Вяса
Махабхарата (49) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
महाभारतम्, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Махабхарата. Рамаяна

Индийска

Първо издание

Литературна група IV. Тематичен номер 2427

Редактор на издателството Блага Димитрова

Художник Иван Кьосев Художник-редактор Васил Йончев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори: Наталия Кацарова, Лидия Стоянова

Дадена за набор 19. VI. 1972 г. Подписана за печат през септември 1972 г. Излязла от печат през декември 1972 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 30/4, Издателски коли 23

Цена 2,43 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Ракитин 3

История

  1. — Корекция

ПЕСЕН ТРИНАЙСЕТА
Стадо от бесни слонове погубва кервана.
Дамаянти оцелява и пристига в царство Чеди.

Брихадашва каза:

Вървеше Дамаянти с другари от кервана,

но пак сама — от мъка по своя мъж терзана.

Керванът дълго време пътува. Най-подир пред него се разгъна голяма водна шир.

Ухаеше на лотос туй езеро в горите, огласяно отгоре от птици гласовити.

Водата му студена, избистрена и пивка примамваше добитък и хора за почивка.

Водачът съгласи се да бъде тук бивака и всеки легна морен зората да дочака.

Но диво слонско стадо в среднощния покой по своя път обикнат дойде на водопой.

Подушили тълпата от слонове домашни, вбесени зафучаха свободните и страшни

събратя техни. Както лавината връхлита

от някой връх към пропаст със сила страховита

и както невъзможно е тя да бъде спряна, тъй стадото от диви животни връз кервана

се свлече. Някой стъпкан дори не се събуди. А будните „горко ни!“ крещяха като луди.

С очи от сън зашити, от паника обзети, поваляха се хора на стадото в нозете.

А който се опита в горичката да кривне, пресрещаха с хоботи и мушеха го с бивни.

Взаимно се поваляха търговците, решили във бягството да дирят спасение. Камили,

коне и хора, всичко в огромен водовърт

се вливаше — да найде на дъното му смърт.

За няколко минути бивакът на кервана превърна се на равно утъпкана поляна.

Ужасен вопъл екна, разтърсващ трите свята: „Пожар! На помощ!“ Някой се спусна по земята

да сбира разпилени богатства с вик: „Това е вече общо. Всички сме равни по права!“

„Ще ви науча после!“ — заплаши друг. Търчаха кой накъдето види, безумни от уплаха.

От тътнещия тропот и крясъците луди царица Дамаянти смутена се събуди.

До днес не бе видяла картини по-злокобни с очите си големи, на лотоси подобни.

Ръце захлупи в ужас и чу как оцелели търговци от кервана се питаха: — Чие ли

проклятие ни стигна? Дали на тъмни сили или на Манибхадра сме лошо угодили?

Или не сме принесли, каквото му се пада, или пък по средата сме спрели на обряда?

Звездата керванджийка била ни е враждебна. Или пък кобна птица нощеска ни издебна.

Говореха, лишени от близки и от стока:

— А може би оная жена лотосоока,

безумна дрипла, дето керванът приюти я, е вещица и тя е направила магия!

Измами ни — че беше красива. Но каквото лице да е приела, от нея иде злото.

Злодейката повторно не вече с думи благи ще срещнем, а с юмруци, с дървета и тояги

ще смажем тая хитра убийца на кервана! Трепереща от ужас пред тяхната закана,

царица Дамаянти побягна в гъсталака — засрамена, виновна за своя грях. Заплака:

— Навсякъде ме следва гневът на боговете. С какво ви предизвиквам, о богове, кажете!

Не съм сгрешила нито със дело, нито с думи. Защо съдбата трупа нещастия върху ми?

Извършена била е невям вината моя

в живота ми предишен, та плащам я през тоя.

И ето че достигнах на мъките предела: изгубила мъжа си, сама на път поела

без никакъв защитник из пущинаци диви, от своите дечица откъсната приживе.

Спасените по чудо зората ги завари

да плачат над телата на близки и другари.

Заплака Дамаянти: — Що трябваше да сторя и тоя грях. О боже: смъртта на толкоз хора!

Навярно е орисана такава мойта участ

и още много други злини ще ми се случат.

Умираме, когато е писано — тогава! Затуй и аз нощеска останала съм здрава.

Нещастие и радост за нас предопределя съдбата с неотменна в живота ни повеля.

Но аз не съм сгрешила ни с дело, ни със слово от малка, а пък влача възмездие сурово.

Навярно боговете, задето съм избрала

не тях, а Нал, мъстят ни на двамата с раздяла.

Отново Дамаянти тъй плачеше по Нал, потънала в гората и в своята печал.

След живите брамини, читатели на веди,

с лице на тъжен месец пристигна в царство Чеди.

Невчесана вървеше, оглеждайки се плахо сред къщите големи в града на цар Субаху.

Замаяна и тъжна, изпита и немита, с разрязаната дреха отсам-оттам увита,

чедийците към нея поглеждаха с почуда и питаха каква ли е тая дрипла луда.

Към центъра, където дворецът се издига, настигна я шумяща дружина дечурлига.

И майката на царя съгледа я тогава, излязла на балкона при хорската гълчава.

Посочи я и рече на дворцовата дойка: — Иди повикай тая измъчена девойка.

Тя бедна е, но може с Лакшми да се сравнява по свойта хубост. Нека дома ми озарява.

Затичаха слугите, доведоха я горе и старата царица така й заговори,

без своята почуда и радост да укрива:

— Изстрадала си много, а още си красива.

Коя си ти, неземна жена с човешки облик, по блясъка си равна на мълния сред облак?

Безпомощна, лишена от накити и гола, нима не се страхуваш от люде с лоша воля?

Отвърна Дамаянти на майката на царя:

— На знатен род съм щерка. Сега където сваря

отсядам и слугувам, макар че участ друга познавах до недавна, когато бях съпруга

на славен мъж, когото обичах, той пък — мен. Ала за жалост беше към зара пристрастен.

Изгуби всичко. Беден в гората се оттегли. Безумеца последвах в изгнанието. Негли

в теглата да му бъда утеха и надежда. Веднъж от гняв, от що ли последната одежда

захвърли от гърба си. С последната му дреха последния разсъдък зли сили му отнеха.

В гората сума нощи от мъка не заспах. Сполучих най-подире. Но негли да не бях!

Тогава ме напусна, сама в леса заспала. Навсякъде го диря след нашата раздяла.

Не виждам моя лотос, не срещам мойто цвете, владетеля — по сила другар на боговете.

През сълзи Дамаянти нарежда и се вайка, та с нея се разплака и царювата майка.

— Живей при мене — рече. Оттук нашир и длъж ще пратя глашатаи да дирят твоя мъж.

А твърде е възможно и той самият даже, блуждаейки безцелно, в града да се покаже.

Отвърна Дамаянти: — Послушай ме, о мамо, родила все юнаци, оставам, ако само

възможно е при тебе да се изпълнят тези условия: с остатък от чуждите трапези

да се не храня. Никой мъж да не ме закача. Ако посегне някой, прати го на палача.

Брамините понявга за своя мил съпруг ще питам. Другояче не ще остана тук,

макар че друга порта за мен не се отваря. Безкрайно се зарадва родилката на царя:

— О дъще, ще изпълня това, що пожела ти, че тия твои клетви достойни са и святи.

Повика дъщеря си — Сунанда — и настави:

— Вземи това момиче, безупречно по нрави,

слугиня да ти бъде и дружка в радостта. Със нея сте връстници, но по е мъдра тя!

Зарадва се Сунанда и със другарки свои поведе Дамаянти към женските покои.