Карл Май
Съкровището в Сребърното езеро ^[0] (14)

14. Индианска битка

Никой не беше толкова горд от щастливия завършек на това приключение колкото Дрол и Хобъл Франк. Когато вече бяха напуснали лагера, Дрол каза:

— Ама че радост за старата ми душа! Как ли са се ядосвали индианците, че трябваше да ни оставят да си ходим! Нали, братовчеде?

— Разбира се — кимна Франк. — И заслугата е наша, защото без нас другите щяха да лежат все още оковани и вързани също като Прометей, който дълги години можел да яде само черен дроб от орел.

— Е, знаеш ли Франк, струва ми се, че те все пак и сами щяха да се измъкнат.

— И аз го допускам, но нямаше да им бъде никак леко. Не съм се възгордял, но все пак усещам някакво възвисяващо чувство. Когато след години се оттегля на почивка и ми дойде вдъхновение, ще напиша мемоарите си, както правят всички прочути хора.

Сега групата се движеше към мястото, където страничният каньон излизаше в главния. Завиха надясно, за да тръгнат по страничния каньон. Винету, който познаваше пътя най-добре, яздеше начело както обикновено. Зад него следваха ловците, рафтърите, а сред тях бяха заложниците; после идваше носилката на Елен Патерсън. Баща й яздеше до нея, а най-отзад следваха пак няколко рафтъри.

Елен се бе държала през цялото време извънредно храбро. За щастие индианците не се бяха отнесли така строго към нея, както към останалите пленници. Когато мъжете се освободиха от ремъците и се втурнаха към вождовете, и това малко същество, водено от баща си и стария Блентър, беше тичало с всички сили.

Тесният каньон водеше доста стръмно нагоре и след около един час ги изведе на откритата скална равнина, която, изглежда, бе оградена от тъмните масиви на Роки Маунтънс. Тук вече пришпориха конете и започнаха да се движат с най-голямата скорост, каквато им позволяваше носилката. По-късно бързата им езда беше прекъсната от една радостна за тях случка — забелязаха стадо антилопи, от които успяха да убият четири. Така се сдобиха с достатъчно месни запаси за целия ден.

Планините се приближаваха все повече. Изглеждаше, че платото достигаше до самото им подножие. Обаче съвсем не беше така, защото между платото и планините се намираше долината на Гранд Ривър. Към обед, когато лъчите на слънцето станаха толкова силни, че измъчваха и хора, и животни, ездачите стигнаха до едно тясно място на скалистото плато, което се спускаше надолу.

— Това е началото на каньон, който ще ни отведе до реката — обясни Винету, отправяйки се към падината.

Сякаш някой великан беше сложил огромното си ренде, за да изстърже в твърдата скала път, който се врязваше все по-дълбоко в нея. Отначало стените отляво и отдясно едва се забелязваха, после станаха колкото човешки бой, колкото висока сграда и продължаваха да се издигат мощно нагоре, докато най-накрая сякаш се сляха. Долу в каньона стана тъмно и студено. По стените му се процеждаше вода, която се събираше на дъното, и ожаднелите коне можеха да се напият. И странно — този каньон не правеше нито един завой. Скалите бяха проядени в съвършено права линия, така че дълго преди да стигнат края му, хората видяха пред себе си светла черта, която ставаше все по-широка. Там бе изходът на дълбокия каньон.

Когато ездачите го достигнаха, пред очите им се разкри завладяваща гледка. Намираха се в долината на Гранд Ривър. Тази долина беше широка може би половин английска миля, реката течеше по средата й, а от двете й страни се простираха тревисти площи, достигащи до отвесните стени на каньона. Долината бе разположена в посока север-юг, като че ли бе чертана с линеал, а двете стени на каньона тук бяха гладки, без никаква пукнатина или издатина.

Без нито една пукнатина? Не! Точно срещу ездачите, откъм десния бряг на реката се виждаше в стената доста тесен пролом, от който се изливаха водите на буен поток. Винету посочи натам и каза:

— Трябва да тръгнем срещу течението на потока. Ще ни изведе в Долината на елените.

— Но как ще преминем отсреща? — попита Патерсън, като мислеше за дъщеря си. — Реката не е буйна, но изглежда дълбока.

— Малко по-нагоре от устието на потока има брод, който е толкова плитък, че в това годишно време водите му няма да достигнат носилката. Нека моите братя ме последват!

Подкараха конете през тревната площ към брода. Той беше разположен така, че след като достигнеха отсрещния бряг, трябваше да прегазят и потока, за да се озоват на десния му бряг, който бе по-широк, а с това и по-удобен за изкачване от левия. Винету вкара коня си във водата и останалите го последваха. Вече близко до отсрещния бряг той спря внезапно коня и извика полугласно:

— Уф! По другия бряг са минавали конници.

Той посочи по протежението на брега. Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд подкараха конете си още няколко метра напред и също видяха следата. Тя беше широка и явно оставена от много ездачи. Тревата още не бе успяла да се изправи съвсем. Тримата излязоха на брега, скочиха на земята и разгледаха отпечатъците.

— Били са бледолики — заяви Винету.

— Да — съгласи се Олд Шетърхенд. — Индианците биха яздили един след друг и нямаше да оставят толкова широка и забележима диря. Мисля, че са били около двадесет души.

— Хмм — промърмори Олд Файерхенд, — струва ми се, че мога да отгатна, кои са хората пред нас: Червения Корнъл с бандата си.

— Хмм — обади се и Олд Шетърхенд, — не е изключено. Според изчисленията ми тези негодници може да са вече тук. А това би съвпаднало и с чутото от Кнокс и Хилтън. Но накъде са се отправили? Ето там надясно са завили, значи не са продължили по Гранд Ривър, а са тръгнали нагоре по потока към Долината на елените. Отиват право в ръцете на индианците юта. Сами са си подготвили тази участ. Нищо не можем да променим.

— Охо! — извика Олд Файерхенд. Тогава ще изгубим плана, скицата, която Корнъл е откраднал. Ако не намерим тази скица, може би никога няма да научим къде се намират съкровищата на Сребърното езеро.

— Да, но помисли каква преднина имат трамповете! И недей да забравяш, че и аз знам нещо за съкровището!

Олд Файерхенд се наведе, за да разгледа тревата още веднъж, след което каза разочаровано:

— Били са тук преди пет часа. Ще попаднат в ръцете на червенокожите още преди да сме изминали и половината път. Но какво ли става с вестоносците, които ямпа-юта се канеха да изпратят в долината? Те са тръгнали сигурно преди нас, обаче не видяхме никакви следи от тях.

— Тези хора навярно не яздят коне, а тичат — обясни Винету. Пътят е много по-къс пеша, защото мокасинът може да мине през такива места, където ездачът би си счупил врата. Нека моите братя не мислят повече за Корнъл, а за това, че трябва да заличим тези следи.

— Защо пък ще ги заличаваме?

— Знаем, че ямпа-юта ще ни последват. Трябва да ги накараме да помислят, че следата на Корнъл, която тук наблизо завива към Долината на елените, е нашата следа. Тогава те ще я последват, без да предположат, че сме им се измъкнали встрани. Ето защо не бива да забележат, че преди нас други конници са яздили по долината на реката. Нека моите бели братя заличат следата, докъдето се вижда оттук. Когато пристигнат юта, тревата ще бъде изправена, а само там, където сме минали ние, ще бъде изпотъпкана.

Този план беше отличен. Ловците се върнаха по следите на Корнъл на едно разстояние от около стотина метра, поръсиха тревата с вода и я изправиха, като тръгнаха бавно назад, влачейки след себе си одеялата. Останалото трябваше да свърши слънцето. Който минеше по-късно оттук, щеше да си помисли, че следите, завиващи в коритото на потока, са само следите от Олд Файерхенд и неговите спътници.

Пленените индианци наблюдаваха всичко мълчаливо. Изобщо откакто бяха тръгнали, никой от тях не беше обелил дума. Това, което виждаха сега, им се стори подозрително. Започнаха да схващат, че коварните им намерения са разкрити, и наведоха глави.

Тръгнаха по широката следа, оставена от Корнъл и неговите хора. Коритото на потока се изкачваше постепенно нагоре, лъкатушейки непрекъснато. Клисурата ставаше нагоре все по-широка и скоро се появиха храсти и дървета. Най-сетне тя се разклони в няколко странични проломи, откъдето се стичаха малки вадички, подхранващи потока, който извираше някъде наблизо. Винету тръгна нагоре по най-пълноводния от тези потоци, чиито пролом бе доста широк на около четвърт час път, а после внезапно образуваше тясна скална цепнатина, зад която потокът продължаваше да тече през зелена поляна. След като ездачите преминаха през тясната цепнатина, Винету спря и каза:

— Това място е чудесно за лагеруване. Конете ни са изморени и гладни, а и ние се нуждаем от кратка почивка. Нека моите братя слезнат от конете и изпекат антилопите!

— Но тогава индианците ще ни настигнат! — възрази Олд Файерхенд.

— Докато е светло няма да се приближат. А и нищо не биха могли да ни направят, защото, ако поставим само един човек на входа на теснината, той ще ги забележи още отдалеч и ще ни предупреди.

Съветът на апача бе последван. Поставиха стражи, вързаха пленниците за дърветата, пуснаха конете да пасат и скоро се разгоряха четири огъня, над които поставиха месото да се пече. Не след дълго можеха да ядат. Индианците също получиха своя дял. Дадоха им и вода.

Лордът бе в отлично настроение. Беше извадил бележника си, за да изчисли сумите, които дължеше на Бил и Чичото за различните приключения.

— Да се обзаложим ли? — попита той Хъмпи Бил.

— За какво?

— Че ви дължа вече над хиляда долара.

— Не се обзалагам.

— Страшно жалко! Щях да спечеля този облог.

— Радвам се. Впрочем днес ще трябва да нанесете още някоя и друга сума, сър, защото скоро пак ще се започва.

След това всички се приготвиха отново за тръгване. Продължиха нагоре през поляната по планинския склон, а после стигнаха до истински лабиринт от пропасти и каньони, които, идвайки от различни посоки, изглежда, се стремяха към една и съща точка. И тази точка беше входът на широка, пуста, изсечена в скалите клисура, из която можеше да се върви с часове, без да се види ни една тревичка. Скални отломъци от всякаква големина и форма бяха пръснати наоколо или натрупани един върху друг на огромни купчини. Човек добиваше впечатление, че тук в праисторическо време се е срутил някакъв огромен естествен тунел.

Сред тази каменна пустош беше извънредно трудно непрекъснато да се следят дирите на по-продължително разстояние. Само тук-там се забелязваха някои камъни, изместени от старите им места, или пък други, издраскани от конските копита; само тези белези показваха, че трамповете са минали оттук. Винету посочи с ръка пред себе си и каза:

— След около два часа тази каменна пустиня ще се спусне надолу и ще премине в голямата зелена Долина на елените. Но ние ще завием тук наляво. Нека Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд слязат от конете си, да ги оставят на някой да ги води и да вървят последни, за да могат да заличават малкото следи, които остават след нас. Така ямпа-юта няма да забележат, че сме се отклонили встрани!

Винету се насочи наляво между каменните блокове. Двамата ловци последваха съвета му и възседнаха конете си едва когато се бяха отдалечили достатъчно от пътя в старата посока. Апачът доказа, че има несравнима памет за местности. Изглежда, познаваше всеки камък, всяка скала, всеки наклон и всеки завой в този хаос от каменни късове, където бе минавал вече веднъж преди няколко години.

Изкачваха се нагоре, докато достигнаха малко пусто плато, по което се понесоха в галоп. Слънцето вече беше изчезнало зад планинските върхове, когато стигнаха края на платото. Апачът спря коня си, посочи напред и обясни:

— На петстотин крачки оттук скалите се спускат отвесно надолу тъй, както пада водната капка към земята; от другата страна скалите са също така отвесни. Но между тях се намира Долината на елените, където има хубава вода и голяма гора. Към нея е известен само един път, пътят, от който се отклонихме, и само един изход — откъдето започва пътят към Сребърното езеро. Но Олд Шетърхенд и Винету откриха и втори вход към долината. Винету ще ви го покаже.

Той се приближи до ръба на пропастта. Покрай него лежаха един до друг големи скални късове, наподобяващи защитна стена. Винету изчезна между два от тези отломъци и другите го последваха един подир друг.

Странно, но между тях можеше да се мине. Отдясно зееше пропастта, в която искаха да слязат. Но пътят водеше наляво в отвесната стена на скалния масив и беше толкова стръмен, че всички предпочетоха да слязат от конете и да ги водят за юздите. Огромният каменен колос, дълъг и широк няколко мили, се бе пропукал и пукнатината криволичеше по него от горе до долу. Падащи камъни я бяха запълнили с течение на времето така, че се беше образувала здрава основа, на която човек спокойно можеше да се довери.

Въпреки големия наклон на тази пътека, конете не можеха да се подхлъзнат в пропастта, защото тя не представляваше гладка скала, а беше покрита с натрошени камъни. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-тъмно ставаше наоколо. Олд Файерхенд беше качил Елен Патерсън на коня си, вървеше отстрани и я подкрепяше. На всички се стори, че спускането продължи часове; най-после наклонът свърши, пътят стана по-равен, а скалната пукнатина се разшири дотолкова, че образува нещо като голяма зала без покрив. Тук Винету се спря и каза:

— Вече сме почти в долината. Ще останем тук, докато тъмнината ни позволи да се промъкнем незабелязано покрай индианците юта. Отведете конете назад, където има вода, и затъкнете устата на пленниците, за да не вдигат шум!

Той взе няколко ловци със себе си, за да им покаже къде се намират. Отпред, където „залата“ отново се стесняваше, се виждаше изход; който беше толкова тесен, че през него едва можеха да минат един до друг двама души. Този проход водеше пак нагоре, но не стигаше много далече. След няколко завоя мъжете се озоваха пред естествена завеса от пълзящи растения. Винету ги отмести малко встрани и те видяха пред себе си стара гора от високи и дебели дървета с такива гъсти корони, че последната светлина на деня не можеше да проникне през тях.

Винету се промъкна напред, за да се огледа. Когато се върна, съобщи:

— Вдясно от нас, на север, горят много огньове под дърветата. Там лагеруват юта. В долната част на долината е тъмно. Ще се прокраднем през нея. Може би там изобщо няма индианци. Най-много да са поставили двама или трима души да пазят входа на Еленовата долина. Ще можем лесно да обезвредим тези постове и да напуснем безопасно долината, но при условие, че Червения Корнъл не се намира в нея. Трябва да разберем непременно какво е станало с него. Затова, щом стане още по-тъмно, Винету ще се промъкне към огньовете заедно с Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд, за да научи нещо.

След два часа тримата тръгнаха. Предпазливо закрачиха из гората. Нищо не се виждаше и нищо не се чуваше. Огньовете горяха доста надалеч. Бяха много. По техния брой можеше да се заключи, че тук лагеруваха много индианци. Тримата се промъкваха от дърво на дърво. Винету беше първи. Колкото повече наближаваха огньовете, толкова по-лесно изпълнима ставаше задачата им. Светлината от пламъците улесняваше различаването на предметите пред тях. Движеха се покрай дясната страна на долината. Огньовете се намираха към средата й. Може би червенокожите нямаха доверие на каменната стена. Скалните отломъци, забили се в земята, след като бяха изпочупили няколко дървета, доказваха, че много лесно може да се откърти и да падне някое парче от високата скална стена. Тримата мъже напредваха бързо. Вече се бяха изравнили с първите огньове. Вляво от тях гореше силен голям огън, който беше отделен малко настрана от останалите. Край него седяха петима вождове, които се разпознаваха по орловите пера, поставени в косите им.

Тъкмо в този миг един от тях се изправи. Беше хвърлил бойната си мантия. Горната оголена част на тялото, ръцете и лицето му бяха изписани с крещящо жълта боя.

— Таб-вагаре!^[1] — прошепна Винету. — Той е вождът на капоте-юта и притежава силата на мечка. Вижте тялото му! Какви едри и здрави мускули, какви широки гърди!

Таб-вагаре направи знак на един друг вожд, който също стана. Този индианец беше по-висок от другия и едва ли бе по-малко як.

— Това е Тсу-ин-кутс^[2] — обясни Олд Шетърхенд. — Получил е такова име, защото преди години е убил четири бизона само с четири стрели.

Двамата вождове размениха няколко думи помежду си и се отдалечиха от огъня. Може би искаха да отидат при постовете. Те заобиколиха другите огньове и така се приближиха значително към отвесната стена на скалите.

— Ах! — обади се Олд Файерхенд. — Ще минат близо покрай нас. Какво ще кажеш, мистър Шетърхенд, да ги пипнем ли?

— Да ги хванем живи?

— Разбира се!

— Би било хубав номер! Лягай бързо на земята! Заеми се с първия, а аз с втория!

Двамата юта се приближаваха. Вървяха един след друг. Изведнъж иззад тях изскочиха две фигури. Два силни юмручни удара — и двамата се строполиха на земята.

— Добра работа! — прошепна Олд Файерхенд. — Хванахме ги. А сега бързо да ги отнесем в нашето скривалище!

Всеки от двамата взе по един от индианците на гръб. Винету остана да ги чака, а те се отправиха към скривалището в скалите. Там оставиха новите пленници, които веднага бяха вързани, и се върнаха при Винету. Апачът чакаше на същото място. Сега не беше толкова необходимо да подслушват останалите трима вождове, ала трябваше да издирят мястото, където се намираше Червения Корнъл с бандата си. За тази цел се налагаше да пребродят цялата долина. Тримата смели мъже продължиха да вървят покрай високите скали, като оставиха огньовете от лявата си страна.

Наляво имаха добра видимост, но пред тях беше съвсем тъмно. Трябваше да бъдат внимателни. Там, където окото беше безпомощно, бяха принудени да се придвижват пипнешком. Винету се промъкваше първи, както ставаше обикновено в такива случаи. Изведнъж той се спря и издаде едно твърде силно и неспокойно „уф!“. Другите двама също спряха и се ослушаха напрегнато. След като всичко наоколо остана спокойно, Олд Файерхенд попита тихо:

— Какво има?

— Човек — отвърна апачът.

— Къде?

— Тук пред мен, в ръцете ми.

— Дръж го здраво! Не му позволявай да вика!

— Той не може да вика, защото е мъртъв.

— Удуши ли го?

— Беше вече умрял. Вързан е на кола на мъчението.

— Боже милостиви! На кола на мъчението.

— Да. Скалпът му е взет. Цялото му тяло е в рани. Вече е изстинал, ръцете ми са целите в кръв.

— Тогава белите са вече мъртви, а тук е мястото, където са ги измъчвали. Нека потърсим!

Започнаха да търсят пипнешком наоколо и след около десет минути намериха двадесетина трупа, които бяха вързани за дървета и колове.

— Твърде късно! — обади се Олд Шетърхенд тихо. — Обикновено червенокожите изчакват с измъчването на пленниците си поне до следващия ден. Но в този случай са избързали.

— А планът, скицата — възкликна Олд Файерхенд. — Загубена е вече!

— Още не е. Разполагаме с пленените вождове. Може би ще ни се удаде да ги разменим срещу скицата.

— Ако все още се намира тук и ако не е унищожена.

— Унищожена? Едва ли. Индианците са се научили вече да ценят стойността на такива хартии. Впрочем сетих се защо трамповете са били убити тъй бързо.

— Защо?

— За да има място за нас. Нашето пристигане им е било съобщено. Следователно ни очакват утре рано сутринта, а ако не се появим дотогава, сигурно ще изпратят разузнавачи да ни търсят.

— Пратениците, които са тръгнали, за да съобщят за идването ни, са несъмнено вече тук, но ямпа-юта още не са се появили — каза Винету.

— Не, няма ги още. Сигурно са изминали часове, преди да са се решили да се покажат на мястото, където лагерувахме, а пък после — да навлязат в теснината. Може би ще пристигнат едва рано сутринта, тъй като последната част от пътя е много трудна и през нощта не биха… слушайте. Ама наистина, идват, те са тук!

По-нагоре от мястото, където бяха застанали тримата, изведнъж се разнесоха силни радостни викове, на които отдолу отговориха веднага други гласове. Ямпа-юта идваха въпреки тъмнината и въпреки лошия път. От огньовете бяха измъкнати главни, с които лагеруващите индианци се затичаха да посрещнат новодошлите. Гората се освети и оживи така, че тримата се намериха в голяма опасност — можеха да бъдат забелязани всеки момент.

— Трябва да се махаме — прошепна Олд Файерхенд, — но в каква посока? И пред нас, и зад нас е пълно с хора.

— На дърветата! — посъветва Олд Шетърхенд. — В гъстите клони можем да изчакаме, докато премине вълнението им.

— Добре, да се качваме! Ах, Винету е вече горе!

Да, апачът не си беше губил времето с питане. Беше се метнал на долните клони и се беше скрил в короната на дървото. Двамата ловци последваха примера му, като се покатериха на съседните дървета.

При светлината на факлите и огньовете можеха да наблюдават идването на ямпа-юта. Щом новодошлите разбраха, че тук са били измъчвани и убити над двадесет души бели, помислиха, че са преследваните от тях хора, и поискаха да ги видят. Индианците се приближиха с няколко главни, за да им ги покажат и сега пред очите на скритите в листака се разкри гледка, която беше двойно по-ужасна при несигурната и трептяща светлина на главните.

Ямпа-юта разбраха, че тези трупове не са на търсените от тях хора. Всички започнаха да приказват един през друг. В този момент откъм долната част на долината проехтя проточен вик, един вик, който никога не може да бъде забравен, щом си го чул вече веднъж — предсмъртният вик на човек.

— Уф! — извика уплашено един от стоящите под дърветата вождове. — Какво беше това? Там са Жълтото слънце и Четирите бизона!

Разнесе се още един подобен вик и след това изтрещяха няколко изстрела.

— Навахите, навахите — извика един от вождовете. — Винету, Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд са ги довели, за да си отмъстят. Напред, воини, нахвърлете се върху кучетата! Унищожете ги! Оставете конете и се бийте между дърветата!

Няколко секунди изминаха в хаотично тичане насам-натам. Всеки търсеше оръжията си. В огньовете бяха нахвърляни дърва, за да има достатъчно светлина за битката. Разнасяха се викове и крясъци. В гората отекваше многократно бойният вик на индианците. Трясъкът на изстрелите се приближаваше все повече. Тъмни силуети пробягваха от едно дърво към друго и дулата на пушките им бълваха пламъчета.

Юта отговаряха на стрелбата; отначало стреляха поединично и безразборно, но после образуваха отделни групи, които можеха да окажат сериозна съпротива. Нямаше едно общо полесражение, а около всеки огън се разгоряха отделни схватки.

Да, наистина нападаха навахите. Бяха се опитали да изненадат юта, но не успяха да обезвредят безшумно постовете при изхода на долината. Техните предсмъртни викове предупредиха неприятелите им и сега трябваше да се бият гърди срещу гърди с тях; изходът от битката щеше да се реши от храбростта и броя на участвуващите в нея.

Оказа се, че индианците юта превъзхождат навахите по численост. Освен това познаваха местността по-добре от неприятелите си и ето защо постепенно навахите бяха изтласкани, въпреки че се биеха изключително храбро. Схватките се водеха с огнестрелно оръжие, ножове и томахоки. За тримата скрити зрители битката на живот и смърт между двете индиански племена беше изключително вълнуваща гледка. На една страна се биеха двама, надавайки страхотни викове; на друга страна пък неколцина се избиваха в сатанинско мълчание. Където някой паднеше, противникът му веднага скачаше върху него, за да му вземе скалпа и да загуби може би в следващия миг своя собствен скалп.

От тримата вождове, които бяха седели край огъня, двама се биеха ожесточено заедно с воините си, за да ги въодушевяват с личния си пример. Третият се беше облегнал на едно дърво близо до огъня, следеше внимателно развоя на битката и високо крещеше заповедите си наляво и надясно. Той бе пълководецът, който държеше в ръцете си всички нишки на отбраната. Дори и когато навахите бяха отблъснати далеч назад, той не напусна мястото си.

Битката се отдалечаваше все повече и повече. Вече беше време за тримата неволни свидетели да се погрижат за сигурността си. Пътят им към скривалището бе свободен. Слязоха от дърветата. Вождът все още продължаваше да стои на същото място. Шумът от битката се чуваше доста надалеч.

— А сега обратно! — каза Винету. — По-късно ще бъдат запалени огньовете на победата и тогава ще бъде късно за нас.

— Няма ли да пипнем и този вожд? — попита Олд Шетърхенд.

— Да. — отвърна Олд Файерхенд шепнешком. — Аз ще…

Той млъкна учудено. Из тъмнината изскочи като светкавица дребно, слабовато и накуцващо човече, замахна с пушката си и повали вожда на земята с добре прицелен удар на приклада. После хвана индианеца и го повлече назад в тъмнината. Същевременно от устата му се чуха не много високо казаните, но съвсем разбираеми думи:

— Каквото могат Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд, туй можем и разбираме най-често и ние саксонците!

— Хобъл Франк! — не скри учудването си Олд Файерхенд. — Това човече е полудяло. Трябва бързо да го последваме, за да не направи някоя глупост.

— Съвсем не е полудял! — отвърна Олд Шетърхенд. — Вярно, той е забавен дребосък но е смелчага и съвсем не е лекомислен. Учил съм го на много неща и мога да кажа, че просто му се радвам.

Затичаха се след Франк и изчезнаха в тъмнината. Почти бяха достигнали входа на скривалището си, когато чуха точно пред себе си изстрел. Веднага след това се разнесе смехът на Франк:

— Глупако, та внимавай къде се целиш! Ако искаш да ме улучиш, не бива да стреляш в луната! Ето каквото ти се полага и лека нощ!

Последва тъп удар, а после настана тишина. Тримата продължиха да вървят напред и се натъкнаха на Франк:

— Назад — заповяда той. — Тук се стреля!

— Стой, не стреляй! — предупреди го Олд Шетърхенд. — Ние сме!

— А, Олд Шетърхенд! — заговори Франк на родния си диалект. — Благодари на бога, че си отвори устата! Ако не те бях познал по гласа, честна дума, щях да те направя на решето.

— Защо си напуснал скривалището? — попита Олд Шетърхенд.

— Само грижата ми за вас ме накара да навлека ризницата си. Едва бяхте тръгнали, и се раздадоха такива крясъци, сякаш враговете на тевтонците се бяха врязали в редиците им. После дочух стрелбата и започнах да бера страх заради вас. Ето защо грабнах пушката си и се измъкнах, без другите да забележат нещо в това абсолютно затъмнение. Наляво се стреляше. Вие се бяхте отправили надясно; натам тръгнах и аз. И там край едно дърво стоеше вождът като истукан. Това ме ядоса и аз го цапардосах вертикално, след което той падна на земята хоризонтално. Реших да го занеса на сигурно място и го повлякох. Но по едно време ми дотежа и седнах за малко върху неговия корпус юрис да си почина. Тогава отнякъде се промъкна някакъв червенокож четник и се прицели с пушката в мене. Избих я встрани и куршумът й отлетя към Млечния път. С помощта на моя приклад го положих редом до вожда. А сега какво ще правим с тези момчета? Не мога да ги мъкна сам.

— Ще ти помогнем. Да се махаме бързо оттук! Стрелбата вече престана и трябва да се очаква завръщането на юта.

Двамата индианци, изпаднали в безсъзнание, бяха отнесени в скривалището, където ги вързаха и им запушиха устата като на останалите.

Да, воините на юта се върнаха, и то като победители. Запалиха много огньове, взеха главни и започнаха да претърсват гората за убити и ранени. Навахите бяха взели със себе си своите, както повелява индианският обичай. При всеки намерен убит юта надаваха печални и ядни викове. Труповете бяха събрани на едно място, за да бъдат погребани с почести. Забелязаха липсата на тримата вождове и предположиха че са пленени от навахите. При това откритие гората отново прокънтя от гневните викове на воините. Двамата останали вождове събраха около себе си по-изтъкнатите воини и започнаха съвещание, по време на което се произнесоха високо гневни речи.

Това наведе Винету на мисълта да се промъкне отново в долината, където може би щеше да разбере какво решение ще вземат юта. Задачата му не беше толкова трудна. Червенокожите бяха убедени, че са сами, и считаха всяка предпазливост за излишна. Отблъснатите навахи положително нямаше да се върнат, а и дори да станеше това, долу при изхода на долината имаше постове. Но никой от тях нямаше и най-малката представа, че вътре в самата долина се намираха много по-опасни противници от навахите. Така Винету успя да чуе всичко, което юта се канеха да предприемат.

Още през нощта искаха да погребат убитите. Оплакването и траурните песни бяха отложени за по-късно. Сега най-важното бе да освободят пленените вождове. Беше дори още по-важно от изчакването на Винету и белите му спътници, тъй като те бяха тръгнали към Сребърното езеро и бездруго сигурно щяха да попаднат в ръцете на юта. Затова сега юта искаха да извършат всички необходими приготовления, за да могат да започнат преследването на навахите още в ранни зори.

Винету започна да се оттегля бавно и предпазливо. Недалече от скривалището забеляза няколко коня. По време на битката тези животни се бяха подплашили и отделили от другите коне. Апачът се сети, че ще трябва да вземат със себе си новите пленници — тримата вождове и воина. Тези коне можеха да им послужат. Нуждаеха се от четири коня. Наблизо нямаше жива душа. Конете не се подплашиха при появяването му, защото беше индианец. Той хвана един от тях за оглавника и го поведе към скривалището. Олд Файерхенд стоеше скрит зад завесата от пълзящи растения. Той пое животното. По този начин бяха докарани още три коня. Наистина те се разпръхтяха за известно време, но скоро Винету ги успокои. След това апачът заличи грижливо всички следи, които водеха към скривалището им.

Вътре в скривалището никой не скучаеше. Имаше толкова много за разказване и слушане. Хобъл Франк беше седнал до своя приятел и братовчед. По-рано той не се отделяше от Дебелия Джими и въпреки всички спорове с него бяха винаги едно сърце и една душа. Но след като намери братовчеда си от Алтенбург, нещата се промениха. Дрол никога не искаше да се покаже по-начетен и го оставяше да си приказва, без да го поправя. А това привърза братовчеда му с още по-голяма сила към него.

Понеже за следващия ден се предвиждаха нови изморителни преживявания, определиха постовете чрез хвърляне на жребий, а останалите се опитаха да заспят, нещо, което естествено дълго не им се удаваше. Заспаха едва след полунощ, а още в ранни зори трябваше да стават, защото и без това не можеше да се спи при шума, вдиган от индианците при тръгването им. Скоро в долината не остана нито един юта. Вече можеха да напуснат скривалището си.

Най-напред за по-голяма сигурност оставиха постове при входа и изхода на долината, след което тя беше най-обстойно претърсена. Намериха един масов гроб, направен просто от каменна грамада, която беше издигната върху труповете. Намериха и няколко мъртви коня, убити от заблудени куршуми. Пътят към Сребърното езеро водеше (ако искаха да избягнат среща с юта) през пусти неплодородни местности. Щеше да им бъде много трудно да си намират храна. Убитите коне им бяха в този случай добре дошли. Уестманът не е много капризен. Той утолява глада си и с конско месо, ако няма друго. Често когато гостува на някои индианци, му сервират и печено месо от угоено куче. И така, избраха най-хубавите парчета месо от конете, нарязаха ги и запалиха няколко огъня, на които всеки можеше да изпече своя дял, за да трае по-дълго време.

След оттеглянето на юта устата на пленниците бяха освободени от кърпите. Но когато поискаха да бъдат пуснати, им обясниха накратко, че намеренията им са разгадани още в Гората на водата, където бе забелязано съобщението с огнените сигнали; затова засега им отказаха да ги освободят. После пленниците вече не пророниха нито дума.

Сега трябваше преди всичко да огледат труповете на убитите бели. Те бяха умрели при големи мъки. Мъжете, които ги бяха наобиколили, бяха видели и преживели много неща. Но въпреки това ги побиха тръпки от ужас, когато видяха телата на мъртъвците, покрити с многобройни рани. Трамповете бяха пожънали, каквото бяха посяли. Най-лоша се оказа участта на Корнъл. Висеше завързан за кола надолу с главата напълно гол, също като всички негови съучастници. Червенокожите си бяха поделили дрехите им помежду си. Откраднатата от Корнъл скица на съкровището беше изчезнала. Ако не успееха да я получат обратно от юта, трябваше да разчитат само на онова, което знаеше Олд Шетърхенд за мястото, където лежаха скрити легендарните съкровища, освен ако двете Мечки случайно не пожелаеха да разкрият тайната на Сребърното езеро.

Свалиха мъртъвците от коловете на мъчението, положиха ги един до друг и ги затрупаха с камъни. После, водени от Винету, всички се отправиха към Сребърното езеро по таен и заобиколен път.