Карл Май
Съкровището в Сребърното езеро ^[0] (6)

6. Изморителна езда в мрака

Бил, Чичото и англичанинът се отправиха бързо към конете си, доколкото им позволяваха тъмнината и дърветата. Благодарение усета на двамата ловци те успяха да намерят мястото, където бяха оставили конете. Лордът едва ли би могъл да се оправи сам, защото падините и хълмовете си приличаха през нощта още повече. Те отвързаха поводите на конете, яхнаха ги и взеха в ръце юздите на свободните животни.

Едва бяха свършили тази работа, когато чуха да се приближават петимата индианци.

— Тези трампове са слепи и глухи — каза Доброто слънце, — мнозина от тях ще се отправят към Вечните ловни полета, за да служат на духовете на осагите.

— Искаш да си отмъстиш ли? — попита Бил.

— А нима днес не загинаха осем осаги, чиято смърт трябва да бъде отмъстена? Та нямаше ли и ние останалите да бъдем измъчвани и убити? Ще се отправим към вигвамите на осагите, за да вземем много воини. След това ще проследим дирите на тези бледолики и ще убием от тях толкова, колкото Маниту ни изпрати в ръцете.

— Къде пасат сега стадата на осагите?

— На запад.

— Значи ще минете покрай фермата на Бътлър?

— Да.

— А колко време ти е необходимо, за да стигнеш от фермата до твоите хора?

— Ако не се бавим и конете ни са добри, още след половин ден ще срещнем първите стада.

— Много добре. Налага се да побързаме, за да спасим Бътлъровата ферма.

— Какво каза моят бял брат? Бътлър е приятел и защитник на осагите. Да не го грози опасност?

— Да. Но да не говорим сега за това. Трябва най-напред да се отдалечим от трамповете. Те са решили утре да нападнат фермата и се налага да побързаме, за да предупредим собственика й.

— Уф. Нека моите червенокожи братя вземат поводите на свободните коне, за да могат бледоликите ми братя да ме следват по-лесно.

Неговите хора се подчиниха и поеха поводите на свободните коне; тогава всички препуснаха в галоп между ниските хълмове в посоката, в която вождът беше бягал пред преследвачите си. В същата посока се намираше и фермата на Бътлър, която осагът възнамеряваше да посети.

В галоп! И то в такава тъмнина! Дори и през деня из тази прерия можеше да се ориентира само човек, който я познава добре, но да не се изгубиш из вълнистата прерия и през нощта, беше вече едва ли не чудо. Когато англичанинът се обърна с няколко думи в този смисъл към Бил, той отговори:

— Да, сър, наистина вече забелязах, че сте човек на място, ала тук и вие ще видите, чуете и преживеете някои неща, които досега сте считали за невъзможни.

— Значи и ти не би се заблудил сега?

— Аз ли? Хмм! Ако искам да бъда искрен, ще трябва да ви кажа, че никога няма и през ум да ми мине да се нося с такава бързина между тези хълмове. Аз бих яздил бавничко-бавничко и бих оглеждал внимателно накъде завива всяка падина. Но въпреки всичко утре рано сутринта пак нямаше да стигна мястото, закъдето съм тръгнал.

— Но тогава същото може да се случи и на вожда?

— Не, не може, един такъв индианец буквално надушва пътя и посоката. А което е най-важното — сега той язди собствения си кон. Сигурно е, че това животно няма да се отклони и на метър от дирята, която е оставил днес неговият господар. Небето е черно като катран, а от земята не мога да видя и толкова, колкото да се закрепи на върха на някоя игла, но въпреки всичко галопираме като посред бял ден по някой равен път, и аз се обзалагам, че преди да са изтекли шест часа, конете ни ще спрат точно пред вратите на Бътлъровата ферма.

— Какво? Какво? — извика англичанинът зарадвано. — Искаш да се обзаложиш ли? Великолепно! Значи такова е твоето мнение? Е, аз твърдя обратното и залагам пет долара или по-добре десет. Или да се обзаложим на по-голяма сума?

— Благодаря, милорд! Но туй за облога е просто езиков израз. Повтарям ви, че никога не се обзалагам. Задръжте си парите! Ще ви потрябват за друго. Не забравяйте колко ще трябва да платите на мен и на Чичото само за днешния ден!

— Сто долара. Петдесет за четиримата убити трампове, петдесет за освободените осаги, а нападението над фермата, което несъмнено ще отблъснем, е друго приключение и ще струва също петдесет долара.

— Не е толкова сигурно, че ще успеем да отблъснем нападението, както вие си мислите. Но как стоеше въпросът с Олд Шетърхенд, Винету и Олд Файерхенд? Колко щяхте да ни платите, ако видите някой от тези трима мъже?

— Сто долара!

— Твърде е вероятно да срещнем Олд Файерхенд още утре или вдругиден, той също иска да отиде във фермата на Бътлър.

Вождът, който яздеше начело, чу тези думи, обърна се и без да забавя хода на коня си, попита:

— Олд Файерхенд, този прочут бледолик, ще дойде във фермата?

— Да. Чух го от Корнъл.

— От червенокосия човек, който държеше дългата реч? Откъде го е научил той? Видял ли е прочутия ловец и говорил ли е с него?

Докато препускаха напред, Бил разказа какво беше чул.

— Уф! — извика вождът. — Тогава фермата е спасена, защото главата на този бледолик струва повече от оръжията на хиляда трампове. Радвам се, че ще го видя!

— Познаваш ли го?

— Пушил съм с него калюмета. Почувства ли, започна да вали? Това е хубаво, защото дъждът ще даде на смачканата трева сила да се изправи за кратко време. Трамповете няма да могат утре сутринта да забележат следите ни.

Всъщност пътят не предлагаше никакви трудности: нямаше нито камъни, нито дупки, нито каквото и да било препятствие, което да забавя конете, а падините бяха толкова широки, че няколко коня винаги можеха да препускат един до друг съвсем спокойно. Навсякъде земята беше покрита с мека трева. Единствената пречка представляваше тъмнината.

От време на време ездачите оставяха конете си да повървят ходом, за да не се изтощят прекалено много, но най-често яздеха в тръс или галоп. След като изминаха няколко часа, изглежда, предишната увереност на Бил все пак се поразклати, защото той попита вожда:

— Уверен ли е моят брат, че яздим във вярната посока?

— Нека моят бял брат не се тревожи — отвърна индианецът. — Ние се движим много бързо и скоро ще стигнем мястото, където днес се срещнахме.

Дали постоянните упражнения, или вроденият инстинкт караха този индианец да изговаря думите с такава увереност? На Бил изобщо не му се вярваше, че бяха изминали такова голямо разстояние. Но заедно с дъжда откъм гърбовете им бе задухал остър вятър, който значително улесняваше движението на конете.

Не мина много време и изведнъж конят на вожда забави своя ход, след това съвсем спря, без неговият ездач да се беше намесил. Конят изпръхтя леко.

— Уф! — каза червенокожият тихо. — Пред нас сигурно има хора. Нека моите братя се ослушат, без да се движат, и да подушат внимателно въздуха!

Групата застана съвсем тихо и можеше да се чуе как вождът задуши въздуха.

— Огън! — пошушна той.

— Нищо не виждам! — обади се Бил.

— Но аз подушвам дима, който, изглежда, идва иззад следващия хълм. Нека моят брат слезе от коня си, за да се изкачим двамата на възвишението.

Те оставиха конете си и се запромъкваха един до друг към хълма. Не се бяха отдалечили и на десет метра, когато около гърлото на индианеца се сключиха две силни ръце и го събориха на земята. Въпреки че той заудря наоколо с ръце и крака, не му беше възможно да издаде никакъв звук. В същото време две други ръце стиснаха гърлото на гърбавия и също го събориха на земята.

— Държите ли го здраво? — попита съвсем тихо онзи, който беше сграбчил индианеца. Въпросът беше зададен на немски език.

— Така съм го пипнал, че и дума не може да каже — гласеше също тъй тихият отговор.

— Тогава бързо зад хълма! Трябва на всяка цена да разберем с кого си имаме работа. Тежи ли ви много?

— Ни най-малко! Този човек е лек като муха, която цели седмици нито е яла, нито е пила. Боже-е, ама изглежда, че има отзад някаква гърбица, сякаш му е изкривен гръбначният стълб! Да не би да е…

— Какво?

— Да не би да е моят добър приятел Хъмпи Бил!

— Ще разберем при огъня. Засега поне можем да бъдем сигурни, че никой не ще ни последва. Останалите няма да се помръднат от мястото си, понеже ще очакват завръщането на двамата.

Всичко бе станало толкова бързо и безшумно, че спътниците на двамата пленени нямаха никакво понятие от случилото се, въпреки че бяха толкова близо. Олд Файерхенд — защото това беше самият той — взе на ръце своя пленник, а Дрол повлече другия по тревата след себе си. Отвъд възвишението на земята лежаха изморени коне, гореше малък огън и на неговата светлина можеха да се различат около двадесетина фигури, които държаха в ръцете си пушки, готови да посрещнат с куршуми всеки неприятел.

— Гръм и мълния! — каза Олд Файерхенд, когато занесе пленника си в осветения от огъня кръг. — Та това е Менака танка, вождът на осагите! Няма защо да се страхуваме от него.

— По дяволите! — извика и Дрол. — Наистина е Бил, Хъмпи Бил! Човече, приятелю, любимо същество, не можа ли да ми кажеш, че си ти, когато те пипнах за гушата? А сега лежиш тук и не можеш нито да говориш, нито да си поемеш дъх! Ставай и ела в обятията ми, братко! Ах, вярно, та той изобщо не разбира немски! Естествено че няма да ме разбере! Скачай най-после, сърце мое! Не съм искал да те удуша, наистина, макар и наполовина вече да съм го сторил.

Бил лежеше на земята със затворени очи и се мъчеше да си поеме въздух; най-после той отвори очи, отправи дълъг и все по-проясняващ се поглед към наведения над него Дрол и попита с дрезгав глас:

— Нима е възможно? Леля Дрол!

— Разбира се, че съм аз — отвърна възторжено Дрол, но вече на английски.

— Бях съборен така бързо, че… ха, Олд Файерхенд!

Той забеляза изправения ловец и тази нова изненада му възвърна окончателно способността да се движи. Хватката на Олд Файерхенд се оказа далеч по-мощна от хватката на Леля Дрол. Вождът все още лежеше на земята неподвижен и със затворени очи.

— Да не е умрял? — попита Бил.

— Не — отвърна великанът, подавайки ръка на дребния ловец. — Само е изгубил съзнание, но скоро ще дойде на себе си. Здравей Бил! Кой е заедно с вас? Предполагам, че са индианци от племето на вожда?

— Да, четирима са.

— Само четирима? Значи имате свободни коне?

— Да. Но освен това при нас са и Чичо Гънстик и един английски лорд.

— Лорд ли? Значи ще видим благородник. Доведете хората!

Бил се затича. Но той измина само половината път, после спря и извика радостно:

— Чичо, елате насам! Срещнахме приятели. Тук са Олд Файерхенд и Леля Дрол.

Чичо Гънстик последва поканата му. Рафтърите се надигнаха от тревата, за да поздравят новопристигналите. А как се учудиха те, щом видяха вожда в безсъзнание и разбраха какво се беше случило! Осагите слязоха от конете си и застанаха до тях, отправяйки отдалече към прочутия ловец погледи, изпълнени с почит и уважение. Лордът опули очи и се приближи бавно към него; Лицето му имаше такъв глупав вид, а носът му представляваше такава гледка, че човек можеше да се разсмее с глас. Олд Файерхенд му подаде ръка и каза:

— Добре дошли, милорд! Сигурно сте били в Турция и в Индия, а може би и в Африка?

— Откъде знаете, сър? — попита англичанинът.

— Предполагам, защото на носа ви все още има остатък от Bouton d’Alep^[1]. Който е предприемал такива пътешествия, ще се оправи и тук, въпреки че…

Той млъкна и огледа с усмивка екипировката на англичанина и особено скарата, окачена на раницата му. В същия миг вождът дойде на себе си. Той отвори очи, пое дълбоко дъх, скочи и изтегли ножа си — за всичко това му бяха необходими секунда-две. Но когато забеляза ловеца, ръката му се отпусна и той извика:

— Олд Файерхенд! Ти ли ме плени?

— Да. Беше толкова тъмно, че не можах да разпозная моя червенокож брат.

— Тогава аз съм доволен, защото не е позорно да бъдеш победен от Олд Файерхенд. Моят бял брат отива към фермата на Бътлър, нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Бледоликите казаха така.

— Смятам да отида по-късно във фермата. Целта ми сега е Осаге-нук.

— Кого ще търси моят прочут брат там?

— Един бял на име Корнъл Бринкли и приятелите му, които са трампове.

— Тогава моят брат може спокойно да язди заедно с нас към фермата, защото червенокосият ще дойде утре там, за да я нападне.

— Откъде знаеш?

— Той самият го каза и Бил го чу. Трамповете ме нападнаха с моите осаги, убиха осем от нас и ме плениха с останалите. Успях да избягам, срещнах Бил и Чичото, които заедно с този англичанин ми помогнаха да освободя моите червени братя.

— А тебе са те преследвали петима трампове дотук, нали?

— Да.

— Бил и Чичото са били тук на лагер?

— Така беше.

— И англичанинът се е срещнал малко преди това с тях?

— Казваш истината, но откъде знаеш всичко?

— Ние яздихме нагоре срещу течението на Блек Беър и едва днес рано сутринта се отклонихме от реката, за да се отправим към Осаге-нук. Намерихме тук труповете на пет трампа и…

— Сър — прекъсна го Хъмпи Бил, — а как разбрахте, че са трампове?

— Този къс хартия ми издаде всичко — отвърна Олд Файерхенд. — Претърсили сте разбойниците, но тази хартия беше останала в джоба на един от тях.

Той извади изрезка от вестник, обърна я към огъня и започна да чете: „Комисарят от Бюрото по териториалните въпроси на Съединените американски щати е разкрил една грешка, която едва ли някой би помислил за възможна. Този чиновник обърнал внимание на правителството върху учудващия факт, че в Съединените щати съществува област, по-голяма дори от някои държави, която се радва на привилегията изобщо да не бъде управлявана и стопанисвана. Този забележителен район обхваща територия с размерите на грамаден четириъгълник, широк 40 мили и дълъг 150 мили, с площ почти 4 милиона акра земя. Намира се между Индианската територия^[2] и Ню Мексико, северно от Тексас и южно от Канзас и Колорадо. Както вече се е установило, тази земя е била просто пропусната при официалните геодезични измервания и дължи споменатата си привилегия само на грешка при определяне границите на съседните територии. Вследствие на всичко това тази ничия земя не принадлежи на никой от щатите, няма правителство, макар и под каквато и да било форма, и не се подчинява на ничие правосъдие. Закон, право, данъци — там това са непознати неща. В доклада на комисаря тази територия се описва като една от най-красивите и плодородни местности в целия Запад, извънредно подходяща за животновъдство и земеделие. Населяват я само няколко хиляди «свободни американци», които обаче не са мирни земеделци или пастири, а банди от безделници, конекрадци, десперадоси^[3] и избягали престъпници, събрали се от всички краища на света. Всяват ужас на съседните територии и най-много страдат скотовъдците, непрестанно нападани от жестоките разбойници. Тъкмо от тези измъчени съседи се изисква настоятелно да се сложи край на свободната разбойническа държава чрез създаване на правителствени органи.“

Индианците останаха съвсем безразлични, като чуха тези думи, но белите се спогледаха учудено.

— Нима е истина? Възможно ли е такова нещо? — попита лордът.

— Мисля, че е истина — отвърна Олд Файерхенд. — Впрочем не е толкова важно дали статията лъже, или не. Важното е, че само един трамп може да носи у себе си подобно парче вестник толкова дълго време и на такова разстояние. Това е причината, поради която взех петимата за трампове. Когато дойдохме и видяхме труповете, естествено веднага разбрахме, че се е водила борба. Претърсихме труповете, огледахме останалите следи и стигнахме до следното заключение: тук са се били разположили двама бели, за да си починат — единият е бил висок, а другият дребен. После дошъл трети бял, който се присъединил към тях и изял остатъка от храната им. Тримата се състезавали в стреляне и убили два лешояда. Третият бял доказал, че е добър стрелец и бил приет в компанията на другите двама. После дошъл един индианец, който бързал много. Идвал откъм Осаге-нук и бягал, преследван от пет трампа. Белите му помогнали, застреляли петимата преследвачи, качили се заедно с индианеца на конете и се отправили по заобиколен път към Осаге-нук, вероятно за да нападнат трамповете. Реших да им помогнем, но понеже междувременно настъпи нощта, трябваше да изчакаме утрото, защото през нощта ни е невъзможно да следваме дирята.

— А защо ни нападна моят бял брат? — попита вождът.

— Защото ви помислих за трампове. Знаех, че при Осаге-нук са се събрали много трампове. Петима от тях бяха тръгнали да преследват индианеца, но бяха убити тук и не можаха да се върнат. Това сигурно щеше да събуди загрижеността на другите и беше много вероятно да им бъде изпратена помощ. Ето защо поставих наоколо постове, които ми съобщиха, че се приближава отряд конници. Тъй като вятърът духаше откъм Осаге-нук можахме да забележим приближаването ви твърде рано. Вдигнах хората си на оръжие и тръгнах с Дрол внимателно срещу вас. Видяхме, че двама слязоха от конете си, за да се промъкнат към нашия лагер. Останалото ви е известно.

— А какво мисли моят брат да прави сега? Трамповете негови лични врагове ли са?

— Да. Преследвам Червения Бринкли, за да го хвана. Но за да знам какво точно ще предприема, необходимо е да науча какво се е случило при Осаге-нук и как изглежда сега положението там. Ще ми разкажеш ли, Бил?

Хъмпи Бил разказа всичко подробно и приключи със следните думи:

— Както виждаш, трябва да се действа бързо. Сигурно ще тръгнете веднага с нас към фермата?

— Ни най-малко. Оставам тук, макар да знам, че опасността е много по-голяма, отколкото си я мислиш. И тъй — смяташ, че негодниците ще тръгнат едва следобед?

— Да.

— А аз ти казвам, че ще тръгнат още рано сутринта!

— Но Корнъл каза така!

— Да, но сигурно междувременно си е променил решението, Бил. Къде бяха вързани пленените осаги?

— Близо до огъня седеше червенокосият.

— Те можеха ли да чуят, че фермата на Бътлър ще бъде нападната?

— Да.

— Е, а после избягват. Не е ли близко до ума Корнъл да предположи, че ще отидат веднага при Бътлър, за да го предупредят?

— По дяволите, вярно! Това е толкова естествено.

— Да, така е. И те ще тръгнат колкото се може по-рано, за да могат по този начин да увеличат шансовете си. Обзалагам се, че са решили да потеглят, щом се развидели.

— Обзалагате ли се? — извика лордът. — Well, вие сте човекът, който ми трябва, сър! Обзалагате се, че ще тръгнат толкова рано? Добре, тогава аз твърдя, че ще напуснат Осаге-нук едва утре вечерта. Залагам десет долара, или двадесет, тридесет. Ако искате, и петдесет!

Той притегли едната от чантичките си и я отвори, за да извади пари. Едно леко движение от страна на Бил, което остана незабелязано за лорда, бе достатъчно за Олд Файерхенд, за да разбере, че пред него е застанал чудак. Затова той отвърна:

— Затворете си кесията, сър, не ми е минавало през ума да употребя думата „обзалагам се“ в конкретното й значение.

— Но аз обичам да се обзалагам! — обясни лордът.

— А пък аз — не!

— Жалко, колко жалко! Толкова хубави неща съм чувал за вас. Един истински джентълмен като вас трябва на всяка цена да се обзалага!

— Сега са заложени на карта животът и имуществото на много хора и наш дълг е да предотвратим това нещастие. А то няма да стане чрез сключване на облози.

— Съвършено вярно, сър! И аз се обзалагам само между другото. Когато дойде време да действаме, вие ще ме видите на моето място може би така спокоен и непоколебим като вас. Не всичко зависи само от физическата сила.

Той се беше разгневил и огледа херкулесовата фигура на ловеца с почти пренебрежителен поглед. За момент Олд Файерхенд имаше вид, сякаш не знаеше какво да отвърне на англичанина. Отначало лицето му се помрачи, но после бързо прие пак приветливия си израз и той каза:

— Само по-спокойно, сър! Нека не си разменяме грубости, преди да сме се запознали. Вие сте още новак в тази страна.

Думата „новак“ наистина оказа желаното въздействие; лордът се разгневи още повече и извика:

— А кой ви каза, че съм новак? Имам ли такъв фасон? Аз съм поне съоръжен така, както го изисква прерията, а вие сте в такъв вид, сякаш току-що сте излезли от някой клуб или се връщате от посещение при някоя дама!

Ето значи каква била работата! Олд Файерхенд наистина още носеше онзи изискан костюм, с който беше облечен на парахода. Не бе имал възможност да го свали, защото ловните му дрехи и принадлежности го очакваха във фермата на Бътлър. Разбира се, костюмът беше доста пострадал от ездата към рафтърите и другите преживелици, но на светлината на малкия, полуугасен от дъжда огън не изглеждаше толкоз лошо. Англичанинът не виждаше в Олд Файерхенд образеца на един прочут прериен ловец. Последният кимна усмихнато и каза:

— Не мога да не призная, че имате известно право, сър, но може би ще успея все още да се устроя в познатия стар Запад, във всички случаи обаче ще се сдобрим.

— Ако говорите сериозно, тогава не се сърдете повече на облозите, защото истинският джентълмен се познава по сумата на сключения облог. Впрочем не разбрах защо искате да останете тук, а не тръгнете веднага към фермата. Вие ме поразочаровахте с това още в началото.

— Имам си основателни причини.

— Ще ми ги каже ли моят бял брат? — попита осагът.

— Да. Ще бъде напълно достатъчно, ако ти самичък отидеш да предупредиш Бътлър. Той е мъж на място и ще направи необходимите приготовления. Аз ще остана с моите рафтъри тук и ще задържа трамповете, за да попреча на бързото им придвижване до фермата; така те няма да я стигнат, преди да са се приготвили там за посрещането им.

— Моят брат има винаги най-добрата идея, но Бътлър не е в своя вигвам.

— Не е ли? — попита Олд Файерхенд изненадан.

— Не. Когато отивах към Осаге-нук, минах покрай фермата и се отбих, за да се видя с моя бял брат Бътлър. Но не го заварих в къщи. Неговият далечен брат с дъщеря си му беше дошъл на гости и тримата бяха отишли до форт Дожд, за да купят дрехи за бялото момиче.

— Значи зет му е пристигнал вече! Знаеш ли колко време ще остане Бътлър във форт Дожд?

— Още няколко дни.

— Ти кога беше във фермата?

— Завчера сутринта.

— Тогава непременно трябва да отида във фермата — извика Олд Файерхенд и скочи на крака. — Колко време ще ти е необходимо, докато събереш твоите осаги?

— Ако тръгна веднага, ще можем да бъдем във фермата утре около полунощ.

— Късно, много е късно! Сега осагите в приятелски отношения ли са със шайените и арапахите?^[4]

— Да. Бойната секира е заровена между нас.

— Тези две племена живеят отвъд реката и оттук може да се стигне до тях за четири часа. Ще тръгне ли моят брат веднага, за да им съобщи моята молба?

Вождът не каза нищо, приближи се до коня си и скочи на седлото.

— Върви — продължи Олд Файерхенд — и кажи на вождовете им, че ги моля да дойдат при фермата на Бътлър с по сто воини колкото се може по-бързо.

Осагът цъкна с език, подкара коня си и след миг потъна в нощта. Лордът гледаше след него учудено. Нима можеше един такъв воин да се подчинява тъй безропотно и безпрекословно на човека в официалния костюм? Но ето че и той самият се метна на седлото си.

— Мешърс, не бива да губим нито минута — каза той. — Конете ни са наистина изморени, но все ще издържат до фермата. Напред!

Само след миг всички бяха готови. Огънят бе изгасен и ездачите тръгнаха на път.

Отначало се движеха бавно, после минаха в тръс, а когато очите свикнаха с тъмнината, препуснаха в галоп. Лордът се приближи до Бил и попита:

— Олд Файерхенд не може ли да сбърка пътя?

— Толкова, колкото и вождът на осагите. Някои твърдят, че можел да вижда през нощта като котка.

— А носи костюм, сякаш отива на прием. Странна птица!

— Потърпете, докато го видите в дрехите му от бизонска кожа. Тогава изглежда съвсем иначе.

— Е, и така не изглежда лошо. А каква беше всъщност тази жена, която ви нападна?

— Жена ли? Тази лейди е мъж.

— Да, но й викат леля!

— Само на шега, защото има писклив глас и се облича странно. Казва се Дрол и е много способен ловец, радва се на особено добро име. Но стига сме приказвали. При такава езда човек трябва да събира малкото си разсъдък.

Той имаше право. Олд Файерхенд яздеше начело като дявол и другите се носеха волю-неволю подир него със същата скорост. Лордът обичаше страстно бързата езда и нерядко беше рискувал живота си, но още не беше му се случвало да язди, както сега. Наоколо цареше непрогледна тъмнина, също като в неосветен тунел; човек имаше чувството, че животните се движат в безкрайна тъмна пещера, и въпреки всичко нито един кон не се спъна и не падна! Конете препускаха точно един след друг и всичко зависеше от Олд Файерхенд. Конят му не беше идвал още из тези места, а освен това беше най-обикновено животно, което той просто бе принуден да вземе, защото не бяха намерили по-добър. Лордът отново се изпълни с уважение към този човек.

Препускането продължи половин час, после цял, а след това с малки прекъсвания, та конете да имат възможност да поотдъхнат. Дъждът продължаваше да вали, но беше отслабнал дотолкова, че изобщо не правеше никакво впечатление на тези загрубели и закалени мъже. Изведнъж отпред се разнесе гласът на ловеца:

— Внимание, мешърс! Спускаме се надолу, а после минаваме през един брод. Но водата стига едва до коремите на конете.

Темпото беше намалено. Чу се плисък на вода и въпреки непрогледната тъмнина всички можеха да забележат фосфоресциращата повърхност на реката. Краката на ездачите се намокриха до глезените във вода, после се изкачиха на отсрещния бряг. След около минута спряха и лордът долови острия звън на камбана. Пред очите му тъмнината продължаваше да бъде все така непрогледна.

— Какво е това? Кой бие камбаната и къде се намираме? — попита той Хъмпи Бил.

— Намираме се пред вратите на Бътлъровата ферма — гласеше отговорът. — Ако конят ви направи още няколко крачки, ще можете да пипнете зида.

Залаяха кучета. Техният лай беше дълбок, мощен и груб, което подсказваше, че са доста големи. След това се разнесе глас:

— Кой е? Кой иска да влезе?

— Върна ли се вече мастър Бътлър? — попита Олд Файерхенд.

— Не.

— Тогава вземете ключа от госпожата и й кажете, че Олд Файерхенд е тук!

— Олд Файерхенд? Well, сър, ей сега. Госпожата не спи, пък и всички други са будни. Осагът мина оттук и ни каза, че ще дойдете скоро.

„Какви хора има тук! — помисли си лордът. — Значи вождът е препускал още по-бързо и от нас!“

След малко се чуха заповеди, които накараха кучетата да млъкнат, после се разнесе шумът от ключа в ключалката, тропотът от махането на големите дървени резета, скърцането на пантите и накрая лордът видя няколко фенера. Светлината им правеше тъмнината в огромния двор, чиито зидове не можеха да се видят, още по-непрогледна. Притичалите ратаи поеха конете от ездачите, а гостите бяха въведени във висока къща с мрачен вид. Една слугиня помоли Олд Файерхенд да се качи горе при госпожата. Останалите бяха поканени в голяма опушена стая на партера, от чийто таван висеше тежка газена лампа. Наоколо имаше няколко маси с пейки и столове, където мъжете се настаниха. По масите бяха поставени различни неща за ядене, бутилки и чаши — последица от съобщението на вожда за приближаващата се група ездачи.

Рафтърите и осагите насядаха на две дълги маси и веднага започнаха да се хранят юнашки; уестманът не обича излишното многословие. И лордът седна, като направи знак на Хъмпи Бил и Чичо Гънстик да заемат място от двете му страни; към тях се присъединиха Леля Дрол с Фред Енгел и Черния Том, а накрая при тях седна и Блентър, старият Мисуриец. Започна се такова ядене и пиене, на което би завидял всеки. Лордът, изглежда, беше дошъл до старата мъдрост, че когато се намираш между вълци, трябва да виеш с тях, беше се отказал от всички свои съсловни предразсъдъци и се държеше ни по-зле, ни по-добре от хората около себе си.

Малко по-късно се появи Олд Файерхенд заедно с господарката на дома, която поздрави гостите си най-сърдечно. Олд Файерхенд им съобщи, че ще трябва да си отпочинат през останалата част от нощта, за да могат на сутринта бодри да застанат по местата си; засега били достатъчни ратаите и каубоите, с чиято помощ той щял да вземе необходимите мерки.

Лордът не можеше да откъсне погледа си от него, защото междувременно прочутият ловец беше облякъл ловните си дрехи. Кожените, украсени отстрани с ресни панталони, които достигаха до колената му, бяха богато украсени с извезани фигури, а краищата им — прибрани във високи ловджийски ботуши, стигащи над колената му; жилетката, която носеше, беше от мека, бяла, добре ощавена сърнешка кожа, късото ловджийско яке бе от еленова кожа, а върху него носеше здрава връхна дреха от кожата на бизонов корем. Яката му фигура бе опасана от широк кожен колан, където бяха затъкнати ножът и револверите му, а на главата му имаше шапка от боброва кожа с широка периферия, украсена в задната си част с полюляваща се боброва опашка. Около врата му висяха нанизани на шнур зъби от сива мечка и лулата на мира, чиято глава бе майсторски изваяна от свещена глина^[5]. Всички шевове на връхната му дреха бяха украсени с нокти на гризли^[6] и понеже човек като Олд Файерхенд никога не би се накичил с чужди трофеи, то от това негово украшение, както и от наниза около врата му може да се разбере колко много от тези страшни животни бяха станали жертва на сигурния му изстрел или на силната му десница. След като ловецът отново се отдалечи с жената на фермера, англичанинът се обърна към другите:

— Сега вече на драго сърце ще вярвам на всичко, което се разказва за него. Той е истински гигант!

— Pshaw! — отвърна Дрол. — Един уестман не бива да бъде преценяван само по фигурата му, духът има далеч по-голяма стойност. Твърде рядко явление е такива великани да притежават и смелост. У него тези неща са наистина съчетани. Но Олд Шетърхенд не е нито толкова висок, нито толкова широкоплещест. А Винету, апачът, е още по-строен. Но и двамата могат да се мерят във всяко отношение с него.

— Също и по физическа сила ли?

— Да. Мускулите на уестмана постепенно добиват твърдостта на стомана, а сухожилията му стават като желязо, дори и да няма фигурата на някой великан.

— Тогава сигурно и вие сте от желязо и стомана, мастър Дрол?

В гласа на англичанина можеше да се долови лека ирония, но ниският Дрол отвърна дружелюбно усмихнат:

— Искате ли да се убедите, сър?

— Йес. С най-голямо удоволствие.

— Но ми се струва, че се съмнявате, така ли е?

— Разбира се! Хем леля, хем стоманени мускули и жили! Да се обзаложим ли?

— На какво и как?

— Да се обзаложим кой от нас двамата е по-силен.

— Защо не?

Най-после англичанинът беше намерил човек, който не отхвърли предложението му за обзалагане. Той скочи зарадван и извика:

— Но, Лельо Дрол, аз съм побеждавал хора, които трябва да се наведат, за да ви погледнат в очите! Наистина ли поемате риска?

— Разбира се!

— На пет долара?

— Well.

— Ще ви дам назаем.

— Благодаря! Дрол никога не взема назаем.

— Значи имате пари!

— Несъмнено ще стигнат за сумата, която бихте могли да спечелите, сър.

— А на десет долара?

— Може.

— Или двадесет?

— Защо не!

— А може би дори и на петдесет? — извика лордът безкрайно зарадван.

— Съгласен! Но нека стигнем дотук, защото не искам да ви взема всичките пари, сър.

— Как? Какво? Да вземете на лорд Кестълпул всичките пари! Полудяхте ли, Лельо? Пригответе парите! Ето моите петдесет долара.

Той придърпа напред едната чантичка, измъкна от нея десет банкноти по пет долара и ги сложи на масата. Дрол бръкна с ръка в един от висящите ръкави на „спалния си чувал“ и измъкна торбичка. Когато я отвори, се оказа, че е пълна само със златни зърна с големина на лешник. Той постави пет от тях на масата, прибра торбичката и каза:

— Милорд, вие имате хартия, нали? Пфу! А Леля Дрол работи само с чисто злато. Тези златни зърна имат по-голяма стойност от петдесет долара. Сега можем да започваме, но как?

— Ще ми покажете нещо, а аз после ще го повторя, след това ще си разменим ролите.

— Не. Аз съм само една леля, а вие сте лорд. Следователно вие ще започнете пръв.

— Добре! Дръжте се здраво и се отбранявайте, ще ви вдигна на масата!

— Опитайте се де!

Дрол застана със широко разтворени крака, а лордът го сграбчи за кръста, за да го вдигне, ала краката на Лелята не се отделяха от пода дори на сантиметър. Сякаш Дрол беше от олово. Англичанинът напразно се мъчеше да направи нещо и накрая трябваше да признае, че не е в състояние да изпълни намерението си, но се утеши с думите:

— Щом аз не можах да ви вдигна, то вие пък съвсем няма да можете да ме помръднете.

— Да видим — засмя се Дрол и хвърли поглед към тавана, където точно над масата беше забита дебела желязна кука за окачване на втора газена лампа. Другите, които забелязаха този поглед, познаваха веселия характер на Дрол и знаеха, че разполага с необикновена физическа сила. Сега те започнаха тайно да се побутват.

— Хайде, започвайте! — обади се нетърпеливо лордът.

— Значи само вдигане до масата? — попита Дрол.

— Да не би да искате да ме вдигнете още по-нависоко?

— Толкова високо, колкото е възможно тук. Внимавайте, сър!

Въпреки неудобното си облекло Дрол се озова с един скок на масата и хвана лорда под мишниците. Последният полетя бързо нагоре, високо над масата, и секунда след това висеше окачен за колана си на споменатата кука. Дрол скочи на земята и попита усмихнато:

— Е, вдигнах ли ви, сър?

Англичанинът размахваше около себе си крака и ръце и викаше:

— Небеса, къде съм! Woe to me^[7], на тавана! Свалете ме, свалете ме! Ако куката поддаде ще си счупя главата!

— Първо кажете кой спечели облога!

— Вие, разбира се, че вие!

— А какво става с втората част от облога, в която трябваше аз да ви покажа нещо?

— Опрощавам ви я. Сега ме свалете! Бързо, бързо!

— Дрол се качи отново на масата, хвана англичанина с две ръце през кръста, повдигна го нагоре, за да освободи колана му от куката и го свали първо до себе си на масата, а после и на пода. След това скочи до него, сложи ръка на рамото му и попита:

— Е, сър, хареса ли ви Лелята?

— Much how much, too much! — (много, колко много, страшно много!) — отвърна лордът, загубил всякаква самоувереност.

— Тогава старата хартия да върви в чувала! — Той пъхна банкнотите и златните зърна в торбичката и продължи хитро усмихнат: — И моля ви, милорд, ако искате да се обзалагате, обърнете се пак към мене! Никога няма да ви откажа.

Лордът, седна отново, опипа си ръцете, краката и кръста, за да се убеди дали някоя част от тялото му не е пострадала, и след това разбра, че се намира в много добро състояние, подаде ръка на Лелята и се усмихна доволен:

— Великолепен облог! Нали? Все пак тези уестмани са прекрасни момчета! Човек трябва да има само правилно отношение към тях!

— Но ми се струва, че в случая аз бях онзи, който избра правилно отношение към вас, сър!

— И това е вярно! Вие сте голям юначага, Лельо! Започвам да се интересувам за вас. Чух, че сте немец. Какъв човек беше баща ви и защо дойдохте в Съединените щати?

— Баща ми беше лорд, но беше нещо много повече от лорд.

— Pshaw, не е възможно!

— И още как! Вие сте само лорд и вероятно нищо повече. А моят баща беше много неща наведнъж.

— А какво именно? — настоя лордът.

— Участваше в сватби, кръщенета и погребения: беше звънар, клисар, келнер и гробокопач, точилар, пъдар, а дори и фелдфебел от гражданската гвардия. Това не ви ли стига?

— Well, повече от достатъчно е!

— Вярно, защото, ако трябва да се изразя по-накратко, ще кажа, че той беше един добър човек.

— Умрял ли е?

— Отдавна. Вече нямам никакви роднини.

— И от мъка сте прекосили океана?

— Не от мъка. Желанието да пътувам, желанието да пътувам сър! Но често копнея за отечеството си.

В този момент се върна Олд Файерхенд и посъветва всички, че сега е по-разумно да си отпочинат, защото рано сутринта отново трябва да са на крак. Всички го послушаха с похвална готовност и се отправиха към едно помещение, където на дървени рамки бяха опънати кожи, които служеха за легла.

Домакините се бяха погрижили да създадат известни удобства и бяха постлали меки постелки и одеяла. В тези легла, приготвени по истински „западен“ маниер, мъжете спаха превъзходно.