Васил Попов
Корените (25) (Хроника на едно село)

Мигове

Гърбът на вчерашния ден се губи в неяснотата на миналото. Новият ден още не е показал ведрото си, очаквано лице. Часовете капят като презрели круши. Животът изтича през една малка дупчица на ведрото в пресъхналата, вечно жадна земя. Изкачен на най-високия хълм, старият човек вижда и най-малките подробности — разбира всеки миг как се променят отсенките на светлината, как се движат питите на слънчогледите, как се отпускат бавно съхнещите листа, как се изправят полетите тревички нагоре — към върха на живота, завъртял бесния си огнен диск.

Годините са зазидани в стените на къщите, преплетени са в прътите на оградите. Човешките стъпки са отъпкали пътищата, ръцете им са огладили дръжките на сечивата и тоя допир навсякъде е оставил топлина и смисъл. Вратниците виждат с престарели очи кой минава и кой спира пред тях — едното око вече има голямо, двукрило перде, спуснато пред конските и волските коли за вечни времена. Другото е още живо, отваря се скрибуцайки и пропуска в себе си стареещи хора, въздишки и охкания на изтъркани човешки крака и ръце, на износени тела. Зорко и неуморно гледат тези живи очи към пътя, към къщите, към изтичащия през малката дупчица на ведрото живот.

И дядо Димитър, полуглухият столетник, подпрял ухо с ръка, за да улавя последните звуци, все още върви. Всяка негова стъпка носи тежестта на годините и отеква дълбоко в земята. Всички врати по вратниците се отварят охотно при неговото приближаване, но той отминава по своя път, настлан със златна слама от скорошната вършитба.

Върви той, обикаля своето село, наднича без поглед в тревясалите дворове, улавя без слух кипежа на звуците, оживили движенията на хората и сечивата в деня. Високо над годините и времето, над пространствата стои и го гледа слънцето, мъчи се да надникне с изгарящото си зрение под вехтата сламена шапка, да погали мекото старческо теме.

Дядо Димитър върви, оглупял за глупавите неща, отдалечен от дребните грижи. Старата и упорита черна кръв се върти в него, посбутва го, ечи с хиляди камбани при всяко забързване, напомня му, че с този вървеж приближава и последната камбана. Знае старецът, години е изучавал тая истина. Много човешки ниви бяха пожънати пред него твърде рано, много млади фиданки бяха изсъхнали и отсечени. И сега, застанал пред бялата църква на вярата, той съзерцава тоя земен символ на вечното, изправен над селото. Кръстът блести на върха на кубето, голям за хората и малък за небето, и в точката, където се пресичат четирите му ръце, сияе смътният подвиг на Христа.

Старецът се взира със слаби очи в разтворения храм, в меката светлина на отразените икони и полилеи и търси кълненето и съхненето на растенията и пламъчетата на горящите свещи. Напразно. Тук истината е пределно ясна — пламъчето гори и превръща всичко в дим, докато се свърши свещта и угасне на сухия църковен пясък, ограден с пиринчен пръстен.

Изчезва тя — църквата на старата човешка вяра — на своя хълм. Денят я стопява в светлината си, за да изгради наново къщите и вратниците в синьото сияние, да им даде цвят и обем, да ги съедини заедно една с друга. Играят те, уловени на това стройно хоро от двете страни на пътя, и старецът, седнал на пейката пред старата си къща, улавя тежкия ритъм на вечната им мелодия.

И хората излизат — млади и чевръсти, румени и напращели от здраве и живот, — нареждат се покрай къщите, наловени един за друг в друго, човешко хоро, много по-бързо и много по-осезаемо от хорото на къщите. И животните излизат — крави и волове, коне и биволи, кучета и котки, овце и домашни птици, — нареждат се пред хората и заиграват с различни стъпки, объркани от това зрелище, от липсата на хомоти и юзди, на ведра за доене и котли, на ножове за колене и ясли за храна — извадени от обикновения живот, от работата и почивката, от преживянето на храната и преживянето на времето. И нивите излизат, проточват се из блоковете, нарязват се на парцали, на дълги и тесни ивици, на широки и просторни парчета земя, засети с различно семе, оградени от тревясали синори, разоравани от еднакви плугове и рала, оросявани от едни и същи дъждове, бити от една и съща градушка, милвани от едни и същи човешки ръце. Старецът се дръпва назад — а къщите и хората, а животните и нивите настъпват към него…

Дядо Димитър вдигна глава и погледна в бялото око на слънцето. Примижа от студ — слънчевият гвоздей се заби дълбоко в него и го прикова към пейката. В следния миг той сведе глава с нахлупената стара сламена шапка. Едно пеленаче пляскаше с ръчички в него и започваше да расте неудържимо, да се източва, да прохожда, да се бие, да люби и мрази. Идваха ветрове, идваха хора в неговия живот, а пеленачето седеше, приковано от слънцето, и риташе с крачка, голо и розово. То и сега буташе назад слънцето и ветровете, хората и годините с малките си пухкави ръце, без да знае какво прави и какво иска.

Старецът се усмихна и слънчевият гвоздей се стопи. Простря той единия си крак напред — сянката се удължи в златните сламки, напръхнали от горещината. По тях лазеха мравки и буболечки, смаяни от грамадното стъпало на човека. Полъхваше лек обеден ветрец, без посока и без желания, сух и трепкащ. В двора една кокошка снасяше яйце и в червеното й око зеницата се издуваше от напъните. Тя изкукудяка и скокна — в плявата остана голото топло яйце, оросено с неволно размити капки майчина кръв.

Допрял костелива ръка до голямото си хрущялесто ухо, столетникът се заслушва пак, засмян и добър, но нищо не се чува. Светът е потънал в обедно мълчание, небето е на кръстопът, животните почиват. По дъното на реката лежат укротени риби, водните кончета спят с отворени очи по коренилищата на върбите. Сива мараня нагъва въздуха, притиска го към земята. Мостът дреме, загледан едновременно към селото и към царевичните блокове, толкова години разкъсван между две посоки, без решение коя да избере. Земята дърпа дърветата за корените и ги повлича към себе си, небето вдига листата нагоре и изсмуква тяхната влага. Соковете и въздухът се боричкат в мълчание вътре в изтерзаните растения, разтеглят ги, но не ги скъсват. Хората спят под сенките, разтворили уста. Над лайките летят пчели, полудели от предизвикателни ухания. Старецът чува всичко това с глухото си хрущялесто ухо и вижда всички звуци с тъмносиньото си око, осеяно с тънки, кървави жилчици.

Селото е празно. Никой не минава по нагорещената слама на пътищата, никой не дръпва ведро. Няма човешки думи и човешки стъпки. Останали са само столетникът и празното село, заслушани от толкова време един в друг. Над църковното кубе кръжи щъркел. Там, до кръста горе, и тая година си е свил гнездо. В партийния клуб висят портретите на решителни мъже и на покритата с червен някога плат маса стои един лист — някакъв недовършен списък от много имена…

Столетникът сваля ръка от ухото си, чул всичко в тоя обеден час. Вратите притварят очи зад клепачите от стари турски керемиди, пердетата на вратниците побеляват съвсем. Някога от планината слязъл овчар и тук си изградил кошара, край веселата тогава река. Ливнал благодатен дъжд — поникнали като гъби къщите и хората. Потекла река от бебета и старци в разпънатата мрежа на това село. Войни и градушки, робства и венчавки пълнели земята с кости. Нивите стенели от лакомията на човека и на неговия труд. После — и той дошел, уловен от мрежата на живота, в някакъв странен миг. Паднало в топлата къщна слама топлото и голо човешко яйце, счупило черупката и погледнало към слънцето. Било по обед, в горещината, когато всички били като мъртви и чакали нещо да стане. Нищо особено не станало — родил се още един човек, две очи повече на земята.

Изтекли сто и една години. Сто и една години! Едно опънато въже през брода на времето. Ръката се хващала за него, пускала се, за да се хване другата, и тъй без край. По дланите кожата загрубяла, превърнала се в камък, а въжето не свършвало. Бродът се разраствал. Човешките и овчите стада преминавали оттатък, уверени, че отиват някъде. И отивали.

Старецът чу как в мъртвото село се роди тих звън. Отвориха се и двете му очи — и живото, и мъртвото. Ухото чу звука без помощта на костеливата ръка. Дядо Димитър опипа пейката, за да усети твърдата сигурност на дървото. То му отвърна с плахо съчувствие, предано и вярно на своя създател. Камбаната удари. Старецът се залюля. Мравките и буболечките се разбягаха, уплашени от изчезването на грамадното човешко стъпало. Екна селото от камбанния звън по това никакво време. Столетникът протегна напред ръце и се хвърли към разбеснелите се камбани.

Привечер го намериха на пейката, седнал чинно, облегнат на старата си къща. Главата му бе клюмнала малко настрани, редките бели косици трепкаха от вятъра като нежни стръкчета трева. В златната слама лежеше старата сламена шапка.