Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (30)

ТИРИОН

Чергите дращеха петите на босите му крака.

— Братовчед ми е избрал странен час за посещение — каза Тирион на сънения Подрик Пейн, който несъмнено очакваше да го изпекат жив затова, че го е събудил. — Доведи го в солария и му кажи, че скоро ще сляза.

Беше след полунощ, прецени той по катранения мрак зад прозореца. „Дали Лансел си мисли, че ще ме завари сънен и с размътен ум в този час? Не, Лансел изобщо не мисли, това е работа на Церсей.“ Сестра му щеше да се разочарова. Дори в леглото той работеше по цяла нощ: четеше на мигащата светлина на свещта, преглеждаше донесенията на слухарите на Варис и ровеше из книгите със сметки на Кутрето, докато колоните с числата не се размътеха, и очите не го заболяха.

Наплиска лицето си със студена вода от легена до леглото и се позадържа клекнал зад паравана. Хладнината на нощния въздух защипа голата му кожа. Сир Лансел беше шестнадесетгодишен и търпението не беше първата му добродетел. Да почака. Чакането щеше да го изнерви повече. След като си изпразни червата, Тирион си навлече омачкана нощница и поразроши с пръсти сплъстената си коса, за да изглежда още повече като току-що вдигнат от сън.

Лансел крачеше пред пепелта в камината, облечен в червено кадифе с подплата от черна коприна, с висяща на колана кама със скъпоценни камъни и златна кания.

— Добре дошъл, братовчеде — поздрави го Тирион. — Посещенията ти са толкова редки. На какво дължа това незаслужено удоволствие?

— Нейна милост кралицата регент ме изпрати да ви заповядам да освободите Великия майстер Пицел. — Сир Лансел му подаде свитък с пурпурна лентичка, с печата с лъва на Церсей върху златистия восък. — Ето го пълномощното.

— Това било значи. — Тирион го хвърли небрежно на масата. — Надявам се, че сестра ми не е надценила силите си. Ще бъде много жалко, ако пак заболее.

— Нейна милост е съвсем здрава — отвърна сир Лансел.

— Музика за ушите ми. — „Макар да не е любимата ми мелодия. Трябваше да й дам по-голяма доза.“ Тирион се беше надявал на още няколко дни без намесата на Церсей, но не се изненада чак толкова, че е възвърнала здравето си. В края на краищата беше близначка на Джайм. Усмихна се учтиво. — Под, запали огъня, тук е твърде хладно за моя вкус. Ще пийнеш ли чаша с мен, Лансел? Установих, че греяното вино ми помага да заспя.

— За спане не ми трябва помощ — каза сир Лансел. — Дойдох по нареждане на Нейна милост, а не за да пия с теб, Дяволче.

Рицарският сан беше направил момчето по-дръзко, отбеляза си Тирион — както и жалката роля, която беше играл в убийството на крал Робърт.

— Виното наистина може да е опасно. — Усмихна се и си наля. — Колкото до Великия майстер Пицел… ако скъпата ми сестра наистина е толкова загрижена за него, щях да допусна, че би трябвало да ме посети лично. Вместо да праща теб. Как да го разбирам сега?

— Разбирай го както щеш, стига да освободиш пленника си. Великият майстер е близък приятел на кралицата регент и е под личната й закрила. — Намек на зла усмивка заигра по устните на момъка; всичко това явно му доставяше удоволствие. „От Церсей се учи, няма що.“ — Нейна милост няма да търпи това безчинство. Тя ви напомня, че тя е регентът на Джофри.

— Както аз съм Ръката на Джофри.

— Ръката служи — уведоми го с пренебрежение младият рицар. — Регентът управлява, докато кралят навърши пълнолетие.

— Може би ще трябва да ми го напишеш, за да го запомня по-добре. — Огънят запращя весело в камината. — Свободен си, Под — каза Тирион на скуайъра. И чак след като момчето излезе, се обърна отново към Лансел. — Друго има ли?

— Да. Нейна милост нареди да ви уведомя, че сир Джейслин Байуотър е отказал да изпълни заповед, дадена от името на самия крал.

„Което значи, че Церсей вече е заповядала на Байуотър да освободи Пицел и са й отказали.“

— Разбирам.

— Тя настоява той да бъде отстранен от поста и поставен под арест за измяна. Предупреждавам ви…

Тирион остави чашата.

— Предупреждения от теб няма да слушам, момченце.

— Сир — поправи го със стиснати устни Лансел. И докосна дръжката на меча си, може би за да напомни на Тирион, че си има меч. — Внимавай, когато говориш с мен, Дяволче. — Явно държеше да прозвучи заканително, но нелепото мъхче на устничката му развали целия ефект.

— О, я пусни меча. Само да извикам и Шага ще дойде и ще те убие. С брадва, забележи. Не е мях с вино.

Лансел почервеня. Толкова ли глупав беше, че да вярва, че участието му в убийството на Робърт ще остане незабелязано?

— Аз съм рицар…

— Забелязах. Кажи ми… Церсей кога те помаза в рицарство — преди или след като те напъха в леглото си?

Зелените очи на Лансел трепнаха и на Тирион не му бяха нужни повече признания. Значи Варис му беше казал истината. „Е, поне никой не може да твърди, че сестра ми не обича семейството си.“

— Нямаш какво да кажеш ли? Нямате ли други предупреждения към мен, сир?

— Или ще си оттеглите тези мръсни обвинения, или…

— Моля те. Помислял ли си какво ще направи Джофри, когато му кажа, че си убил баща му, за да легнеш с майка му?

— Не беше така! — възрази изплашено Лансел.

— Не беше ли? А как беше, моля?

— Кралицата ми даде силното вино! Собственият ви баща, лорд Тивин, когато бях назначен за кралски скуайър, ми каза да й се подчинявам във всичко.

— А каза ли ти да я чукаш? — „Виж го. Не е толкова висок, чертите му не са толкова изящни, а косата му не е чак разтопено злато, но все пак… все пак дори едно лошо копие на Джайм е по-сладко от празното легло, нали?“ — Не, мисля, че не е.

— Аз не съм искал… само правех, каквото тя ми заповядаше. Аз…

— И изпитваше отвращение през цялото време, в това ли искаш да ме убедиш? Висок пост в двора, рицарство, краката на сестра ми нощем се отварят за теб, о, да, трябва да е било ужасно. — Тирион се надигна от стола. — Почакай тук. Негова милост ще иска да чуе това.

Цялата наперена самоувереност изведнъж напусна Лансел. Младият рицар падна на колене като изплашено момченце.

— Милост, милорд, моля ви!

— Това си го спести за Джофри. Той много обича да му се молят.

— Милорд, беше по искане на сестра ви, кралицата, точно както казахте, но Негова милост… той не бива да научи…

— Какво? Искаш от мен да премълча истината?

— Заради татко! Ще напусна града, ще бъде все едно че никога не се е случвало! Кълна се, ще го прекратя…

Трудно беше да не се засмее човек.

— Не мисля.

Сега вече момъкът се обърка съвсем.

— Милорд?

— Чу ме. Баща ми ти е казал да се подчиняваш на сестра ми, нали? Добре, подчинявай й се. Стой до нея, пази доверието й, задоволявай я колкото иска. Никой няма да разбере… докато си ми верен. Искам да знам какво прави Церсей. Къде ходи, с кого се вижда, какво си говорят, какви планове крои. Всичко. И ти лично ще ми го донасяш.

— Да, милорд. — Лансел го каза без никакво колебание. На Тирион му хареса. — Ще донасям. Заклевам се. Както заповядате.

— Стани. — Тирион напълни още една чаша и му я подаде. — Пий за разбирателството ни. Гарантирам, в замъка няма глигани, доколкото знам. — Лансел надигна чашата и отпи, макар и малко притеснено. — Усмихни се, братовчеде. Сестра ми е красива жена, пък и всичко, което правим, е за доброто на кралството. Всичко това може да свърши добре за теб. Рицарството е нищо. Ако си умен, можеш да получиш и лордска титла, с владението към нея. — Тирион изля в гърлото си остатъка от чашата. — Искаме Церсей да ти вярва напълно. Върни се при нея и й кажи, че я моля за прошка. Кажи й, че си ме изплашил, че не искам да има конфликт между нас, че оттук нататък няма да правя нищо без нейното съгласие.

— Но… исканията й…

— О, Пицел ще й го дам.

— Нима? — Лансел изглеждаше слисан.

Тирион се усмихна.

— Ще го освободя още утре. Бих могъл да се закълна, че косъм не е паднал от главата му, но няма да е съвсем вярно. Във всеки случай е жив и здрав, но за енергичността му не мога да гарантирам. Черните килии не са най-здравословното място за човек на неговите години. Церсей може да си го задържи като домашен любимец или да го изпрати на Вала, все ми е едно, но в съвета не го искам.

— А сир Джейслин?

— Кажи на сестра ми, че се надяваш да го изтръгнеш от мен след време. Това би трябвало да я поуспокои. Временно.

— Както кажете. — Лансел довърши виното си.

— Още нещо. След кончината на крал Робърт ще бъде крайно смущаващо, ако неговата скърбяща вдовица изведнъж надуе корема.

— Милорд, аз… ние… кралицата ми е заповядала да не… — Ушите му пламнаха като ланистърския пурпур. — Пръскам си семето на корема й, милорд.

— Хубаво коремче, не се съмнявам. Мокри го колкото искаш… Само гледай росицата ти да не капне на друго място. Повече племенници не ща, ясно ли е?

Сир Лансел се поклони вдървено и излезе.

Тирион си позволи един миг на съжаление към момчето. „Поредният глупак, и слабак при това, но не заслужава това, което му причиняваме двамата с Церсей.“ Добре, че чичо му Кеван имаше други двама сина — този едва ли щеше да преживее повече от година. Церсей щеше да поръча убийството му веднага щом разбереше, че й изменя, а ако по някаква божия милост не го разбереше, то Лансел едва ли щеше да преживее деня, в който Джайм Ланистър се върнеше в Кралски чертог. Единственият въпрос беше дали Джайм ще го посече в изблик на яростна ревност, или Церсей първо ще го убие, за да не разбере Джайм. Тирион беше готов да заложи на Церсей.

Беше го обзело неспокойствие и си даваше ясна сметка, че тази нощ няма да може да заспи. „Във всеки случай не и тук.“ Намери Подрик Пейн заспал в едно кресло пред солария и го разтърси за рамото.

— Доведи Брон и след това изтичай до конюшните и поръчай да оседлаят два коня.

Очите на скуайърчето бяха замъглени от съня.

— Два коня?

— Да, коне. Едни големи животни, дето обичат ябълки. Сигурен съм, че си ги виждал. С четири крака и опашка. Но първо Брон.

Наемникът се появи скоро и попита още от вратата:

— Кой ти се изпика в чорбата?

— Церсей, както винаги. Сигурно ще ми кажеш, че трябва вече да съм свикнал с вкуса. Все едно. Милата ми сестра, изглежда, ме бърка с Нед Старк.

— Чух, че бил по-висок.

— Не и след като Джоф му отсече главата. Трябвало е да се облечеш по-топло, нощта е студена.

— Ще ходим ли някъде?

— Всички наемници ли са умни като теб?

Градските улици бяха опасни, но с Брон до себе си Тирион се чувстваше сигурен. Стражите ги пуснаха през малката портичка на северната стена и двамата поеха по булевард „Черната сянка“ към подножието на Високия хълм на Егон, а оттам — по Свинската алея, покрай редиците затворени с дървени капаци прозорци и високи постройки от камък и дърво, чиито горни етажи се надвесваха над улицата толкова, че почти се целуваха. Луната сякаш ги следеше по пътя им и си играеше на криеница, надничаше и се скриваше зад комините. Не срещнаха никого, освен една прегърбена старица, понесла умряла котка за опашката. Тя ги погледна боязливо, сякаш се страхуваше да не й откраднат вечерята, и се шмугна безмълвно в сенките.

Тирион се замисли за мъжете, които бяха служили като Ръка преди него и се бяха оказали безсилни пред коварствата на сестра му. „Как иначе? Такива мъже… твърде доблестни, за да живеят, твърде благородни, за да серат, такива глупци Церсей си ги гълта всяка заран на закуска. Единственият начин да надвиеш сестра ми е да заиграеш собствената й игра, а това е нещо, което лордовете Старк и Арин никога не биха направили.“ Нищо чудно, че сега бяха мъртви, докато Тирион Ланистър никога не беше се чувствал по-жив от сега. Трътлестите му криви крака сигурно бяха комична гледка на някой бал по жътвения празник, но този танц той познаваше.

Въпреки късния час бардакът беше претъпкан. Чатая ги посрещна учтиво и ги придружи до гостната. Брон се качи по стълбите с едно тъмнооко момиче от Дорн, но Алайая се оказа заета.

— Толкова ще се зарадва като разбере, че сте дошли — каза Чатая. — Ще се погрижа да ви приготвят стаята на кулата. Ще обича ли милорд чашка вино, докато чака?

— Ще обича — отвърна той.

Виното беше жалка работа в сравнение с подбраните реколти арборско, което тук обикновено поднасяха.

— Трябва да ни простите, милорд — каза Чатая. — Напоследък на никаква цена не мога да намеря хубаво вино.

— Боя се, че не си единствената.

Чатая му се пооплака още малко, след което се извини и се плъзна изящно през гостната. „Чаровна жена“, прецени Тирион докато я гледаше отзад. Рядко беше виждал толкова елегантност и достойнство у една курва. Макар че, разбира се, тя самата гледаше на себе си по-скоро като на някаква жрица. „Сигурно в това е тайната. Въпросът не е какво правим, а по-скоро защо го правим.“ Тази мисъл донякъде го утеши.

Някои от останалите гости на заведението го поглеждаха накриво. Последния път на излизане един го заплю… опита се по-скоро. Плюнката му обаче улучи Брон и в бъдеще щеше да плюе без зъби.

— Необичан ли се чувства милорд? — Данси се плъзна на скута му и го гризна нежно по ухото. — Имам лек за това.

Усмихнат, Тирион поклати глава.

— Думи нямам за хубостта ти, миличко, но свикнах с илачите на Алайая.

— Защото не сте опитали моите. Милорд все си избира Яя. Тя е добра, но аз съм по-добра, не искате ли да видите?

— Следващия път, може би.

Тирион изобщо не се съмняваше, че Данси ще е сладко плодче. Беше с чипо носле и живичка, с лунички и гъста червена грива чак до кръста. Но Шае го чакаше в имението. С кикот, тя придърпа ръката му между бедрата си и го стисна през панталона.

— Не мисля, че той ще чака до следващия път — заяви тя. — Мисля, че иска да излезе веднага и да ми преброи луничките.

— Данси. — Алайая стоеше на прага, тъмнокожа и хладна, в прозирно зелена коприна. — Негово благородие е мой гост.

Тирион нежно се освободи от прегръдката на Данси и стана. Тя не се възпротиви.

— Следващия път — напомни му тя, пъхна пръст в устата си и го засмука.

Тъмнокожото момиче го поведе нагоре по стълбите и каза:

— Горката Данси. Две денонощия й остават да накара милорд да я избере. Иначе ще си загуби черните перли срещу Марей.

Марей беше едно студено, светло и нежно момиче, което Тирион беше забелязал веднъж-дваж. Зелени очи и порцеланова кожа, дълга права сребриста коса, много красива, но прекалено сериозна.

— Не бих искал горкото момиче да си загуби перлите заради непрокопсаник като мен.

— Следващия път я отведете горе.

— Може би ще го направя.

Тя се усмихна.

— Не мисля, милорд.

„Права си — помисли Тирион. — Няма да го направя. Шае може да е курва, но по своему съм й верен.“ В стаичката на кулата, след като отвори вратичката на килера, той изгледа Алайая с любопитство.

— Ти какво правиш, докато ме няма?

Тя вдигна ръце и се протегна като някоя лъскава черна котка.

— Спя. Много време ми остава за почивка, откакто започнахте да ни гостувате, милорд. А Марей ни учи на четене, сигурно ще мога да си прекарвам времето с книга.

— Спането е хубаво нещо — каза той. — А книгите — още повече. — Целуна я по бузата. След това се спусна по шахтата и в тунела.

Когато излезе от конюшнята на гърба на пъстрия кон, Тирион чу музика, която се изливаше от прозорчетата под покрива. Приятно му стана да помисли, че хората все още пеят, въпреки кланетата и глада. Отдавна забравената мелодия изпълни главата му и той почти чуваше как Тиша му пееше, някъде преди половин живот. Спря се и заслуша. Не, не беше познал мелодията, а и думите не се разбираха. Значи друга песен. И защо не? Неговата мила и невинна Тиша си беше една лъжа от самото начало, просто курва, която брат му Джайм беше наел, за да го направи мъж.

„Сега съм свободен от Тиша — помисли той. — Половината ми живот беше обсебила, но вече нямам нужда от нея, не повече, отколкото от Алайая или Данси, или Марей, или от стотиците като тях, с които съм лягал. Сега си имам Шае. Шае.“

Портите на имението бяха затворени и залостени. Тирион заблъска, докато бронзовото око не се отвори.

— Аз съм.

Мъжът, който го пусна, беше една от най-добрите находки на Варис — ловък с кинжала браавосец със заешка устна. Тирион беше поискал да няма красавци сред стражите, мъкнещи се около Шае ден и нощ.

— Намери ми стари, грозни, нашарени с белези мъже, за предпочитане импотентни — беше казал на евнуха. — Мъже, които предпочитат момчета. Или мъже, които предпочитат овце, все едно.

Варис не можа да намери от последната порода, но беше намерил един евнух удушвач и двама вонящи мъжаги от Ибен, които обичаха бойните си топори толкова, колкото се обичаха взаимно. Останалите бяха все подбрани наемници и чести гости на градските тъмници, кой от кого по-грозен. Когато Варис му ги подреди за преглед, Тирион се беше уплашил, че се е престарал, но Шае думичка не каза против. „А и защо да се оплаква? Тя никога не се е оплаквала от мен, а аз съм по-отвратителен от цялата й охрана, взета заедно. Сигурно дори не може да забележи грозотата им.“

Въпреки всичко Тирион би предпочел някой от мъжете му от клановете да пази имението. Черните уши на Чела например, или Лунните братя. Повече залагаше на желязната им вярност и чувство за чест, отколкото на алчността на наемниците. Рискът обаче беше твърде голям. Цял Кралски чертог знаеше, че диваците са негови. Ако изпратеше тук Черните уши, много скоро в града щеше да се разчуе, че Ръката на краля си държи конкубинка.

Един от ибенците взе коня му.

— Събудихте ли я? — попита Тирион.

— Не, милорд.

— Добре.

Огънят беше изтлял до жар, но в стаята все още беше топло. Шае беше изритала завивките и чаршафите в съня си. Лежеше гола върху пухеното легло, меките извивки на младото й тяло бяха смътно огрени от жарта в камината. Тирион постоя на прага, пиейки с очи гледката. „По-млада от Марей, по-сладка от Данси, по-красива от Алайая, тя е всичко от което имам нужда, и повече.“ Как можеше една курва да изглежда толкова чиста, мила и невинна?

Не искаше да я безпокои, но гледката се оказа достатъчна, за да го вкочани. Смъкна дрехите си на пода, след което пропълзя на леглото, нежно разтвори краката й и я целуна между бедрата. Шае промърмори насън. Той пак я целуна и заблиза от тайната й сладост, още и още, докато брадичката му и бедрата й не се намокриха обилно. Когато тя простена тихо и потръпна, той коленичи, заби се в нея и почти веднага избухна.

Очите й се отвориха. Шае се усмихна, погали го по главата и прошепна:

— Току-що сънувах най-сладкия си сън, милорд.

Тирион хвана с пръсти малката й твърда цицка и положи глава на рамото й. Не излезе от нея; де да можеше никога да не излиза от нея.

— Не е сън — увери я той.

„Истинско е, всичко — помисли Тирион. — Войните. Интригите, голямата кървава игра, и аз в центъра на всичко… аз, джуджето, чудовището, онзи, комуто се присмиваха… но сега държа всичко в ръцете си: силата, града, нея. Затова съм бил създаден, и боговете дано ми простят, но я обичам…

И нея. И нея.“