Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (38)

Едно

Пощата беше затрупала изцяло масичката в преддверието. Белфиби каза:

— Госпожа Дамброт дава коктейл на петнайсети. Това се пада в четвъртък, нали? Има и бележка от прислужницата. Горката жена! Морисънови дават градинско парти в събота и също ни канят. Това тук е вече лично за теб. От някой си Маккарти. Бил в твоята група миналия семестър, искал да ни се обади и да дойде да си поговорите за пс… псиониката.

— О, Боже! — измърмори Харолд Ший. Приглади назад черната си коса и почеса дългия си нос.

— И ще трябва да изпратим пет долара на Дружеството за…

— По дяволите! — рече Ший.

Тя леко наклони глава и го загледа под учудено извитите си вежди. Ший се замисли колко красива беше неговата съпруга и как забележително се беше приспособила към неговия свят, след като я беше отмъкнал от вселената на „Кралство Феерия“, а след това беше успял да си я възвърне и от „Орландо Фуриозо“, където неговият бивш шеф Чалмърс я беше издърпал по грешка, докато се беше опитвал да извика Ший на помощ.

— Мой най-скъпи господарю — каза тя, — най-открито протестирам срещу липсата ти на добро възпитание. Когато ме уговаряше да се оженим, ти ми обеща животът ни да бъде рай.

Той я прегърна през раменете и я целуна, преди да беше успяла да се издърпа.

— Животът с теб навсякъде е рай. Но градинските увеселения… И петте долара за бездомните пудели…

Белфиби се разсмя.

— Морисънови са много мили хора. Сигурно ще поднесат лимонада и малки сандвичи. А след това най-вероятно ще играем на шаради, вместо да ни преследва тълпа обезумели маври.

Ший я хвана за раменете и впи строг поглед в невинния израз на лицето й.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да си кажа, че се опитваш да ме убедиш да отидем някъде, но ме оставяш да го предложа аз. Типично по женски.

— Повелителю мой, аз съм само твоята предана жена, за която волята на съпруга е закон.

— Искаш да кажеш, когато съвпада с твоята. Добре, разбирам, Охайо те отегчава. Но не вярвам да искаш да се върнеш в замъка Карена при оная банда тенекиени досадници. Така и няма да разберем кой е победил в магическия дуел — Атлантес или Астолф.

— Не, не искам. Но нека все пак да поговорим. — Тя влезе в хола и се настани удобно. — Всъщност си мисля, че макар да сме се върнали съвсем наскоро и макар животът в Охайо да е спокоен и добре уреден, ние като че ли доста прибързано си дадохме дума да не пътешестваме повече.

— Искаш да кажеш, че можеш да понесеш само толкова време мирния и уреден живот ли? — обади се Ший. — Не мога да те виня. Чалмърс често ми е казвал, че е трябвало да стана политик или наемник, а не психолог, и проклет да съм ако…

— Нямам предвид само това — отвърна тя. — Имаш ли някакви новини за приятелите, с които бяхме доскоро?

— Днес не съм проверявал, но до вчера никой от тях не се беше върнал.

Тя изглеждаше много угрижена. При набега си в света на „Орландо Фуриозо“ от Ариосто те бяха зарязали не по-малко от трима негови колеги и един случаен спътник по прашните междувселенски пътища.

— Вече цяла седмица… откакто сме се прибрали…

— Да — каза Ший. — Не мога да виня Рийд Чалмърс и Вацлав Поласек, че останаха в света на „Орландо“ — там си прекарват наистина добре. Но Уолтър Беярд и ченгето Пийт, поне доколкото зная, все още не са се върнали от Колриджовата „Ксанаду“. Чалмърс беше обещал да ги изпрати обратно, но или е забравил, или пък не може да го направи.

Белфиби каза:

— А има хора, които ще забележат отсъствието им, нали така? Също като в случая, когато ме издърпаха в замъка Карена, а полицията веднага те е надушила?

— Напълно си права. Особено когато единият от изчезналите е ченге. В тази мирна и уредена страна е много по-опасно да извъртиш номер на ченге, отколкото на университетски преподавател.

Тя сведе глава и прокара ръка по ръба на кушетката.

— Страхувам се, Харолд…

— Какво има, момичето ми?

— Ние, хората от гората, притежаваме известни умения, които не са достъпни за градските хора. Когато днес излязох, ме следиха през цялото време. Не разбрах кои и защо, но…

Ший скочи на крака:

— Ах, тия порове гадни! Ще ги…

— Не, Харолд. Не се гневи. Не можеш ли просто да отидеш при тях и да им разкажеш всичко така, както си е?

— Надали ще ми повярват повече от последния път. А ако повярват и всичко това се разчуе, може да се надигне огромна миграционна вълна към другите времепространствени континууми. В никакъв случай! Чалмърс все още не е разработил напълно всички закони на прехвърлянето и това може да се окаже много по-опасно от продажбата на атомни бомби в супермаркетите.

Белфиби подпря брадичката си с ръка.

— Да-а-а. Спомням си как бяхме изстреляни от моята скъпа родна Феерия без право на завръщане въпреки цялата ти формална логика, която изменя възприеманото от сетивата. Но сегашната перспектива ми изглежда доста по-непривлекателна. — Тя намекваше за последното отчаяно заклинание на Ший в двубоя им с магьосника Долон, при което зареденият с прекалено много магическа енергия се беше самоизстрелял обратно в своята вселена, като беше издърпал със себе си и Белфиби. Веждите на Белфиби отскочиха учудено:

— Никога преди не съм те виждала толкова бездеен. Или пък просто не ти се тръгва. Ех… да имаше някой мисловен модел, някой свят, в който да се прехвърлим и където да открием магия, която да е достатъчно силна, за да преодолее чара на „Ксанаду“. Така, а не чрез пряко нахлуване в „Ксанаду“ ще е много по-възможно да успеем.

Ший забеляза, че тя говореше в множествено число. Вероятно смяташе въпроса около собственото си участие за решен. Той обаче беше женен достатъчно дълго, за да си затрае.

— Това е идея. Хм, може би в Артуровата Британия. Не-е-е… Там са само слаби магьосници, ако не броим Блейс и Мерлин. Блейс е доста слаб, а не можем да сме сигурни, че ще открием Мерлин, след като прекарва повече време в нашето собствено измерение. (Мерлин се беше появил веднъж към края на приключението им в Орландо.) В „Илиада“ и „Одисея“ няма професионалисти, а и надали някой би се съгласил да ни помогне. Няма магьосници и в „Зигфрид“ и „Беоулф“… Чакай, чакай, мисля, че открих: „Калевала“!

— Това пък какво е?

— Финският епос. Всички големи личности в него са магьосници и поети. Вайнемойнен може да ни е от голяма полза. „Вайнемойнен, стар и постоянен…“ Мъж със сърце като океана. Но, ако ще ходим там, ще са ни необходими някои неща. Бих искал да си взема оттук шпага, а не е лошо да вземем и добър лък и нож за теб. Играта може да загрубее.

Белфиби грейна:

— Онзи чудесен лък от магнезиева сплав с мерник, с който се явявах в шампионата на Охайо ли?

— Не! Не мисля. Той вероятно няма да ни свърши никаква работа в действителността на финския епос. Може да стане чуплив и да се превърне в пълен боклук. По-добре ще е да вземеш дървения. И колчан дървени стрели. Няма да носим от стрелите от промишлена стомана, по които си луднала напоследък.

— Финландия не беше ли доста студено местенце? — попита тя.

— И още как. Няма нищо общо с вечното лято при вас, във Феерия. Аз имам достатъчно дебели дрехи, а за теб ще направим специален списък. Ще е като за отиване на полюса.

— Какво по-точно представлява тази страна?

— Доколкото зная, субарктически мочурища. Равнинна повърхност, покрита с гъсти гори и езера.

— Тогава — предложи тя, — най-добра работа биха ни свършили гумени ботуши.

Ший поклати глава и каза:

— Нищо подобно. По същата причина, поради която ще се откажем от магнезиевия лък. В този мисловен модел не съществува никаква гума или каучук. Когато бях при староскандинавските богове, направих няколко подобни грешки и здравата се опарих.

— Но…

— Послушай ме! Чифт здрави кожени боти с връзки ще ни свършат най-добра работа. Вълнени ризи, кожени якета, ръкавици… най-добре ще е да си вземеш от онези с един пръст. Когато отидем там, ще можем да се снабдим с местни дрехи. Ето ти списъка… А! Щях да забравя — вълнено бельо. И карай по-кротко, чуваш ли?

Той я измери с най-строгия поглед, на който беше способен. Белфиби беше склонна да кара шевролета му като летец изтребител.

— Можеш да не се съмняваш. Ще съм образец за предпазливост. — Тя пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.

— А докато си на покупки — продължи той, — ще се заема със символните карти и ще приготвя силогизмобила ни.

Когато след около два часа Белфиби се върна, Харолд Ший се беше разположил на пода в хола с разпръснати върху килима карти. Те изглеждаха донякъде като перфокарти, само че бяха изписани с логически символи: малки подкови, кръстчета и буквени означения. Той ги беше поръчал за сметка на института „Гарадън“, когато беше довел Белфиби от „Феерия“, а когато се завърнаха от „Орландо Фуриозо“, те вече бяха готови. Предназначението им беше да улеснят прехвърлянето в други вселени, като човек трябваше само да запълва празните квадратчета със съответните символи. До него лежеше екземпляр от „Калевала“. От време на време той поглеждаше в него, докато извличаше логическите предпоставки на новия свят.

— Здравей, скъпа — поздрави я разсеяно той, когато я забеляза да влиза с огромен пакет в ръце. — Мисля, че постигнах идеална избирателност. Можем да се приземим направо в предния двор на Вайнемойнен.

— Харолд!

— А?

— Ченгетата са по петите ми. Двама мъже в полицейска кола се опитаха да ме проследят дотук.

— Така ли? Кажи какво се случи?

— Ами аз доста ловко им се измъкнах, направих малък слалом из околните квартали и ги заблудих, но…

— О, Боже! Но те са взели регистрационния ти номер и ще дотупат тук всеки момент.

— Чумата да ги тръшне! Какво още трябва да приготвим? До половин час ще съм напълно готова.

— Никакъв половин час. Бързо! Ела тук! Не, моля те, сега не е време да се преобличаш в новите дрехи. Остави пакета така, както си е, ще го вземем с нас. Вземи си само лъка и стрелите.

Той скочи и хукна надолу по стълбите. След малко приглушеният му глас се дочу някъде отдолу.

— Белфиби!

— Да?

— Къде, по дяволите, си забутала вълнените ми чорапи?

— В големия кашон. Не си ги носил от зимата.

— Добре… А жълтият ми шал къде е? Не, няма значение, открих го…

След няколко минути той се изкачи отново, награбил купчина дрехи и екипировка.

— Взе ли си лъка? — попита той Белфиби. — Добре. А достатъчно стре…

Изведнъж звънецът на входната врата прекъсна думите му.

— Това са те! Колата им е на улицата! Какво ще правим?

— Тръгваме за „Калевала“, хайде, по-бързо! Седни тук до мен на килима и се хвани за ръката ми. Така. Сега хвани с другата си ръка пакета. Браво!

Звънецът отново забръмча. Ший се настани удобно в йогийската поза лотос и се съсредоточи върху картите по пода.

— Ако A не е не-B и B не е не-A…

Очертанията на стаята започнаха да се размазват.

Пред него вече нямаше нищо освен листовете. Двайсет и петте карти.

— … и ако C е Страната на героите, „Калевала“…

Заклинанието подейства. Картите се разпръснаха на хиляди светлинни петънца, които се въртяха във валса на собствените си потайни пулсации. Ший стисна по-здраво ръката на Белфиби и своя багаж.

Чувстваха се като перушинки, понесени от морския бриз. Цветове. Звуци, които бяха по-скоро едва загатнати. Усещане за пропадане. Ший си спомни колко се беше уплашил, когато му се бе случило за пръв път… и как в момента, в който беше попаднал в мита за Рагнарьок вместо в света на ирландската митология, му се беше искало да…

Светлинните петна постепенно се разсеяха и всичко наоколо започна да придобива по-постоянни и определено материални очертания. Намираше се сред висока гъста трева, а до него беше Белфиби. Те стискаха в ръце своите купчинки с дрехи и оръжия.