Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (2)

Две

„Добре дошъл в Ирландия“, поздрави се полугласно Ший. След това поблагодари на небесата, че неговият силогизмобил беше пренесъл също дрехите и екипировката му. Какво ли щеше да прави, ако се беше пренесъл чисто гол сред този зимен пейзаж. Не само снегът носеше вина за всеобхватната сивота. Наоколо се стелеше и ледена гъста мъгла, която ограничаваше видимостта до около стотина метра. Пътеката пред него заобикаляше отляво заоблеността на някакъв нисък хълм, върху чийто склон се забелязваше дърво, приведено под напора на меланхоличния вятър. И трите му клона се проточваха в една и съща посока, сякаш за да утвърдят впечатлението, че вятърът тук съвсем не е изключение, а малкото на брой листа по тях бяха не по-малко сиви и отчайващи от самия пейзаж. Дървото беше единственият видим предмет в тази пустош от тиня, трева и мъгла. Ший тръгна към него. Назъбените листа причисляваха екземпляра към северните полупустинни дъбове.

Но те растат само в арктическия полярен пояс, съобрази Харолд. Тъкмо се приближи, за да хвърли един по-подробен поглед, когато дочу изотзад пошляпването на конски копита по калната пътека.

Ший се обърна. Кончето беше доста дребно — горе-долу колкото пони, с дълъг косъм и пищна грива, стелеща се по плешките му. Върху гърба му седеше човек, който щеше да е доста едър, ако се изправеше, тъй като краката му почти докосваха земята, но в момента се беше привел напред заради ледения вятър, който блъскаше в гърба му. Син избелял плащ обвиваше тялото му от седлото до под очите. Безформената, провиснала шапка беше придърпана ниско над лицето му, но не дотолкова, че да прикрие посребрената буйна брада.

Ший измина забързано десетината крачки, които го отделяха от пътеката, и се обърна към мъжа с изречението, съчинено предварително за първото човешко същество в света на ирландската митология:

— Добро да е утрото ти, добри ми човече. Дали в близост мога да открия хан?

Харолд имаше намерение да продължи, но замълча смутено, когато мъжът на коня повдигна шапката си, за да открие едно мрачно гордо лице, чиято лява очна кухина зееше непривлекателно празна. Ший се усмихна плахо, но после набра смелост и продължи:

— Страшно лют декември си имате в Ирландия.

Странникът го изгледа отново с онази клинична отнесеност, която без колебание можеше да се отдаде на някоя рядко интересна форма на шизофрения, и заговори с бавен, дълбок глас:

— Не зная за хановете и за Ирландия, но месецът не е декември. Сега е май и сме във Фимбулветер.

Тръпки на тих ужас пробягаха по Харолд, макар последната дума да не му говореше нищо. Слухът му долови приглушен далечен вой на куче… или вълк. Докато търсеше подходящите думи, нещо изпърха във въздуха. Две едри черни птици, приличащи на необичайно пораснали врани, се снишиха над поляната и кацнаха току до тях, за да си починат върху мократа трева, изгледаха Ший с будни, одухотворени очи и след това се издигнаха отново в небето.

— Добре, но къде се намирам аз?

— На крилете на света, до границата на Мидгард^[1].

— Къде, по дяволите, е това?

В дълбокия глас вече се прокрадваше раздразнение:

— За всичко си има време, място и човек. Но не и за тъпите въпроси и празните шегички.

Странникът показа на Ший обвитото си в плаща рамо и сръчка своето пони, което тръгна по пътеката.

— Ей! — кресна подир него Ший.

Беше направо бесен. Вятърът беше вкочанил пръстите и челюстите му до болка, Ший се беше загубил в някаква арктическа пустош, а гадното старче се канеше да си тръгне и да го зареже на произвола на съдбата. Харолд скочи напред и прегради пътя на понито.

— Абе какви са тия увъртания?! Когато те питат като човек…

Понито се беше заковало на място с почти заровена в сакото му муцуна. Мъжът върху гърба на добичето се изправи рязко и Харолд видя, че той наистина е много висок, цял великан. Но преди да успее да забележи каквото и да било друго, Ший се усети прикован с почти физическа сила от единственото око на странника. Сякаш го пронизваше острие от убийствен мраз, впиващо се болезнено в мозъка му като ледена висулка. Той по-скоро почувства, отколкото чу гласа, който го попита:

— Опитваш се да ме спреш ли, въшко?

За нищо на света Ший не можеше да помръдне нещо повече от устните си.

— Н-н-не! — заекна той. — Просто се чудех дали не бихте благоволили да ми кажете как да стигна донякъде, където е топло…

Окото го задържа още няколко секунди. Харолд усети как то проникна в най-съкровените му помисли. След това мъжът се приведе леко напред, при което втренченото му око се скри зад периферията на шапката, а дълбокият глас произнесе:

— Тази вечер ще съм в къщата на фермера Свер, която е на кръстопътя на света. Можеш да ме следваш.

Вятърът отметна една от гънките на плаща му и в този момент изпод синия плат се издигна лека вихрушка от листа. Едното от тях се залепи за миг върху гърдите на Ший и той го улови с вкочанените си пръсти, а когато го разгледа, установи, че това е съвсем свежо ясеново листо, живо и нежно, със светлозелена пролетна окраска… и то насред безнадеждната пустош наоколо, където растеше единствено полярният дъб.

Харолд пусна понито пред себе си и го последва с вдигната яка, напъхани дълбоко в джобовете ръце и приведено под налитащите снежни парцали тяло. Беше прекалено премръзнал, за да размишлява трезво, но все пак реши да опита. Очевидно логическите формули го бяха захвърлили в съвсем друг свят. Надали се нуждаеше от потвърждението на белобрадия, за да се убеди, че не е в Ирландия. Сигурно нещо беше объркал сметките. Можеше ли да се върне назад и да ги провери? Не!… Нямаше дори най-бегла идея какво е имало на онези шест листа. Трябваше да се справи възможно най-добре в създалото се положение.

Но в кой ли свят се беше стоварил? Леденостуден, безрадостен и брулен от ветровете, населяван от дребни космати понита и мрачни, обвити в синьо мъже с незабравими очи. Може би беше светът на скандинавската митология. Ший не знаеше почти нищо за тази митология освен това, че номер едно в нейната класация държеше някакъв симпатяга на име Один, Воден или Вотан и че имаше още някакъв бог на име Тор, който замерваше с боен чук хората, които не харесваше.

Научната нагласа на Харолд го караше да се пита дали действително ще види тези богове да действат като такива със свръхчовешка сила и дали след като се беше размислил за тия неща, щеше да види някакви митични чудовища. Въпреки всичко, пронизалият го през шапката студ и разхвърчалите се ясенови листа трябваше да имат някакво обяснение. Болката в главата му, разбира се, можеше да се дължи на зараждаща се пневмония, а белобрадите старчета може би имаха навика да тъпчат по джобовете си ясенова шума. Но все пак…

Едрите черни птици кръжаха над тях. Не изглеждаха нито обезпокоени, нито пък проявяваха някакво раздразнение от гадното време.

Взе да притъмнява, макар Ший да не можеше да определи мястото на слънцето в тази сива мътилка от мъгла и налитащи влажни парцали сняг. Вятърът го тласкаше жестоко и го караше да се привежда; калта по пътеката беше замръзнала, но не беше се втвърдила напълно. Ботушите му се бяха скрили в две огромни жълтеникави буци. Можеше да се закълне, че всеки от тях тежеше най-малко петнайсет килограма, че и двата пропускаха вода по всички шевове, прибавяйки към неговите страдания чифт мокри, лепкави чорапи. Неприятно потракване, напомнящо соло на кастанети, го накара да се озърне нервно, но след това осъзна, че този звук издаваха собствените му зъби.

Струваше му се, че е вървял вече дни, макар да знаеше, че надали ставаше въпрос и за часове. Без всякакво желание той извади ръка от джоба и погледна часовника си. Показваше десет часа без четири минути, но явно не беше толкова. Поднесе часовника до ухото си и установи, че беше спрял. Не тръгна дори след като го разтърси и почука.

Помисли си дали да не попита спътника си за точно време, но след това реши, че той надали щеше да има някаква по-точна представа. След това се почуди дали да не запита колко път още им остава, но за целта трябваше да се надвиква с вятъра, а и поведението на стареца не подтикваше към въпроси.

Продължаваха да се тътрят напред. Снегът ставаше все по-гъст в свъсения полумрак. Харолд едва смогваше да различи фигурата пред себе си. Пътят беше придобил неутралната сивота на заобикалящия ги свят. Времето застудяваше. Лепкави и тежки, снежните парцали удряха и жилеха непокритата кожа. От време на време някой внезапен по-силен порив на вятъра вдигаше по полето облаци от тях и ги запращаше в лицето на Ший. Той затваряше плътно очи, а когато ги отвореше, откриваше, че се е отклонил от пътя и че трябва да догонва водача си.

Светлина. Харолд придърпа раницата пред гърдите си, разрови се в нея и усети ледения допир до метала на фенерчето. Издърпа го изпод останалите вещи и натисна бутона. Не се случи нищо; нямаше резултат и след неколкократното разклащане, почукване и натискане на бутона.

След няколко минути щеше да е прекалено късно, за да следва човека на понито само с очи. Независимо дали на старчето му харесваше или не, Ший трябваше да го помоли за привилегията да се държи за края на плаща му.

Тъкмо вече беше набрал смелост да го направи, когато нещо в поведението на понито му подсказа, че пристигат. Миг след това добичето вече подтичваше, а след него през преспите залиташе и се препъваше Харолд, който се опитваше да не изостава. Раницата тежеше цели тонове и той скоро се задъха така, сякаш бягаше по четирийсет и пет градусов наклон, а не по равен полски път.

След малко сред тъмносивия всемир се открои по-тъмно петно. Спътникът на Ший спря понито и слезе от седлото. В бурята се очерта тежка порта от грубо издялани трупи и старецът заудря по нея с юмрук. Вратата се открехна, пропускайки лъч жълтеникава светлина през снежните парцали. Старецът пристъпи в процепа и плащът му просветна в наситеносиньо, облян от светлината.

Изоставеният отзад Харолд успя да извика едно сипкаво „Ей!“, докато подпъхваше крак между касата и врата, която беше започнала да се затваря. Вратата зейна и пред него изникна някакъв мъж с бакенбарди в размъкната туника от домашнотъкан плат:

— Да?

— Мога ли да в-в-вляза?

— Ами-и… — поколеба се мъжът — влизай! Хайде, хайде, че нахлува студ!