Карл Май
Съкровището в Сребърното езеро ^[0] (13)

13. Хобъл Франк и Леля Дрол

През същото утро група ездачи се движеше нагоре покрай потока по същия път, по който вчера вечерта бяха минали и индианците юта със своите пленници. Начело на групата бяха Олд Файерхенд и Леля Дрол. Зад тях яздеха Хъмпи Бил, Чичо Гънстик и англичанинът. Накратко, това бяха белите, участвали в приключенията край Игъл Тейл, след което бяха тръгнали към планините, за да стигнат до Сребърното езеро. В Денвър към тях се присъедини инженер Патерсън с дъщеря си Елен. Отначало той беше отишъл в града от фермата на зет си Бътлър. Момичето, което не искаше в никакъв случай да се раздели с баща си, седеше в набързо направена носилка, закрепена върху две малки, но издръжливи индиански понита.

Винету не се виждаше наоколо, защото яздеше напред като разузнавач. Олд Файерхенд бе избрал пътя през гората и беше минал точно през онази поляна, където Олд Шетърхенд и спътниците му се бяха сблъскали с индианците юта. От дирите ловците разбраха, че на това място индианците са заловили бели, и бяха готови веднага да тръгнат по следите и да им помогнат, ако беше необходимо.

Те не подозираха, че индианците юта в този район са изровили бойната секира. Както Винету, така и Олд Файерхенд знаеха, че племето ще ги посрещне миролюбиво, и двамата бяха убедени, че благодарение на приятелските им отношения ще могат да се застъпят за пленените бели.

Не знаеха къде точно червенокожите са разположили лагера си, но местоположението на езерото им бе известно и понеже околността му беше великолепна за лагеруване, вярваха, че ще заварят юта край него. Въпреки очакванията за приятелско посрещане щеше да бъде съвсем в разрез с навиците на Запада да се появят пред червенокожите без предварително разузнаване и наблюдение. Ето защо Винету избърза напред — в ролята на съгледвач. Тъкмо групата беше достигнала мястото, където бреговете на потока се раздалечаваха, когато апачът се завърна. Яздеше в галоп и още отдалече им направи знак да спрат.

Това не беше добър признак и Олд Файерхенд го посрещна с думите:

— Моят брат иска да ни предупреди. Той видя ли воините на юта?

— Винету ги видя, видя и техния лагер.

— И апачът не биваше да им се покаже?

— Не, защото те са изровили томахока на войната. Винету го разбра по боите, с които бяха покрили лицата си, а също така и по големия им брой. Тъй като не се намираме в годишното време на голямото преследване на бизоните, нито във времето на големия лов, причината за събирането на толкова много воини може да бъде само изравянето на бойната секира.

— Колко са на брой?

— Винету нямаше възможност да ги преброи точно. Край езерото се намираха около триста души, но сигурно из вигвамите е имало и други.

— Край езерото ли? Толкова много? Какво ли е имало? Да не би да са подгонвали рибата към другия му край?

— Не. Когато хората гонят риба, се движат напред. Но юта стояха неподвижни и гледаха във водата. Винету мисли, че имаше състезание по плуване на живот или смърт.

— Имаш ли основание за подобно предположение?

— Да. Юта носят цветовете на войната и следователно гледат на белите, които са при тях, като на врагове. Пленниците е трябвало да бъдат убити. Но червените мъже не убиват бързо враговете си, а ги измъчват, докато умрат бавно. Често ги карат да се бият или състезават на живот или смърт с противник, който ги превъзхожда. Карат някой от пленниците да плува, за да удължат предсмъртния му страх.

— И аз мисля така. Отначало преброихме следите на четирима, а после и на още двама бели. Стават шест. Няма да накарат и шестимата да плуват, а за всеки ще изберат отделен начин да се бори за живота си. Трябва да побързаме да ги спасим, иначе са загубени.

Апачът отговори, усмихвайки се едва забележимо:

— Между бледоликите се намира един мъж, който няма да се остави да го убият току-така, нито себе си, нито някой от спътниците му.

— Кой е той?

— Олд Шетърхенд.

— Какво? — подскочи ловецът, — Олд Шетърхенд, с когото ти имаш намерение да се срещнеш горе при Сребърното езеро? Нима може да е вече тук?

— Олд Шетърхенд се появява точно както слънцето на небето.

— Видя ли го?

— Не.

— Е как можеш да твърдиш, че е тук?

— Винету го знае още от вчера.

— И не си ми казал?

— Мълчанието понякога е по-ценно от приказването. Ако Винету беше казал чия пушка е говорила вчера на поляната, вие нямаше да останете там, а щяхте да бързате напред.

— Говорила е пушката му? Откъде разбра?

— Когато претърсвахме околната гора и тревата на поляната, Винету откри едно дръвче с дупки от куршуми. Куршумите са от карабината „Хенри“ на Олд Шетърхенд. Винету е сигурен. Моят приятел е искал да сплаши червените мъже и те сега наистина имат страх от карабината му.

— Ех, да ми беше показал дръвчето! Хмм! Ако Олд Шетърхенд се намира при тези бели, то наистина няма защо да се опасяваме чак толкова за тях. Но какво ще правим сега?

— Моите приятели ще последват Винету и ще яздят един зад друг, за да не могат юта да разберат от следите ни колко души сме. Възможно е все пак да се натъкнат на дирите ни. Хау! — Апачът насочи коня си надясно, без да се обърне, за да види дали другите са го последвали.

Както вече споменахме, бреговете на потока се раздалечаваха и образуваха постепенно ниски, а после все по-високи вериги от възвишения, които обграждаха малката равнина около езерото. По равнината не растяха дървета, но околните склонове бяха гъсто обрасли с гора, спускаща се до самата равнина, където завършваше с неширока ивица от храсталаци. Винету се движеше надясно, по склоновете, които обграждаха северната част на равнината и достигаха после до онзи планински масив на запад, чийто поток подхранваше водите на езерото. Винету използваше храстите и дърветата за прикритие.

По този начин белите заобиколиха равнината от изток на запад и когато стигнаха до потока, се видяха отдалечени на неколкостотин метра от езерото; тук те се озоваха сред дървета, между които можеха да наблюдават лагера. Слязоха от конете си, вързаха ги за дърветата и се разположиха в мекия мъх. Мястото беше изключително удобно за наблюдаване на неприятелския лагер.

Индианците се бяха насъбрали южно от селото си. После те забелязаха двама души, които се отделиха от тълпата и се затичаха на юг с всички сили. Олд Файерхенд извади далекогледа си, погледна през него и извика:

— Един индианец и един бял се състезават! Червенокожият е вече далеч напред и ще победи. Белият е дребничко човече. — Той подаде далекогледа на апача. Едва Винету бе насочил далекогледа към дребната фигура на белия, и извика:

— Уф! Това е Хобъл Франк! Този малък герой е принуден да бяга на живот и смърт, а е невъзможно да изпревари индианеца.

— Хобъл Франк ли? — попита Олд Файерхенд. — Тогава не бива да стоим със скръстени ръце, трябва да вземем някакво решение!

— Все още не е необходимо — обади се Винету. — Още няма непосредствена опасност. Олд Шетърхенд е при него.

Дърветата растяха така, че не позволяваха да се наблюдава цялото разстояние, по което бягаха двамата. Сега те изчезнаха надясно и всички очакваха появяването им, като разбира се, бяха убедени, че индианецът ще се появи първи. Какво беше учудването им, когато вместо него се появи дребната фигура на белия, който спокойно си ходеше, сякаш бе тръгнал на разходка.

— Хобъл Франк е първи! — извика Олд Файерхенд. — Как е възможно?

— Предполагам, че чрез някоя хитрина — отвърна Винету. — Той е победил и ние ще разберем как е постъпил. Чувате ли гневните викове на юта? Сега те се отдалечават и се връщат в лагера си. А, вижте, там стоят четирима бледолики! Винету ги познава.

— Сигурно — каза ловецът. — Това са Олд Шетърхенд, Дългия Дейви, Дебелия Джими и дребосъкът Хобъл Франк.

Тези имена предизвикаха всеобщо вълнение. Някои познаваха лично някои от тях, другите пък бяха чували достатъчно за останалите, за да се събуди у тях най-живо съчувствие към съдбата им. Бяха разменени най-различни забележки и Винету каза на Олд Файерхенд:

— Нашите приятели са все още въоръжени. Следователно положението им не може да е толкова лошо. Останете тук! Апачът ще се опита да научи какво ще става по-нататък.

Той взе бинокъл със себе си и изчезна между дърветата. Измина половин час, който се стори на всички цяла вечност. После той се върна и съобщи:

— В центъра на лагера ще се състои двубой. Индианците са застанали толкова нагъсто, че Винету не можа да види кой участвува в борбата. Но забеляза как Хобъл Франк внимателно отведе конете зад вигвама и ги оседла. Белите се канят да тръгват тайно.

— Тайно ли? Значи ще бягат? — попита Олд Файерхенд. — Тогава ще застанем на пътя им и ще ги посрещнем, а може и да се отправим към тях.

— Няма да направим нито едното, нито другото — отвърна Винету, поклащайки глава. — Нека Олд Файерхенд размисли: какво ще направят червенокожите, ако белите избягат?

— Ще ги преследват.

— Когато се преследват четири или шест човека, колко воини са необходими?

— Е-е, двадесетина или тридесет.

— Добре. С такъв отряд ще се справим лесно. Но ако се покажем на юта, след нас ще се впусне цялото племе и тогава ще се пролее много кръв.

— Винету е прав. Но индианците ще разберат нашата численост от следите.

— Те ще гледат следите, които са пред тях, но не и следите, оставени зад тях.

— Аха, искаш да кажеш, че ние ще тръгнем след тях? Слушай! Какво е това?

Откъм лагера се разнесе страхотен рев, а после веднага видяха, че четирима ездачи изскочиха измежду вигвамите в галоп.

Бяха белите. Отправиха се към горния край на езерото: следователно се стремяха да достигнат потока и да продължат нагоре по него.

— Нека Олд Файерхенд ме последва! — отсече Винету. — Другите мои бели братя трябва да навлязат бързо с конете навътре в гората и да чакат там, докато се върнем. Нека вземат и нашите коне.

Двамата продължиха по високия бряг на потока, прикривайки се зад дърветата, докато стигнаха до едно място, откъдето можеха да наблюдават целия лагер, без самите те да бъдат забелязани. Там спряха.

Олд Шетърхенд се приближаваше бързо. Той и спътниците му се придържаха близо до водата, следователно яздеха долу, докато апачът и Олд Файерхенд се намираха високо горе. Изведнъж отгоре се разнесе глас:

— Уф! Нека моите бели братя спрат!

Четиримата опънаха поводите на конете си и погледнаха нагоре.

— Винету, Винету! — извикаха те едновременно.

— Да, тук е Винету — отвърна апачът, — а до мен стои още един приятел на моите бели братя. — Той накара грамадния ловец да се покаже.

— Олд Файерхенд! — извика учудено Олд Шетърхенд. — Ти тука? Каква радостна изненада! Сами ли сте двамата?

— Не. С нас са около четиридесет ловци и рафтъри. Ще намериш добри познати между нас. Но сега нямаме време за разказване.

— Към Сребърното езеро ли отивате?

— Да. Тъй се уговорихме с Винету.

— Чудесно. А сега препускайте по-нататък! Щом преследвачите ви минат оттук, ще ги последваме и те ще се окажат помежду ни.

— Великолепно! — извика Олд Шетърхенд. — Какво щастие, че ви срещаме тук! Вижда ли се отгоре лагерът?

— Да.

— Тогава внимавайте да не бъдем изненадани. Искам да ви съобщя най-важното.

Той разказа всичко колкото се можеше по-накратко, след което се обади Винету:

— Моят брат Шарли познава дълбоката клисура, която бледоликите наричат Найт Каньон. Оттука може да се стигне до нея за пет часа; в средата си тя се разширява, образувайки кръгло място, обградено с високи стени, които сякаш стигат до небето. Спомня ли си Олд Шетърхенд това място?

— Разбира се.

— Нека моят брат язди дотам. Нека заеме позиция отвъд разширението на каньона. Там проходът е толкова тесен, че двама ездачи ще се разминат с мъка. Той сам би могъл да задържи с карабината си „Хенри“ стотици юта. Когато отрядът преследвачи стигне до това място, няма да може да продължи напред, но няма да може и да се върне, защото ние ще бъдем по петите им.

— Добре, ще последваме съвета ти. Но преди всичко искам да знам защо сте се отправили към Сребърното езеро с такава голяма група?

— Ще ти обясня — отговори Олд Файерхенд. — Горе се намира богата сребърна мина, но в една толкова безводна местност, че експлоатацията й е направо невъзможна, ако не успеем да намерим вода. Тогава ми дойде мисълта да се опитам да прокарам вода от Сребърното езеро. Ако това ни се удаде, мината ще ни донесе милиони. Със себе си водя инженер, който ще огледа въпроса от техническата му страна, и в случай че оценката му е положителна, ще се заеме с изпълнението на проекта.

По лицето на Олд Шетърхенд пробягна лека усмивка, когато подхвърли думите:

— Мина ли? А кой я е открил?

— Аз самият участвувах в откриването й.

— Хмм! Ако отведете водите на езерото към тази мина ще улучите с един куршум два заека! На дъното на езерото има такива съкровища, в сравнение с които вашата сребърна мина е съвсем нищожна.

— Ах! Съкровището в Сребърното езеро ли имаш предвид? Какво знаеш за него?

— Повече, отколкото си мислиш. Ще научиш по-късно. Но и ти самият спомена съкровището. От кого си чул за него?

— От… е, ще трябва и аз да ти разказвам после. Тръгвайте! Виждам, че от лагера излизат индианци на коне.

— Колко са?

— Петима.

— Pshaw! Няма защо да се страхуваме от тях. Сигурно е само челната група, която не бива да ни изпуска из очи. Главният отряд ще последва скоро. И така — напред! Довиждане в Найт Каньон!

Олд Шетърхенд пришпори своя Хататитла и скоро изчезна с тримата си другари. Олд Файерхенд и Винету залегнаха, за да наблюдават петимата юта. Те наближиха и отминаха, като погледите им бяха отправени зорко напред и към земята.

Сега двамата се върнаха при спътниците си. Останалите се бяха оттеглили навътре в гората и се намираха близо до мястото, където потокът се вливаше в езерото. Олд Файерхенд се канеше да им разкаже за какво бяха говорили с Олд Шетърхенд, когато погледът му забеляза няколко индианки, които се приближаваха към брега на езерото. Носеха различни риболовни принадлежности. С един многозначителен жест той ги посочи на Винету.

Жените наближаваха все повече, явно нямаше да ловят риба в езерото, а в устието на потока. Насядаха на това място една до друга, хвърлиха въдиците във водата и започнаха да приказват. Изглежда, и през ум не им минаваше, че въдичарят не бива да говори. Винету се запромъква безшумно към тях и се скри зад храстите, до които седяха и те. Той остана там около четвърт час, а после се върна и каза:

— Ако тези скуоу^[1] не се научат да мълчат, никога няма да хванат ни една пъстърва. Те казаха всичко, което Винету искаше да знае. Петимата воини, яздещи след Олд Шетърхенд, имат задачата да направят следите на бегълците още по-ясни, а след малко, тръгва друга група от петдесет души начело с Големия вълк.

— Значи той не е ранен? — попита Олд Файерхенд.

— Ударът на Олд Шетърхенд е осакатил дясната му ръка, а после му е изкарал въздуха. Сега Големия вълк се е съвзел, а ранената ръка не му пречи да ръководи преследването. Останалите юта още днес ще се пръснат из цялата околност, за да ловуват и да натрупат запаси от месо, защото утре вдигат лагера си.

— Къде ще го преместят?

— Жените и децата се връщат при старите хора на племето в планините, където ще бъдат на сигурно място. Воините обаче ще последват Големия вълк, за да отидат после заедно на сборното място на всички племена на юта.

— Къде е това място?

— Изглежда, жените не го знаят. Нищо друго не можа да научи Винету. Но и то е достатъчно за нашите цели.

— Тогава на нас не ни остава нищо друго, освен да чакаме, докато минат хората на Големия вълк.

Всички зачакаха. След около един час се зададе Големия вълк със своите индианци. Преминаха наблизо, без да погледнат към дърветата. Видът им беше повече от войнствен. Всички без изключение бяха въоръжени с пушки. Десницата на вожда бе превързана.

Слоят от бои по лицето му беше още по-гъст, отколкото сутринта. По раменете му и по гърба на коня се спускаше бойната му мантия, богато украсена с пера. Но на главата му не се виждаше украшението от орлови пера. Големия вълк беше победен и щеше да сложи отново отличието си на вожд едва когато измиеше позора си. След десетина минути Винету тръгна сам след групата на юта, а след още десет минути потеглиха и останалите. Разбира се, не можеше и дума да става за някакъв път в истинския смисъл на думата. Конете вървяха все нагоре покрай потока. По време на пролетното пълноводие неговото течение беше подмило значително двата бряга. Навсякъде наоколо имаше навлечени камъни и изтръгнати корени, вследствие на което придвижването ставаше бавно, още повече че носилката на Елен Патерсън се пренасяше с големи трудности над тези препятствия. Но когато изкачиха планинския склон, положението се подобри. Голямата стръмнина беше вече преодоляна, а колкото по-малък ставаше падът на водата, толкова по-малко разровена и непроходима бе околността около потока.

За да стигнат до Найт Каньон, трябваше да прекосят Еленовите планини през най-тясното им място. По високите части на планината минаха през девствени гори, в които нямаше ниски дървета и храсталак. Растящите на известно разстояние едно от друго дървета сплитаха короните си в толкова гъст покрив от зеленина, че само от време на време през него проникваше някой слънчев лъч. Почвата беше влажна и мека и в нея следите оставаха дълбоко отпечатани. На няколко пъти отрядът им се приближи до Винету дотолкова, че успяха да го видят. Държанието му беше явно безгрижно. Той знаеше, че индианците едва ли щяха да насочат вниманието си назад.

Когато Олд Файерхенд потегли от езерото, беше десет часът.

До един часа се движиха почти само из гора, а след това яздиха през равнина, осеяна с храсти, което бе добре дошло за белите. Защото, ако равнината беше открита, тогава трябваше да спазват много по-големи разстояния между отделните групи. Често тревистата равнина се спускаше надолу, образуваше някоя долина и пак се изкачваше нагоре. После отново навлязоха в гора, но не задълго, тъй като след десетина минути достигнаха отвъдния й край. Там се беше спрял Винету и очакваше спътниците си.

Пред очите на белите се откри неповторима картина. Еленовите планини вече бяха останали назад, а пред тях се простираше районът на Гранд Ривър с нейния каньон. Отляво, отдясно и от страната, където бяха застанали конниците, се спускаха надолу три черни наклонени скалисти равнини, прилични на огромни плочи, които се срещаха някъде долу. Наклонът им беше тъй голям и повърхността — толкова гладка, че не бе възможно да се остане в седлото на коня. Ако човек погледнеше към дълбоката бездна, побиваха го тръпки. От две страни надолу се стичаха два потока, но не даваха живот нито на някое дърво, нито на някакъв храст, нито на едно-единствено стръкче трева. Двата потока се сливаха долу и изчезваха в процеп между скалите.

Като посочи към този процеп, Олд Файерхенд обясни:

— Това е Найт Каньон^[2]. Наричат го така, защото е толкова тесен и дълбок, че светлината на слънцето не може да прониква в него. И най-светлият ден изглежда в бездните му почти като нощ. Вижте там долу!

Той посочи надолу към мястото, където водата изчезваше в скалния процеп. Там се движеха малки фигурки. Бяха конници, но изглеждаха малки като играчки. Бяха индианците юта, които в този момент изчезваха между скалите.

Процепът беше прерязал почти отвесно една огромна каменна стена, над която се разпростираше обширна равнина, обградена от далечните, обвити в мъгли планински великани на масивите Бук. Леля Дрол погледна надолу в бездната и продума:

— Долу ли трябва да слезем? Ами че туй може да свърши само някой коминочистач! Рискуваме живота си. Ако ти, Дрол, седнеш тук на земята и някой те засили надолу, ще стигнеш до каньона като на шейна.

— Въпреки всичко трябва да стигнем долу — обади се Олд Файерхенд. — Слезте от конете и ги водете за юздите, но изкъсо! Ще направим както при спускането с шейни. Когато нямаш спирачки, можеш да убиеш скоростта само като се спускаш на зигзаг. Така ще постъпим и сега: ще вървим ту наляво, ту надясно!

Всички последваха този съвет. Ако бяха тръгнали направо, сигурно нямаше да се размине без различни „крушения“. Но на зигзаг придвижването ставаше сносно. Въпреки това слизането им отне повече от половин час. Най-после те се озоваха долу и се подредиха, за да навлязат в каньона, който тук беше толкова тесен, че край водата можеха да минат само двама конници един до друг. Начело застана отново Винету. След него яздеха Олд Файерхенд и Кестълпул. После идваха ловците и рафтърите, между които бяха инженерът и неговата дъщеря. Групата се беше увеличила в Шеридън — към нея се бе присъединил Уотсън, ръководителят на смяна, заедно с неколцина работници.

Никой не биваше да разговаря, защото из пролома всеки шум се разнасяше много по-надалече, отколкото на открито. Тропотът на конските копита също можеше да ги издаде. По тази причина Винету остави коня си на един рафтър да го води и избърза напред, защото меките му мокасини не причиняваха никакъв шум.

Всички имаха чувството, като че ли яздят из някакво подземно царство. Пред тях и зад тях се извиваше тесният пролом, под тях бе скалистата пътека, осеяна с камъни, и тъмната зловеща вода на реката; отляво и отдясно — отвесно издигащите се скали, които бяха толкова високи, че небето изобщо не се виждаше, а нейде горе високо изглеждаше, сякаш скалите се сливат. Колкото повече навлизаха в каньона въздухът ставаше все по-студен и по-тежък, а дневната светлина се превръщаше в сумрак.

А каньонът беше дълъг, безкрайно дълъг! Понякога той се поразширяваше, така че имаше място за пет-шест ездачи един до друг. Но след малко стените му отново се приближаваха една до друга и човек получаваше чувството, като че ще бъде смазан. Дори и конете станаха неспокойни. Пръхтяха страхливо и бързаха напред, за да излязат по-скоро от зловещата теснина.

Измина четвърт час и после още толкова. И ето… всички спряха неволно… разнесе се гръм, сякаш десет оръдия бяха стреляли едновременно.

— За бога, какво е това? — попита Патерсън, инженерът. — Скалите ли се срутват?

— Беше изстрел от карабина — обясни Олд Файерхенд. — Моментът настъпи. Да останат тук по един човек на всеки три коня! Другите да излязат напред! Слизайте от конете!

В един миг скочиха на крака над тридесет души с пушки в ръце, готови да го последват. Повървяха съвсем малко и видяха Винету, който беше с гръб към тях и държеше в ръцете си Сребърната пушка, готова за стрелба.

— Хвърлете оръжията, или омагьосаната ми пушка ще заговори — разнесе се силен глас. Не можеше да се разбере точно откъде идва гласът — дали отгоре, или нейде изпод земята.

— Хвърлете оръжията! — разнесе се още веднъж гръмовитият глас на езика на юта; тези няколко срички изгромоляха из тесния пролом като няколко последователни гръмотевици на наближаваща буря. После се чуха три бързи последователни изстрела. Можеше да се разбере, че те произлизаха от една и съща пушка. Несъмнено беше карабината „Хенри“ на Олд Шетърхенд, чиито изстрели имаха тук силата на оръдеен гръм. Веднага след това проблясна и дулото на Сребърната пушка на Винету. Ранените извикаха, а незабавно последва такъв рев, сякаш всички дяволи бяха излезли от пъкъла.

Олд Файерхенд стигна до Винету и вече можеше да види кой е пред него и какво става. Проломът се разширяваше пред тях на неголямо разстояние и образуваше пространство, където можеха да се поберат около стотина конници. Водата течеше от лявата страна. И тук цареше полумрак, но все пак можеше да се различи отрядът на юта.

Петимата воини, съставящи челната група на отряда, бяха постъпили необмислено. Бяха спрели на това място, за да дочакат другарите си. Ако бяха продължили, четиримата бели, застанали в новото стеснение на каньона, щяха да бъдат принудени да ги заговорят и те биха могли да избягат обратно и да предупредят другите. Но тъй като бяха останали да дочакат следващия ги отряд и се бяха събрали с него, сега всички бяха обградени. Отвъд стоеше Олд Шетърхенд с карабината „Хенри“ в ръцете си, а до него беше коленичил Хобъл Франк, за да могат Дейви и Джими да стрелят над главата му. Червенокожите не бяха изпълнили веднага заповедта на ловеца да хвърлят оръжията си, бяха дадени няколко изстрела. Петима от тях лежаха на земята. Останалите едва ли можеха да мислят за съпротива. И без това имаха достатъчно работа с усмиряването на конете си, подплашени от гръмотевичното ехо на изстрелите.

— Хвърлете оръжията си, иначе ще стрелям пак! — прозвуча отново гласът на Олд Шетърхенд.

А зад гърба на юта се разнесоха думите:

— Тук стоят Олд Файерхенд и Винету, вождът на апачите. Предайте се, ако искате да си спасите живота!

Никой от индианците нямаше смелост да вдигне пушката си срещу тях. Те гледаха напред и назад объркано и не знаеха какво да направят. Тогава Дрол се промъкна покрай Винету и Олд Файерхенд, стрелна се към вожда, насочи дулото на карабината си към гърдите му и извика:

— Хвърли пушката или натискам спусъка!

Големия вълк втренчи погледа си в дебелата, чудата и непозната фигура пред себе си, сякаш виждаше някакъв призрак. Пръстите на лявата му ръка се разтвориха и пушката му падна на земята.

— Томахока и ножа — също!

Големия вълк се подчини и на тази заповед. След това Дрол се метна на коня на вожда, завърза ръцете му зад гърба и отново скочи на земята. Вождът стоеше така, като че ли не разбираше какво става с него. Сякаш се намираше в полусън. Но неговото поведение подейства и на останалите. Те се примириха със съдбата си. Незабавно бяха разоръжени и вързани също като него. Сега преди всичко трябваше да се измъкнат от каньона. Щом и последният индианец беше вързан и всичките им оръжия събрани, те продължиха пътя си. Най-отпред яздеха ловците, следвани от червенокожите, а най-накрая се движеха рафтърите.

Винету и Олд Файерхенд яздеха с Олд Шетърхенд начело на групата. Двамата му бяха подали тихомълком ръце — единственият поздрав, който беше възможен засега. Непосредствено пред пленените индианци яздеха двама души, които бяха много по-близки, отколкото подозираха в момента: Леля Дрол и Хобъл Франк. И двамата яздеха мълчаливо. След известно време Дрол извади краката си от стремената и без да слиза от коня, се премести в седлото с лице към опашката му.

— Heaven! Това пък какво означава? — попита Франк. — Каква комедия разигравате, сър? Да не би по-рано да сте били клоун в някой цирк?

— Не, сър — отговори Дрол. — Сядам наопаки, за да не ни потръгне на всичките наопаки. Помислете само че зад нас яздят петдесет индианци! В такъв случай винаги може да се случи нещо непредвидено. А от тази позиция ще ги наблюдавам непрекъснато и тъй като револверът ми е подръка, мога да им дам някой урок, щом трябва.

— Хмм! Вярно казвате. Едва ли моят кон ще ми се разсърди, ако и аз се обърна наопаки.

Само след минута и той седеше с лице към опашката на коня си, за да може по-добре да наблюдава индианците. Сега вече нямаше как — тези две комични фигури започнаха често да се споглеждат, при което погледите им ставаха все по-приятелски. Очевидно двамата си бяха допаднали. Това продължи така още известно време, без да продумат нито дума, докато най-сетне Хобъл Франк не можа повече да изтрае и подхвана разговор:

— Не ми се сърдете, ако ви попитам за вашето име. Тъй както ви гледам да седите до мене, ми се струва, че съм ви виждал.

— Къде?

— Във въображението си.

— Heigh-day! Кой можеше да предположи, че си живея във въображението ви! А какви лихви са се събрали вече от наема, който не съм плащал? Как стои въпросът с напускането на тази квартира?

— Ще става изцяло по ваше желание. Но въображението вече си изпя песента, тъй като ви виждам лично пред себе си. Ако вие сте онзи, за когото ви смятам, тогава аз съм слушал много забавни неща за вас.

— А за кого ме смятате?

— За Леля Дрол.

— И къде сте слушали нещо за тази леля?

— На много места, където съм бил с Винету и Олд Шетърхенд:

горе в местността Йелоустоун и после в Ляно Естакадо.

— Така, хмм! И аз съм чувал вече за вас, мистър Хобъл Франк. Апачът ни е разказвал за вас, а днес, когато се бяхме скрили край лагера на юта, той ви нарече „малък герой“.

— Малък… герой! — повтори Франк, като по лицето му се изписа блажена усмивка. — Малък… герой! Трябва да си го запиша! Наистина познахте кой съм. Но дали познах и аз?

— Разбира се. Но как дойдохте до заключението, че съм Леля Дрол?

— Подсказа ми го вашето облекло и поведение. Често съм чувал да се казва, че Леля Дрол всъщност е много смел уестман, и когато ви видях какво направихте с вожда, веднага си помислих: „Това е Лелята!“

— Голяма чест е за мене. Чувал съм, че сте немец, вярно ли е?

— Да. И то какъв. Саксонец съм!

— Behold! А от къде по-точно? Кьониграйх? Алтенбург? Кобург-Гота? Майнинген-Хилдбургхаузен?

— Кьониграйх, Кьониграйх! Но откъде знаете тъй добре тези имена? Да не сте и вие немец?

— Разбира се! И то също от Саксония, от Заксен-Алтенбург.

— Гръм и мълнии! — възкликна Франк на немски език. — Саксонец, и то от Алтенбург? Възможно ли е? От града Алтенбург или от околността?

— От Лангенлойбе — отговори Дрол, който също продължи разговора на немски.

— Ланген… лойбе? — попита Франк и остана с отворена уста. — Лангенлойбе-Нидерхайн?

— Точно така. Известно ли ви е туй място?

— Как да не ми е известно?! Там имам роднини, при които съм бил два пъти като хлапак по време на събора. Ама слушайте, какви събори само стават в Алтенбургска околия! В продължение на две седмици се пекат най-различни сладкиши. И ако някъде съборът вече свърши, то виж че започнал съборът в съседното село. Затова там навсякъде се говори за Алтенбургското околийско ядене.

— Вярно! — кимна Дрол. — Но вие казахте, че имате там роднини. Как се казват тези хора и къде живеят?

— Дрол се казват, също като вас! И сме много близки с тях! Ето как стоят нещата: баща ми е имал кръстник, чиято блаженопочивша снаха се оженила отново в Лангенлойбе. По-късно тя умира, но нейният доведен син има зет, когото аз имам предвид. Беше човек на място, комуто всичко се удаваше. Работеше ту една, ту друга работа, но винаги успяваше да скърпва двата края с честен труд и…

— Чакайте! — прекъсна го Дрол, като сграбчи ръката на Франк. — Имал ли е деца?

— Цял рояк!

— Знаете ли как са се казвали?

— Не, не си спомням вече. Но най-голямото е все още в съзнанието ми, понеже го обичах. Казваше се Бастел, тъй както алтенбургци изговарят името Себастиян. Струва ми се, че се казваше още и Мелхиор, едно име, което се среща твърде често в Алтенбург.

— Вярно, много вярно! Всичко е съвсем вярно! Себастиян Мелхиор Дрол! Знаете ли какво е излязло от него?

— За съжаление не знам.

— Тогава ме погледнете, погледнете ме! Аз съм това, което е излязло от него.

— Вие? — попита Франк.

— Да, аз! Аз бях онзи Бастел и си спомням много добре кой идваше при нас на събора. Беше братовчедът Франк от Морицбург, който после стана помощник-лесничей.

— Но това съм аз, самият аз! Да се срещнат братовчеди, двама близки роднини сред тази дива местност! Ела, братко, трябва да те притисна до гърдите си!

— И аз също. Ето ме! — Единият се протегна насам, другият — натам. Прегръдката им беше свързана с известни трудности, тъй като и двамата седяха на конете си наопаки, но все пак някак си ги преодоляха. Двамата не обръщаха никакво внимание на мрачните погледи и покритите с боя лица на пленниците, а яздеха щастливо един до друг с гръб към посоката на движение и разговаряха за щастливите юношески години. Едва ли разговорът им щеше скоро да замре, ако изведнъж колоната не беше преустановила движението си. Бяха достигнали края на тесния пролом, който излизаше на това място при друг, по-голям и много по-широк каньон.

Слънцето бе слязло вече ниско над хоризонта, тъй че лъчите му не достигаха вече дъното на широкия каньон, но тук поне беше светло, а въздухът бе чист и проветрен. Ездачите си отдъхнаха. Този каньон беше широк около двеста крачки и из него протичаше малка, тясна рекичка, през която можеше да се мине лесно. Край водата растяха трева, храсти и дори няколко дървета.

Червенокожите бяха свалени от конете и сложени на земята, след като краката им бяха вързани. Едва сега имаше време за размяната на по-сърдечни поздрави и всички се възползваха добре от него.

Отрядът на Олд Файерхенд носеше хранителни припаси и всички наситиха глада си. След това трябваше да се реши участта на червенокожите. Винету, Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд бяха съгласни да ги освободят, но останалите настояваха за строго наказание. Англичанинът заяви:

— До момента, когато са приключили единоборствата, не виждам никаква вина у индианците. Но после е трябвало да ви пуснат на свобода. Вместо това започват да ви преследват, за да ви убият. Самото им намерение е наказуемо.

— А как мислите да накажете това намерение? — попита Олд Шетърхенд. — Със смърт в никакъв случай!

— Не.

— Тогава с арест, затвор, каторга?

— Pshaw! С един хубав пердах!

— Би било най-лошото, което бихме могли да направим, защото за индианеца няма нищо по-позорно от боя. Биха ни преследвали из целия континент, за да си отмъстят за такава обида.

— Тогава им наложете друго наказание! Вземете им конете и оръжията!

— Би било жестоко. Без коне и оръжия ще умрат от глад или ще попаднат в ръцете на неприятелите си.

— Не ви разбирам, сър! Тъкмо вие не бива да бъдете тъй милостив, защото точно вие сте засегнат от престъпните им действия.

— И именно защото съм засегнат, ние четиримата, аз, Франк, Дейви и Джими, ще решим съдбата на пленниците.

— Правете каквото искате! — каза лордът и се обърна недоволен. Но веднага пак се завъртя и попита ловеца:

— Искате ли да се обзаложим?

— За какво?

— За това, че тези нехранимайковци ще се отплатят за снизходителността ви с неблагодарност?

— Не се обзалагам.

Все повече и повече всеобщото мнение клонеше към предложението на Олд Шетърхенд, който беше за сключването на сигурен договор с индианците. Този път нямаше да се задоволят да водят преговорите само с вожда. Неговите воини също трябваше да чуят какво се говореше и обещаваше. Може би тогава вождът щеше да спази обещанията си, защото щеше да се види принуден да запази доброто си име пред своето племе.

И така беше образуван широк кръг, който се състоеше от всички бели и червенокожи. Двама от рафтърите застанаха на пост от двете страни на каньона, за да могат веднага да съобщят за появяването на някой неприятел. Вождът беше седнал срещу Винету и Олд Шетърхенд. Той не ги поглеждаше, може би от срам, а може би и от упорство.

— Какво мисли Големия вълк сега за съдбата си? — попита го Олд Шетърхенд на езика на юта.

Индианецът мълчеше.

— Вождът на юта се страхува. Затова не отговаря.

Тогава той вдигна поглед, впи го със злобно изражение в лицето на ловеца и отвърна:

— Бледоликият е лъжец, ако твърди, че Овутс Ават се страхува.

— Тогава отговаряй! А ти самият изобщо не бива да говориш за лъжи, защото вече ни излъга.

— Не е вярно.

— Вярно е. Когато се намирахме още в лагера ти, аз те попитах дали ще бъдем свободни, ако те победя. Какво ми отговори?

— Че ще можете да си вървите.

— Това не беше ли лъжа?

— Не, защото си отидохте.

— Но вие ни преследвахте! Ще го отречеш ли?

— Големия вълк може да го оспори. Не сме искали да ви преследваме, а отивахме на сборното място на всички юта.

— А защо изпрати пет воини по следите ни?

— Овутс Ават не е правил такова нещо. Ние сме изровили томахока на войната, а щом е така, трябва да сме предпазливи. Бяхме решили да ви оставим да си вървите и удържахме думата си. Но вие ни нападнахте, отнехте ни всичко и убихте петима от воините ни.

— А защо стреляха постовете край лагера, когато си тръгвахме?

— Не са знаели какво ви е обещал вождът.

— Защо всички твои хора нададоха бойния си вик? Те знаеха обещанието ти.

— Този вик не се отнасяше до вас, а до постовете, които не биваше да стрелят повече. Тъкмо всичко онова, с което сме ви мислели доброто, ти го тълкуваш като зла умисъл от нас.

— Умееш да се защищаваш остроумно. Но аз разполагам с необоримо доказателство за вината ти. Ние се промъкнахме близо до лагера ти и подслушахме твоите хора. Знаем, че сте имали намерение да ни убиете. Какво наказание ви се полага?

Червенокожият не отговори.

— Не ви бяхме сторили нищо, а искахте да ни отнемете живота. Това се наказва със смърт. Но ние не сме убийци. Ще получите дори свободата и оръжията си, но в замяна ще трябва да ни обещаете, че никога няма да докоснете когото и да било от нас.

— Дали това са думи на твоя език, или на твоето сърце? — попита вождът, като хвърли пронизващ поглед към Олд Шетърхенд. Лицето му изразяваше недоверие.

— Думите на моя език никога не са се различавали от думите на сърцето ми. Готов ли си да ми дадеш такова обещание?

— Да.

— И си готов да го подкрепиш с лулата на мира?

— Овутс Ават е готов — Големия вълк отговори бързо, без да се замисля много-много. От това можеше да се заключи, че даваше обещанието си напълно сериозно. Поради дебелия слой нанесена боя не можеше да се определи изразът на лицето му.

— Тогава нека лулата обиколи в кръг — продължи Олд Шетърхенд, — а аз ще ти казвам думите, които трябва да повториш.

— Кажи ги и вождът на юта ще ги повтори!

Тази готовност изглеждаше добър признак и ловецът се зарадва от сърце, но все пак му се стори необходимо следното предупреждение:

— Надявам се, че този път намеренията ти са честни. Винаги съм бил приятел на червените мъже. В случая се съобразявам с това, че юта са били нападнати, защото, ако не беше така, сега нямаше да се отървете тъй евтино.

Вождът гледаше пред себе си, без да вдига очи към говорещия. Олд Шетърхенд свали от врата си калюмета и го натъпка с тютюн. След като го запали, развърза ремъците на вожда. Индианецът трябваше да стане, да пусне дим в познатите шест посоки и да каже:

— Големия вълк, вождът на ямпа-юта, говори от свое име и от името на своите воини. Той говори на бледоликите, които вижда, на Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд, на всички други, както и на Винету, вожда на апачите. Всички тези воини и бели мъже са наши приятели и братя. Никога никой от нас не бива да им причинява зло и ние трябва по-скоро да сме готови да умрем, отколкото да допуснем те да ни считат за свои врагове. Това е моята клетва. Аз казах! Хау!

Той отново седна. Сега развързаха и другите индианци и лулата тръгна от уста на уста, докато се изредиха всички. Дори и малката Елен Патерсън трябваше да участва. После червенокожите получиха оръжията си. В това нямаше нищо рисковано, ако можеше да се вярва на клетвата им. Въпреки всичко белите бяха колкото се може по-предпазливи и всеки от тях държеше ръката си близо до револвера. Вождът взе коня си и каза на Олд Шетърхенд:

— Ще се връщаме в нашия лагер.

— Ах! Нали искахте да отидете на сборното място на всички юта! Сега признаваш, че вашият поход беше само заради нас.

— Не. Но вие ни забавихте, така че ще закъснеем много. Затова ще се върнем.

— През Найт Каньон ли ще се връщате?

— Да. Сбогом!

Вождът възседна коня си. После навлезе в тесния каньон, без да се обърне повече. Хората му го последваха мълчаливо.

— И все пак този човек е подлец! — обади се старият Блентър. — Ако нямаше цял пръст боя по лицето си, щяхме да забележим притворството му. Един куршум в главата му щеше да бъде най-доброто решение на въпроса.

Винету чу тези думи и отговори:

— Моят брат може би има право, но все пак, по-хубаво е да направиш добро, отколкото зло. През нощта ще останем тук, а Винету ще последва юта още сега, за да ги подслуша.

Той изчезна в пролома.

Всъщност така всички се чувстваха по-добре и по-свободно. Какво можеха да направят с индианците? Да избият всички? Невъзможно! Да ги влачат със себе си като пленници? Също бе невъзможно! Сега се отърваха от тях, а те бяха поели задължението да се държат към тях миролюбиво и приятелски. Това беше по-хубаво от всичко друго.

Денят се канеше вече да отстъпи на нощта, а тук в каньона се мръкваше още по-рано. Няколко души се отдалечиха, за да съберат дърва за лагерния огън. Олд Файерхенд яхна коня си и се отправи на юг из каньона, докато Олд Шетърхенд тръгна на север. Двамата искаха да разузнаят околността, защото трябваше да бъдат предпазливи. Изминаха значително разстояние и понеже не забелязаха нищо подозрително, се върнаха. Присъединиха се към вечерящите, които днес бяха принудени да се задоволят с останалата оскъдна храна.

По-късно се появи и Винету. Въпреки непрогледната тъмнина в Найт Каньон той беше успял да се ориентира. Разказа, че юта били прибрали труповете на убитите си другари в каньона и наистина продължили пътя си. Проследил ги до другия край на тесния каньон и видял как се изкачили по стръмната скала и изчезнали горе в гората.

Въпреки това поставиха един пост в изхода на Найт Каньон, за да осуетят всяко нападение откъм тази страна. Други два поста вече бяха поставени в главния каньон на около стотина крачки под и над лагера. По този начин безопасността им бе достатъчно осигурена.

Разбира се, имаше много за разказване, и вече беше превалило полунощ, когато си легнаха да спят. Преди това Олд Файерхенд обиколи постовете, за да се убеди, че са бдителни, и да определи реда, при който щяха да бъдат сменявани. После огънят бе изгасен и в каньона се възцари тишина и тъмнина…

Винету беше видял добре — индианците юта бяха изчезнали горе в гората. Но не минаха през нея, а се спряха. Вождът нареди да свалят мъртъвците от конете, където ги бяха завързали. Приближи се до края на гората, погледна надолу към скалния процеп и каза:

— Сигурно са ни наблюдавали. Несъмнено долу стои някое бяло куче, което иска да види дали действително ще се отправим към нашия лагер.

— А какво друго можем да сторим? — попита един от по-низшите вождове.

— Нима мозъкът ти е колкото на прерийния чакал? — крясна му Големия вълк. — Трябва да отмъстим на тези жаби.

— Но нали сега са наши приятели и братя. Пушихме с тях лулата на мира.

— Кому принадлежеше лулата?

— На Олд Шетърхенд.

— Е, тогава клетвата важи само за него, но не и за нас. Защо излезе толкова глупав и не си послужи с моята лула! Сега разбираш ли?

— Големия вълк винаги има право — отвърна човекът, който бе напълно съгласен с остроумната изврътливост на своя вожд.

— Рано сутринта душите на бледоликите ще бъдат във Вечните ловни полета, за да ни слугуват по-късно там — продължи вождът.

— Искаш да ги нападнеш? За това сме твърде малобройни, а и не можем да се върнем през каньона, защото сигурно зорко го пазят.

— Тогава ще тръгнем по друг път и ще вземем с нас още толкова войни, колкото ще са ни нужни. Нима няма достатъчно червени мъже край Па-маф^[3]? А малко по-нагоре не пресича ли един път каньона, който бледоликите, изглежда, не познават? Мъртвите и техните коне ще останат тук заедно с двама пазачи. Останалите тръгват на север!

Това решение бе последвано. Гората наистина не беше широка, но ивицата й бе толкова дълга, че индианците препускаха покрай нея с часове, докато стигнаха до един наклон, който водеше полегато до напречната клисура. По нея Големия вълк и неговите хора достигнаха главния каньон, където се намираха белите. Наистина клисурата излизаше в главния каньон на едно място, намиращо се поне на три английски мили над лагера на Олд Шетърхенд и неговите приятели. Срещу клисурата в главния каньон излизаше друг страничен тесен каньон, но все пак той не бе толкова тесен, като Каньона на нощта, в който днес се бяха сблъскали индианците и белите. Големия вълк и неговите хора се отправиха сега точно към този каньон. Изглеждаше, че вождът познава пътя много добре, защото въпреки тъмнината той не се поколеба нито веднъж.

Споменатият страничен каньон се изкачваше стръмно нагоре, в него не течеше никакъв поток. Скоро червенокожите се добраха до скалната равнина, която бе дълбоко прорязана от многобройните разклонения на каньоните. Горе беше светло. Луната сияеше на небето. Продължиха в галоп през равнината и след около половин час теренът започна да се спуска полегато надолу във формата на широк прорез между скалните маси. Отляво и отдясно скалата образуваше стени, които ставаха все по-високи, колкото по-надолу слизаше отрядът на Големия вълк. Отпред се появиха гъстите корони на дърветата, а под тях горяха множество огньове. Там имаше гора, истинска гора всред тази каменна равнина, обгорена и изсушена от слънцето и брулена от ветрове. Тази гора съществуваше единствено благодарение на дълбоката падина сред скалите. Бурите преминаваха с рев над нея, без да могат да й нанесат щети, а дъждовната вода се задържаше на дъното на падината в едно езеро, което даваше влага на насъбраната почва и живот на дърветата. Това беше Па-маф, Гората на водата, мястото, където искаше да отиде Големия вълк.

Лунната светлина не му бе необходима, за да се ориентира, защото многобройните огньове се виждаха отдалеч. В лагера цареше оживление, и то оживление на военен лагер. Не се виждаше никаква колиба, никаква шатра. Многобройните воини, събрали се в този лагер, лежаха край огньовете върху одеялата си или просто на голата земя. Наоколо пасяха конете им. Това беше мястото, където се събираха отрядите на всички племена юта за големия военен поход.

Когато Големия вълк се приближи до първия огън, спря коня си, скочи на земята, направи знак на хората си да го чакат, обърна се към един от седящите край огъня воини и попита за Нанап Неав. Тези две думи означават Стария вожд. Той беше сигурно върховният вожд на всички племена юта. Индианецът стана и отведе Големия вълк при езерото, където малко встрани от другите огньове гореше голям огън. Край него бяха насядали четирима индианци, украсили главите си с перата на орела. Един от тях непременно би привлякъл вниманието на всеки човек. Лицето му не беше изшарено с бои. То бе покрито с безброй дълбоки бръчки. Дълга снежнобяла коса покриваше плещите му. Този мъж беше най-малко на осемдесет години и въпреки това седеше тъй изправен, горд и властен, като че ли бе поне с тридесет години по-млад. Той изгледа новодошлия изпитателно, но без да каже нито дума, нито да го поздрави. И другите мълчаха. Големия вълк седна безмълвно и се загледа пред себе си. Така измина доста време. Най-сетне устата на стареца проговори:

— Листата на дървото опадват през есента. Но когато то ги изгуби, преди да е настъпила есента, това показва, че то не струва вече нищо, че е станало безполезно. Преди три дни те бяха още на него. А къде са сега?

Този въпрос се отнасяше до орловите пера, които Големия вълк не носеше вече. Въпросът безспорно криеше укор.

— Утре украсата отново ще блести на главата ми, а на пояса ми ще висят скалповете на десет или двадесет бледолики! — отговори Големия вълк.

— От бледолики ли е победен Големия вълк, та не носи вече символите на своята храброст и достойнство?

— Само от един бледолик, но неговият юмрук е по-тежък от ръцете на всички други.

— Това може да е само Олд Шетърхенд.

— Да, той е. Намира се наблизо. С него има и много други: Олд Файерхенд, Винету, Дългия и Дебелия ловец и цяла група от пет пъти по десет души. Овутс Ават е дошъл, за да ви даде скалповете им.

— Уф! — извика неволно старецът. — Уф! — обадиха се и останалите. Старческото лице на Нанап Неав доби толкова напрегнато изражение, че много от бръчките му изчезнаха.

— Нека Големия вълк ни разкаже всичко! — подкани го той.

Овутс Ават започна да разказва, като се стремеше да постави действията си в по-благоприятна светлина. Другите седяха безмълвно и внимателно го слушаха. Той приключи разказа си с думите:

— Нека Нанап Неав даде на Овутс Ават още петдесет воини, с които той ще нападне тези кучета. Скалповете им трябва да увиснат на поясите ни, преди да се е зазорило.

Бръчките на стареца отново се врязаха в лицето му, веждите му се сключиха и орловият му нос някак си се изтъни и удължи.

— Още преди да зазори? — попита той. — Нима това са думи на един червен воин? Бледоликите са решили да ни унищожат, а сега, когато Великият дух предава в ръцете ни най-прочутите и най-смелите от тях, ти искаш да умрат бързо и безболезнено, като дете в ръцете на майка си? Какво ще кажат моите братя за думите на Големия вълк?

— Белите ще умрат на кола на мъчението — заяви един от вождовете.

— Трябва да ги хванем живи — обади се друг.

— Колкото са по-прочути, толкова по-големи трябва да бъдат и мъченията им — прибави третият.

— Моите братя казаха мъдри думи — похвали ги старият. — Ще изловим кучетата живи.

— Нека Стария вожд има предвид какви мъже се намират между тях! — предупреди Големия вълк. — В техните оръжия са скрити всички зли духове…

— Стига! — прекъсна го старецът гневно. — Нанап Неав знае, с какви сили и умения са надарени тези хора, но ние имаме достатъчно воини, за да ги смажем. Даваме ти триста мъже и ще ни докараш бледоликите живи. Ти имаш вече петдесет воини. Така на всеки бял ще се паднат по седем противници. Трябва да успеете да ги сразите и вържете още преди да са се събудили напълно. Вземете със себе си достатъчно ремъци! А сега ела! Нанап Неав ще избере хората, които ще тръгнат с тебе.

Те станаха и започнаха да обикалят от огън на огън. Скоро бяха събрани триста души и освен тях още петдесет, които щяха да пазят конете, защото те не можеха да бъдат взети до самия лагер на белите. Големия вълк обясни на воините къде отиват, описа им цялото положение и им изложи плана за нападение. След това червенокожите се метнаха на конете си.

Минаха по същия път, по който беше дошъл Големия вълк. Но по него вървяха само до главния каньон. Там слязоха от конете си и ги оставиха на петдесетте индианци да ги пазят. При това голямо числено превъзходство походът изглеждаше едва ли не безопасен. Най-много конете на белите да успееха да надушат приближаващите се индианци и да ги издадат с неспокойното си поведение и силно пръхтене. Как можеше да се предотврати това? Вождът не си зададе този въпрос сам на себе си, а високо, така че стоящите около него го чуха. Тогава един от воините се наведе, откъсна някакво растение, подаде му го и каза:

— Ето едно сигурно средство, което може да измами обонянието на конете.

Вождът позна растението по миризмата. Беше салвия. В Далечния запад се намират понякога огромни площи от много квадратни мили, покрити със салвия, и в този каньон, където слънчевите лъчи можеха да проникват, растението вирееше в големи количества. Съветът беше добър и воините го последваха веднага. Те натриха ръцете и дрехите си със салвия. Разнесе се толкова силна миризма, че имаше голяма надежда да бъде заблудено обонянието на конете.

Освен това Големия вълк забеляза, че слабият ветрец, който вееше тук, идваше откъм лагера на белите, а това беше благоприятно за юта.

Индианците се отправиха пеша по-нататък — оставаха им още три английски мили път. Отначало можеха да ходят бързо, но след като изминаха около половината от пътя, трябваше да се придвижват по-внимателно. По-нататък продължиха да вървят тихо — просто се промъкваха като змии: пристъпваха шестстотин човешки крака и въпреки това не се долавяше ни най-малък шум. Не се търкулваше ни едно камъче, не пропукваше ни едно клонче. Но ето че вождът, който вървеше първи, се спря. Бе съзрял огъня на един от постовете. Това стана тъкмо в момента, когато Олд Файерхенд обикаляше часовите. Вождът беше забелязал още през деня, че белите бяха поставили един такъв пост над лагера и друг — под лагера. Те трябваше да бъдат обезвредени най-напред.

Заповяда тихо на хората си да спрат и да чакат и извика при себе си само двама от тях. Като легнаха на земята, тримата продължиха да пълзят по-нататък. Скоро се приближиха до горния пост. Човекът тъкмо гледаше след Олд Файерхенд, който се отдалечаваше, и седеше с гръб към индианците. Изведнъж две ръце го стиснаха за гърлото, а четири други го хванаха здраво за ръцете и краката. Не можеше да си поеме дъх и изгуби съзнание, а когато се съвзе, ръцете и краката му бяха вързани и в устата му бе натъпкан парцал. До него седеше един индианец, опрял до гърдите му острието на ножа си.

Междувременно огънят беше изгаснал и вождът отново извика двама воини. Сега идваше ред на долния пост. Следователно трябваше да минат покрай лагера. Затова тримата прегазиха потока и запълзяха по другия му бряг, където нямаше никакви бели. Можеше да се предположи, че и този пост се намираше някъде приблизително на същото разстояние от лагера, както и първия и не беше трудно да се изчисли, колко път трябваше да изминат. Водната повърхност хвърляше сребристи отблясъци, а плясъкът на газещите във водата крака можеше да ги издаде. Затова червенокожите изминаха известно разстояние по отвъдния бряг на потока, после отново го прекосиха и запълзяха бавно напред на ръце и крака. Не мина много време и те забелязаха втория пост. Беше застанал на около шест крачки от тях с обърнато настрани лице. Още един миг, един скок, тихо, кратко ритане с крака и той също бе вързан. Двамата червенокожи останаха при него, а Големия вълк се върна сам обратно през потока, за да ръководи главното нападение.

Конете бяха разделени на две групи, които стояха между лагера и двата поста. Досега се бяха държали спокойно. Но ако индианците преминеха близо покрай тях, те сигурно щяха да станат подозрителни въпреки миризмата на салвията. Ето защо Големия вълк сметна, че ще е по-уместно, ако хората му минат също през потока. Това бе направено, като всякакъв шум беше майсторски избегнат. На отвъдния бряг всички легнаха на земята, за да изминат пълзешком разстоянието от стотина крачки, докато се намерят точно срещу лагера. Най-трудното в случая беше, че толкова много хора бяха принудени да се придвижват върху твърде ограничено пространство, и то съвсем безшумно. След като най-сетне, налягали един до друг, се озоваха срещу хората и животните, конете въпреки всичко показаха признаци на безпокойство. Трябваше да се действа бързо.

— Напред! — прозвуча тихата заповед на Големия вълк.

Рекичката бе бързо прегазена. Никой от белите не се беше събудил. Те спяха още първия си сън и лежаха така нагъсто, че връхлитащите ги триста индианци едва можеха да намерят пространство за действията си. По пет, по шест от тях се хвърляха върху един от белите, вдигаха го и още несъбудил се, го хвърляха към следващите ги индианци, за да сграбчат мигновено втория, третия, четвъртия… Всичко стана толкова светкавично, че спящите бели се намериха в ръцете на индианците, преди още да се бяха събудили окончателно. Юта работеха съвсем безшумно, противно на индианските обичаи, според които всяко нападение се придружава от бойни викове; едва когато белите започнаха да крещят, тогава и те нададоха пронизителния си вик, който се разнесе надалеч в нощта и стените на каньона го повториха многократно.

Създаде се невъобразим хаос от тела, ръце и крака, които не можеха да се различат добре в тъмнината. Само Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд, Винету и неколцина други бяха успели да скочат навреме и да застанат с гръб към стената на каньона. Сега те се защитаваха с ножове и револвери срещу многократно превъзхождащия ги противник, който не можеше да си служи с оръжията, защото белите трябваше да бъдат заловени живи. Но червенокожите ги притиснаха от всички страни така, че най-сетне им беше невъзможно да движат ръцете си и да се защитават. Бяха повалени на земята и вързани като спътниците си. Тържествуващият рев на индианците възвести успешния завършек на нападението.

Големия вълк заповяда да запалят огън. Когато пламъците осветиха бойното поле, стана известно, че над двадесет червенокожи бяха ранени или може би убити.

— Тези кучета ще заплатят с десеторни мъки! — закани се вождът. — Ще смъкнем кожата от телата им на ивици. Всички ще умрат от страшна смърт. Съберете убитите, конете и оръжията на бледоликите! Трябва да се връщаме!

— Кой ще вземе омагьосаната пушка на Олд Шетърхенд? — попита някой. — Тя е опасна за всеки, който я докосне.

— Ще я оставим тук и ще я затрупаме с камъни, та никой от червените мъже да не може да я докосне с ръката си. Къде е тя?

Започнаха да търсят с главни наоколо, но карабината я нямаше. Беше изчезнала. Обърнаха се към Олд Шетърхенд. Когато преди малко се бе събудил и скочил в разгара на битката, някой бе изтръгнал карабината от ръката му и я беше захвърлил настрани. Но той отказа да каже на вожда каквото и да било. Воините на ямпа-юта я бяха видели през деня в ръцете му и не можеха да си обяснят изчезването й. Големия вълк почувства някакъв злокобен страх и бързо заповяда:

— Вържете пленниците на конете им и да се махаме оттука! Зли духове са отнесли омагьосаната пушка. Не бива да стоим тук и да чакаме да ни повалят куршумите й.

Тази заповед бе последвана мигновено и когато суеверните червенокожи тръгнаха обратно, от началото на нападението не беше изминало повече от час…

Големия вълк не можеше да знае, че Олд Файерхенд бе поставил трети пост — в Найт Каньон. Това беше Дрол, който трябваше да бъде сменен едва след два часа. Хобъл Франк се бе присъединил към него доброволно, за да си приказват за родните места. Седяха обгърнати от най-дълбока тъмнина, разговаряха шепнешком и от време на време се ослушваха към каньона.

Внезапно откъм входа на каньона дочуха подозрителен шум.

— Слушай! — прошепна Франк на братовчеда си. — Чу ли нещо?

— Да, чух — потвърди Дрол също така тихо. — Какво ли беше?

— Сигурно са станали някои от нашите хора.

— Не, не може да бъде. Трябва да са много повече на брой. Този шум е поне от двеста…

Дрол млъкна изплашен, защото в този момент нападнатите им другари се бяха събудили и се разнесоха викове.

— Гръм и мълнии! Бият се! — скочи Хобъл Франк. — Струва ми се, че сме нападнати!

— Да, нападнати сме! — съгласи се Дрол. — Сигурно са червенокожите мошеници, щом трябва!

В този миг проехтя и пронизителният боен вик на индианците.

— Боже помози! Наистина са те! — извика Франк. — Напред към тях! Тръгвай бързо с мене!

Той хвана Дрол за ръката и го задърпа. Но известният с хитростта си ловец го задържа:

— Стой тук! Не бързай! Щом индианците са започнали нощно нападение, те са толкова много, че човек трябва да е извънредно предпазлив. Нека разберем най-напред как стоят нещата. След това ще знаем по-добре какво да направим. Да легнем на земята и да се промъкнем напред!

Те запълзяха внимателно към мястото, откъдето започваше главният каньон. Въпреки тъмнината можаха да разберат, че спътниците им са загубени. Численото превъзходство на червенокожите бе твърде голямо. Вляво от тях се беше завързала схватка. Чуваха се изстрелите на Файерхенд, Шетърхенд и Винету, но не задълго, след което от стотици гърла отекна победният вик на юта. Точно срещу изхода на Найт Каньон пространството беше свободно.

— Бързо след мен през протока! — прошепна Дрол на братовчеда си. Той запълзя по земята колкото се може по-бързо и предпазливо. Франк го последва. Изведнъж ръката му почувствува твърд продълговат предмет: пушка. По формата й той я позна. Карабината „Хенри“! — мина му през ума. Взе я със себе си.

На двамата се удаде да се доберат до потока и да го преминат. На другия бряг Дрол хвана Хобъл Франк за ръката и го поведе след себе си в южна посока — надолу по каньона. Успяха да се измъкнат, защото наоколо беше тъмно и стъпките им се заглушаваха от виковете на индианците. Но скоро пространството между скалите и потока стана толкова тясно, че Дрол посъветва:

— По-добре е да се прехвърлим отново на другия бряг. Там сигурно мястото ще е по-широко.

Отново прегазиха потока. За щастие се озоваха доста по-надолу от мястото, където беше стоял постът. Затичаха се по-нататък. Понякога се блъскаха в скалите или се спъваха в някой камък, докато вече гласовете на индианците не можеха да се чуват. Тогава Хобъл Франк хвана приятеля си за ръката и каза с упрек в гласа:

— Е, спри се най-сетне, проклетнико! Защо всъщност побягна, та повлече и мен да избягам тъй позорно? В теб няма ли някакво чувство за чест?

— Чувство за чест ли? — попита Дрол, който едва си поемаше дъх от тичането. — Сигурно имам у себе си нещо такова, но ако някой иска да запази честта у себе си, трябва най-напред да опита да се спаси. Ето защо побягнах.

— Но това всъщност не е позволено!

— Така ли? А защо да не е позволено?

— Защото наш дълг е да спасим приятелите си.

— Аха! А по какъв начин щеше да ги спасиш?

— Щяхме да се нахвърлим върху червенокожите и да ги направим на пух и прах.

— На пух и прах! — изсмя се Дрол. — Нямаше да постигнем нищо, само щяха и нас да спипат.

— Да ни спипат? Да не би да искаш да кажеш, че нашите спътници са само пленени, а не застреляни, намушкани или пребити?

— Не, не са ги убили. Сигурно е. Ти чу ли изстрелите?

— Да.

— А кой стреля? Да не би да са стреляли индианците?

— Не. Изстрелите, които чух, бяха от револвери.

— Видя ли? Индианците изобщо не използваха пушките си. Искали са да заловят белите живи, за да могат после да ги измъчват. Затова избягах. Сега ние двамата се спасихме и ще можем да направим за нашите хора много повече, отколкото, ако ни бяха заловили и нас.

— Прав си, братовчеде. Грамаден камък ми падна от сърцето. Нали ме разбираш. Нима може някой някога да каже за Хобъл Франк, че си е плюл на петите, когато животът на приятелите му е бил в опасност? Не и не! По-скоро бих се хвърлил в най-опасните места на полесражението. Още съм много развълнуван.

— И аз се изплаших. Но въпреки това не се шашнах. Нека изчакаме спокойно събитията!

— Лесно е да се каже. Какви ли индианци ни нападнаха?

— Юта, разбира се, Големия вълк не се е върнал в лагера си, а понеже е знаел, че наблизо се намират и други юта, ги е довел по някакъв друг път. Тъй като не знаем в каква посока ще се отправят сега, не бива да оставаме по-дълго тук. Трябва да се махнем и да потърсим място, където бихме могли да се скрием.

— А после?

— После ли? Е, ще почакаме да се съмне. След това ще разгледаме следите и ще вървим по тях след индианците, докато видим какво можем да сторим за нашите приятели. Ела!

Дрол хвана Франк за ръката, при което дланта му се допря до карабината.

— Какво? — попита той. — Ти две пушки ли имаш?

— Да. Когато пълзяхме към потока, намерих карабината „Хенри“ на Олд Шетърхенд.

— Много хубаво, великолепно! Може да ни помогне много. Но умееш ли да стреляш с нея?

— Ха, разбира се! Ние сме толкова добри приятели с Олд Шетърхенд, че познавам пушката му много добре. Тежко на индианците, тежко на целия Див запад, ако от главите на приятелите ни падне едно-единствено косъмче! Иначе съм добър човек, душа човек съм, така да се каже, но ядосат ли ме, мога да направя целия свят на пух и прах. — Той вдигна юмрук и го размаха заплашително назад.

Двамата продължиха пътя си на юг, като потокът остана от дясната им страна, а скалите от лявата. Вървяха около един час, докато каньонът направи завой на запад. На това място отдясно се появи луната на небето; те можеха да я видят само защото откъм тази страна започваше друг страничен каньон. Дрол се спря и каза:

— Стой! Тук трябва да помислим накъде да се отправим — наляво или надясно.

— Няма защо да се колебаем — каза Франк, — ще навлезем в страничния каньон, защото може да се предположи, че червенокожите ще останат в главния. Ако се скрием в страничния каньон, те ще минат покрай нас и тогава рано сутринта ще можем да тръгнем по петите им. Не си ли на същото мнение?

— Хмм. Тази идея не е лоша, още повече че луната е застанала точно над страничния каньон и ще ни осветява пътя.

— Да, луната ми влива утеха в сърцето. Да последваме сладката й светлина! Може би меките й лъчи ще ни отведат до някое място, където ще можем да се скрием добре — а това сега е най-важното.

Те прескочиха потока и навлязоха в страничния каньон, където сега не течеше вода, но си личеше, че в друго годишно време цялото дъно на тесния пролом се превръщаше във водно корито. Двамата се движеха точно на запад. Бяха вървели около половин час в тази посока, когато изведнъж спряха. Скалите от дясната им страна изведнъж изчезнаха, защото образуваха остър ъгъл с една скална стена, която идваше от север. Но пред тях не се простираше открита равнина, а гора, истинска гора, каквато никой не можеше да очаква да види тук, освен ако не познаваше местността. Храсти имаше само тук-там, затова пък короните на дърветата бяха толкова гъсти, че лунната светлина успяваше да ги пробие на много малко места. Това беше Гората на водата, където обединените юта бяха установили лагера си.

Долината, заета от гората, се простираше от север на юг и бе успоредна на главния каньон, който се намираше на около половин час път от нея. Между каньона и гората имаше два пътя, които ги свързваха, две странични клисури, едната от които, северната, бе използвана от Големия вълк, а другата, южната, беше пътят, по който минаха Дрол и Франк преди малко. Двете клисури, разположени в посока изток — запад, образуваха заедно с главния каньон и гората правоъгълник, чиято площ представляваше висок скален блок, по който можеше да се върви с часове и където водите на потоците бяха прегризали отвесно дълбоките си пътища.

— Гора, лес с истински дървета и храсти — не можа да сдържи учудването си Франк. — По-добро нещо не можехме и да намерим, защото гората ни предлага скривалище, и то какво. Не мислиш ли така?

— Не — отвърна Леля Дрол. — Тази гора ми се струва подозрителна и опасна. Нямам й доверие. Кой ще знае по-добре, че тук има гора — ние или онези червенокожи юнаци?

— Индианците.

— Тъй. И те ще знаят тъй добре, както и ние, че в гората ще можем да се скрием най-хубаво. Но не ти ли обясних вече, че нейде наблизо сигурно се намират и други индианци?

— Да, нали от тях Големия вълк е потърсил помощ.

— А къде ще се намират тези хора? В пустия, гол каньон, или в уютната гора? Убеден съм, че имаме всички основания да бъдем много предпазливи. Бързо към гората, да се скрием в храстите и да се ослушаме дали се чува нещо подозрително! Напред!

Двамата притичаха през осветеното голо място до гората. Щом стигнаха под дърветата, те се сгушиха ниско до земята и се ослушаха. Нищо не се чуваше, нищо не се помръдваше. Но Дрол пое дълбоко въздух и каза тихо:

— Франк, я подуши малко! Мирише на дим. Не чувстваш ли?

— Да — потвърди дребният Франк, — но едва се усеща. Това е само някаква полуидея от една четвърт следа от дим.

— Защото идва отдалече. Трябва да се промъкнем по-наблизо и да разберем как стоят нещата.

Двамата братовчеди се уловиха за ръка и тръгнаха напред бавно и тихо. Под покрива на короните на дърветата беше много тъмно и те бяха принудени да разчитат повече на осезанието си. Колкото повече напредваха, толкова по-силна ставаше миризмата на дим. Продължиха да се промъкват, докато забелязаха светлината на огън. Вече се чуваха и неопределени звуци — далечни човешки гласове. Гората се простираше сега повече надясно от тях и те тръгнаха в тази посока. Скоро забелязаха и други огньове.

— Голям лагер! — прошепна Дрол. — Сигурно са обединените юта, които се събират за големия поход срещу навахите. Положително тук са се стекли неколкостотин души.

— Няма значение, трябва да се приближим. Трябва да разбера какво ще стане с Олд Шетърхенд и с останалите. Ще…

Хобъл Франк беше прекъснат, защото изведнъж пред тях се разнесе ликуващ рев от много гърла.

— Докарали са пленниците — обади се Дрол. — Големия вълк идва от север, а ние от юг. Трябва да разберем на всяка цена какво ще решат да правят с тях.

До този момент те се бяха придвижвали изправени. Сега обаче започнаха да пълзят. Не след дълго се добраха до високата стена образувана от скалите, която сякаш стигаше до небето. Тя представляваше източната граница на гората. Един до друг продължиха да се промъкват покрай нея. Многобройните огньове пламтяха вляво от тях и те скоро забелязаха на юг малко езеро, на чийто западен бряг гореше огъня на вождовете. Продължиха да се промъкват в тази посока, докато се озоваха до високо дърво, долните клони на което можеха лесно да се достигнат с ръка. Ето че в големия огън бяха хвърлени нови дърва, пламъците лумнаха нависоко и осветиха пленените бледолики, които точно в този момент бяха докарани при огъня.

— Сега трябва да внимаваме много — каза Дрол. — Можеш ли да се катериш, братовчеде?

— Като катеричка!

— Тогава — на дървото! Отгоре гледката е по-хубава и по-просторна, отколкото отдолу.

Двамата се метнаха на клоните и скоро бяха високо на дървото, добре прикрити в листака.

Пленниците бяха принудени да вървят пеша и затова краката им не бяха вързани. Отведоха ги до огъня, където вождовете отново насядаха на земята. Сред тях се намираше и Големия вълк. Този индианец бе извадил скритите досега орлови пера и отново ги беше поставил в косата си. Като победител имаше правото пак да носи своите отличия. Погледът му бе отправен към белите с израз на гладна пантера, но той все още мълчеше, защото само най-старият вожд имаше правото да заговори пръв.

Погледът на стария Нанап Неав зашари по лицата на пленниците, докато най-сетне се спря на Винету.

— Кой си ти? — попита го той. — Имаш ли име и как се казва краставото куче, което наричаш свой баща?

Той сигурно очакваше, че гордият апач изобщо няма да му отговори. Но апачът каза спокойно:

— Който не познава Винету, е сляп червей, който се храни с нечистотии. Пред тебе е вождът на апачите.

— Винету не е вожд, нито воин, а мърша на мъртъв плъх! — подигра му се старият. — Всички тези бледолики ще умрат от славна смърт на кола на мъчението. Но ние ще хвърлим Винету във водата, за да го изядат жабите и раците.

— Нанап Неав е стар човек. Видял е много лета и много зими и е събрал голям опит. Въпреки това, изглежда, не е чувал досега, че никой не може да се подиграва безнаказано на Винету. Вождът на апачите е готов да понесе всички мъки, но няма да търпи да му се подиграва един юта.

— Какво може да ми стори апачът? — изсмя се старият. — Нали е вързан!

— Нека Нанап Неав размисли, че е много лесно на един свободен и въоръжен човек да се държи грубо към вързаните пленници! Лесно е, но не е достойно. Гордият воин никога не би сторил подобно нещо и ако Нанап Неав не се вслуша в думите ми, сам ще си понесе последствията.

— Какви последствия? Помирисвал ли е някога Винету вонята на чакала, на който дори и лешоядите не обръщат внимание? Такъв чакал е и той. Смрадта, която той…

Стария вожд не можа да продължи. Вик на уплаха се разнесе от гърлата на всички юта, намиращи се наблизо. Винету се хвърли към стария и му нанесе силен удар с краката си в тялото. Стария вожд отлетя далеч назад и падна на земята. Винету се върна спокойно на мястото си, но противникът му остана да лежи съвършено неподвижен.

След всеобщия вик за секунди настъпи дълбока тишина, така че силният глас на апача се разнесе надалеч.

— Винету го предупреди. Нанап Неав не пожела да се вслуша в думите му и вече няма да може да обиди нито един апач.

Другите вождове наскачаха и прегледаха стария. Нанап Неав бе ударил задната част на главата си толкова силно в един камък, че черепът му беше счупен. Той бе мъртъв. Червенокожите воини напираха от всички страни, с ръце, хванали ножовете, отправили кръвожадни очи към Винету. Можеше да се очаква, че от постъпката на апача всички юти ще изпаднат в дива и шумна ярост. Но не бе точно така. Техният гняв остана безмълвен, още повече че Големия вълк вдигна ръка и заповяда:

— Назад! Апачът уби Стария вожд, за да умре той самият бързо и безболезнено. Мислил си е, че ще се нахвърлите върху него и ще го убиете веднага. Но сметката му ще излезе крива. Той ще умре от такава смърт, от каквато още никой човек не е умирал. Ще се съвещаваме и ще решим. Загърнете Стария вожд в одеялото му и го отнесете, за да не могат очите на тези бели кучета да се наслаждават на безжизненото му тяло! Всички ще бъдат принесени в жертва на неговия гроб. Хау!

Пленниците бяха отведени на малка полянка в гората, където гореше малък огън. Сега им завързаха и краката и ги наслагаха легнали на земята. Наоколо поставиха шест въоръжени воини. Те застанаха край дърветата, за да наблюдават цялата полянка. Всяко бягство изглеждаше невъзможно.

Дрол и Франк видяха всичко от високото си скривалище много добре. Дървото, на което се намираха, бе отдалечено може би на стотина крачки от огъня на вождовете, така че успяха да разберат и по-голямата част от разменените думи. Сега най-важното бе да научат на кое място ще бъдат отведени пленниците.

Докато слизаха от дървото, при вождовете бяха донесени оръжията и другите предмети, отнети от пленниците. Натрупаха ги на земята. Край огъня при брега останаха само вождовете. Изглежда, по някаква причина другите воини се бяха събрали на друго място. Разнесоха се странни тъжни звуци. Известно време се чуваше само един-единствен глас, след което последва хор от гласове. Това продължи дълго без прекъсване, като гласовете ту се усилваха, ту отслабваха.

— Знаеш ли какво е туй? — попита Дрол братовчеда си от Морицбург.

— Може би е траурната ария за смъртта на Стария вожд.

— Да.

— Това е много важно за нас, защото при тези вайкания индианците много мъчно ще ни чуят. Трябва непременно да направим посещение на нашите. Най-важното е да ги развържем или да прережем ремъците им. Ако мястото, където са ги отвели, не е много далеч от огъня на вождовете, при който се намират оръжията им, ще спечелим играта. Цяло щастие е, че тук под дърветата е толкова тъмно. Огньовете само ще ни помагат, защото на светлината им ще забелязваме по-добре фигурите на червенокожите и ще можем да ги избягваме.

— Много си прав. А сега да скачаме на земята и да тръгваме! Аз ще пълзя първи.

— Защо пък ти ще си първи?

— Защото съм бил по-дълго време в Дивия запад и разбирам от пълзене повече, отколкото ти.

— Ах, хайде бе! Я не си въобразявай много! Но ще ти направя удоволствието да си първи само защото си моят обичан братовчед. Ако някой отпред се опита да те наръга с ножа си, кажи само една дума, за да мога да ти помогна отзад.

Промъкнаха се като сенки на около петдесетина крачки от вождовете и незабелязано се приближиха до следващия огън, край който лежаха пленниците. Няколко пъти покрай тях преминаваше бързо някой червенокож. Веднъж Франк дори трябваше да се хвърли светкавично настрани, за да не го настъпи пробягалият съвсем наблизо индианец. По-късно обаче движението сред индианците намаля и те притихнаха. Онези от тях, които останаха да оплакват убития, бяха наклякали около трупа, останалите налягаха да спят.

Двамата се озоваха зад гърбовете на постовете, заобиколили полянката с пленниците. Дрол и Франк легнаха зад две съседни дървета. Пламъците на огъня бяха намалели и светлината му стана оскъдна. Едва можеха да се различат фигурите на пленниците. Дрол пропълзя още няколко крачки надясно, а след това и малко наляво, без да забележи нито един пазач. Щом се върна при Франк, той му пошушна:

— Моментът ми се струва благоприятен. Виждаш ли Олд Шетърхенд?

— Да. Той лежи най-близо до нас.

— Промъкни се до него и остани там неподвижно, като че ли и ти си вързан!

— А ти?

— Ще се промъкна до Олд Файерхенд и Винету, които лежат от другата страна.

— Опасно е!

— Не е по-опасно, отколкото тук. Как ли ще се зарадва Олд Шетърхенд, щом отново види карабината си! Побързай!

В този момент пламъците намаляха още повече — изглеждаше, че огънят ще угасне напълно. Стана толкова тъмно, че вече не можеше да се различават пленниците. Един от пазачите отиде при огъня и хвърли нови дърва. Но още преди да се разгорят, Дрол и Франк използваха тъмнината. Двамата се намериха на набелязаните места. Франк легна до Олд Шетърхенд. Опъна краката си, сякаш бяха вързани, побутна карабината „Хенри“ към съседа си и прибра ръце до тялото, за да не забележат пазачите, че не е вързан.

— Франк, ти ли си? — попита тихо Олд Шетърхенд. — Къде е Дрол?

— Легнал е от другата страна, при Файерхенд и Винету.

— Слава богу, че сте намерили следите ни и можахте да пристигнете, преди да е изгряло слънцето!

— А ти знаеше ли, че ще дойдем?

— Надявах се. Когато индианците запалиха горе огъня, забелязах, че не се намирате между пленниците. Червенокожите търсиха пушката ми. Страхувах се да не ви намерят. Но те се върнаха без вас, а карабината ми беше изчезнала. Това ми обясни всичко.

— Да, без нас с теб бе свършено!

— Нищо не се знаеше. Я погледни!

Франк се взря по-добре и забеляза, че ловецът му показва свободната си дясна ръка.

— Вече освободих тази ръка — продължи Олд Шетърхенд, — а другата щеше да бъде свободна след около четвърт час. В един малък закътан джоб имам сгъваемо ножче, което щеше да тръгне от човек на човек, така че не след дълго всички щяхме да прережем ремъците си. След това щяхме да скочим бързо и да изтичаме при оръжията си, които са при вождовете. Но разбира се, по-добре е, че ни намерихте. По следите на червенокожите ли вървяхте?

— Не, нищо подобно. Избягахме надолу по каньона и стигнахме до една странична клисура, където можахме да се скрием. Имахме намерение едва при настъпването на деня да последваме дирите ви, за да видим с какво бихме могли да ви помогнем.

— Тогава всъщност не е ваша заслугата, че намерихте гората?

— Не, тази гора всъщност не сме я заслужили. Но тъй като добрата съдба ни я прати в ръцете, сигурно няма да ни се сърдиш, че после бяхме тъй невъздържани да ти направим необходимата визита.

— Знам каква стойност има помощта ти, драги Франк. Но я прибери пушката си към тялото! Може лесно да я забележат. И ми дай ножа си, за да освободя моя съсед! Той ще го предаде по-нататък.

— И след като всички ремъци са прерязани, тичаме право при оръжията, после при конете и дим да ни няма!

— Не, ще останем. Би трябвало да тичаме толкова бързо до оръжията и конете, че ще се създаде страхотна бъркотия. Никой няма да успее да намери собствената си пушка, нож и другото си имущество за толкова кратко време. Червенокожите ще се нахвърлят върху нас, преди да можем да стигнем до конете. А кой знае дали животните са все още оседлани. Не, трябва веднага да се скрием зад някакъв сигурен щит — а това са вождовете:

— Наистина великолепна идея!

— Ще пленим вождовете и можем да бъдем сигурни, че нищо няма да ни се случи. Но сега тихо! Огънят отново отслабна и пазачите едва ли ще забележат, че движим ръцете си.

Олд Шетърхенд разряза ремъците си и после стори същото с ремъците на своя съсед. Ножът беше предаден по-нататък. А и ножът на Дрол бе пуснат в употреба. След това от човек на човек беше предадено нареждането на Олд Шетърхенд, че всички трябва да се втурнат към вождовете, щом той изгаси огъня.

— Ще гасиш огъня ли? — промърмори Франк. — А как ще стане това?

— Ще видиш. Трябва да бъде изгасен, иначе куршумите на пазачите могат да ни улучат.

Сега всички бяха готови. Олд Шетърхенд изчака, докато индианецът отново хвърли дърво в огъня, с което пламъците изчезнаха за кратко време. В този миг ловецът скочи, озова се светкавично при пазача, стовари юмрука си в слепоочието му, хвърли го в огъня, претърколи го няколко пъти върху него и така го изгаси. Всичко протече толкова светкавично, че наоколо бе станало вече съвсем тъмно, преди другите пазачи да разберат какво точно се беше случило. Предупредителните им викове закъсняха твърде много, защото освободените пленници вече тичаха през гората към езерото.

Големия вълк току-що се беше отправил към своите воини. Край огъня бяха останали само другите трима вождове, които обсъждаха нещо. Изведнъж те чуха виковете на пазачите и веднага след това видяха, че към тях тичат освободените пленници. Няколко секунди по-късно бяха разоръжени и вързани. Белите грабнаха пушките си, които се намираха наблизо. Когато пазачите изскочиха между дърветата, съзряха вождовете да лежат на земята, притиснати от колената на няколко бели, които бяха вдигнали ножовете си над тях. Зад тази група се бяха изправили останалите, с пушки, готови за стрелба. Червенокожите отскочиха назад уплашено и нададоха гневни викове, които привлякоха бързо и другите. Те застанаха скрити зад дърветата. Белите бяха ярко осветени от огъня. Но нямаше никакво съмнение, че още при първия изстрел ножовете им щяха да пронижат сърцата на вождовете.

Олд Шетърхенд, който беше повалил най-възрастния от вождовете, го попита със заповеднически глас как се казва. Той отговори:

— Ако Кунпуй^[4] бъде освободен, той ще говори с вас!

— Ще те освободим тогава, когато се съгласиш с условията ни.

— Какво искате? Да ви освободим?

— Не, защото вече сами се освободихме. Ние искаме…

Тук той бе прекъснат. Когато връзваха вождовете, беше оставил карабината си на земята. В този момент той я вдигна. Отвъд при дърветата стоеше Големия вълк, който предвидливо се беше скрил зад едно дърво. Той видя пушката и извика ужасен:

— Омагьосаната пушка! Пак се е появила! Духовете са му я донесли по въздуха!

— Омагьосаната пушка! Омагьосаната пушка! — чуха се изплашените гласове на ямба-юта между дърветата.

Олд Шетърхенд се обърна отново към Огненото сърце:

— Искаме да ни оставите необезпокоявани да си отидем. Щом се разсъмне, ние тръгваме и ще вземем вас тримата като заложници. Щом се убедим, че не ни заплашва никаква опасност от ваша страна, ще ви освободим.

— Но това е голям позор за нас! — простена Огненото сърце. — Бяхте ни в ръцете, при изгрев слънце щяхме да забием коловете на мъчението, а сега ние сме пленниците, а вие ни поставяте условията!

— А ще се поправи ли положението ви, ако се откажете да изпълните нашите искания? Не забравяйте моята омагьосана пушка!

Това предупреждение се оказа особено резултатно, защото Огненото сърце попита:

— Накъде ще яздим? В каква местност отивате?

— От предпазливост бих могъл да те заблудя — отговори му Олд Шетърхенд, — но няма да го направя. Отиваме към Бук Маунтънс и после нагоре към Сребърното езеро. Ако видим, че се държите почтено, ще ви задържим само един ден. Сега ви давам четвърт час време да си помислите. Ако не се съгласите, преди да изтече даденият ви срок, пушките ни ще заговорят! Аз казах!

Огненото сърце наведе глава. Но ето че вниманието му бе привлечено от един приглушен глас откъм дърветата, който каза: „Май иве!“ Тези две думи означават: „Погледни насам!“ Бяха произнесени доста тихо и бе възможно да се отнасят до всеки от стоящите наоколо индианци; ето защо можеха да бъдат безразлични за белите. Въпреки това Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд и Винету погледнаха скришом в тази посока. Онова, което видяха, бе доста странно. Там стояха двама червенокожи и държаха помежду си за горните два края едно одеяло също като завеса. Те повдигаха и спускаха одеялото също като завеса. Зад тях се виждаше светлината на един от огньовете. Двамата индианци разговаряха с Огненото сърце.

Както е известно, индианците умеят да разговарят чрез мимики или други движения, които са твърде различни за отделните племена. През нощта си служат със стрели, към които завързват сухи снопчета трева. Запалват тревата и започват да изстрелват стрела подир стрела. През деня запалват огън и държат над него животинска кожа или одеяло, за да задържа дима. При отстраняване на кожата или одеялото нагоре се издига облак дим, който представлява някакъв сигнал. Това е един вид телеграф, подобен на нашия, защото паузите между отделните облачета имат също така определено значение, както и нашите точки и тирета. Но не бива да се мисли, че едно племе си служи постоянно с едни и същи знаци. Напротив, те биват от време на време променяни, за да бъде затруднен неприятелят в разгадаването на знаците колкото се може повече.

Веднага щом индианците започнаха да движат одеялото, Винету се премести няколко крачки настрани, така че застана точно зад Огненото сърце, за когото бяха предназначени сигналите. „Телеграфирането“ продължи може би около пет минути. През цялото време погледът на Огненото сърце не се отмести от двамата индианци. След като свършиха съобщението, те се изгубиха встрани, като едва ли можеха да помислят, че бяха наблюдавани от противниците си. Едва сега Огненото сърце забеляза, че Винету беше застанал зад него. Това събуди подозрението му и той се обърна. Винету обаче се престори, че цялото му внимание е погълнато от блестящата водна повърхност на езерото, осветена от лунните лъчи. Огненото сърце отново се успокои. Но Винету се приближи бавно до Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд. Тримата се отдръпнаха още няколко метра встрани и Олд Файерхенд попита тихо:

— Индианците говориха с вожда си. Успя ли моят червенокож брат да види и разбере думите им?

— Видях ги добре, но не можах да разбера всяка отделна дума — отговори Винету. — Въпреки това смисълът ми е ясен. Двамата индианци са млади вождове от племето сампиче-юта, чиито воини също са дошли тук. Съветват Огненото сърце спокойно да тръгне с нас. Щом като искаме да стигнем Сребърното езеро, ние ще трябва да прекосим най-напред Гранд Ривър и да навлезем в Тей-йуаф^[5]. Там лагерували сега много воини на племената таше-юта, капоте-юта, и виминуче-юта. Стекли са се в долината за похода срещу навахите и чакали пристигането на юта, които са се събрали тук. Ние сигурно ще се натъкнем на тези воини и те щели да освободят заложниците. Веднага щели да бъдат изпратени до тях няколко души и да ги уведомят. А за да не се изплъзнем в никакъв случай, тукашните юта щели да изоставят лагера щом тръгнем и щели да ни последват, така че да попаднем между двете групи!

— Behold! Този план не е лош. Какво ще каже моят червенокож брат?

— Винету е съгласен, че планът е добре измислен, но ние го знаем и ще направим каквото е необходимо.

— Но нали трябва да минем през Еленовата долина, ако не искаме да загубим четири дни заобикаляне.

— Няма да заобикаляме и въпреки това няма да попаднем в ръцете на юта. Попитай моя брат Шарли! Винету е бил заедно с него в Долината на елените. Там бяхме преследвани от голяма група елк-юта. Успяхме да им избягаме, защото открихме пътека в скалите, по която преди нас вероятно не бе минавал нито един човек.

— Добре, тръгваме по този път! А заложниците няма да освобождаваме, докато не оставим зад гърба си опасната Еленова долина.

Вече бе изминал уговореният четвърт час и Олд Шетърхенд попита Огненото сърце:

— Времето изтече. Какво реши вождът на юта?

— Преди да може да ти отговори — започна Кунпуй, — вождът трябва да знае колко надалеч ще ни мъкнете със себе си като заложници.

— Ще ни придружите до Долината на елените. Ако дотогава не ни се случи нищо, ще считаме, че сте удържали думата си, и ще ви освободим.

— Ще ни се закълнете ли в думите си чрез лулата на мира?

— Да, но само пред тебе. Това е достатъчно, понеже ти говориш и пушиш от името на всички останали.

— Тогава свали калюмета си и го запали!

— По-добре да взема твоя!

— Защо? Лулата ти не е ли като лулата на Кунпуй? Или от твоята излизат само облаците на лъжата?

— Моят калюмет говори винаги истината. Но Големия вълк постъпи нечестно, а и ти имаш същата вина, защото му даде воини, за да ни залови. Не, ще пушим само от твоя калюмет. Ако не си съгласен, ще приемем, че се каниш да ни излъжеш. Решавай бързо!

— Тогава развържи Кунпуй, за да може да напълни лулата!

— Не е необходимо. Ти си заложник и трябва да останеш вързан, докато те освободим в Долината на елените. Аз самият ще напълня калюмета ти и ще ти го подам.

Огненото сърце предпочете да не отговаря повече. Олд Шетърхенд свали лулата от врата му, натъпка я с тютюн и я запали. След това пусна дим нагоре, надолу и в четирите посоки на света и заяви с кратки думи, че ще изпълни даденото обещание, ако юта се откажат от враждебното си отношение към тях. Огненото сърце беше изправен на крака и обърнат последователно в четирите посоки. И той трябваше да пусне дим шест пъти и да потвърди обещанието си от свое име и от името на другите индианци.

После бяха докарани конете на белите и на заложниците. Беше започнало да се развиделява. Белите счетоха за уместно да ускорят тръгването си колкото се можеше повече. Вождовете бяха качени на конете и вързани за тях. След това от двете им страни застана по един бял. Ездачите се отправиха към страничния каньон, през който Хобъл Франк и Леля Дрол се бяха промъкнали в лагера. Червенокожите се държаха спокойно. Само мрачните погледи, с които изпратиха белите, издаваха обзелите ги чувства.