Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (37)

Седемнайсет

След няколко минути Астолф се обади:

— Ако нямате нищо против, вие двамата ми дължите известно обяснение. Още онзи път, когато ви видях да потъвате самички вдън горите, нещо ме усъмни, но…

Белфиби се обърна с весел смях.

— Дук Астолф, не разбираш ли, че това е моят единствен и най-любим съпруг. Макар че ако не беше раната, от която ти ме избави, така и нямаше да го позная, тъй като бях доведена с магия във вашия свят от сър Рийд.

— Така ли? Толкова съм щастлив да го чуя. Чудно нещо е това бракът… ъ-ъ… — увеличава… ъ-ъ… населението. Добре сте се справили. Това приятелче се оказа доста корав боец. — Той започна да брои: … шест, седем, осем… Сигурно ще искаш да си прибереш стрелите, а, стара приятелко. Сарацините яко са го отнесли. Лично аз не бих могъл да се справя сам с толкова наведнъж. Сигурно си е казала думата и твоята пробождаща техника.

— Успяхме само защото бяха в по-неизгодна позиция — отвърна скромно Ший. — И докато приемаш най-искрените ни благодарности за това, че ни спаси живота, би могъл да обясниш откъде се взе тук.

— Много просто — отвърна Астолф, — бях поизлязъл малко сред природата. Видях Аграмант да се придвижва насам. Изглежда, ще трябва да влезем в голяма битка. Жалко че Роджър не е на наша страна, наистина страховит противник. Само Роланд би могъл да му излезе насреща. Чух, че бил се промъкнал до мюсюлманския стан.

Ший се ухили.

— Със сигурност вече не е там. Казвам ти го, защото лично аз го измъкнах оттам. Последният път, когато го зърнах, яздеше ръка в ръка с лейди Брадамант, за да измъкнат от замъка Карена приятелите ми сър Рийд и Флоримел.

Астолф изумено повдигна вежди.

— Истина ли казваш? Страхотен си, старче, око за око, зъб за зъб, а? Смятам, че императорът ще ти даде титла за проявения героизъм! Я, какво е това?

„Това“ беше Вацлав Поласек, който все още под формата на върколак се отдели от един от труповете и бавно се заизкачва по склона.

— Истински върколак! Изключително! Но той няма какво да прави в този времепространствен сектор.

Ший обясни с две думи и чрез няколко обиграни движения Астолф го превърна от вълк отново във Вацлав Поласек. Досадния чех прочисти гърло.

— Този, последният, едва не ме удуши — оплака се той, — но все пак му прегризах гърлото. Все още ме боли цялото тяло от тоягите на селяните. Братко, така ме наложиха, че щях да съм най-щастливият от вълците, ако бяха намерили нещо сребърно, та да ме прободат.

— Но как си се превърнал точно във вълк? — попита Астолф. — Разбирам достатъчно от магия, но ликантропията е последното нещо, за което бих се сетил.

Поласек се усмихна гузно.

— Ами-и… малко се изморих да блъскам пеша и реших да се превърна в орел — хем да си летя, хем да се оглеждам за Роджър, но вместо това се превърнах във вълк. Сигурно съм объркал магията.

— Най-вероятно — каза Астолф. — Но виж какво, млади приятелю, на твое място в никакъв случай не бих опитвал повторно. Тези номера с преобразяването са доста опасни и несигурни. Трансформацията може да се окаже необратима, а това е доста неприятно.

— Точно това беше започнало да става с мен — призна си Поласек. — Бях започнал да придобивам неудържим вкус към човешко месо. Когато Белфиби беше с мен в гората, имах чувството, че всеки миг ще я поваля и ще я загриза. Нямате представа колко близо до изяждането бяхте през последната нощ.

Ший преглътна мъчително. Астолф се разсмя и каза:

— Наистина ми се налага да ви изоставя приятели, но след като се справихте толкова добре сами срещу толкова много народ, императорът сигурно ще пожелае да даде главната битка срещу сарацините именно на това място. Със здраве! Хайде, Лютиче! — подвикна той и отлетя.

— Ако се натъкнем на някой друг отряд, искам да сме добре въоръжени — каза Ший. — Вотси, ела да видим какво ще ни предложи бранното поле.

Те слязоха надолу по склона, като изпробваха най-разнообразните оръжия на нападателите. Белфиби прибра своите стрели и опита, но изхвърли отново някои от тези, които сарацините бяха изстреляли от късите си двойно закривени лъкове. В подножието на ската тя прикри с длан прозявката си.

— Повелителю мой — каза тя, — чувствам се изморена до смърт и не се съмнявам, че ти също си капнал. Няма ли да си починем малко?

— Добре, но не и сред тази леш — отговори Ший.

Те прекосиха долината, като бавно се провираха между стърчащите скали и камънака, докато най-накрая достигнаха до малка полянка с дебел килим от трева, съвсем в началото на горския пояс и налягаха по земята. Поласек се размечта:

— Единственото нещо, което бих искал в момента, е глътка силен алкохол, триетажен сандвич и после огромна чаша кафе. Как мислиш, Харолд, би ли могъл да ми омагьосаш нещо такова?

— Вероятно… — отвърна с прозявка Ший, — но не съм сигурен за хранителните качества, които ще притежава. По-скоро ми се ще да можех да направя магия срещу джинове… — гласът му замря. Главата на Белфиби почиваше върху рамото му.

Имаше чувството, че е склопил очи само за миг, но когато отново ги отвори, Поласек хъркаше юнашки, а слънцето скланяше към билото.

— Хайде-е събудете се-е! — пропя той. — Гостите вече пристигат.

И действително в далечината се чуваше конски тропот. Четирима ездачи напредваха през високопланинската долина. Когато приближиха достатъчно, той успя да различи Брадамант, Роджър, Чалмърс и Флоримел, която яздеше на дамско седло. Преди да навлязат в гората, те се отбиха встрани и се изкачиха до полянката. Настанаха всеобщи ръкостискания, прегръдки и поздрави.

Ший каза щастливо:

— Знаех си, че ще се справите без допълнителна помощ. Все пак как успяхте?

Брадамант отвърна:

— Рицарю, знай, че силата на този пръстен е наистина срещу всяка възможна магия, колкото и силна да е тя. Затова сложих пръстена под езика си и хванах господаря Джордж за ръка. След това вече не беше никак трудно да преминем невредими през такава долнопробна магия като огнената стена и да преведем и приятелите ти обратно. Сега вече изпълнила ли съм дълга си към теб?

— Уха! — извика Ший. — Вече сме квит.

— Тогава тръгвам на север, за да присъединя десницата си към армията на императора и да заведа пленника си като подкрепление.

Тя посочи с ръка към Роджър и той отново се разтресе в къдрав смях, който едва не го свали от седлото.

— Добре — каза Ший. — Благодаря ви за всичко и със здраве! — Той протегна ръка, но преди да беше докоснал нейната, светкавица процепи небето и удари близкото дърво, което направо се взриви пред очите им и ги засипа с обгорени трески.

Всички се извърнаха със затаен дъх и видяха Атлантес Каренски изправен върху все още димящия пън с жезъл в ръка.

— Хванете се бързо за ръце — каза тихо Чалмърс. — Той не може да ни стори нищо, докато сме под защитата на пръстена на Брадамант.

— Долни предатели! — кресна дребният магьосник. — Досега да съм ви избил хиляда пъти, ако сред вас не беше Перлата на Ориента и най-съвършеният паладин на столетието. Но сега, когато съм вече достатъчно близо, за да насочвам точно стрелите на моя гняв, не ще се измъкнете от отмъщението ми! — Той насочи жезъла си срещу Чалмърс и започна да мърмори някакво заклинание. Около върха на жезъла проблеснаха синкави мълнии, но не се случи нищо повече.

— По-добре опитай с другата цев — барутът в тая май е мокър — подигра го Ший.

Атлантес тропна с крак и страховито развъртя очи.

— Аллах ми е свидетел, в гнева си съвсем бях забравил за магическия пръстен! — рече той и стисна главата си с длани. — Но е казано: няма победа без горчилката на поражението. — Той започна да чертае някакви фигури във въздуха. — Само мръднете от това място и ще получите въздаяние за предателството си.

— Дръж ме здраво за ръката, Харолд! — каза Чалмърс, след което приклекна и описа кръг около групичката им. После прибави и други геометрични фигури, като в крайна сметка се получи нещо като огромен пентаграм. През цялото време той припяваше своето заклинание.

— Това е! — рече Чалмърс и пусна ръката на Харолд. — Вече сме в безопасност… поне засега. Но както изглежда сме и под обсада. Божичко!

Атлантес беше насочил отново жезъла си към тях, нещо просвистя край групичката им и скалата от другата страна на пътя се разлетя на нажежени до бяло парчета. Белфиби сложи стрела в лъка си и опъна тетивата.

— Не вярвам, че това ще помогне, мило момиче — каза Чалмърс. — Харолд, страхувам се, че този човек е много по-добър магьосник от мен и че единственото, което мога да направя срещу него, е да подсиля донякъде защитата ни…

— Може пък аз да мога да направя нещо… — изтърси Поласек.

— Не! — извикаха едновременно Чалмърс и Ший.

След това докторът продължи:

— Но ти, Харолд, имаш невероятна дарба в поетичния елемент на магията и ако опитаме заедно, може би ще успеем да направим нещо.

— Не зная, Рийд — призна си Ший. — Бихме могли да опитаме, но се страхувам, че в този свят магиите ми не действат много добре.

Той описа перипетиите си с брадата и Астолф, както и с дяволската външност. Слънцето вече клонеше към залез. В дългите сенки на околните дървета Атлантес напяваше непрестанно монотонно заклинание и под жезъла му започнаха да изникват един по един отвратителни таласъми. Явно беше решил да ги подложи на действителна обсада.

— Бог ми е свидетел, Харолд, съвсем се обърках — каза Чалмърс. — Сигурен ли си, че си изпълнил правилно движенията? Хм-м… а какъв беше поетическият ти елемент?

Ший обясни за Шекспир и всичко останало.

— О-о, така кажи. Обяснението е съвсем просто. Както всеки полумохамедански свят, така и този тук е изключително поетичен, а доколкото ти си използвал първокласни поетични образци, резултатът е надхвърлил доста първоначалните ти изчисления. Спомняш ли си някой стих от големите поети, в който да става дума за мощно неудържимо движение?

— Какво ще кажеш за една малка преработка на Шели? — попита гордо Ший.

— Чудесно, смятам, че ще свърши работа. Готов ли си? Добре, най-важното е да съчетаем ритъма с моите движения. — Той започна бавно да движи ръце, а Ший зарецитира:

Вихрогоните ми с мълнии засищат си глада,

поят се с ураганни ветрове.

А щом във светлина прелее на утрото кръвта,

те набират сила, която ме зове.

И възнесете се със нас, неземни вий чада!

Резултатът беше донякъде неочакван. Четирите коня, с които беше пристигнала групичката от Карена, излетяха право нагоре във въздуха като повдигнати от въздушна струя и преди някой да беше успял да ги спре, налетяха на сборището от таласъми. Чудовищата се разбягаха във всички посоки, но не бяха достатъчно бързи, за да избегнат ударите на копитата, които размазваха главите им като презрели домати. Роджър се заливаше в смях, а Чалмърс гледаше изумено.

— Признавам… — започна той, но замлъкна, вперил поглед нагоре.

В кървавото зарево на залеза над главите им се открояваше фигурата на дук Астолф, яхнал своя хипогриф. Той се приземи сред тях и се обърна към Ший:

— Ти ли ме призова, старче? Надявам се да е за нещо важно. Това заклинание с неземните чада е ужасно, но като чистокръвен англичанин не можах да не се отзова. О, кого виждат моите очи! Да не би да имате някакви неприятности със стария ми приятел Атлантес.

Стопанинът на замъка Карена изпръхтя презрително от другата страна на пентаграма.

— Е, благородни и могъщи господа. Сега вече нямате избор. Ще трябва да пуснете моя любим племенник, Перлата на Ориента, защото аз съм най-силният магьосник в този свят, ако изключим Малджиджи, но той още гние в тъмниците.

Астолф наклони леко глава.

— Интересно… — каза той. — Ти искаш ли да бъдеш пуснат, Роджър?

Перлата на Ориента, изглежда, получи някакви затруднения с дишането. Той погледна към земята, след това към Брадамант и после някъде встрани.

— Аллах ми е свидетел, не искам — успя да отговори най-накрая той.

Астолф се обърна към магьосника.

— Знаеш ли какво ще направим, старче? Имам страхотно предложение: доколкото разбрах, приятелят на сър Харолд иска да даде на дамата си истинско човешко тяло. Предлагам ти да опитаме да му помогнем и двамата. Който успее — получава всичко накуп, включително и Роджър.

— Аллах да ми е на помощ, това трябва да е някоя от франкските ви хитрости — предположи Атлантес.

— Помисли си добре, старче. Знаеш много добре, че мога да ги кача на Лютичето и повече да не го видиш! — Астолф почеса хипогрифа зад ухото.

Магьосникът вдигна ръце към небето.

— О, предизвикан съм от синовете на Нечестивия! — изви глас той. — Но все пак ще приема облога.

Двамата с Астолф започнаха да правят бързи магически пасове с ръце. Дукът изведнъж изчезна и около пентаграма се спусна гъста мъгла, която започна да става все по-плътна и по-плътна, докато най-накрая вече не можеха да се видят един друг. Въздухът се изпълни с движения.

След това мъглата изтъня и се стопи. Флоримел беше изчезнала от техния пентаграм и в момента се намираше в пентаграма на Атлантес. Дребният магьосник каза:

— Знайте, че… — и млъкна, защото Астолф се появи отново, но вече не сам, а с някакъв висок поне колкото него мъж с изрядно сресана бяла брада и гъста бяла коса. Той беше облечен изключително изискано: фрак, панталон на тънко райе и гети, екстравагантно накривен цилиндър на главата и розов карамфил в бутониерата.

— Позволете ми да ви представя уважаемия Емброуз Силвестър Мерлин, доктор на богословските науки, доктор на магическите науки, член на Кралското магическо дружество, член на Кралското научно дружество, заслужил деятел и т.н. и т.н.

Мерлин каза с дълбок плътен глас:

— Тази девойка е някаква имитация. Само миг и ще ви доведа истинската. — Той измъкна жезъл от вътрешния си джоб, начерта свой собствен пентаграм и започна да напява заклинанието си. Отново се спусна гъста мъгла, но този път в нея играеха светлинки. След около пет минути мъглата се разпръсна, но вече имаше две Флоримел, напълно еднакви по облекло, поза и външност.

Той пристъпи към Флоримел от техния пентаграм.

— Тази тук е истинската. Нали, скъпа моя? — повдигна галантно цилиндъра си той.

— Да, благородни господине — каза тя и тихо изписка от удоволствие. — Чувствам как във вените ми тече кръв, а не киша.

Мерлин вдигна пръст и от връхчето му избухна жълт пламък, който блестеше ярко в спускащия се полумрак. Той взе ръката на Флоримел и бързо прокара пламъка по цялата й дължина.

— Виждате ли? Реагира като всяко човешко същество. — Той духна пламъка. — Това ли беше, Астолф? Нали знаеш, не бих искал да закъснея за откриването на нумизматичната изложба във „Фидиас клаб“.

— Хиляди благодарности, старче — каза Астолф.

Мерлин изчезна.

— Изчадие адово! — кресна Атлантес. — Ето тази тук е истинската Флоримел.

Ший забеляза, че Чалмърс правеше магически пасове. Флоримел от пентаграма на Атлантес примигна един-два пъти като току-що пробудена от сън и се превърна в селянката, която Ший беше открил да плаче на пътя край По. Поласек хлъцна.

— Ей, Каси! — провикна се той.

Девойката се огледа и го забеляза.

— О-о, вълченцето ми!

— Както вече се разбра, победителят съм аз — каза Астолф. — Хайде да тръгваме, Роджър.

— Не-е! — изкрещя Атлантес. — Нека косите ми да се превърнат в скорпиони, ако позволя нещо подобно.

— Но едва ли можеш да попречиш… — отбеляза невъзмутимо дукът. — Магиите ти ще са напълно безсилни срещу тези хора. Основен магически закон, нали знаеш: ти прие облога и го загуби; магиите, които направиш, за да попречиш на изпълнението на условията, просто няма да се задействат.

— Триста дяволи, сър Астолф, но не съм се договарял, че няма да взема главата ти! — каза Атлантес, вдигна жезъла си и започна да напява някакво заклинание.

Същото стори и Астолф. Ший потупа Чалмърс по рамото:

— Хайде да се дръпнем малко по-встрани, защото ей сега ще започнат фойерверките.

Тримата психолози и дамите им загърбиха дуелиращите се и тръгнаха към По. Не бяха изминали и петдесетина крачки, когато се чу тътен като от артилерийска канонада и цялата долина се освети в синьо. Някой от магьосниците беше прибегнал до използването на мълнии срещу противника си.

— Да бягаме! — каза Чалмърс и никой не дочака втора подкана. Трясъците се сипеха един след друг, докато накрая се сляха в оглушителен непрестанен тътен. Земята под краката им се разтърси. Огромен блок се откъсна от склона и се затъркаля надолу.

Докато спринтираха, те от време на време поглеждаха през рамо към полесражението. Хълмът беше почти скрит от погледите им с огромен, кълбящ се буреносен облак, чийто долен край беше почти непрестанно осветен от падащите мълнии. Част от гората вече беше погълната от пламъците на пожара. Огромно парче от скалния хребет се взриви и свлече надолу. През тътена на гръмотевиците се дочу пронизващият звук на рога на Астолф.

— Честна дума — каза задъханият Чалмърс, като забави темпото до бърз ход. — Ще трябва да… се… подмладя още малко… преди да се заема отново с атлетически упражнения. Харолд, не зная дали ти казах, но смятам, че зная причината Атлантес да иска да ме задържи в замъка. Явно въпреки майсторските си постижения в магията, той все още не е овладял тайната на пренасянето в други светове.

— Готов съм да се обзаложа, че вече няма и да я овладее — каза малко мрачно Ший и погледна към долината, където битката беше преминала в истинско торнадо.

— Всичко ще бъде наред — успокои го Чалмърс.

— Ей, вие двамата! — обади се Поласек. — Като си говорите за тия работи, бихте ли ми казали какво става с Уолтър?

— По дяволите! — каза Ший. — Той е все още в Ксанаду и се храни само с мед. Трябва да има поне седмица време.

По лицето на Досадния чех се разля щедра усмивка.

— Така си мислиш ти… — подметна той. — Спомняш ли си колко време бяхме в Ксанаду? Най-малко няколко часа, макар че на Рийд не са му били нужни повече от няколко минути, за да поправи грешката си.

— Боже милостиви! — промълви Чалмърс. — В такъв случай Уолтър е прекарал там най-малко месец и нещо. Няма начин, ще трябва да се заема с неговия въпрос.

— Това, което искам да знам — обади се Ший, — е как мислиш да ни върнеш обратно в Охайо, но не си мисли, че ще си загубя съня от тревога.

Той стисна ръката на Белфиби.