Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Schatz im Silbersee, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Victor
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Избрани произведения в десет тома — том 4

Съкровището в сребърното езеро. Завещанието на инката

Романи

Издателство „Отечество“, София, 1989

Преведе от немски: Веселин Радков

Художествено оформление: Васил Инджев

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Павлина Пенчева

Код II 95376 6116–5–89 Немска. III издание и I издание.

Издателски №1705 Дадена за набор м. II. 1989. Подписана за печат м. IV. 1989.

Излязла от печат м. IX. 1989. Формат 16/60/90. Печатни коли 46,50.

Издателски коли 46,50. Усл. изд. коли 52,31 Цена 5,99 лева.

Държавно издателство „Отечество“ София, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

 

Der Schatz im Silbersee

Karl–May–Verlag Radebeul Bei Dresden

Der Schatz im Silbersee

Joachim Schmid — Karl–May–Verlag, Bamberg, 1952

Karl May. Das Vermächtnis des Inka

© Manfred Pawlak Verlagsgesellschaft mbH, Herrsching, 1983

Съставител и преводач © Веселин Радков, 1989

c/o Jusautor, Sofia. ДЧ–3

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция от trooper

4. Избягнато отмъщение

Когато рафтърите се появиха долу при огъня, край него седяха най-спокойно Олд Файерхенд, Том, Дрол, Мисуриеца и Фред, като че ли те го бяха запалили и нищо особено не се бе случило. На едната страна лежаха труповете на убитите трампове, а на друга бяха оставени ранените, както и вързаните пленници. Между последните се намираше и Червения Корнъл.

— Гръм и мълния! — извика първият рафтър, който се приближи до Мисуриеца. — Мислехме, че се намираш в опасност, а ти си седиш тук като в лоното Авраамово!

— Бях в опасност! — отвърна старият. — Искаха да ме пратят при Авраам, Корнъл беше вдигнал приклада си над мене и тогава се появиха тези четирима господа и ме спасиха. Бърза и чиста работа! Можете да научите нещо от тях, момчета!

— А… наистина ли Олд Файерхенд е между тях?

— Да, ей къде е седнал. Огледайте го и му стиснете ръката! Заслужил го е. Представете си само, трима мъже и едно момче се хвърлят срещу двадесет души, убиват девет и пленяват шест, без никой от тях да получи и драскотина!

При тези думи той стана. Изправиха се и другите. Рафтърите бяха застанали почтително на известно разстояние и сега, отправиха погледите си към Олд Файерхенд. Той ги подкани да се приближат и стисна всекиму ръката. Двамата тонкави обаче поздрави специално, като им каза:

— Моите червенокожи братя показаха при преследването на трамповете голямо умение и много ме улесниха да ги следвам.

— Похвалата на моя бял брат повече за чест, отколкото заслужена — отвърна скромно Голямата мечка. — Трампове оставили следа дълбока и широка, като от стадо бизони. Кой не види следа, значи сляп. Но къде Корнъл? И той ли мъртъв?

— Не, жив е. Моят удар само го зашемети. Вече дойде на себе си и го вързахме. Ето го къде лежи.

Той посочи с ръка към мястото, където се намираше Корнъл. Индианецът се приближи до него, извади ножа си и каза:

— Щом не умрял от удар, тогава умре от нож. Той удари мен, сега аз вземе кръвта му!

— Стой! — извика старият Мисуриец, като хвана вдигнатата ръка на вожда, държаща ножа. — Този човек е само мой!

Голямата мечка се обърна, погледна го сериозно в лицето и каза:

— Ти също има отмъщение към Корнъл?

— Да, и то какво!

— Кръвно?

— Да, той проля кръв и уби.

— Кога?

— Преди много, много години. Той уби жена ми и синовете ми с тояги.

— Ти не се лъже? — попита индианецът, комуто не се искаше да се откаже от отмъщението, което му повеляваше законът на прерията при тези обстоятелства.

— Не, изключено е да се лъжа. Веднага го познах. Това лице не се забравя.

— Ти значи убиеш?

— Да, без никаква милост.

— Тогава аз отстъпи, но не съвсем. На мен даде кръв, а на теб живот. Тонкава не може опрости негово наказание, той му вземе ушите. Ти съгласен?

— Хмм, а ако не се съглася?

— Тогава тонкава убие него веднага!

— Добре, вземи му ушите! Може и да не е християнско, че се съгласявам, но който е преживял такива мъки, каквито ми причини този човек, сигурно също няма да се съобразява с християнското милосърдие, което би пощадило дори такъв злодей, а със закона на саваната.

— Значи уши мои, аз веднага взема тях.

Той клекна до Корнъл, за да изпълни намерението си. Щом Корнъл видя, че работата става сериозна, извика:

— Мешърс, ама какво мислите да правите? Нима е християнско? Какво съм ви направил, че ще позволите на този червенокож дивак да обезобрази главата ми?

— Ще говорим по-късно за това, което само на мене си направил — отвърна Мисуриеца студено и сериозно.

— Аз ще ти кажа веднага в какво те обвиняват другите — добави Олд Файерхенд. — Още не сме претърсили джобовете ти, я да видим какво има в тях!

Той направи знак на Дрол и Лелята изпразни джобовете му. Измежду много други предмети беше и портфейлът на трампа. Когато го отвори, видяха вътре непокътната сумата, която беше открадната от инженера.

— Аха, ти още не си делил с хората си! — усмихна се Олд Файерхенд. — Това доказва, че те имат към тебе по-голямо доверие отколкото ние. Ти си крадец, а по всяка вероятност и нещо повече. Не заслужаваш милост. Нека Голямата мечка прави каквото си иска!

Корнъл изрева от страх, но вождът го хвана за косата и без да обръща внимание на крясъците му, с две бързи и сигурни движения му отряза ушите и ги хвърли в реката.

— Така! — каза той. — Тонкава отмъсти, сега тръгва.

— Сега ли? — попита Олд Файерхенд. — Няма ли да дойдеш с мен или да останеш при нас поне тази нощ?

— За тонкава все едно дали ден, или нощ. Негови очи добри, но времето много малко. Загубил много дни преследва Корнъл. Сега язди ден и нощ стигне свой вигвам. Той приятел на белите мъже, голям приятел и на брат Олд Файерхенд. Нека Великият дух винаги дава на бледоликите много барут и месо, защото били добри към тонкава. Хау!

Той нарами пушката си и потегли. Синът му също сложи пушката си на рамо и го последва в тъмната нощ.

— Къде са оставили конете си? — осведоми се Олд Файерхенд.

— Горе при нашия блокхаус — отвърна Мисуриеца. — Естествено че най-напред ще отидат до горе, за да ги вземат, но дали ще ги намерят така лесно през нощта в тази гъста гора, не…

— Не се безпокойте — прекъсна го ловецът. — Те знаят пътя, иначе щяха да останат. Нека не им пречим да си тръгнат, щом искат и да се заловим с нашите работи. Какво ще правим с труповете и пленниците?

— Труповете ще изхвърлим във водата, а пленниците ще бъдат съдени, както си му е обичаят. Но нека първо се убедим, че не ни заплашва опасност от страна на избягалите.

— О, те са толкова малобройни, че няма защо да се страхуваме от тях. Сигурно са избягали колкото се може по-надалеч. Впрочем бихме могли да поставим постове.

Корнъл лежеше при другите пленени трампове и скимтеше от болки, но засега никой не се занимаваше с него. Откъм реката едва ли можеше да се очаква опасност и затова поставиха няколко поста откъм сушата. Олд Файерхенд нареди да доведат коне и съдът на саваната започна.

Най-напред бяха съдени другарите на Корнъл. Не можеше да бъде доказано, че някой от тях е сторил какво да е зло някому от присъствуващите. Получените рани и загубата на коне и оръжия се счете като достатъчно наказание за престъпните им планове. През нощта, щяха да бъдат пазени зорко, а рано сутринта щяха да ги пуснат на свобода. Разрешиха им да си превържат взаимно раните.

Ето че дойде ред на Корнъл, главния престъпник. До този момент той беше лежал в сянка и сега го довлякоха до огъня. Едва-що светлината от пламъците освети лицето му, и младият Фред нададе силен вик, скочи, наведе се над него и го заразглежда, като че ли искаше да го погълне с очите си, а накрая извика към Леля Дрол.

— Той е! Той е! Убиецът! Познах го! Хванахме го!

Дрол се приближи бързо и попита:

— Да не се лъжеш? Това съвсем не може да бъде той, не е възможно.

— О, възможно е, той е, сигурен съм! — упорстваше момчето. — Виж го как опули очи! Не виждаш ли смъртният страх в тях? Разбра, че е открит, и губи всякаква надежда за спасение.

— Но ако е той, трябваше да го познаеш още на парахода.

— Там изобщо не съм го видял. Видях групата на трамповете, но не и него. Навярно винаги е седял така, че другите са го закривали.

— Да, той се криеше между хората си, но има и нещо друго: ти ми описа убиеца като човек с къдрава черна коса, а този Корнъл има къса и права рижа коса.

Момчето не отговори веднага. То сложи ръка на челото си, поклати глава, отстъпи крачка назад и каза с глас, в който звучеше несигурност:

— Това е вярно! Наистина лицето е същото, но косата е съвсем друга.

— Сигурно го бъркаш, Фред. Някои хора страшно си приличат, а и черната коса не може да стане червена.

— Не, наистина не може — обади се старият Мисуриец, — но черната коса може да бъде остригана и да се сложи червена перука.

— Ах! Да не би това тук…? — попита Дрол, без да довърши изречението си.

— Разбира се! Аз не се полъгах от червената коса. Човекът, когото търся от толкова дълго време, убиецът на жена ми и децата ми, също имаше черна къдрава коса. Този негодник тук има червена коса, но аз твърдя, че той е убиецът. Сега носи перука.

— Не е възможно! — каза Дрол. — Не видяхте ли как го беше хванал индианецът за косата, когато му отряза ушите? Ако имаше фалшива коса, той щеше да му я свали.

— Pshaw! Изработена е добре и е закрепена превъзходно. Ще ви го докажа веднага.

Корнъл лежеше на земята с вързани ръце и крака. От ушите му все още течеше кръв. Раните му сигурно го боляха много, обаче сега не му беше до тях. Цялото му внимание бе насочено към това, което се говореше. Ако досега погледът му изразяваше безнадежност, то изразът на лицето му изведнъж се промени. Страхът отстъпи място на надеждата, плахостта — на подигравката, отчаянието — на сигурността. Старият Мисуриец беше напълно убеден, че Корнъл носи перука. Той се изправи в седнало положение, хвана го за косата и я задърпа, за да свали перуката от главата му. За негово голямо учудване това не му се удаде. Косата си остана на мястото. Беше истинска.

— По дяволи те, подлецът има наистина собствена коса! — извика той изненадано и лицето му придоби толкова смаяно изражение, че другите сигурно биха се разсмели, ако положението не беше така сериозно.

По лицето на Корнъл се изписа подигравателна усмивка и той извика с глас, изпълнен с безкрайна злоба:

— Лъжец и клеветник! Къде е перуката? Много е лесно да обвиняваш един човек в престъпление само защото приличал на някой друг. Докажи че съм онзи, за когото ме мислиш!

Старият Мисуриец поглеждаше безпомощно ту към него, ту към Олд Файерхенд. Най-сетне рече на ловеца:

— Кажете ми, сър, какво мислите за тази работа! Онзи, за когото ви говоря, наистина имаше черна и къдрава коса, а този тук има права и рижа. И все пак бих се заклел хиляди пъти, че е той! Не е възможно да ме лъжат очите.

— И все пак твърде е възможно да се лъжеш — отвърна ловецът. — Изглежда, има някаква прилика, която ви заблуждава.

— Тогава не бива вече да се доверявам на добрите си стари очи!

— Отваряй ги по-хубаво! — обади се Корнъл подигравателно. — Да ме вземат дяволите, ако съм чувал, че някъде била убита майка с двамата й сина, или както казваш ти, че били пребити с тояги!

— Но нали ме познаваш! Сам ми го каза преди малко!

— Нима предположението, че някъде съм те виждал веднъж, доказва, че съм човекът, когото търсиш? А и момчето се припознава в мене. Очевидно онзи, за когото говори то, и твоят човек, са едно и също лице, но аз нито познавам това момче, нито…

Той внезапно прекъсна думите си, като че ли нещо го бе стреснало или учудило, но мигновено се съвзе и продължи в същия тон:

— … нито пък съм го виждал някога. Е добре, обвинявайте ме! Но са необходими и доказателства, ако искате да ме осъдите и линчувате само заради една случайна прилика, вие сте просто убийци, което смятам, че е недопустимо поне за един Олд Файерхенд, на чиято закрила единствено разчитам.

Кратката пауза, която направи Корнъл, си имаше своята причина. Той седеше близо до труповете. Докато лежеше, главата му беше положена върху един от тях. След като Мисуриеца го изправи да седи, вдървеният безжизнен труп се бе леко отърколил. Това движение бе съвсем естествено за всички, защото при ставането на Червения Бринкли трупът загуби опорната си точка. Сега той се намираше непосредствено зад Корнъл, и то в сянка, понеже последният беше седнал срещу огъня. Но трупът съвсем не беше труп, този човек дори не бе ранен. Беше от онези, които Олд Файерхенд повали с приклада си. Кръвта на убитите му другари го изцапала и изглеждаше, сякаш самият той е улучен. Когато дойде в съзнание, той се видя сред мъртъвците, чиито джобове току-що бяха изпразнени, а оръжието им иззето. Поиска му се да скочи и избяга, още повече че забеляза само четирима неприятели, но не му се щеше да скача в реката, а пък от другата страна се дочуваха вече виковете на приближаващите рафтъри. Затова реши да изчака удобен момент. Той незабелязано скри ножа в ръкава си. В този миг до него се приближи Мисуриеца, обърна го насам-натам и го помисли за умрял. Извади всичко от джобовете и пояса му и го завлече до мястото, където събираха труповете.

От тази минута трампът наблюдаваше всичко наоколо през полуспуснатите си клепачи. Ръцете и краката му не бяха вързани и той бе готов в подходящ момент да скочи и да избяга. Когато подпряха Корнъл върху него, през главата му веднага мина мисълта да го освободи. Когато изправиха Червенокосия да седне, мнимият мъртвец се търкулна подире му и остана да лежи точно зад вързаните му ръце. Докато Корнъл говореше и вниманието на всички беше насочено към него, трампът извади ножа от ръкава си и с предпазливо движение разряза въжето, стягащо китките на Корнъл. После тикна дръжката на ножа в дясната му ръка, за да може със светкавично движение да разреже и ремъците на краката си, да скочи внезапно и да избяга. Червения Бринкли почувствува тайното освобождение на ръцете си, почувства и дръжката на ножа, която сграбчи веднага, но силната изненада го накара за миг да изгуби самообладание и да прекъсне речта си. Ала то бе само за един кратък миг. После той продължи да говори и никой не забеляза какво се случи зад гърба на обвиняемия. Понеже Корнъл се беше позовал на справедливостта на Олд Файерхенд, ловецът отвърна:

— Там, където имам думата, няма да се извърши убийство, бъди съвсем сигурен. Но също така е сигурно, че черният цвят на косата ти няма да ме заблуди. Тя може да е боядисана.

— Ами! Нима е възможно да се боядиса косата в червено, когато се намира все още на главата?

— Разбира се! — кимна ловецът многозначително.

— А как, да не би с червена креда? — попита Корнъл с принуден смях. — Нали ще изцапам всичко наоколо си!

— Смей се, смей се, няма да се подиграваш още дълго — отвърна Олд Файерхенд спокойно. — Други можеш да излъжеш, но не и мене.

Той стана и се приближи до оръжията и вещите, събрани от пленените и убитите, наведе се, вдигна една кожена торбичка, която Корнъл беше носил на колана си и докато я отваряше, каза:

— Вече разгледах съдържанието на торбичката и намерих в нея няколко предмета, чието предназначение не ми беше съвсем ясно. Но сега започнах да разбирам.

Той измъкна запушено шишенце, една малка пила за дърво и парче от клонче, по което все още имаше кора, поднесе трите предмета към очите на Червенокосия и го попита:

— Защо носиш тези неща у себе си?

Лицето на Корнъл побледня леко, но той веднага отвърна със сигурен глас:

— Брей, какво чудо, виж ти великият Файерхенд с какви дреболии се занимава! Кой би могъл да повярва! В шишенцето има лекарство, пилата е необходим инструмент за всеки уестман, а парчето дърво попадна в торбичката съвсем случайно и не ми служи за нищо. Сега доволен ли сте, сър?

При тези думи той хвърли подигравателен, но същевременно страхлив и изпитателен поглед към лицето на ловеца. Олд Файерхенд отвърна по своя обичаен, сериозен и твърд начин:

— Да, доволен съм, но не от думите ти, а от моите умозаключения. Трампът няма нужда от пила, а особено пък щом е толкова малка. Някоя обикновена пила би му била по-полезна. Шишенцето съдържа накиснати в спирт стърготини, а туй парче дърво, ако се съди по кората му, е клонче от „Celtis occidentalis H.“[1] А аз знам твърде добре, че от стърготините на това дърво, престояли известно време в спирт, се получава червена боя, която може да боядиса и най-тъмната коса; следователно… няма ли да кажеш нещо?

— Мога да кажа, че не разбрах нито дума от целия научен доклад — отвърна Корнъл ядно. — Иска ми се да видя човека, комуто би хрумнало да боядиса в червено хубавата си черна коса. Тази личност ще има доста странен вкус!

— В този случай вкусът не играе роля, целта е важна. Човекът, преследван за тежки престъпления, сигурно с удоволствие ще пребоядиса косата си в червено, стига да може да спаси живота си. Убеден съм, че ти си търсеният човек и утре рано, щом се съмне, ще разгледам внимателно главата и косата ти.

— Няма нужда да чакаме дотогава — намеси се Фред. — Той има белег, по който можем да го познаем. Когато ме събори и започна да ме рита, успях да промуша с нож прасеца на крака му така, че ножът излезе чак от другата страна. Нека ни покаже крака си. Ако е човекът, когото търсим, трябва да има два белега на прасеца си.

Нищо друго не беше по-добре дошло за Червения Бринкли от това предложение. Ако искаха да го изпълни, той дори нямаше нужда сам да си прерязва ремъците на краката. Затова отвърна бързо:

— Well, мое извънредно умно момче. В такъв случай ще се убедиш и ти, че всички се заблуждавате. Но се учудвам, че при твоята голяма находчивост можеш да очакваш от един вързан човек да вдигне крачолите на панталона си!

Момчето нетърпеливо се озова до пленника. Клекна и започна да развързва ремъка, омотан около краката на Корнъл. След като ремъкът беше развързан, той се опита да вдигне единия крачол на памучния панталон, но получи такъв ритник от Корнъл, че отхвръкна надалеч. В следващата секунда Червенокосия скочи.

— Гуд бай, мешърс? Пак ще се видим! — извика той и размахвайки ножа, се втурна между рафтърите, префуча през поляната и изчезна сред гората.

Бягството на човека, когото смятаха за много добре вързан, бе толкова неочаквано за присъстващите, че всички останаха като вцепенени. Само Олд Файерхенд и Леля Дрол притежаваха такова присъствие на духа, което не отказваше да им служи и в най-необичайните случаи.

Веднага щом Бринкли скочи и размаха ножа, Олд Файерхенд понечи да се хвърли и да го залови, но се натъкна на неочаквано препятствие. Трампът, когото всички мислеха за умрял, счете, че е настъпил моментът да бяга. Мислеше, че няма да му е трудно да офейка, тъй като вниманието на всички бе привлечено от Корнъл. Той скочи на крака и се стрелна покрай огъня, за да пробие кръга на рафтърите. В същия миг обаче Олд Файерхенд направи огромен скок над пламъците на огъня и се сблъска с трампа. Сграбчи го, вдигна го и го хвърли на земята — за всичко това не му трябваха повече от две секунди.

— Вържете този хитрец, който се преструваше на умрял! — извика той, обърна се пак след Корнъл, който поради сблъскването на двамата бе спечелил време и бе излязъл от района на лагера, вдигна пушката си и се прицели, за да му попречи с куршума си да избяга. Но веднага разбра, че е невъзможно да изпълни намерението си, защото близо зад беглеца тичаше Дрол и фигурата му така закриваше Корнъл, че съществуваше опасност самият той да бъде засегнат от куршума.

Червения Бринкли тичаше като човек, който се стреми да си спаси живота. Дрол се носеше след него с всичката бързина, на която беше способен. И сигурно щеше да го стигне, ако не бе неговият прочут кожен „спален чувал“. Тази дреха беше твърде тежка и неудобна за такова преследване. Олд Файерхенд захвърли пушката си и се понесе след двамата с лъвски скокове. Започна да вика:

— Спрете, Дрол, спрете!

— Но Дрол не обръщаше внимание на виковете му и продължаваше да тича. Корнъл беше излязъл вече от пространството, осветено от огъня, и изчезна в тъмнината на гората.

— Спрете, за бога спрете, Дрол! — извика отново Олд Файерхенд ядосано. Сега се намираше на три-четири метра зад него.

— Трябва да го пипна, трябва! — отвърна възбудено Лелята с обичайния си писклив глас и се втурна между дърветата.

Тогава Олд Файерхенд се спря като добре обучен кон, който в най-бързия си бяг се подчинява послушно на юздата, обърна се и бавно се отправи към огъня, сякаш нищо не се бе случило. Край огъня хората бяха образували няколко групи, които разговаряха възбудено и поглеждаха към гората в очакване на резултата от преследването.

— А, вие се връщате сам! — извика старият Мисуриец.

— Както виждате — отвърна Олд Файерхенд спокойно, повдигайки рамене.

— Невъзможно ли бе да го хванете?

— Дори беше много лесно, но този проклет трамп ми се изпречи на пътя и ме блъсна.

— Неприятна история, тъкмо главният престъпник ли трябваше да избяга?

— Е, вие имате най-малкото право да се оплаквате, драги Блентър.

— Защо пък аз?

— Защото вие сте виновен, за да избяга.

— Аз ли? — попита старият засегнат. — Нищо не разбирам! Уважавам ви, сър, и ви вярвам, но бих искал да се обясните!

— Много лесно. Кой претърси умрелия, който внезапно оживя?

— Аз, разбира се.

— И сте го помислили за мъртъв! Как може да се случи подобно нещо с един толкова опитен рафтър и ловец като вас? А кой взе оръжията и вещите от джобовете?

— Пак аз.

— Но сте му оставили ножа!

— Той изобщо нямаше нож!

— Имал е, но го е скрил. Беше легнал зад Корнъл и не само че е прерязал ремъка, но му е дал и ножа.

— Наистина ли е станало така, сър? — запита старият смутено.

— Попитайте го. Ето къде лежи!

Блентър ритна вързания трамп и с помощта на заплахи го накара да проговори. Скоро разбра, че всичко е станало точно така, както предполагаше Олд Файерхенд. Тогава той зарови ръце в дългата си посивяла коса, разроши я ядно във всички посоки и каза гневно:

— Иде ми сам да си залепя няколко плесници. Такава бездънна глупост още никой не е виждал в целите Щати. Аз съм виновен, само аз и никой друг! А живота си давам, само този трамп да се окаже търсеният от мен човек!

— Разбира се, че е той, иначе щеше спокойно да изчака да му разгледаме крака. Ако няма два белега на крака си, нищо не можеше да му се случи, защото според закона на саваната не можем да го накажем за кражбата на парите от инженера, тъй като самият инженер не присъства тук.

В този момент и Дрол се завърна през поляната бавно и с наведена глава. Беше преследвал беглеца доста навътре в гората, беше се сблъскал с много дървета, но когато спрял, за да се ослуша, не могъл да долови никакъв шум около себе си. Ето защо решил да се върне обратно.

Олд Файерхенд беше обикнал този странен човек и не искаше да го кара да се черви пред рафтърите. Затова го попита на немски:

— Но, Дрол, не чухте ли какво ви извиках неколкократно?

— Това, което ми извикахте, го чух, разбира се — отвърна дебелият.

— А защо не се съобразихте с него?

— Защото исках да пипна негодника.

— И затова го последвахте в гората?

— А как иначе трябваше да постъпя? Той ли трябваше да ме последва?

— Разбира се, че не — засмя се Олд Файерхенд. — Но за да хванете един човек в гората, е необходимо да го виждате или поне да го чувате. А докато тичате вие самият, шумът от неговите стъпки остава недоловим за вас, разбрахте ли?

— Не е толкоз трудно за разбиране. Значи трябваше да спра?

— Да.

— Боже-е-е, върви, че го разбери! Ако спра, той ще избяга, а аз мога да стоя на едно място чак докато дойде Страшният съд! Или си мислите, че той ще се върне доброволно, за да се хвърли в обятията ми?

— Не точно така, но нещо подобно. Обзалагам се, че е бил достатъчно умен, за да не избяга надалеч. Навлязъл е съвсем малко в гората и после се е скрил зад някое дърво, за да ви види най-спокойно как профучавате край него.

— Как? Какво? Край него ли? Ако е истина, едва ли бих могъл да се изложа повече!

— Сигурно е станало така. Затова ви извиках да спрете. Щом като веднъж се озовахме с вас в тъмната гора, щяхме да легнем на земята и да наострим слух. С притиснато ухо към земята щяхме да чуем стъпките му и да определим приблизителната им посока. Ако той беше спрял, щяхме да го заобиколим безшумно. Поне знам, че в безшумното промъкване щяхте да се представите значително по-добре.

— И аз мисля така! — отвърна Дрол, поласкан от тази похвала. — Като се поразмисля, ми се струва, че имате пълно право. Държах се глупаво. Доста глупаво. Но може би ще мога да се реванширам. Нали? Какво мислите?

— Не е изключено да си поправите грешката, но няма да ни бъде леко. Ще трябва да изчакаме утрото, за да потърсим следите му. И ако тръгнем по тях, е твърде вероятно да го настигнем.

Той сподели мислите си и с рафтърите, на което старият Мисуриец отвърна:

— Сър, и аз тръгвам с вас. Заловихме достатъчно коне, така че мога да взема един от тях. Червения Бринкли е човекът, когото търся от толкова дълги години. Сега съм най-после отново по дирите му и моите другари няма да ми се разсърдят, ако ги напусна. А и аз самият не губя нищо, защото започнахме работа съвсем наскоро.

— Това ме радва — отвърна Олд Файерхенд. — Впрочем искам да направя едно предложение на всички ви.

— Какво предложение?

— Ще ви кажа по-късно. Сега имаме по-важна работа. Трябва да се върнем при вашия блокхаус.

— А защо не останем тук до сутринта, сър?

— Защото имуществото ви е в опасност. От Корнъл можем да очакваме всичко. Възможно е да му хрумне мисълта да посети блокхауса.

— Zounds! Би било приятно! Там са инструментите ни, резервните ни оръжия и мунициите. Бързо да тръгваме!

— Много добре! Блентър, вземете двама души и вървете! Ние, останалите, ще ви последваме заедно с конете и пленниците. Ще осветяваме пътя си с главни от огъня.

Проницателният ловец предвиди правилно действията на Корнъл. Щом се озова в гората, Червенокосия се скри зад едно дърво. Видя как Дрол префуча наблизо и как Олд Файерхенд се върна при огъня. Тъй като посоката, в която тичаше Дрол, не съвпадаше с посоката, накъдето се намираше блокхаусът, Корнъл тръгна тихо и предпазливо натам. За да предпази лицето си от клоните, той вдигна ръце пред себе си и се отправи нагоре по височината. През цялото време умът му непрестанно се занимаваше с мисълта, каква изгода би могъл да извлече от блокхауса. Той вече беше ходил там и не бе възможно да се е заблудил. Несъмнено в къщата се намираше по-голяма част от имуществото на рафтърите и можеше да им отмъсти. Корнъл ускори крачките си, доколкото му разрешаваше тъмнината.

Щом се намери горе, той най-напред спря и се ослуша. Не беше изключено някой рафтър да бе останал в блокхауса. Но навсякъде цареше пълна тишина и той се приближи до къщата. Пак се ослуша и затърси вратата пипнешком. Тъкмо когато се канеше да я отвори, почувства, че две ръце го сграбчват за гърлото и го повалят на земята. Няколко души се нахвърлиха отгоре му.

— Пипнахме поне един, но той ще изкупи всичко! — каза някой. Бринкли разпозна гласа и го обхвана радостна изненада. Напрегна всички сили, за да освободи гърлото си, и успя с мъка да процеди думите:

— Удуърд, ти ли си, дяволе! Пусни ме!

Удуърд беше помощник-главатар на трамповете. Той разпозна гласа на Бринкли, пусна го, разбута другите настрана и извика:

— Корнъл! Наистина, той е! Как попадна тук? Мислехме, че си пленен.

— Бях — изпъшка той, докато се изправяше, — но избягах. Не можехте ли да бъдете по-предпазливи? Щяхте да ме убиете с лапите си! Какво правите тук?

— Събрахме се още долу, съвсем случайно, само трима сме, не знам къде са другите. Видяхме, че рафтърите останаха край огъня, и ни хрумна да дойдем насам и да им изиграем някой номер.

— Правилно сте постъпили! Същата мисъл доведе и мен дотук. Искам да запалим тази барака.

— Това беше и нашето намерение, но решихме първо да огледаме какво има в нея. Може би ще намерим нещо, което да ни бъде от полза.

— Да, но ни трябва светлина, пък онези негодници ми изпразниха джобовете изцяло. А в къщата можем да търсим някое огниво цяла вечност.

— Забравяш, че ние не сме обрани, а всичко си е у нас.

— Вярно! А убедихте ли се, че наоколо няма никаква засада?

— Няма жив човек. Резето на вратата се маха много лесно и ние се канехме вече да влизаме, когато се появи ти.

— Тогава да побързаме, преди негодниците да се сетят да се върнат обратно!

Удуърд махна резето и всички влязоха вътре. След като затвориха вратата след себе си, Удуърд запали огнивото си и освети вътрешността на къщата. Над леглата имаше сковани полици и по тях те видяха свещи от еленова лой, каквито уестманите си приготвят сами. Всеки от четиримата запали по една свещ и всички започнаха трескаво да търсят предмети, които можеха да им бъдат полезни.

Намериха няколко пушки, пълни рогове с барут, секири, брадви, триони, ножове, барут, сандъчета с патрони, месо и други припаси. Всеки от трамповете си взе каквото му трябваше и каквото му хареса, после сложиха горящите свещи в сухата тръстика на постелите. Те се запалиха веднага и подпалвачите изскочиха бързо навън. Оставиха вратата отворена, защото въздушното течение разгаряше огъня още по-силно и се спряха, за да се ослушат. Не се чуваше никакъв шум, освен пращенето на огъня и шумоленето на дърветата.

— Още ги няма — каза Удуърд. — Сега какво ще правим?

— Ще се изпарим, естествено — отвърна Корнъл.

— Но накъде? Местността ни е непозната.

— Утре сутринта ще потърсят следите ни, за да ни преследват. Следователно не бива да оставяме следи.

— Това е невъзможно, освен ако се движим по вода.

— Така и ще направим.

— Но в какво или с какво?

— С лодка, разбира се. Нима не знаеш, че всяка група рафтъри си построява една или повече лодки, които са им така необходими в тяхната работа? Обзалагам се, че ще ги намерим долу при мястото, откъдето спускат саловете.

— Но това място не ни е познато.

— Ще го намерим. Ето вижте, оттук започва свлачището. Да видим дали можем да слезем оттук.

В същия миг пламъците пробиха покрива и осветиха цялата околност. В края на гората, откъм реката, се забелязваше просека между дърветата. Трамповете забързаха към нея; стръмната тясна просека продължаваше надолу, а отстрани беше закрепено здраво въже, за което хората можеха да се държат.

Четирима се спуснаха надолу.

Когато се намериха на брега на реката, те дочуха далечни гласове и викове, които се приближаваха към блокхауса.

— Идат — каза Корнъл. Побързайте да намерим лодка!

Не беше нужно да търсят дълго, защото съвсем наблизо бяха привързани три лодки кану. Бяха направени по индиански начин от кората на дърво, а цепнатините бяха залени със смола. Всяка от тях можеше да побере четирима души.

— Завържете другите две лодки за първата! — заповяда Червенокосия. — Трябва да ги вземем с нас, после ще ги унищожим, за да не могат да ни преследват с тях.

Изпълниха заповедта му. После четиримата се качиха в първото кану, взеха лежащите на дъното гребла и отблъснаха лодката от брега. Корнъл седеше отзад и я управляваше. Един от неговите хора загреба срещу течението на реката.

— Грешиш! — каза му Корнъл. — Ще пътуваме по течението.

— Но нали отиваме навътре в Канзас, към голямото сборище на трамповете? — отвърна човекът.

— Разбира се. Но Олд Файерхенд сигурно ще изтръгне тези сведения от пленниците. И утре сутринта ще ни търси нагоре по течението на реката, затова тръгваме надолу, за да го заблудим.

— Да, но заобикаляме страшно много!

— Нищо подобно. Ще плаваме до първата прерия, която ще достигнем още утре сутринта. Ще потопим лодките и ще откраднем коне от тамошните индианци. После ще се отправим бързо на север и за един ден ще наваксаме това малко забавяне, докато рафтърите ще се мъчат продължително и безрезултатно да открият следите ни.

Придържаха лодките в сянката на брега, за да не бъдат осветени от заревото на горящия огън. След като излязоха от обсега на светлината, Корнъл насочи лодката към средата на реката. Това стана точно в момента, когато рафтърите заедно с конете и пленниците достигнаха горящия блокхаус.

Щом видяха, че имуществото им пропада в горящия огън, те нададоха силни викове. По адрес на подпалвачите бяха отправени стотици псувни и проклятия. Но Олд Файерхенд ги успокои с думите:

— Мина ми през ум, че Корнъл ще направи някоя беля. Но за съжаление закъсняхме. Не трябва да го вземаме толкова присърце. Ако приемете предложението, което ще ви направя, в скоро време ще спечелите повече от загубеното тук. Но за това — по-късно. Сега трябва преди всичко да се убедим, че наоколо не е останал никой от тези разбойници.

Най-старателно претърсиха цялата околност, но не откриха нищо подозрително. Тогава всички насядаха в светлината на огъня край Олд Файерхенд. Пленниците бяха отведени настрани, тъй че не можеха да чуват какво се говори.

— Мешърс — започна ловецът, — дайте ми най-напред честната си дума, че няма да разказвате никому нещата, които ще научите сега от мен, дори и ако не се съгласите с предложението ми! Зная, че всички сте джентълмени, и мога да разчитам на дадената от вас дума.

След като всички обещаха да пазят пълна тайна, той продължи:

— Виждал ли е някой от вас голямото планинско езеро високо горе в Скалистите планини, което носи името Сребърното езеро?

— Аз — отвърна един-единствен човек и той беше Леля Дрол. — Всеки от нас е чувал това име, но както мога да заключа от мълчанието на всички джентълмени, изглежда, освен мене, никой друг не е бил там.

— Well! Знам, че горе се намират много богати мини, стари мини, рудни жили и рудни находища от праиндианско време, чиито богатства изобщо не са били експлоатирани от тогавашното население. Познавам доста такива мини и находища и сега съм решил да отида до горе с един добър минен инженер, за да разберем дали си заслужава започването на експлоатацията на тези мини и залежи на промишлени начала и дали ще можем да добиваме от самото езеро необходимата ни водна и електрическа енергия. Нашето начинание, разбира се, не е безопасно и затова имам нужда от група добри и опитни уестмани, които да ни придружат. Оставете временно тукашната си работа и елате с мен до езерото, господа! Ще ви заплатя добре!

— Ето това се казва предложение, чудесно предложение! — извика въодушевено старият Мисуриец. — Щях да тръгна веднага, моментално, но не мога, просто не мога, защото трябва да пипна този Корнъл.

— И аз, и аз — намеси се Дрол. — С какво удоволствие щях да тръгна с вас, не заради заплащането, а заради приключенията и защото смятам, че е голяма чест да можеш да яздиш до Олд Файерхенд. Но е неосъществимо, защото и аз не бива да изпускам от очи следата на Червения Бринкли.

По лицето на Олд Файерхенд пробяга лека усмивка, преди да отговори:

— И двамата имате едно и също желание, което може би ще се сбъдне най-сигурно в случай, че останете при мен. Когато тръгвахме от долния огън насам, трябваше, разбира се, да вземем и вързаните трампове с нас. В ръцете ми попадна най-младият от тях. Осмели се да ме заговори и скоро разбрах, че мястото му всъщност не е между трамповете и че съжалява за прекараното време при тях; бил се присъединил към тях само за да угоди на брат си, който сега лежи долу сред мъртвите. Обеща да ми разкаже нещо за плановете на Корнъл и къде от човещина, къде от предвидливост, съм решил да не отказвам предлаганите му услуги. Да го доведа ли?

Останалите единодушно се съгласиха и Олд Файерхенд се изправи, за да доведе трампа. Младежът бе навършил неотдавна двадесет години, имаше умно изражение и яка фигура.

Олд Файерхенд беше махнал ремъците, които го стягаха, и му посочи да седне до него.

— Е — обърна се той към трампа, — виждаш, че съм склонен да изпълня желанието ти. Бил си подведен от твоя брат. Ако ми обещаеш тържествено да станеш добър човек, веднага ще ти върна свободата, а при мен ще можеш да се превърнеш в добър уестман. Как се казваш?

— Ноли се казвам, сър — отвърна запитаният. Докато подаваше ръка на ловеца, в очите му се появиха сълзи. — Ще ви бъда благодарен до края на живота си, ако ми изпълните две желания.

— Кои са те?

— Простете ми не само привидно, а и искрено, че ме намерихте в такова общество, и ми разрешете утре сутринта да погреба убития си брат. Не искам да изгние във водата и да го изядат рибите.

— Твоите жаления ми доказват, че не съм се излъгал в тебе, ще бъдат изпълнени. Отсега нататък те приемаме сред нас, но предишните ти другари не бива да те виждат, защото не искаме да разберат, че си минал на наша страна. Беше споменал нещо за плановете на Корнъл. Известни ли са ти?

— Да. Дълго не ни казваше нищо, но вчера ги сподели с нас. Най-напред ще посети голямото сборище на трамповете, което ще се състои в най-скоро време.

— Heigh-day![2] — извика Дрол. Значи не са ме излъгали, когато ми казаха, че тези вагабонти ще се събират със стотици някъде зад Харпър, за да обсъдят извършването на няколко масови акции. Знаеш ли точно кое място имат предвид?

— Да — отвърна Ноли. — Оттук се намира наистина зад Харпър и се нарича Осаге-нук[3].

— Не съм чувал нищо за подобно място. Странно! Канех се да посетя това сборище с надеждата да намеря човека, когото търсех, а нямах и представа, че пътувам с него на един и същи параход. А можех да го хвана още на борда! Значи Корнъл иска да отиде до Осаге-нук. Е, мастър[4] Блентър, тръгваме след него, нали?

— Да — кимна старият. — Наистина ще трябва да се откажем от предложението на Олд Файерхенд.

— Това съвсем не е пречка — обади се ловецът. — Моята следваща цел се намира до онова място. Тя е фермата на Бътлър — собственост на тъста на инженера, който ме очаква там. Поне дотам ще бъдем заедно, какви други планове има Корнъл?

— Какви планове има ли? След сборището на трамповете иска да се отправи към Игъл Тейл[5], да нападне чиновниците и работниците от железопътната линия и да им обере заплатите.

— Чудесно, че научихме всичко това! Ако не успеем да го пипнем на сборището, то сигурно няма да ни избяга при Игъл Тейл.

— Ако ви се измъкне и там — продължи Ноли, — ще го намерите по-късно при Сребърното езеро.

Тези думи смаяха всички, дори и на Олд Файерхенд направиха толкова силно впечатление, че той бързо попита:

— При Сребърното езеро ли? Какво знае Корнъл за това място и какво ще прави там?

— Ще търси някакво съкровище.

— Съкровище ли?

— Да, там в езерото били закопани или потопени големи богатства на стари народи още от незапомнени времена. Корнъл има точен план на мястото, където трябва да търси.

— Виждал ли си плана?

— Не. Не го показва никому.

— Но нали го претърсихме целия и му взехме всичко, без да открием никакъв план у него!

— Изглежда, го е скрил много добре. Дори ми се струва, че не го носи у себе си. От неговото подхвърляне може да се заключи, че го е закопал някъде.

Вниманието на всички бе погълнато от бившия трамп, тъй че никой не забеляза в каква голяма възбуда изпаднаха Дрол и Фред от последните му думи. Дрол беше вторачил широко отворените си очи в Ноли, а след като той приключи разказа си, Фред извика:

— Това е бил Корнъл! Той е бил! Този план принадлежеше на баща ми!

Сега всички погледи се насочиха към момчето. Отрупаха го с въпроси, но Дрол размаха енергично ръце и каза:

— Мешърс, нито дума повече! По-късно ще разберете как стоят нещата. Най-важното е, че вече мога да заявя следното: аз и Фред във всички случаи оставаме на разположение на Олд Файерхенд.

— И аз! — заяви старият Мисуриец с радостен глас. — Оплетохме се в толкова много тайни и загадки, че ми е чудно как ще се оправим. Момчета, и вие идвате всички с нас, нали?

— Да, да, разбира се, да! — завикаха рафтърите наоколо.

— Well! — каза Олд Файерхенд. — Тогава утре рано тръгваме! Няма нужда да търсим следите на Корнъл, защото знаем къде отива. Ще го преследваме през гори и прерии, през планини и долини, а ако е необходимо, и чак до Сребърното езеро. Очакват ни напрегнати дни. Господа, нека станем добри приятели и да си помагаме взаимно!

Бележки

[1] Дърво от рода на брястовете. — Б.пр.

[2] Heigh-day! (англ.) — възклицание на радост или изненада. — Б.пр.

[3] Осаге-нук — букв. Място на осагите. Осаги — индианци, живели в северната част на щата Оклъхома. Понастоящем наброяват около 4600 души. — Б.пр.

[4] Мастър (англ.) — господар, господин, майстор. — Б.пр.

[5] Игъл Тейл (англ.) — Орлова Опашка. — Б.пр.