Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (33)

Тринайсет

Някакъв гологлав гавазин и единият от Медоровите резачи на въжета се препираха толкова ожесточено, че не забелязаха килима, който се издигна над главите им. Лагерът под краката им се беше превърнал в същински ад. Навсякъде се сгърчваха и рухваха палатки. Някои от тях бяха големи като циркови куполи и падането им представляваше внушителна гледка. Под стелещите се пластове плат мърдаха неясни фигури, а на места имаше масови сбивания. По-надолу по хълма една от огромните палатки избухна в пламъци и разпръсна падащия мрак, а около нея трескаво зашетаха хора, които се опитваха да я изгасят със смешно малки кофички вода.

Килимът се движеше вълнообразно, като не пренебрегваше и страничните приплъзвания. След няколко опита Ший установи, че можеше да го управлява, като подръпваше и отпускаше ресните на водещия му ръб. Но по-нататъшните експерименти го убедиха, че насочването му беше изключително деликатна работа и че трябваше много да внимава, за да не изръси всички пътници на земята. При последвалото рязко гмурване Роджър се изтъркаля и почти напълно се разпови от допълнителния килим. Медоро, макар и невечерял, се беше обагрил в наситенозелено.

— Къде е? — провикна се Ший.

Медоро посочи към най-голямата от палатките, издигащи се на един от многобройните заоблени върхове на хълма. Шатрата на Дардинел. Ший подръпна ресните и килимът покорно пикира натам.

Сама по себе си шатрата съставляваше малко градче. Около основния купол бяха пристроени голям брой по-малки палатки. Тежки балдахини ги свързваха с него. Сред тях се открояваше високата фигура на самия Дардинел на гърба на неговия жребец, зарбиколен от група офицери — също на коне.

— Къде е харемът? — попита Ший.

Медоро сложи длан върху глигите си в усилието да потисне поредния позив за повръщане, а с другата си ръка посочи към една продълговата палатка, разположена встрани от основния купол.

Поради рязкото пикиране гласът на Ший достигна до слуха на групичката на хълма и всички обърнаха лица към тях. Офицерите нададоха викове, а някои от тях дори се изхитриха да хвърлят копията си срещу налитащия килим. Преди разгневените воини да се бяха окопитили напълно, килимът прелетя над главите им и се устреми към харемната палатка. При първия полет над нея Ший, който започна да управлява само с лявата ръка, извади с дясната меча си и направи щедър петметров разрез в плата на покрива. След това направи остър завой и се втурна назад към разреза.

— Залегни! — заповяда на Медоро той и подкара право към отвора, който междувременно се беше разширил достатъчно благодарение на опъна на въжетата. Единият рог на Ший се закачи за миг в ръба на прореза, но без усилие разкъса плата. Вече бяха в харема.

Помещението беше пълно с жени, а килимът летеше толкова ниско, че ако Ший се протегнеше над ръба, можеше да се ръкува с тях. Жените обаче не бяха настроени за ръкуване. Те се пръснаха наоколо с писъци: „Дяволът! Дяволът! Дяволът!“ А Ший ги окуражи допълнително, като се надвеси над ръба и поръмжа зловещо.

Килимът прелетя плавно до най-близкото вътрешно отделение и спря веднага щом водещият му край се опря в плата, а ръбовете му продължиха вълнообразното си движение, сякаш бяха криле на морска мантия. Ший се протегна и отметна чергилото от камилска вълна. Следващото отделение представляваше кухня, съвсем празна, ако не се брояха походните мебели. След него имаше още едно празно помещение, ако не се смятаха барикадиралите се в него двама евнуси, които се опитаха да ги улучат с чинии. Те пищяха с цяло гърло, а единият дори се опита да премине под килима и да ги обгради, но Ший вече напредваше в следващото отделение.

— Проклет лабиринт! — изруга Ший. Шумотевицата навън се приглушаваше от дебелия плат на стените до тих шепот. Следващите две отделения също се оказаха празни, след което вечерната прохлада отново облъхна лицата им. Ший успя да различи на фона на горящата в далечината палатка силуетите на двама пеши войници и на един конник. Той бързо обърна килима назад и когато стигна до харема, отново премина през прореза. Мина за втори път само през кухнята. Цялата палатка се разтърси и олюля под ударите на резачите на въжета.

Въпреки това Ший насочи изтребителя си към единствения непроверен изход. Удар с меча, чергилото се свлече… и попаднаха право в целта.

Отделението, което Дардинел използваше за най-лични наслади, беше пълно с красиви вещи. До срещуположната стена под изящно кандило, над което се виеше на тънки струйки тамянен дим, върху безценен килим купчина безценни възглавници образуваха най-невероятното легло, което бяха виждали очите на Ший. В средата му се очертаваше самотна фигура.

Ший се опита да спре килима, като подръпна ресните, но това само го издигна към тавана. После ги дръпна надолу и полетя към пода. Отначало смяташе да забере девойчето на скорост като героите в уестърните, но след това премисли и се отказа — беше прекалено рисковано. При всички положения трябваше да направлява килима поне с една ръка, а и не можеше да очаква никаква помощ от Медоро.

Той направи завой и когато тръгна да облита наново стаята, изрецитира:

Вълна, стан, килим, ресни,

под, небе, звезди, луна!

Плавно спри и замръзни,

да спасим прекрасната жена!

Килимът спря. Разстоянието до пода беше голямо, а моментът — изключително неподходящ за навяхване на глезените. Ший обаче се провеси на ресните, след което се пусна. Приземи се насред възглавниците на ръце и крака и се изправи бързо на колене.

Фигурата върху леглото се претърколи, впи в него яростен поглед изпод побелелите си разчорлени коси и изръмжа гневно.

— Вай, вай, вай! — изпищя отгоре Медоро. — Това е самият емир! Дошъл е сетният ни час. Един е Аллах!

И действително емир Аграмант, повелителят на правоверните, закрилникът на бедните, справедливият и милостив господар на Хиспания, лежеше там, овързан и стегнат като добиче на заколение. От устата му стърчеше собствената му чалма.

— По дяволите! Отново магии! — произнесе гласът на Белфегор зад гърба му. Ший се обърна и я видя изправена, стиснала в ръка дълъг кинжал и готова във всеки миг да се хвърли отгоре му.

— Стой! — извика той. — Аз съм Харолд, не ме ли позна?

— Ти, рогати дяволе, да си господарят Ший? Не-е, невъзможно… макар гласът ти…

— Хайде стига, не ме ли познаваш? Това е просто шегичка, магическа шегичка. Другият дявол там горе е приятелчето ти Медоро. Сега схвана ли? Дошли сме тук, за да те спасим.

— Не, това е някакъв долен номер. Човек ли си, животно ли си, само не се приближавай, защото ще си изгубиш главата!

— Медоро! — провикна се Ший. — Не иска да ни повярва. Спретни й тогава една поема, та да се научи.

Ако се съдеше по изражението на Медоро, музата му беше по-скоро гневна, но той старателно прочисти гърло и начена с виещ глас:

Доверието в нас изгубило е вече свойта сила,

но се вгледай по-дълбоко и добре във нас, о, моя мила!

Никой да избягаме оттук не ще ни позволи,

затова на магията на Хар се подчини!

И сърцето ми разбито е, и страстта ми — потушена.

Закрила само от Аллах душата вижда примирена.

— Като че ли започвам да ви вярвам — каза Белфегор и лицето й се отпусна. — Това създание наистина говори с гласа на Медоро. Какво сте замислили този път, приятели мои?

— Скачаме върху килима и изчезваме оттук — обясни подробно Ший.

Момичето се изправи на пръсти, но не успя да достигне килима.

— И как смяташ да го направим?

— Трябват ни няколко чалми — отговори делово Ший. — Къде можем да намерим?

Белфегор притича до големия сандък в другия край на палатката.

— Тук! — каза тя и отвори капака му.

Сандъкът беше пълен до горе със старателно сгънати и подредени копринени чалми. Ший завърза здраво няколко от тях и хвърли единия край на импровизираното въже на Медоро, който го улови, като подръпна за проба и задържа втория край, докато Белфегор се изкатери до килима. След това се хвана с две ръце на най-долния от възлите и започна да се катери, но в същия миг въжето се отпусна и той тупна по гръб на земята, а горният край го плесна по лицето.

— Ей! — изкрещя Ший, като скочи и в бързината стъпи върху емира. Когато Медоро се наведе над водещия ръб на килима и изломоти нещо, погледът му не вещаеше нищо добро. Краят на летящия килим се повдигна и той леко промени положението си.

Ший тъкмо се готвеше да каже нещо по-силно, но преди да беше успял да намери точните думи, над ръба се надвеси Белфегор и му подвикна:

— Хвърли насам единия край! — Тя го улови, усука въжето около кръста си и викна: — Качвай се, сър Харолд!

Ший се поколеба, изплашен, че може да събори момичето отново долу; все пак тежеше над осемдесет килограма. Но точно в този миг в отделението за плътски наслади с бойни викове и размахани ятагани нахлу отряд евнуси. Ший се изкатери по копринените тюрбани със завидна скорост, след като хвърленият срещу него кинжал просвистя край главата му.

— Разкарай се оттук и ме остави да си свърша работата! — просъска той на Медоро и го изтласка отново на мястото му. След това пое управлението в свои ръце, каза нещо на килима и се устреми към изхода на пристроената палатка. Само миг, и прохладата на спускащата се вечер облъхна напрегнатите им лица. Пожарът в долния край на лагера все още озаряваше всичко наоколо.

Ший издигна килима до височина, на която облакът от вражи стрели не можеше да ги достига, и се обърна към Медоро.

— Сега какво ще ми кажеш за свое извинение? Трябва да е нещо адски убедително.

— Ами… такова… аз… приятелю Хар, нека щитът на хляба и солта, които сме споделили, пресече пътя на меча на твоята ярост. Прави са думите на Ал Ка’сун, че само този, който прозира в множество сърца, може да прозре в своето собствено.

— Вай, горкият аз, най-злочест сред людете! — Той наведе нещастно глава, а обсипаните му със скъпоценни камъни гривни проблясваха, докато се биеше в гърдите. — Твоят беден слуга нямаше никаква задна мисъл, но когато изпусна края на въжето, той реши, че е изгубил всичко, и се подготви да те жали до края на дните си. Но Всемогъщият Аллах те съхрани, о, радост за очите ни.

— Мръсен поганец! — процеди през зъби Ший. — Значи си се готвел да драснеш и да ме зарежеш, а след това да съчиниш някоя от убийствените си поеми по повода. Това ли си мислеше, а? Казвай!

— Не, аз съм проста тревичка в бурята на твоя гняв и душицата ми е свита, братко мой! — каза Медоро, пресегна се с две ръце към широкото деколте на ризата си и драматично разкъса цели пет сантиметра от него.

Ший вече беше забелязал, че точно на това място ризата му беше кърпена най-малко шест-седем пъти и явно ставаше въпрос за някакъв затвърден навик на младежа.

— След като няма прошка за това, по-добре е да подиря смъртта — продължи Медоро.

Две едри сълзи се отрониха от очите му и заблестяха върху връхчетата на глигите му.

Белфегор го прегърна през рамото.

— Горкичкият ми той! Не тъжи! Сър Харолд, държа да ти кажа, че не е почтено да утвърждаваш точно по този начин превъзходството си над злочестия младеж, защото той е трубадур и нежна душа и не мисля, че е много рицарско да се усъмняваш в най-искреното му желание да помогне в това ни начинание.

— Добре, добре — подигра я Ший. — Той е герой на героите и всеобщ любимец. Само се чудя защо ти развалихме рахата. Толкова си беше добре там, долу, когато ти се натресохме неканени.

Сега беше ред на Белфегор да се засегне, тъй като я гледаше с отмъстителен присмех.

— Засрами се! — каза тя. — Ако можеш да ме омагьосаш така, че да загубя всякакво чувство на благодарност, смятай, че ще си успял да ми върнеш жеста, който направих за теб.

Ноздрите й гневно трептяха. Ший се почувства отвратително и се съсредоточи върху навигаторските си задължения, които бяха идеалното за момента средство за повдигане на духа…

След като се успокои, Ший реши, че беше доста незряло от негова страна да стоварва гнева си върху Медоро, който без всякакво съмнение беше от шизоидните типове, които реагират с разложение на личността на всеки по-голям стрес, и че именно той, дипломираният психолог Харолд Ший, го беше въвлякъл в условията на игра с напълно необичайни правила. Но на глас изрече само:

— Добре, приятели мои, не смятам, че е нужно да се караме повече. — Той много ясно осъзнаваше, че в основата на караниците беше именно неговото поведение, но беше също така и водещата личност в малката им групичка и знаеше, че всяко извинение би подронило авторитета му. — Към замъка Карена, нали така?

— Лъкът ми — обади се Белфегор. — Без него съм като без ръце. Ако имаме късмет, бихме могли да го намерим в странноприемницата, където бяхме отседнали. Ще бъдеш ли така добър да насочиш килима натам, сър Харолд? — Тонът й все още беше доста хладен.

— Идеята не е лоша — каза Ший, докато насочваше изтребител с ловки подръпвания към селцето. — И без това ми се искаше да си кажа две-три думи с ханджията, а сега съм и подходящо издокаран за случая! — добави той и гордо поглади глигите си.

Ший усети как зад гърба му момичето си потърси по-удобно място и най-накрая седна върху навития около Роджър килим. Отдолу се дочуха приглушени думи и гневно ръмжене. Белфегор подскочи рязко и опасно разлюля килима.

— Какво става тук, да ни би летящите ти килими да са и говорещи?

Ший се усмихна през рамо.

— Това е твоят добър стар приятел Роджър Каренски. Ще го караме обратно на чичо.

— Наистина ли? — Тя отви единия край и погледна внимателно, за да различи нещо в спускащия се мрак, след това се разсмя звънко. — Не-е, това е наистина страшно забавно. Сър Харолд, възвръщам ти достойнството на мой истински рицар. Ще ми позволиш ли да си отрежа едното от тези огромни уши за трофейната ми сбирка? — Тя измъкна малкия си и много остър ловджийски нож и килимът се разлюля отново, тъй като ужасеният Роджър се опита да се съпротивлява. Дяволското лице на Медоро отново беше оцветено в наситенозелено. Ший подхвърли през рамо:

— Отряза ли го вече, приятелко? Побързай, защото вече пристигнахме.

Селото беше под краката им. Прозорците на странноприемницата бяха осветени в лимоненожълто. Ший направи една обиколка около сградата, след което изравни килима с прозореца на горната спалня и погледна вътре. В стаята нямаше никой, само малък светилник гореше на някаква ниска масичка.

— Не го виждам — каза той, — спомняш ли си къде си го оставила?

— Мисля, че го оставих до себе си на леглото… заедно с колчана — колебливо каза тя.

— Сега върху леглото няма нищо. Медоро, ние с теб ще влезем да потърсим. Красавице, ти оставаш тук и следиш килимът да не се отдалечава от прозореца, защото може да ни се наложи да се оттегляме с бягство. Управлява се с подръпване на ей тези ресни тук. Ако Роджър реши да лудува, позволявам ти да му клъцнеш и двете уши.

Медоро предложи плахо:

— О, братко мой, господарю мой, няма ли да е по-уместно аз да остана тук и да ви изчакам, защото мога да защитя килима от чуждо посегателство, а и не бих могъл да позная лъка, тъй като за мен всички те са едни и същи?

— Не! — отговори изчерпателно Ший. — Тръгвай!

Той се промъкна предпазливо през прозореца и протегна ръка, за да помогне на Медоро. Преровиха спалнята от единия до другия край, като повдигнаха подред всички килими и огледаха всеки ъгъл, но не откриха дори и следа от лъка и колчана.

— Иншаллах! — прошепна Медоро. — Значи така ни е било писано и нико…

Той млъкна и се заслуша в приближаващия се конски тропот и след това в гласовете отдолу. Някакъв мъж каза почтително:

— Ханджи, дали случайно в кервансарая ти не се укриват бегълци от закона и от Повелителя на правоверните?

— Вземете ми главата, ако има нещо такова! — загъгна гласът на съдържателя. — Само да подозирах нещо подобно, веднага щях да ги предам овързани на слугите на принца. И защо сте решили, че ще са в моя кервансарай?

Другият глас отвърна:

— Аллах ни е свидетел, сърцата ни са свити и като че ли някакво проклятие лежи над тази наша война за сразяването на назаряните! За кой дявол иначе щеше господарят Дардинел да води онази франкска червенокоса вещица, която събуди ревността на синовете на Нечестивия. Още с падането на залеза лагерът ни беше нападнат от цяла армия яростни джинове, всеки от тях висок колкото трима мъже, и с по четири медни криле на гърба, които започнаха да събарят палатките ни, сякаш са играчки. Слава на Аллаха, жертвите не бяха многобройни, макар мнозина да се разбягаха в паника, та сме тръгнали да търсим бегълците, а като ги изловим, ще бъдат овързани и под краката им ще бъде разпален огън, за да се научат вече да не дезертират.

Съдържателят явно ги въведе, за да им покаже, че няма никой, защото гласът му заглъхна някъде из долните стаи и известно време се дочуваха само стъпките им. Но след миг гъгненето се поднови:

— … спалня, която е незаета.

Медоро дръпна Ший за ръкава и го погледна изпитателно. Ший изтегли меча си и след като допря плътно устни до ухото на съдявола си, прошепна:

— Извади меча си. След тия небивалици, които наговориха, сигурно няма да е много трудно да ги наплашим. Когато скоча и надам вик, прави каквото правя аз!

Той размаха оръжието си, Медоро извади ятагана си и също го развъртя с несигурна ръка. Стъпките се заизкачваха към тяхната спалня. Ший скочи на площадката пред стълбището тъкмо когато двамата войници, следвани от съдържателя, бяха стигнали до средата му.

Нямаше начин да не им се беше сторил поне сто метра висок, когато налетя върху тях. Медоро се втурна след него с още по-смразяващ кръвта вик. Мъжете на стълбището нададоха ужасени писъци и хукнаха да се спасяват, като пътьом се сблъскаха с ханджията и всички заедно се търколиха до входната врата. След три-четири секунди кълбото от тела и крайници се разплете и войниците се изстреляха през вратата. Последен се изправи съдържателят. Той се беше забавил прекалено дълго и когато стигна до вратата, тропотът на конските копита вече отекваше в далечината. Той беше вдигнал двете си ръце, сякаш се канеше да съблече през глава дългата си риза, а устата му беше отворена за писък, който така и не можеше да нададе — както двигателната система, така и гласните му струни изглеждаха напълно парализирани.

Сърце не му даваше да посече жалкото старче, затова го почерпи с плътен ляв прав. Съдържателят падна покосен като английски боксьор тежка категория и се претъркулна. Зарови лице в ръцете си в очакване на края.

— Иди да се огледаш за лъка, докато аз се позабавлявам с този младеж! — каза Ший и заби крак в ребрата на съдържателя.

Медоро се плъзна покрай тях, като въртеше широко разтворените си очи. Той сигурно си мислеше, че Ший се готви да дялка на живо стекове от злочестия ханджия, но Харолд се задоволи само да го боцка изнервящо с върха на меча си. Най-накрая младият сарацин се върна, размахал победоносно лъка, и каза:

— Всемогъщ е Аллах, наистина го намерих.

— Виж какво, приятелче — обърна се към съдържателя Ший, — не ти знам името, но ако искаш да поживееш още някое време, ще останеш да си лежиш тук кротко и ще броиш много, много бавно до сто. След това можеш да станеш и да разкажеш на целия комшулук как джиновете са ти пощадили живота. Хайде, Медоро.

Когато килимът възстанови плавния си полет, Медоро се протегна и потупа Ший по крака.

— Знай, о, честити господарю Хар — каза той, — че тази случка е достойна за най-божествения стих, изписан от калиграф със злато върху сребърни листи. В името на Пророка, да се свети паметта му, на поетите е дадена дарбата да проникват в мислите на хората и ако имах лютня, щях да сътворя такава поема…

— Но за съжаление нямаш! — прекъсна го Ший. — А и в момента повече ме интересува как да открия най-прекия път до замъка Карена.

Белфегор посочи с ръка:

— Сър Харолд, той се намира ей натам, под съзвездието Лъв. Придържай се към тези три звезди и няма да се объркаш. Много ти благодаря за това, че помогна на Медоро да открие оръжието ми. Много мило беше от твоя страна да го придружиш.

Загледан надолу, Ший установи, че се движеха със скорост от около четирийсет-четирийсет и пет километра в час. Когато плавните, заоблени хълмове отстъпиха място на стръмните планински склонове, наложи му се да издигне килима още по-високо, за да избегне възможността за сблъсък с високото скалисто било. И тримата започнаха да треперят в леките си дрехи, а Медоро дори затрака със зъби. Ший завидя на Роджър за плътния вълнен килим.

Това го наведе на мисълта, че вероятно вече бяха доста далеч от лагера на Аграмант и че в скалистата планина на неговите хора щяха да са нужни дни, за да достигнат до мястото, над което се намираха в момента. Защо да не си отпочинат добре през остатъка от нощта? Той насочи килима надолу, към някакъв заоблен, гол планински връх и плавно кацна върху него, като тихо прошепна (за да не го чуе Медоро) заклинание за обездвижване на място.

Килимът с Роджър отново измуча гневно, когато летящият килим се удари в каменната повърхност на върха. Ший не виждаше никаква причина Роджър да остава топло увит през цялата нощ, докато Белфиби-Белфегор мръзне под ледения планински вятър, затова пленникът беше разповит. Беше му интересно какво ли си мислеше Роджър за всичко това и затова извади натъпканата в устата му чалма.

Съвършеният воин имаше какво да им каже. Започна с това, че ги нарече изчадия адови и еднооки свине, след което се захвана с родата им до десето коляно, като не забрави да отбележи, че чичо му ще ги натика в бакърени бутилки и ще ги прикове там вовеки веков със Соломонов печат. Ший не можа да се въздържи от мисълта, че от чисто академична гледна точка краят на обругаването беше донякъде неиздържан. Явно бавният му бичи мозък не можеше да разреши противоречието — дяволи, говорещи с гласовете на Ший и Медоро.

Поетът подръпна Харолд за ръкава.

— О, братко — каза той, — нали не смяташ да го оставим овързан цялата нощ! Според закона на Пророка е погрешно да се лишава дори и врагът ти от правото да се облекчава. И както казва Абу Новас…

— А както съм казал аз, нямаме друг избор! — прекъсна приказките му Ший. — Нямам никакво намерение да вардя този бивол цяла нощ. А ако Брадамант успее да го освободи, той изобщо няма да си спомни за подобен закон.

Харолд чу как мъжището изпъшка тежко, видя в очите му да проблясват сълзи и което може би беше още по-странно, Роджър стихна напълно.

Белфегор и Медоро се отдалечиха малко по-встрани и се заговориха тихо, загледани в блещукащите едри звезди по небето. Ший видя ръката му да обгръща кръста й и предположи, че на този етап едва ли щеше да си позволи нещо повече, а и при тези обстоятелства надали щяха да се осмелят да си запалят огън. Той откърши вейка от близкия храст и се опита да си представи, че е лула, пълна с благоуханен английски тютюн… Утешението на самотника.

Утешение! Ето от какво имаше нужда. Каква беше ползата да се щура из този водовъртеж от вселени като чужденец? Това, което наистина трябваше да направи, беше да се върне в „Гарадън“, да се сдобие с докторска степен, да стане известен психиатър с клиентела от заможни алкохолици и откачалки и да прави пари. С пари човек може да има всичко — дори любов. Той си припомни едно от статистическите изследвания, проведено от „Гарадън“, според което над шейсет процента от жените могат да бъдат мили и влюбени в мъжа, който печели добре.

В действителност не беше толкова лесно. Онова червенокосо създание там горе беше негова законна съпруга и далеч не всяко момиче, което искаше добре печелещ мъж, можеше да я измести в сърцето му. Той все пак носеше някаква отговорност. Беше се оженил за нея и беше дал клетва да я закриля… най-вече от заплахи като този досадник Медоро. Той се беше натъквал на множество подобни случаи: силни жени, напълно компетентни и самостоятелни, ако, разбира се, оставим секса настрана, си падат по разни поплювковци, към които изпитват майчински инстинкт, и тъкмо поради това се разминават с щастието. Обикновено всичко завършва с намразването на въпросния мъж.

Добре, и какво? Не можеше да убие хладнокръвно Медоро, това не се вместваше в неговия етос, а и най-вероятно щеше да има напълно противоположен от търсения от него резултат. То щеше да фиксира в съзнанието й представата за любовта като нещо мечтано и загубено. Освен това нямаше никакво желание да затрива Медоро. Момъкът беше напълно честен и последователен по отношение на слабостта си като боец и мъж на действието и не се срамуваше от това. Беше просто пародия на сарацински воин… все едно някой от братята Маркс в ролята на Хамлет. Но при един добър режисьор…

Целият проблем беше дело на Чалмърс, тази така цялостно изградена личност, която не се свенеше да разкъса живота на другите хора, за да запълни дупките в своя.

Междувременно нямаше да е лошо да дремне. Медоро сигурно щеше да хвърля по едно око на пленника поне през първата половина на нощта. Искрено се надяваше този идиот да не направи някоя голяма глупост, като например да пусне съвършения воин да се поразтъпче, но се успокои, че ако го стореше, Роджър вероятно щеше да се нахвърли веднага върху него и щяха да вдигнат достатъчно голям шум, за да събудят всички останали.

Някъде в далечината зави вълк. Всички от групичката се размърдаха неспокойно. Отвърна му друг вой. След това вълците изкараха един ужасяващ дует, докато най-сетне се събраха на едно място и замлъкнаха. Тогава Медоро започна да бръмчи равномерно — вероятно някоя от безкрайните си поеми.

„Късметлии“ — помисли си за вълците Ший.