Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Schatz im Silbersee, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Victor
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Избрани произведения в десет тома — том 4

Съкровището в сребърното езеро. Завещанието на инката

Романи

Издателство „Отечество“, София, 1989

Преведе от немски: Веселин Радков

Художествено оформление: Васил Инджев

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Павлина Пенчева

Код II 95376 6116–5–89 Немска. III издание и I издание.

Издателски №1705 Дадена за набор м. II. 1989. Подписана за печат м. IV. 1989.

Излязла от печат м. IX. 1989. Формат 16/60/90. Печатни коли 46,50.

Издателски коли 46,50. Усл. изд. коли 52,31 Цена 5,99 лева.

Държавно издателство „Отечество“ София, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

 

Der Schatz im Silbersee

Karl–May–Verlag Radebeul Bei Dresden

Der Schatz im Silbersee

Joachim Schmid — Karl–May–Verlag, Bamberg, 1952

Karl May. Das Vermächtnis des Inka

© Manfred Pawlak Verlagsgesellschaft mbH, Herrsching, 1983

Съставител и преводач © Веселин Радков, 1989

c/o Jusautor, Sofia. ДЧ–3

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция от trooper

2. Трамповете

„Съединените американски щати въпреки или по-скоро вследствие на либералните си институции са огнище на своеобразни социални бедствия, които са напълно немислими в някоя европейска държава.“

Всеки познавач на тамошните отношения ще признае, че това твърдение на един съвременен географ си има своите добри основания. Бедствията, за които говори той, могат да се разделят на хронични и актуални. Към първите би трябвало преди всичко да споменем вечно търсещите скандали безделници и хулигани, а също и така наречените скитници, които се „занимаваха“ предимно с преселниците. Скитничеството, безделничеството и хулиганството са пуснали здрави корени в Америка, и както личи по всичко, ще пребъдат още дълги години. Малко по̀ иначе стои въпросът с втория вид социална напаст, която обикновено се развива по-бързо, но и по-скоро отмира. Тук бихме причислили безправните отношения за живот на хората от Далечния запад, вследствие на които се образуваха разбойнически банди и шайки от главорези, които мистър Линч[1] успя да ликвидира само чрез безмилостно крути мерки. По-нататък би трябвало да споменем и куклуксклановците, които вилнееха по време на Гражданската война, а и по-късно. Но трамповете се превърнаха в най-страшната и опасна социална напаст, те бяха представители на най-бруталния и безогледен бандитизъм.

Когато за известен период търговията и производството се намираха в затруднение, хиляди фабрики спираха да работят и десетки хиляди работници оставаха безработни, много от безработните започваха да се преселват, като по-голямата част от тях тръгваше на запад. Щатите, намиращи се отвъд Мисисипи, се оказваха от време на време буквално наводнени с такива хора. Но скоро сред тях настъпваше процес на детерминиране — работливите и честните между тях започваха да работят каква да е работа, макар и лошо платена и изморителна. Най-често постъпваха на работа във фермите, за да помогнат при прибирането на реколтата, и затова обикновено ги наричаха „жътвари“.

Мързеливите обаче образуваха банди, които живееха от грабежи, палежи и убийства; те скоро достигаха до най-долното стъпало на моралното падение, а техните водачи бяха търсени от ръката на закона под дърво и камък.

Трамповете се появяваха обикновено на големи групи, наброяващи понякога по триста и повече човека. Те нападаха не само отделни ферми, но и малки градове, за да ги ограбят. Превземаха дори железопътни гари, справяха се с чиновниците и използваха влаковете, за да се придвижат по-бързо до някоя друга област, където повтаряха престъпленията си. Тези безчинства взеха такива размери, че губернаторите на няколко щата се видяха принудени да свикват доброволци и да водят истински сражения с тези негодници.

Капитанът и кормчията на „Догфиш“ смятаха, че Корнъл Бринкли и неговите хора принадлежат тъкмо към тези трампове. Групата им беше около двадесетина души и следователно бе твърде слаба, за да се справи с останалите пътници и екипажа на парахода, но предпазливостта и бдителността не бяха в никакъв случай излишни.

Вниманието на Корнъл естествено беше също привлечено от чудноватата фигура, която се бе приближила до парахода на паянтовия сал и беше убила така безгрижно опасния хищник. Корнъл се беше смял, щом чу Том да произнася странното име „Леля Дрол“. Но сега, когато видя непознатият да се качва на палубата, той мрачно сбърчи вежди и прошепна на хората си:

— Този хубостник никак не е толкова смешен, колкото иска да се представи. Предупреждавам ви, че трябва да се пазим от него.

— За какво му е този маскарад? — попита някой.

— Това не е маскарад. Този човек си е всъщност голям оригинал, но същевременно е един от най-опасните полицейски агенти, които познавам.

— Pshaw! Леля Дрол и полицейски агент! Може да е всичко друго, каквото кажеш, но не мога да повярвам, че е детектив!

— И все пак такъв е! Слушал съм много за Леля Дрол; казват, че Лелята е трапер, който не е с всичкия си, но поради веселия си характер се намирал в най-добри отношения с всички индиански племена. Но сега, когато го виждам пред себе си, мога да кажа, че го познавам по-добре. Този дебелак е детектив и половина. Срещал съм го горе в Дакота при форт Съли, край Мисури, където успя да измъкне измежду нас един наш другар, когото после обесиха. Лелята беше сама, а ние бяхме над четиридесет души!

— Не е възможно! Могли сте да му направите поне четиридесет дупки в тялото!

— Не, не можахме. Той действа много по-често с хитрост, отколкото със сила. Вижте само малките му лукави очички — също като на невестулка! И игла в купа сено ще ти открие. Приближава се към жертвата си с най-голяма подкупваща любезност и после капанът щраква, преди изобщо да си помислиш, че можеш да бъдеш пипнат.

— Познава ли те?

— Мисля, че е изключено. Тогава той изобщо не ми обърна внимание, а после измина много време, а и аз се промених доста. Въпреки това смятам, че ще е уместно да се държим спокойно и непринудено, за да не привлечем вниманието му. Струва ми се, че тук ще успеем да изиграем един хубав номер и не ми се ще той да ни се изпречи на пътя.

Дрол съвсем не изглеждаше толкова опасен, колкото го описа Корнъл, напротив, при появяването му присъствуващите трябваше да положат големи усилия, за да не избухнат в смях, който би го обидил. Предметът, покриващ главата му, не беше нито шапка, нито каскет, нито качулка и въпреки това приличаше по нещо на всеки един от тези видове шапки. Състоеше се от пет различни по форма кожени парчета. Средното от тях имаше формата на обърната паница, задното парче засенчваше тила, а предното — челото; то трябваше да играе ролята на козирка; четвъртото и петото парче покриваха ушите като две клапи.

Палтото му беше много дълго и невероятно широко. Състоеше се от безброй много шевове и кожени кръпки, които са били пришивани една върху друга. Нямаше две кръпки с една и съща възраст — личеше си, че са наставяни непрекъснато в течение на много години. Краищата на палтото бяха снабдени отпред с къси ремъчета, които бяха вързани и по този начин заместваха липсващите копчета. Тъй като голямата дължина и ширина на тази неповторима дреха отежняваше ходенето, човекът я беше разрязал отзад до кръста и така бе свързал двете й половини около краката си, че се беше образувало някакво подобие на шалвари, които правеха движенията на Леля Дрол извънредно смешни. Тези съмнителни панталони стигаха до глезените му. Чифт кожени обувки допълваха облеклото му надолу. Ръкавите на палтото бяха също необичайно дълги и широки за него. Той ги беше зашил в краищата, а в горната им част бе пробил две дупки, през които беше извадил ръцете си. По този начин от двата ръкава се бяха получили два висящи кожени джоба, в които той можеше да побере какви ли не неща.

Тази дреха правеше фигурата на човека да изглежда като самото въплъщение на безформеността, а прибавим ли и пълното червенобузесто, извънредно дружелюбно лице, чиито очички сякаш нито за миг не можеха да останат неподвижни и непрекъснато шареха наоколо, за да не би да им се изплъзне нещо — става ясно, че всичко това не можеше да не те накара да се разсмееш.

Подобни екземпляри съвсем не са рядкост в Запада. Който живее дълги години из нецивилизованите райони, няма нито време, нито удобен случай, пък и пари, да възстанови по друг начин изпокъсаното си облекло освен с различни подръчни материали, каквито може да му предложи самотата далеч от цивилизацията; ето защо често ще срещнете прочути хора, чието облекло е в такова състояние, че ако се появят в някой град, децата биха тръгнали след тях с крясъци и смях.

Човекът държеше в ръката си двуцевна пушка, достигнала достопочтена възраст. Можеше само да се гадае дали не притежава и други оръжия, тъй като палтото обгръщаше фигурата му като завързан чувал, в който можеха да се скрият най-разнообразни предмети.

Момчето, което се намираше в обществото на този оригинал, беше може би на шестнадесет години. Беше русокосо и добре сложено, а погледът му имаше сериозен, дори упорит израз, като човек, който вече може сам да се справя с живота. Облеклото му се състоеше от шапка, ловджийска риза, панталони, гамаши и обувки — всичко беше изработено от кожа. Освен пушка то имаше още револвер и нож.

Когато Леля Дрол се качи на палубата, подаде ръка на Черния Том и извика с високия си писклив гласец:

— Welcome[2], приятелю Том! Ама че изненада! Цяла вечност, откакто не сме се виждали! Откъде идваш и накъде пътуваш?

Те си разтърсиха сърдечно ръцете и Том отвърна:

— Идвам от долното течение на Мисисипи. Отивам в Канзас, в чиито гори са моите рафтъри.

— Well, всичко се нарежда. И аз отивам натам, че и по-далеко. Можем известно време да бъдем заедно. Но преди всичко да си платя пътуването, сър. Колко ще ни струва — имам предвид себе си и този младеж, щом трябва?

Този въпрос беше отправен към капитана.

— Зависи докъде ще пътувате и какво място ще си изберете — отвърна той.

— Какво място ли? Леля Дрол пътува винаги на най-хубавото място, сър, тоест каюта. А докъде? Засега да кажем до форт Гибсън. Можем да удължим ласото винаги, когато пожелаем. Приемате ли златни зърна?

— С най-голямо удоволствие.

— А къде са ви златарските везни? Да не сте мошеник?

Въпросът му прозвуча тъй комично и малките му очички примигаха така особено, че никой не можеше да му се сърди. Въпреки това капитанът се престори на ядосан и промърмори:

— Ако ме попитате пак такова нещо, ще ви изхвърля веднага през борда!

— Охо! Да не мислите, че някой може току-така да хвърли Леля Дрол във водата? Хайде, опитайте!

— Е-е — махна капитанът с ръка, — човек трябва да е любезен към дамите и понеже вие сте леля, спадате към нежния пол. Няма да обърна чак такова внимание на въпроса ви. Впрочем не е необходимо да плащате толкова бързо.

— Не, не взимам назаем нито за минута, имам си принципи, щом трябва!

— Well! Елате с мен в служебната каюта!

Двамата се отдалечиха, а другите продължиха да разговарят за появяването на този странен човек. Капитанът се върна по-бързо от Дрол. Все още удивен, той каза:

— Мешърс, да бяхте видели златните зърна, златните зърна! Той бръкна с ръка в един от ръкавите си и като я извади от дупката, тя беше пълна със златни зърна, големи като бобчета, като лешници, а и още по-големи. Този човек сигурно е открил някоя бонанса[3] и я е изпразнил.

След като Дрол плати пътуването си, започна да се озърта наоколо. Най-напред съзря хората на Корнъл. Приближи се бавно до предната палуба и ги огледа. Погледът му се спря за няколко мига върху Корнъл, след което го попита:

— Извинете, сър, не сме ли се виждали с вас някъде?

— Нямам представа — отвърна запитаният.

— О, просто не мога да се отърва от чувството, че вече съм ви срещал някъде. Почакайте, може би беше горе по Мисури?

— Не.

— А не беше ли във форт Съли?

— Дори не съм го виждал.

— Хмм. Мога ли да науча името ви?

— Защо? За какво ви е?

— Просто ми харесвате, сър. А щом ми се хареса някой човек, нямам мира, докато не науча името му.

— Ако става въпрос за това, и вие ми харесвате — отвърна Корнъл остро, — но въпреки всичко не бих желал да постъпвам неучтиво и да питам за името ви.

— Защо? Аз не го считам за неучтивост и бих отговорил веднага на въпроса ви. Нямам причини да премълча името си. Премълчава го само онзи, чиято съвест не е съвсем чиста.

— За обида ли да го считам, сър?

— И през ум не ми е минавало да ви обиждам. Аз никога не обиждам хората, щом не трябва. Адио, сър, и си запазете името за вас! Не ми е толкоз необходимо.

Дрол се обърна и се отдалечи.

— На мене ли този номер? — изскърца със зъби червенокосият. — И трябва да го преглътна!

— А защо ще мълчиш? — изсмя се един от хората му. — Аз на твое място бих отговорил с юмрука си на този кожен чувал.

— И щеше да си изпатиш.

— Pshaw! Тази жаба с нищо не издава челичена сила.

— Да, но не бива да подценяваш човек, който оставя една черна пантера почти да се приближи до него и тогава най-хладнокръвно и изпраща куршума, като че ли има пред себе си пъдпъдък. Впрочем въпросът не се свежда само до него. Веднага срещу нас ще се нахвърлят и други хора, а ние трябва да избягваме всякакъв шум около себе си.

Дрол се беше запътил отново към задната част на парахода и се натъкна на двамата индианци, които бяха седнали на бала с тютюн. Щом го видяха, те станаха. Дрол се поспря, после забърза към тях и извика:

— Mira, el Oso grande y el Oso chico! — (Я виж, Голямата и Малката мечка!)

Беше заговорил на испански. Той явно знаеше, че двамата индианци не говореха английски добре, но пък владееха испански отлично.

— Qué sorpresa, la tia Droll! (Каква изненада, Леля Дрол!) — отвърна старият индианец.

— Какво търсите тук, в Изтока, и накъде с този параход? — попита ги Дрол, като им подаде ръка.

— Бяхме в Ню Орлиънс и се връщаме в къщи. Изминаха много луни, откакто видяхме за последен път лицето на Леля Дрол.

— Да, през това време Малката мечка е станал два пъти по-едър. Цари ли мир между моите червенокожи братя и техните съседи?

— Те заровиха бойната секира в земята и не искат пак да я изравят.

— Кога ще отидете при вашите хора?

— Не знам още. Голямата мечка не може да се завърне във вигвама си, преди да е потопил ножа си в кръвта на бледоликия, който го обиди.

— Кой е той?

— Онова бяло куче с червената коса. То удари Голямата мечка с ръка в лицето.

— По дяволите! Да не би да е мръднал! Сигурно знае какво значи да удариш индианец в лицето, а още повече, ако той е Голямата мечка.

— Той не знае кой съм аз. Казах му името си на езика на моя народ и моля моя бял брат да не ме издава.

— Бъди спокоен! Сега ще трябва да отида при другите, които искат много да поговорят с мене, но пак ще се върна при вас.

Той продължи пътя си към кърмата. Бащата на спасеното момиче беше излязъл от каютата си, за да съобщи, че дъщеря му се е съвзела, че се чувства сравнително добре и има нужда само от почивка, за да се възстанови напълно. После забърза към индианците, за да благодари на храброто момче за неговата смела постъпка. Дрол беше чул думите му и се осведоми за случилото се. След като Том му разказа всичко, той продума:

— Да, това момче е способно на такова нещо, не е дете вече, а истински мъж.

— Познаваш ли ги двамата? Видях те да разговаряш с тях.

— Срещнахме се веднъж.

— Срещнахте ли се? Той каза, че е от племето тонкава, а то е почти измряло и оцелелите индианци никога не се движат свободно, а водят заседнал живот в жалкия резерват в долината на Рио Гранде.

— Но Голямата мечка никога не е започвал да води заседнал живот, а е останал верен на традициите на своите прадеди. Скита се свободно из страната, също като вожда на апачите Винету. Мястото, което нарича „в къщи“, не е известно никому. Говори често за „своите хора“, но кои са и къде са, не съм могъл никога да разбера. И сега искаше да отиде при тях, но го спира отмъщението му към Корнъл.

— Говори ли ти за него?

— Да. Той няма да намери покой, докато не си отмъсти. За мен Корнъл е вече мъртъв човек.

— И аз смятам така — обади се Олд Файерхенд. — Добре познавам индианците и мога да кажа, че той понесе удара така спокойно не от страх.

— Тъй ли? — обърна се Дрол към великана. — И вие ли познавате индианците, щом трябва? Но съвсем нямате такъв вид, въпреки че сте цял голиат. Мисля, че мястото ви е в някой салон, а не в прерията.

— Олеле, Лельо! — засмя се Том. — Тук сбърка страхотно! Я се опитай да познаеш кой е този господин!

— Нямам такива намерения. Може би ще имаш добрината да ми кажеш веднага кой е той.

— Не, толкова лесно няма да ти се размине. Лельо, този човек е един от нашите най-прочути уестмани.

— Тъй, тъй! Значи не от прочутите, а от най-прочутите, а!

— Да.

— Според моето мнение от този сорт има само двама. — Той направи малка пауза, примижа с едното око, намигна с другото на Олд Файерхенд, изкиска се кратко, което прозвуча като едно „Хи-хи-хи-хи“, изсвирено на кларинет, и продължи: — А това са именно Олд Шетърхенд[4] и Олд Файерхенд. Тъй като познавам първия, щом трябва, то този господин не може да бъде никой друг освен Олд Файерхенд. Познах ли?

— Да, аз съм — кимна ловецът.

— Egad?[5] — попита Дрол, отстъпи две крачки назад и го огледа още веднъж с отвореното си око. — Наистина ли сте вие?! Фигурата е същата, както я описват, но… може би се шегувате!

— Добре, а това шега ли е? — попита Олд Файерхенд, като хвана с десницата си Дрол за яката на палтото, вдигна го, завъртя го около себе си три пъти и го сложи върху един сандък.

Лицето на Дрол беше станало тъмночервено. Той едва си пое дъх и извика, изговаряйки с мъка думите:

— Zounds[6], сър, да не би да ме мислите за махало на часовник или за ветропоказател? Да не би да съм създаден, за да кръжа около вас? Цяло щастие е, че спалният ми чувал е направен от здрава кожа, иначе щеше да се скъса и щяхте да ме запратите в реката! Но проверката си я биваше, сър, виждам, че наистина сте Олд Файерхенд. А и ща не ща, трябва да ви вярвам, иначе сте в състояние да демонстрирате на тези джентълмени още веднъж как Луната обикаля около Земята. Когато се е говорило за вас, винаги съм си мислил колко много бих се радвал да ви видя някога. Ето ръката ми и ако не искате да ме огорчите дълбоко, стиснете я здраво!

— Защо не? С удоволствие подавам ръката си на всеки смелчага, а още повече на човек като вас, представил ни се по такъв превъзходен начин.

— Представил ли съм се? Как така?

— Като застреляхте пантерата!

— Аха! Но то не беше някакъв подвиг, за който заслужава да се говори. Животното не се чувстваше добре във водата и аз просто му помогнах.

— Умно постъпихте! Пантерата не се бои от водата, тя е отличен плувец и можеше да стигне до брега без много усилия. Какво нещастие, ако беше успяла! Спасихте живота на много хора. Стискам ви ръката с намерението да се запознаем по-отблизо.

— Изрекохте желанието ми, сър. Предлагам да пийнем за нашето запознанство. Не съм дошъл на този параход, за да умра от жажда. Да вървим в салона.

Последваха поканата му. Когато господата напуснаха палубата, се появи негърът, на когото бяха забранили да гледа пантерата. Идваше от машинното отделение. Беше сменен от друг работник и сега си търсеше сенчесто място, за да може да подремне. Той влачеше бавно краката си и намусената му физиономия ясно показваше, че бе в лошо настроение. Това не убягна от погледа на Корнъл, той го извика и му направи знак да се приближи.

— Какво има, сър? — попита чернокожия, когато ги приближи. — Ако имате някакво желание, обърнете се към стюарда. Аз не се занимавам с пътниците.

— Знам, знам — отвърна Корнъл. — Исках само да те попитам дали нямаш желание да изпиеш с нас чаша бренди.

— Ако това имате предвид, нямам нищо против. В машинното отделение ти пресъхва не само устата, а и стомахът. Но не виждам тук нищо за пиене!

— Ето, вземи един долар. Купи ей от бара каквото ти душа иска и ела при нас!

Недоволният израз веднага изчезна от лицето на негъра. Бързо донесе две пълни шишета с бренди и няколко чаши и седна до Корнъл, който му направи място с готовност. Бързо и жадно изпразни две чаши и каза:

— Чудесно ободрява, сър, а човек като мене не може да си го позволява много често. Как ви дойде идеята да ме почерпите? Белите обикновено не са така любезни към чернокожите.

— За мен и моите приятели негърът има същата стойност, както и белият. Забелязах, че работиш при котлите. Това е тежка работа, от която човек ожаднява и понеже мога да предположа, че капитанът не ти плаща със стодоларови банкноти, казах си, че една хубава глътка ще ти бъде добре дошла.

— Имали сте превъзходна идея. Наистина капитанът ми плаща лошо, човек не може дори да се напие, още повече че не дава аванс, поне на мен не дава, а бръква в кесията си едва когато свърши пътуването — damn![7]

— Значи те е взел на мерник, а?

— Така е. Казва, че жаждата ми била много голяма, на другите плаща всеки ден, а на мене не. Тогава чудно ли е, че жаждата ми постоянно се увеличава?

— Сега ще зависи само от теб дали днес ще можеш да я задоволиш напълно. Готов съм да ти дам няколко долара, ако ми направиш една услуга.

— Няколко долара ли? Ура! За тях ще си купя три-четири пълни бутилки! Казвайте желанието си, сър! Аз съм човекът, който ви трябва, щом става въпрос за спечелването на бренди.

— Възможно е и да си ти. Но тази работа трябва да се подхване хитро. Необходимо е малко да се поослушаш, да подслушаш.

— Къде? Кого?

— В салона.

— Така ли? Хмм — промърмори негърът замислено. — А защо, сър?

— Защото… е, с теб ще бъда откровен. — Той му подаде пълна чаша и продължи с доверителен тон: — Там ще видиш един едър господин с великанска осанка, когото наричат Олд Файерхенд, някакъв чернобрад юначага наричан Том, и най-сетне един палячо в дълго кожено палто, който се отзовава на името Леля Дрол. Този Олд Файерхенд е богат фермер, а другите двама са негови гости, които той води със себе си. Съвсем случайно и ние отиваме към тази ферма, за да потърсим там работа. Много ни се иска да разберем що за хора са тези тримата, защото ще си имаме работа с тях. Сам виждаш, че не искам от теб нищо нередно и противозаконно.

— Съвсем правилно, сър! Никой не може да ми забрани да слушам, когато другите говорят. В продължение на шест часа съм свободен и мога да правя каквото си пожелая.

— Но как мислиш да постъпиш? Имаш ли право да влизаш в салона?

— Не ми е забранено изрично, но там нямам работа. Мога да внеса или да изнеса нещо, но то става за толкова кратко време, че няма да успея да изпълня задачата си.

— Няма ли някаква друга работа, с която би могъл да останеш по-дълго време?

— Няма… или чакайте! Хрумна ми нещо. Прозорците са мръсни и бих могъл да ги измия.

— Това няма ли да направи впечатление?

— Не. В салона винаги има хора, така че миенето никога не може да стане на празен салон. То е всъщност работа на стюарда и ще му свърша голяма услуга, ако го отърва от нея.

— Но той може да се усъмни.

— Няма. Той знае, че нямам пари, а обичам да пия бренди. Ще му кажа че съм ожаднял и че ще изчистя прозорците вместо него срещу чаша бренди. Не се безпокойте, сър, ще гледам да я уредя. Колко долара ми обещавате?

— Ще ти заплатя според стойността на сведенията, които ми донесеш, но минимумът ще бъде три долара.

— Ол райт, съгласен съм. Налейте ми още една чаша и тръгвам.

Когато чернокожият се отдалечи, някои зададоха на Корнъл въпроса какво цели със задачата, поставена на негъра. Той им отвърна:

— Ние сме бедни трампове и трябва да търсим изгода навсякъде. Тук бяхме принудени да си платим пътуването и се налага поне да опитаме да си възвърнем тези пари по някакъв начин. Нужно е да се подготвим за дългия път, който ни очаква, а вие знаете, че кесиите ни са твърде празни.

— Нали ще ги напълним от касата на железопътната станция?

— Нима сте толкова сигурни, че планът ни ще успее? Щом можем и тук да докопаме пари, трябва да сме големи глупаци, ако не се възползваме от случая.

— Да си го кажем направо — значи, ще крадем на кораба? Опасно е. Щом ограбеният забележи, че му липсва нещо, сигурно ще вдигне адски шум, в резултат на това ще последва претърсване на всички хора и на всички ъгълчета на парахода. А ние ще бъдем първите, върху които ще падне подозрението.

— По-наивен човек от тебе не съм виждал. Една такава работа може да бъде опасна, но може и да не бъде, зависи как ще я подхванеш. А аз не съм от онези хора, които подхващат нещата наопаки. Ако ме следвате, ще ни се удаде всичко, включително и големият удар накрая.

— Горе при Сребърното езеро ли? Хмм! Само да не са те пратили за зелен хайвер.

— Pshaw! Знам каквото знам. Но и през ум не ми минава да ви разкривам всички подробности още отсега. Ще научите всичко, когато пристигнем на самото място. А дотогава ще трябва да ми имате пълно доверие и да ми вярвате, щом ви казвам, че горе има такива богатства, че ще стигнат за всички ни, докато сме живи. Но сега да не приказваме излишно, а да изчакаме спокойно да видим какви новини ще ни донесе онзи глупав негър.

Той се облегна на релинга[8] и затвори очи, което беше знак, че не иска повече нито да слуша, нито да говори. И другите се настаниха колкото се може по-удобно. Едни от тях се опитваха безуспешно да заспят, а други разговаряха шепнешком за големия план, чието изпълнение ги бе свързало на живот и смърт.

Изглеждаше все пак, че „глупавият негър“ успешно се справя със задачата си. Защото, ако беше срещнал някаква непреодолима спънка, той положително щеше да се върне и да съобщи. Но след като най-напред отиде в служебното помещение, за да говори със стюарда, той изчезна във входа на салона и вече не се появи. Измина повече от час, преди отново да се покаже на палубата. В ръката си държеше няколко парцала за бърсане, отнесе ги нанякъде, а после се върна и седна при хората на Корнъл, които се бяха оживили. Обаче той не успя да забележи двата чифта очи, зорко следящи трамповете и него. Това бяха очите на двамата индианци — Голямата и Малката мечка.

— Е? — попита Корнъл с любопитство. — Как се справи със задачата?

Негърът отвърна намръщено:

— Направих всичко, каквото можах, но мисля, че за онова, което успях да науча, няма да получа повече от уговорените три долара. Вие сте се заблудили, сър.

— Защо?

— Защото великанът наистина се казва Олд Файерхенд, но не е никакъв фермер и не е канил при себе си този Том и Леля Дрол.

— Хайде бе! — скочи Корнъл, като се престори на разочарован.

— Да, така е — потвърди негърът. — Този великан е прочут ловец и отива високо горе в планините.

— Къде?

— Не каза. Можах да чуя всичко, нито дума от разговора им не ми се изплъзна. Тримата мъже седяха малко настрана от другите заедно с бащата на момичето, което пантерата искаше да изяде. Бащата се казва Патерсън, инженер е и ще пътува заедно с него.

— Инженер ли? Какво ли ще търсят двамата в планините?

— Може би е открил някаква мина, която Патерсън иска да огледа.

— Не ми се вярва, защото Олд Файерхенд разбира от тази работа повече и от най-умния инженер.

— Най-напред ще посетят тъста на Патерсън, Бътлър, който има голяма ферма в Канзас. Този тъст сигурно е много богат човек. Продал бил добитък и пшеница в Ню Орлиънс и сега инженерът му носи парите от продажбата.

Очите на Корнъл пробляснаха, но нито той, нито някой от трамповете издадоха колко важна беше тази новина за тях.

— Да, в Канзас има фермери, червиви от пари — забеляза Корнъл с безразличен глас. — Но този инженер е много непредпазлив. Голяма ли е сумата?

— Девет хиляди долара в банкноти, чух го ясно, макар че го казваше шепнешком.

— Човек не бива да носи у себе си толкова голяма сума, та за какво са банките! Ако попадне в ръцете на трамповете, парите му са загубени.

— Не са, защото няма да ги намерят.

— О-о, те са хитреци.

— Да, но там, където е скрил парите, те сигурно няма да ги търсят.

— Значи знаеш къде ги е скрил?

— Да. Показа ги на другите. Наистина стори го скришом, защото аз бях там, макар и гърбом към тях, но те не обърнаха внимание на огледалото, в което можех да видя всичко.

— Хмм. Огледалото лъже. Когато някой застане пред него всеизвестно е, че вижда нещата обърнати.

— Не съм мислил по тези неща и не разбирам от тях, но съм сигурен във видяното от мен. Инженерът има стар ловджийски нож, в чиято куха дръжка са поставени банкнотите.

— Аха! Е, това нас всъщност не ни интересува. Не сме трампове, а честни жътвари. Съжалявам само, че съм се заблудил във великана. Страшно много прилича на фермера, когото познавам, и имената им са еднакви.

— Може да му е брат. Впрочем не само инженерът носи много пари у себе си. Чернобрадият също спомена за някаква значителна сума, която бил получил и трябвало да раздели между другарите си, те били рафтъри.

— А тези пък къде се намират?

— Секат дървета някъде край реката Блек Беър[9], която изобщо ми е непозната.

— Знам я. Влива се в Арканзас под Тъли. Голяма ли е групата им?

— Около двадесетина души, все отбор юнаци, както каза той. А онзи веселият в кожения спален чувал носи сума златни зърна у себе си. И той отива на запад. За какво ли му е притрябвало златото? Никой не мъкне из пущинаците злато със себе си!

— Защо пък не? И в Запада човек има своите нужди. Има фортове, отворени през лятото магазини, пътуващи търговци, при които човек може да похарчи доста злато и пари. Но така или иначе тези хора са ми съвършено безразлични. Само недоумявам защо онзи инженер отива високо в Скалистите планини, а води със себе си това младо момиче.

— Тя му е единственото дете. Дъщеря му го обича много и не пожелала да се раздели с него. А тъй като инженерът има намерение да остане необичайно дълго време в планините и ще им бъде необходимо да си построят дори и къщи, той най-сетне решил да вземе и дъщеря си.

— Ще строят къщи ли? Така ли каза?

— Да. Къщи от стволовете на дървета.

— Но за него и за дъщеря му ще е достатъчна една-единствена къща. Би трябвало да се предположи, че няма да са сами там. Любопитно ми е да знам каква ли цел преследват.

— И чернобрадият искаше да разбере, но Олд Файерхенд му каза, че ще научи по-късно.

— Значи тайна! Вероятно става въпрос за някоя бонанса, за някоя богата рудна жила, която искат тайно да изследват, и ако си заслужава, да започнат да я експлоатират. Как ми се иска да науча мястото, където отиват!

— За съжаление не го споменаха. Както изглежда, възнамеряват да вземат със себе си чернобрадия и Леля Дрол. Така здраво са се сприятелили, че са наели съседни кабини за спане. В номер едно ще спи инженерът, номер две взе Олд Файерхенд, номер три Том, номер четири — Леля Дрол, и номер пет — малкият Фред.

— Кой е той?

— Момчето, което пристигна с Лелята.

— Негов син ли е?

— Доколкото разбрах, не е.

— Как му е фамилното име и защо е тръгнал с Дрол?

— За това не стана дума.

— Къде се намират кабините от едно до пет, отляво или отдясно?

— Оттук погледнато, са вляво. Дъщерята на инженера ще спи естествено в дамска каюта.

— Понеже се припознах в тези хора, съвсем ми е безразлично къде ще лежат и къде ще спят. Впрочем не им завиждам за тесните кабини, където ще се задушат, докато ние тук на откритата палуба имаме свеж въздух колкото си искаме!

— Well! Но и въздухът в каютите не е лош, защото на прозорците има поставен тюл. Най-зле сме ние. И когато не работим през нощта, трябва да спим долу. — Той посочи към един люк, разположен наблизо, който водеше под палубата, — а ако боцманът ни разреши да си легнем на палубата при другите пътници, това е вече висше благоволение. През тесния люк чистият въздух изобщо не стига до долу, а от трюма излиза плесенясал въздух. През топлите дни човек може направо да се задуши.

— А помещението, където спите, свързано ли е с трюма? — запита Корнъл непринудено.

— Да. Една стълба води надолу.

— А трюмът заключва ли се?

— Не. Това би усложнило всичко.

— Тогава наистина си за окайване. Но стига сме дърдорили. В шишето има още бренди.

— Прав сте, сър. И от приказване пресъхва гърлото. Ще обърна още една чашка и отивам на сянка, за да си подремна. Щом изминат шестте часа, трябва да се връщам при котлите. Но какво става с моите долари?

— Държа на думата си, макар че ги плащам абсолютно напразно. Но тъй като сам съм си виновен за моето заблуждение, няма причина да те ощетявам. Ето ти трите долара. Не би трябвало да искаш повече, защото услугата ти не донесе никаква полза.

— Аз и не искам повече, сър. С тези три долара ще си купя толкова много бренди, че ще мога да се напия до смърт. Вие сте истински джентълмени. Ако желаете още нещо, обърнете се пак към мене, а не към някой друг. Можете да разчитате на мен.

Той изпи още една пълна чаша и отиде настрани, където легна в сянката на една голяма бала.

Трамповете гледаха предводителя си с любопитство. Бяха запознати с нещата в общи линии, но не можеха да разберат защо Корнъл беше задал някой от въпросите.

— Зяпнали сте ме за обяснения, нали? — каза им той и на лицето му се появи самодоволна усмивка на превъзходство. — Девет хиляди долара в банкноти, и то суха пара, а не разни полици и чекове, при изплащането на които си изложен винаги на опасности да те пипнат! Това е хубава сума, която ще ни бъде добре дошла.

— Ако я докопаме! — обади се мъжът, който обикновено изразяваше и мнението на другите.

— Ще я пипнем!

— А как? Как ще се доберем до ножа?

— Ще го вземем от кабината.

— Ти самият?

— Разбира се. Не мога да предоставя тази важна работа другиму.

— А ако те спипат?

— Невъзможно! Планът ми е готов и ще успея.

— Ако излезе вярно, само ще се радвам. Но когато се събуди инженерът, ще забележи липсата на ножа си. И ела да видиш каква олелия ще се вдигне тогава.

— Да, наистина ще се вдигне, ама ние няма да сме вече тук.

— Ами къде?

— Чуден въпрос! На брега, разбира се.

— Да не би да плуваме до него?

— Не. Няма да искам това нито от вас, нито от себе си. Не съм лош плувец, но не ми се ще да се доверявам нощно време на тази река, чиито брегове едва се виждат.

— Значи си решил да завладеем някоя от двете лодки?

— Пак не позна.

— Тогава не виждам как ще достигнем сушата, преди да са открили кражбата.

— Тъкмо туй е едно доказателство, че си овча глава. Защо разпитвах тъй подробно за трюма, а?

— Откъде да знам.

— Не можеш да знаеш, да, но би могъл да отгатнеш. Огледай се! Какво има до навитото котвено въже?

— Изглежда е сандък с инструменти.

— Позна! Вече видях, че в него има чукове, пили, клещи и няколко свредела, един от които е с диаметър от цол и половина. Хайде сега, помисли си какво общо могат да имат свределите и трюмът!

— By Jove![10] Да не би да искаш да пробиеш парахода? — подскочи другият.

— Разбира се, че искам. Щом параходът започне да пропуска вода, значи има нейде пробито място, а има ли пробито място, ще го откарат на брега, за да се избегне всяка опасност и за да има време спокойно да се огледа повредата.

— Ами ако я забележат късно?!

— Не бъди страхливец! Когато започне да потъва един параход, а то впрочем става бавно, линията, до която достига водата, почва да се качва. Боцманът или кормчията сигурно ще го забележат, освен ако не са слепи. Това ще предизвика такъв шум и паника, че отначало инженерът изобщо няма да помисли за ножа си. А когато открие кражбата, нас вече няма да ни има.

— А ако все пак се сети за ножа и докарат парахода до брега, но не пуснат никой да слезе? Всичко трябва да се премисли.

— Е, тогава няма да намерят нищо. Ще завържем ножа за някаква връв, ще го пуснем във водата, а другия край на връвта ще завържем някъде отвън на кораба. За да открие някой ножа ще трябва направо да е всезнаещ.

— Тази идея наистина не е лоша. Но какво ще правим, щом напуснем кораба?

— Мисля, че бързо ще се натъкнем на някоя ферма или индианско село, откъдето ще можем да си купим коне, без да ги плащаме.

— Дотук добре. А после накъде ще яздим?

— Най-напред към реката Блек Беър, където са рафтърите, за които говореше негърът. Лесно ще открием лагера им. Разбира се, няма да се мяркаме пред очите им, а ще издебнем чернобрадия и ще му вземем парите. Щом свършим и тази работа, ще имаме достатъчно средства, за да можем да се подготвим за по-нататъшния дълъг път, който ни предстои.

— Значи ще се откажем от касата на железниците?

— В никакъв случай. В нея ще има десетки хиляди долари и ние трябва да пипнем тези пари. Но ще бъде много глупаво, ако преди това не съберем всичко, което ни се предлага. Вече знаете как стоят нещата. Тази вечер ни чака работа и няма да се спи. Затова се поопънете малко сега.

Последваха съвета му. На парахода цареше необичайна тишина и покой поради голямата горещина. И отляво, и отдясно пейзажите не предлагаха нищо интересно на пътниците и те прекарваха времето си, като спяха или поне дремеха, а това средно състояние между спане и бодърствуване не носеше истинска почивка нито на тялото, нито на духа.

Едва привечер, когато слънцето вече клонеше към хоризонта, хората се раздвижиха по палубата. Жегата беше намаляла и бе излязъл лек прохладен ветрец. Дамите и господата наизлязоха от кабините си, за да се насладят на прохладата. Между тях беше и инженерът. Придружаваше го дъщеря му, която се бе съвзела напълно от голямата уплаха и неволната баня. Двамата потърсиха индианците, защото момичето още не им беше благодарило.

Голямата мечка и Малката мечка прекараха целия следобед с присъщото си индианско спокойствие и неподвижност на същия сандък, на който седяха още когато бяха поздравени от Леля Дрол.

— Хе-ел бак ше-бак ко-та нешек-омеон (Сега ще ни дадат пари) — каза бащата на сина си на езика на тонкавите, когато видяха, че инженерът се приближава с дъщеря си.

Лицето на индианеца помръкна, защото споменатият начин за изразяване на благодарност представлява за индианеца обида. Синът му обаче вдигна дясната си ръка нагоре и после бързо я спусна, с което искаше да покаже, че е на друго мнение. В погледа му, отправен към спасеното от него момиче, се четеше симпатия. Момичето се запъти към него, хвана ръката му с две ръце, стисна я сърдечно и каза:

— Ти си добро и храбро момче. Жалко, че не живеем наблизо, щях да те обикна.

Той погледна сериозно розовото й личице и отвърна:

— Мой живот би ти принадлежал. Великият дух чува тези думи и знае, че те верни.

— Тогава ще ти подаря поне един спомен от мене, за да не ме забравиш. Нали може?

Той кимна. Тя свали тънък златен пръстен от пръста си и го сложи на левия му малък пръст. Той погледна първо пръстена, а после нея, след това бръкна под шареното одеяло, развърза нещо от врата си и й го подаде. Беше малко, дебело, четвъртито кожено парче, ощавено и пресовано, по което личаха някакви знаци.

— Аз също ти даде спомен — каза той. — Това тотем на Нинтропан Хомош, само кожа, не злато. Но ако попаднеш опасност при индианци и покажеш, тогава опасност веднага изчезне. Всички индианци познават и обичат Нинтропан Хомош и се подчиняват негов тотем.

Тя не разбра какво представлява един тотем и каква огромна стойност може да има при някои стечения на обстоятелствата. Разбра само, че в замяна на пръстена й подарява парче кожа; но тя не показа никакво разочарование. Беше твърде мила и добросърдечна, за да може да си позволи да го обиди, като не приеме подаръка му, който на пръв поглед беше нищожен. Ето защо тя окачи тотема на врата си, при което очите на младия индианец светнаха от удоволствие, и му отвърна:

— Благодаря ти! Сега и ти имаш нещо от мене, и аз нещо от тебе. Това ще радва и двама ни, макар че и без тези подаръци ние няма да се забравим.

После бащата на момичето каза:

— Как да се отплатя на Малката мечка за стореното? Не съм беден, но всичко, което притежавам, би било малко в сравнение с това, което той ми запази. Следователно аз ще му остана длъжник. Мога да му дам само нещо за спомен, за да се защищава от враговете си, както защити и дъщеря ми срещу пантерата. Ще приеме ли той тези оръжия? Аз го моля да ги вземе.

Той извади два нови, много добре изработени револвера, чиито дръжки бяха украсени със седеф, и му ги подаде. Младият индианец не се поколеба нито за миг как да постъпи. Той направи крачка назад, изпъна се като войник и каза:

— Белият човек ми предлага оръжия, това голяма чест за мене, защото само мъже получават оръжие. Аз ще ги вземе и употреби само тогава, когато защитава добри хора и ще стреля по лоши. Хау!

Той взе револверите и ги пъхна в пояса си под одеялото. Сега баща му не можа да се сдържи повече. По лицето му личеше как се бори с вълнението си. Той каза:

— И аз благодари на бял човек, че не дал пари като на слуги или на хора без чест. Така това голяма награда, която ние не забравим. Ние винаги приятели на белия човек и негова дъщеря. Нека пази добре тотем на Малка мечка — той също и мой. Нека Великият дух винаги изпраща на него слънце и радост!

След като поднасянето на благодарностите приключи, те си подадоха още веднъж ръцете и се разделиха. Двамата индианци отново седнаха на сандъка.

— Енок шакинбак-ен! (Добри хора) — каза бащата.

— Енок-ак шакинбак-ен? (Много добри хора) — съгласи се синът.

Това бяха и единствените изблици на сърдечни чувства, които им разреши тяхната индианска мълчаливост.

Инженерът нямаше никаква заслуга, че изказа благодарността си по най-добрия възможен начин според индианските представи и схващания. Той бе твърде слабо запознат с обичаите и нравите на червенокожите, за да може да знае как да се държи в подобен случай. Беше помолил Олд Файерхенд за съвет и се бе придържал към неговите указания. Сега той се върна при него, където бяха дошли вече Том и Дрол, и му разказа как бяха посрещнати подаръците. Когато спомена за тотема, от тона му стана ясно, че не може твърде добре да си представи неговото значение. Ето защо Олд Файерхенд го попита:

— Знаете какво нещо е тотемът, нали?

— Да. Представлява знакът на някой индианец, да речем както при нас клеймото или печатът, и може да се поставя върху различни предмети или да се изработва от разни материали.

— Това определение е вярно, но не е изчерпателно. Не всеки индианец има правото на тотем, а само вождовете; а фактът, че този юноша вече притежава тотем, показва, че е извършил такива подвизи, които дори и червенокожите считат за необикновени. Освен това тотемите се различават и по своето предназначение. Един вид от тях служи наистина за легитимиране или потвърждение на нещо, каквато служба изпълняват при нас да речем печатът или подписът. Но онзи вид тотеми, които за нас, бледоликите, има най-важно значение, служи за препоръка на притежателя му. Препоръката може да се различава и по степента на своята сърдечност. Дайте ми тотема да го видя.

Момичето му го подаде и той го разгледа внимателно.

— Нима можете да разчитате тези знаци, сър? — попита Патерсън.

— Да — кимна Олд Файерхенд. — Толкова често съм бил при различните индиански племена, че мога да говоря не само техните диалекти, но разбирам и писмените им знаци. Този тотем е извънредно голяма ценност и такъв тотем се подарява много рядко. Написан е на езика на тонкавите и гласи: „Шаке-и-елатан шаке-и-шакин, хеншон-елатан хеншон-шакин; катепанон.“ Точно преведено това означава: „Неговата сянка е и моя сянка, а неговата кръв е и моя кръв; той е по-големият ми брат.“ А отдолу е поставен знакът на Малката мечка. Думите „по-големият ми брат“ изразяват още по-голямо уважение, отколкото само „брат ми“. Тотемът представлява всъщност най-сърдечна препоръка. Ако някои причини на собственика му някакво зло, то той трябва да очаква най-сурово отмъщение от страна на двете Мечки и на техните приятели. Увийте добре тотема, сър, за да не избелее червената боя на знаците. Кой знае каква голяма помощ може да ви окаже, тъй като ще минем през местности, където живеят съюзниците на тонкавите. От това малко парче кожа може да зависи животът на много хора.

Следобед параходът мина покрай Озърк, форт Смит и Ван Бюрън и достигна мястото, където Арканзас прави голям завой в северна посока. Капитанът съобщи, че към два часа след полунощ параходът ще достигне форт Гибсън. Повечето от пътниците си легнаха да спят рано, за да се събудят при пристигането във форта, защото можеше да се предполага, че там никой нямаше да спи до сутринта. Палубата се опразни от пътниците, които имаха каюти, а в салона останаха съвсем малко хора, занимаващи се с шах и други игри. В съседния салон, предназначен за пушачи, имаше само трима души: Олд Файерхенд, Том и Дрол, които си разказваха преживелиците. Двамата се отнасяха към Олд Файерхенд с такова уважение, което граничеше със страхопочитание, но въпреки това Олд Файерхенд все още не бе научил абсолютно нищо за намеренията на Леля Дрол, нито пък нещо за неговия живот. Сега той го попита къде е получил странното си име „Леля“. Запитаният отвърна:

— Известен ви е обичаят на уестманите да си дават бойни имена и прякори, нали? А аз наистина приличам на жена в моя спален чувал, за което допринася и пискливият ми глас. По-рано имах басов глас, но при една страшна простуда гласът ми загуби ниските си тонове. А и понеже имам навика да се отнасям към всеки добряк като грижовна майка или леля, кръстиха ме Леля Дрол.

— А Дрол[11] фамилното ви име ли е?

— Да. Но аз често съм си весел, а може би и малко забавен. Затова името ми подхожда добре.

— Името ви звучи като немско[12], да не би да сте от немски произход, както каза и Том?

— Да.

— А в Щатите ли сте роден?

Тогава Дрол[13] направи най-веселата и хитра физиономия на която беше способен, и отвърна на немски език:

— Не, навремето и през ум не ми е минало. Избрал съм си немска семейна двойка.

— Как? Значи сте роден в Германия, в такъв случай сме сънародници. Ето ти изненада! — извика Олд Файерхенд.

— Не сте ли се сетили досега? Искам да кажа, че ми личи от пръв поглед. Можете ли да отгатнете къде съм проходил и къде съм скъсал първия си чифт обувки?

— Разбира се, вашият говор го издава.

— Издава ли го? Това ме радва извънредно много, понеже винаги съм се гордял с нашия хубав диалект, който за съжаление по-късно ми провали цялата кариера, щом трябва. И тъй, кажете ми къде съм се родил?

— В красивото херцогство Алтенбург, където правят най-хубавата извара.

— Правилно, в Алтенбург, веднага познахте! А туй за изварата е чиста истина — тя няма равна на себе си в цяла Германия. Знаете ли, исках да ви изненадам и затова не ви казах веднага, че съм ваш съотечественик. Но сега, когато така хубаво сме седнали заедно, ми се изплъзна от езика и ето, че можем да поговорим за хубавата ни родина, която не съм забравил, въпреки че живея тук вече дълги години.

По всичко личеше, че тримата щяха да завържат оживен разговор, но за съжаление това не стана, защото неколцина от господата в салона се бяха наситили на разните игри и сега влязоха в помещението, за да попушат. Завърза се общ разговор и те се видяха принудени да изоставят подхванатата тема. Когато по-късно се разделяха, за да отидат да спят, Дрол каза на Олд Файерхенд:

— Жалко, че не можахме да си поговорим, но и утре е ден, и ние ще продължим разговора си. Лека нощ, господин сънароднико, лек сън и спете по-бързо, защото след полунощ ще трябва да ставаме пак!

Всички отидоха по кабините си, а в салона угасиха светлините. На палубата останаха да светят само два фенера: един на носа и друг при кърмата на парахода. Първият фенер осветяваше реката на такова голямо разстояние, че дежурният моряк можеше навреме да забележи всяко препятствие във водата и да вдигне тревога. Изглежда, че дежурният, кормчията и боцманът, който се разхождаше по палубата насам-натам, заедно с обслужващия машините персонал бяха единствените будни хора.

Но трамповете се преструваха, че спят. Корнъл беше наредил хитро хората си около люка, водещ към трюма, така че никой не можеше да стигне до него, без те да не го забележат.

— Ама че дяволска работа! — прошепна той на човека до него. — Как не се сетих, че през нощта на носа на кораба остава човек, който оглежда пътя на парахода. Той ще ни пречи.

— Няма да ни пречи толкоз много. В тази тъмнина не може да вижда чак до люка. Тъмно е като в рог, няма ни една звезда на небето. А освен това той е втренчил поглед в осветения от фенера кръг и ако се обърне, няма да забележи абсолютно нищо. Кога започваме?

— Веднага. Нямаме време за губене, защото трябва да свършим, преди да сме стигнали форт Гибсън. Свределът е вече у мене и слизам надолу. Ако се наложи да ме предупредиш, кашляй силно. Сигурно ще те чуя.

Той се надигна и пропълзя до люка под закрилата на голямата тъмнина. Напипа с крак тясната стълба и бързо слезе по десетината стъпала. Опипа с ръце пода, на който беше застанал, и откри люка, водещ още по-надолу. Заслиза по втората стълба, а тя се оказа по-дълга от първата. Щом се озова долу, той запали клечка кибрит и се огледа.

Помещението, в което се намираше, беше високо повече от два метра и водеше почти до средата на парахода. Пред него се простираше в цялата си ширина долната част на корабното тяло, незащитена от никаква преграда. Наоколо се търкаляше само багаж. Корнъл се приближи към бакборда и заби свредела в стената на парахода — разбира се, под водната линия. Под силния натиск на ръката му инструментът бързо започна да пробива дървото. Изведнъж той се натъкна на твърдо препятствие — ламарината, с която беше обкована онази част от парахода, която оставаше под водата. Тя трябваше да бъде пробита с удари. Но за по-бързо напълване на помещението с вода бяха необходими поне две дупки. Ето защо Корнъл проби също до ламарината втора дупка, колкото се може по-назад. После взе един от здравите камъни, служещ за баласт, и заудря по свредела, докато върхът му проби металната обвивка. Водата нахлу веднага и му измокри ръцете. Но когато измъкна свредела с известно усилие, той бе облян от силна, дебела водна струя, така че трябваше незабавно да се отдръпне. Шумът от параходните машини беше заглушил ударите с камъка. Сега Корнъл проби и ламарината зад първата дупка, намираща се по-близо до стълбата и започна да се изкачва. Той все още държеше свредела в ръка и щом се добра до горната стълба, го захвърли настрани. Защо ли му трябваше да го мъкне до горе?

Щом стигна до своите хора, те го попитаха тихо дали е успял. Отвърна им утвърдително и заяви, че веднага отива към кабина номер едно.

Салонът и съседната с него пушалня се намираха при задната палуба, а от двете им страни се редяха кабините. Всяка от тях имаше самостоятелна врата, която водеше към салона. Външните стени, изработени от лек дървен материал, бяха снабдени с доста големи прозорци, чиито отвори бяха закрити с тюл. Между външните стени на кабините и борда на парахода имаше един тесен коридор.

Корнъл трябваше да се упъти към десния коридор, тоест към щойерборда. Кабина номер едно беше първата и бе разположена в ъгъла. Той легна на пода и започна да пълзи предпазливо напред, като се движеше плътно до релинга, за да не бъде забелязан от боцмана, който ходеше насам-натам. Достигна целта си успешно. През тюла на първи прозорец се виждаше слаба светлина. Осветлението в кабината не бе угасено. Дали Патерсън не спеше? Може би четеше. Но Корнъл забеляза, че и от другите прозорци се процеждаше слаба светлина. Това го успокои. Може би тъкмо това осветление щеше да улесни изпълнението на задачата му. Извади ножа си и изряза безшумно тюла от горе до долу. Някаква завеса му пречеше все още да надникне в кабината. Той я побутна леко встрани и гледката, която видя, едва не го накара да извика високо от радост.

На лявата стена до леглото беше поставена светеща нощна лампичка, закрита отдолу, за да не смущава спящия. Под нея, с лице, обърнато към стената, спеше инженерът. На един стол бяха сгънати дрехите му, а до дясната стена на сгъваема масичка бяха оставени часовникът, кесията и… ножът на спящия, които можеха да се достигнат с ръка съвсем лесно. Корнъл посегна и взе ножа, а кесията и часовника остави на мястото им. Измъкна острието от ножницата и огледа дръжката. Тя се отвиваше лесно. Това му беше достатъчно.

— По дяволите, леко мина! — прошепна си крадецът. — Иначе трябваше да влизам вътре, а можеше да се наложи и да го удуша!

Никой не забеляза случилото се; прозорецът гледаше към водата. Корнъл затъкна ножа в пояса си и се прилепи към пода, за да пропълзи до своите хора. Успя да мине покрай боцмана. Няколко метра по-нататък, вляво, той забеляза две слабо фосфоресциращи точки, които веднага след това изчезнаха. За Корнъл нямаше съмнение, че бяха човешки очи. Със светкавичен и мощен тласък той се хвърли напред, като се мъчеше да не издаде никакъв шум, а после бързо се изтърколи встрани. Ето че не се бе излъгал! Откъм мястото, откъдето бе забелязал очите, се разнесе шум от паднало на земята тяло. Боцманът го дочу и се приближи.

— Кой е там? — попита той.

— Аз, Нинтропан Хауей — дойде отговорът.

— А-а, индианецът! Защо не спиш?

— Тук се промъкнал човек, нещо лошо сторил, аз него видял, но той бързо избягал.

— Накъде?

— Напред, където Корнъл лежи, може би бил той сам.

— Pshaw! За какво ли пък му е притрябвало на него или на когото и да било да пълзи тук! Хайде спи и не смущавай другите!

— Ще спя, но не виновен, ако стане лоша работа.

Боцманът се ослуша към предната част на парахода и тъй ката оттам не се долавяше нищо, той се успокои. Беше убеден, че червенокожият се е заблудил.

Измина доста дълго време. Някой го извика откъм носа на парахода.

— Сър — каза морякът, който беше на носа на кораба, — не знам на какво се дължи, но водата се покачва бързо, корабът потъва!

— Глупости! — изсмя се боцманът.

— Елате и вижте!

— Боцманът се наведе, но не каза нищо, а се затича към каютата на капитана. След две минути двамата се появиха заедно на палубата. Носеха със себе си фенер и осветиха реката зад борда. Беше донесен и още един фенер. Боцманът слезе през задния люк, а капитанът през предния, за да разгледа трюма. Междувременно трамповете се бяха отстранили от люка. Не след дълго капитанът се появи и забърза към кормчията.

— Не иска да вдига тревога — прошепна Корнъл на хората си. — Но внимавайте как параходът ще се приближи до брега!

Той имаше право. Всички моряци и работници бяха събудени тайно и параходът промени посоката си. Разбира се, всичко това не можа да стане без известен шум. Хората, които спяха на палубата, се събудиха, и се появиха и някои пътници от каютите.

— Мешърс, няма нищо, няма никаква опасност — извика им капитанът. — Долу се е събрала малко вода и трябва да я изпомпаме. Ще хвърлим котва до брега и ако някой се страхува, може да слезе на сушата.

Целта му беше да успокои хората, но постигна точно обратното. Всички завикаха и закрещяха за спасителни пояси, кабините се опразниха. Всичко живо се разтича безредно насам-натам. Тогава светлината от предния фенер освети високия бряг. Параходът се изви така, че застана успоредно на брега и хвърли котва. Към сушата спуснаха двата моста, които се оказаха достатъчно дълги, и по-страхливите пътници се втурнаха към брега. Разбира се, измежду първите бяха трамповете, които бързо изчезнаха в тъмнината на нощта.

На парахода остана екипажът, Олд Файерхенд, Том, Дрол и Голямата мечка. Олд Файерхенд слезе в трюма, за да види докъде е стигнала водата. Скоро се появи с фенер в дясната ръка, а в лявата със свредела и попита капитана, който наблюдаваше пренасянето на помпите:

— Сър, къде стои обикновено този свредел?

— Ей в онзи сандък за инструменти — отвърна един моряк. — Следобед беше все още там.

— А сега беше хвърлен до стълбата. Върхът му е изкривен. Обзалагам се, че с него е била пробита металната обвивка на парахода.

Впечатлението, което направиха тези думи, бе подсилено от едно друго откритие. Инженерът се бе погрижил преди всичко да отведе на брега дъщеря си, после се върна на парахода, за да се дооблече. Сега той изскочи от кабината си така, че го чуха всички:

— Обран съм! Девет хиляди долара! Разрязали са тюла на прозореца и са ги взели от масата!

В този момент Голямата мечка извика още по-силно:

— Аз знае, Корнъл откраднал и пробил кораб. Аз видял това, но боцман не повярвал. Попитат черен огняр! Той пият с Корнъл, той отива в салон и чисти прозорци, той идва и пие пак, той трябва каже всичко.

Веднага всички присъстващи се събраха около индианеца и инженера, за да ги разпитат по-подробно. Но ето че откъм сушата, малко по-надолу от хвърлилия котва параход, се разнесе вик.

— Това са Малката мечка — извика индианецът. — Аз го изпратил след Корнъл, който бързо избягал на брега, той каже къде Корнъл.

Ето че Малката мечка се зададе тичешком по моста и сочейки към реката, осветена надалеч от междувременно запалените многобройни светлини на парахода, извика:

— Там гребат! Корнъл прерязал въжетата на голямата лодка и прехвърля на друг бряг.

Всички видяха бързо отдалечаващата се лодка. Трамповете ликуваха и крещяха подигравателни думи към парахода. Моряците и голяма част от пътниците им отговориха гневно. Във всеобщата възбуда никой не обърна внимание на двамата индианци, които изчезнаха внезапно. Най-сетне мощният глас на Олд Файерхенд успя да въдвори тишина. В същия миг към реката се разнесе друг глас:

— Голямата мечка взел назаем малка лодка. Преследва Корнъл да си отмъсти. Отвъд завърже малка лодка, капитан може намери. Вождът на тонкава няма остави избяга Корнъл. Голямата мечка и Малката мечка трябва имат негова кръв. Хау! — Двамата бяха взели малката лодка при носа на парахода и сега гребяха след бегълците.

Капитанът ругаеше и кълнеше страшно. Докато моряците изпомпваха водата от трюма, разпитаха чернокожия огняр. Олд Файерхенд го постави с въпросите си толкова натясно, че той си призна всичко и предаде дума по дума разговора с Корнъл. Така нещата се изясниха. Корнъл беше откраднал парите и пробил парахода, за да може да избяга с хората си на брега, преди да бъде открита кражбата. Но предателството на негъра не остана ненаказано. Капитанът заповяда да го вържат, за да си получи на следващото утро определения от него брой тояги. Нямаше основание да бъде даден под съд.

Скоро се оказа, че помпите бързо ще се справят с водата и параходът не се намира в опасност. След кратко време той щеше да бъде в състояние да продължи пътуването си. Пътниците се завърнаха от неприветливия бряг на палубата и всеки се настани колкото се може по-удобно. Никой не се оплакваше от загубата на време, дори мнозина бяха доволни от интересното преживяване, което им разнообрази скучното пътуване.

Разбира се, инженерът бе най-малко възхитен от интересното преживяване. Беше загубил значителна сума пари, която трябваше да възстанови. Олд Файерхенд го успокои с думите:

— Все още има надежда да си възвърнете парите. Продължете спокойно пътуването с дъщеря си. Ще се срещнем пак при вашия тъст.

— Какво? Искате да ме напуснете?

— Да, ще преследвам Корнъл, за да му отнема плячката.

— Но това е опасно!

— Pshaw! Олд Файерхенд не е от хората, които ще се уплашат от някакви си скитници.

— И все пак ви моля да се откажете. По-добре да загубя тези пари завинаги.

— Сър, тук не става дума само за вашите девет хиляди долара, а за много повече. Трамповете са разбрали чрез негъра, че Том също носи доста пари у себе си и че другарите му го очакват при Блек Беър. Сигурно не се лъжа в предположението си, че ще се отправят в тази посока, за да извършат отново престъпление, при което могат да бъдат убити и хора. Двамата тонкави са по дирите им като добри ловджийски хрътки и щом се съмне, ние също поемаме по следите. Тръгваме аз, Том, Дрол и неговото момче Фред. Нали, господа?

— Да — отвърна Том простичко и сериозно.

— Тъй вярно — обади се и Дрол. — Трябва да пипнем Корнъл и в името на други хора. А хванем ли го, нека господ да му е на помощ, щом трябва!

Бележки

[1] Мистър Линч — плантаторът от южните щати Чарлз Линч, популяризирал „линчуването“ — жестока саморазправа на тълпата с някого. — Б.пр.

[2] Welcome (англ.) — добре дошъл, здравей! — Б.пр.

[3] Бонанса (исп.) — богато находище на скъпоценен метал. — Б.пр.

[4] Олд Шетърхенд (англ.) — Поразяващата ръка. — Б.пр.

[5] Egad (англ.) — ей богу, нима. — Б.пр.

[6] Zounds (англ.) — за бога! — Б.пр.

[7] Damn! (англ.) — проклятие, по дяволите! — Б.пр.

[8] Релинг (мор.) — парапет, перила на кораб. — Б.пр.

[9] Блек Беър (англ.) — Черната мечка. — Б.пр.

[10] By Jove! (англ.) — За бога! — Б.пр.

[11] Droll (англ.) — весел, смешен, забавен.

[12] Drolling (нем.) — весел, смешен, забавен.

[13] Дрол, който изцяло е замислен като комична фигура, говори на смешен за немците диалект, който би могъл донякъде да се сравни с нашия шопски говор, но за съжаление остава непреводим. — Б.пр.