Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (25)

ТЕОН

Красотата й не можеше да се отрече. „Но първата винаги е красива“ — помисли Теон Грейджой.

— Виж ти каква хубава усмивчица — каза женски глас зад гърба му. — На лордчето май му харесва, а?

Теон се обърна и я изгледа преценяващо. Видяното му хареса. Нали в жилите му течеше желязна кръв, виждаше хубавото от пръв поглед: тънка и с дълги крака, късо отрязана черна коса, обветрена кожа, силни и уверени ръце, кама на колана. Носът й беше малко голям и доста остър за тясното й лице, но усмивката й заличаваше този дребен недостатък. Прецени, че е с няколко години по-голяма от него, но на не повече от двадесет и пет. Походката й издаваше, че е свикнала с клатещата се палуба под краката си.

— Да, сладка е — каза й той, — но не колкото теб.

— Охо. — Непознатата се усмихна широко. — Я да внимавам аз. Това лордче има меден език.

— Опитай го да видиш.

— Така го даваме значи? — отвърна тя и го изгледа дръзко. По Железните острови имаше жени — не много, но доста — които служеха на дългите бойни кораби редом с мъжете и казваха, че солта на морето ги променяла, придобивали мъжки апетити. — Толкова ли дълго сте били по море, млади милорде? Или там, откъдето идвате, няма жени?

— Жени колкото искаш, но нито една като теб.

— А ти откъде знаеш аз каква съм?

— Очите ми виждат лицето ти. Ушите ми чуват смеха ти. А патката ми е щръкнала като мачта за теб.

Жената се приближи до него и опря длан в предницата на панталона му.

— Е, не си лъжец — каза тя и го стисна през плата. — Много ли боли?

— Ужасно.

— Горкото лордче. — Пусна го и отстъпи. — Впрочем аз съм омъжена и нося дете.

— Боговете са добри — отвърна Теон. — Тъкмо няма да мога да ти направя копеле.

— Все пак мъжът ми едва ли ще ти благодари.

— Той не, но ти — сигурно.

— И защо, ако смея да попитам? Имала съм лордове и преди. Правят същото като другите мъже.

— А принц имала ли си? — попита я той. — Когато се сбръчкаш, побелееш и циците ти провиснат до корема, ще можеш да разказваш на децата на децата си, че някога си обичала крал.

— О, за любов ли си приказваме? Аз пък помислих, че е само за патки и писанки.

— Ти за любов ли мечтаеш? — Беше решил, че курветината му харесва, която и да беше; острият й ум беше добре дошъл след влажната меланхолия на Пайк. — Трябва ли да нарека кораба си на теб, на арфа ли трябва да ти свиря, и да те държа в стаичка в някоя кула на замъка ми, облечена само със скъпи накити, като принцеса в песните?

— Виж, да наречеш кораба си на мен трябва — отвърна тя, пренебрегвайки останалото. — Защото аз го построих.

— Построи го Сигрин. Корабостроителят на баща ми.

— А аз съм Есгред. Дъщеря на Амброуд и жена на Сигрин.

Не знаеше, че Амброуд има дъщеря, нито че Сигрин има жена… но по-младия корабостроител беше срещал само веднъж, а по-стария помнеше съвсем смътно.

— Бракът ти със Сигрин е жива загуба.

— Така ли? Сигрин ми каза, че строителството на този кораб за теб е жива загуба.

Теон настръхна.

— Знаеш ли кой съм?

— Принц Теон от дома Грейджой. Кой друг? Кажете ми честно, милорд, колко я обичате тази ваша нова девица? Сигрин държи да го знае.

„Девицата“, дългият кораб, беше толкова нов, че още миришеше на катран и смола. Чичо му Ерон щеше да го благослови утре заранта, но Теон беше дошъл от Пайк, за да го разгледа хубаво преди да го пуснат по вода. Не беше голям колкото „Великия кракен“ на лорд Бейлон или като „Желязна победа“ на чичо му Виктарион, но изглеждаше бърз и прелестен като момиче, нищо че още седеше в дървеното скеле на дока; строен черен корпус, дълъг сто стъпки, една висока мачта, петдесет дълги весла, палуба колкото за сто мъже… а на носа — огромен железен трон, оформен като острие на стрела.

— Сигрин ми е служил добре — призна той. — Дали „Девицата“ е толкова бърза, колкото изглежда?

— Още по-бърза… стига господарят й да знае как да я подхване.

— Минаха доста години, откакто съм плавал на кораб. — „И ако трябва да сме честни, никога не съм командвал кораб.“ — Но все пак съм Грейджой, от желязното племе. Морето е в кръвта ми.

— А кръвта ти ще изтече в морето, ако плаваш така, както говориш — каза тя.

— Никога не бих се отнесъл зле с такава прелестна девица.

— Прелестна девица? — Тя се изсмя. — Това си е една морска кучка.

— Ето, ти й даде името. „Морска кучка“.

Това я развесели. Той видя искрата в тъмните й очи.

— А каза, че ще я наречеш на мен — каза тя с малко престорен укор.

— Да, казах. — Теон я хвана за ръката. — Помогнете ми, милейди. В зелените земи вярват, че една жена с дете носи щастие за мъжа, който легне с нея.

— А какво знаят за корабите на зелените земи? Както и за жените, впрочем? Освен това мисля, че последното го измислихте.

— Ако го призная, ще продължите ли да ме обичате?

— Да продължа? Че кога съм ви обичала?

— Никога — призна той, — но се опитвам да поправя тази липса, мила Есгред. Вятърът е студен. Ела на борда на кораба ми и ми позволи да те стопля. Утре чичо ми Ерон ще излее морска вода на носа и ще изломоти някаква молитва към Бога удавник, но аз бих искал да благословя кораба си с млякото на слабините ми и с твоето.

— На Бога удавник това може да не му хареса.

— Поврага Бога удавник. Ако ни притесни, лично ще го удавя отново. След два дни тръгваме на война. Нима ще ме изпратите на битка безсънен от несподеления копнеж?

— С удоволствие.

— Каква жестокост! Добро име си намери корабът ми, няма що. Ако неудовлетворената ми страст ме разсее и го насоча към скалите, ще трябва да вините себе си.

— Това ли е рулят с който смяташ да го насочваш? — Есгред отново докосна предницата на панталона му и пръстът й пробяга по твърдата издутина на мъжеството му.

— Ела с мен в Пайк — бързо каза той и си помисли: „А лорд Бейлон какво ще каже? А защо трябва да ми пука? Вече съм пълнолетен, ако поискам да вкарам една курва в леглото си, това си е моя работа.“

— И какво ще правя в Пайк? — Ръката й си остана на мястото си.

— Тази нощ баща ми ще даде пир на своите капитани. — Налагаше се да ги угощава всяка нощ, докато чакаше да дойдат последните ескадри, но Теон не виждаше смисъл да й го казва.

— Ще ме направиш ли своя капитан за нощта, принце? — Не беше виждал досега по-порочна усмивка върху женски устни.

— Бих могъл. Стига да съм сигурен, че ще ме насочиш право към пристана.

— Е, знам поне кой край на греблото влиза в морето, а най-доброто е с въжета и възли. — С една ръка развърза връзките на панталона му, ухили се и леко отстъпи назад. — Колко жалко, че съм женена и нося дете.

Шашнат, Теон се спря и си върза гащите.

— Трябва да се връщам в замъка. Ако не дойдеш с мен, от скръб мога да се изгубя по пътя и тогава всички острови ще обеднеят.

— А, това не можем да го допуснем… но аз нямам кон, милорд.

— Можеш да вземеш коня на скуайъра ми.

— И да оставим горкичкия скуайър да върви пеш чак до Пайк?

— Тогава се качи на моя.

— Това със сигурност ще ти хареса. — Отново усмивката. — Добре, но зад теб ли ще бъда, или отпред?

— Ще бъдеш където пожелаеш.

— Обичам да съм отгоре.

„Къде е била тая курва през целия ми живот?“

— Замъкът на баща ми е мрачен и влажен. Нужна му е Есгред, за да се разгорят огньовете.

— Лордчето имам меден език.

— Не започнахме ли оттук?

Тя вдига ръце.

— И тук свършваме. Есгред е ваша, скъпи принце. Отведете ме в своя замък. Нека видя вашите горди кули, надигащи се от морето.

— Коня си оставих при хана. Ела.

Тръгнаха един до друг по кея и когато Теон хвана ръката й, тя не я дръпна. Походката й му харесваше; някаква волност и дързост се усещаше в нея, ленива и леко полюшваща се, което намекваше, че под завивките е не по-малко дръзка.

Теон не помнеше Владетелския пристан толкова претъпкан. Наоколо гъмжеше от моряци. Железните хора не прегъваха коляно нито често, нито току-така, но Теон забеляза, че гребци, както и хора от простолюдието, се смълчават, щом минеше покрай тях, и го поздравяват с почтителни кимвания. „Най-после са научили кой съм — реши той. — Крайно време беше.“

Лорд Гудбрадър от Голям Уик беше пристигнал предната нощ с главната си сила от близо четиридесет бойни кораба. Хората му се мяркаха навсякъде, ясно се различаваха по козинявите си пояси. Из хана говореха, че безбрадите момчета с поясите разчекнали от чукане курвите на Отър Кривото коляно. Ако питаха Теон, падаше им се. По-пъпчиви мърли от тях не беше виждал. Сегашната му спътничка повече отговаряше на вкуса му. Това, че беше жена на корабостроителя на баща му и отгоре на всичко бременна, само я правеше по-интересна.

— Милорд принцът започна ли да събира екипажа си? — попита Есгред, докато вървяха към конюшнята. — Здрасти, Син зъб — подвикна тя на един минаващ край тях моряк, висок мъж в елек от меча кожа и с шлем с гарванови криле на главата. — Как е младата ти женичка?

— Наду корема. Говорят за близнаци.

— Толкова скоро? — Есгред се усмихна със същата порочна усмивка. — Бързо си пуснал греблото във водата.

— Да бе, и гребах, гребах, гребах — ревна мъжът.

— Голям мъж — отбеляза Теон. — Син зъб ли беше? Дали да не го взема на моята „Морска кучка“?

— Само ако искаш да го обидиш. Син зъб си има много по-хубав кораб.

— Дълго време ме нямаше и не ги познавам много хората — призна Теон. Беше потърсил няколко приятели от детинство, но или бяха заминали, или загинали, или се бяха превърнали в непознати за него мъже. — Чичо ми Виктарион ще ми заеме своя кърмчия.

— Римолф Пиян щорм? Добър е, докато е трезвен. — Видя други познати й лица и извика на една минаваща край тях тройка: — Улър, Карл. Къде е брат ви, Скайт?

— Боя се, че на Удавения бог му е трябвал силен гребец — отвърна единият, едър мъж с прошарена брада.

— Иска да каже, че Едис прекали с виното и дебелият му корем се пръсна — каза червендалестият младеж до него.

— Мъртвото не може да умре — промълви Есгред.

— Мъртвото не може да умре.

Теон измърмори думите с тях.

— Изглежда, че добре те познават тук — каза той на жената, след като мъжете отминаха.

— Всички обичат жената на корабостроителя. И би трябвало, ако не искаш корабът ти да потъне. Ако търсиш гребци, по-добри от тези тримата няма да намериш.

— Тук не липсват силни ръце. — Теон го беше обмислял. Трябваха му воини и преди всичко мъже, които да са верни на него, а не на баща му или на чичовците му. За момента играеше ролята на послушния млад принц, изчаквайки докато лорд Бейлон напълно разкрие плановете си. Ако се окажеше, че тези планове не му харесват, или най-малкото неговото място в тях, тогава…

— Силата не е достатъчна. Греблата на кораба трябва да се движат като едно, ако искаш да изтръгнеш от него най-добрата скорост. Ако си умен, избери хора, които са работили заедно.

— Мъдър съвет. Може би ще ми помогнеш да си избера. — „Нека да вярва, че ми трябва умът й. Жените го обичат това.“

— Бих могла. Много мило се държиш с мен.

— А как иначе?

Теон забърза, когато приближиха „Мираам“ — поклащаше се празен до кея. Капитанът се бе опитал да отплава преди две нощи, но лорд Бейлон не му позволи. Никой от търговците, спрели на Владетелски пристан, не можеше да си замине; баща му не искаше и една дума за събиращата му се армада да стигне до континента, преди да е готов за удара.

— Милорд — жално извика гласец от предния мостик на търговската гемия. Капитанската дъщеря се беше облегнала на перилото и го гледаше умолително. Баща й й беше забранил да слиза на брега, но всеки път когато Теон слезеше на Владетелския пристан, я виждаше да крачи унило по палубата. — Милорд, почакайте — проплака тя след него. — Ако милорд е доволен…

Теон забърза, а Есгред го попита:

— Задоволи ли те?

Не виждаше смисъл да се преструва на срамежлив пред тази.

— Само за малко. Сега иска да ми стане солена жена.

— Охо. Е, само ще спечели, ако я осолят малко. Много е мека и отпусната тая. Или греша?

— Не грешиш. — „Мека и отпусната. Точно. Как го разбра?“

Беше заповядал на Векс да го чака в хана. Гостилницата беше толкова претъпкана, че Теон трябваше с лакти да си отвори път през вратата. Едно място не можеше да се намери по пейките, нито маса. И скуайъра го нямаше.

— Векс! — провикна се той над шумотевицата и врявата. „Ако се е качил горе с някоя от онези пъпчиви курви, кожицата му ще съдера“ — тъкмо си мислеше, когато най-сетне зърна момчето да хвърля зарове край камината… и печелеше при това, ако се съдеше по купчината монети пред него.

— Време е да тръгваме — каза Теон. След като момчето не му обърна никакво внимание, той го хвана за ухото и го издърпа от играта. Векс награби монетите и тръгна след него, без да обели дума. Това беше едно от нещата, които Теон най-много харесваше у него. На повечето скуайъри езиците им бяха развързани, но Векс се беше родил ням… което, изглежда, не му пречеше да бъде твърде умен за своите дванадесет години. Беше незаконен син на един от братята на лорд Ботли. Да го вземе за свой скуайър беше част от цената, която се наложи да плати за коня си.

Когато Векс видя Есгред, очите му се ококориха. „Човек ще си помислил, че никога не е виждал жена“ — каза си Теон.

— Есгред ще язди с мен до Пайк. Оседлавай конете. И по-бързо.

Момчето беше дошло на едно дръгливо гаронче от конюшнята на лорд Бейлон, но конят на Теон беше съвсем друга порода.

— Къде го намери това чудовище? — попита Есгред, като го видя.

— Лорд Ботли го купил миналата година, но се оказало, че е прекалено расов кон за него, така че ми го продаде с удоволствие. — Железните острови бяха твърде скалисти и бедни на пасища, за да се въдят добри коне. Повечето островитяни бяха, меко казано, безразлични към конете, чувстваха се по-удобно на палубата, отколкото на седло. Дори лордовете яздеха дръгливи гарончета или понита от Харлоу, а волските коли бяха по-обичайни от конските каруци. Най-бедните от простолюдието, които не можеха да гледат нито едното, нито другото, сами се впрягаха в ралата.

Но Теон беше преживял десет години в Зимен хребет и нямаше намерение да тръгва на война без добър боен кон. Грешната преценка на лорд Ботли се оказа за него добър късмет: жребец, чийто нрав беше черен като козината му, по-голям от бегач, макар и не като повечето дестриери. И тъй като Теон не беше едър като повечето рицари, този му беше напълно по мярка. Животното имаше огън в очите. Когато видя новия си господар, се озъби и се опита да го ухапе по лицето.

— Има ли си име? — попита Есгред, щом Теон го яхна.

— Усмивка. — Той й подаде ръка и я намести пред себе си, за да може да я прегърне по време на ездата. — Веднъж един ми каза, че съм се усмихвал на неуместни неща.

— Така ли е?

— Само в очите на онези, които не се усмихват на нищо. — Сети се за баща си и за чичо си Ерон.

— А сега усмихвате ли се, милорд?

— О, да. — Теон се протегна да хване юздите. Тя беше почти с неговия ръст. Косата й щеше да изглежда по-добре, ако се поизмиеше, и на сладката си шийка имаше зараснал розов белег, но мирисът й му харесваше — на сол, на пот и на жена.

Ездата към Пайк обещаваше да бъде много интересна.

След като оставиха Владетелски пристан далече зад гърба си, Теон пусна ръка на гърдите й. Есгред го хвана за китката и я махна.

— На ваше място щях да държа юздите му с две ръце, иначе този черен звяр ще ни хвърли и двамата и ще ни пребие.

— Това у него го пречупих. — Развеселен, Теон се държа известно време прилично, бърбореха си сладко за времето (сиво и облачно, каквото си беше, откакто се върна, с чести дъждове) и той й разказа за мъжете, които беше убил в Шепнещия лес. Когато стигна до частта колко близо беше стигнал до самия Кралеубиец, отново плъзна ръката си на предишното място. Гърдите й бяха малки, но твърди и му харесваха.

— Не бива да го правите това, милорд.

— О, но го правя. — Теон лекичко я стисна.

— Вашият скуайър гледа.

— Нека. Никога няма да проговори за това, заклевам се.

Есгред пак махна пръстите му. Този път го задържа здраво. Имаше силни ръце.

— Обичам жените, които стискат силно.

Тя изсумтя.

— Нямаше да го помисля по онази повлекана на брега.

— Ти недей да съдиш за мен по нея. Беше единствената жена на кораба.

— Разкажете ми за баща си. Дали ще ме приеме добре в замъка си?

— Откъде накъде? Той мен едва ме прие, дето нося неговата кръв, наследника на Пайк и на Железните острови.

— Нима? — кротко попита тя. — Казват, че имате чичовци, братя, сестра.

— Братята ми отдавна са измрели, а колкото до сестра ми… ами, разправят, че любимото облекло на Аша било ризница, която висяла до коленете й, а отдолу носела бельо от щавена кожа. Макар че мъжкото облекло няма да я направи мъж. Ще й уредя някоя добра партия, след като спечелим войната, стига да се намери мъж, който да я вземе. Доколкото помня, имаше нос като клюн на лешояд, пъпчасало лице и гърди като на момче.

— Сестра си може да омъжите — отбеляза Есгред, — но не и чичовците си.

— Чичовците ми… — Правата на Теон предхождаха тези на братята на баща му, но жената въпреки всичко беше бръкнала в подлютена рана. На островите съвсем не беше нечувано събитие някой силен и амбициозен чичо да лиши слабия племенник от правата му и обикновено да го убие в суматохата. „Но аз не съм слаб — каза си Теон, — и смятам да стана още по-силен преди баща ми да умре.“ — Чичовците не са заплаха за мен — заяви той. — Ерон се е впиянчил в морската вода и в своята святост. Той живее само за своя бог…

— Неговия бог? Не е ли ваш?

— Е, и мой е. Мъртвото не може да умре. — Подсмихна се. — Стига да повтарям прилежно благочестивите словца, Мократа коса няма да ми създаде неприятности. А колкото до чичо Виктарион…

— Лорд-капитанът на Железния воин, неустрашимият воин. Слушала съм песни за него по пивниците.

— По време на бунта на лорд баща ми той влязъл в Ланиспорт с чичо ми Юрон и подпалил флота на Ланистър — каза Теон. — Планът обаче бил на Юрон. Виктарион е като някой грамаден сив бик, силен е и неуморим, и изпълнителен, но не може да спечели. Той несъмнено ще ми служи също толкова вярно, колкото е служил на баща ми. Няма нито достатъчно ум, нито амбицията да ме свали с измяна.

— Но Юрон Гарваново око съвсем не е от глупавите. За него съм слушала ужасни неща.

Теон помръдна на седлото си.

— Чичо ми Юрон не са го виждали на островите от две години. Може да е умрял. — Ако беше така, можеше да е само в негова полза. Най-големият брат на лорд Бейлон така и не се беше отказал от Древния обичай, дори за ден. Казваха, че неговият „Мълчание“, с черните платна и тъмночервения корпус, се ползвал с лоша слава от Ибен до Асшаи.

— Може да е умрял — съгласи се Есгред, — а и да е жив, прекарал е по морето толкова дълго, че тук ще е почти като чужд. Железните никога не биха поставили един чужденец на Стола от Морския камък.

— Така е — отвърна Теон и изведнъж се сети, че и него някои наричаха „чужденеца“. Тази мисъл го накара да се намръщи. „Десет години са много време, но вече се върнах, а до смъртта на баща ми има много време. Достатъчно, за да се докажа.“

Помисли дали отново да не погали гърдичката на Есгред, но тя сигурно пак щеше да му махне ръката, пък и целият този разговор за чичовците донякъде бе поохладил страстта му. Щеше да има достатъчно време за такава игра в замъка, като останеха насаме в покоите му.

— Ще поговоря с Хеля, като пристигнем в Пайк, и ще се погрижа да получиш почетно място на пира — каза той. — Аз ще трябва да седя на подиума, от дясната страна на баща ми, но ти можеш да дойдеш при мен, след като той напусне залата. Той рядко се задържа дълго. Коремът му напоследък не държи на пиене.

— Неприятно е, когато един велик мъж остарее.

— Лорд Бейлон е само бащата на велик мъж.

— Колко ни е скромно лордчето!

— Само глупакът се свива, когато светът е пълен с хора, горящи от желание да свършат това вместо него. — Целуна я леко по тила.

— Какво ще нося на този велик пир? — Тя се пресегна назад и избута лицето му от врата си.

— Ще помоля Хеля да те облече. Някоя от роклите на лейди майка ми може да ти стане. Тя е в Харлоу и не се очаква да се върне.

— Чувам, че студените ветрове са я изтощили. Няма ли да отидете да я видите? Харлоу е само на един ден път по море, а лейди Грейджой със сигурност копнее да види сина си.

— Де да можех. Много съм зает. Баща ми разчита на мен, след като се върнах. Като дойде мирът, може би…

— Твоето идване може на нея да донесе мир.

— Ето, че заговори съвсем като жена — оплака се Теон.

— Признавам, че… нали нося дете.

Тази мисъл някак отново го възбуди.

— Така твърдиш, но тялото ти не показва такива признаци. Как може да се докаже? Преди да ти повярвам, ще трябва да видя как ти назряват гърдите и да опитам от майчиното ти мляко.

— А какво ще каже мъжът ми? Заклетият човек и слуга на твоя баща?

— Ще му дадем да строи толкова кораби, че така и няма да усети, че си го оставила.

Тя се засмя.

— Какво жестоко лордче ме е награбило! Ако ти обещая, че един ден ще можеш да гледаш как бебето ми суче, ще ми разкажеш ли повече за твоята война, Теон от дома Грейджой? Пред нас има още много мили и планини, а аз бих искала да чуя за този вълчи крал, при когото си служил, и за златните лъвове, с които се бие.

Нетърпелив да задоволи любопитството й, за да я спечели, Теон се подчини. Останалата част от дългата езда мина бързо, докато й пълнеше хубавата главичка с приказки за Зимен хребет и за битки. Сам се удиви на някои от нещата, които й каза. „Колко леко се говори с нея, боговете да я благословят дано — помисли Теон. — Имам чувството, че я познавам от години. Ако е наполовина толкова добра в кревата, колкото й сече умът, ще трябва да я задържа…“ Замисли се и за Сигрин Корабостроителя, колкото дебел, толкова и задръстен, със сплъстена коса, която вече окапваше, и поклати глава. „Загуба. Трагична загуба.“

Времето мина невероятно бързо и ето че грамадата на крепостната стена на Пайк се извиси пред тях.

Портите бяха отворени. Теон заби пети в хълбоците на Усмивка и подкара живо. Кучетата залаяха диво, докато помагаше на Есгред да слезе. Няколко притичаха към тях и замахаха с опашки. Стрелнаха се покрай него и едва не събориха горката жена, заподскачаха около нея, заскимтяха и я заблизаха.

— Марш! — изрева Теон и без успех понечи да изрита една голяма кафява кучка, но Есгред се смееше и се боричкаше с тях. Един от конярите се затича след кучетата.

— Прибери коня — заповяда му Теон — и ги разкарай тия проклети псета…

Тъпакът изобщо не му обърна внимание. На лицето му цъфна беззъба усмивка и той каза:

— Лейди Аша! Върнали сте се!

— Снощи — каза тя. — Плавах от Голям Уик с лорд Гудбрадър, а нощта изкарах в хана. Братчето ми беше така добро да ме доведе от Ланиспорт. — Целуна едно от кучетата по муцуната и се ухили сърдечно на Теон.

А той остана като закован на място и зяпна. „Аша! Не! Не е възможно да е Аша!“ Изведнъж осъзна, че в главата му има две Аши. Едната беше момиченцето, което помнеше. Другата, която си представяше по-смътно, донякъде приличаше на майка си. Нито една от двете не приличаше на това… това…

— Пъпките се махнаха, когато се появиха гърдите — обясни тя, докато си играеше с едно от кучетата. — Но лешоядският клюн си ми остана.

Теон едва намери глас да проговори.

— Защо не ми каза?

Аша пусна псето и се изправи.

— Исках най-напред да разбера кой си. И го разбрах. — След което му се поклони насмешливо. — А сега, малки ми братко, моля да ме извиниш. Трябва да се изкъпя и да се облека за пира. Интересно дали още ми пазят онази плетена ризница, дето толкова обичам да нося върху бельото от щавена кожа? — Усмихна му се злобничко и тръгна по моста с онази походка, която толкова му беше харесала — ленива и с леко поклащане на бедрата.

Когато Теон се обърна, Векс му се хилеше и той го плесна през ухото.

— Това е задето ти е толкова смешно. — И още веднъж, по-силно. — А това — че не ми каза. Следващия път гледай да ти порасне език.

Не помнеше покоите си в кулата за гости толкова студени, въпреки че робите бяха запалили мангал. Изрита ботушите, остави наметалото да падне на пода и си наля вино. Спомняше си едно кльощаво момиченце с щръкнали колене и пъпки по лицето. „Тя ми развърза гащите — каза си ядосано. — И каза… о, богове, а аз й казах…“ Изпъшка. Едва ли можеше да се направи на по-голям глупак.

„Не — каза си след това. — Тя ме направи на глупак. Тая зла кучка сигурно се е смяла през цялото време. А как само ми посегна към патката…“

Взе си чашата и отиде до стола до прозореца, седна и се загледа към морето. Слънцето над Пайк помръкваше. „Няма място за мен тук — помисли Теон. — И причината за това е Аша, Другите да я вземат дано!“ От зелена, водата пред очите му долу стана сива, а после черна. Чак тогава чу отдалече музика и се сети, че е време да се преоблече за пира.

Избра най-обикновени ботуши и още по-обикновени дрехи, с мрачно черни и сиви цветове, прилягащи на настроението му. Никаква украса. Нищо желязно не си беше купувал. „Можех да взема нещо от оня дивак, дето го убих, за да спася Бран Старк, но той нямаше нищо, което да си струва да му вземе човек. Такъв ми е проклетият късмет, все бедняци ми се пада да убивам.“

Дългата задимена зала беше препълнена с лордовете и капитаните на баща му — поне четиристотин души. Дагмър Ждрелото още не се беше върнал от Стария Уик с Каменни къщи и Тъпаните, но всички останали бяха налице: тайфата на Харлоу от Харлоу, Блактайдови от Блактайд, хората на Спар, Мерлиновите, Гудбрадърите от Голям Уик, Солтклих и мъжете на Съндърли от Съндърли, хората на Ботли и Уинч от другата страна на Пайк. Робите пленници разливаха ейл, имаше и музика — гъдулки, гайди и тъпани. Трима едри мъжаги играеха „танца на пръста“ — премятаха си из въздуха брадви с къси дръжки. Номерът беше да хванеш брадвата или да я прескочиш, без да объркаш стъпката. Наричаше се „танца на пръста“, защото обикновено свършваше, когато някой от танцуващите остане без един… или два, или пет пръста.

Никой от танцуващите или от пиещите не обърна внимание на Теон, докато крачеше към подиума. Лорд Бейлон се беше разположил в Стола на Морския камък, изваян във формата на голям кракен от огромен черен блок. Според легендата Първите хора го намерили изправен на брега на Стария Уик, когато дошли на Железните острови.

Вляво от високия стол бяха чичовците на Теон. Аша я бяха настанили от дясната му страна, най-почетното място.

— Закъсня, Теон — отбеляза лорд Бейлон.

— Моля за извинение. — Теон погледна празния стол до Аша, наведе се и изсъска в ухото й: — Заела си ми мястото.

Тя се извърна към него с невинни очи.

— Нещо си се объркал, братко. Твоето място е в Зимен хребет. — Усмивката й го сряза. — А къде са хубавите ти дрешки? Чух, че обичаш коприни и кадифета. — Тя самата беше в мека зелена вълна със скромна кройка и тъканта прилепваше по тънкото й гъвкаво тяло.

— Ризницата ти, изглежда, е ръждясала, сестричке — върна й го той. — Колко жалко. Искаше ми се да те видя цялата в желязо.

Аша само се засмя.

— Още не е късно, братче… ако мислиш, че „Морска кучка“ няма да изостане от моя „Черен вятър“. — Един от робите на баща им се приближи с кана вино. — Ейл ли пиеш или вино тази вечер, Теон? — Наведе се към ухото му. — Или още си жаден за кърмата ми?

Лицето му пламна.

— Вино — каза Теон на роба, а Аша се обърна, удари с юмрук по масата и изрева да й донесат ейл.

Теон пресуши половницата и извика на готвача да му донесат яхния. От миризмата на гъстия сос малко му прилоша, но се насили да хапне. Толкова вино беше изпил, че и с две яденета можеше да го отнесе. „Ако повърна, върху нея ще е.“

— Татко знае ли, че си женена за неговия корабостроител? — попита сестра си.

— Колкото знае Сигрин, толкова и той. — Тя сви рамене. „Есгред“ беше първият кораб, който той построи. Нарече го на майка си.

— Всяка думичка, която си ми казала, е била лъжа.

— Не всяка. Помниш ли дето ти казах, че обичам да съм отгоре? — Аша се ухили.

Това само го ядоса още повече.

— Всичко — че си женена, че носиш дете…

— О, това си е чиста истина. — Аша скочи. — Ролфи, насам! — извика тя на един от играещите „танца на пръста“ и вдигна ръка. Той я видя, завъртя се и изведнъж от ръката му изхвърча брадва, острието й блесна и се превъртя няколко пъти на светлината на факлите. Теон успя само да ахне задавено преди Аша да сграбчи брадвата във въздуха и да я удари в масата, при което разцепи половницата му на две и опръска черната му мантия. — Това ми е мъжът. — Сестра му бръкна в роклята си и извади един кинжал между гърдите си. — А това е милото ми бебенце.

Не можеше да си представи как изглежда в този момент, но изведнъж осъзна, че Голямата зала кънти от смях — и всички се смееха на него. Дори баща му се подсмихваше, проклети богове, а пък чичо му Виктарион се кискаше открито. Най-доброто, което успя да докара, беше една кисела усмивка. „Ще видим кой ще се смее, когато всичко това свърши, кучко.“

Аша изтръгна брадвата от масата и я хвърли обратно към танцуващите под одобрителни подсвирквания и гръмки викове.

— Ти по-добре се вслушай в думите ми за избора на екипаж. — Един роб им поднесе плато, тя набоде парче осолена риба на върха на кинжала си и го изяде. — Ако си беше направил труда да понаучиш нещо за Сигрин, нямаше да мога да те избудалкам. Десет години вълк, а после слизаш тук и ми се правиш на принц по островите, но нищо не знаеш и никого не познаваш. Защо трябва хората да се бият и да умират за теб?

— Защото съм законният им принц. — отвърна той.

— По законите на зелените земи може и да си. Но тук си правим свои закони, или си го забравил?

Теон се намуси и заби поглед в масата. Още малко и щеше да се избълва в скута си. Извика на един от робите да дойде да почисти. „Половината си живот чаках да се върна у дома, и за какво? За подигравки и пренебрежение?“ Това не беше Пайк, който помнеше. А дали го помнеше? Толкова ли малък беше, когато го отведоха като заложник?

И този пир… жалка история, блюдо след блюдо с рибени яхнии, черен хляб и безвкусно козешко. Най-вкусното нещо, което опита, беше баница с лук. Ейлът и виното продължиха да се леят много след като разчистиха блюдата.

Лорд Бейлон Грейджой се надигна от Стола на Морския камък.

— Приключвайте с пиенето и елате в солария — нареди той на близките си на подиума. — Чакат ни планове. — Остави ги без повече приказки, придружен от двама от охраната си. Братята му бързо го последваха. Теон стана да тръгне след него.

— Братчето ми много се е разбързало. — Аша вдигна рога си и поиска още ейл.

— Лорд баща ни чака.

— Чакал е много години. Няма да му навреди да почака още малко… но ако те е страх от гнева му, припкай подир него. Няма да ти е трудно да догониш чичовците ни. — Усмихна му се. — Единият се е впиянчил от морска вода, в края на краищата, а другият е толкова задръстен, че сигурно ще се загуби.

Теон си седна подразнен.

— Не тичам подир никого.

— Подир мъже не, но подир жени?

— Аз не съм те хващал за патката.

— Ами че аз си нямам. Затова пък ме опипа набързо.

Той усети как червенината се плъзна по бузите му.

— Мъж съм и гладът ми е мъжки. Що за неестествено същество си ти?

— Само една свенлива девица. — Ръката на Аша се стрелна под масата и го стисна за чатала. Теон едва не подскочи от стола си. — Какво, не искаш ли вече да те вкарам в пристана, братче?

— Бракът не е за теб — реши Теон. — Като почна да управлявам, ще те напъхам в чувал и ще те пратя на мълчаливите сестри. — Изправи се, малко залитна и неуверено закрачи да потърси баща си.

Когато стигна люлеещия се мост за Морската кула, вече валеше обилно. Стомахът му кипеше и блъскаше като вълните долу, а от виното краката му не държаха. Теон стисна зъби и здраво хвана въжето, докато пристъпваше напред, представяйки си, че не е никакво въже, а вратът на Аша.

Соларият беше влажен и разхвърлян, както обикновено. Увит в тюленовите си кожи, баща му седеше пред мангала с братята си от двете му страни. Когато Теон влезе, Виктарион говореше за приливи и ветрове, но лорд Бейлон му махна да млъкне.

— Имам си планове. Време е да ги чуете.

— Имам някои предложения…

— Когато ми потрябва съветът ти, ще ти го поискам — каза баща му. — От Стария Уик дойде птица. Дагмър води насам Тъпаните и Каменни къщи. Ако богът ни даде добри ветрове, ще отплаваме, щом пристигнат… ти ще отплаваш, по-точно. Решил съм ти да нанесеш първия удар, Теон. Ще вземеш осем дълги кораба на север…

— Осем? — Лицето му почервеня. — Какво мога да се надявам, че ще постигна само с осем дълги кораба?

— Ти ще удариш по Камен бряг, ще нападаш рибарските селища и ще потапяш всеки кораб, който срещнеш на пътя си. Възможно е да изкараш някои от северните владетели извън каменните им стени. Ерон ще те придружи, а също и Дагмър Ждрелото.

— Дано Удавения бог благослови мечовете ни — каза жрецът.

Теон се почувства като ударен през лицето. Не стига, че му възлагаха работа на плячкаджия, да пали нещастните рибари в колибите им и да изнасилва грозните им дъщери, ами на всичко отгоре лорд Бейлон не му вярваше достатъчно, за да го остави това поне да свърши сам. Не стига, че трябваше да търпи въсенето и непрекъснатото гълчене на Мокра коса. С присъствието на Дагмър Ждрелото цялото му командване щеше да е само на думи.

— Аша, моя дъще — продължи лорд Бейлон и Теон се обърна и видя сестра си: беше влязла съвсем тихо, — ти ще вземеш трийсет кораба с избрани мъже и ще ги прекараш покрай нос Морски дракон. Слизаш на приливните низини северно от Дълбоки лес. Тръгваш бързо и замъкът може да падне преди още да са разбрали кой ги е нападнал.

Аша се усмихна като котка на каймак.

— Винаги съм искала да си имам замъче — каза мило тя.

— Тогава си го вземи.

Теон прехапа език. Дълбоки лес беше твърдината на Гловърите. След като Робет и Галбарт воюваха на юг, щяха да го пазят слабо, а паднеше ли замъкът им в ръцете на железните хора, щеше да им стане удобен опорен пункт към вътрешността на севера. „Мен трябваше да пратят срещу Дълбоки лес.“ Той познаваше Дълбоки лес, няколко пъти беше гостувал на дома Гловър с Едард Старк.

— Виктарион — обърна се лорд Бейлон към брат си, — главният натиск ще поемеш ти. Когато синовете ми нанесат ударите си, Зимен хребет трябва да реагира. Би трябвало да срещнеш слаба съпротива, ако отплаваш към Соленото копие и Трескавата река. По главното течение ще си на по-малко от двадесет мили от Рова на Кайлин. Шийката е ключът към кралството. Ние вече държим западните морета. Вземем ли и Рова на Кайлин, палето няма да може да се върне на север… и ако е достатъчно глупаво, враговете му ще затворят източния край на прохода зад него и момченцето Роб ще се окаже хванато като плъх в делва.

Теон не можа да се сдържи повече.

— Планът е много смел, татко, но лордовете в замъците…

Лорд Бейлон го прекъсна.

— Лордовете са заминали на юг с палето. Онези, които са останали, са страхливци, старци и зелени момчета. Ще се предадат или ще паднат, един по един. Зимен хребет може да ни се опълчи за година, но какво от това? Останалото ще е наше — гора, нивя и замъци, а народът им ще направим роби и солени жени.

Ерон Мокра коса вдигна високо ръце.

— И ще се вдигнат високо вълните на гнева, и ще простре Удавеният бог властта си над зелените земи.

— Което е мъртво не може да умре — припя след него Виктарион.

Лорд Бейлон и Аша повториха думите му и за Теон не остана нищо друго, освен да ги изломоти с тях. И с това се свърши.

Навън дъждът се лееше като из ведро. Въженият мост се клатеше и гърчеше под краката му. Теон Грейджой спря по средата и зяпна надолу към скалите. Мълниите трещяха оглушително и той усети вкуса на солените пръски на устните си. Внезапен порив на вятъра и той залитна и падна на колене. Аша му помогна да се изправи.

— Ама ти и на вино не държиш, братче.

Теон се отпусна на рамото й и се остави да го поведе по хлъзгавите дъски.

— Повече ми хареса, когато беше Есгред — каза й с укор.

Тя се засмя.

— Поне си честен. А аз теб повече те харесвах, когато беше на девет.