Васил Попов
Корените (32) (Хроника на едно село)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

История

  1. — Добавяне

Бебета

Баща му Недьо бе отишел с Горския, Гунчев и Йордан Бръснаря да сее, а майка му шеташе в птицефермата. Легхорни с легхорни, рече малкият Димитър, майка все ги храни, а те — насищане нямат. Беше се опитал много пъти да си играе с тях, ама легхорните от игра разбират ли! Момчето изпъшка — денят дълъг, селото празно. Само баба Неделя се е върнала от гробищата и седи на сянка под чардака, тъй че да я виждат всички и тя да ги вижда.

Пък Рурка се подаде от прозорчето на Другата къща.

— Рурке — подвикна й Димитър.

— А?

— Ела да си поиграем.

— Не мога. Пера. Едно пране ме е налегнало.

— Ела да си поиграем ма, Рурке. Остави прането.

— На какво?

— На двама, на какво! Ти ще си жената, аз — мъжът.

— А бебето? — запита Рурка. — Кой ще е бебето?

Димитър се почеса по главата. Кой ще е бебето? Отде да го намери туй бебе? Докато той се чешеше по главата, Рурка се прибра в Другата къща. Прането я налегнало, помисли си с досада Димитър, а мене какво ме е налегнало?

— Няма никаква Рурка — казваше баща му Недьо.

— Как да няма? — питаше Димитър.

— Няма я. Ти сам си я измисляш.

— Има. Ей я ни, живее в Другата къща.

— В Другата къща никой не живее — пъшкаше баща му Недьо. — Едно време там живеех аз, с майка ти бяхме комшии, самотни бяхме, та рекохме да се вземем. После съборихме дувара помежду двата двора. Каква Рурка те е патила?

— Рурка. Тя си живее в Другата къща — настояваше Димитър.

— Каква ти Рурка! Там държим конопа, вълната и качетата, да не се разсъхнат. И черги има. Баба ти, на майка ти майка, ги е тъкала.

Тъй говореше баща му Недьо и клатеше глава. Сега баща му беше отишел да сее, а майка му шеташе в птицефермата.

— Рурке — подвикна пак Димитър.

— А? — извика тя от Другата къща, но не се показа.

— Там ли си?

— Там я! Пера, нали ти казах.

— Ела да си поиграем ма, Рурке!

— Като свърша прането. А ти иди, намери бебето!

Димитър се нацупи и погледна големия пръст на десния си крак. Събудил се камък, бе казал баща му, като го превързваше. Те камъните си спят, само чакат някой заплес да ги събуди. Нямало Рурка! Няма, ама иди ти го намери туй бебе! Къщите празни, дворовете празни, само баба Неделя си седи на сянка и гледа тъй, че да я виждат всички. Ама кои са тия всички, като няма никого? Къде ти на всичко отгоре и бебе? Димитър си спомни как плаче най-малкото улахинче и неусетно гласът на улахинчето го хвана за гърлото. Пусни ми гърлото бе, улахинче с улахинче, поиска да рече Димитър, но гърлото му взе, че изплака. Като котка измяука най-напред, после тъничко аааааааааа, сякаш бе станал самият той бебе-улахинче, и пак аааааааааа, ама гърло с гърло. Превързаният му ударен пръст тръгна, и петите му тръгнаха боси след него. Къде отивам, запита се Димитър, а бебето плачеше в гърлото му. Помъчи се да го запуши, а то извряка по-силно. Ама ей го бебето бе, сети се Димитър. Като свърши Рурка прането, ще й го занеса. Щом иска толкоз бебе, на й бебе! Забравил за улахинчето, той вече знаеше, че си имат тяхно бебе и че то всеки миг може да зареве. Ами да млъкне!

Бебето млъкна.

Потънала в размисъл за гробището, откъдето се бе върнала преди малко, баба Неделя пресмяташе на кого от мъртъвците за кого от живите какво бе казала и как, дали не е пропуснала някого или нещо. Всичко им разказах, рече си тя, ами като се върнат живите от къра, какво да им разкажа за мъртвите? Сеиза пита за Горския, и дядо Стефан пита за Горския, а Горския хич и не пита за тях — щом са в земята, все едно че ги няма. А Сеиза по-жив от всякога, лежи си кротко човекът, скръстил ръце, тъй както му ги бях турила, когато го изкъпах и облякох на изпроводяк. И за сеитбата пита, и за земята, и за къщата. Всички ме питаха — и Ана Гунчовската, и Велика, и Ралка на Ивана Пенчов, и Петра Кустовската, и Дамяница Бараганчанката — искат да знаят какво става в село. Какво става в село, кой е заминал за града или за Рисен и кой е останал. Дали Илариона, след като се върна от града и си откупи къщата от Спаса, само че с горница, дали пак му я е продал, пък аз им казах, че пак му я продаде, на старата цена. Питаха ме ще удържи ли Горския на Ликоманов. А бе, викам, засега удържа, нали си го знаете, по̀ инат от него няма в село, нали съм го повивала и него.

Като стигна до повиването, тя забрави гробището и Сеиза, дядо Стефана и другите. Счу й се, че нейде проплака бебе. Отначало тъничко, сякаш котка мяучи, после едно дълго аааааааа. Плачът секна и пак подхвана, тоя път още по-силно и по-настойчиво, тъй както бебе плаче да го разповият.

Баба Неделя се вдигна от сянката, дето бе седяла като котка с подвити крака, и тръгна към бебешкия плач. Откак се пръкна детето на Зорка и Недьо и го бяха кръстили на името на дяда Димитра Столетника, да живее сто и една година и да продължи селото, никой не се бе раждал, ако не турим в сметката челядта на Улаха, която се умножаваше всяка година, ама Улаха си беше човек чужденец и преселник. Че кой може да е родил и аз да не зная, чудеше се баба Неделя.

Спря точно пред Дачовия вратник.

Всичко си беше на мястото. Котката на Дачо си седеше на дувара, полудяла за стопанин. Дерето със сините хлезги си течеше помежду бъзаците и дивия пипер. Дачовият мост-люлейник си висеше, самотен и зажъднял за човешки стъпки и човешка тежест, а перилата му — за човешки ръце.

— Че здравей — рече баба Неделя на моста-люлейник.

— Кой плаче тъдява?

Мостът вдигна рамене. И той беше жив, и той имаше душа, разпъната между двата бряга на дерето. Баба Неделя често му продумваше, разправяше му и на него за Сеиза яли за Ана Гунчовската или му напомняше за онуй време, когато дерето придойде и отнесе стария мост, а Дачо построи новия, или го подсещаше как по него бяха минавали козите, само оная въртоглавата, Сашка, прецапваше направо през дерето. За хората да не говорим, всички си минаваха по него, и стари, и млади. Ще ги полюлее той, ще им се порадва и ха на другия бряг.

Бебето приплака пак. Баба Неделя се ослуша цялата, без да съзре Димитър, покачен на един клон на крушата в двора на Жегъла.

Димитър все още се чудеше как тъй бебето си седи в гърлото му и той може да го изкомандва кога да изплаче и кога да млъкне. Пусна още веднъж гласа му — бебето пак измяука като котка, после едно дълго ааааааааа и накрая загука. И точно тогаз Димитър зърна заслушаната баба Неделя, която вече тръгна към гласа му и се упъти към вратника на Жегъла. Димитър скочи от крушата и побягна през комшулука. Пръстът му пак събуди един заспал камък в двора на Йордан Бръснаря. Димитър изохка, хвана си крака и седна в доматената леха. Понечи да лапне пръста си, но туй не ти е пръст на ръката, че да го стигнеш с уста, да го лапнеш и да ти мине.

— Жегъл — чу той гласа на баба Неделя отвъд високите цъфнали метли.

Никой не й отвърна.

— Къде плаче туй бебе?

Димитър се засмя, болката в пръста на крака му тозчас премина. Къде плачело бебето, а? Ей тука, бабо Недельо, ей тука — тихичко си рече той и му просветна. Ами щом Рурка е заета с прането, защо да не си поиграя с баба Неделя? То май да си поиграеш с някого, непременно трябва да има бебе. Димитър прикуцука, присламчи се покрай къщата на Йордан Бръснаря и като се скри зад едно буре, пълно с дъждовна вода, пак пусна бебешкия плач. Едното му око следеше вратника, а другото премигваше, опряно до изпъстрените с черни дупчици дъски на бурето. Миришеше на буре и застояла дъждовна вода.

Баба Неделя отвори вратника и надникна. Димитър ослепя за миг от зеленото сияние на вечно младите й горящи очи и бебето ослепя и млъкна.

— Няма никого — рече баба Неделя, — къде ти в къщата на Йордан Бръснаря бебе! Той отдавна умори и последната си жена, ами да не го отваряме на въпрос.

Постоя, постоя, чудеше се на бебето. Сърцето на Димитър бумкаше често и силно, страх го беше да не тръгне баба Неделя към къщата, но тя не тръгна. Върна се, затворената врата я скри от прогледналите му наново очи.

Димитър се разсмя от удоволствие. Ще ви кажа аз, дето викате, че нямало Рурка в Другата къща, закани се той, и бебе нямало, тъй ли? Той тури пръст на устата на бебето да мълчи, полюля го малко, за да го позамае и позалъже. Като прескачаше ниския плет от преплетени пръчки и засъхнал говежди тор, той вдигна бебето високо, да не го закачат пръчките.

Няма кой да роди, повтори си баба Неделя, спряла на сянка под луминесцентния стълб пред вратника на Йордан Бръснаря. Ето, туй сигурно е ехо от онуй време, когато децата се раждаха и аз бабувах, че нали всички в туй село съм ги повивала освен дяда Димитра Столетника, че ме беше изпреварил с няколко години! Иска раждане селото, затуй ехото се връща, и плачът се връща, и жените се връщат, ей ги на! Жените се зададоха, посред бял ден с дълги бели ризи, боси, с дълги разпуснати коси — клатят се ония ми набъбнали кореми, напращели, раждане искат вече. Спряха се те в сянката пред вратника на Йордана Бръснаря, а баба Неделя усети дъха им, на мляко подаваше. Тя им стори знак да мълчат и те мълчаха, а косите им лъщяха и на сянката. Обещах да ви поведа, тихичко им дума баба Неделя, на къра да ви изведа, венчета да наберете, в реката да ги пуснете за берекет, че и земята да роди, и вие да се освободите щастливо от трудността, че да наспорят къщите. Че да тръгваме тогаз, тихичко се обади една от жените, беше майката на Горския. Да тръгваме, склони баба Неделя, ама най-напред, да мръкне, че посред бял ден по къра хора има, и стока има, твар жива, ще ни видят и работата ще развалят. Тогава жените заплакаха и сълзите им закапаха по прашния път, по камъните и миналогодишната плява. Защо плачете мари, рече им тихичко тя, защо толкоз сте се разбързали, всяка ще си дойде на реда, на всяка ще бабувам, пъпната й връв ще прережа и ще я хвърля — къде да я хвърля, където е рекъл господ, пък после той ще дойде и ще си я прибере, той човешкият живот толкоз — една пъпна връв.

Жените млъкнаха, сега заплака баба Неделя. Димитър видя сълзите й през една пролука на съседния плет, чу тихото й скимтене и се чудеше защо плаче посред бял ден, сама в сянката пред вратника на Йордан Бръснаря. Не можеше да види пръста на десния й крак, да не е събудила и тя някой заспал камък. Нищо, бабо Недельо, успокои я той тихичко наум, недей плака, ще ти мине. Хайде сега да си поиграем, ей го ни бебето, после Рурка ще свърши прането и ще си играем с нея, а ти пак ще си седиш там, на сандъка.

— И тебе съм те повивала — бе му казала тя веднъж.

— Как тъй си ме повивала — не бе разбрал Димитър.

— Ами като се роди — бе рекла баба Неделя. — Отрязах ти пъпната връв, после те пових и те показах на хората.

Цялото село се беше събрало в двора.

Тогава Димитър си помисли, че всеки човек, преди да се роди, виси на една връв под небето. Идва баба Неделя, прерязва връвта и човекът пада в селото, роден. След туй пък го повиват. Сети се Димитър за повиването и бебето пак изду гърлото му.

Изплака то съвсем нетърпеливо, Димитър едвам успя да му запуши устата. Баба Неделя вдигна глава, сълзите й секнаха. Очите й пак изгряха със зеленото сияние и тя тръгна към плета, но Димитър вече тичаше нататък, през разкопаната градина. Излезе на тясната уличка и хукна към Барагана. От време на време бебето проплакваше — той спираше и се криеше в сенките, зад ъглите на къщите и извивките на стоборите, а баба Неделя вървеше неотлъчно след него. Димитър я виждаше как залита, как изкачва стръмните пътеки или се спуска по тях, как пъшка и дори веднъж се хлъзна и захлупи в един трънак, но пак стана и тръгна след гласа на бебето. Забрави Димитър сълзите, забрави Рурка и увлечен в играта, прекара бабата из целия Бараган. После прекосиха дерето и той дълго я разкарва из градините, докато пресече и шосето и навлезе в Парцаля. Не се умаряше нито той, нито бебето.

Като се връщаше по пътеката към дерето и насреща му се показа Дачовият мост-люлейник, Димитър се скри в бъзаците и дивия пипер, за да види как баба Неделя ще мине по моста. Зададе се тя отгоре, едва пристъпяше от умора. Намерила някакъв прът, тя се подпираше на него, съвсем грохнала. Шамията бе паднала над очите й, сиянието бе угаснало.

Баба Неделя стъпи на моста-люлейник, извървя няколко крачки и спря. Мостът само това и чакаше. Изскърца весело, запя Дачовата песен и започна да я люлее. Всичките му перила и дъски нададоха глас. Димитър пусна бебешкия плач, но мостът го заглуши с песента си. И дерето запя, и сините хлезги, и бъзакът, и дивият пипер нададоха глас, и църквата се обади тежко и бавно от високото, чак от златния кръст, дето щъркелът всяка година си свиваше гнездо. И къщите подхванаха, и дуварите, и вратниците — всеки със своя собствен глас — дебел или тънък, дрезгав или меднонежен, или страховит, и песента нямаше никакви думи, нито някаква мелодия, защото нито бе започвала, нито щеше да свърши. Момчето се опита да запее и то, но гласът му вече не го слушаше, а бебето бе изчезнало.

Разбра Димитър, че играта е свършила. Стана от бъзака и дивия пипер, които още си деряха гърлата, мина под моста и прецапа дерето. Горе баба Неделя пееше за берекета, за раждането и смъртта, за земята и семето, за вечния кръг на живота, но Димитър не разбираше нито думите, нито мелодията на тази непозната песен.

Той се прибра в празната къща и седна на стълбата. Другата къща си стоеше, пълна с коноп, черги и бурета, които чакаха да не се разсъхнат. Димитър не се обади на Рурка да я запита дали е свършила прането, нито пък тя се подаде от прозорчето на Другата къща. Вечерта, когато баща му Недьо и майка му Зорка се върнаха, той за пръв път забеляза, че и двамата са много стари и много уморени.

— Игра ли си? — попита го баща му Недьо.

— Не — отвърна вяло Димитър.

— Ами ходи ли в Другата къща?

— Не.

— Ами Рурка?

— Коя Рурка? — запита разсеяно Димитър.

— Как коя! — намеси се и майка му Зорка. — Твоята.

— Няма никаква Рурка — рече момчето.

Двамата се спогледаха, а Димитър млъкна, втренчен в превързания пръст на десния си крак.