Васил Попов
Корените (27) (Хроника на едно село)

Дискусии

Откак попът избяга от село, църквата остана без пастир. Нов не назначиха, а клисарят умря, без да може да победи щъркела. Всяка пролет тоя щъркел идваше и си правеше гнездо точно под кръста, на кубето. Какво ли не прави клисарят — замеря го с камъни, с прът го гони, лази по хлъзгавия корниз на кубето — щъркелът не отстъпи. Накрая клисарят не издържа и почина, а щъркелът спокойно си сви гнездо до кръста. Цялото село наблюдаваше тая мълчалива борба, продължила много години. Едни бяха на страната на клисаря, но повечето поддържаха щъркела. Божа птица, казваха те, нищо няма да му стане на кръста и на кубето, ако един щъркел си направи гнездото там. Кръстът беше позлатен и всеки беше дал по някоя и друга пендара навремето. Кубето не беше позлатено, но блестеше като златно и хората се гордееха с него. Защо ще му пречат на щъркела — нека си свие гнездо. Другите пък бяха против щъркела: мърсял, казваха, кубето и изобщо не било прилично до кръста да има щъркел. Какво общо има той с вярата и с религията и откъде пък накъде точно там трябва да му е гнездото? Като му се ще гнездо на църква, нека иде и си го направи на старата — наистина, тя нямаше кубе, камбанарията й беше отделно, така както са ги правили още по турско време — но нека е там, там също има кръст, макар че не е позлатен.

Не, казваха привържениците на щъркела, ако е за църква, да, ама щъркелът обича високото, а старата е в дерето, потънала в земята, в най-ниското, наоколо обрасло в бурен, за какво му е да отива там? Като не ще, да се маха, твърдяха привържениците на клисаря, ние си имаме тая църква, тя ни е гордост на нас, че сами, със собствени средства, помощи и дарения, с наш тачен труд, сме я построили. И ние, казваха привържениците на щъркела, сме строили и помощи сме давали, да не сте давали само вие! И така — безкрай. Когато клисарят почина и щъркелът най-после победи, хората и от двете групи престанаха да обсъждат въпроса.

Други въпроси възникнаха по това време. Попът избяга от село, проклинайки най-хубавите си години, прекарани тук. Това можеше да се разбира двояко — че той е пропилял тези години в това проклето село, или че точно в него, независимо от всичко, бе преживял най-хубавите години от своя живот. Така че не стана много ясно защо точно избяга попът. Едни от хората приеха първото обяснение и проклинаха попа за неговата неблагодарност, спомняйки си всички случаи, когато му бяха давали доказателства, материални и морални, че го уважават и ценят труда му. Втората група прие, че попът е много доволен от прекараните тук години, но бяга, защото годините вече не са такива. Те го кълняха за това, че бил мързелив и стиснат, че правел поразии, че веднъж заспал на служба и не знам какво още. Хубави години, казваха те, като намери такива балами като нас, за него бяха хубави, балами, които да използва, да ги обира и те да го търпят. Така че двете групи пак започнаха безкрайни спорове за попа и неговите последни думи, от което се родиха толкова много спомени за толкова много случки, че някои едва не стигнаха до бой. Но точно тогава дойде кампанията на атеистите и Горския, като представител на това движение, реши да направи събрание.

Изведнъж двете групи забравиха споровете около борбата на щъркела и клисаря, както и около бягството на попа и последните му думи. Мъжете се отдръпнаха от бойното поле и оставиха Горския да се разправя с жените. Ние, казваха те, на черква не ходим, ние ходим в хоремага, говори с жените, те ходят на черква. Те, откак попът избяга, започнаха сами да си метат черквата, сами да си купуват свещи от църковното магазинче, без продавач. Оставят стотинките в една кутия от бисквити и всяка, запалила своята свещ, влиза и стои в празната черква, гледа светиите и мъчениците — и никой не пее, и никой не държи исо, и никой не кади с тамян, и никой не проговаря. Та, казаха мъжете, иди ти, Горски, жените събери, нас не ни закачай, ние сме си в хоремага и ако потрябваме за някоя друга работа, насреща сме, значи.

И тъй, Горския избра подходящ момент. В една неделна утрин той влезе в широко разтворената черква под зоркия поглед на щъркела от кръста, който си помисли, че това е може би новият клисар, влезе на пръсти и чинно застана пред вътрешните врати. Всички полилеи бяха запалени. Едно кандило гореше пред иконата на Исус Христос, а десетина бабички стояха със свещи в ръце и гледаха към олтара мълчаливо. От време на време прошепваха нещо тихичко. Чули шум, те извърнаха глави и запалените свещи се извърнаха в ръцете им, да осветят новодошлия. Бабичките бяха облечени празнично: с черни кърпи на главите, с черни фусти и черни калеври и обувки (някоя с черни чехли), с черни контошчета и кадифени надфустници, шити по руски образец още в началото на миналия и началото на сегашния век. Тъй като черквата миришеше силно освен на тамян и на нафталин и стари бабешки сандъци. Бабичките стискаха в сухите си длани освен свещите и по един черен пош, ей тъй, от време на време да избърсват по някоя сълза, ако се появи в сухите им горящи очи.

Горския пристъпи напред, преглътна веднъж. Очите и свещите го гледаха очаквателно. Стъписай малко от миризмите на тамян и нафталин, от бляскавата тържественост на иконите и празничната тишина на черквата, Горския пристъпи още малко към бабичките.

— Горски — обади се баба Велика Йорданчината, — що щеш тука бе, Горски?

Секретарят се смути, трябваше да почне спокойно, с такт.

— Дойдох — започна той колкото се може по-спокойно.

— Дойдох, таман сте се събрали заедно, да обсъдим един въпрос.

Бабичките се разшаваха, наведоха глави една към друга. Чу се нетърпеливо фъфлене и мърморене, но Горския не разбра нищо.

— Не ща да ви преча на работата — допълни той, малко окуражен, — постойте си, никой няма да ви закача. Аз тъй, един вид, искам да ви поканя след туй.

— Къде искаш да ни поканиш? — запита баба Велика Йорданчината, като погледна другите бабички с израз на лицето, който означаваше: „Ами тъй де!“ Бабичките кимнаха в знак на съгласие със същия израз на лицата си.

— На едно малко съвещание искам да ви поканя — рече Горския и се окашля. Ехото пое кашлицата му и я завъртя във висините на купола. — Тъй че след туй заповядайте в клуба да си поприказваме като хората. Там ще ви чакам.

— Пак ли ще се записваме? — не се стърпя баба Черна, на Ивана Стоянов майка му. Другите бабички приеха тези справедливи предположения с израз на лицата, който означаваше: „Хубаво му го каза!“

— Няма да ви карам да се записвате — отвърна Горския. — Ей тъй, ще си поприказваме като хората, научно и прогресивно ще си побеседваме, свободна беседа, един вид. Тъй че заповядайте!

Без да дочака отговора, той се обърна и излезе от черквата. От кубето щъркелът го изгледа с ненавист и за малко не литна, но го мързеше много. Задоволи се да изтрака с дългия си клюн, тъй че ако тоя мъж долу е някакъв нов клисар, да знае, че ще предстои тежка и решителна битка за светия кръст. Горския, увлечен в мисли за другата предстояща битка за светия кръст, не чу предупреждението на щъркела. Той стигна бързо в клуба, прегледа бележките и цитатите, каза си от тях някои наум, без да чете написаното, и зачака търпеливо.

В черквата бабичките пак застанаха срещу олтара, но любопитството и съмнението вече ги изгаряха. Никоя вече не изтри с черния си пош сълза, никоя не хлъцна, извадила от спомените си някой повод за състрадание и жалост. Доброто, състраданието и жалостта се изпариха и на тяхно място дойдоха готовността за борба, упоритостта и безкомпромисното решение да отстоят своето. Какво беше то — те още не знаеха, но разбираха, че са прави. Изпитали прилива на нова енергия, те се посбутаха и решиха да тръгнат към клуба. Заключиха вратата на черквата, туриха ключа на едно скрито място в купчината камъни на двора и потеглиха. От кубето щъркелът ги поздрави с тракащия си клюн и им пожела победа. Но те, увлечени в мисли предположения, не го чуха.

Насядаха в клуба по пейките, с ръце на скутовете, стиснали черните пошове. Срещу тях, зад Горския и масата, покрита с поизбелял червен плат, висяха портретите на тия решителни и брадати мъже, които бяха виждали неведнъж. И те мълчаха, както мълчеше и образът на Христа, загледани някъде над човечеството или вътре в него. В клуба миришеше на подово масло, на мухи и миризмите на нафталин и стари бабешки сандъци неусетно се смесиха с другите. Горския прелистваше бележките си, преструваше се на съсредоточен, макар че беше разсеян и развълнуван.

— Ако ще приказваме, Горски — рече накрая баба Велика Йорданчината, — да приказваме, че като си забол нос в тоя тефтер, май забрави, че ни повика.

— Тъй де — повториха в хор бабичките и заизтриваха с черните пошове изсъхналите си уста.

— Такаааа — обади се Горския. — Хубаво, че дойдохте, да си кажем приказката.

— Кажи я де — настоя баба Ана Гунчовската. — Ако ще я казваш, започвай де!

— Даааа — каза Горския, като не знаеше откъде точно да започне. — Та, викам, напоследък се забелязва едно особено явление… — Той си спомни за цитата, в който се говореше за явления, за свобода и необходимост, за идеология и суеверия, за опиум за масите и като видя, че повече ще се обърка, реши да кара направо: — Викам, напоследък се забелязват някои неща, например това, дето се събирате в черквата без поп…

— Не щем поп — прекъсна го баба Велика Йорданчината. — Хич не ни е притрябвал поп. Не му щем нито жилото, нито меда. Те и без туй сега ги заравят без поп. Ако е за туй, хич не отваряй приказка.

— Никакъв поп не ни е притрябвал — подкрепи я баба Ралка на Ивана Пенчов. — В Златаново имат два попа, а черквата им е по-лоша от нашата.

— И кръстът им не е позлатен — обади се и баба Петра Кустовската. — Толкоз пендари сме дали за тоя кръст, и за златото по иконите и по олтара. Златановци могат да се перчат с десет попа, ама черквата им е по-лоша от нашата.

Объркан и забравил всички цитати, Горския се чудеше как да ги усмири. Като не можа да измисли друго, почука с ножчето си по пресъхналата мастилница, която някога имаше черни криле, докато се умълчат. Наистина бабичките млъкнаха, но лицата им бяха много възбудени и устата полуотворени, всеки миг да открият огън.

— Не става дума за поп — каза Горския. — Онзи избяга, слава богу.

— Слава богу — казаха в хор бабичките, като че присъстваха на служба.

— Става дума за религията — добави Горския, по челото му изби пот, но той нямаше черен пош и не се избърса.

— За религията става дума — по-ясно добави той.

— За коя религия — запита баба Черна, на Ивана Стоянов майка му.

— За източноправославната — поясни още по-подробно Горския.

— За нашата бе — посмушка съседките си нетърпеливо баба Ана Гунчовската.

— А, щом е за нашата, тъй кажи — повториха няколко бабички.

— За нея става дума — продължи Горския, като търсеше в дъното на мозъка си някой цитат или някоя спасяваща фраза. Не намери нищо, ядоса се на паметта си, на бележките и цитатите и бутна тефтера настрана. Реши пак да кара направо: — Викам аз, вие в кое общество живеете, та сте тръгнали на черква без поп, без служба, ей тъй като някакви си фанатици и езичници, а?

— Не щем поп! — викнаха в хор бабичките.

Горския стана прав, тупна по масата и извика:

— Никой не ще да ви вика поп!

Те млъкнаха озадачени, баба Велика се обади:

— Тъй кажи, Горски, да се разберем по човешки.

— Тъй я — рече Горския. — За поп тук хич и не става дума.

— Че тогаз за какво? — обади се баба Ралка на Ивана Пенчов.

— За религията, нали вече казах — тръсна Горския. — За идеологията става дума, за демонстрациите става дума, за научното мислене става дума, за прогреса изобщо и в частност!

Бабичките се сгушиха една до друга по пейките, объркани от толкова много неща, за които ставаше дума. Тъкмо баба Ана Гунчовската щеше да попита, ама точно за какво става дума, Горския издебна моментното затишие и продължи:

— Ние или сме хора на новото време, или не сме. Или сме за религията, или не сме. Не мога да ви разбера — уж не искате поп, а ходите на черква и палите свещи.

— Не щем поп — рече твърдо баба Ана Гунчовската и стана права, но баба Велика Йорданчината я дръпна да седне и да замълчи.

— Знам вече — продължи Горския, — а мога ли да знам защо ходите на черква и палите свещи?

— Цял живот сме ходили — рече баба Велика Йорданчината, — и пак ще ходим. Хубаво ни е там, че тая черква сме си я строили ние. Там можем да си помълчим, да се облечем като за празник, по някоя и друга свещ да запалим за умрелите, да си поплачем, ако има нещо за плач. Къде да идем другаде? Ти от черквата не ни отбивай, Горски! — Тя добави твърдо: — И ти си дал три кола дърва за нея, а пък баба ти даде две пендари и един Наполеон за кръста.

— Вярно е — обади се баба Черна, на Ивана Стоянов майка му, — с очите си видях как баба ти ги даде.

— И аз видях — рече баба Петра Кустовската, — и аз я видях с очите си. Тогаз бях по-млада, очите ми виждаха, а не като сега, да не мога да си вдяна иглата.

Засегнат от това доказателство, Горския се намръщи. Вдигна рамене, за да прехвърли отговорността върху миналото, и каза:

— Дал съм три кола дърва — вярно е. И баба даде две пендари и един наполеон, ама тогава времето беше друго.

— Какво беше времето? — запита баба Ана Гунчовската и пак стана, турила ръце на кръста си.

— Друго беше — рече Горския, — и тогава бяхме прости и не знаехме науката.

— Че ние и сега сме си прости — рече баба Велика Йорданчината. — На нас не ни трябва наука, Горски! На когото трябва — да иде в града. Там само наука се е нацвъкала, че от наука не може да се диша. Който толкоз е приритал за таз пуста наука, да иде в града — ние сме прости и прости ще си умрем.

— Няма — кипна изведнъж Горския, — няма да умрете прости, със затворени очи, със заблуди и суеверия. Не за това сме се били и лежали по затворите, не затова ходихме по Балкана, сега да не можем да просветим народа, очите му за новия живот да отворим. Хората в Космоса полетяха, на Луната и на Юпитер ще стигнат, а вие сте кукнали в тая църква с тия свещи. Кого чакате, а?

— Никого — рече спокойно баба Черна, на Ивана Стоянов майка му. — Никого не чакаме, Горски. По-рано чакахме попа да почне службата и да я свърши, а сега никого не чакаме. Сами си метем черквата…

— Сами я — прекъсна я баба Ралка на Ивана Пенчов, — сами си бършем праха по троновете и олтаря, да не се запуска имотът. Поред ходим, всяка си отбива дълга, я я виж, свети като нова. Такава черква няма никъде.

— Няма — казаха всички бабички в хор и избърсаха гордо уста с черните си пошове.

— Знам аз кого чакате, на кого се молите — рече Горския, сякаш не ги беше чул. — Бога чакате, на него се молите, ама бог няма, истина ви казвам!

Бабичките премигнаха, усетили, че сега вече ще почне истинската битка.

— Ти откъде знаеш бе, Горски? — запита баба Ана Гунчовската.

— Знам — скочи Горския. — Науката го знае, цял свят го знае, цялото прогресивно човечество го знае, че е една отживелица и едно измислено учение за опиум за масите, които днешната наука отхвърля изобщо и в частност. Ан-ти-на-уч-но! — натърти той на последната дума и вътрешно се засмя на находчивостта си.

— Слушай, Горски — кротко се обади баба Велика Йорданчината. — Ти пък откога взе толкоз да отбираш от науката?

— Отбирам — отвърна той със светнали очи. — Чета, образовам се, мъча се да вникна във всяко ново нещо. А вие слушате поповете.

— Не щем поп! — пак извикаха няколко бабички.

— Слушай, Горски — рече баба Ана Гунчовската. — Може и да няма бог, а може и да има — никой не го е виждал. Ти виждал ли си го?

— Не — отвърна той. — Нали затова ви казвам, че няма бог.

— Щом не си го виждал — няма да приказваш тогаз! — тръсна баба Ана Гунчовската. — Аз пък ти казвам, че бог има.

— А мога ли да запитам къде е? — ехидно рече Горския.

— Навсякъде — каза баба Ана Гунчовската, — никой не го знае къде, кога ще дойде и кога ще си отиде. Ей оня бял щъркел, дето толкоз години с клисаря воюва, може и той да е бог, никой не знае това. Може да е една мухичка и сега да ни слуша ей от онуй стъкло, дето не сте го изтрили, че ако няма кой да го изтрие, вземете, че мене повикайте, да дойда да го измия, да светне, да се види, че хора има тук, а не да ни викаш, че бог нямало и нам ти кво и поп да искаш да ни докараш…

— Не ща да ви докарам поп! — изкрещя Горския. — Само поп ми е притрябвал на всичко отгоре!

— Тъй, тъй де — съгласиха се бабичките поуспокоени.

— Няма да ни докарваш поп, Горски — обади се и баба Петра Кустовската. — Ние сами ще си метем черквата, и праха ще бършем. Ако искаш, и клуба можем да чистим всяка подред, я виж колко сме много!

— Много сме я! — каза баба Дамянца Браганчанката, мъничка бабичка с живи добри очи и малко носле, като на бебе. — Сами ще се оправяме ние, Горски, приготвили сме си нови ленени ризи, и сукмани сме си приготвили, и всичко, дето трябва. Щом науката го иска, сами ще се заравяме, без поп, че и да ни опява, и да не ни опява — все туйто!

— Сами я — рече баба Ралка на Ивана Пенчов. — Ще ни скове Дачо по един кръст, пък все някой ще дойде да ни посади на гроба я цветенце, я тревичка, да ни радва в дългия път. Пътници сме веке ний, Горски, не ни отбивай от пътя с тая наука!

— Не ви отбивам — измърмори Горския, внезапно изпаднал в униние. — Аз ви говоря като човек прогресивен, доброто ви мисля.

— То, доброто, ако е за него, и ние ти мислим доброто — каза баба Велика Йорданчината, — ама не те отбиваме от твоя клуб. Помощ искаме да ти дадем, наряд, един вид, подред да идваме да го чистим. Ти си дръж клуба, пък ние ще си държим черквата! Какво ти е сторила черквата бе, Горски? Седи си тя на най-високото, селото ни краси, че и щъркел на кръста ни е почел гнездо да си свие. Какво ти пречи, кажи де?

— Не ми пречи на мене — изпъшка Горския. — На човечеството пречи — въпросът е принципен.

— Може и да е принципен — намеси се баба Ана Гунчовската. — Че и нашият е принципен, а щом е принципен, значи не е лош, нали тъй, Горски?

— Ох! — изохка Горския. — И аз съм седнал да ви просвещавам, главите ви със знания да тъпча, очите ви да отворя, света да видите в истинския му ръст и да му се зарадвате като свободни хора.

— Че ние му се радваме бе, Горски — възрази все така кротко баба Велика Йорданчината. — Я му се зарадвай и ти, да видиш как ще ти олекне!

— Ще му се зарадвам — закани се той. — Вие си знаете вашето, а аз — моето си знам. Няма да ви се дам така лесно. Ако другата неделя отидете пак в черквата, след туй елате тук, пак ще поговорим. Ще се подготвя аз и ще ви докажа, че атеизмът, а не религията води човечеството по пътя на прогреса и социализма.

— Докажи — рече баба Ана Гунчовската, — докажи го твоя тизъм, ама не ни докарвай поп, защото тогаз черно ще ти се види.

— Няма да ви докарам поп — тихо изстена Горския, останал без сили.

— Щом няма, тогаз ще дойдем другата неделя — заключи баба Велика Йорданчината. — Я сега ни покажи де туряш ключа, че да дойдем да ти почистим клуба — и стъклата ще измием, и покривките ще изперем. Да светне всичко.

Горския вдигна рамене. Като излязоха и заключи вратата, той показа на бабичките къде крие ключа. Пъхна го в купчината камъни до пътната черница и всички запомниха къде могат да го намерят. После се разделиха, бабичките за вкъщи, а Горския — към хоремага, където го чакаше другата част на това село, което не приемаше науката и знанията — мъжката.

Над пътя плесна с криле черковният щъркел. Беше литнал да търси храна и селото под него му се стори съвсем малко, като гнезденце сред хълмовете. Щъркелът усети мириса на блатата и се насочи натам.