Вяса
Махабхарата (45) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН ДЕВЕТА
Нал изгубва играта и се оттегля в горите, последван от Дамаянти.
Птици открадват дрехите му.

Брихадашва каза:

Варшнея щом замина с дечицата, тогава изцяло Нал изгуби нишадската държава.

Пушкара заговори през смях: — Какво ще може в играта твоя милост все още да заложи?

Имота ти, слугите и царството владея. Остана Дамаянти. Я заложи и нея.

Тез думи като камък се струпаха отгоре върху сърцето царско, но Нал не отговори.

А само към Пушкара погледна той със мъка и накитите златни от тялото си смъкна.

Гологлав той излезе, с едничка само дреха, оставяйки народа нишадски без утеха.

След него Дамаянти вървеше нажалена. Без покрив над главите прекараха три дена.

Пушкара с барабани предупреди веднага, че жив не ще остане тоз, който им помага.

Нишадците, смутени от злобната заплаха на новия владетел, три дена не посмяха

със нещо да помогнат на царя си в беда и двамата живяха три дена със вода.

Измъчени и гладни напуснаха земите, в които до недавна живееха честити.

Вървяха, що вървяха, видяха птиче ято, което запрелита над тях с криле от злато.

Зарадван, Нал си рече: „Това ще ни нахрани, а пък крилете златни са истинско имане!“

И птиците да хване той дрехата си метна. Те литнаха в небето със дрехата му сетна.

Погледнаха, че няма с какво да се покрие безумният нишадец, и рекоха му: — Ние

сме зарове, не птици. И твойто покривало дойдохме да отнемем — да бъдеш гол изцяло.

След птиците загледан, нещастен Пуняшлока промълви тъй на свойта жена лотосоока:

— Не са туй птици горе, а зарове крилати, поради тях изгубих и царство, и палати.

Нишадците под покрив дори не ме приеха, а ето че отнеха и сетната ми дреха.

Нещастие голямо стовари се върху ми,

но пак си ми съпруга и слушай моите думи.

Пътеки има много край тебе, Дамаянти: прехвърлят Рикшаванта и водят към Аванти.

Таз планина е Виндхя, реката е Пайошни — там корени виреят и плодове разкошни,

и манастири пълни с отшелници там има. А таз пътека води към царството на Бима.

И всякоя пътека, и всякоя посока описа пак на свойта жена лотосоока.

Царицата, от мъка отслабнала, изпита, обърна се към него през плач и го попита:

— Ти нещо си намислил. Какво е то? Не смея да вникна в туй, но вече от ужас леденея.

Измъчен, гол и гладен, от царството прокуден, как сам ще те оставя сред тоя лес безлюден?

В бездънната ти мъка ще вливам малко сладост, когато ти разказвам за миналата радост.

Че някога мъдрецът със право е изрекъл: за мъж в беда жената е най-добрият лекар.

Отвърна Нал: — Ти право говориш, тънкоснага жена на мъжка рана най-блага билка слага.

Не само че не мисля от тебе да се скрия — по-скоро бих напуснал аз себе си самия.

Отвърна Дамаянти: — А що ме запозна ти със пътя, който води към царството на тати?

Аз знам, че туй го искаш не ти, а тая сила, която от разсъдък сега те е лишила.

Щом пак и пак ми сочиш пътеки към Видарба, вгорчаваш и без друго горчивата ми жалба.

Намислил си, че трябва при наште да замина, тогава съгласи се да идеме двамина.

За тебе, господарю, във царството на Бима

не само хляб, но почит към царски сан ще има.