Карл Май
Съкровището в Сребърното езеро ^[0] (3)

3. Нощни схватки

На високия бряг на река Блек Беър гореше голям огън. Луната грееше на небето, но светлината й не успяваше да проникне между гъстите върхари на дърветата. Ако нямаше огън, наоколо щеше да цари непрогледна тъма. Пламъците осветяваха един блокхаус^[1], построен не както обикновено от хоризонтални, наредени един над друг дървесни стволове, а малко по-особено. Бяха използвани четири растящи дървета, които образуваха правилен четириъгълник; върховете им бяха отрязани и дънерите им представляваха четирите ъгли на къщата. На горните им краища бяха поставени напреко гредите, носещи покрива. Този покрив, а също така и четирите стени бяха направени от онези дъски, наречени Clap-boards^[2], които се изсичат от суровите стволове на кипариса или червения дъб, но само от стъблото под клоните, за да бъдат избегнати чеповете. В предната стена бяха оставени три отвора — един по-голям, служещ за врата, и два по-малки от двете страни на големия за прозорци. Именно пред тази къща гореше споменатият огън, около който седяха двадесетина силуета, по чиято подивяла външност си личеше, че от дълго време не са влизали в допир с цивилизацията. Дрехите им бяха изпокъсани, лицата им бяха не само загорели от слънцето, а и с кожа, която бе направо напукана и избелена от вятъра, дъжда, студа и жегата. Освен ножове, друго оръжие не се виждаше, изглежда, бе оставено в блокхауса.

Над огъня, окачен на дебел клон, висеше голям железен котел, в който вряха огромни късове месо. До огъня се намираха две издълбани тикви с огромни размери, пълни с медовина. Щом някой ожаднееше, просто грабваше пълна чаша медовина или пък горещ бульон от котела. Водеше се оживен разговор. Изобщо изглеждаше, че тези хора се чувствуваха в пълна безопасност, защото никой не си даваше труд да говори тихо. Освен това, ако допуснеха, че наблизо може да има някакъв враг, те щяха да запалят и поддържат огъня си по индиански маниер, така че да образува малък пламък, който не може да се вижда отдалече. На стената на къщата бяха облегнати брадви, секири, големи триони и други инструменти, издаващи, че това е група от рафтъри, дървари и салджии.

Рафтърите са особен вид на американските пионери^[3]. Тяхното място е някъде между фермерите и траперите. Докато фермерите са във всяко едно отношение по-близо до цивилизацията и водят заседнал живот, то траперът, ловецът, който лови животните с примки и капани, води почти скитнически живот, също като индианеца. И рафтърът не се задържа на едно място и води свободен, почти независим живот. Преминава свободно от един щат в друг и от една държава в друга. Не обича да се среща с хора и да посещава домовете им, защото занаятът му всъщност е незаконен. Земята, на която той сече дърва, не е негова собственост. Съвсем рядко се сеща и да попита кому принадлежи тази земя. Щом открие подходяща за сеч гора и някъде наблизо удобна река за спускане на салове, той се залавя за работа, без да го интересува къде се намира тази месност, дали принадлежи на Конгреса, или е частна собственост. Отсича дърветата, отрязва клоните и обработва стволовете, като си избира, разбира се, най-хубавите дървета, после ги свързва на салове и ги пуска надолу по реката, за да продаде някъде добития материал.

Рафтърът не е много желан гост. Вярно е, че гъстите гори създават затруднения на някои нови преселници, които с удоволствие биха видели горите си разчистени, но рафтърът не разчиства. Той обира, както вече споменахме, най-хубавите дървета, отрязва короните им и ги захвърля наоколо. Под и около тези корони от тези дървета избуяват нови фиданки, които се оплитат с диви лози и други пълзящи растения и образуват такава плътна маса, срещу която брадвата, а често дори и огънят са почти безпомощни.

Въпреки това почти никой не закача рафтърите, защото те са силни и смели мъже и никой не рискува да се разправя с тях из пустите райони, далеч от всякаква помощ. Разбира се, рафтърът, не може да работи сам, а винаги се събират неколцина души — четири, осем или десет. Понякога образуват и по-големи групи и тогава се чувстват съвсем сигурни, защото никой фермер няма да започне разправия с такъв брой хора, способни да рискуват живота си само и само да се сдобият с някое хубаво дърво.

Наистина животът, който водят те, е изпълнен с лишения и се състои само в тежка и напрегната работа, но пък в крайна сметка не печелят лошо. На рафтъра му падат хубави пари, защото материалът му е безплатен. Докато другите работят, един или неколцина (това зависи от големината на групата) се грижат за прехраната им. Те са ловци, които по цял ден, а често и нощем бродят наоколо, за да „направят месо“. В местности, богати на дивеч, това не е никак трудно. Но ако дивечът е малко, на ловците им се отваря голяма работа; тогава на ловеца не му остава свободно време да търси мед и други деликатеси, а рафтърите са принудени да ядат и такова месо, което обикновено се изхвърля от ловците и траперите — те ядат и вътрешностите на животните.

Но рафтърите, работещи край Блек Беър, изглежда, не страдаха от липса на месо, което ни доказваше пълният котел. Ето защо всички бяха в добро настроение и след тежката работа през деня сега се пускаха какви ли не шеги. Разказваха се различни весели и интересни преживявания.

— Ако можехте да видите едного, когото срещнах веднъж във форт Ниобрара… — обади се възрастен мъжага с посивяла брада — беше истински мъж, и въпреки това му викаха „Леля“.

— Да не би да е Леля Дрол? — обади се друг.

— Да, тъкмо той и никой друг. И ти ли си го виждал?

— Да, веднъж. Беше в Демойн, в странноприемницата, където появяването му привлече вниманието на хората и всички започнаха да му се подиграват. Между тях имаше един, който просто не го остави на мира, докато Дрол не го сграбчи за колана и не го изхвърли навън през прозореца. Оня не се върна повече.

— Лелята е способна на подобно нещо. Дрол обича шегата и няма нищо против да му се посмеят, но не бива да се преминава една определена граница, защото тогава той си показва зъбите. Впрочем аз бих пребил всеки, който се осмели да го обиди сериозно.

— Ти ли, Блентър? Защо?

— Защото веднъж ми спаси живота. Двамата заедно бяхме пленени от сиусите. Повярвайте ми, без неговата помощ сигурно още тогава щяха да ме изпратят във Вечните ловни полета. Аз не съм човек, който би се уплашил от неколцина индианци, нито пък започвам да хленча, когато ми върви наопаки, ала тогава бях изгубил вече всяка надежда и наистина не виждах никакъв начин за спасение. Но този Дрол е безподобен хитрец, така метна червенокожите, че свят им се зави. Изобщо не видяха как избягахме.

— Е, какво направи? Как стана? Разказвай, разказвай!

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да си премълча. Не е никакво удоволствие да разказваш някаква случка, в която собствената ти роля не е особено завидна. Достатъчно е да ти кажа, че ако сега седя тук между вас и си хапвам от тази вкусна сърна, единствената заслуга е на Леля Дрол.

— Значи сигурно здравата си бил загазил. Защото старият Блентър Мисуриеца е известен като уестман, който винаги ще намери вратата на изхода, стига изобщо да я има.

— Но тогава не можах да я намеря. Още малко и щяха да ме вържат на кола на мъчението.

— Наистина ли? Лоша работа! А този кол на мъчението е сатанинско изобретение! Щом се сетя за тази дума, и намразвам червенокожите двойно повече.

— Значи изобщо не знаеш какво вършиш и какво приказваш. Който мрази индианците, той просто съди зле за тях, въобще не е размислил какво е трябвало да понесат и изтърпят червенокожите. Ако сега се зададе някой от някъде и поиска да ни изгони оттук, ти какво би сторил?

— Ще се защищавам, та ако ще и да загубя живота си.

— А това място твоя собственост ли е?

— Нямам никаква представа чие е, знам само че не съм го плащал.

— Е, на червенокожите е принадлежала цялата тази страна. Ние сме им я отнели и когато те се защищават, за което имат много по-голямо право от тебе, ти започваш да ги съдиш, така ли?

— Хмм! Туй дето го казваш, е вярно, но червенокожите трябва да се махнат, да измрат и това им е предопределено.

— Да, те измират, защото ги избиваме. Казват, че не били способни да приемат културата и затова трябвало да изчезнат. Но културата не можеш да я изстреляш като куршум от дулото на пушката си, за нея е необходимо време, много време. Не разбирам съвсем от тия работи, но ми се струва, че са необходими векове. А нима някой дава време на червенокожите? Може ли да изпратиш едно шестгодишно момче на училище и да започнеш да го биеш по главата, ако след четвърт час не е станало професор? А ние постъпваме точно така с индианците. Не искам да ги защищавам, защото нямам никаква полза от това, но ще ви кажа, че между тях съм видял не по-малко добри хора, отколкото сред белите, а дори и много повече. По чия вина изгубих моя хубав дом и семейство, та трябва да се скитам остарял и посивял из Дивия запад? По вина на червенокожите или по вина на белите?

— Откъде да знам. Никога не си ни разказвал.

— Не съм ви разказвал, защото истинският мъж по-скоро погребва тези неща дълбоко в себе си, отколкото да приказва за тях. Останал е само един-единствен, последният, който ми избяга, но тъкмо той беше предводителят им, най-лошият, най-долният!

Старият човек произнесе тези думи бавно, скърцайки със зъби, и като че ли искаше на всяка от тях да придаде особена тежест. Това привлече още повече вниманието на другите, те се скупчиха по-близо до него и го загледаха очаквателно, но без да проронват нито дума. Той втренчи поглед в огъня, ритна с крак няколко пъти горящите главни и продължи, сякаш говореше сам на себе си:

— Аз не ги застрелях, нито пък ги убих с нож, а ги бих до смърт, всеки по реда му. Трябваше да ги залавям живи, за да могат да умрат точно от същата смърт, от която умря семейството ми, моята жена и двамата ми сина. Бяха шестима, петима от тях успях да очистя за кратко време, но шестият избяга. Последвах го през всички щати, докато най-сетне успя да скрие следите си. След това не можах никога вече да науча нещо за него. Но сигурно е още жив, защото беше по-млад от мене, много по-млад, и ми се струва, че старите ми очи ще го видят още веднъж, преди да ги склопя завинаги.

Настъпи дълбока тишина. Всички чувствуваха, че в случая става дума за нещо съвсем необикновено. Едва след извесно време един от рафтърите се осмели да попита:

— Блентър, кой беше този човек?

Старият се стресна от размислите си:

— Кой беше ли? Не бе индианец, а бял, едно чудовище, каквото няма сред червенокожите. Да, момчета, ще ви кажа дори, че той бе такъв, каквито сме ние, беше рафтър.

— Как? Рафтъри ли избиха семейството ти?

— Да, рафтъри! Нямате никакво основание да се гордеете с професията си и да си въобразявате, че сте по-добри хора от червенокожите. Ей тъй, както си седим тука, всички сме крадци и мошеници.

Разбира се, че това твърдение срещна оживени възражения. Но Блентър продължи несмутимо:

— Реката, край която седим, гората, която сечем и продаваме, не са наша собственост. Посягаме на онова, което принадлежи на държавата или е частна собственост. Ще застрелям всеки дори и законния собственик, ако се опита да ни изгони оттука. Това не е ли кражба? Не е ли нещо повече — не е ли грабеж?

Той се огледа наоколо и тъй като никой не се обади, продължи:

— И точно с такива разбойници си имах тогава работа. Идвах откъм Мисури, а в джоба ми се намираше напълно редовен документ за извършена покупка. С мен бяха жена ми и синовете ми. Имахме добитък, няколко коня, свине и една голяма кола, пълна с покъщнина, понеже бях горе-долу заможен. Наблизо нямаше други заселници, но и ние не се нуждаехме от никого, защото нашите осем ръце бяха достатъчно здрави и работливи. За кратко време си построихме блокхаус. Изкоренихме, и изгорихме известна част от гората, за да имаме няколко ниви, които засяхме. Ала един хубав ден ми изчезна една крава: тръгнах да я търся из гората. Изведнъж чух удари от брадва и се отправих в тази посока. Заварих шест рафтъра, които сечаха моите дървета. При тях лежеше кравата, бяха я застреляли, за да я изядат. Мешърс, какво бихте направили на мое място, а?

— Щях да ги застрелям като кучета! — извика един рафтър. — И то с пълно право. Според законите на Запада всеки крадец на коне или говеда се наказва със смърт.

— Вярно е, но аз все пак не постъпих така. Държах се дружелюбно с тези хора и поисках само да напуснат земите ми и да ми заплатят кравата. Изсмяха ми се. А на другия ден отново ми изчезна една крава. Рафтърите я бяха отвели. Когато пак отидох при тях, те я бяха разсекли на парчета и бяха окачили месото да съхне, за да приготвят пемикан^[4]. Заплаших ги, че ще си потърся правата, и поисках да ми заплатят щетите. Един от тях, който, изглежда, беше предводителят им, вдигна пушката си срещу мене. Успях да стрелям и да я счупя в ръцете му. Нямах намерение да го ранявам и се бях прицелил само в пушката му. След това побързах да се върна и да доведа синовете си. Ние тримата изобщо не се страхувахме от тези шест човека, но когато се върнахме, бяха изчезнали. Разбира се, сега трябваше да бъдем предпазливи и през следващите няколко дни излизахме само в непосредствена близост до блокхауса. На четвъртото утро нашите припаси се свършиха и аз излязох с един от синовете си, за да си набавим месо. Естествено че бяхме много предпазливи, но от рафтърите нямаше и следа. Докато се промъквахме из гората бавно и безмълвно, изведнъж видях на около двадесет крачки от мен водача на рафтърите, застанал зад едно дърво. Не ме беше забелязал, но бе видял сина ми, вдигна пушката си и се прицели в него. Никога не съм изпитвал желание да убия някое човешко същество без нужда и ето защо с няколко бързи скока се озовах при него, изтръгнах пушката от ръцете му, измъкнах светкавично ножа и пистолета от пояса му, след което го ударих в лицето и той падна на земята. Но не загуби присъствие на духа нито за миг, веднага скочи на крака и изчезна, преди да успея да посегна към него. Просто в този момент той бе действал по-бързо и от мен.

— По дяволите! После тази твоя глупост ти е струвала скъпо! — извика някой. — Ясно е, че по-късно човекът си е отмъстил за удара.

— Да, отмъсти си — кимна старият и стана, за да направи няколко крачки насам-натам. Спомените го бяха развълнували. След малко отново седна и продължи: — Имахме късмет и направихме добър лов. Когато се върнахме, аз отидох най-напред зад къщата, за да оставя там дивеча. Стори ми се, че чух уплашения вик на сина ми, но за съжаление не му обърнах особено внимание. Когато влязох в стаята, видях моите хора на пода, вързани и със запушени уста, а в същото време и аз бях сграбчен и съборен на земята. През време на нашето отсъствие рафтърите бяха дошли във фермата ни, завързали жена ми и сина ми и зачакали само нашето завръщане. И когато по-големият ми син влязъл в стаята преди мене, те се нахвърлили отгоре му така бързо, че той успял само да извика слабо, за което вече споменах. И мене ме сполетя същата участ. Бях толкова изненадан и всичко стана тъй бързо, че се видях вързан, преди да успея да помисля за съпротива, след това натъпкаха и в моята уста някакъв парцал, за да не мога да викам. Онова, което последва, едва ли може да се опише с думи. Бяхме съдени: понеже бях стрелял в пушката на водача им, ме обвиниха в престъпление, заслужаващо смърт. Впрочем тези негодници нападнаха моето бренди и междувременно така се натряскаха, че в тях не остана нищо човешко. Решиха да ни убият. Като специално наказание за удара, който водачът им беше получил от мене, той поиска да бъдем бити и ние, тоест да бъдем убити чрез бой. Двамина се съгласиха с него, трима бяха против, но той успя да се наложи. Изкараха ни навън край оградата. Най-напред беше ред на жена ми. Вързаха я здраво и я биха с тояги. По едно време у едного от тях се събуди, изглежда, някакво чувство на състрадание и той я застреля в главата. Но синовете ми си изпатиха по-лошо от нея, те бяха буквално убити с тояги. А аз лежах наблизо и бях принуден да гледам всичко, защото бях оставен последен. Хора, хора, казвам ви, че онзи четвърт час ми се стори цяла вечност. Бях просто полудял, а не можех да се помръдна. Най-сетне дойде и моят ред. Изправиха ме и ме вързаха за оградата. Не чувствувах ударите, които получавах. Душата ми се намираше в такова състояние, в което телесните болки й бяха безразлични. Само си спомням, че изведнъж откъм царевичната нива се разнесе вик, но понеже рафтърите не му се подчиниха веднага, се чу и изстрел. След това съм изпаднал в безсъзнание.

— Дошли са хора, които те спасиха, нали?

— Хора ли? Не, защото беше един-единствен човек. По неестественото положение на главата ми той още отдалеч разбрал, че живота ми няма да струва и пени^[5], ако веднага не се намеси. Затуй извикал и стрелял. Това бил само предупредителен изстрел, стрелял във въздуха, понеже не могъл да повярва, че има пред себе си убийци. След като се приближил бързо, един от негодниците го познал и изплашено извикал името му. Те можеха да убиват подло, но и шестимата не намерили смелост да се противопоставят на него, единствения. Избягали, използвайки къщата за прикритие, и изчезнали в гората.

— Е, тогава дошлият сигурно е бил някой прочут уестман, към когото хората са изпитвали голямо страхопочитание.

— Уестман ли? Pshaw! Беше индианец. Да, момчета, казвам ви, че ме спаси един червенокож!

— Червенокож ли? Който да всява такъв респект, че шестима рафтъри да избягат от него? Не е възможно.

— Беше Винету!

— Винету, вождът на апачите? Good luck! Да, в такъв случай можем да повярваме на тази работа! Но беше ли името му толкова известно по онова време?

— Наистина тогава беше в началото на славата си, но рафтърът, който извикал името му и после избягал, изглежда, се е бил запознавал вече с него при обстоятелства, които правели една втора среща между двамата най-нежелателна. Впрочем хората, видели Винету макар един-единствен път, знаят какво огромно впечатление прави дори само неговата външност.

— Но защо е оставил негодниците да избягат?

— Остави ги, но само временно. Ти иначе ли би постъпил? Той разбрал от бързото им бягство, че съвестта им не е съвсем чиста, но не е знаел нищо по-определено. Видял труповете на земята едва след като влязъл в двора.

Тогава разбрал, че на това място е извършено престъпление. Но не е могъл да се впусне след бегълците, защото трябвало най-напред да се заеме с мене. Когато се съвзех, той бе коленичил до мен също като някой самарянин от Библията. Беше махнал парцала от устата ми и въжетата, които ме стягаха. Наистина не чувствах болки и се опитах да стана, за да си отмъстя, но той не ми позволи, пренесе ме заедно с труповете в къщата, където бих могъл лесно да се защищавам срещу рафтърите, в случай че им хрумнеше да се върнат, а после препусна към най-близкия ми съсед, за да доведе някого, който да се грижи за мене и да ми помага. Трябва да ви кажа, че този съсед живееше на повече от тридесет мили от моята ферма и че Винету не беше минавал никога през тези места. Но той го намери, въпреки че пристигнал там по тъмно, а призори беше при мен заедно с него и един ратай. После ме остави, за да проследи дирите на убийците. Не го видях повече от седмица. Междувременно погребах моите близки и помолих съседа да продаде имението ми. Още не бяха заздравели раните ми, но аз очаквах връщането на апача с болезнено нетърпение. Той бе проследил рафтърите, беше подслушал разговора им вечерта и разбрал, че се канят да посетят форта Смоуки Хил. Нито се беше показвал пред тях, нито им бе сторил нещо, защото отмъщението беше само моя работа. След като се разделихме отново, взех пушката си, качих се на коня и потеглих. Знаете останалото или поне се досещате.

— Не го знаем! Разказвай по-нататък, разказвай!

— Можете да си представите, че всичко това не бе никакво удоволствие за мене. Петимата заминаха за оня свят един подир друг. Шестият, най-лошият, ми се изплъзна. Беше рафтър и може би още се занимава с този занаят, затова и аз станах рафтър, струваше ми се, че по този начин ще мога най-лесно да се срещна с него. А сега… Behold! Тези пък кои са?

Той скочи, а и другите последваха примера му, защото току-що из тъмнината на гората в осветения от огъня кръг се появиха две фигури, загърнати с пъстри одеяла. Бяха индианци. Единият беше възрастен, а другият — млад. Първият вдигна ръка успокоително и каза:

— Никой се не тревожи, не врагове! Тук работят рафтъри, които познават Черен Том?

— Да, познаваме го — отвърна старият Блентър.

— Той заминал донесе ваши пари?

— Да, отиде да получи парите и след около седмица ще се върне при нас.

— Той дойде по-скоро. Значи ние при рафтъри, хора, които търсим. Направи малък огън, да не вижда отдалече. И говори тихо, защото чува надалече.

Той свали одеялото от плещите си, приближи се към огъня, разхвърля главните, угаси повечето и остави съвсем малко от тях да горят. Младият индианец му помагаше. След като свършиха тази работа, той хвърли поглед към котела, седна на земята и каза:

— Дайте ни парче месо, защото яздили отдалече и не яли.

Неговите спокойни и твърди действия предизвикаха, разбира се, учудване на рафтърите. Старият Мисуриец го попита с тон, в който личеше възмущение:

— Ама човече, как така! Настаняваш се при нас, като че ли туй място е твое!

— Ние нищо не рискува — гласеше отговорът, — червенокож човек не винаги лош човек. Червенокож човек, добър човек. Бледолик разбере скоро.

— Ама кой си ти? Във всеки случай не си от племената, които живеят из прериите или край реките. По външността ти мога по-скоро да направя извода, че идваш от Ню Мексико и си може би от индианците пуебло.

— Идва от Ню Мексико, но не е пуебло. Аз вожд тонкава и се казва Голяма мечка, а този мой син.

— Какво, Голямата мечка ли? — извикаха изненадано няколко рафтъри, а Мисуриеца прибави: — Значи това момче е Малката мечка?

— Така, правилно! — кимна червенокожият.

— Това е вече друго нещо! Двамата тонкави са добре дошли навсякъде. Взимайте месо и медовина колкото искате и останете при нас докато ви харесва. Какво ви води насам?

— Идва предупреди рафтъри.

— Защо? Каква опасност ни заплашва?

— Опасност голяма.

— Ама каква? Говори де!

— Тонкава първо яде, после доведе коне и тогава говори.

Той направи на сина си знак и момчето се отдалечи. После взе парче месо от котела и започна да го яде с такова спокойствие, като че ли се намираше на сигурно място в родния си вигвам.

— И коне водите със себе си? — попита старият. — През нощта в тази тъмна гора? На всичко отгоре сте ни търсили и наистина ни намерихте! Това се казва майсторство!

— Тонкава има очи и уши. Той знае, че рафтъри винаги живее край вода, на реки. Вие говори много силно и гори голям огън който ние вижда отдалеч, а подуши още по-отдалеч. Рафтъри много непредпазливи, врагове лесно намерят тях.

— Наоколо няма врагове. Съвсем сами сме в тази местност, а и смятам, че сме достатъчно силни, за да се справим с всеки неприятел.

— Бентър Мисуриец се лъже!

— Какво, и името ми ли знаеш?

— Тонкава стоял дълго време там зад дърветата и слушал какво говорят бледолики, чувал твое име. Ако враговете сега не тук, те дойдат. Ако рафтъри непредпазлив, тогава ги победи и малоброен неприятел.

Ето че се разнесе тропот от копита, приглушен от меката почва. Малката мечка доведе два коня, завърза ги за едно дърво, взе си парче месо от котела и седна до баща си, за да се нахрани. Баща му вече се беше наял, прибра ножа в пояса си и каза:

— Сега тонкава говори и после рафтъри изпушат с него лулата на мира. Черния Том има много пари. Трампове идват, издебнат него и вземат пари.

— Трампове ли? Тук край Блек Беър? Сигурно си се заблудил.

— Тонкава не заблуждава, а точно знае и на вас обясни.

Той разказа на заваления си английски събитията на парахода, но бе твърде горд да спомене макар и с една-единствена дума геройската постъпка на сина си. Разбра се, че всички го слушаха най-напрегнато. Разказа също и за нещата, които се бяха случили след бягството на трамповете. Той и синът му достигнали брега на Арканзас с малката лодка броени минути след Корнъл и останали да лежат на брега до разсъмване, понеже в тъмнината не можели да проследят дирята на трамповете. А тя била много ясна и след като заобикаляла форт Гибсън, се отправяла на запад между Канейдиън и Ред Форк, а после завивала на север. През една от следващите нощи трамповете нападнали село на индианците крики, за да си набавят коне. По обяд на следващия ден двамата тонкави срещнали скитащи воини от племето чоктави, от които си купили два коня. Но с обичайните церемонии при покупката на конете те загубили толкова време, че трамповете получили вече преднина от цял ден. После прекосили Ред Форк и през една открита прерия се отправили към Блек Беър. Сега трамповете лагерували на малка полянка край реката, а тонкавите посетили най-напред рафтърите, за да ги предупредят.

Въздействието от този разказ не закъсня. Вече всички говореха съвсем тихо и огънят беше изгасен напълно.

— На какво разстояние оттук се намира лагерът на тези трампове? — попита старият Мисуриец.

— За да стигне дотам, трябва върви време, което бледолики наричат половин час.

— Гръм и мълния! Значи не са видели огъня ни, но са могли да подушат дима. Наистина сме се чувствали прекалено сигурни. А откога се намират на това място?

— Час преди здрачаване.

— Тогава несъмнено са ни търсили. Не знаеш ли нещо за това?

— Тонкава не бива наблюдава трампове, защото още светло. Тръгна веднага, предупреди рафтъри, понеже…

Той спря и се ослуша. После продължи, но вече съвсем тихо:

— Голямата мечка нещо видя, нещо мръдна при ъгъла на къща. Тихо седи и не говори! Тонкава пропълзи и разбере.

Той легна на земята и запълзя към къщата, като остави пушката си. Рафтърите наостриха уши. Изминаха може би десетина минути, после изведнъж се разнесе кратък остър вик, вик, познат на всеки уестман — предсмъртен човешки вик. След малко вождът се върна.

— Един разузнавач на трампове — каза той. — Тонкава го убил с ножа си. Но може би не бил сам. Другият се върне и съобщи. Затова бързо, ако бели мъже искат подслушат трампове.

— Имаш право — съгласи се Мисуриеца шепнешком. — Аз ще тръгна, а ти ще ме водиш, защото познаваш точно мястото, където са се разположили да нощуват. Засега те все още не подозират, че присъствието им ни е известно. Чувстват се сигурни и ще говорят за плановете си. Ако тръгнем веднага, може би ще научим какво мислят да правят.

— Да, но съвсем тихо и потайно, за да не види друг разузнавач, че тръгваме. И не взима пушки, а ножове. Пушки пречат.

Съветът му беше последван. Рафтърите се прибраха в блокхауса, където никой не можеше да ги наблюдава, а Мисуриеца и вождът запълзяха към лагера на трамповете.

Реката Блек Беър може да се определи като граница на онази своеобразна хълмиста равнина, наречена „вълниста прерия“. В нея се издигат хълм до хълм, почти напълно еднакви, разделени помежду си от също така еднакви падини. И това се наблюдава на територията на целия източен Канзас. Тази вълниста прерия е богата на води и гори. Ако погледнем от птичи поглед безкрайно следващите едни след други хълмове и падини, те ще ни заприличат на развълнуваните води на някое зелено море. Оттам е дошло и името на прерията, от което можем да заключим, че под „прерия“ не трябва да разбираме винаги само равнини, покрити с трева. Водите на река Блек Беър се бяха вдълбали надълбоко в меката хумусна почва на този хълмист терен, така че бреговете й бяха в по-голямата си част високи и обрасли с гъсти гори чак до мястото, където реката излизаше от вълнистата прерия. Това е (или по-скоро беше) непокътната дива местност, защото в последно време вълнистата прерия се насели сравнително гъсто, а безразборното и безотговорно ловуване унищожи запасите й от дивеч.

На мястото, където работеха рафтърите, високият бряг се спускаше стръмно към реката недалеч от блокхауса, което беше извънредно удобно, тъй като по него рафтърите можеха да свличат до водата отсечените дънери твърде лесно. За щастие по стръмния бряг не растяха храсталаци, но въпреки това не беше никак просто да се върви по него нощем. Мисуриеца беше стар и много опитен уестман, но се възхищаваше от вожда, който го беше хванал за ръката и се движеше безшумно между дърветата, избягвайки стволовете им тъй ловко и сигурно, сякаш наоколо бе светъл ден. Долу се чуваше ромоленето на реката, което поглъщаше всеки неволен шум, причинен от нечий крак.

След като повървяха около двадесетина минути, двамата се спуснаха в хълмиста долина, пресичаща пътя на реката. И тя беше обрасла с гъста гора. Получаваше обилна влага от малко поточе, което тихо бълбукаше. Близо до мястото, където поточето се вливаше в реката, се разстилаше поляна, по която растяха само няколко храста. Там се бяха разположили трамповете и бяха запалили огън, чиято светлина бе забелязана от двамата още докато се промъкваха из гората.

— Трампове непредпазливи като рафтъри — прошепна вождът на тонкавите към спътника си. — Запалили голям огън, сякаш на него пекат много голям бизон. Червенокожи воини винаги правят малък огън, тогава пламък не се вижда и прави малко дим. Сега ние много лесно приближим и направим така, че нас не видят.

— Да, можем да се приближим — каза старият, — но дали ще е достатъчно близо, за да можем да чуем какво си говорят, това е вече друг въпрос.

— Можем съвсем близо, ние чуем всичко. Но помагаме си, ако трамповете открият нас. Който нас нападне, бързо с нож убием и веднага скриваме се в гората.

Те се промъкнаха до последните дървета, откъдето можеха да огледат огъня и насядалите около него хора. Тук имаше повече комари, отколкото горе, при лагера на рафтърите. Комарите са обичайна напаст по теченията на реките в онези райони. Може би точно заради тях трамповете бяха наклали такъв огромен огън. Някъде встрани бяха завързани конете им. Не можеха да се видят, но се чуваха. Москитите ги измъчваха и за да ги прогонят, конете се намираха в постоянно движение. Мисуриеца ясно долови ударите на копитата им.

Сега двамата легнаха на земята и запълзяха към огъня, като се стремяха да използват за прикритие храстите, растящи по поляните. Трамповете се бяха настанили близо до потока, чиито брегове бяха обрасли нагъсто с камъш, а той се простираше почти до самия лагер и предлагаше чудесна възможност за прикриване. Индианецът, който пълзеше първи, показа наистина завидно майсторство. Трябваше да се промъкнат между високите изсъхнали стебла безшумно, а то беше почти невъзможно. Върховете на тръстиките не биваше да се разклащат, защото това би ги издало твърде лесно. Голямата мечка избягваше тази опасност, като просто си проправяше път с ножа. Той отрязваше с острия си нож тръстиковите стебла и освен това гледаше всячески да улесни Мисуриеца, който го следваше. Индианецът режеше сухата тръстика толкова тихо, че дори и старият не съумяваше да долови някакъв шум.

Така те се приближаваха постепенно до огъня и замряха, прилепени до земята, едва когато можеха да доловят разговора на трамповете, а те изобщо не си даваха труд да говорят тихо. Блентър огледа бързо насядалите срещу него фигури и попита вожда шепнешком:

— Кой от тях е Корнъл, за когото ни разказваше?

— Корнъл не тук, няма го — отвърна индианецът едва чуто.

— Може би е тръгнал да ни търси?

— Аз така мисли.

— Е, тогава сигурно е онзи, когото ти уби.

— Не, не той.

— Но как си могъл да го различиш?

— Бледолики виждат само с очи, индианци виждат и с ръце. Моите пръсти щяха разпознаят Корнъл.

— Тогава той не е бил сам и ти си убил неговия другар.

— Така ще е. Изчакаме, докато Корнъл върне.

Трамповете разговаряха оживено, бърбореха за какво ли не, само не и за онова, което интересуваше двамата подслушвачи. Най-сетне един от тях каза:

— Любопитно ми е дали предположенията на Корнъл са били верни. Би било много глупаво, ако рафтърите не са вече тук.

— Тук са, и то наблизо — отвърна друг. — Треските, които плуват по водата, са съвсем наскоро сечени, може би са от вчера или най-много от завчера.

— Ако е така, тогава се налага да се оттеглим, понеже сме в опасна близост до тях. Не бива да ни виждат в никакъв случай. С тях всъщност си нямаме работа, защото ни трябват само Том и парите му.

— Но няма да ги получим — обади се трети. — Да не си мислите, че рафтърите няма да ни открият дори и ако се оттеглим на известно разстояние? Ние оставяме тук следи, които не можем да заличим. А щом стане известно присъствието ни, и хубавият ни план пропада!

— Не пропада! Ще ги изпозастреляме!

— Да не мислиш, че ще се оставят спокойно да се целиш в тях? Аз дадох на Корнъл най-добрия възможен съвет, но той не ме послуша. На изток, в големите градове, всеки който е обран, отива в полицията и предоставя на нея преследването на крадеца, но тук, в Запада, всеки сам си върши нещата. Убеден съм, че са ни преследвали доста надалече. А кои са тръгнали по следите ни? Във всеки случай онези хора измежду пътниците, които разбират нещо от тези работи, а те са Олд Файерхенд, Черния Том и най-вече онзи чудак Леля Дрол. Трябваше само да ги причакаме и щяхме да вземем парите на Том съвсем лесно. Но вместо да го сторим, ние яздихме с дни, а сега киснем край тази река, без изобщо да знаем дали ще видим някога парите. А не по-малко глупаво е, че Корнъл се лута нощем из гората, за да търси рафтърите. Можеше да почака до утре и…

Той прекъсна разсъжденията си, защото в този момент онзи, за когото говореше, се появи откъм гората и бързо се отправи към огъня. Корнъл забеляза, че хората му го гледаха с нескрито любопитство, свали си шапката, хвърли я на земята и каза:

— Лоши новини, момчета, нямах късмет.

— Защо? Какво се случи? Разказвай! — разнесоха се наоколо възгласи. — Къде е Брънс? Защо не е с теб?

— Брънс ли? — отвърна Корнъл, като седна. — Той изобщо няма да се върне, мъртъв е.

— Мъртъв ли? Да не си полудял? Да не му се е случило нещастие?

— Наистина на клетника му се случи нещастие, но с „помощта“ на нож, който беше забит в сърцето му.

Тази новина предизвика голяма възбуда. Всеки питаше и разпитваше и затрупан от въпроси, Корнъл изобщо нищо не можеше да обясни. Затова заповяда на всички да мируват. Щом настъпи тишина, започна да разказва:

— Брънс и аз мислехме, че рафтърите са нейде нагоре по реката, и тръгнахме в тази посока. При това трябваше да бъдем много предпазливи, защото можеха лесно да ни забележат. Ето защо напредвахме доста бавно и скоро се стъмни. Аз поисках да се връщаме вече, но Брънс беше на друго мнение. Бяхме срещнали различни следи, от които той си вадеше заключението, че сме близо до сечището. Каза, че сме щели да подушим рафтърите, защото те сигурно били запалили огън заради комарите. Това се потвърди, най-сетне ни замириса на дим и на високия бряг забелязахме бледи отблясъци като от огън, чиято светлина се процежда между дърветата и храстите. Закатерихме се нагоре и скоро видяхме огъня. Беше запален пред един блокхаус и около него седяха рафтърите, двадесетина на брой, колкото сме и ние. Промъкнахме се по-наблизо. Аз останах да лежа до едно дърво, а Брънс пропълзя зад къщата. Още не се бяхме заслушали в разговора им, когато изведнъж се появиха двамина, които не бяха рафтъри, а непознати за тях хора. И по дяволите, бяха двамата индианци от „Догфиш“!

Тази новина изненада трамповете много, но те направо зяпнаха с уста, като разбраха какво е разказал вождът на рафтърите. После Корнъл продължи:

— Видях, че червенокожият започна да гаси огъня и после всички заговориха толкова тихо, че не можех нищо да разбирам. Вече исках да се връщаме, но трябваше да изчакам идването на Брънс. Изведнъж чух един толкова ужасяващ вик, толкова страшен, че потреперих от глава до пети. Разнесе се откъм къщата, зад която се бе скрил Брънс. Започнах да се безпокоя за него и се запромъквах около лагера към къщата. Беше толкова тъмно, че бях принуден да се движа пипнешком. Изведнъж ръката ми напипа човешко тяло, което лежеше в локва кръв. По дрехите разбрах, че е Брънс, и страшно се изплаших. Беше ударен в гърба на такова място, че несъмнено сърцето му бе улучено. Какво можех да направя? Изпразних джобовете му, взех пистолета и ножа му и го оставих. Когато се озовах отново откъм предната страна, забелязах, че рафтърите се бяха прибрали в къщата, и побързах да си плюя на петите. А сега нямаме време за губене — трябва да се махаме.

— Защо? — попитаха наоколо.

— Защо ли? А не чухте ли, че тези червенокожи са видели лагера ни? Естествено, че ще ни нападнат. И е възможно да се появят твърде скоро, защото ще се досетят, че поради изчезването на убития ще станем подозрителни. Ако се оставим да ни изненадат, сме загубени. Трябва веднага да продължим пътя си и да се откажем от парите на рафтърите. Това е най-умното и… — Той спря и направи с ръка внезапно движение.

— Какво има? Какво ти е? Продължавай! — обади се един.

Корнъл стана, без да отговори. Той беше седял близо до мястото, където двамата подслушваха. Но те не лежаха вече един до друг, както отначало. Когато старият Мисуриец съзря Корнъл, бе обхванат от необикновено вълнение, което се засили още повече, щом чу неговия глас. Мисуриеца не можеше вече да лежи спокойно сред тръстиките, а започна да се промъква все по-напред и по-напред. Очите му горяха и изглежда, сякаш искаха да изскочат от орбитите си. В своята възбуда той забрави всяка предпазливост и изобщо не обърна внимание, че почти цялата му глава стърчеше над тръстиките.

— Не се показва — прошепна му вождът на тонкавите, като го хвана и дръпна назад.

Но вече беше късно, защото Корнъл бе забелязал главата му. Затова беше прекъснал изречението си и бе станал, за да се опита да обезвреди съгледвача. Но той прояви твърде голяма съобразителност и каза:

— Току-що се сетих, че имам още работа при конете и… и, я елате двамата с мен!

Той махна с ръка на двама души, които седяха до него от двете му страни. Те станаха и той им прошепна:

— Само се преструвам, защото зад нас в тръстиката лежи някакъв човек, сигурно е рафтър; Ако разбере че съм го видял, ще избяга. Щом се хвърля върху него, дръжте го и вие! По този начин ще го пипнем тъй здраво, че няма да може да се защищава и да ме рани. И така… напред!

Той се обърна светкавично и се хвърли към мястото, където бе забелязал главата.

Вождът на тонкавите беше изключително предпазлив, опитен и прозорлив човек. Той видя, че Корнъл стана и зашепна нещо на двамата, забеляза как един от тях направи неволно движение назад. Колкото незабележимо и кратко да беше то, Голямата мечка разбра за какво ставаше въпрос. Той докосна стария с ръка и му прошепна:

— Бягай! Бързо, бързо! Корнъл видял и те хване.

В същото време той се обърна и без да се надига от земята, се изтегли бързо назад и изчезна зад един храст. Не бяха изминали и две секунди, а вече чу зад гърба си гласът на Корнъл да казва „напред“ и когато обърна глава, видя, че Корнъл се хвърли върху Мисуриеца и двамата трампове веднага последваха примера му.

Старият Блентър беше напълно обезвреден, въпреки прочутото си присъствие на духа. Тримата бяха легнали или коленичили върху него и държаха здраво ръцете и краката му, а трамповете наскачаха и бързо се приближиха. Индианецът извади ножа си, за да се притече на помощ на стария, но незабавно разбра, че не би могъл да стори нищо срещу толкова многоброен противник. Можеше само да види какво щеше да стане с Мисуриеца и да съобщи на рафтърите. Но за да не бъде открит и той самият, пропълзя далеч от проправения в тръстиката път и се скри зад един храст.

След като трамповете видяха пленника, вдигнаха голям шум, но Корнъл им заповяда да мълчат:

— Тихо! Никой не знае дали е бил сам. Дръжте го здраво. Отивам да проверя!

Той обходи близката околност и за свое успокоение не забеляза никакъв човек. Докато четирима души държаха пленника неподвижен на земята, Корнъл се наведе над него, за да разгледа лицето му. Хвърли му продължителен, остър и замислен поглед, след което каза:

— Човече, отнякъде те познавам! Къде съм те виждал?

Старият беше достатъчно предпазлив, за да не му каже. Омразата кипеше в гърдите му, но той положи усилия да си придаде по възможност по-безразличен вид.

— Да, виждал съм те някъде — повтори Корнъл. — Кой си ти! Не си ли от рафтърите, които работят по-нагоре?

— Да — отвърна запитаният.

— А защо пълзиш наоколо и ни подслушваш?

— Чуден въпрос! Да не би тук в Запада да е забранено да поогледаш хората? Напротив, считам го за чиста необходимост. Има достатъчно люде, от които трябва да се пазиш!

— Ти си чул какво си говорихме и следователно знаеш кои сме и какво правим тук.

— Нищо не можах да чуя. Бях слязъл надолу по реката и исках да се върна в лагера ни. Тогава видях вашия огън и разбира се, реших да се промъкна и да видя кой лагерува тук. Изобщо не успях да чуя за какво се говореше, защото бях твърде непредпазлив и ме видяхте веднага.

Той се надяваше, че Корнъл не бе успял да го разгледа добре горе при блокхауса. Но се беше излъгал, защото червенокосият отвърна подигравателно:

— Това е чиста лъжа! Не само че те видях при рафтърите, но те чух и да говориш, така че те разпознах веднага. Признаваш ли си?

— И през ум не ми минава! Това, което казах, е вярно!

— Значи си бил сам тук, а?

— Да.

— Още ли твърдиш, че не си чул нито дума от разговора ни?

— Ни една-единствена.

— Как се казваш?

— Адъмс — излъга Мисуриеца, който имаше пълно основание да премълчи истинското си име.

— Адъмс — повтори Корнъл замислено. — Адъмс! Никога не съм познавал някой Адъмс, който да ти прилича. И все пак не мога да се отърва от чувството, че вече сме се виждали някъде.

— Не сме — обади се старият. — А сега ме пуснете да си вървя! Нищо лошо не съм ви сторил и се надявам, че сте честни уестмани, които оставят другите почтени люде на мира.

— Да, ние наистина сме почтени хора, много почтени хора — изсмя се червенокосият, — но преди малко вие убихте един от нашите, а според законите на Запада това злодеяние изисква отмъщение. Кръв за кръв, живот за живот. Не ме интересува кой си, но с тебе е свършено!

— Как? Искате да ме убиете?

— Да, също както и вие убихте нашия другар. Сега ще видим дали и ти ще умреш от нож като него, или ще те удавим в реката. Но няма много-много да се церемоним. Нямаме никакво време. Да гласуваме бързо. Затъкнете му устата, за да не може да вика. Който иска да го хвърлим във водата, да вдигне ръка!

Тази покана бе отправена към трамповете и повечето от тях веднага вдигнаха ръка.

— Значи ще го удавим! — каза Корнъл. — Вържете здраво ръцете и краката му, за да не може да плува. След това го хвърлете бързо във водата и да изчезваме, преди да са дошли рафтърите!

По време на разпита старият Мисуриец беше държан здраво от неколцина трампове. Най-напред решиха да му запушат устата. Той знаеше, че за тези кратки минути бе невъзможно индианецът да стигне до рафтърите, и следователно не можеше да се надява на помощ, но въпреки всичко той стори онова, което би направил всеки друг на неговото място — започна да се съпротивлява с все сила и нададе силни викове за помощ. Гласът му проехтя надалеч в нощната тишина.

— Hell and damnation!^[6] — извика гневно Червения Бринкли. — Не го оставяйте да реве така. Ако не можете да се справите с него, то аз сам ще го укротя. Само гледайте!

Той грабна пушката си и замахна, за да удари с приклада стария по главата. В същият миг от гъсталака изскочи огромна сянка. Корнъл получи страхотен удар и се просна по гръб на земята…

Малко преди здрачаване четирима конници яздеха нагоре по реката, без да изпускат из очи дирята на трамповете. Бяха Олд Файерхенд, Черния Том и Леля Дрол с момчето Фред. Следата навлезе под дърветата; различаваше се горе-долу добре, но не беше лесно да се определи кога е била оставена. Едва когато дирята прекоси една малка тревиста полянка, Олд Файерхенд слезе от коня си за да я разгледа внимателно, понеже тревните стебълца даваха възможност за по-правилни и точни заключения, отколкото горският мъх. След като огледа отпечатъците подробно, той каза:

— Негодниците са на около една английска миля^[7] пред нас, защото следата е от преди половин час. Ще трябва да пришпорим конете си.

— Защо? — попита Том.

— За да можем още преди падането на здрача да се приближим до трамповете толкова, че да успеем да открием лагера им.

— Няма ли да е опасно за нас? Те ще си изберат място за лагер преди настъпването на тъмнината и ние сигурно ще влезем право в ръцете им.

— Не ми се вярва. Не можем да ги настигнем, преди да се стъмни. По различни белези разбрах, че се намираме близо до рафтърите, които искаме да предупредим. В такъв случай винаги ще ни бъде от полза да познаваме мястото, където са се разположили трамповете. А тъкмо затова трябва да побързаме. Иначе ще ни изненада нощта, а тогава могат да се случат много работи, които няма да сме в състояние да предотвратим. Какво е мнението ви, Дрол?

Двамата бяха разговаряли на немски. Дрол отговори на своя диалект:

— Просто изказахте моето мнение. Колкото по-бързо яздим, толкова по-бързо ще ги пипнем, а ако яздим по-бавно, ще ги пипнем по-късно. И така, господа, пришпорете конете, за да затреперят дърветата!

Тъй като тук дърветата растяха по-нарядко, предложението беше последвано. Но и трамповете бяха използвали дневната светлина докрай и бяха спрели да нощуват едва когато тъмнината ги бе принудила. Ако Олд Файерхенд не се беше придържал точно по техните следи, а бе следвал посоката в по-голяма близост до брега на реката, той щеше да се натъкне на следите от двамата тонкави, които имаха съвсем малка преднина пред него.

Когато се стъмни дотолкова, че следите от конските копита едва си личаха, ловецът отново слезе от коня си, за да ги разгледа. Скоро съобщи резултата:

— Наваксали сме половин миля, но за съжаление и трамповете са яздили бързо. Въпреки това ще се опитаме да ги стигнем. Слизайте! Ще продължим пеша и ще водим конете за юздите!

За съжаление скоро се стъмни толкова много, че следата вече не се виждаше. Четиримата спряха.

— А сега? — попита Том. — Принудени сме да стоим тука.

— Ами — отвърна Дрол. — Хич няма да стоим тук, ами продължаваме, докато ги намерим.

— Но нали ще ни чуят, като се приближаваме!

— Тогава ще вървим тихичко. Мене няма да ме чуят, нито ще ме хванат. Не сте ли на същото мнение, господин Файерхенд?

— Да, на вашето мнение съм — отвърна ловецът, — но предпазливостта ни повелява да се отбием встрани от следата. Нека се придържаме малко по-вдясно, в такъв случай те ще бъдат някъде между нас и реката и със сигурност ще видим огъня им, без да ни забележат.

— А ако не запалят огън? — обади се Том.

— Тогава ще подушим конете им — отвърна Дрол. — В гората ще можем да ги усетим с обонянието си по-лесно, отколкото на открито. Носът ми още никога не ме е изоставял в беда. И така, давай напред и малко по-вдясно!

Олд Файерхенд закрачи начело като хвана коня си за юздата, и другите го последваха. На това място реката описваше твърде широка дъга вляво, така че те се отдалечиха доста от нея. Олд Файерхенд го забеляза по намалената влажност на почвата наоколо и затова пак свърна малко наляво. Но ето че внезапно усети миризма на дим и се спря. Зад него Дрол задуши из въздуха и каза:

— Това е дим, иде ей оттам, значи трябва да се насочим малко по-нататък. Но внимавайте, струва ми се, че там нещо се светлее. Може да е само някой огън.

Той понечи да продължи, но се спря, защото острият му слух долови шум от приближаващи се стъпки. Олд Файерхенд също ги чу, чу и ускореното дишане на идващия. Той пусна юздите на коня си и направи няколко крачки напред. Неговият слух му подсказа, че човекът ще мине оттам. Скоро пред него изплува човешка фигура, която сред мрака на нощната гора беше трудно забележима дори и за окото на прочутия ловец. Сянката се канеше бързо да отмине, когато двете ръце на ловеца я сграбчиха яко.

— Стой! — заповяда й той с приглушен глас. — Кой си ти?

— Шай нек енок, шай копейа (не знам, никой) — отвърна сянката, като се мъчеше да се измъкне.

Дори и най-безстрашният човек ще се изплаши, ако посред нощ в гората, където си мисли, че е сам, го сграбчат внезапно две силни ръце. В такива мигове на уплаха човек неволно си служи винаги с родния език. Това направи човекът, когото Олд Файерхенд държеше здраво в ръцете си. Ловецът разбра думите му и каза изненадано:

— Говори езика на тонкавите. Голямата мечка със сина си се намират пред нас. Да не би… кажи, кой си ти?

Сега човекът престана да се съпротивлява. Беше познал гласа на ловеца и отвърна бързо на завален английски:

— Аз Нинтропан Хауей, ти Олд Файерхенд. Това много добре, много добре! Още хора при теб?

— Значи наистина Голямата мечка! Каква щастлива случайност! Да, аз съм Олд Файерхенд. С мене са още трима души, а имаме и коне. Какво правиш тук? Трамповете са наблизо. Внимавай!

— Аз ги видял. Пленили стар Мисуриец Блентър. Сигурно искат убият. Бърза доведе рафтъри на помощ, но Олд Файерхенд хванал.

— Искат да убият един рафтър? Трябва да им попречим! Къде се намират?

— Там назад мен, където светло между дърветата.

— Червения Корнъл там ли е?

— Да, там.

— Къде са конете им?

— Когато Олд Файерхенд стигне тях, коне надясно от огън.

— А къде са рафтърите?

— Горе нависоко. Голяма мечка бил вече там и говорил с тях.

+Той разказа накратко със задъхан глас какво се бе случило. Олд Файерхенд се обади:

— Щом е бил убит трамп, те ще пречукат и Мисуриеца. Ние четиримата ще вържем тук конете си и ще се промъкнем към огъня колкото се може по-бързо, за да предотвратим убийството. А ти тичай при рафтърите и ги доведи незабавно на помощ!

Индианецът изчезна. Четиримата завързаха поводите на конете за околните дървета и се втурнаха към лагера на трамповете. Не след дълго пред тях стана по-светло и скоро видяха пламъците на огъня между дънерите на дърветата. Вдясно забелязаха конете, които си почиваха на една полянка.

Сега те легнаха на земята и запълзяха към огъня. Олд Файерхенд се обърна към Фред и понечи да му каже да отиде при конете на трамповете и да застреля всеки, който се опита да яхне някой кон, за да избяга. Но едва бе изрекъл една дума и откъм лагера се разнесе силен, пронизителен вик. Както вече споменахме, старият Мисуриец викаше за помощ.

— Ще го убият! — каза Олд Файерхенд с все още приглушен глас. — Да се нахвърлим върху тях и да ги разпръснем! Никаква милост за онези, които се отбраняват!

Той скочи и се втурна към огъня. Трябваше да събори трима-четирима трампове, за да се докопа до Корнъл, който току-що бе замахнал да удари рафтъра. Ловецът пристигна тъкмо навреме и стовари приклада на пушката си върху червенокосия. Следващите му удари повалиха тримата трампове, канещи се да вържат Мисуриеца. После хвърли пушката, с която изобщо не беше стрелял, извади револвера си и откри огън на останалите неприятели. При това от устата на грамадния ловец не се бе отронил никакъв звук.

Но пък другите трима викаха и заради него. Черния Том бе влетял между трамповете като ураган, обработваше ги с приклада на пушката и ги обсипваше с най-цветисти ругатни, заплахи и подигравки. Шестнадесетгодишният Фред стреля най-напред с пушката си, после я захвърли и извади револверите. Стреляше с тях непрестанно и крещеше с всички сили, за да се засили уплахата на трамповете.

Но най-силно се чуваше пискливият глас на Леля Дрол. Чудатият ловец крещеше и ругаеше за десет души. Движенията му бяха толкова бързи, че никой от враговете му не би могъл сигурно да се прицели в него. Но и никой от тях нямаше това намерение. Трамповете така се бяха смаяли и уплашили от неочакваното нападение, че в първите мигове не помислиха да се съпротивляват, а когато се окопитиха, на земята лежаха толкова много от другарите им убити, ранени или зашеметени, че оцелелите сметнаха за най-умно да ударят на бяг. Те избягаха, без изобщо да разберат, че числено превъзхождаха противника си, тъй като вследствие на крясъците на Леля Дрол бяха помислили нападателите за многобройни. От момента, когато Олд Файерхенд бе нанесъл първия удар, до бягството на оцелелите трампове не беше изминала и минута.

— След тях! — извика Олд Файерхенд. — Аз оставам тук! Не им позволявайте да стигнат до конете си!

Том, Дрол и Фред се втурнаха към мястото, където бяха видели конете им, като продължиха да крещят. Трамповете, отправили се в тази посока с надеждата да избягат с конете си, се уплашиха и се отказаха от намерението си; продължиха да тичат все по-навътре в гората.

Междувременно рафтърите очакваха в блокхауса завръщането на двамата си разузнавачи — Мисуриеца и вожда на тонкавите. След като чуха изстрелите долу край реката, те помислиха че двамата се намират в опасност. Грабнаха оръжията си и доколкото им позволяваше голямата тъмнина, се затичаха в посоката, откъдето се бяха разнесли изстрелите. Крещяха с всички сили, за да отвлекат вниманието на трамповете от двете им жертви и да ги сплашат. Начело на всички тичаше Малката мечка и от време на време извикваше на рафтърите, за да не се объркат. Едва бяха изминали половината разстояние, когато пред тях се чу друг глас, гласът на Голямата мечка:

— Бързо идва! — извика той. — Олд Файерхенд тук и стреля по трампове. С него само трима, на помощ!