Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (64)

ДЕНЕРИС

Довършваше закуската си — студена супа от скариди и фурми, — когато Ирри й донесе картска рокля — изделие от ефирен брокат, обсипан с перли.

— Махни я — каза Дани. — Пристанището не е за дамски глезотии.

Щом Млечните хора я смятаха за дивачка, щеше да им се покаже както подобава. Когато отиде при конюшните, носеше избелели торбести гащи от пясъчна коприна и сандали от плетена трева. Малките й гърди се полюшваха под пъстрия дотракски елек, а от колана й с медальона висеше крива кама. Джикуи беше сплела косата й по дотракския обичай, като завърза на края на плитката сребърно звънче.

— Не съм печелила победи — опита се да спре тя слугинята, когато звънчето тихо подрънна.

Джикуи не се съгласи.

— Изгорихте онези майги в тяхната къща от пепел и пратихте душите им в пъкъла.

„Това беше победа на Дрогон, не моя“, понечи да каже Дани, но си замълча. Дотраките щяха да я ценят много повече с някое и друго звънче в косата. То звънна, когато тя се качи на сребристата си кобила, и след това звънеше на всяка крачка, но сир Джора и кръвните й ездачи не казаха нищо. Да пази народа й и драконите й избра Ракаро. Джого и Аго тръгнаха с нея към морския бряг.

Оставиха зад гърба си мраморни палати и уханни градини и навлязоха в по-бедна част на града. Тук коне и камили се мяркаха рядко, паланкини почти съвсем нямаше, но затова пък улиците гъмжаха от босоноги деца, просяци и мършави псета. Светлокожи мъже в прашни ленени ризи стояха пред вратите и ги гледаха как минават. „Знаят ме коя съм и не ме обичат.“ Дани го разбираше по погледите им.

Сир Джора искаше да я натика отново в паланкина, скрита на сигурно зад копринените завески, но тя му отказа. Твърде дълго се беше изтягала на сатенени възглавнички, оставяйки се на воловете да я лашкат насам-натам. Яхнала, поне имаше чувството, че върви нанякъде.

Не търсеше брега по свой избор. Бягаше отново. Целият й живот май щеше да мине в бягане. Започнала беше да бяга още в майчината си утроба и досега не се беше спряла ни веднъж. Колко пъти двамата с Визерис се бяха измъквали в тъмна нощ едва на стъпка от наетите от Узурпатора ножове? Но всичко се свеждаше до това: бягаш или загиваш. Ксаро беше разбрал, че Пиат Прий събира оцелелите магове, за да й сторят зло.

Когато й го каза, Дани се разсмя.

— Та нали тъкмо ти ми казваше, че маговете не са нищо повече от стари войници, които пъчат суетно гърди и се хвалят със забравени подвизи и отколешна храброст?

Ксаро я погледна угрижено.

— И така си беше. Но сега? Не съм толкова сигурен. Казват, че стъклените свещи отново горят в къщата на Уратон Нощния бродник, а не са се запалвали от сто години. Призрачна трева е израснала в Градината на Джеейн, видели са вълшебни костенурки между слепите стени по Улицата на чародея и всички плъхове из града си хапят опашките. А пък жената на Матос Маллараван, дето веднъж се подигра с проядения от молците халат на един маг, се е побъркала и не иска да облече никаква дреха. Дори в току-що прани коприни се чувства все едно, че по кожата й са плъпнали хиляда насекоми. И Сибасион слепеца, Ядача на очи, е прогледнал отново, или поне така твърдят робите му. Чудни работи. — Ксаро въздъхна. — Странни времена настъпиха в Карт. А странните времена са лоши за търговията. Мъка ми е да ти го кажа, но най-добре ще е да напуснеш Карт завинаги, и колкото по-рано, толкова по-добре. — Той я потупа окуражително по ръката. — Но не е нужно да тръгваш сама. Видяла си тъмни видения в Палата на прахта, но Ксаро сънува по-светли сънища. Виждам те изтегната щастливо в едно ложе, с нашето детенце до гърдата ти. Да отплаваме само двамата с теб по Нефритовото море и ще видиш, че ще се сбъдне! Още не е късно. Дай ми един син, моя сладка песен на радостта!

„Дракон искаш ти да ти дам, но ще има да вземаш.“

— Няма да се омъжа за теб, Ксаро.

Лицето му се смрази.

— Тогава си тръгвай.

— Но къде?

— Възможно по-далече от тук.

Какво пък, навярно беше време. Хората от нейния халазар с радост бяха приели възможността да се съвземат след мъките на червената пустош, но сега, след като си отдъхнаха и си върнаха силите, започнаха да буйстват. Дотраките не бяха привикнали да стоят на едно място. Народ на воини бяха те, не бяха създадени за градове. Сигурно се беше задържала твърде дълго в Карт, изкусена от неговите удобства и прелести. Този град според нея винаги обещаваше повече, отколкото даваше, и възторженото й посрещане се вгорчи, откакто Домът на Немрящите се срина в облак дим и пламъци. Само за една нощ картяните си спомниха, че драконите могат да бъдат опасни. Вече не се надпреварваха да й поднасят дарове. Напротив, Братството на турмалина открито призова да я прогонят, а Древната гилдия на подправките дори поиска смъртта й. Единственото, което Ксаро можеше да направи, беше да възпре Тринадесетте да ги подкрепят.

„Но къде да отида?“ Сир Джора предлагаше да тръгнат на изток, по-далече от враговете й в Седемте кралства. Кръвните й ездачи настояваха да се върнат във великото си тревно море, дори това да означаваше, че ще трябва да пребродят отново червената пустош. Самата Дани се блазнеше от идеята да отседне във Вее Толоро, докато драконите й отраснат и станат силни. Ала сърцето й беше пълно със съмнения. Всяка от тези възможности й се струваше някак погрешна… а и дори да решеше накъде да тръгне, безпокоеше я въпросът как ще стигне дотам.

Ксаро Ксоан Даксос нямаше да й помогне и тя вече го знаеше. Въпреки цялата си показна преданост, той си играеше собствената си игра, също като Пиат Прий. В нощта, когато й каза да си тръгне, Дани го беше помолила за едно последно благодеяние.

— Войска ли? — попита я Ксаро. — Котле със злато? Галера може би?

Дани се изчерви. Не обичаше да проси.

— Да, кораб.

Очите на Ксаро блеснаха ярко като драгоценните камъни на носа му.

— Аз съм търговец, халееси. Тъй че може би не трябва да си говорим повече за даване, а по-скоро за размяна. За един от твоите дракони ще получиш десет от най-хубавите кораби от моя флот. Трябва само да кажеш една сладка думичка.

— Не — каза тя.

— Уви — изхлипа Ксаро. — Не точно тази дума имах предвид.

— Би ли могъл да помолиш една майка да продаде едно от децата си?

— Че защо не? Жените винаги могат да си родят други. Майките си продават децата всеки ден.

— Не и Майката на драконите.

— Дори за двадесет кораба?

— Дори за сто.

Челюстта му увисна.

— Сто кораба нямам. Но ти имаш три дракона. Един ми дай, заради цялата ми досегашна щедрост. Пак ще ти останат два и трийсет кораба в добавка.

Тридесет кораба щяха да са напълно достатъчни, за да свали войска на брега на Вестерос. „Но аз нямам войска.“

— Всъщност ти колко кораба имаш, Ксаро?

— Осемдесет и три, ако не се смята гемията ми за удоволствия.

— А твоите колеги в гилдията на Тринадесетте?

— Общо — хиляда, може би.

— А търговците на подправки и Братството на турмалина?

— Жалките им флотилии няма защо да ги смяташ.

— Все пак — каза тя, — колко?

— Хиляда и двеста — и триста на Подправките. Не повече от осемстотин на Братството.

— А колко са на аешаите, на браавосците, на жителите на Летните острови, на ибенците, на всички други народи, които плават по голямото солено море, колко кораби имат те? Всичко?

— Много и много — отвърна той раздразнено. — Има ли някакво значение?

— Опитвам се да поставя цена за един от трите живи дракона на света. — Дани му се усмихна мило. — Изглежда, една трета от всички кораби на света ще бъде честно.

Сълзите на Ксаро потекоха по бузите му от двете страни на укресения му с драгоценни камъни нос.

— Не те ли предупредих да не стъпваш в Палата на прахта? Точно от това се боях. Полудяла си от шепота на маговете също като жената на Маллараван. Една трета от всички кораби на света? Ха! Ха, казах. Ха.

Оттогава Дани не го видя повече. Икономът му донасяше посланията, всяко по-хладно от предишното. Трябвало да напусне къщата му. Омръзнало му да храни и нея, и хората й. Настояваше да му върне даровете, които беше приемала така доверчиво. Единствената й утеха беше, че поне бе проявила здрав разум да не се омъжи за него. „Чародеите шепнеха за три предателства… едно за кръв, едно за злато и едно за любов.“ Първото предателство със сигурност беше на Мирри Маз Дуур, която беше убила хал Дрого и неродения им син, за да отмъсти за своя народ. Възможно ли бе Пиат Прий и Ксаро Ксоан Даксос да са вторият и третият предател? Едва ли. Това, което вършеше Пиат, не беше за злато, а Ксаро никога не беше я обичал искрено.

Улиците се поопразниха, когато навлязоха в квартал с мрачни каменни складове. Аго яздеше отпред, Джого отзад, а сир Джора Мормон бе до нея. Звънчето й тихо подрънкваше и мислите й неволно се върнаха отново към Палата на прахта, както езикът се връща на мястото на падналия зъб. „Дете на три — бяха я нарекли те, — дъще на смърт, убийцо на лъжи, невясто на огън.“ Колко много тройки. Три огъня, три коня за езда, три предателства.

— Драконът има три глави — въздъхна тя. — Знаеш ли какво означава това, Джора?

— Ваша милост? Гербът на дома Таргариен е триглав дракон, червен на черно поле.

— Това го знам. Но триглави дракони няма.

— Трите глави са били Егон и неговите сестри.

— Висения и Ренис — каза тя. — Аз съм потомка на Егон и Ренис през техния син Енис и внука им Джеерис.

— Сините устни изричат само лъжи, не ви ли го каза Ксаро? Защо ви интересува какво ви шепнеха маговете? Те искаха само да изсмучат живота от вас и сега вече го знаете.

— Може би — отвърна тя с неохота. — Но все пак нещата, които видях…

— Мъртвец на носа на кораб, синя роза, кърваво пиршество… какво означава всичко това, халееси? Глумски дракон, казвате. Какво все пак е глумски дракон, моля ви?

— Парцален дракон на кокили — обясни му Дани. — Глумците ги използват на позорищата си, да има с какво да се бият героите им.

Сир Джора се намръщи. Дани не мислеше да се отказва.

— „Той е песента за лед и огън“, каза брат ми. Сигурна съм, че беше брат ми. Не Визерис, а Регар. И имаше арфа със сребърни струни.

Сир Джора толкова се намръщи, че веждите му се събраха.

— Принц Регар свиреше на такава арфа — отстъпи той. — Видели ли сте го?

Тя кимна.

— Имаше една жена в легло, с бебе на гърдата. Брат ми каза, че бебето е принцът обещан и й каза, че ще го нарече Егон.

— Принц Егон беше наследникът на Регар от Еля Дорнска — каза сир Джора. — Но ако това е бил принцът обещан, то обещанието се е счупило с черепа му, когато Ланистърите му пръснаха главата в стената.

— Знам — тъжно отвърна Дани. — Те са убили и дъщерята на Регар, малката принцеса Ренис, така е била наречена, като сестрата на Егон. Висения не е имало, но той каза, че драконът има три глави. Каква е тази песен за лед и огън?

— Никога не съм чувал такава песен.

— Отидох при маговете с надеждата да получа отговори, а те ме оставиха със сто нови въпроса.

Междувременно по улиците отново се появиха хора.

— Сторете път — завика Аго, а Джого задуши неспокойно във въздуха.

— Надушвам я, халееси — извика той. — Отровната вода.

Дотраките не се доверяваха на солената вода и на нищо, което се движи из нея. С вода, от която конят не може да пие, не искаха да си имат работа. „Ще се научат — реши Дани. — Аз се осмелих и прекосих тяхното море с хал Дрого. Сега и те ще съберат смелост да прекосят моето.“

Карт беше едно от най-големите пристанища на света, огромният му, заслонен от бурите залив бе невероятно гъмжило от цветове, шумове и коя от коя по-странни миризми. Кръчми, складове и комарджийски коптори обсаждаха улиците от двете страни, редом с евтините бардаци и храмовете на чужди богове. Резачи на кесии, резачи на гърла, продавачи на заклинания и улични сарафи се мешаха в тълпите. Крайбрежният булевард представляваше едно огромно пазарище, където продажбите и покупките не спираха нито денем, нито нощем, а стоките можеха да струват трошица от онова, което струваха по покритите пазари вътре в града, стига човек да не пита откъде идват. Сбръчкани прегърбени старици предлагаха ароматни води и козе мляко от гледжосаните делви, вързани на гърбовете им. Моряци от петдесетина държави обикаляха сергиите и пиеха люти напитки. Въздухът миришеше на сол и пържена риба, на катран и на мед, на подправки, на лой и на сперма.

Аго даде на едно хлапе медник за шиш печени с мед мишлета и почна да ги яде в движение. Джого си купи шепа бели череши. Навсякъде се виждаха за продан красиви бронзови ками, сушена сепия и оникс, еликсир за мъжка мощ, правен от девиче мляко и вечерна сянка, даже драконови яйца, които подозрително приличаха на най-обикновени боядисани камъни.

Когато минаха край каменните кейове, запазени за Тринадесетте, Дани видя, че разтоварват от пищно украсената „Целувка на Вермилион“ на Ксаро сандъци с шафран, тамян и пипер. До нея търкаляха бурета вино, бали горчивец и товари щавена кожа нагоре по трапа на „Лазурната невяста“, която се канеше да отплава с вечерния прилив. Още по-нататък пред галерата на Гилдията на подправките „Яркото слънце“ се беше струпала тълпа и наддаваше в разпродажбата на роби. Беше добре известно, че най-евтиното място да си купиш роб е направо от кораба, а знамената, веещи се на мачтите му, известяваха, че „Яркото слънце“ е пристигнал току-що от Ащапор на Робския залив.

Дани нямаше да получи помощ нито от Тринадесетте, нито от Братството на турмалина или от Гилдията на подправките. Тя продължи на среброто си още няколко мили отвъд кейовете, доковете и складовете чак до отсрещния край на подковообразния залив, където се разрешаваше да пристават корабите от Летните острови, Вестерос и от Деветте свободни града.

Слезе пред една бърлога за залагания, пред която грамаден базилиск разкъсваше едно нещастно псе; зяпаше ги тълпа възбудено викащи моряци.

— Аго, Джого, вие останете да пазите конете, докато ние със сир Джора поговорим с капитаните.

— Както кажеш, халееси. Ще наглеждаме и вас.

Беше хубаво, че отново ще може да чуе валирианска реч, дори и Общата реч, помисли Дани, докато приближаваха първия кораб. Моряци, хамали и търговци й отваряха път — не знаеха кое е това тъничко младо момиче със среброзлата коса, облечено по дотракски обичай и с рицар от дясната си страна. Въпреки горещината, сир Джора си носеше зеленото вълнено палто върху плетената ризница, с изшитата на гърдите черна мечка на Мормон.

Но нито хубостта й, нито ръстът и силата му щяха да свършат работа пред хората, от чиито кораби имаха нужда.

— Искате значи превоз за сто дотраки, с всичките им коне, вас самата и този рицар, и три дракона отгоре? — рече капитанът на голямата гемия „Пламенна любовница“, преди да се разсмее и да им обърна гръб.

Когато каза на лисенеца на „Тръбачката“, че е Денерис Бурнородната, кралицата на Седемте кралства, той я изгледа тъпо и отвърна:

— Да бе, а аз пък съм лорд Тивин Ланистър и дрискам златни говна всяка вечер.

Началникът на товара на мирската галера „Копринения дух“ изказа мнение, че драконите са твърде опасни в морето, където могат неволно да блъвнат огън към такелажа и да го запалят. Собственикът на „Корема на лорд Фейро“ беше готов да рискува с дракони, но не и с дотраки.

— Тия безбожни диваци няма да ги взема на „Корема“, не и не!

Двамата братя капитани на „Живак“ и „Сива хрътка“ изглеждаха симпатични и ги поканиха в каютата на чаша арборско червено. Бяха толкова вежливи, че в началото Дани се обнадежди, но накрая цената, която поискаха, се оказа далече над нейните възможности, ако не и на тези на Ксаро. „Пето щипания задник“ и „Девицата с бодливото око“ се оказаха твърде малки за нуждите им, „Браво“ тръгваше за Нефритовото море, а „Магистър Маноло“ не изглеждаше никак държелив за път.

Докато вървяха към следващия кей, сир Джора сложи ръка на кръста й.

— Ваша милост. Следят ви. Не, не се обръщайте. — Поведе я леко към близката сергия с месингови изделия. — Ей това е майсторска работа, кралице — обяви той гръмко и вдигна едно голямо блюдо да й го покаже. — Виждате ли как блести на слънцето?

Месингът наистина беше излъскан до блясък. Дани видя в него лицето си… а когато сир Джора го извърна леко надясно, можа да види и зад себе си.

— Виждам един дебел кафяв мъж и с него някакъв старец с тояга. Кой е?

— И двамата — каза сир Джора. — Следят ни, откакто напуснахме „Живак“.

Гънките в месинга странно кривяха непознатите и единият изглеждаше дълъг и мършав, а другият — много дебел и нисък.

— Месингът е изключителен, благородна лейди — възкликна търговецът. — Ярък като слънцето! И като за Майката на драконите, само трийсет хонора.

Подносът не струваше повече от три хонора.

— Къде са ми стражите? — заяви Дани. — Този човек иска да ме ограби! — Сниши глас за Джора и му заговори на Общата реч. — Може да не ми мислят злото. Откакто свят светува, мъжете се заглеждат по жени.

Продавачът на месинг не обърна внимание на шепота им.

— Трийсет? Трийсет ли казах? Какъв съм глупак. Цената е само двайсет хонора.

— Всичкият месинг на тази сергия не струва двайсет хонора — каза му Дани, без да спира да оглежда отраженията. Старият приличаше на западняк. „Узурпатора е предложил лордска титла и имения на този, който ме убие, а тези двамата са отдалече. Или възможно ли е да са наети от маговете и да искат да ме хванат с изненада?“

— Десет, халееси, само защото сте толкова хубава. Вземете го да се гледате в него. Само фин месинг като този може да улови хубостта ви.

— Може да служи само за нощно гърне. Ако го хвърлиш, може да го вдигна, стига да не се налага да се навеждам много. Но да плащам за него? — Дани тикна подноса в ръцете му. — Червеи са ви влезли през носа и са ви изяли ума.

— Осем хонора — изрева търговецът. — Жените ми ще ме набият и ще рекат, че съм глупак, но какво да правя, безпомощно детенце съм в ръцете ви. Хайде, само осем, това е по-малко от цената му.

— За какво ми е този грозен месинг, когато Ксаро Ксоан Даксос ме храни в златни блюда? — Докато се обръщаше да тръгне, погледът на Дани се плъзна към непознатите. Мургавият мъж беше почти толкова широк, колкото изглеждаше в блюдото, с лъскаво плешиво теме и гладки бузи като на евнух. В мръсния му жълт пояс беше затъкнат дълъг крив аракх. Над пояса беше гол, ако се изключеше нелепо малкият кожен елек с железни пъпки. Ръцете, широките гърди и огромният му корем бяха целите нашарени със стари белези.

По-старият носеше пътно наметало от бозава вълна, с отметната качулка. Дългата му бяла коса падаше до раменете, а бялата му брада покриваше долната половина на лицето му. Подпираше се на тояга, дълга колкото самия него. „Само глупците ще гледат така открито, ако ми мислят зло.“ Все пак може би беше разумно да се върне при Джого и Аго.

— Старият не носи меч — каза тя на Джора на Общата реч, след като го придърпа настрани.

Търговецът на месинг заподскача след тях.

— Пет хонора, само за пет хонора е ваш, той за вас е направен.

— Кривак от здраво дърво може да пръсне един череп също като боздуган — каза сир Джора.

— Четири! Знам, че го искате! — Затанцува пред тях и заподскача заднишком, като тикаше лъскавото блюдо в лицата им.

— След нас ли вървят?

— Вдигни го това малко по-високо — каза рицарят на търговеца. — Да. Старецът уж се спря пред сергията на грънчаря, но кафявият не откъсва очи от вас.

— Два хонора! Два! Два! — Търговецът се задъха от подскачането.

— Плати му ги да не вземе да се самоубие — каза Дани на сир Джора и се зачуди какво ще прави с това грамадно блюдо от месинг. Той се извърна назад и посегна за кесията си, за да сложи край на целия маскарад. Не можеше да остави кръвта на дракона да я подкарат през целия пазар някакъв белобрад старец и дебел евнух.

На пътя й излезе един картянин.

— Майко на дракон, за вас. — Коленичи и тикна в лицето й инкрустирана с драгоценни камъни кутия.

Дани я взе, без да мисли. Кутията беше от резбовано дърво, а капакът й от бисерна раковина, инкрустиран с яспис и халцедон.

— Много сте щедър.

И я отвори. Вътре имаше блестящо зелено украшение, изваяно от оникс и смарагди. „Красиво е — помисли тя. — И ще ни помогне за превоза.“

Когато бръкна в кутията, мъжът каза „безкрайно съжалявам“, но тя не го чу.

Украшението се разви и изсъска.

Дани зърна едно зловещо черно лице, почти човешко, и извита в дъга опашка, от която капеше отрова… а после кутията изхвърча от ръката й на парчета и се превъртя във въздуха. Внезапната болка опари пръстите й. Тя извика и сви ръката си, продавачът на месинг изкрещя, някаква жена запищя, и изведнъж всички наоколо се развикаха и започнаха да се бутат. Сир Джора замахна над нея към някого, а Дани залитна и падна на коляно. Чу съскането отново. Старецът удари с тоягата по земята, Аго прескочи с коня си сергията на един яйчар и се метна от седлото, бичът на Джого изплющя над главата й, сир Джора халоса евнуха по главата с месинговото блюдо, моряци, курви и продавачи хукнаха кой накъдето види и се развикаха…

— Ваша милост, хиляди извинения. — Старецът коленичи. — Мъртво е. Счупих ли ви ръката?

Тя сви пръсти и изохка.

— Не мисля.

— Трябваше да го избия — почна той, но кръвните й ездачи се нахвърлиха върху него преди да е довършил. Аго изби тоягата от ръката му, а Джого го стисна през гърдите, смъкна го на колене и опря камата си в гърлото му.

— Халееси, видях как ви удари. Искате ли да видите цвета на кръвта му?

— Пусни го. — Дани се изправи. — Виж края на тоягата му, кръв на моята кръв. — Сир Джора беше съборен от евнуха. Тя изтича при двамата, вече извадили аракх и меч от ножниците. — Приберете стоманата. Стига!

— Ваша милост? — Мормон сниши меча си само на педя. — Тези мъже ви нападнаха.

— Те ме защитиха. — Дани тръсна ръка да изгони паренето от пръстите си. — Беше другият, картянинът. — Огледа се, но го нямаше. — Беше Жалостив. В кутията за бижута, дето ми я даде, имаше мантикора. Този човек я изби от ръката ми. — Продавачът на месинг още се търкаляше на земята. Тя отиде при него и му помогна да стане. — Ужили ли те?

— Не, добра лейди — отвърна той разтреперан, — иначе щях да съм умрял. Но ме докосна, аййй, когато падна от кутията на ръката ми. — Дани видя, че се е подмокрил, и нищо чудно. Тя му даде един сребърник заради неприятностите и го отпрати, след което се обърна към стареца с бялата брада.

— На кого дължа живота си?

— Нищо не дължите, ваша милост. Името ми е Арстан, макар че Белвас ме нарече Бяла брада по пътя ни насам. — Макар че Джого го беше пуснал, старецът си остана на едно коляно. Аго вдигна тоягата му, обърна я, изруга тихо на дотракски, изстърга останките от мантикората й му върна тоягата.

— А кой е Белвас? — попита Дани.

Грамадният кафяв евнух пристъпи тромаво напред и прибра аракха в канията.

— Белвас съм аз. Силния Белвас ми викат в бойните трапове на Мийрийн. Не съм губил никогаж. — Плесна се по нашарения с белези корем. — Оставям на всеки да ме порне веднъж преди да го убия. Преброй белезите и ще разбереш колко души е убил Белвас Силния.

Дани нямаше нужда да брои белезите. От пръв поглед се виждаше, че са доста.

— И защо си тук, Белвас?

— От Мийрийн ме продадоха в Кохор, оттам в Пентос, на дебелия мъж със сладката миризма в косата. Той прати Белвас Силния през морето и стария Бяла брада с него, да му служи.

„Дебелия мъж със сладката миризма в косата…“

— Илирио? — възкликна тя. — Пратил ви е магистър Илирио?

— Да, ваша милост — отвърна Бяла брада. — Магистърът ви моли за милостива прошка затова, че изпрати нас вместо сам да дойде, но не може вече да седи на кон, както на младини, а пътуването по море му пречи на храносмилането. — Допреди малко говореше на валирианския от Свободните градове, но сега премина на Общата реч. — Съжалявам, ако ви притеснихме. Честно казано, не бяхме сигурни, очаквахме някоя по… повече…

— Царствена? — Дани се засмя. Нямаше дракон със себе си, а облеклото й трудно можеше да мине за одежди на кралица. — Говорите добре Общата реч, Арстан. Да не сте от Вестерос?

— Оттам съм. Роден съм в дорнските блата, ваша милост. Като момче бях скуайър в двора на лорд Суан. — Поради липса на знаме, надигна високата си тояга като пика. — Сега съм скуайър на Белвас.

— Малко сте стар за такава служба, нали? — Сир Джора беше застанал зад нея и държеше неловко под мишница месинговото блюдо. Коравата глава на Белвас го беше изкривила доста.

— Не чак толкова стар, че да не служа на своя суверен, лорд Мормон?

— И мен ли ме познавате?

— Виждал съм ви веднъж-дваж как се биете. В Ланиспорт за малко щяхте да свалите Кралеубиеца. И на Пайк, там също. Не помните ли, лорд Мормон?

Сир Джора се намръщи.

— Лицето ти ми се струва познато, но в Ланиспорт имаше стотици, а в Пайк — хиляди. И освен това не съм лорд. Мечия остров ми го отнеха. Аз съм най-обикновен рицар.

— Рицар в моята Кралска гвардия. — Дани го хвана под мишница. — И мой верен приятел и съветник. — Тя огледа изпитателно Арстан. Старецът излъчваше някакво стаено достойнство и сила, и това й хареса. — Станете, Арстан Бяла брада. Добре сте дошли, Силен Белвас. Сир Джора го познавате. Ко Аго и Ко Джого са кръв от моята кръв. Те преминаха с мен червената пустош и видяха раждането на моите дракони.

— Конни момчета. — Белвас се ухили зъбато. — Белвас е убил много конни момчета в бойните трапове. Дрънкат с камбанки, когато умират.

Аракхът на Аго изхвърча в ръката му.

— Никога не съм убивал дебел кафяв мъж. Белвас ще е първият.

— Прибери стоманата, кръв на моята кръв — каза Дани. — Този мъж е дошъл да ми служи. Белвас, а ти ще се разбираш с хората ми и ще ги уважаваш, иначе ще те освободя от служба по-скоро, отколкото би ти се искало, и с повече белези, отколкото си дошъл.

Зъбатата усмивка изчезна от широкото кафяво лице на гиганта и той се намръщи объркано. Явно дори мъжете рядко си позволяваха да го заплашват, да не говорим за момичета, три пъти по-дребни от него. Дани му се усмихна, за да притъпи малко жилото на укора си.

— Хайде, кажете ми сега какво иска магистър Илирио от мен, та ви е пратил тук чак от Пентос?

— Иска драконите — отвърна навъсен Белвас, — и момичето, което ги прави. Вас иска.

— Белвас казва истината, ваша милост — рече Арстан. — Заръчаха ни да ви намерим и да ви върнем в Пентос. Седемте кралства имат нужда от вас. Робърт Узурпатора е мъртъв, цялото кралство кърви. Когато отплавах от Пентос, в страната имаше вече четирима крале, а правосъдие — никакво.

Радост разцъфна в сърцето й, но Дани я затаи.

— Но аз имам три дракона — каза тя, — и над сто души в своя халазар, с всичкото им имущество и коне.

— Все едно — избоботи Белвас. — Вдигаме всичко. Дебелият мъж нае три кораба за малката си среброкоса кралица.

— Така е, ваша милост — каза Арстан Бяла брада. — Големият кораб „Садулеон“ е пристанал в края на залива, а галерите „Лятно слънце“ и „Гордостта на Джозо“ са на котва отвъд вълнолома.

„Три глави има драконът“ — помисли удивена Дани.

— Ще кажа на хората си да се приготвят веднага за тръгване. Но корабите, които ще ме върнат у дома, трябва да са с други имена.

— Както желаете — рече Арстан. — Какви имена предпочитате?

— „Вхагар“ — каза Денерис — „Мераксес“. И „Балерион“. Нарисувайте имената на корпусите им със златни букви, три стъпки високи, Арстан. Искам всеки, който ги види, да разбере, че драконите се завръщат.