Вяса
Махабхарата (35) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН СЕДМА
Шакунтала довежда сина си в двореца. Духшанта се отрича от тях.
Слово на Шакунтала.

Вейшампаян каза:

Пустинниците, дето живееха в коруби,

и хранеха се с вятър, увити в кожи груби,

и с темета космати или напълно голи,

преди на път да тръгнат, светецът ги помоли:

— Порасна дъщеря ми в гората и си няма представа за земята широка и голяма,

водете я грижливо през хълми и гори — страхувам се, че може да се преумори.

Послушните брамини потеглиха с поклон за към града, наречен със името на слон,

повели Шакунтала с детето й, което белязано бе с божи поличби от небето.

Сияйна, Шакунтала пристигна от гората, която бе на царя от оня лов позната,

и сякаш беше чужда — доложиха на царя, че иска с него странна жена да разговаря.

Въведоха ги вътре. Синът с лице и тяло блестеше като слънце, току сега изгряло.

С поклони Шакунтала почете по закона покорно и смирено владетеля на трона

и каза му: — О царю, на моя син баща, дойдохме да изпълниш, което обеща —

да бъде по закона въздигнат и помазан синът ни за наследник на трона. — С неприязън

отвърна й Духшанта: — Отшелница, а грешна! — Макар че си припомни къде и как я срещна,

престори се и каза: — О скитнице злочеста, не помня да съм имал от тоя род невеста.

Отивай си, додето си още невредима. Или пък ако искаш, в прислугата ми има

за тебе място, тъй че и тука остани. Изобщо прав ти пътя на четири страни.

Когато Шакунтала изслуша тия речи, без малко на земята от мъка се не свлече.

Облегна се безсилна на каменна колона. Самата вкаменена застина срещу трона.

Очите й червени се втренчиха към царя

със поглед, който всичко пред себе си изгаря.

Но болката надмогна, захапа тръпни устни и бързо овладя се връз него да не пусне

убийствения огън на праведния яд,

чрез който се сражава светецът в тоя свят

срещу врага си, както войникът с боздугана. Мълча една минута жената и подхвана:

— Отричаш, че ме знаеш, о царю, но това са слова, да ги говори човек от долна раса,

а ти — велик владетел на цялата държава, когато ме познаваш, недей се унижава

обратното да казваш, а не което трябва. Най-лош крадец е, който душата си ограбва.

„В гората бях самичък — така ли разсъждаваш? — и нямаше свидетел“. Добре, но ти забравяш

за бога Вишну, който във тебе обитава, навред те придружава и всичко наблюдава.

Присъства и отсъжда безмилостно какво е добро или погрешно в деянията твои.

И другите безсмъртни вървят по наште стъпки навсякъде и виждат греховните простъпки.

И Слънцето ни гледа, и гледа ни Луната, и Вятърът ни вижда, и вижда ни Водата,

Небето и Земята, Деня, Нощта и Яма, Зората и Сърцето, та нищо скрито няма.

Когато е доволно от тебе божеството, живеещо у тебе, прощава ти, каквото

сгрешил си по неволя. Но щом не е доволно, и значи туй, че твойто деяние е долно,

не само не прощава вината ти, а даже на Яма те предава, та зле да те накаже.

Всевиждащият съдник от милост ще лиши онез, които имат безчувствени души.

Които се отмятат — и тях съдба еднаква с престъпниците грешни във ада ги очаква.

Не ме презирай, дето сама при тебе ида, когато ти, съпруже, нанесе ми обида

и сам не си почете законната съпруга, достойна да намери при тебе участ друга.

Защо ме пренебрегваш, владетелю, пред тая тълпа покрай престола? В пустиня ли ридая,

та моя плач не чуваш? О, нека се разкъса главата ти, Духшанта, на сто различни къса,

ако не ми повярваш и в следната минута молбата ми към тебе остане пак нечута.

Мъжът в жената влиза и ражда се отново от нея чрез сина си за дело и за слово.

Затуй и мъдреците нарекли са я „джая“ (родителка). Покай се пред дума като тая!

А пък синът избавя родителя от ада, където непременно бездетният попада.

„Спасители от ада“ наричат синовете. Пред теб застана твоят, а ти не го зачете!

Съпругата е тая, която за уюта

на къщата се грижи през всякоя минута.

Жената е, която и ражда, и отглежда потомството, а то е човешката надежда.

Като душата своя достойната съпруга обича си съпруга, не иска участ друга.

Макар да има тяло, не е то тяло цяло — жената е полвинка на мъжовото тяло.

Закон, Любов и Полза на нея се опират. Другар е на онези, които ще умират.

Тя лодка е, с която не ще се прекатури мъжът през океана на жизнените бури.

Затуй законът само на женените даде правата да извършват божествени обряди.

Стопанство имат само, които са семейни. Такава къща няма опразнена да зейне,

а все ще има в нея за гладните храна и радост за душите, щом има там жена.

По своята осанка мъжът е як и жилест, но слаб е без жена си, когато е в немилост.

Добра и сладкодумна, и предана, тогава жената като майка мъжа си утешава.

Край жертвения огън жените са ония, които ще изкажат добра благословия

за своя мъж, каквато изрекъл би баща му. Човек се доверява на женения само,

защото го подкрепя от всички най-добрата опора. Мъж, когато замръкнал е в гората,

спокойно там си ляга зората да дочака — жена му щом е с него, не се бои от мрака.

На оня свят когато съпругът се пресели, съпругата го следва в отвъдните предели

със преданост и с обич. А щом го изпревари, очаква го — оттатък да бъдат пак другари.

И ненапразно, царю, е казано в закона: жената се избира за тоя свят и оня.

„Чрез своя син съпругът за втори път се ражда.“ Тъй казват мъдреците. От туй се предугажда

съпругът Да закрили със мъжката си сила жена си като майка, щом син му е родила.

В лицето на сина си тъй както в огледало оглежда се бащата и в неговото тяло,

в очите му, в чертите и даже във вървежа.

Но знай — и съвестта му се ражда чрез младежа.

Бащата щом огледа душата си във тая пречиста съвест, той е достигнал вече рая.

Мъжете, изнурени от болест на духа и болести телесни, възвръщат си дъха

край своите съпруги, тъй както в лятна жега животните намират в реките хлад и нега.

Изгнаник, който беден се върне в своя град, намери ли жена си, усеща се богат.

Затуй мъдрецът даже гневът да го изгаря, въздържа се връз свойта жена да го стоваря.

Жените, туй са ниви, които са посети от бога, за да раждат душите на мъжете.

Без тях дори светецът, макар угодник божи, рода си и кръвта си да продължи не може.

По-силна радост няма, когато в родна къща синът, от път пристигнал, баща си запрегръща.

А ти защо презираш като престъпник зъл сина си, който с обич при тебе е дошъл?

И мравката, която не е със ум богата, в мравуняка грижливо опазва си яйцата,

а бива ли, о царю, детето си да гони човекът, който знае свещените закони?

Яйце от кукувица в гората гарван мъти,

а ти не щеш да дойде в гнездото ти синът ти.

Говорят — да докоснеш сандалово дърво в гората Малеагри е цяло тържество.

Но допирът до него или до тъкан пъстра, или до женско тяло, източено във кръста,

или в горещо лято вода прохладна глътка

не радват както рожба, докосната в прегръдка.

От тварите двукраки браминът е най-висше създание, о царю, в законите го пише.

А кравата — животно, почитано най-много, безспорно представлява най-висше четириного.

Учителят е първи — туй ведите го сочат — сред хората, които достойни са за почит.

А пък синът е — слушай това, че си баща — най-висшето от всички докосвани неща.

Синът ти хубав нека прегърне ти нозете, най-висшата наслада двамина усетете.

През цели три години аз носих го, додето роди се най-подире. Тогава от небето

протътна глас и каза, о царю, че синът ти велики конежертви ще прави до сто пъти

като самия Индра. Божествен бе гласът. Жреците пяха химни. А химните гласят:

„От мойта плът роди се, от мойта кръв, о сине, и аз съм в твоя образ. Живей до сто години.

На старост ще ме храниш и няма да загине родът ми. Сто години живей щастливо, сине“.

Ти знаеш тия химни, читателю На веди. Пред своя син тогава защо глава наведе —

вдигни я да го зърнеш с очи поне веднъж: от тебе той роден е тъй, както мъж от мъж.

Тъй както се оглеждаш във езерни води, зърни сина си, в който наново се роди.

Тъй както жертвен огън се пали от една поднесена към него раздухана главня,

така и ти, о царю, по-рано бе един,

но после раздвои се — сега си цар и син.

Когато бе в гората на лов и те подмами ранена антилопа, край скита на баща ми

ти срещна ме, о царю, и аз бях още дева, когато облада ме, сразен от Камадева.

По ангелския начин венчахме се тогава, какъвто на царете най-много подобава.

Разказах ти, че аз съм родена от Менака, апсарата, която по род стои над всяка

от другите апсари — красавици на рая. Родила ме Менака високо в Хималая,

захвърлила ме после в реката като чужда. Кое на боговете омразата възбужда,

та трупат я връз мене? Напуснала ме мама, и ти ме изостави. Престъпница голяма

навярно аз била съм, когато съм живяла преди под други образ — изхлипа Шакунтала.

— Добре, ще си отида в бедняшката обител, но не гони сина си, комуто си родител,

а дай му както всеки баща благословия — че иначе прогонваш и себе си самия!

Духшанта каза:

Не мога да призная детето ти, че то е от твоята утроба родено, а е мое.

Жените много лъжат, та как да хвана вяра? Родила те Менака, разпътната апсара,

и хвърлила те, както се хвърля сухо цвете. Отде да знам не сте ли еднаква хубост двете.

Баща ти Вишвамитра уж първом бил е воин, мечтал брамин да стане, но пламнал недостоен

от страст, когато зърнал развратницата гола — дотолкова аскетът, горкият, имал воля.

И все пак Вишвамитра за пръв брамин се смята сред другите брамини, прочути по земята.

И майка ти е първа сред нимфите на Брама, та щом си тяхна щерка, защо така с измама

си служиш и ме лъжеш, подобно на развратно момиче от тълпите? Отивай си обратно.

Какво си ти, о долна отшелничко и хитра, пред нимфата Менака с мъдреца Вишвамитра!

Синчето ти е едро. За толкоз малко време родените не могат да станат тъй големи,

че вече да равняват снага с дървото шала. Отивай си, разблудна женице Шакунтала!