Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (10)

Десет

Къщата на роба се оказа някакво безумно струпване на базалтови блокове, уплътнени с мъх. Вратата беше открехната. Вътре беше прекалено тъмно, за да се види нещо.

— Сньог — обади се Ший, — би ли могъл да изцедиш малко магия от този меч? Нужна ни е светлина.

Той протегна меча си. Сньог прокара ръце нагоре-надолу по острието и промърмори някакви думи. То заблестя с мека златиста светлина, под която до вратата се очертаха две метли. Едната беше чисто нова, а другата стар трошляк, чиито върбови клонки бяха в по-голямата си част изпочупени и размъкнати.

— Сега — каза Ший — ще ми трябват малко птичи пера. За предпочитане са тези от бързолет за по-висока скорост на полета. Няма начин наоколо да няма гнезда.

— На покрив сигурно — каза Сньог. — Вие чака, аз взима.

Той се измъкна и след миг го чуха да сумти и да трополи по покрива. След още малко той се вмъкна отново вътре, стиснал в люспестата си ръка снопче пера.

Ший вече беше измислил най-подходящата магия — с едновременно приложение на закона за заразата и закона за подобието. Той положи метлите на земята и докато ги четкаше леко с перата, запя заклинанието си:

Птици от юг, бързолетни от юга ята,

приютете ни на крилете си през нощта.

Нека тези метли, о птици от юг, полетят,

бързи като ваш’те криле и като мисълта.

Ший хвърли едно перце и духна към него, така че то се завъртя и запремята високо във въздуха.

— Вердфьолнир, най-велик от ястребите, призовавам те! — провикна се той.

След това улови перцето, наведе се, развърза връвчиците, които пристягаха върбовите клонки, втъкна перушината между тях и пристегна отново всичко. Ший коленичи, разпери над метлите ръце с движение, което според самия него трябваше да мине за магически пас, и произнесе:

Нагоре и нагоре да се вдигнем

и да политаме в нощта.

Планините трябва да достигнем

преди настъпването на деня.

— Сега вече мисля — обясни той, — че ще стигнем до Стейнбьорг съвсем навреме.

Сньог посочи метлите, които като че ли живееха свой собствен живот в бледо осветената стая.

— Вие летите по въздуха? — попита той.

— С най-голямо удоволствие. Ако искаш, можеш да дойдеш с нас. Предполагам, че новата метла ще издържи и двама.

— О-о, не! — поблагодари Сньог, докато отстъпваше уплашено. — За Имир, благодаря! Аз оставам на земя, нали така. Отивам при Елвагеву пеша. Няма да изгони такъв красив. Вие не се тревожи. Зная път.

Сньог направи някакъв неопределен жест на сбогуване и се изниза през вратата. Хаймдал и Ший, понесъл метлите, го последваха. Небето започваше да просветлява под първите ласки на утрото.

— Сега ще видим каква работа ще свършат тези метли — подхвърли Ший.

— Какво е изкуството на тяхното управление? — попита Хаймдал.

Ший нямаше ни най-бегла представа, но отговори самонадеяно.

— Просто ме гледай и прави като мен — заръча той и обкрачи своята метла, като притисна дръжката й между бедрата си, а хундингсбана затъкна в колана си, след което произнесе:

Ясен, дъб, метла!

Преди края на нощта

Стейнбьорг трябва да качим.

Света от зла орис да спасим.

Метлата под него се стрелна нагоре с такъв устрем, че едва не изхвърли ездача си.

Ший сграбчи дръжката така силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха. Нагоре, нагоре, нагоре… той продължаваше да се издига, докато всичко наоколо не потъна във влажната непрогледност на облаците. Метлата летеше под все по-голям и по-голям ъгъл, докато най-накрая, за свой голям ужас, Ший откри, че летеше с главата надолу. Той усука краката си около дръжката и се притисна здраво, докато метлата замря за миг във върха на своя лупинг с увисналия под нея Ший. След това се гмурна надолу, полегна странично, извъртя се, а ездачът й през цялото време се подмяташе като език на камбана.

Черната земя изведнъж изскокна изпод облаците и се втурна насреща му. Тъкмо когато вече беше сигурен, че ще се изпусне и размаже на земята, той съумя да се увие около дръжката. Метлата се изправи, полетя напред с главоломна скорост и започна да надига нос за следващ лупинг. Ший пропълзя няколко сантиметра напред, за да коригира курса и с теглото си. Метлата намали скоростта, поколеба се около четирийсет и петия градус, след което мощно се завъртя в кръг. Черната скала на Муспелхайм закръжи като пощуряла под краката му. Ший се изправи назад и подръпна дръжката. Метлата излезе от кръга само за да се завърти в обратна посока. Ший отново я подръпна, но този път внимаваше да не го прави прекалено силно. Всъщност вече беше толкова замаян, че не знаеше дали все още се върти в кръг или не.

В продължение на няколко секунди летя в стил бавна „жабка“ с моментни конвулсии, като обзет от сърбежи кит. Беше по-лошо от колесницата на Тор. Стомахът на Ший, който винаги проявяваше чувствителност към този род движения, не му изневери и в този труден миг — вълшебникът се наведе и украси Муспелхайм с остатъците от последното си хранене. След като отхвърли и тази работа, Харолд се зае с мрачна решителност да опитомява своя ат. Както вече беше установил, возилото му притежаваше всички задължителни за един самолет характеристики, а именно както надлъжна, така и странична нестабилност. Независимо от това дали отклонението беше нагоре, надолу или настрани, движението му трябваше да се коригира на мига и точно до необходимия градус. Все пак можеше да се кара.

До слуха му достигна приглушен далечен писък: „Хаараалд!“ През последните минути беше дотолкова зает, че съвсем не му беше останало време да погледне Хаймдал. На около четиристотин метра вдясно Безсънния се беше вкопчил отчаяно в своята метла, изпълняваща безкрайна поредица от лупинги, която би подсладила сънищата на всеки собственик на увеселителен парк.

Ший насочи внимателно метлата си за широк завой. Когато вече се беше приближил на около стотина метра до возилото на Хаймдал, то внезапно изостави лупингите и се втурна насреща му. Хаймдал изглежда беше безсилен да предотврати сблъсъка, но Ший успя да се отдръпне в последния миг и развял руси къдри, Безсънния се стрелна под него. Ший направи завой и откри, че Хаймдал вече беше впримчен във въртележка по хоризонтала.

Когато богът се обърна с лице към него, Ший забеляза, че то изглеждаше по-бледо отвсякога. Асът се провикна:

— Как се управлява това, о, най-добър приятелю сред вълшебниците?

— Наклони се наляво! — извика Ший. — Когато се гмурне, се изпъни леко назад, колкото да я уравновесиш.

Хаймдал го послуша, но се изпъна малко прекалено назад и зацикли в нова серия лупинги. Ший му изкрещя да се наведе напред, когато метлата достигне най-ниската точка на лупинга.

Хаймдал отново прекали и този път пикира като изтребител, но вече беше схванал принципа и успя да се измъкне.

— Изобщо не мога да стигна при Один навреме! — извика той и посочи надолу. — Виж, войнството на Сурт вече се събира за Рагнарьок!

Ший се наведе над разхвърляната равнина. Погледът му веднага различи безкрайните редици от великани — те пъплеха по нея с пламтящи мечове, които проблясваха като светулки върху черните скали.

— Накъде е планината? — извика в отговор той.

Хаймдал посочи наляво.

— Там някъде трябва да има висок ледник. Струва ми се, че магията тук е все още достатъчно силна, затова не виждам ясно.

— Давай тогава да минем над облаците. Готов ли си? — Ший се килна леко назад и се заиздига, последван от Хаймдал. Сивият мрак на облаците ги обгръщаше отвсякъде и Харолд се надяваше да не са се отклонили от курса. След това сивото избледня до перлено и се оказаха над безкрайно море от облаци, позлатявани от изгряващото слънце.

Хаймдал посочи с ръка:

— Няма спор, Стейнбьорг лежи ей там! Хайде да побързаме!

Ший се вгледа, но не успя да различи нищо повече от още едно кълбо облаци, може би само малко по-плътни от останалите. Стрелнаха се натам.

— Трябва да има начин да се спре! — изкрещя Хаймдал. — Как се спира това нещо?

Вече бяха опитвали на три пъти да се приземят на върха, но всеки път метлите профучаваха над скалите с убийствена скорост.

— Ще трябва да използвам магия — предупреди го Ший и занарежда:

Ясен, дъб и тисове,

и малки бели рисове.

Над Стейнбьорг вече три пъти летим

и нека меко, точно да се приземим!

Метлите намалиха скоростта и Ший се приземи с лекота. Хаймдал го последва, но се заби в някаква пряспа. Измъкна се оттам с побелели вежди и коси, но лицето му беше озарено от най-ослепителната усмивка, на която беше способен.

— Все съм виждал вълшебници, Харалд, ама като теб — никога! Но намирам методите ти донякъде за драстични.

— Ако вече не ти харесва метлата — отвърна по същество Ший, — можеш да ми я дадеш, а аз ще изхвърля тази старата. Твоята ще ми свърши работа.

— Вземи я, ако толкова ти харесва. Но сега пък аз ще ти покажа нещо. — Той огради с длани устата си и изрева: — Юху-у! Зла-а-тен връ-ъх! Юху-у! Зла-а-тен връ-ъх! Твоят повелител Хаймдал Одинсон те-е вика-а-а!

Известно време не се случи нищо. След това Ший съзря трептящо многоцветно лъчене във въздуха над главата си. В небето се образуваше дъга, а той стоеше в центъра й. Но за разлика от повечето дъги тази имаше край, който се спускаше плавно в снега пред краката им. Цветовете ставаха все по-наситени и плътни, докато най-накрая закриха снега, облаците и зъберите зад тях. Надолу по дъгата препускаше огромен бял кон с метално жълта грива. Животното слезе от дъгата и зарови муцуна в гърдите на Хаймдал.

— Хайде, идвай! — подвикна Хаймдал. — Позволявам ти да яздиш с мен, но ще се качиш отзад. И да не си помислил да го ръчкаш с хундингсбана!

Ший се натовари с багажа си, съставляван от меч и метла. Конят се завъртя и се втурна по дъгата. Галопираше бързо, с дълъг разтег, но почти беззвучно — сякаш препускаше по някакво безкрайно пухено легло. Вятърът свиреше в ушите му със скорост, за която Ший можеше само да гадае.

След час-два Хаймдал обърна глава:

— Къщата на Свер е там долу, под облаците — виждам я оттук.

Дъгата се изви надолу и изчезна в сивото на облаците. За момент отново попаднаха в лепкавите им влажни прегръдки, а дъгата, с малко по-убити цветове, но не по-малко плътна, ги поведе направо към портата на фермерската къща.

Златен връх препусна до коневръза в кишавия от топящия се сняг двор. Хаймдал скочи от коня и се засили към вратата, пред която пазеха двама яки руси мъже.

— Ей — провикна се подире му Ший, — дали бих могъл да получа нещо за ядене?

— Няма време — обясни Безсънния през рамо, преди да изчезне зад вратата, за да се появи малко по-късно с рог и меч. Каза няколко думи на хората пред вратата, които прибягаха зад къщата и след миг вече извеждаха конете си.

— Герои от Валхала — обясни Хаймдал, докато се препасваше и закопчаваше. — Били са поставени тук на стража, да пазят гялахорн, докато се водят преговорите по моето освобождаване.

Той сграбчи рога и се метна на седлото. Дъгата беше сменила посоката си, но лежеше все така право пред тях, когато Златен връх препусна по нея.

Ший попита:

— А не можеш ли направо да надуеш твоя рог, без да изчакваш срещата с Один?

— В никакъв случай, вълшебнико Харалд. Странника е господар на хората и боговете. Никой не действа без негово разрешение. Но се опасявам, че ще се върне късно, много късно… — Той обърна глава и сякаш се заслуша. — Чуй това! Чуваш ли сега… Не-е, ти не би и могъл. Но моят слух долавя звуци, които ми говорят, че кучето Гарм^[1] — това огромно гадно чудовище, е на свобода.

— Защо Один губи толкова време, за да достигне ада? — попита озадачено Ший.

— Ходи там дегизиран така, както го видя и ти в равнината. Пророчицата Груа е от великанско потекло. При всички положения ще откаже да го посъветва, или пък ще му даде лош съвет, ако разпознае в него аса.

Златен връх изскочи над облаците и продължи да препуска по дъгата, която сякаш преливаше в безкрая. Ший се захвана да изчислява колко ли стека щяха да излязат от това великолепно, едро и охранено животно. Никога през живота си не беше ял конско, но при това си разположение на духа нямаше нищо против да опита.

Слънцето вече се снижаваше, когато отново преминаха надолу през облаците. Този път попаднаха направо сред снежна вихрушка. Под тях и около тях Ший различаваше назъбена мрачна местност с извисяващи се, остри черни планински върхове, прекалено стръмни, за да задържат сняг.

Дъгата свърши рязко и те стъпиха на неравен път, виещ се между скалните игли. Копитата на Златен връх зачаткаха по замръзналата почва. Пътят се виеше и криволичеше надолу, към дъното на огромна гърловина; бе обграден и от двете страни със скални стълбове и стени. Снежните парцали падаха вертикално в неподвижния въздух и се посипваха върху жалките туфи мъх, които съставляваха единствената растителност тук. Студът режеше като с нож. Огромни ледени висулки с размерите на слонски хобот провисваха от всевъзможни места. Не се чуваше друг звук освен тропота на коня и забързаното му дишане, което се кондензираше в малки облачета пара, струящи от ноздрите му.

Ставаше все по-тъмно и по-тъмно, все по-студено и по-студено. Ший прошепна — и сам не знаеше защо, но му се стори много подходящо:

— Този ваш ад студен ли е?

— Най-студеният от деветте свята — отвърна Хаймдал. — Я сега ми подай големия меч, за да осветя с него пътя ни!

Ший се подчини. Всичко пред тях, доколкото можеше да се види над рамото на Хаймдал, беше непрогледен мрак, сякаш черните стени ги бяха притиснали отвсякъде. Ший пипна една от скалите на бездната, ограждащи пътя, след което рязко отдръпна ръката си. Студът от камъка опари пръстите му през дебелата ръкавица като огън.

Ушите на Златен връх щръкнаха напред в светлината на меча. В образувалия се между тях сноп лъчи внезапно блесна искрица живот, изразяваща се в тайнствено сиво-синьо фосфоресциране. Ший успя да познае и при това бегло осветление високата фигура и провисналата шапка на Странника, застанал до своето пони. Там имаше и някаква трета фигура, обвита и забулена в черно, но лицето й изобщо не се виждаше.

Один наблюдаваше приближаването им.

— Здравейте! Мугин ми донесе новините за вашето пленничество и за бягството ви, като втората новина беше определено по-добрата — каза той със звучния си глас.

Хаймдал и Ший слязоха от коня. Странника изгледа втренчено Ший.

— Ти не беше ли оня загубеняк, когото срещнах край Световния кръстопът? — попита той.

— Той и никой друг — намеси се Хаймдал. — Вълшебник и половина е, както и най-ловкият простосмъртен, който някога е държал меч. Ще го взема под моите знамена. Носим хундингсбана и главата. Успя ли да добиеш онова, за което беше дошъл?

— Да или поне долу-горе. Аз и Видар ще трябва да се изправим срещу синовете на Вълка, срещу тези отвратителни чудовища. Тор ще се бие с Червея^[2]; Фрейр със Сурт. Ул със своите хора ще се изправи срещу планинските великани, а ти, доколкото зная, срещу ледените.

— Всеотче, ти си необходим. Кучето Гарм се е изскубнало и Сурт е повел огнените мечове от юг, за да ги присъедини към ледените великани. Времето настъпва.

— Ай-й! — изпищя увитата в черно фигура. — Сега вече те познах, Один! Проклети да са дните, когато езикът ми…

— Млък, вещице! — звучният му глас сякаш изпълни това окаяно място с гръм. — Надувай тогава рога, сине мой! Вдигни нашите войски, тъй като Времето настъпва.

— Ай-й! — отново запищя пронизително черната фигура. — Върви си, прокълнати, там, откъдето си дошъл!

Изпод черните одеяния се подаде ръка и Ший забеляза с настръхнали коси, че тя беше лишена от плът. Ръката сграбчи стиска сняг и я хвърли срещу Один. Той се разсмя.

— Върви си! — изпищя пророчицата и отново хвърли стиска сняг, но този път срещу Хаймдал.

Неговият единствен отговор беше да вдигне рога към устните си и да поеме дълбоко въздух.

— Върви си, казах… — изпищя отново тя.

Ший мерна за миг смразяващата кръвта гледка на голия череп под качулката, докато пророчицата се навеждаше за още сняг.

— … от което и презряно място да си се домъкнал тук!

Първите тонове на гръмогласния рог запълниха цялото пространство със страховития ек на войнствена и всепобедна музика. Скали се разтърсиха, ледени висулки започнаха да падат прекършени, а Харолд Ший видя третата стиска сняг, тази безвредна малка бучица, да полита към него от безплътните пръсти на Груа…

 

 

— Добре — каза в заключение детективът. — Искрено съжалявам, че не можете да ми помогнете с нищо повече, доктор Чалмърс. Ще трябва да известим роднините и познатите му в Сейнт Луис. От време на време наистина ни попадат такива случаи с изчезнали хора, но обикновено ги намираме. Ще се оправите с всички тези неща, нали?

— Разбира се, разбира се! — успокои го Рийд Чалмърс.

Детективът се ухили:

— При всички положения си плащате отчета, независимо дали го искате или не. Можете да го изхвърлите. Довиждане. Довиждане, доктор Чалмърс, господин Беярд. До скоро виждане.

Вратата на стаята се затвори.

Уолтър Беярд, излегнат в единствения свестен фотьойл на Харолд Ший, попита:

— Защо не му каза онова, което мислиш, че се е случило всъщност?

— Защото ще е, как да кажа, донякъде трудно за доказване — обясни Чалмърс. — Не искам да се превръщам в обект на публичен присмех.

Гертруде се намеси:

— Не беше честно от ваша страна, докторе. Дори ако не желаете да споделите с мен, можеше поне…

Беярд повдигна вежда към разтревоженото момиче:

— Ех, ех! А кой отричаше възмутено допреди малко, че е възможно Харолд да бяга от нечии майчински грижи, когато детективът го питаше очи в очи?

Гертруде се сопна:

— Първо на първо, изобщо не е така, второ на второ — изобщо не ви влиза в работата, и трето на трето — вие двамата бихте могли поне да оказвате съдействие, след като аз плащам за услугите на господин Джонсън!

— Скъпа Гертруде — каза Чалмърс, — ако смятах, че има и най-малка възможност да се помогне, щях на драго сърце да запозная вашия господин Джонсън с моята хипотеза. Но ви уверявам, че той надали ще е склонен да повярва в нея, а дори и да е, теорията не предоставя… ъ-ъ-ъ… подходяща отправна точка за неговите изследователски методи.

— И още нещо, Герт — намеси се Беярд. — В този случай можеш да докажеш всичко само в едната посока, но не и в противоположната. Ако Ший не успее да се завърне оттам, където смятаме, че е заминал, сто процента не би успял да се върне и Джонсън. Тогава защо да изпращаме Джонсън след него? — Той въздъхна. — Ще е малко калпаво без Харолд, без всичките негови…

Ву-уп! Мощен тласък на разместващи се въздушни пластове събори Чалмърс, изби картината от стената, запрати я на пода сред звук от строшено стъкло и вдигна купчинката листове от бюрото на Ший във въздуха. Може би имаше и по-дребни щети.

Дори и да беше така, нито Гертруде, нито Чалмърс, нито Беярд ги забелязаха. В средата на стаята стоеше обектът на техния разговор, увит в безчет метри одеялоподобен вълнен плат. Кожата на лицето му беше загоряла и леко изпръхнала. В лявата си ръка стискаше груба метла от върбови клонки.

— Ей! — провикна се Ший, наслаждавайки се на изражението им. — Вие тримката вечеряли ли сте вече? Да? Добре, тогава можете да дойдете и да ми правите компания, докато ям! — Той хвърли метлата в ъгъла. — Сувенир от пътуването. Свърши ми добра работа, но се опасявам, че тук няма да става за нищо.

— Н-но… — започна да заеква Чалмърс, — нали не се готвиш да отидеш в ресторанта с тези… ъ-ъ… одеяния?

— По дяволите, разбира се. Гладен съм!

— Какво ще си помислят хората?

— К’во ми пука!

— Боже Господи! — възкликна Чалмърс и излезе след Ший.