Васил Попов
Корените (30) (Хроника на едно село)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

История

  1. — Добавяне

Начало

Недьо похлопа на вратника. Почака, отвътре не се чуваше шум. Пак похлопа, ушите му звъннаха от тишината. Подир малко се тракна врата, стъпки прошумоляха, дрънна бутнато котле. Баба Неделя се появи, разбра каква е работата по смутеното лице на Недьо, но пак попита:

— Почна ли?

— Май че почна — смотолеви той.

— Ида — рече тя.

Дачо се беше събудил след съня с кукумявката. Потърси раните по лицето си — кукумявката го беше кълвала дълго и настойчиво, — но рани нямаше никакви. Като чу хлопането, Дачо се измъкна от леглото и взе да занича през решетките на прозореца.

— Почна — рече той на жена си.

— Кое? — запита тя насън. — Заваля ли?

Тя пък беше сънувала, че времето е едно такова притеснително, горещо, че слънцето припича откъм Ръта и че идат тежки напращели облаци.

— Не — сбута я Дачо, — никакъв дъжд няма да вали, ами май че Зорка ще ражда тая нощ. Недьо повика баба Неделя.

— Вай! — извайка жена му и скочи от леглото.

Докато Дачо будеше Горския, жена му прескочи до Графицини. Графица обади на Спас, а пък той събуди Босьо. Графица изтича и до Жегъла, отби се и у дядови Стефанови. Гунчев чу гласовете и заедно с Американеца събудиха Йордан Бръснаря, който беше сънувал някаква жена, ама много кръшна и много дебела, защото четвъртата му жена пак беше умряла и всички разправяха, че той я е уморил, както и първите три. Генерала изобщо не бе заспивал. Остави пишещата машина, без да прочете написаното досега. Председателя чу шума и гласовете под прозореца си и помисли, че пак се е запалила кооперативната слама, както миналата година, дори потърси под възглавницата револвера си.

Нагоре из махалата вече светваха лампи, бабичките ставаха, старците се прокашляха. Селото светна посред нощ, все още в сняг, макар че южнякът беше избучал в Боаза вечерта, а вие знаете как бучи южняка в Боаза и как изяжда снега след това. Генерала облече стария шинел и излезе, по пътя вървяха хора и той тръгна с тях, някои приказваха тихо, други мълчаха, още не бяха се събудили съвсем или не бяха заспивали. И тъй, пред къщата на Недьо се събра цялото село, а Зоркината къща стоеше тъмна в общия двор. Откак се ожениха, Недьо събори оградата помежду двата двора, но откъм пътя я остави — тъй че сега имаха два вратника и две къщи, а дворът беше един. През вратниците влизаха хора, търсеха място под сушините, макар че не валеше, само небето беше тъмносиньо и ниско, като след южняка. Цялото село се събра в тоя голям двор.

— Кольо фелдшерчето пък точно сега замина за курсове — мърмореше Горския. — Да бяхме повикали акушерката от Златаново. Баба Неделя вече май не вижда, пък и отде да знаеш…

— Добра си е баба Неделя, Горски — обади се баба Ана Гунчовската и тръгна към къщата да помага. След нея заситниха баба Велика Йорданчината, баба Петра Кустовската, баба Ралка на Ивана Пенчов, баба Черна, на Ивана Стоянов майка му, и баба Дамянца Бараганчанката. Графица и Стояна понечиха да идат след тях, но Председателя ги спря.

— Стига толкоз — рече той, като закопчаваше кожуха си. — Няма горе да правите съвещание я!

— Добре де — отвърна Графица, — че нали и ние можем да помогнем с нещо, я вода да донесем, я…

— Има кой да свърши тая работа — каза Председателя.

— Ние вече наредихме, образувана е колективна бригада за помощ. Ако потрябвате, ще ви пратим и вас. Стойте сега и мълчете.

Но на никого не му се мълчеше. Хората се гушеха в сушините или тъпчеха на едно място в кишата на двора. Южнякът бе млъкнал, чуваха се капчуци, кашляне и драскане на кибритени клечки. Миришеше на дим от къщния огън, който поради безветрието падаше ниско и търсеше закопаните лози в градината или тлеещите петна потъмнял сняг, миришеше на ранни цигари, на стоплена овча кожа, на какво ли не миришеше само! Усещаха хората и се чудеха откога не са се събирали така. Никога не се бяха събирали, тъй посред нощ и посред зима. Затова не им се мълчеше никак. Дори Улаха изпитваше желание да каже нещо, но не знаеше какво. По едно време директорът на бившето училище Даскала Димов прошепна с развълнуван глас:

— Брей, това ще е първото раждане от толкоз години!

— Ами Улаха? — обади се Спас.

— Улаха не е кореняк — рече Горския.

— Какво искаш да кажеш — засегна се Председателя. — Че и аз не съм кореняк. Няма да вземем да делим сега хората на кореняци и некореняци. В републиката всички граждани са равни.

— Равни са — спокойно отвърна Горския, — но населението се дели на различни слоеве.

— Няма слоеве — рече Председателя намусен и прошепна на Горския: — Хайде сега, и ти сам почна да разпалваш расови въпроси. Каква е тая дискриминация?

— Не бе, Председателю — засмя се Горския. — Улаха си е наш човек, ама е нов още за селото.

— Не е толкова нов — докачи се още повече Председателя, — и аз не съм толкова нов.

— Не си — обади се Спас. — Вече май свикнахме с тебе.

Замълчаха примирени. Дачо използва примирието и каза:

— Пък аз тъкмо сънувах една кукумявка, че ме кълве по лицето. Май няма да е на хубаво…

— Няма да е на хубаво — обади се и дядо Стефан. — Веднъж и аз сънувах кукумявка. Точно по лицето ме кълвеше, а след туй ми взеха бостана.

— Ти пък тоя бостан още сто години ще го жалиш — намръщен го прекъсна Горския. — Да вземем, че да ти го върнем, голяма работа от твоите три декара.

— Три декара и два ара — поправи го дядо Стефан. — Няма нужда да ми го връщате, Горски — добави той кротко и подсмъркна. — Аз бостана съм го прежалил. То едно нещо, като го вземеш, после и да го върнеш — не е същото!

— Не е я — мрачно се намеси в разговора и Американеца. — Никога не е същото. Много добре ги знам аз тия работи.

И Босьо искаше да се намеси и да каже, че е точно тъй, но си премълча. „Да — каза си той, — нищо, което е било веднъж, не се връща същото. Ето, и птичката се върна и ми изпя моята собствена песен, а аз не мога да я обясня на другите хора. И тополата не беше същата като някогашната, червясалата, дето я отсякохме с тати. Всяка топола, всяка песен и всяка птичка са си различни — каза си тъжно Босьо — и ние сме различни, макар че уж сме си същите. Да.“ — каза си Босьо наум и млъкна, дори за себе си.

Облаците бяха дръпнали малко, в небето трепнаха звезди, но капчуците не млъкваха, а в двора трепкаха огънчета на цигара и човешки сърца. Хората бяха насядали по качета, по сандъци, по трупчета, по дървета, струпани под навеса, къде ли не. Дядо Стефан бе седнал в някогашната си бричка, която съветът бе откупил, за да изпраща старците в последния им път, а Недьо я беше взел да й стяга яйовете и остана у него на гараж.

— Аз пък сънувах, че ще вали — реши да каже нещо и жената на Дачо, но той я прекъсна грубо:

— Ти мълчи сега. Никой не те пита дали ще вали и какво си била сънувала.

Жената млъкна и каза на себе си онова, което трябваше да му отвърне. Удовлетворена, тя си го повтори още няколко пъти и притихна, да види какво ще кажат другите. Вместо другите пак заговори Дачо:

— Да й се не надяваш на таз Зорка. Вече внуци има и пак ражда. Здрава й е утробата на нея, целият им род е як и здрав.

— Ами онез — рече Спас, — дето са в града — синовете и дъщерите на Зорка и Недьо. Те ще ги прокълнат навеки.

— Няма да ги прокълнат — рече Председателя. — Ние всички сме зад Зорка и Недьо. Цялата страна е зад тях и всичките закони барабар. Аз съм разписал гражданския им брак като вдовец и вдовица. Толкоз години са живели като съседи и са се разбирали, защо да стоят самотни един от друг, като се имат хората. Никой няма право да ги кълне.

— Само да се роди здраво детето — прошепна Гунчев, загледан в светналите прозорци с красивите си женски очи.

— Може и да умре — рече Дачо. — След известна възраст на жените кръвта им става отровна.

— Устата ти е отровна — не издържа жена му, но той я сръга леко в ребрата и изсъска:

— Тебе никой не те е питал. По-добре си мълчи.

— Дано се роди здраво детето — промълви Стояна и заплака само със сълзи, без глас. И Графица заплака, заразена от Стоянините сълзи, и някои други жени хлъцнаха, спомнили си своите раждания, че и някои мъже се насълзиха, без да усетят — то плачът е като смеха, като тръгне, не можеш да го командваш.

— Уф — какво се разциврихте — рече Горския, — сякаш сме дошли не на раждане, а на погребение. Улах — добави той, — да беше донесъл кранлето, да е готово за всеки случай.

— Не ща — дръпна се Улаха уплашен. — Не ща да го нося туй кранле. Аз му викам едно, а то свири друго.

— Ще свири, каквото му кажеш — отсече Горския. — От тебе зависи какво ще просвири. Я иди го донеси.

— Не ща — повтори Улаха и се заизтегля към вратника през размразените локви.

— Иди бе, Улах — подвикна Горския. — Няма да има никакви изводи.

— Щом няма да има, пък да го донеса — измънка Улаха, ама много не му се вярваше.

Недьо обикаляше по сайванта като пиян. Местеше столове, слезе долу, откачи една кобилица, разнася я, после пак я закачи. От вътрешната стая се чуваха стоновете на родилката и магьосническото нашепване на баба Неделя. В стаята влизаха и излизаха бабички, носеха вода, шептяха си възбудени, пъдеха Недьо, кълняха го и се усмихваха съзаклятнически една на друга.

— Недьо — викна му Горския от двора, — я ела при народа бе. Ти твойта работа вече си я свършил, ела да чакаш при нас.

Прихнаха да се смеят, сълзите изсъхнаха, дори Жегъла се засмя. И Босьо се засмя наум, само Американеца си остана с вечния си неизменен израз на лицето, но вътре душата му се засмя с всичка сила.

— И все пак не ще да е на хубаво таз кукумявка, дето я сънувах — рече Дачо.

— Ти мълчи, братовчеде — каза Спас. — Млъкни най-после с таз кукумявка. Уж си човек прогресивен, пък вярваш на сънища.

— Не вярвам, батьо — каза Дачо, — ама пък отде да знаеш, той нали всеки сън си има някакво предназначение… — Има — съгласи се Спас. — Наистина, всеки сън означава нещо, ама то си е цяла наука, а не суеверие. Чел съм аз по тези въпроси. Каквото си преживял, вътре в тебе се смила и пак се появява.

— Че аз отдавна нито съм виждал, нито чувал кукумявка! — учуди се Дачо. — Отде да я смеля тогаз тая кукумявка?

— Просто не си я забелязал досега — отвърна Спас ухилен и посочи с очи към жена му.

Всички прихнаха да се смеят, само Дачо и жена му не можаха да разберат причината на смеха, но все пак се обидиха и замълчаха.

В това време запъхтян пристигна Жепето, като се бършеше по тила с голяма носна кърпа. Седна на един ок, пое дълбоко въздух и рече на пресекулки:

— Ставам, ей тъй… по никое време… гледам към село — цялото светнало. Рекох си, я мобилизация, я атомна война е почнала… Просто съм тичал дотук — пък тя каква била работата!

— Ти, Жепе, от любопитство ще пукнеш — обади се дядо Стефан от някогашната си бричка. — Ами ако сега мине някой влак, кой ще му даде път?

— Никакъв влак няма да пристига. Първият ще мине по първи коловоз точно в нула пет, нула нула — рече Жепето.

— А по втори коловоз кой ще мине? — запита Спас.

— По втори коловоз ще минеш ти — отвърна Жепето ядно. — Като го построим, по него ще те изпратим с краката напред, заедно с проклетото ти казанлъшко магаре.

— Хората раждат — възрази Спас, — а той предвещава смърт. Май че и друга кукумявка се намери!

Пак се разсмяха. От сайванта се обади баба Ана Гунчовската:

— Млъквайте бре! Какво сте се разхихикали, да пукнете дано!

От стаята на родилката се чуваха къси, чести викове. Недьо се спусна към къщата, но баба Ана Гунчовската го върна назад. Председателя погледна часовника си, но часовника му го нямаше, беше забравил да го вземе. Вместо това в джоба му тежеше револверът. „Тюх — затюхка се Председателя наум, — за какво съм го помъкнал туй желязо, дявол да го вземе. Ако жената роди, няма да разберем в колко часа е родила.“ Виковете се повториха, хората по двора и под сушините и навесите наостриха уши. Виковете стихнаха, но тенекиите на покрива дръннаха, комините засвириха изведнъж. Южнякът пристигна внезапно, разклати черните клони на дръвчетата, разтрака вратниците. Оттук се чуваше как бучи в Боаза — ако имаше сняг, южнякът за няколко часа щеше да му види сметката. Всеки си мислеше сега, че след южняка утре може да довтаса севернякът и да закачули селото с нов, къде по-голям сняг. Само Недьо не мислеше за Боаза и за ветровете. Той седна на един обърнат кош от плява и изпъшка:

— Може и да умре, горката!

— Няма да умре — уверено рече Спас. — Ти мене слушай, Недьо. Ще роди, няма да умре.

— Няма — каза и Горския.

— Няма — натърти и Председателя и тогава всички в двора и под сушините и навесите казаха:

— Няма!

Недьо се озърна, съзрял толкова много лица и чул толкова много гласове, и промълви:

— Боже господи!

Генерала, който бе мълчал досега, облегнат на една ритла, разкопча шинела. Беше му станало топло. Знаеше той, че ще запише цялата тая ветровита и притаена нощ, и вече му се стори, че я пише — понякога нали тъй трудно се различаваше действителното от записаното. „Да — записа той в ума си, — хората са живи и издържат всичко. Животът си тече независимо от всички премеждия, той е по-силен от всякакви спирачки и нещастия, тече и излита напред, нагоре — навсякъде.“ „Малко схематично го записах — рече си Генерала, — малко заприлича на статия, ама нали и статиите са такива, какъвто е животът.“ И продължи да записва наум.

— Добре де, ами как ще го кръстим тогаз — запита Дачо сред настъпилото мълчание.

— Ако е момиче, да вземем, че да го кръстим на името на селото — обади се Гунчев и красивите му женски очи се разшириха. — Никак няма да е лошо.

— Няма да е момиче — рече Йордан Бръснаря.

— Отде знаеш? — запита Горския.

— Знам. От Недя се раждат само момчета.

— А от Зорка пък само момичета — вмъкна се и Жепето. — Момиче ще е.

Заспориха дали ще е момче, или момиче. В това време пристигна Улаха с увитото в зебловия чувал кранле. Вмъкна се в двора и се скри в една сянка, да е по-далеч от Горския. Дядо Стефан се провикна уверено от някогашната си бричка:

— Момче ще е. Ами тогаз как ще го кръстим?

Председателя пак потърси часовника си и се почеса по главата.

— Да — каза той. — Имам една идея. Ако е момче, да го кръстим Димитър, на името на най-стария човек, който почина наскоро — дядо Димитър Столетника. Да му вземе името и да живее сто и една година.

Хората мълчаха. Мислиха, премисляха и решиха, че никак няма да е лошо, ако е момиче, да го кръстят на името на селото, а ако е момче — на името на дядо Димитър Столетника. Та Зоркините и Недьовите деца бяха обрали имената на дядовците и бабите си — родовият закон беше спазен! Пък и нали тоя брак си беше съвсем друга работа, отделна, и всеки чувстваше, че има пръст в тая работа.

Така каза и Горския:

— Всеки има пръст в тая работа, тя е наша, обща, колективна, държавна работа, бих казал. Ние да решаваме и аз предлагам дори да гласуваме с явно гласуване. Кои са съгласни?

— Съгласни сме — извикаха всички в двора и вдигнаха ръце.

— Чакайте бе — извика Спас. — Чакайте и ме чуйте, нали съм кум на Недя. Нали има демокрация, а още не сме питали бащата и майката. Ей го Недьо, седи на коша, а ние гласуваме без него.

— Че да гласуваме пак — обади се Недьо като замаян и стана от обърнатия кош.

Горския повтори тържествено.

— Добре. Който е за това, да се кръсти новороденото на името на селото, ако е момиче, и на името на дяда Димитра Столетника, ако е момче, да гласува с вдигане на ръка.

И вдигна ръката си. Всички гласуваха „за“, включително Недьо. Нямаше „въздържали се“, нямаше „против“. Не забелязаха, че при гласуването всички бяха станали прави, дори Улаха излезе от сянката. „Да — записа си наум Генерала, — всички гласувахме и бяхме заедно като полк преди битка. Сякаш ни предстоеше голямо и тежко сражение, най-голямото и най-важното сражение за нашия полк.“ „Да — каза си наум Босьо, — всеки човек се ражда веднъж и веднъж намира своята птичка. Само тя може да му изпее песента, дето е създадена за него и за никого другиго.“

Председателя се огледа наоколо и каза в тишината:

— Брей, че сте хора бе! Ашколсун!

— Иване — обади се Спас и всички се обърнаха към него да разберат чие име е назовал. Председателя също се обърна. Разбра, че Спас го гледа в очите и че е казал неговото име. — Иване… — повтори Спас. — Иване — каза го за трети път и млъкна.

Тогава всички казаха гласно:

— Иване!

Председателя остана с отворена уста, за първи път гот наричаха с името му, и то всички, и Горския се обърка, й хората нещо зашепнаха и нещо им стана, ама какво, никой, не разбра, пък и да разбираше, не можеше сега да го обясни. Те така се бяха увлекли с гласуването и с това объркване, че не усетиха кога баба Неделя бе излязла на сайванта. Когато я видяха как светнаха със страшна сила вечно младите й зелени очи, те се люшнаха нататък. А тя събра целия си глас и изпя високо, да я чуят всички на двора:

— Хай честито ви, хора! Роди се момче!