Вишну: — Бива! И всеки бог усети, че сили пак добива.

Заудряха отново по млечните води. Тогаз от океана Луната се роди.

Сияеше с отблясък спокоен и приятен ликът й ясен, както лицето на приятел.

Разбивана неспирно, водата млечносиня

роди Лакшми — по хубост най-първата богиня.

След нея от каймака и пяната изплава жребецът на жребците, на име Учешрава.

Просветна дълбината, от ярък лъч пробита, и камъкът Костуба, направен от амрита,

сияен и безценен, изплава и застана

да виси на гърдите на Вишну-Нараяна.

Накрая в лик човешки от кипналата бездна и богът Данвантари — лечителят — излезна.

Държеше бяла делва, напълнена с амрита, безсмъртната напитка, след дълъг труд добита.

Към делвата тогава затича се безброя

на демоните с алчна гълчава: — Тя е моя!

Всевиждащият Вишну завчас ги укроти: в жена превъплъти се с пленителни черти

и демоните алчни смириха се веднага

и върнаха й кротко съда с безценна влага.