Васил Попов
Корените (40) (Хроника на едно село)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

История

  1. — Добавяне

Бялата пеперуда

Илариона вървеше из пустите улици на селото със стария куфар и празната кошница и не знаеше къде да иде. При Генерала да иде, ще го посрещне човекът, ще го нахрани и постеля ще му даде, ама нали той пише. Защо да го разсейва? А какво пише Генерала, един бог знай. При Горския не му се искаше, пак щеше да го кара да обсъждат положението, ще му даже да подхвърли някоя идея как да върнат хората. Те у мене, рече си Илариона, идеите като пчели жужат.

Спря той, видя посивялата хартия на вратника на Жегъла и прочете лозунга:

„Защо?“

Добре де, защо?!

Лъхна ветрец, хартията на лозунга изшумоля. „Защо“-то трепна и нещо в гърлото на Илариона също трепна и зашумоля. Значи върнах се аз за трети път, а защо? В града Стефан, дядовият Сиков, ме настани в Плод-зеленчук, и работата беше лека, и парите добре, ами като не ме свърта на едно място? Като ме хваща тоз пусти съклет, прилошава ми от многото хора, в ушите ми бучи от моторите, от шума. Ливада ще ми се привиди, на кола със сено натоварена ми се лежи отгоре, звездите да гледам и да ги броя, да се понадигна, да сръгам Сивча, да му подвикна, че той тегли заедно с Белча световното колело, дето вика Спас. Ако не е волът, тя загубена работа, ама къде е волът, де го? Викам си, само да се върна, да отида на Урушкото кладенче, водица да си пийна, а зад мене Сивчо и Белчо да пръхтят, колата натоварена, нощта си е нощ, звездите са си звезди. Ама де е тая нощ?

Илариона изпъшка. Като беше в града, селото виждаше — ей го Барагана, ей я Долната махала, а сега виждаше града — улиците, булевардите, площадите и градините — досущ истински и живи.

— Иларионе! — чу той един глас. Позна го.

Баба Неделя стоеше точно при новата будка за лепене на афиши, точно пред афиша за „Океан“ от Щейн.

— Пак ли се върна, Иларионе? — рече тя.

— Пак, бабо Недельо.

— Ами къщата, пак ли ще я купуваш от Спаса?

— Няма. Пари нямам.

— Ами де ще живееш?

— Не знам.

— Ами ял ли си?

— Не — отвърна той и в гърлото му заседна буца.

— Ела — рече тя. — Ела да те нахраня, Иларионе. Имам копривена чорба и три маслини.

Илариона тръгна послушно след нея. Като влязоха, лъхна му на здравец, на къща и на прана вълна. Седна той навън под чардака, на трикрако столче. Донесе тя паралията, тури му паница чорба и в една чинийка три маслини. Светнаха в тъмното трите маслини и му опариха душата, буцата в гърлото му стана още по-голяма и по-твърда. И хляб му тури баба Неделя и седна край него с плетка и две куки. Захвана да плете. Градът поникна пак — по булеварда се зададоха млади хора с транзистори, високо и весело се смееха, а Илариона застана до едно дърво, подпря се на него. Отсреща в градината светеха огромните лампиони и джазът стържеше металното градско небе, и трамваят мина натам и насам със скърцане и железен тропот, пък и на нафта миришеше наоколо, на изгоряла нафта. Посегна Илариона към чорбата, киселка беше, буцата се поразтопи малко, и хлябът беше вкусен, миришеше на земя и пещ. Куките на плетката шаваха и чаткаха, плетяха вълната в тихата нощ, а наоколо пръскаха зеленото си сияние вечно младите очи на баба Неделя.

Че какво искам от тоя живот, запита се Илариона, деца създадох, изучих ги, апартаменти и коли вече си имат, деца породиха и те, всеки пое собствения си път. За какво ми е тоя град, пуст да опустее, че съм тръгнал и сега към него. Не Илариона, а градът бе тръгнал към него с тежки каменни стъпки, с много лица и много светлини и закри асмата и чардака на баба Неделя заедно с чупката на стряхата. Баба Неделя само туй чакаше — градът влезе в плетката, куките започнаха да го вързват на възли — и улиците, и булевардите, и лицата, и светлините. Видя Илариона дъното на паницата, лъсна то като месечина, но към маслините не посегна. Баба Неделя мълчеше, чакаше да се нахрани, да се разтопи съвсем буцата в гърлото му.

— Иларионе — обади се тя. — Че хапни от маслините.

— Не съм гладен. Наядох се. Благодаря ти.

— Стефан, дядовият Сиков, ги донесе зимъс. Бях ги турила в едно бурканче с оливия, останаха четири, ама пролетес дадох едната на Димитра. Помниш ли го?

— Кой Димитър?

— На Зорка и Недьо.

— Помня го. Сигур е порасъл.

— Порасна я. Само че те заминаха за Рисен.

Илариона въздъхна, куките подхванаха въздишката му, три насам, едно отгоре, три натам, и Илариона схвана, че не току-тъй баба Неделя плете в тая нощ, и че той влиза в плетката й заедно с вълната и заедно с града. Обърка се още повече, че и страх го полази — значи, подхваща ме тя и хайде с куките, уж съм седнал да вечерям, копринена чорбица, хлебец, маслини ме кара да ям, а тя си гледа работата, три насам, едно нагоре, две натам.

Илариона се измъкна от плетката, стана, отри уста.

— Че аз да вървя, бабо Недельо.

— Къде ще вървиш? Че къде ще спиш?

— Не знам — изпъшка той.

— Слушай — рече тя и стана, но продължи да чатка с куките, — я иди в бабината Минина къща, той Улаха отдавна се изсели в Рисен с домочадието. Нали я знаеш, горе има четири соби, и електрика има. В яслата сено е останало, постели си, ще ти дам и една чергица. — Тя влезе вътре, донесе свита черга и му я подаде. — И не се кахъри, Иларионе.

— Не се кахъря — измънка той.

Взе чергата, целуна й ръка, вдигна куфара и празната кошница.

— Да бях умрял аз, бабо Недельо — отрони гласът му.

— Да мреш ли?

— Ахъ.

— То мренето ще почака — рече тя, куките не спираха.

— Има време, Иларионе. Хляб има още в тебе, ама той хлябът вечер не се вижда.

Той подсмръкна, буца има в мене, искаше му се да й каже, не хляб, ама не отвори уста.

— Иди, легни си — продължи тя. — Тя чуждата къща е като чужда жена, знам аз, ама и нейният гръб е топъл.

Илариона си тръгна. Къщата на Генерала светеше, от горната стая се чуваше потракването на пишещата машина. И прозорецът на Горския светеше, а другите къщи бяха празни и тъмни. Пред вратниците скачаха жаби, нейде се обади кукумявка. В двора на бабината Минина къща Илариона се спъна в нещо бяло, ритна го — беше един празен пластмасов бидон. Стъпалата изскърцаха и го понесоха нагоре; в една от стаите имаше пръснати парцали, парче счупено огледало блесна на дъските. Тук бе живял Улаха с цялото си домочадие, тук беше създал цяла сюрия улахинчета. Щастлив ли е Улаха, запита се Илариона, ей го на, заселил се в Рисен, парцел ще му дадат, къща ще вдигне. Циганите вече взеха корен да пускат, само аз препускам между селото и града, какво искам от тоя живот, какво? Онзи, който не иска нищо, той е щастлив. Дето рекъл онзи — от малко съм доволен, от нищо съм щастлив. Де да бях онзи, добави с мъка Илариона, ама не съм.

Той затвори бившето обиталище на Улаха и домочадието и влезе в съседната врата. Щракна ключа, беше сам. Остави празната кошница, куфара подложи за възглавница, чергата разстла на голите дъски, покрити с мишляци и корави царевични зърна. Въздухът бе доста застоял, та открехна едното прозорче, стъклото бе пукнато и леко звънна. И в тоя звън трепна и Илариона, звънна и той на къща и на дом, на топъл гръб. Угаси лампата и легна, задиша дълбоко, а синовете и внуците, снахите и внучките се наредиха наоколо и го загледаха с еднакви лица и еднакви очи. Какво искат от мене, запита се той, нали вече не им тежа, нали ги създадох и образование им дадох, нали последния път им занесох два пуяка, а първия път нали затуй продадох къщата на Спаса, за москвича да помогна. Нищо не искаме, отвърнаха синовете, а снахите поклатиха глави, нищо не искаме, само искаме да те видим как си се подредил, как живееш. Ако имаш нужда от нещо, кажи, ний малко сме се попритеснили сега с тоя ремонт, колата изплащаме още и за телевизор нов сме се записали, та правят удръжки всеки месец, ама все нещо ще отделим. Нищо не ща, отвърна Илариона, всичко си имам — доволен съм от малко, от нищо съм щастлив, тя целта на душевната цел може да е в таз пуста икономика, аз от икономика не отбирам, ама знаете ли защо не посегнах на онез трите маслини?

— Какви маслини? — попита големият син.

— Дето ми ги даде баба Неделя.

— Их, татко, маслини да искаш, един лев са килото — обади се едната снаха.

— То не е до килото и до лева — понечи да каже Илариона, но другата снаха го прекъсна:

— Я да го оставим на мира, той татко ще си почине, леглото му е хубаво, новия юрган му турих и от новите чаршафи, никой още не е спал в тях.

— Е, лека нощ — рекоха синовете, снахите и внуците и отидоха оттатък да гледат телевизия.

Илариона остана сам. Потърси гърба на жена си, топлия й гръб, но не можа да го стигне. Потърси образа й, но и него не можа да стигне, а намери лицето на Спас, с рога и козя брада, ухилен. Тресе се Спас от смях, подскача, целият космат, с вирната опашка. Ей го Рогатия, смая се Илариона, как досега не съм се досетил, че Спас е Рогатия, затуй чуждите къщи купува и ги обзавежда, затуй прави тез художествени галерии и географски карти подрежда, затуй си има часов график. Лежи Илариона, не смее да мръдне, а Спас играе, подскача около него и гони една бяла пеперуда. Илариона се удиви каква ще е таз бяла пеперуда, откъде се е домъкнала, как е дошла и в апартамента на сина му влязла. Туй е то, световното колело, Иларионка, върти се то, върти се и тебе те замотава и преобръща, а ти си като скитника евреин, като ей таз бяла пеперуда си, ей я на. Кацна тя, виж я на пръста ми, прозрачните й крилца виж, целите лепнат от бял прашец. Кацнала, изсмя се Спас, ама ей сега пак ще полети, тя, бялата, пеперуда себе си търси, не знае, че я има на тоя свят, не знае. Корен няма тя, Иларионка, затуй все лети и ха да кацне, ама не каца и полита отново насам-натам, в кръг, направо — три насам, едно нагоре, две натам, търси си посоката, себе си търси и ти си като нея…

— Махни се! — извика Йлариона.

Спас изчезна заедно с бялата пеперуда. Йлариона се ококори, по-буден от всякога. И градът се пробуди — по булевардите и улиците тръгнаха хора, почти тичаха, всеки искаше да хване тролейбуса или трамвая. И Илариона забърза с тях, само че остави тролейбусите и трамваите, разпери белите си крила и полетя към село.

Като стигна и кацна, отпреде му се изпречи Горския.

— Иларионе! — радостно извика Горския.

— Горски!

— Значи се връщаш? — рече Горския и се спусна да го прегръща.

— Връщам се — пророни Йлариона.

— Веднага ще те включа в списъка.

— Какъв списък?

— Ами на населението бе — засмя се Горския. — Сега сме четирима — баба Неделя, Генерала, Спас и аз, — с теб ще станем петима. Това вече е съвсем друга работа.