Васил Попов
Корените (18) (Хроника на едно село)

Земята

Белокосата и белобрада глава се изправи сред доматените стръкове. В белите, сякаш обрашнени отдолу длани стояха няколко червени домата: Като ги извади от кофата с водата, доматите станаха от мъхнати като полирани. Дядо Стефан ги наряза със стария нож и те пуснаха червен сок в синята емайлирана чиния. Той режеше доматите, а внукът го наблюдаваше мълчаливо, както някога, когато на бостана край реката дядо му правеше градинарската салата със същата съсредоточеност и спокойни движения на ръцете. Застанал прав до масата, изнесена на тревата, в дочените си дрехи и неизменните цървули, дядо Стефан се мъчеше да прикрие вълнението и радостта си от посещението на внука. Наля ракия, жълта, държана в черничево буренце. Чашките бяха на петна от варовитата вода — ракията влезе в тях като олио и скри петната. Всичко светеше — тъмночервеното лице на стареца, детските му сини очи, сокът по чинията, пагоните на раменете на внука му. И малката синя къща, загубена сред избуялата зеленина, светеше.

Отпиха от ракията. Дядо Стефан държеше чашата си с два пръста, както се държи купешка, градска вещ, внимателно да не я изтърве или повреди, и внукът, свикнал на делови, безцеремонни движения с ръцете си, сякаш откри това за първи път. Не, дядо му винаги беше пипал вещите така, сякаш да не ги изтърве или повреди. С внимателните си пръсти старецът остави чашата си на масата. От салатата не взе. Белите му длани легнаха на коленете, а внукът духна тютюневия дим и сините кръгчета нежно погалиха ръцете на дядо му.

— Да-а-а-а — продума дядо Стефан, оглеждайки го с присвити очи, сякаш го мереше на тежина. И клепките му бяха бели. — С небето се бориш ти, внуче! Отде излезе, де отиде — на космоса чак ще се покачиш!

— Ще се покача, дядо — усмихнат отвърна внукът и голите му яки рамене помръднаха гордо под наметнатата куртка.

— Ама защо не докара айроплана? — запита старецът, примигвайки срещу слънцето, сякаш го чакаше оттам. — С него да беше дошел, че всички да те видят.

— Няма где да кацна — рече внукът, бодна резенче домат и сладко го изяде. Отпи от ракията и петната отново избиха по чашката, тоя път малко пожълтели. Дядо Стефан пусна мазната, тънка струйка от шишето и петната отново се скриха.

— За да кацна, ми трябва бетонена писта, дълга пет километра… Не мога да се приземя в нивите. Дядо Стефан си представи дългата пет километра бетонена писта, летящия си с аероплана внук, но не можа да разбере дали това беше излитане, или приземяване: пистата се обърка с блоковете, той самият се обърка с внука си и като пийна от ракийката малко, още повече се обърка. За да се пооправи, попита:

— Туй, да речем, добре, синко, ами после какво ще правиш?

— Как после? — недоумяващ рече внукът. За него тази дума не съществуваше.

— После. Ще летиш, ще летиш и най-подир ще кацнеш. А къде ще кацнеш най-подир, ако мога да попитам?

— Като кацна, пак ще излетя.

— А докога ще летиш, ако мога да зная? — настоя старецът и детските му сини очи се разшириха. — Докога, питам аз!

— Докога ли?… Отде да знам, дядо. Ами докато съм на служба…

— Докато те пенсионират. А мога ли да знам, като те пенсионират, къде ще кацнеш?

Внукът се ядоса — никога не беше мислил за пенсиониране. Стана му досадно, че сега не е в полет, че не задминава и пробива облаци, устремен нататък, нататък… дето човешките дребни мисли изчезваха и се раждаха нови, чудни и свободни мисли, където мечтите и скоростта се смесваха в едно… Седи си дядо му тука, живее си в тая малка синя къщичка, бере червени домати от градината и задава въпроси: Къде ще кацнеш, та къде? „Отде да знам къде ще кацна! Ако се наложи, мога да кацна и в друг район, а може да се наложи и да катапултирам… а може, и отде да знам — мислеше си внукът, — някои от нас изобщо да не кацат… Виж го ти тоя мой дядо!“

— Знам аз къде ще кацнеш — рече провлачено дядо Стефан. — Да ти кажа ли, в града ще кацнеш. Никаква писта, дълга пет километра, няма да ти трябва, за да кацнеш в града. Всички накацаха там. — Той изду устни като дете и внукът се разсмя.

— Какъв си ти, дядо — добродушно рече той. — Ами че сега животът се премества в града. Индустрия, съвременен живот, техническа революция, всичко кипи, променя се, търпи развитие. Колко пъти те викахме — ела, апартамент ни дадоха, телевизор имаме, модерно сме се обзавели — и храната ти ще е храна, и животът ти — живот. А ти не — тука, та тука!

— Тука я! — извика старецът. — Аз, синко, отдавна съм излетял и съм кацнал ей туканък. Не ми трябва на мене никаква писта. Знаеш ли какво ми трябва още?

— Какво?

— Два метра дупка ми трябва. Като вляза в нея, никой не може да ме изкара оттам.

Внукът махна с ръка.

— Тя, тая дупка, дядо, на всекиго ще потрябва, ами да не говорим за нея. Никой не знае кога точно ще му дотрябва.

Пиха мълчаливо, като доляха петнените чаши.

— Дядо, дядо — въздъхна внукът. — Друг е животът сега… Толкоз неща се измениха — сякаш са изминали хиляда години! Ако погледнеш света от двайсет километра височина, ще видиш колко дребни са нашите земни грижи, мъките, лошотията, всичко, дето се бъхтаме в него и ни пречи.

— Нямам аз нужда да се покача на двайсе километра — тихо рече старецът. — Аз тоя свят съм го виждал двайсе километра дължина и ширина, и от височината ще е същият. И от фронта съм го виждал, и от чужбина съм го виждал, когато ходих на градина. Ти за света не ми приказвай, знам го аз.

— Ти знаеш един свят, а сега се е променил — рече внукът. — Сега всичко е друго. И човекът е друг.

— Друго ли! — кипна дядо Стефан. — Всичко било друго! Като е толкоз друго, защо ми убиха кучето? Като се е издигнал тоя свят и се е покачил на двайсе километра, какво му пречеше моят мъник, та ще го убива!

— Че защо го убиха? — изненада се внукът. — Да не са го отровили?

— Не са го отровили. Нареди ги Горския и ги издумка с по един куршум в ухото. Някаква болест имало, та било заповядано да ги избият. Никаква болест нямаше моят мъник! Само две кротки очи имаше и вярваше на всекиго. Като човек се смееше. Като му приказвах, слушаше като човек, че и повече от човека. Като го погалвах, потръпваше горкият: тъй беше кротък и хрисим. Че то като е тъй, и мене да ме убият, че да го променят тоя свят. Пфу! — изплю се старецът и очите му се навлажниха.

— Стават безобразия — каза внукът, като не можеше да проумее всъщност защо са избили кучетата в село. — Ние сме една млада държава, дядо, кадри нямаме достатъчно, трудности има, някоя проста глава го е измислила това, дето са ви избили кучетата… Е, наистина, и за хигиената, и за здравето трябва да се мисли… ама чак пък да избиват кучетата… — Внукът се обърна и добави: — Ти на тия работи, дядо, недей обръща много внимание. Има по-важни неща, тях гледай!

— Нищо не ща да гледам — измърмори старецът. — Аз от важни неща не отбирам, аз си знам едно — всичко може да се промени, а човекът — лайно си остава! Каквито щеш премени му слагай, както щеш го кичи, както щеш го променяй, и с комини го набучи, и в космоса го качи — все си е туй!

— Като враг говориш — наежи се внукът. — Да беше някакъв богаташ, ами то — три декара бостан имаше и сто години ще го оплакваш!

— Враг ли? — запита старецът изненадан и стана, огледа се, невярващ, че за него става дума. — На кого съм враг аз, ако мога да попитам?

— На себе си — по-меко отвърна внукът, разбрал, че е прекалил. — На себе си си враг, дето се уплиташ с тия пусти три декара.

— Не са три декара — каза тихо дядо Стефан, — а три декара и два ара, ама не е в декарите работата. Нивата в декари не се мери, синко, ти тия работи не ги разбираш, макар че едно време торбата със зърното ми носеше и идваше да плевиш и сееш наедно с мене. Сели сме, синко, заедно с тебе, ама заедно не сме жънали. Нивата може на всичко да стане, ако земята разреши. Позволи ми тя на мене и аз на бостан я направих, да ви изхранвам и да ви помагам, че ако беше за мене, на мене малко ми стига, на мене и два ара ми стигат…

Като посочи при последните думи малката си градинка, дядо Стефан млъкна. Обърса с бялата си длан сълзата, излязла в синьото му детско око. И внукът се натъжи, че бе наскърбил дядо си. Вече не докоснаха ракията, доматите съхнеха в синята емайлирана чиния, двете поръждавели вилици сочеха напразно към тях. По едно време старецът се обади:

— Ти нашите работи ги остави, синко… Виждам, далече си вече от тях и хич не ти трябват те на тебе. Ний сме хора прости, за земята сме завързани, няма кой да ни отвърже нас. Жал ни е за нея, синко…

— За кого ви е жал?

— Ами за земята. Лежи си тя, послушна и безсловесна, на никого зло не сторва, само ни храни и търпи. Псували сме я, пак пуска зърно, клели сме я, пак ни дава. Тъпчем я — не се обижда. Ходим по нея, а тя ни слуша, мълчи си, знае, че сме нейни, и ни чака всички, синко, при нея да се върнем. Ама защо ли ти ги приказвам тия, не можеш да ме разбереш ти, щом си човек небесен.

— Не съм небесен — кипна внукът. — И аз съм тука раждан, ама от вашата земя съм се отвързал, слава богу. Сега и аз щях тука да клеча и да я оплаквам. Ти като толкоз я обичаш тая пуста земя, какво хубаво си видял от нея?

— Всичко — умислен отвърна старецът. — Каквото съм видял, все от нея е дошло. На мене и очите ми са от пръст, и ушите ми, и кръвта ми — всичко. Тупка тая пръст в мене, макар че съм стар, кипи и се пробужда дори когато спя. От сън ме вдига и ме кара да ставам, да обикалям градината. И небето като гледам, синко, пак за земята си мисля. Като стъпя на нея, от нищо не ме е страх. А ти, като си се издигнал толкоз нависоко, знаеш ли докъде стига небето?

— Небето е едно относително понятие — рече с досада внукът. — То е пространство във вселената, то е безкрай, в който има толкова много планети и небесни тела, колко то песъчинки има в земята. Това е небето, дядо. И ние с нашата малка планета се въртим из него и мислим, че с нас почва и свършва светът.

— Понятие ли рече? — запита старецът.

— Понятие я! — повтори упорито внукът и посегна с вилицата.

— Не знам — рече дядо Стефан, като слушаше звука на сдъвканите домати, — може пък и да е понятие. За мене небето е от Кральов рът до Балкана и от Урушкия стубел до Листака. Аз това небе съм опознал и наизуст го зная.

Всяко облаче съм изучил откъде иде, накъде отива и какво ще донесе. Може в твоето понятие да има много планети и звезди, а аз си знам тия, нашите. Ей ги на, сега е ден, ама те са си там и довечера, ако е ясно, пак ще се покажат.

Няма нужда да се покачвам на небето, че да го знам — то и оттука се вижда.

— Нищо не се вижда — рече с усмивка внукът. — Не знаеш, дядо, какво е горе! Летиш, някаква човешка прашинка, в безкрая, стигаш и задминаваш скоростта на звука, слял си се с него и с вселената и все пак ти се движиш със свои собствени сили срещу всякакви природни закони и ограничения… Има нещо велико, дядо, в това, дето човекът надминава всичко и дръзва да познае и най-съкровените тайни на природата, на живота, на вечното движение… Ти викаш, виждаш небето — добави внукът с грейнало лице, — а то е безкрайно и никой нищо не може да види, ако не се гмурне в него…

— Не е безкрайно за мене — възрази старецът. — За тебе може да е безкрайно, а за мене — не е. Аз моето небе си го знам, и началото му, и края му знам и си го познавам, както петте пръста на ръката. — Той вдигна пухкавата си ръка с побеляла длан и разпери пръсти. — Точно тъй си го знам.

Внукът мълчеше. Жал му беше за добрия старец. Нищо нямаше да промени тия хора — тъй щяха да си умрат, прости, неуки, назадничави. „Време — мислеше си внукът, — всеки си има своето време, каквото щеш му обяснявай и откривай, той си знае своето. Като дете е инат, иначе е славна дядка!“ И като въздъхна от съжаление и обич към стареца, внукът добави на глас:

— Няма да се караме, дядо. Ти си знай своето небе, а пък аз — моето. Ти си кацнал вече, а пък аз нека полетя още…

— Че лети си — рече разсеяно дядо Стефан. — Никой не те е спрял. Винаги, като си дойдеш, си добре дошел. Аз се гордея с тебе, синко, и на всички разправям в село какъв си орел, само че не мога да те разбера. Може пък и аз нещо да съм крив.

— Не си крив, дядо, просто тъй си свикнал.

— Свикнал съм, верно е. На бостана има едно старо хоптири, ти трябва да си го забравил вече.

— Не съм го забравил.

— Хубаво, че не си го забравил. Та викам, държи се туй хоптири, много е яко. Толкоз бури минаха, толкоз дървета се събориха, толкоз пъти реката приижда и прояжда брега и го мести — хоптирито си стои, не мърда. — Дядо Стефан се оживи, очите му светнаха пак. — И то си има своето небе и все към него сочи. Та ходя аз при него, приказваме си и двамата се разбираме, макар че то си мълчи и вместо него трябва да отвръщам аз. С всичко се съгласява, хоптирито му с хоптири. Ида, легна в тревата до него, гледам и меря бостана докъде се е изгубил в големия царевичен блок. Меря, меря, докато ме заболят очите, и нищо не мога да премеря: стана, хоптирито си стои, макар че вече няма въже и кофа, че за какво ли му са, като нямам вече бостан и няма какво да поливам. И бричката я продадох на съвета, за катафалка, да изпращаме старците един подир друг.

— Дядо Стефан млъкна, погледна си ръцете и добави: — Слушай, синко, имам аз една заръка, и с букви ще я напиша, да я знаете, че голям род съм завъдил, а сега съм сам-самичък.

— Кажи, дядо — рече внукът, гласът му трепна.

— Ще ти кажа. Ти си най-големият от внуците и си най-силният, щом с небето си се покачил да се пребориш. Като умра, ако дойдете да ме проводите, там, до моста ме заровете, до хоптирито, че много сме другарували ний с него.

— Добре, дядо — тъжно отрони внукът. — Ама още е рано за такива приказки. То никой не знае кога ще стане тая работа.

— Никой не знае, верно. Ама аз искам отсега да знам къде ще легна. Та, викам, тъй кажи и на братята си, и на баща си Христа, и на братовчедите си, на целия наш род кажи и предай, пък аз ще го напиша и с букви — Димов, Даскала, ще накарам да го напише красиво — речи, дядо иска под хоптирито да го заровим, да лежи под него и то там, към небето да му сочи. Речи им да не махат хоптирито, на никого няма да пречи, а и аз на Горския ще кажа и той ще склони, щом като няма да попречи на държавата и на кооперативния строй. Ще запомниш ли, синко?

— Ще запомня, дядо — каза внукът и смутено добави:

— Само че там не е много удобно, дядо… един ден реката ще подкопае мястото, знаеш я как подяжда брега.

— Знам. Тая река аз наизуст я знам, синко, ама едно ще ти река. Дядо ти Стефан е имал на туй място земя, а неговата земя е яка. Борил съм се аз с тая река, цели два ара ми изяде, ама повече метър няма да й дам. Цели десет години не ми е отхапала ни една бучка пръст, откак направиха дигата. Ти за мястото не се безпокой, синко, няма да се даде то на реката… Ти речи там да ме заровят, пък по-нататък друг ще има грижата…

Внукът не го запита кой по-нататък ще има грижата. Вдигна чашата си и двамата пиха. За миг сякаш земята и небето се сляха в едно, помириха се, а всяко помиряване става с мълчание.