Васил Попов
Корените (19) (Хроника на едно село)

Генералът

В сянката на ореха спяха жени. Една сива кожена чанта ги пазеше. Над жените прелитаха големи мухи, мравки ги налазваха и преминаваха през тях като през планини, а жените, разтворили уста, свити като деца в утроби, с ръце под брадите, спяха. До тях, в многобройните светли петна на сянката, лежаха изути гумени цървули. Мравките минаваха и през тях, неуморно търсеха храна или нещо друго, което може да се търси. Жените имаха големи стъпала, жълти, с дебела кожа от изминатите пътеки и пътища, от изминатите бразди и лехи; а лицата им бяха много набръчкани, особено около спящите очи, където кожата е най-нежна и уязвима. Много слънце бяха видели тия очи, много бяха примигвали.

Зад дългия ред храсти, потекъл през полето, беше минал техният живот. Всяка педя земя бе обходена, изорана, засявана, обирана. Познаваше ги тая земя още от рождение, тия ниски, стари и корави жени, които някога бяха весели и палави деца.

Сега те бяха бригада в това поле, оттатък дългия ред зелени храсти.

Сега жените летяха в съня, плуваха нагоре и надолу в безкрайното леко и топло пространство на умората, а големият орех им махаше с клони като с големи криле. Те въздишаха насън, протягаха се или още повече се свиваха, едни изпитали неземна топлина, а други — неземен студ. Слънцето минаваше през горчивите листа на ореха и мирисът на сянката му дори бе горчив и упояващ.

Нямаше кой да ги види как спят под тази сянка, как затоплената и изтощена плът се топи, как пуска жилави коренчета в земята, осеяна с листа и рано паднали, гнили орехи. Как допирът до нея предава тупкането на спящите сърца и земята трепере и предава тръпката на всяко листо, на всяка тревица. Само мравките я усещат и тичат объркани по тези дишащи и спящи човешки планини, без да намират това, което търсят.

Генерала седеше на един камък на височинката и гледаше спящите жени. Приличаха му на бойци след сражение, заспали като мъртви до своите оръжия. Надолу се разстилаше бойното поле и вятърът вдигаше прах от ситната, натрошена земя. Сякаш безшумни снаряди се пръскаха там, ту на тази, ту на онази издадинка, търсейки командните пунктове на някаква невидима армия.

Отдавна Генерала беше реабилитиран — и ордените му бяха върнати, и пенсията му беше доста голяма, — но сега нямаше един бинокъл, за да види откъде иде неприятелят и как са разположени главните му сили.

Беше излязъл да се поразходи, след като бе писал до зори. Пишеше всичко, което помнеше от твърде дългия и твърде късия си живот. Оглеждаше го от всички страни и понякога му се струваше, че е живял съвсем малко, че всичко е почнало едва от вчера, когато е прохождал. А имаше и други мигове, когато, извисен над дългата поредица от случки и събития, той следеше непрестанната им последователност, търсеше причините и последиците и не можеше да разбере — не бяха ли минали така хиляда години? Тогава се улавяше, че в историята на своя живот той бе включвал чути и разказвани от други лица случки и събития или прочетени някъде, или най-различни истории за най-различни страни и хора, епохи и класи, че на много пъти той самият се бе появявал в такива обстоятелства и в такива времена, където никога не бе живял, а ги познаваше. И затова не можеше да се каже, че Генерала пишеше мемоари. Той просто пишеше, толкоз много и за толкова много неща, че се бе изморил, и затова излезе да се поразходи из полето. Като видя спящите под ореха жени, Генерала спря на пътеката и седна на камъка. В главата му вече звъннаха редовете, които щеше да напише за тях, за ореха и за полето. Той трябваше да пише за всичко — един генерал винаги си остава генерал и трябва да вижда и разбира всичко.

В това време откъм лозята се зададе Босьо с един голям бъкел. Много пъти Босьо беше минавал по тая пътека, но никога не беше срещал на нея Генерала, а това не беше някой обикновен генерал, защото пишеше нощем. Тракаше си той на пишещата машина и цялото село, като минаваше покрай неговата родова къща, си казваше: „Генерала пише!“

— Хей, Босьо, накъде? — запита Генерала.

— Взел съм бъкела, вода да налея — отвърна Босьо, — Не вярвах, че мога да те срещна на тая пътека. Ти нали пишеш?

— Че няма да пиша непрекъснато — вдигна рамене Генерала. — Денем ходя ей тъй, да се поразпилея…

— А пък аз, като ходя, се събирам — умислено пророни Босьо. — Като съм сам, някак си се разпилявам — толкоз много мисли ме налягат, че не мога да ги събера; също като квачка с пиленца — като хукнат на всички страни, иди, че ги събирай! Кое по-напред?

— С всекиго е различно — отбеляза Генерала. — Ей на, гледам ги аз тия жени, дето го строят нашия социализъм, как са заспали под ореха да си починат и си мисля за много неща.

— Какви неща? — отвори широко очи Босьо и свали бъкела до краката на Генерала, обути с прашни военни ботуши.

— Ами най-различни. Слушай, Босьо, ти нали ми разправи, че търсиш някаква дума, след като си мълчал цели петдесет години?

— Търся я — отвърна Босьо и помръкна, — само че още не съм я намерил.

— А аз я намерих — каза Генерала, — тука, в родното си село я намерих, в нашата родова къща. Щях така да си умра, без да знам колко много думи има на тоя свят и как всички се събират в нея.

— Коя е тая дума? — глухо извика Босьо.

— Истината — тихо отвърна Генерала. — Тая дума ни липсва на всички нас и все я заобикаляме, все гледаме да минем покрай нея, все гледаме да се откопчем…

— Че това не е дума — разочаровано отрони Босьо. — Тя не може да отговори на всичко. За мене едно нещо е истина, а за тебе не е. Тя не е еднаква за всички. Истината е като един вид зърно — засееш я на едно място, такова зърно пониква. На друго място засееш друго зърно — друго пониква. Не е тая думата, Генерале, дето дава отговор на всичко — тъжно завърши той.

Генерала спря поглед на спящите жени. Стори му се, че винаги е седял на тоя камък, че винаги пред него е имало такъв голям и кичест орех, а долу, в шарената му горчива сянка, винаги са спали жените. Че винаги край него е имало един Босьо с голям празен бъкел, който е търсил единствената дума, дето дава отговор на всичко, и никога не я е намирал. „Истина ли е това? — запита се Генерала. — Времето спряло, събитията в живота ти изтрити, генералството, радостите, скърбите стопени от вятъра. И съществува само един миг, когато ти, който и да си, генерал или прост селянин, си се слял с един орех, с един камък и с едни спящи жени и никога няма да се откъснеш от тях.“ Той мълчеше и се мъчеше да задържи този миг, усетил небесното спокойствие на тази хармония, и не искаше да го изпусне за нищо на света.

И Босьо мълчеше. Той бе мълчал цели петдесет години, докато чу своята птичка, кацнала отново на неговата топола, и можеше да мълчи още петдесет години, ако не открие онази дума, която тя му бе изпяла. Усетил вълнението на Генерала, Босьо разбираше, че нещо е станало, но не знаеше какво. Стори му се, че спящите жени не са легнали случайно точно под тоя орех и че неслучайно Генерала е спрял точно тука, на тая пътека, и че съвсем естествено и неизбежно самият той, Босьо, е слязъл откъм лозята точно в тоя миг с големия празен бъкел. И за пръв път, откак бе проговорил, Босьо отново изпита желание да млъкне и да не търси вече никаква дума.

Но миговете отлитат като птици и като облаци, без да разбираме защо става така и без да можем да ги задържим. Когато Генерала се откъсна от ореха и от жените, почувства нужда да го каже. Но Босьо го изпревари, разбрал, че трябва пак да проговори.

— Хич да не бях проговарял — измънка той тъжно… — Ей сега ми дойде една дума, ама толкова голяма и важна, че няма да мога да я нося. Разбрах аз, Генерале, колкото и да са големи, думите не могат да кажат всичко. Затова са толкова много, затуй човек толкоз много приказва с думи, защото никога не казва оная, която трябва да отговаря за всички.

— А какво ти изпя птичката? — запита Генерала.

— Всичко — отвърна Босьо. — Като й чуя гласа, и знам, че нищо повече не може да има.

— Това трябва да е истината — рече Генерала озарен и пак спря поглед на спящите жени. — В един миг разбираш всичко — и хубавото, и лошото, и вечното, и това, дето си отива. Наречи го движение, живот, простор го наречи, каквото име и да му дадеш, малко ще му е.

— Точно тъй — съгласи се Босьо, — малко ще му е.

— Гледам ги аз тия спящи жени — продължи Генерала, още по-озарен, сякаш не бе чул думите му, — гледам ги и ми се ще никога да не помръдна оттук, а и те да не се събудят никога. И на мене ще е добре, а и на тях. И ти да си тука, Босьо, до мене, с тоя голям и празен бъкел и да не ходиш да го пълниш, ами да си стоиш все тука. Ей това ми се иска — изпъшка Генерала и млъкна изчервен.

— Не може — обади се Босьо след малко. — То си замина.

— Кое? — сепна се Генерала.

— Онова — рече убедено Босьо. — Онова, дето ни спира на едно място и ни кара да се замислим и да не искаме наникъде да потеглим. Онова, дето ни обръща към нас самите. Ей на — толкоз време мина, откак птичката ми изпя ония неща, и дали защото ги знам, или по някаква си друга причина — те ми бягат все повече и повече… — Той млъкна за миг, облиза устни и продължи: — Колкото повече дни минават, толкова ми бягат все повече и повече… Останаха ми едни приказки — на хората да додявам, че и на себе си. А птичката туй, дето го изпя — него никога няма да върна!

— Прав си — рече Генерала умислен. — Сега до края на живота си ще говориш, без да кажеш истината. Ще я носиш в сърцето си и в душата си денем и нощем, ама няма да можеш да я изразиш.

— Защо? — жално попита Босьо. — Защо?

— Не знам. Знам, че така става, а защо — не знам. Затуй съм седнал и аз нощите си да губя, затуй ги изписвам тия листове. Знаещ ли колко листове съм изписал?

— Колко?

— Хиляда четиристотин двайсет и три листа съм изписал. И нищо още не съм разказал. Само думи, думи се леят.

— Също като мене — оживи се Босьо. — Откак проговорих, трябва да има едно един милион думи да съм изрекъл, а още нищо не съм казал. Тогаз какво — отново ли да млъквам?

— Не — рече Генерала строго. — Щом веднъж си проговорил, няма да млъкваш. Ще говориш до края на живота си, тъй както и аз до края на живота си ще пиша. Все някой от двама ни ще каже нещо истинско. Щом сме в село, в родните си къщи, и нямаме други грижи, ще си гледаме нашата работа.

— Нямам никакви грижи — каза Босьо. — Децата съм ги изхранил и изучил, да си гледат сами живота и да се оправят. В стопанството работя, никой не ме е видял да изкръшкам, вадя си толкоз, колкото ми е нужно. А на човека много малко му е нужно, ей туй съм разбрал аз.

— Знам — поклати глава Генерала. — Едно време не го знаех, но сега го знам. Нищо не ми е нужно на мене освен хартия и ленти за пишещата машина, а и малко храна. Имам си къща с градина и двор, има къде да покопавам и добивам туй-онуй. Пенсията ми е бая голяма, ама на внуците я пращам, на мене не ми трябва.

— Уж си генерал — удиви се Босьо, — а говориш като селянин.

— Не съм генерал — рече Генерала, макар че знаеше, че генералите винаги си остават генерали. — Селянин съм се родил и селянин ще си остана. Американеца се е родил тука и тука ще си умре, макар че е бил в Америка. Само името му е останало, а си е чист селянин.

— Така е — кимна Босьо. — За нас той си е наш съселянин, дори братовчеди сме ний с него, макар че му викаме Американеца. А ти може и да си селянин, но ние ще ти викаме Генерал, защото никога други генерали не сме имали от нашето село и никога няма да имаме за в бъдеще. Стой при нас, пиши и живей, ама си генерал.

— Генерал съм — каза Генерала. — И аз си мисля понякога, че не съм, но зная, че се лъжа. Щом съм бил веднъж, ще си остана генерал.

След като каза последната дума, той млъкна. И Босьо млъкна, разбрал, че за днес думите между тях се бяха свършили. Той се сети, че горе в лозята копачите го чакат за вода, и си спомни за празния бъкел. Вдигна го и като махна на Генерала, изчезна надолу по пътеката.

И Генерала стана. Жените под ореха се бяха размърдали. Протягаха се и се прозяваха и изпъшкваха по някое възклицание или по някоя тънка, нежна думица. Мравките скачаха от тях, неуспели да намерят нищо. Генерала стана от камъка и се упъти през лозята. Железният му бастун се забиваше равномерно в земята и оставяше малки дупки, сякаш подир Генерала щеше да мине друг човек и да посади нещо в тях.